Текст книги "Вихър"

23.

– Наблюдавах малко чудо – оповести Алекс.

– Учиш се да говориш правилно, така ли?

– Да съм ти откъсвал носа наскоро?

Стен нарочно изплези език, предпазливо близна носа си и поклати глава. Килгър умееше да го развеселява, както винаги – една от причините да бъде толкова ценен член на „Богомолка“.

Другата бе изключителната му дарба да убива…

Алекс му додаде фиш. Стен сложи фиша в четец. Беше доклад с гриф „Строго секретно“, който бе получил началникът на полицията на Джохи. Не видя нищо извън обичайната смесица от убийства, насилия и алчност.

– Можеш да гледаш, колкото искаш, но аз сега съм ходещо и дишащо резюме.

– Казвай.

– Арсеналите навсякъде из Джохи се разграбват, млади Стен. Някои складове на ченгетата, но най-вече военните оръжейници. Ограбванията нямат край.

– Някак не съм изненадан – каза Стен сухо. – Като се има предвид в какво сме се набъркали, ако бях жител на тази обругана земя, бих потърсил начин да уравновеся шансовете. Като например – продължи той – да се снабдя с бронетранспортьор клас „Пери“. И това би било запасното ми оръжие.

– Пийни си, капитане. Синд, налей на момъка глътка. Той се запиля нанейде. Толкоз е тъжен и обезсърчен, не, опустошен е окаяникът, защото добрият Император не му се обади. Знаеш ли, моме, какви проблеми носи командването. Помня, че имаше време, когато Стен беше щастлив, танцуваше из улиците, празнуваше, докато натъпчеше корема си, опразнеше купата, а барманът му оставяше халба бира и го завиваше с топло одеяло, когато припаднеше. Сега е станал циничен и гледа отвисоко на всичко. Забравил е, че няма да има утре, освен ако аз не го пожелая.

– Ти, Алекс? – зачуди се Синд престорено силно, докато носеше гарафата. – Искаш да кажеш, че ти наистина си Първото същество?

– Разбира се – заяви Алекс и наля стрег на всички. – И мога да го докажа. Ако този стрег е отровен и аз започна да се гърча и да се превивам, сякаш съм Неси, и хвърля топа, няма да има утре, нали?

– Не и за теб със сигурност.

– Да. Стрегът не е отровен, така че вие, слаботелесници, можете да пиете, без да изоставате. И ето го доказателството. Ако няма утре за мен, а аз съм най-важният, няма да има утре за никого, нали тъй?

Стен и Синд се спогледаха. Очевидно Килгър ги водеше поне с два стрега.

– Сега – продължи Килгър – да се върнем към оръжейните, които се разграбват. Всички доклади в това поверително резюме на станалото, което най-важните полицаи са получили и което уредих и ние да вземем, след като посетих местната кръчма и установих, че не става за човек, нито за звяр, ни за малоумник, навеждат на една мисъл. Знаеш ли какво е странното в тези кражби, шефе? Оръжията се измъкват наляво и надясно, но няма доклад за убит охранител.

– О?

– Какво означава това „о“? – зачуди се Синд.

– Трудно е – обясни Стен – да влезеш в оръжеен склад, за който се предполага, че се пази от армията или националните сили, или каквото и да е, без някой патриотичен идиот да се направи на герой и или да застреля някого, или да бъде застрелян.

– Да. Проклетата армия е замесена в цялата работа.

– По дяволите – заяви Синд. – Може би е най-добре да се придържам към чистия войниклък. Този дракх от специалните операции, в който вие двамата специализирате, ви прави цинични.

– Споменах ти това – отбеляза Алекс – преди еони, на Нютон, когато искаше да държиш Стен за ръка, при промъкването му на Първичен.

– Така е. Трябваше да те послушам.

Самият Стен не внимаваше какво точно си говорят.

