Текст книги "Вихър"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 27 страниц)
– Или са самоуверени, или са си платили за прикритието. Виж.
Стен посочи полицейския гравислед, който се плъзна бавно над покривите.
– Какво за тях? Или сме достатъчно раздразнени, за да убиваме ченгета?
– Ото има заповед да използва сигнални ракети и гранати, ако някой се намеси – обади се Синд. – Това би показало, че големите момчета си играят, и те трябва да се отдръпнат настрани. Но ако ни провокират, няма да ги щадим.
Комуникаторът, закачен за бойната й жилетка, изщрака.
– Задният отряд е на позиция. Готови сме.
– Е, ще действаме ли?
Килгър се изправи до приклекнало положение, засили с две ръце тежък метален прът сякаш беше перце. Удар – решетката и вратата влетяха в сградата. Алекс го пусна и ускорението запрати тарана с останките навътре, докато той се дърпаше встрани…
Синд хвърли подобрена граната вътре…
Прикритие за очите и пурпурен проблясък…
Стен се втурна през вратата, опря гръб на стената и се огледа, докато цевта на оръжието му обхождаше наоколо…
Синд се претърколи и залегна…
Стен се стрелна напред, към входа на кухнята…
Килгър влетя в магазина и се подготви да го прикрива. Синд приклекна, Степ влезе с подскок в кухнята. Стен се движеше, а Килгър му осигуряваше прикритие.
Задната стая беше празна…
Килгър се изправи с тарана…
– Лараз – извика Стен. Парола, за да не се застрелят…
Вратата отлетя навън в нощта…
Дула на оръжия… косматите лица на Бор, които ги гледаха…
– Чисто – обяви Стен. – Строй войниците си, Синд. Задръж резервния взвод отвъд улицата. Ото. Трима войници.
– Сър.
– Тук е, капитане. Под фурната.
– Имащ ли нужда от помощ?
– Ха.
Килгър остави оръжието си долу и видимо без усилие повдигна огромната кухненска печка на една страна. Тръбопроводите на фурната изскърцаха, но не се пропукаха.
– Малко скривалище – отбеляза той, пресегна се надолу и дръпна малък метален пръстен, захванат за бетонения под. Пръстенът – и подът – се вдигнаха лесно, беше скрита врата с противотежести.
– Еврика – оповести той. – И ев-не-рика. Шефе?
– Изчакай за секунда. Вие тримата – нареди Стен на чакащите трима Бор. – Искам да направите това място на нищо. Трябва да изглежда, че всичко е било претърсено, преди да попаднем на скривалището. Няма смисъл да издаваме тайните си.
Тримата Бор се спогледаха. Не беше толкова приятно като да убиеш някого, но все пак беше разрушение. Захванаха се щастливо за работа, като блъскаха и трошаха.
– И какво имаме тук? – провикна се Стен над звука от чупенето.
– Имаме типичен терористичен арсенал – докладва Алекс.
Алекс беше прав – но това беше доста голям склад, – стаята в мазето беше почти три на три метра, натъпкана с оръжия. Оръжията бяха каквито Стен очакваше – това, от което всяка частна организация от биячи или, в зависимост да чия страна бяха, борци за свобода, би събрала; откраднати, купени или придобити оръжия от най-различен калибър. Военно оборудване, откраднато от или дадено им от джохианската армия. Две много стари картечници. Шест или седем минохвъргачки домашно производство. Няколко бомби. Половин кашон с гранати. Нямаше достатъчно муниции за всички оръжия. Няколко ножа. На Стен му се стори, че видя и меч. Три или четири пистолета на една лавица. И два уилигъна имперско производство.
– И така, един от тях е наш – каза Килгър. – Но откъде идва другият?
– Кой знае? Уилигъните са се появили преди доста време – отвърна Стен. – Може би някой в посолството преди нас е имал такъв, Може би Трета гвардия е загубила един, но още не са го разбрали.
