Текст книги "Вихър"

30.

Разкопаването на гвардейските казарми отне три дни тежък труд. Петстотин и осемдесет войници беше имало там, когато чудовищната бомба в гравилихтера се беше взривила.

Четиристотин тридесет и седем мъртви. Сто двадесет и един ранени – повечето със сериозни травми, които изискваха ампутация толкова спешно, та хирургическият екип на посолството се съмняваше, че за повече от половината ще се наложи регенерация на крайниците. Двадесет и трима невредими – поне физически.

Отначало бяха двадесет и шест. Трима войници бяха извадени изпод руините без видими наранявания. Един от тях се изправи, ухили се и каза:

– Благодаря ви, копелета, кой иска пиячка?

След като направи пет крачки, падна мъртъв на земята. Другите просто умряха тихо в леглата си в болницата. А двадесет и тримата оцелели бяха психично разстроени, разбира се. Никой не знаеше – поне не беше докладвал – колко джохиански цивилни работници също са загинали при взрива.

Но преди три дни и последният викащ, загубен в лабиринта, някога бил сграда към двореца, замлъкна и умря.

Батальонът на Трета имперска гвардия беше престанал да съществува. Ото откри флага им, погребан близо до тялото на Джерети, и накара да го опаковат за доставка до родното подразделение на дивизията. Батальонът можеше да бъде създаден наново след подходящ интервал от време. А можеше и никога да не възкръсне.

Ранените и контузените гвардейци, които се бяха намирали извън казармите, бяха натоварени на борда на „Виктори“ и евакуирани.

Стен беше поставил Мейсън начело на спасителната операция, а самият той беше прекарал голяма част от времето в копаене заедно с останалите служители на Империята. После беше наредил на Мейсън да откара с „Виктори“ жертвите на Първичен свят. Беше пратил на Първичен копие от заповедите си до Мейсън, но не му пукаше особено дали те ще получат императорското одобрение или не. Беше леко изненадан, че бяха напълно одобрени – дори получи кратко кодирано съобщение, че незабавно ще бъде изпратена допълнителна подкрепа.

Следващото комюнике от Първичен беше за награждаването с медали. Някои бяха дадени на гурките или Бор, които Стен беше препоръчал. Други бяха посмъртна почит – като за полковник Джерети и високопоставените офицери на батальона. Ако тези офицери бяха оцелели след взрива, вероятно щяха да бъдат разжалвани и може би разстреляни за престъпна некомпетентност.

Стен, Килгър и Мейсън също бяха наградени. Удостоени бяха с безсмислени медали, които можеха да се захвърлят в някое чекмедже и да се забрави за тях. Катастрофата трябваше да се изучи заради уроците – а не да се отбелязва с медали и панделки. Но такава е природата на всяко военно формирование.

Стен имаше други проблеми.

Взривът, който беше унищожил гвардейците, като че ли бе изиграл ролята на катализатор. Джохи изпадна в нещо като бяс.

Внезапно Империята се оказа враг на Алтайския куп. На Империята трябваше да й бъде даден урок. Империята трябваше да престане да се меси.

Стен се възхищаваше донякъде на кампанията. Тъй като до известна степен тя беше спонтанна – селяните никога нямаха нужда от много насочване за следващия си погром, – но най-вече защото беше хореографски издържана.

Отначало Стен беше в реактивна позиция: пишеше съответните протести до доктор Искра и онова, което Искра насмешливо определяше като правителство; даваше съответните отговори, опитваше се да държи репортерите далече… и същевременно да запази посолството функциониращо и своите служители живи.

Незабавно беше обявил Джохи за много опасен свят и беше информирал всички Имперски светове, че всеки гражданин, посещаващ Алтайския куп, го прави с цената на голям риск за живота си. Той настоя Първичен да изисква виза за всеки, който идва в купа.

Изпрати отряди от въоръжени до зъби гурки и Бор, за да открият всички жители на Империята и да ги ескортират до посолството.