– Нямам нищо против малко свободни действия – подхвърли той. – Първо, ще ми се отрази добре. Второ, не е зле да покажем на тези местни отрепки, че светът не се подчинява на техните прищевки; и трето, не ми харесва идеята на местните военни – те явно смятат, че могат да си основат собствена терористична организация, която да им е на разположение и на повикване. Нека видим къде отиват тези оръжия.

Синд го погледна скептично.

– И какво ще направим? Ще изпратим Фрик и Фрак да обикалят всеки арсенал, който все още не е ограбен? Ще ни трябват доста сензори.

– Не. Те имат мотива, ние ще им създадем възможност. Ще използваме тактиката, която аз, хм, хм, наричам Маневрата на пеещото оръдие.

– Нискобюджетен филм – присмя му се Синд.

– Не е така. Трябва ни само…

– Ей това – довърши Килгър, като плъзна уилигън върху бюрото на Стен. – Ако обесниците търсят каквото и да е оръжие, предполагам, че сърцата им направо ще изхвръкнат за имперска гърмяща пръчка, а? Мисля, че съм прав, тъй като трима злодеи се навъртат покрай страничния вход от около три нощи насам.

– Никога няма да ми позволиш да блесна с ума си, господин Килгър.

– Е, шефе. Не знаех, че това се опитвате да правите. Ала все още има доста нещица, в които да покажете ума си. Като например, кой ще привика котката?

– Ние просто… проклятие.

– Да. Не вярвам на охраната на посолството. Хората на полковник Джерети нямат мозък да разберат какво възнамеряваме да правим. Бор най-вероятно биха отрязали брадите си, ако им подхвърля подобна идея. И знам, че гурките ще ти кажат да не си губиш времето с глупости.

Стен кимна. Килгър беше прав.

– Бих платил доста за двама добри в промъкването, а иначе зли членове на „Богомолка“, които да свършат работата.

– Не съм сигурна какво сте намислили, но аз ще го направя – заяви Синд.

– Недей, враговете са те зяпали много пъти.

– Господин Килгър, те никога не биха допуснали, че най-добрият телохранител на посланика ще излезе навън в нощ като тази, нали? Особено с военна екипировка.

– А, шефе, и аз се бях навил да опитам същото. Но не хваща дикиш. Дори като съм дегизиран, разпознават огромното ми туловище – и Алекс потупа гърдите си гордо. – Та като ме видят, ще решат, че съм стар войник, и няма да се ловнат в подобен капан. Дори и в мъглива нощ като тази. Но ако погледнат и видят млад войник, момък, който се е понапил малко в таверната и плете крака към поста си по войнишки почин…

– Килгър, подхвърлянето на оръжие е нещо, на което те учат още в началото на обучението в „Богомолка“. Искаш аз, посланик Стен, да…

– Хубаво е, момко, да преоткриеш корените си. Научава те на скромност.

– Копеле.

– Пак си говорил с мама.

– Не ме чакайте, но ми оставете малко стрег.

– Може би ще свърши – каза със съжаление Синд. – Ще ми трябват още три-четири, докато Килгър ме убеди, че наистина знам какво става.

– Хайде, момко. Късно е, смяната излиза след няколко минути, а аз се съмнявам в честността на момчетата от другата страна на улицата. Ще пусна прилепче след теб. Със сигурност записът ще бъде голям хит при следващото събиране на „Богомолка“.

Стен го дари с неприличен жест, поиска още един стрег, но реши да не го пие. Трудно беше да се правиш на пиян, ако мозъкът ти наистина беше замаян. Освен това трябваше да намери униформа, която да му става.

По-малко от час по-късно имперският охранителен отряд тръгна на обиколката си съвсем показно. Заповедта беше издадена от командира на караула. Смененият пазач отдаде чест, свали оръжието и се присъедини към задната част на строя. Новият пазач отдаде чест и зае поста си. После отрядът продължи напред.

Новият пазач помарширува на поста си, после спря, за да се облекчи. Отвъд широката улица двамата наблюдатели забелязаха, че е оставил оръжието си и се е подпрял на стената с една ръка.