Килгър подхвърли една от пушките на Стен. После Стен я даде на Синд, която й хвърли професионален поглед.
– Имам по-голям опит с истински войници – каза тя. – Тази проклетия е мръсна.
– Не толкова, колкото другите – отбеляза Килгър. – Обикновено терористите отделят повече време за реторика, отколкото за чистене. Шефе, вече намерихме сиренцето. Ще направим ли публично оплакване или какво?
– Ще го взривим на място – реши Стен. – Видя ли нещо тук долу, което да свърже склада с някого?
– Не, капитане. Направено е достатъчно професионално, не са оставени визитни картички. Ха! Какво е това?
Той го подаде на Стен. Беше пистолет, но пистолет, който стреляше със снаряди от АМ2. Стен повдигна вежда. Империята, по очевидни причини, се опитваше да налага изключително строг контрол върху смъртоносните уилигъни. Това важеше с двойна сила за пистолетите, макар че подобно оръжие ставаше единствено за обири, стрелкови упражнения или за парад. И попадането му в частни ръце беше доста необичайно.
А този пистолет беше дори по-специален. Беше украсен едновременно със злато и сребро. Дръжките бяха от някакъв вид прозрачен бял рог. И цялото оръжие беше гравирано с резба.
Стен огледа гравюрата внимателно – нямаше ловни сцени или същества, които да подскажат от кой свят беше дошла тази изненада.
– Има ли кобур? – попита той.
– Да, и то доста хубав. Истинска кожа, бих казал. Няма инициали, няма знак на производителя, нищо.
– Това – отбеляза Синд, след като огледа оръжието внимателно – е нещо, което един посланик би дал на владетел, или обратното. Чудя се, ако проверим серийните номера, дали няма да открием, че предишният имперски посланик е направил разпродажба? Или че получателят му – поне първоначално – е бил някой като покойния Какан?
– Имаш добра идея – предупреди Килгър. – Но недей да я разгласяваш, независимо колко силно е подозрението. Това, което намерихме, със сигурност е трофейна играчка. Жалко е да се унищожи такова нещо.
– Така е – съгласи се Стен. – Достоен е за лорд. Задръж го, Алекс… не. Почакай.
Алекс се ухили зловещо. Не беше дори малко огорчен, че го лишават от сувенира му.
– Имаш видение?
– Ще го получиш следващия път – обеща Стен. – Когато го вземем отново, този пистолет може да ни даде информация. Измъкни устройството от уилигъна. Виж дали можеш да го прикачиш на този красавец.
– Никакви проблеми, шефе.
– Сега, след като сложиш експлозивите, за да разрушиш това сборище от смърт – продължи Стен, – трябва да се случи така, че само две от скривалищата да се взривят. Третото просто ще изгори – но се увери, че е изгоряло напълно и детонаторът го няма. Не искаме лошите да останат с големите оръжия. Тъй като взривът не е бил достатъчно мощен, той е разрушил големите оръжия, но е запратил пистолета… ето там.
– Защо – оплака се Килгър – всички подобни интриги изкарват мен, Килгър, великия барутен монах – некадърник?
Стен вдигна ръката си със свити в юмрук пръсти, с изключение на средния, който беше вдигнат високо.
– Това, господин Килгър, е единственият отговор, който пиян, разжалван и изпратен в карцера постови може да измисли. Сега нека взривим това място преди туземците да чуят нещо или нещо друго да събуди любопитството им.
Килгър поиска пакет с експлозиви и започна да подготвя мястото. Синд издърпа Бор извън периметъра. Това не беше най-сложната постановка, която Килгър беше подготвял – веднъж беше обезвредил ядрена бомба под вражески обстрел, а друг път беше превърнал камила в ходеща бомба, – но тази изискваше определена концентрация.
– Откъде знаеш, че някой ще вземе пистолета и ще го прехвърли в друг арсенал? – попита Синд.