Повечето имперски, посетители – благодарение на някой неалтайски бог – бяха професионални бизнесмени, умели в надушването на опасност и избягването й. Но винаги имаше изключения: възрастни двойки, решили да видят кътче от Вселената, което никога не бяха посещавали; младоженци, избрали Джохи от, както изглеждаше, архаичен пътнически фиш. Стен спаси старите хора. Не успя да се намеси навреме, за да направи същото и с младите двойки.

А после самото посолство попадна под обсада.

Отначало се събра само малка група джохианци, които замеряха с камъни всяко превозно средство или човек, опитващ се да влезе или излезе от посолството. Стен се посъветва с Килгър. Килгър кимна утвърдително. Ситуацията явно се влошаваше.

– Тогава ще им покажем как да организират истинско въстание.

– Да, шефе.

И Килгър се зае да действа, подготвяйки отговор. Вече можеше да го прави и насън. Това далеч не беше първият път, когато той и Стен бяха обграждани от „цивилни тълпи“ на „мирен свят“.

Бяха изработили много ефективен стандартен план за обезвреждане.

Тълпата се увеличи. Вместо камъни започнаха да хвърлят запалителни бомби и импровизирани гранати с пирони, направени от нискокачествени експлозиви.

Според представителя на доктор Искра, И Дийн, тези хора олицетворяваха справедливия гняв на Джохи. Стен не си беше направил труда да запита от какво е породен този гняв. И Дийн бе казал, че Искра, който беше доста зает в момента, с радост ще изпрати войските си да разчистят областта, ако Стен поиска това. Как ли не, помисли си Стен. Още едно клане, което със сигурност ще се припише на мен, тъй като този разговор явно се записва.

– Не – отвърна Стен любезно. – Императорът няма да нарани невинни джохианци, които свободно изразяват политическите си виждания – това е тяхно право.

Той прекъсна връзката. Не мислеше, че дори монтажистите на Искра могат да изфабрикуват от тези му думи искане за клане.

После стрелбата започна. Огнестрелни оръжия в ръцете на хора, получили поне някакво обучение. Една от секретарките беше простреляна в крака, а друга от чиновничките получи временна слепота, когато миналият наблизо шрапнел запрати мазилка в лицето й.

Това преля чашата. Стен нареди всички цивилни да се приберат и да се придвижват само по необходимост, и то през дневните часове, това важеше и за войските.

Естествено, следващата фаза беше директна атака.

Стен прати всички служители, чиято работа не беше належаща, в мазетата под посолството. Разположи всички получили военно обучение или запознати с използването на оръжия близо до входовете и изходите на сградата.

Бор бяха доста заети да разглеждат плановете на Килгър. Донякъде чудовищните същества може и да се славеха като варварски убийци – каквито и бяха, разбира се, – но освен това бяха и изкусни търговци и пилоти. Което означаваше, че всеки от тях има почти генетично прехвърлен опит и вроден талант като механик. Всеки от тях например можеше да завари всичко, включително и радиоактивни материали, на ръка, безопасно и с минимум защита. Или да възстанови разбит двигател, невиждан преди – само с помощта на аматьорски сечива и час, за да го разгледа.

Посолството имаше две поостарели бронирани машини за борба с размирици. Оръдията бяха свалени и Алекс постави на мястото им устройства по свой избор. Четири коли на посолството, включително и издължен церемониален гравилихтер, който Стен беше наследил от своя предшественик, бяха разглобени, съоръжени с импровизирана броня и екипирани със същите оръжия като първите две.

Четири от бойните лихтери на гурките също бяха модифицирани – с тежки железни V-образни остриета, заварени за предната част. И четирите бяха разположени близо до един от изходните люкове на посолството.

Стен и Алекс правеха и замаскираха бомби, после ги скриваха близо до земята по външните стени на посолството.

Тази нощ Лалбахадур Тапа, когото Стен беше произвел в джемедар, взе два от немодифицираните лихтери и взвод от гурки. Излязоха през една от страничните врати и отидоха да плячкосат склад за железария. Взводът се върна, без да е понесъл жертви. Лалбахадур беше изпълнил мисията си, но, както каза и на Стен, не беше виждал толкова огромно хале с толкова малко стока вътре.