Пазачът оправи ремъците си и се обърна. После се сети за уилигъна, завъртя се бързо назад и го вдигна на рамо. Направи няколко крачки, после оръжието явно му стана неудобно. В разрез с издадените заповеди той разхлаби ремъка и намести оръжието върху рамото си.

Разходи се още два пъти около поста си. Един от наблюдателите сметна, че е видял проблясък в близост с устните на мъжа, а и неговата крачка определено стана по-несигурна. Пазачът се върна към портата и се скри в нишата, на завет от свирепия вятър, на няколко метра от постовата колибка. Остана неподвижен в продължение на няколко минути.

Двамата мъже размениха погледи. Първият започна да шепне нещо и комуникационната уредба в колибката иззвъня. И продължи да звъни. Пазачът се надигна, запрепъва се бързешком към караулката и отговори на повикването.

Уилигънът остана, забравен за миг, в нишата – а пазачът беше с гръб към него. Докато успее да завърши шумното си и подробно обяснение и да затвори, уилигънът беше изчезнал.

Килгър наблюдаваше показваното от прилепа в сухия, топъл и допринасящ за опиянението комфорт на кабинета на Стен. Изчака още няколко минути, преди да активира фаза две, през която сержантът на караула щеше да открие пазача пиян и да установи липсата на оръжието. Несъмнено щеше да нареди провинилият се да лежи в карцера.

Наля двойна доза на Стен, когато чу пазача да се прибира по коридора.

Значи следваше фаза три, която можеше да започне по всяко време. В задната част на уилигъна беше скрит малък излъчвател. В момента беше в режим на приемане. След час-два, когато бъдеше отнесен до мястото, където крадците складираха откраднатите оръжия, Килгър щеше да активира предавателя за насочващ сигнал. И независимо дали оръжието беше откраднато от търсещи печалба крадци или от някой член на нечия частна армия, щеше да ги отведе на интересно място.

Стен и Килгър вече можеха да планират фаза четири.

– Чисто, момко. Чисто като в добрите стари дни – поздрави Алекс приятеля си, който тъкмо влизаше.

Стен потъна в един от столовете.

– По дяволите, старите дни. Проклетият вятър реже костите. Къде е Синд?

– Момата каза, че може да се справи по-добре, отколкото ние двамата, когато работим в тандем. И промърмори нещо за някакъв стар воин, който трябвало да си стопли костите.

Стен се ухили и побутна недокоснатия си стрег към Килгър.

– В такъв случай ще ви кажа лека нощ, лорд Килгър. Оттеглям се, за да медитирам върху внезапните облаги на стария воин.

– Ясно. А аз ще си мисля, докато давя нещастието си, каква ли гадост ни очаква по-нататък.

Следващата гадост, напълно нормално, беше осигурена от очарователните същества в Алтайския куп и беше доста по-сериозна от оръжието с предавател, откраднато от някакъв отряд на смъртта.

Адмирал Мейсън, дори по-мрачен от обикновено, информира Стен за събитията. Нямаше много работа на „Виктори“ напоследък – благодарение на някое добронамерено и загубено из Алтайския куп божество – и затова Стен му беше наредил да използва корабите за различни задачи, свързани с електронно наблюдение.

Мейсън беше възразил, най-вече защото Стен издаваше заповедта, но млъкна, когато посланикът изтъкна, че не вярва на никого в Алтайския куп, включително и на разузнавателните източници на собственото си посолство – които, ако бяха ефективни, трябваше да предупредят по-рано за назряващата криза.

Мейсън рапортува официално, като поиска разрешение да говори само със Стен. Посланикът изгони секретаря си, специалист по кодирането, и личния си протоколчик и изключи в кабинета всички видове електронно подслушване. Това беше сигнал за Килгър да подслушва от съседния кабинет.

Мейсън, без предисловия, измъкна малък четец и го включи. На бюрото на Стен се появи холограма. Тя показваше барикадите, разположени пред главния вход на университета „Пушкан“, студентите, които се бяха качили отгоре, и после нападението. Филмчето – размазано и късо – беше направено от турист от друг свят, чието такси се беше загубило и се беше озовало в средата на мелето. Филмчето беше фалшификат, разбира се – не показваше бронираните машини, които военните бяха използвали, за да изтласкат студентите, а нападателите носеха обикновени палта вместо войнишки униформи.