– Не знам, не и със сигурност. Но хората, които си изкарват прехраната с продажба на оръжия, стават малко особени, когато им покажеш необичаен нож или ръчен пистолет. Просто се надявам да ни заведе до някого с достатъчно авторитет да си позволи подобна играчка.
– Като кого, например?
– Като този, който ръководи тази организация. С когото да се разправим открито.
– Стен, ти си зъл човек.
– Казваш го само за да влезеш в леглото ми.
– Вярно е. И бих те целунала, макар че ще се отрази зле на дисциплината.
– Моята или на Бор?
– Твоята, естествено.
Но въпреки това го целуна.
Венло се опита да разчете действителните мисли по лицето на екрана. Не можа.
– Това ли е всичко? – попита мъжът.
– Да, сир.
Беше толкова тихо, че Венло можеше да чуе бръмченето на сигнала.
– Имаш ли някакви предложения?
След кратка пауза Венло отговори отрицателно.
– Продължавай. Трябва да обмислим всички възможности.
Мъжът на екрана докосна сякаш несъзнателно центъра на гърдите си.
Венло избра думите си внимателно.
– Когато ме подготвихте за тази задача, поисках… помолих за резервен вариант.
– И аз казах, че не съм подготвен да дискутирам подобна възможност. Тогава не бях и сега не съм. Моята политика е твърда. Доктор Искра трябва да получи пълна подкрепа.
– Да, сир. Простете ми.
Отново мълчание.
– Извинението не е необходимо. Не искам слугите ми да бъдат роби. Едно нещо трябва да е съвсем ясно. Доктор Искра ще бъде владетел на Алтайския куп. Това е основната цел. Обаче… това, което наричаш резервен план, не може да бъде пренебрегнато. Изследвай всички възможности и евентуални усложнения.
Екранът се опразни.
Венло кимна машинално в знак на подчинение. И макар че нямаше кой да го чуе, той изрече на глас.
– Да, ваше величество.
25.
Вечният император изслуша замислено доклада на Стен за доктор Искра. Не каза нищо, докато Стен вадеше всеки камък от кошницата и го редеше върху злощастния му събрат.
Стен разказа за клането на студентите. Представи доказателствата, че е дело на Искра. Спря се на умишлената кампания за дезинформация, целяща да породи война между обитателите на Алтайския куп. Разобличи лъжите, които Искра беше наприказвал, за да прикрие кампанията си на терор. Не пропусна мистериозните нападения над имперските войници. Празната крепост. И още много неща.
Накрая приключи. Стен изчака, за да види накъде ще повее вятърът.
– Предполагам – каза Императорът, – че препоръката ти в този случай не е в полза на доктор Искра.
– Съжалявам, сир – отвърна Стен, – но моята работа е да ви съобщавам неща, които няма да ви харесат.
– Точно така – съгласи се Императорът. – Иначе щеше да си толкова безполезен, колкото и всички тези глупаци, които ме обграждат. Знам, Стен, че винаги мога да разчитам да ми кажеш истината, независимо колко неприятна е.
– Благодаря, сир. Сега… Ако позволите…
– Почакай – спря го Императорът. – Няма нужда да продължаваш.
– Извинете ме, сир? – Стен беше искрено удивен. А и беше обезпокоен от новия навик, който Императорът беше придобил – никога да не го поглежда в очите. А и тези проклети очи. Движеха се напред и назад, сякаш бяха на подвижни лагери.
– Казах, няма нужда да говориш повече. Знам какви са препоръките ти. За съжаление, трябва да ги отхвърля. Искра остава. Ще продължиш да го поддържаш.
– Много съжалявам да го чуя, сир. И се надявам да не го изтълкувате погрешно, но искам да ме освободите от поста ми.
Очите на Императора спряха непрестанния си ход. Само за миг. Впиха се в него като студена стомана. После Императорът се засмя.
– Разбирам защо го казваш, Стен – каза той. – Мислиш, че съм загубил доверие в теб.