– Как може джохианците да намират толкова време, за да избиват съседите си, а да отделят толкова малко за осигуряването на подслон и храна?

Стен също не знаеше отговора.

Килгър набеляза дванадесет души от охраната на посолството за специални дейности. Те щяха да бъдат въоръжени с откраднатото „оръжие“ и бяха кръстени заради архаичното чувство за хумор на Алекс отряди „Томкет“.

По изгрев слънце посолството беше готово. Стен реши, че нападението ще се случи някъде в късния следобед – трябваше време, за да се организира, да се насъска и мотивира всяка тълпа.

Гурките и Бор бяха готови да противодействат, в случай че тълпата минеше през портите или над стените, или да нападнат, ако се наложеше.

Трябваше да се решат две задачи.

Алекс се погрижи за първата – направи последна проверка на сигурността на посолството, като се концентрира върху всички структури извън територията му, които обаче гледаха към сградата и можеха да се използват за команден център. Това включваше две сгради – една с нови офиси, другата почти изоставен небостъргач от типа на копторите. Всяка имаше нова комуникационна антена на покрива.

И двете бяха белязани.

Синд изпрати най-добрите си стрелци в двора на посолството и им зададе цели. Обхватът беше минимален, разбира се, и упражнението се провеждаше само за да се уверят, че снайперите им не са променили настройките на мерника си от последната стрелба.

Синд се радваше, че снарядите, с които стреляха, бяха с АМ2, а не нормални, защото не й се налагаше да изчислява при какъв сантиметров обхват целта ще дава същото отклонение, като допустимото за един километър или някаква друга глупост от каменния век. АМ2 летеше без отклонения и в права линия, право към целта си.

Оръжията им бяха имперски снайперистки пушки. Смъртоносни, модифицирана партида от уилигъни, използващи стандартни АМ2 снаряди. Но изтласкването не идваше от лазер, като при стандартните пехотински пушки, а от модифицирани линейни ускорители, разположени около цевта. Обикновено изглеждащ визьор автоматично измерваше разстоянието. Ако целта се скриеше от поглед – зад стена например, – окулярът се извиваше, докато мерниците не попаднеха на мястото, където снайперът си мислеше, че е мишената, невидима от другата страна на стената. Дърпане на спусъка и оръжието стреляше зад ъгъла.

Синд имаше своя лична пушка, модифицирана за максимално удобство – от пълнителя до тежката цев и мекия спусък. Един от гурките, Наик Ганджахадур Рай, набелязваше цели за нея.

Стен се надяваше, че изстрелите иззад стените на посолството ще намалят ентусиазма на размирниците, но не можеше да прогони съмненията си.

Изчакаха.

Напрежението ескалираше, викове, камъни, бутилки и призиви прелитаха над стените на посолството. В ранния следобед Стен усети, че тълпата е наелектризирана и готова за действие. Вероятно се проточи толкова дълго, тъй като денят беше мрачен и ветровит – не беше идеалното време да се разруши посолство.

Той премести снайперистите на Синд на покрива. Един етаж по-надолу, скрити в кабинет със свалени прозорци, Алекс и още два противоракетни екипа на Бор причакваха нападателите.

Всички щурмови войски на Стен бяха на една честота, което по принцип би предизвикало пълно объркване на комуникациите. Но понеже използваше наистина опитните гурки и Бор, Стен реши, че може да си позволи известна неразбория. Комуникациите бяха нагласени за внезапна промяна на излъчването.

– Всички отделения, всички войски – започна той. – Останете на изчакване на тази честота. Началници на отделения, проверете комуникационните си устройства и на двете честоти и докладвайте. Стен, край.

Излъчваше открито, тъй като нямаше време за кодове, нито пък особена нужда. Ако човекът, който оркестрираше тази „спонтанна демонстрация“, искаше да слуша и да се опита да реагира, това устройваше Стен.