– Видяхте ли това? – попита Мейсън.

– Да, излъчват го веднъж на всеки час по всяко пиратско предаване.

– Версия Б – оповести Мейсън и пусна друг фиш. Същата сцена, само че този път нямаше много хуманоиди в университета. Сега по барикадите стояха суздали – а нападателите бяха богази.

– Чудесно – каза Стен. – Откъде взехте тази версия?

– Според вашите заповеди пуснах „Сан Хасинто“, за да подслушва суздалите и богазите. Прехванал го е на честота, която всеки от световете на богазите може да излъчва.

– Бихте ли се обзаложили – попита Стен, – че ако „Сан Хасинто“ беше изчакал малко, щеше да прехване същото филмче, но този път с богазите като жертви?

– Няма нужда от облози, сър.

„Сан Хасинто“ беше едно от тайните предимства на Стен – разрушителят беше нов, кръстен на шпионски кораб, който беше първият имперски кораб официално унищожен от таанците. Имаше си оръжия, двигатели и сензори и всъщност беше съвсем малко по-удобна за обитаване голяма версия на тактически кораб.

– Значи пропагандните машини на всички са задействани докрай – заключи Стен. – Колко дълго преди началото на кръстоносните походи… О! Има и още?

Мейсън имаше и друго съобщение но то беше твърде деликатно и бе предадено устно от капитана на „Сан Хасинто“ на Мейсън с молба да стигне до Стен.

Джихадът вече беше започнал. Две пълни флотилии на суздалите: едната – официалната флота, която Каканът беше позволил за „местна сигурност“, другата – сбор от овехтели транспортни кораби, контрабандисти и патрулиращи кораби, бяха в бойна готовност.

След като проучи корабите и системата, анализаторът на имперския кораб беше определил целта. Суздалите не искаха друго, освен пълно унищожение на главния свят на богазите. Ракът трябва да бъде изрязан докрай, независимо колко ще са жертвите от двете страни. На богазите твърде дълго им беше…

– Разрешено да атакуват, горят, кълцат, унищожават и тъй нататък, и тъй нататък – довърши Стен. – И разбира се, също толкова упоритите и прагматични богази се надигат да защитават своите владения. А защитата, след като отблъсне нападателите, ще се превърне в свирепа атака върху злите хрътки, суздалите, нали?

– Да, сър.

– Тази работа става все по-приятна е всяка секунда. Килгър, ела тук.

Алекс, без да си прави труда да обяснява, влезе през вратата.

– Оставаш да държиш властта. Мейсън и аз ще се поразходим, за да предотвратим погром.

– Да, сър – застана мирно Килгър. Дори да беше ядосан, че го изключват, Алекс беше достатъчно добър специалист, за да не го покаже пред външен човек.

Лицето на Мейсън, шокирано преди миг, също замръзна във военна маска.

– Поемате ли командването?

– Да, адмирале.

– Много добре. Трябва да ви предупредя, че разполагаме с твърде малко време, преди богазите и суздалите да се сблъскат, затова не можем да изчакваме към нас да се присъединят каквито и да е имперски подкрепления. Вече направих прогнози.

– И аз така си помислих – каза Стен. – Няма да сме оторизирано подкрепление – нашата Империя е доста разпръсната тези дни, ако не сте забелязали. Просто ще вземем малко местни за пълнеж, и вие, аз и „Виктори“ ще посмачкаме малко неприятелите. Да започваме, адмирале.

– Права ли съм, Алекс, да не се ядосвам, че Стен изостави теб, мен, гурките и Бор, защото официално все още е тук?

– Виждате ли, майор Синд? Учите се да мислите. След още два-три живота ще ви хрумне нещо.

– Майната ти, Килгър.

– Трябва да се каже: „майната ви, господин Килгър“. Не знаеше ли, че съм назначен от самия посланик и заслужавам мъничко уважение.