– Възможно се, сир. Но не аз трябва да съдя за това. Просто… е, добре, трябва ви някой, на когото може да разчитате да изпълни заповедите ви.
– Вече казах, че ти вярвам, Стен.
– Да, сир. Но и аз ви заявих ясно, че не съм съгласен.
– Вярно е. Но съгласието няма нищо общо. Такива са заповедите ми. Освен това трябва да знаеш, че доктор Искра пожела да бъдеш сменен. Аз твърдо отхвърлих искането му.
– Да, сир. – Стен не можа да измисли какво друго да каже.
– И му казах същото, което ще кажа и на теб. Ти си твърде близо до ситуацията, Стен. Не можеш да видиш гората от отделните дървета.
Стен знаеше, че вероятно има истина в това. Не беше наясно с голямата картина. За разлика от Императора.
– Все още не смятам, че съм най-подходящият човек за тази работа, сир. Въпреки това, благодаря за доверието, което имате в мен.
– Преживели сме много заедно, Стен – каза Императорът. – Знам какво можеш да направиш. И какво не можеш. Всъщност, струва ми се, че зная по-добре възможностите ти от теб самия. А проблемът с Алтайския куп стана дори още по-критичен. Ако те изтегля сега, отзвукът в медиите ще е опустошителен. Може би прибързах с Искра. Макар все още да мисля, че е най-добрият избор от възможностите, които имах пред себе си. Както и да е. Обвързал съм се с този човек. Изключително важно е да не бъда злепоставен.
– Да, сир.
– Разчитам на теб, Стен – каза Вечният император. – Може би повече, отколкото някога преди. Направи всичко възможно, за да проработи. Каквото и да се налага да направиш. Това са заповедите ми.
– Да, сир.
– И, Стен?
– Да, сир?
– Усмихни се. Бъди щастлив. Всичко ще се нареди.
– Да, сир – каза Стен. Той отдаде чест, докато образът на Императора избледняваше.
26.
Стен не можеше да заспи. Всеки път, когато се унесеше, пред него изплуваше лицето на Императора. Тези очи го преследваха. Очи, които никога не се успокояваха. Очи, които изследваха ръбовете на съвестта му, пресмятаха тайните съмнения на Стен и ги събираха като доказателство.
В кошмара на Стен Императорът събираше всички тези съмнения в гърчеща се, макаронеста маса. Обръщаше към Стен лице, помрачено от гняв. И тези очи се въртяха заради него. Стен знаеше, че ако някога спрат, с него ще е свършено.
И ето че сега идваха. Въртяха се. Въртяха се. Прорязваха димяща пътека през пода към него. После се издигаха, в търсене на неговите очи, за да ги изгорят.
Стен се събуди с вик. Тялото му беше обляно в студена пот. Той се затътри към тоалетната и известно време постоя приклекнал в напразен опит да повърне. Чувстваше се глупаво, че сънува такива кошмари – но се страхуваше да се върне в леглото за нова борба със съня.
Тихо шумолене и парфюмираната топлина на Синд.
– Добре съм – каза той.
– Разбира се. Редовно намирам напълно здрави и щастливи хора, коленичили в банята, които се давят и повръщат.
– Ще се оправя… след минута.
– Знам. Сега недей да спориш, приятелче. Или ще си имаш неприятности.
Тя го вдигна, съблече го и го бутна под душа. Студените пръски боднаха кожата му и го разбудиха напълно. Потта беше отмита като стара смазка. После студената вода се превърна в гореща и облаци пара го обгърнаха. Голото тяло на Синд мина през облаците. Беше въоръжена със сапун и гъба.
– Обърни се – нареди тя. – Ще започна от гърба ти.
– Мога и сам – каза Стен и се протегна за сапуна.
– Казах, обърни се – тя блъсна гъбата в гърдите му.
– Ох! Добре, добре. Печелиш! – той се обърна.
– В случай че не си забелязал – изтъкна Синд. – Аз винаги печеля.