Всички уреди бяха в изправност, с изключение на радиостанцията на един от началниците на отделение, който трябваше да смени два комуникационни уреда. Някой век, помисли си Стен, ще измислят радио за пехотата, което да работи надеждно на повече от пет метра от мястото на производство. Но нямаше да е през този.

Стен се обърна към подпрения на триножник мощен бинокъл и реши, че е време да види какво става навън.

Викове. Знамена. Пищялки. Викащи размирници. Барикади, блокиращи съседните улици. Пукотевицата на няколко малокалибрени пистолета, насочени срещу кой знае кого. Посолството беше напълно обградено от море от лудост. Тълпата се люшкаше и ревеше.

Ревеше като вятъра над Мястото на пушеците, помисли си той, а после изключи тази част от съзнанието си.

Голяма тълпа, прецени. Приблизително… да видим. Предположи, че са над сто хиляди същества.

– Откъде знаеш, че има толкова много? – зачуди са Синд, заела позиция на два метра встрани.

– Лесно – отвърна той. – Просто преброих краката им и разделих на две. Почакай. Синд. Цели. Алфа. Тринайсет и трийсет. Петстотин метра. Браво петнадесет. Четирис… поправка, триста седемдесет и пет. Чарли. Шестнайсет, четиристотин. Още един… Делта. Девет, на шестотин метра. Изглежда, че той може да е големият Лимбургер. Наблюдавайте, моля. Стен, край.

Той използваше часовникова ориентация, като дванадесет часът съответстваше на централния булевард от посолството към двореца, и отстояние в метри.

Наблюдателите докладваха бързо. Всички цели, които беше предложил, бяха отвъд ядрото на тълпата. Беше търсил същества, покачени на високо, които изнасяха речи, организираха, подтикваха.

Тълпата ставаше по-шумна. Сега, помисли си Стен, ако тези оратори бяха просто гневни граждани, загрижени за справедливостта, до няколко мига щяха да си проправят път към челото на тълпата.

Но те не се движеха.

Професионални подбудители, значи. Такива, че който и да ръководеше този маскен бал, не желаеше да ги жертва, почнат ли да прелитат куршумите. Или просто бяха страхливци, в който случай почти съжали за това, което щеше да стане.

– Алекс.

– Да, момко.

– Когато вземеш своите два, ще подхванем въздушните подбудители.

– Да, капитане. Искате ли малко инцидентна информация?

– Не… да.

– Донесъл съм си малкия предавател с мен. Онзи, който е свързан с джаджата за бляскавия пищов, който бяхме оставили.

Стен се замисли… О! Алекс говореше за детектора, свързан с изкусно украсения пистолет, който бяха намерили в закусвалнията.

– Говори.

– Както каза, скапаният Камамбер го държи.

Копеле, помисли си Стен. И така. Както и беше смятал, цялата „тълпа“ беше създадена, изградена и мотивирана. И който и да ръководеше тази операция, беше свързан и с малко частен тероризъм. И вярваше достатъчно фанатично, дори това да не беше потвърдено от разузнавателните данни, за да изпрати самоубиец да се взриви и убие стотици имперски гвардейци.

– Получаваш го, Алекс. Не губи този сигнал.

– Сметнах, че ще го кажете, шефе. И се надявах да сте впечатлен и да добавите, че ми дължите услуга затуй, че съм тъй самопожертвователен. Излизам оттук и ще следя от комуникационния център. Алекс, край.

– Синд? – Стен вдигна ръка към комуникационния микрофон.

– Чух – каза тя и се обърна към снайперисткия си отряд. – Тук е Снайпер Шест Истински. Делта е отрицателен. Повтарям, Делта е отрицателна цел. Край.

Тази цел – това същество, което Стен беше съгледал отвъд тълпата и беше предположил, че е тайният ръководител, носеше откраднатия пистолет. Колкото и да му се искаше да свали Делта сега, целта трябваше да бъде поразена по-късно.

– Ето ги, идват. Неизвестно отделение, идентифицирайте се.

– Съжалявам. Главно централно.

Стен завъртя бинокъла си. Наистина към портите се придвижваше група от хора.