– Точно това получаваш. Мъничко уважение…

Скуката беше убила повече войници, отколкото байонетите.

Точно тя уби братята Тукунгбази.

Не само те изпитваха отегчение – и сержантът на отделението им беше станал небрежен, а също и командващият взвода, а и ротният, и така чак до полковник Джерети. Да осигуряват охраната за двореца и доктор Искра, се беше превърнало в рутина.

Братята Тукунгбази, за които това беше първо разпределение в бойно звено, не бяха доволни. Не се бяха присъединили към гвардията, за да бъдат използвани като почетна стража или полицаи усмирители. Те така и не разбраха, че никой в батальона на Трета гвардия не си харесва назначението, особено кариеристите. Но понеже бяха професионалисти на професионална мисия, независимо че от пехотинците никога не ставаха добри умиротворители, те държаха устите си затворени и изпълняваха дълга си.

Изпълняваха дълга си, поддържаха казармите и екипировката си в безупречно състояние, пиеха ужасната бира в пивницата на базата и се оплакваха.

Особено от ограниченията, които на войниците се струваха напълно безсмислени. Бяха посрещнати добре на Джохи, нали така? Тогава защо бяха сложени под карантина в собствените си квартири и зони за забавление, защо бяха затворени и пазени зорко?

Може би джохианците бяха малко груби, но те бяха войници, нали така? Нямаше опасност, стига да не се отпуснеха.

Войниците не знаеха, че твърде много предавания излъчваха кадри как силите на реда упражняват минимална, но необходима сила, за да осигурят безопасността на доктор Искра или да препятстват уличните боеве да прераснат в бунтове. И определено не бяха чували коментарите, които често съпътстваха тези кадри, нито историите, които се създаваха, допълваха и разпространяваха в лавките за алк и каф в Рурик.

Скука…

За щастие, братята Тукунгбази имаха приятел. Една от старите жени, които работеха в пивницата, винаги ги поздравяваше с усмивка и им подхвърляше шега. Веднъж им каза, че съжалява, задето не могат да излязат и да се срещнат с хората на Джохи. Особено с внучката й.

И им показа холограма.

Двамата братя се съгласиха, че ограниченията са много глупави. Не просто глупави, но и ужасно несправедливи. Жената на холограмата беше много красива. Старицата ги попита дали искат да напишат бележка на внучката й. Единият брат го направи. Бележката получи отговор. Младата девойка наистина искаше да види брата и споменаваше, че има приятелка, която също проявява интерес. И двете съжаляваха, че са родени в такъв изостанал свят като Джохи, и копнееха да се срещнат с истински мъже отвън. От светове, в които се случваше нещо.

Братята Тукунгбази, които идваха от затънтен планетоид, бяха поласкани.

Бележките от младата девойка и нейната приятелка ставаха все по-интересни. Братята Тукунгбази загубиха всякакъв интерес към романтични или лъстиви флиртове с колежките си. Никоя от жените в батальона не можеше да се равнява по красота на новите им познати, камо ли в загатнатите области на романтични преживявания.

Когато братята получиха свободен ден, поредната бележка им предложи да минат покрай оградата. От другата страна, мъчително близко, на около сто метра, се намираха две млади жени. Много красиви, наистина. Младите жени им помахаха и беше почти непоносимо за братята, че не можеха да отговорят.

Затова решиха да минат от другата страна на оградата.

Смятаха да излязат вечерта и да се върнат преди изгрева, като въплътят фантазиите си в дела. Започнаха да търсят дупки в отбраната.

И тъй като гвардията беше съставена от пехотинци, а не от специалисти по сигурността, а оградата беше предназначена да пази натрапниците да не влизат, а не обратното, откриха такава.

Всичко, което трябваше да направят, беше да препрограмират един от охранителните роботи и да се измъкнат, след като дежурният патрул отмине. Разбира се, и патрулът си вършеше задълженията рутинно.