Тя намокри гъбата, сапуниса я добре и започна да го търка.
Беше приятно. Той забрави очите.
По-късно, подпрян на възглавниците и облечен в нова пижама, Стен отпиваше от горещия и силен чай, който Синд беше поръчала от кухнята на посолството. Отвън се чуваше как вятърът вие из улиците на Рурик. Странно, изпитваше спокойствие. Уют.
Синд седна на леглото до него, тънка, загърната в цветна роба. Обикновено спокойните й вежди бяха сбърчени, докато обмисляше съня на Стен.
– Някога чудил ли си се – попита тя – какво би станало, ако Императорът не се беше върнал?
Стен поклати глава.
– Звучи ми като още по-лош кошмар – отговори той. – Нещата бяха доста объркани, ако си спомняш.
– Спомням си. И да, имаше бъркотия. Но в крайна сметка ние правехме нещо по въпроса. Всеки хранеше много надежди. Някаква идея за бъдещето.
– Не мислиш ли, че и сега имаме бъдеще? Нещата са неприятни, съгласен съм. Но след като преодолеем тези препятствия…
– Ще се завърнем към нормалното? – прекъсна го Синд. – Кажи ми какво е нормално, Стен. Аз съм млада. Не знам нищо за чудните дни преди Таанската война.
– Не бъди саркастична.
– Избягваш въпроса ми.
– Добре. Е, не беше рай.
– А какво тогава?
Стен направи унила гримаса.
– Общо взето като сега, признавам. Освен че… имаше повече от всичко.
– Всички са били по-щастливи тогава, нали? Хората тук, на Джохи, например са били по-щастливи, нали така? Разбира се, имали са Какана, който ги е тормозел, но пък са тъпчели до насита търбусите си. Което е правило нещата хубави. Истински рай за потиснатите.
– Пак ставаш цинична.
– А ти пак избягваш въпроса.
– Просто така стоят нещата – каза Стен. – Някой трябва да командва. За да вървят нещата. За съжаление, понякога този някой е негодник. Тиранин.
– Като Какана?
– Да, като Какана.
– Като доктор Искра?
– Най-вече като доктор Искра. Поне Каканът имаше извинението, че е слабоумен стар глупак.
– Но нашите заповеди са да накараме тукашните жители да преглътнат доктор Искра – каза Синд. – Макар да сме наясно, че е по-лош и от Какана. Това смислено ли ти се струва?
– Не и ако не гледаш голямата картина – отвърна Стен. – И в най-добрите времена Империята е пазила деликатен баланс между доста твърдоглави личности. А това, ще се съгласиш, не са най-добрите времена.
– Няма да споря.
– Добре. Както и да е, Искра може и да е кучи син. Но той е императорският кучи син. Той помага на Императора да запази статуквото.
– С други думи, целесъобразно е да властва? Вярно е, въпреки че ще осъдим тези хора на нещастие за поколения напред?
– Не бих го казал по този начин. Но, да. Целесъобразно е. Но в Империята има милиарди други същества, за които трябва да мислим.
– И колко от тях са управлявани от някой като доктор Искра?
Стен отвори уста, за да отговори. Отговорът не дойде. Челюстта му рязко се затръшна.
Синд продължи, без сама да е сигурна накъде бие.
– Какво прави някого добър тиранин, Стен? Добър диктатор? Идеален върховен водач? Има ли такова нещо?
– Вероятно. За малко, поне. Често пъти хората отчаяно искат някой да им каже какво да правят. И ще се карат и избиват едни други, докато човекът на белия кон не се появи, за да ги спаси. Тогава с радост ще дадат всичките си права на този човек. Ако имат късмет, новият владетел ще е млад, човек със силна визия. Няма голямо значение каква е тази визия, стига всички да са съгласни, че си заслужава да се преследва. Истинската работа в тази насока постепенно помага на нещата да се наредят. Проблемът е, че никога не съм чувал или чел за случай, където ентропията да не се проявява. Като при Какана.