Препъваха се, по-скоро. Стен даде заповед.

Възбуждащ газ изсъска от проекторите над стените на посолството. Много тънка струя, а и газът беше разреден десет към едно. Беше оцветен в жълто и щеше да изцапа всеки, когото докоснеше. Това беше за в случай, че Стен или някой друг трябваше да идентифицира размирниците по-късно, тъй като багрилото се отмиваше след поне седем къпания.

Този газ беше използван не само за да всее смут, но и за да покаже, че могат да се случат и по-лоши неща.

Първата вълна се отдръпна, примигвайки объркано. После вече жълтеникавите размирници се спуснаха напред. Този път размахваха ножове, импровизирани копия и запалителни бомби.

Стен докосна едно от копчетата на панела пред себе си и бомбите, които той и Алекс бяха заложили, избухнаха. Всъщност бяха по-скоро силно компресирани пръскащи контейнери, а не бомби. Бяха маскирани като кофи за смет, основи на улични лампи и всичко друго, което би изглеждало нормално на улицата. Всяка бомба съдържаше поне двадесет литра лубрикант.

Стана трудно да се ходи по хлъзгавите улици около имперското посолство.

После екипите „Томкет“ нападнаха, като изскочиха от бързо отворилите се и затворили се изходни люкове на посолството.

Бяха екипи от по двойки, единият държеше уилигън и беше получил заповед да не го използва, освен ако екипът не бъдеше заклещен, а другият мъкнеше огромна раница с плячкосаното от склада. Лагери. Много лагери, сграбчени в шепа и разпръснати наоколо.

Капан от лагери.

„Томкет“.

Стана много трудно да си гневен бунтовник и да не си паднал на земята.

Тълпата се поколеба. Предните редици внезапно загубиха решителност, а задните искаха да разберат какво става напред и да се присъединят към грабенето, което би трябвало да започне след броени секунди.

Люковете на посолството се отвориха отново и две умиротворителни превозни средства, заедно с четирите други, които Стен беше модифицирал, изскочиха навън и откриха огън.

Всъщност вода.

Под умерено налягане. Дори не колкото на пожарникарски маркуч.

Първите няколко редици от тълпата решиха, че искат да се приберат вкъщи. Беше студено.

Стен щеше да им помогне. Втора вълна от гравилихтери излетя от посолството. Разнесоха се викове и хората се отдръпнаха от пътя на остриетата, които ги приближаваха, докато не осъзнаха, че гравилихтерите умишлено нападат три метра над земята.

Лихтерите не бяха предназначени да бъдат оръжие – те продължиха към барикадите, разположени на страничните улици. Блъснаха ги веднъж, завъртяха се обратно и блъснаха отново, натрупаните отломки и цивилните грависледове бяха избутани встрани. Сега улиците бях разчистени.

Лихтерите се обърнаха и ускориха към посолството. Нямаше жертви. Стен въздъхна облекчено – това беше най-опасната част от плана му, с най-голям шанс да доведе до жертви.

Тълпата се люшкаше в нерешителност.

Атаката на гравилихтерите беше хуманитарният жест на Стен, който да отвори път за отстъпление, когато следващата част на плана бъдеше осъществена. Той също искаше да си отиде у дома.

– Сега!

Й хората започнаха да умират.

Пръстите на Бор докоснаха изстрелващите механизми и ракетите излетяха от цевите. Бяха за еднократна употреба, но насочваната или дори недобре прицелената ракета не можеше да пропусне. И двете удариха в целите си: едната в горната част на небостъргача с копторите, другата в новата сграда.

Съществата, които нямаха намерение да се намесват в истинско физическо насилие, камо ли да рискуват живота си, имаха само секунда, за да примигнат, когато двете огнени дъги профучаха и ракетите избухнаха.

Ударните вълни се разнесоха навън… и други пръсти докоснаха спусъците.

Алфа… Браво… Чарли…

Подбудителите бяха мъртви, преди да успеят да видят как димът се кълби от леговищата на началниците им.