Отвъд оградата те съблякоха нощните си дрехи и ги скриха на входа. Вгледаха се един в друг, издокарани в пълни бойни униформи. Всички обичаха мъже в униформи…

Братята Тукунгбази, несведущи в съблазняването, бяха решили да занесат малък подарък на красавиците. Купиха две бутилки алк в комисариата, марка, която никой от двамата не можеше да си позволи. Но понеже нямаха къде да харчат парите си и двамата бяха понатрупали значителни суми. Пък и тази вечер щеше да е специална.

Старата жена в пивницата им беше дала карта, за да намерят апартамента на внучката й. Никой от братята Тукунгбази не сметна за странно, че старицата активно участва в прелъстяването на внучката си – слуховете в казармите твърдяха, че всеки в този куп би причинил всичко на всекиго.

Не беше далече от истината – но не това имаше предвид слухът.

Жената живееше на горния етаж в една сграда с апартаменти. По-скоро истински коптори. Братята Тукунгбази би трябвало да намерят за странно, че сградата е единствената наоколо с ясно означен адрес и входно осветление, което все още функционираше.

Откриха апартамента и почукаха на вратата.

Чуха женски смях и подканващ глас:

– Не е заключено.

По-големият брат дръпна дръжката. Вратата се отвори. Видя овехтяло канапе, маса и две искрящи свещи. После две сенки се извисиха от двете страни на вратата, мръсно одеяло тутакси бе увито около главата му, ръцете му бяха приковани отстрани и той чу задавеното хъхрене на брат си.

Това беше всичко, което видя.

Първото нещо, което направиха, беше да го ослепят.

Трима от пазачите, които патрулираха пред главния вход на двореца на Искра, откриха телата на братята Тукунгбази.

Те бяха увесени на три набързо издигнати триножника на около петдесет метра от периметъра.

Бяха идентифицирани по липсата им при извънредната поименна проверка.

Мъчителите им не бяха оставили друг начин да ги разпознаят.

Няма разумна причина, заяви мрачно полковник Джерети, когато съобщи на служителите си за убийството на тези двама млади войници.

А точно това бе причината да бъдат убити.

Те бяха първите.

– Имам въпрос, господин Килгър.

– Питайте, майоре. – По някаква причина Синд се държеше официално и Алекс й отговори със същото.

– Когато някой е арестуван и задържан за съдебен процес, не е ли обичайно да му се предостави някаква защита? Дори процесът да е нагласен? Дори тук, на Джохи?

– Би трябвало да е тъй.

– И не е ли нормално на затворника да му се разреши някаква комуникация с роднините му? Дори тук, на Джохи?

– Това е логическа връзка, която не бих направил, като се има предвид природата на чаровните същества, е които си имаме работа. Спрете да се правите на загадъчна, майоре. За какво става въпрос?

Преди Синд да продължи, Алекс изруга. Беше се досетил.

Синд се беше поинтересувала какво е станало с всички онези същества, които доктор Искра беше арестувал преди време. Същества, които по думите му, щели да бъдат изправени пред съд.

Не беше чула нищо и бързият преглед на показваното от медиите в архивите на посолството не беше дал резултат. Нито опитният комуникационен офицер на Стен, Фрестън, си спомняше да е чул нещо.

После тя се обади на Хиндс, началника на корпус „Меркурий“ за тази станция. След засадата в копторите Хиндс беше загубил пълна вяра в своите аналитични способности и сега оценяваше всеки агент като клас три – ненадежден, клас четири – възможно е да е вербуван от противника, или клас пет – двоен агент.

Имаше трима агенти в армията, всички нископоставени и извън главните мрежи. Хиндс се свърза с тях. И тримата бяха ужасени, никой не искаше да търси информация и никой не беше чул нещо повече, освен че разни войници и бюрократи са били арестувани.

Като се изключи едно нещо: те бяха задържани, точно както бе казал доктор Искра на Стен, в крепостта Гачин, северно от Рурик.

Килгър превъртя казаното от Синд през ума си.

– Хм…

– Много ли си зает?

– Да. Провери ли какво е времето?

– Да. Вземи си якето.