– Обясни, моля те.
– Когато диктаторът се задържи твърде дълго, става немарлив. Отдалечава се от хората. Започва да вярва, че властта му идва от самия Бог. Събира група поклонници около себе си, чакали, които да се подчиняват на заповедите му срещу част от мършата. Накрая всички владетели – за абсолютни владетели говоря – достигат точка, в която разчитат повече на чакалите, отколкото на хората. И това е началото на края. Защото губят представа кой наистина им дава власт. А това са просто хората, които те управляват.
– Хубава лекция, професор Стен.
– Нямах намерение да изнасям лекция.
Синд замълча за малко. Разхлаби връзките на робата. После прошепна, съвсем тихо:
– Звучи ми като доста добро описание на Императора.
Стен не отговори. Но кимна едва доловимо.
– Не ми отговори на първия въпрос. Какво щеше да стане, ако Императорът не се беше завърнал?
– Няма смисъл да се мисли за това – отвърна Стен. – Голите факти са, че без АМ2 всички щяхме да сме варвари. Нямаше да има почти никакви комуникации отвъд най-малките планетни системи. Междузвездните пътувания щяха да се извършват или с убийствените стари кораби, или, ако са снабдени със звездни двигатели, но без АМ2, биха изтощили ресурсите на системата. Никакъв прогрес. По дяволите прогреса! Всички щяхме да изпаднем в упадък. До пълно невежество. А Вечният император – както тези смешници от Тайния съвет научиха за свой ужас – е единственият, който контролира АМ2.
– Какво е станало с АМ2? – попита Синд. – Така и не разбрах.
– Просто спря – каза Стен. – Както всеки можеше да види – а Съветът положи доста усилия, – доставките на АМ2 спряха в мига, в който Императорът беше убит… или каквото там се е случило с него.
– Откъде идва АМ2? – попита Синд.
– Какво? – Стен беше наистина озадачен. И това го накара да се почувства сякаш коефициентът му на интелигентност е отчайващо нисък. Неприятно усещане.
– Ако е спряло доставянето му, трябва да е идвало от някое място – заразсъждава Синд. – Нямам предвид огромен таен склад или нещо подобно. Защото дори тогава щеше да се изпразни по някое време и щеше да се наложи да бъде напълнен отново. Което значи, че нещо – или някой – би трябвало да отиде и да го вземе? Откъде го взима? Или това е глупав въпрос?
– Изобщо не е глупав – каза Стен.
– Не мислех, че е. Просто изведнъж ми хрумна. После се сетих, че някой трябва да си е задавал този въпрос и преди.
– Не и на висок глас – каза Стен. – Императорът не обича някой да търси неговото АМ2.
– И все пак АМ2 трябва да съществува на някое място. В огромни количества. Купища и купища от него. Стои там и чака. И който го намери…
– Някой го е направил – изрече изведнъж Стен, докато озарението го осенваше, и съвсем не беше сигурен, че откритието му се нрави.
– Това го е направило Император, нали? – попита Синд.
– Само отчасти – отвърна Стен. – Забравяш нещо. Трябвало му е повече АМ2.
– Как така?
– Той е открил начин да живее вечно. Или почти вечно, по дяволите.
– О, това ли – промърмори Синд. – Голяма работа. Кой иска да живее вечно? След известно време всичко става скучно. Никога няма да се отучиш да правиш неща като…
– Ох! – извика Стен, докато Синд захапваше зърното на гърдата му с острите си зъбки.
– И няма да изпитваш тръпка, когато…
– Ще ти дам няколко часа, за да приключиш – изохка Стен.
– Пък и – продължи Синд – вероятно няма изобщо да се интересуваш, ако…
Тя изви бедра и дръпна главата му. Стен отиде натам, накъдето го дърпаше, като бегло си отбеляза, че жената има чудесен начин да докаже гледната си точка.