Тълпата замръзна.

А после вратите на посолството се отвориха.

Виковете и писъците утихнаха.

Последва пълна тишина.

След това се чу хрущене от ботуши, които стъпваха върху отломки.

Стен, ограден от двадесет гурки, излезе през вратата на посолството. Всички те бяха с кукрита, петдесетсантиметровите извити ножове, държани под ъгъл от четиридесет и пет градуса спрямо гърдите. В готовност.

Направиха десет крачки напред и спряха, без заповед.

Десет Бор, с насочени уилигъни, излязоха навън и се разпръснаха във ветрило, подсигурявайки фланговете. Те също спряха.

От тълпата се понесе шепот. Това бяха убийците. Тези малки кафяви мъже, които не взимаха пленници, мъже, които, както разказваха слуховете, убиваха и изяждаха собствените си деца, ако те не проявяваха достатъчно кръвожадност. Всички злословия, които най-добрите пропагандатори бяха разпространили за тези непалски воини, злословия, на които гурките не обръщаха внимание, сега произведоха обратен ефект. Тези мъже бяха дори по-ужасни, отколкото слуховете твърдяха. Те не бяха хора дори, а убийци, които се спускаха с дългите си ножове и не оставяха нищо освен кръв и тишина след себе си.

Отново без заповед Стен и гурките направиха една премерена крачка напред. После спряха.

Още една.

И още една.

След още пет крачки щяха да стигнат до отломките.

Тълпата побягна. Хората, решени преди мигове да опустошат посолството и да го разрушат до основи, се превърнаха в стадо уплашени създания, които искаха само да се измъкнат от опасността.

Виейки, пищейки, те се отдръпваха настрани, далече от смъртоносните ножове, и се разбягваха панически.

Стен и гурките не помръднаха.

Стен кимна едва доловимо и гурките, като един, се обърнаха на пета. С отмерена крачка се отправиха към посолството. Бор изчакаха гурките да се приберат, после вдигнаха оръжията и ги последваха.

Вратите се затвориха.

Стен се доближи до една стена, увери се, че никой не гледа, и се опря на нея. Доста близо, помисли си той.

Джемедар Лалбахадур Тапа дойде до него, застана мирно и отдаде чест.

Стен върна поздрава.

– Много добре.

– Не е много добре – отвърна гуркът. – Всеки може да уплаши овце. Или деца. Имперските гвардейци не са отмъстени.

Стен също стана сериозен.

– Тази вечер – обеща той. – Тази вечер или следващата нощ. И вече няма да играем детски игри. Нито с деца.

Всъщност минаха три нощи преди движещата се точка, маркираща издайническия пистолет, да спре.

Заповедта на Стен беше устна, не беше записана никъде и беше много кратка.

Двадесет гурки. Доброволци. Да са готови за специална мисия в 23,00 часа. Само ножове и пистолети. Войнишко облекло.

Алекс най-накрая повдигна вежди: Защо не фототропни камуфлажи?

– Не искам никой да се чуди за това по-късно – каза Стен отсечено. – Това е екзекуция, а не лично отмъщение.

Всички гурки се писаха доброволци, разбира се.

Осем Бор. Всички отлични пилоти. Четири гравилихтери с основно въоръжение.

Синд му каза, че всички искат да участват. Начело с нея, добави тя.

Стен не каза нищо за естеството на специалните задачи. Очевидно нямаше и нужда.

Войниците се събраха в 22,00. Отвън небето беше облачно, черни облаци се стрелкаха пред лицата на четирите луни, които се виждаха в момента.

Нямаше обичайното за гурките окуражаване преди битка. Те знаеха. Както и всеки друг в посолството. Пивниците и коридорите бяха пусти.

Стен и Алекс покриха лицата си с камуфлажен грим, сложиха маскировъчните дрехи и провериха оръжията си. Алекс имаше пистолет и дълъг един метър метален прът, който беше облепил с изолирбанд.

Алекс отиде в комуникационната зала, за да види за последен път целта – следеше не само сигнала от пистолета, но на екрана течаха и кадрите от четири Фрик и Фрак, които Килгър беше изпратил по следите му, както и на още осем, кацнали из района, за да осигурят разузнаването.

Гурките и осемте пилоти Бор влязоха в гаражите на посолството. Синд беше начело на строя.

Стен отвърна на поздрава й и нареди на войските да се подготвят за преглед. Гурките измъкнаха кукритата си. Ремъците на шапките под брадичките им бяха затегнати здраво, а очите им гледаха в небитието.

Стен прегледа редиците. От чиста формалност провери едно-две от остриетата. Те, разбира се, бяха наточени като бръсначи.

Той върна строя под командването на Синд и тя нареди да приберат оръжията и даде свободно. Алекс се спусна по стълбището с мрачна усмивка на лицето.

– Заформя се пир на приятели – съобщи той. – Живо, живо, извика тя. Сензорите уловиха събирането на петнадесет лешояди. Ще се събират на обсъждане или да празнуват, но изглежда, че цялата клетка е налице.

Стен кимна.

Раздаде заповедите за мисията:

Отряди от четирима. След приземяването – навлизане в целевата зона. Изчакване на сигнала за атака. Никакви огнестрелни оръжия освен при извънредни обстоятелства.

И:

Никакви ранени. Никакви пленници.

Затичаха се към вътрешния двор, където ги очакваха гравилихтерите. Бор се настаниха зад контролните пултове, гурките се качиха на първите два – останалите щяха да бъдат използвани за почистването – и лихтерите се вдигнаха и полетяха през заспалия град към мястото за нападение.

Целта беше на по-малко от двадесет минути разстояние. Никой не продума. Стен, който седеше на дясната седалка до пилота, видя голямата проекционна карта на екрана и мигащата черта, която сочеше местоположението на пистолета и тяхната цел.

Беше спрял преди два дни в голяма къща, оградена от обширни земи, близо до реката малко по-нагоре от Рурик. Щаб квартира? Убежище?

Стен не се интересуваше особено. Той и Алекс щяха да огледат мястото – после.

Лихтерите се приземиха на няколко метра от голямата къща.

Имаше по един полузаспал пазач отпред и на задната врата. Обезвредиха ги мигновено.

Алекс провери главния вход за сензори и аларми. Нямаше.

Стен извади кукрито си и като вълна двадесет и един ножа блеснаха под лунната светлина.

После мъртвешкият блясък изчезна, задушен от облаците.

Те влязоха.

Задачата отне пет минути. Нямаше викове. Когато всичко свърши, телата на закланите петнадесет терористи и двамата пазачи бяха наредени на избуялата морава. Синд пребърка телата за документи и нещо, което да заслужава внимание.

Стен и Алекс взеха малки прожектори от един от гравилихтерите и претърсиха сградата, набързо, с обиграните техники, които бяха научили през разузнавателното си обучение. Никой от тях не проговори.

Алекс наруши тишината.

– Липсват ми някои данни. Тълпата беше от поклонници на Искра. Надъхана с неговата пропаганда. Едно и също. Джохи за джохианците. Но не мисля, че това го свързва със сигурност с размириците.

– Аз също.

– Мамка му. Защо копелето не е дошло да пийне с биячите си, за да го открием тук.

– Това става само по филмите.

– Знам. Но един момък има право да мечтае, нали? Хайде, Стен. Няма какво повече да търсим тук. Да запаля ли имението?

– Да.

Телата вече бяха натоварени на двата резервни гравилихтера. Стен изчака, докато пламъците набраха мощ, после даде заповед за изтегляне.

На седемнадесетте тела щяха да бъдат прикрепени тежести и да ги захвърлят в морето.

Тероризмът, когато се практикуваше правилно, беше двуостър нож. Хората на доктор Искра можеха да срещнат известни проблеми при набирането на членове за нови клетки след мистериозното изчезване на тази.

Убийците се изтеглиха, след като се бяха спуснали като мълнии с дългите си ножове и не бяха оставили нищо освен кръв и тишина след себе си.