Текст книги "Вихър"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 27 страниц)
27.
Все още бяха на моравата. Но Мястото на пушеците не беше тихо. Вятърът брулеше върховете на дърветата с мощен вой.
Стен, Алекс, Синд и Ото стояха близо до един от грависледовете на посолството. Съпътстващата ги охрана от гурки се беше разпръснала в защитен периметър около тях.
Бракониерът, открит с помощта на бездънния джоб на Алекс, им беше обяснил нервно как да стигнат до мръсния път и оттам до сечището. Когато видя Синд да вади записващо оборудване, той поиска кредитите си веднага. Алекс му плати и попита мъжа дали ще ги изчака. Когато приключеха, щяха да го откарат до селото му.
Не. Мъжът настоя да си върви веднага, щеше да стигне пеша до дома си. Тридесет километра. Нямаше значение. Бракониерът отстъпи заднешком към дърветата, обърна се и хукна сякаш дяволът беше по петите му.
Стен не знаеше дали мъжът беше по-уплашен от това, че лицето му ще бъде записано, или от дългите, плитки изкопи, които се простираха по протежение на моравата.
– Копали са ги същества от града – заяви Ото. – Селяните щяха да знаят, че земята се сляга. И щяха да издигнат могили.
Никой не каза нищо.
– Колко?
Стен поклати глава. Имаше малко опит като гробар.
– Пет хиляди са онези, за които хората са имали куража да докладват, че са изчезнали – каза Стен.
– Вдигни числото на квадрат – посъветва го Алекс разсеяно, с поглед зареян към покритите изкопи. – Което значи, че има още доста за намиране.
Обърна се към Стен.
– Какво ще правим, шефе?
Стен се замисли, после отиде до грависледа и отвори отделението с екипировка. Измъкна две лопати и даде едната на Килгър.
– Предполагам – каза той, – че можем да го наречем археологически разкопки. Ще направим дупка с ширина един метър в един от изкопите. Синд, искам да снимаш. Увери се, че филмът запечатва местата, където по земята няма следи от скорошна дейност. Има малки растения…
– Лишеи – подсказа Алекс.
– Лишеи, които са пораснали. Никакви стъпки освен тези, които ще оставим, докато се приближаваме…
Гласът му заглъхна.
– Сър – предложи Ото. – Войниците могат да разкопаят.
Стен поклати глава и даде знак на Синд да започне записа. После се приближи към най-близкия изкоп и отбеляза мястото на изследване с върха на лопатата. Започна да копае внимателно. Песъкливата почва се отместваше лесно. Алекс копаеше също толкова предпазливо от другата страна.
Стен беше изкопал по-малко от метър, когато внезапно спря.
– Ото, донеси малка лопатка.
Той коленичи и продължи да копае много внимателно със сечивото. После изсумтя. Задави се и повърна отстрани на изкопа.
Ото му донесе манерка и противогаз. Подаде друг противогаз на Алекс.
– Това е миризма, с която никога не се свиква.
Стен изплакна устата си и сложи маската. Радваше се, че скрива лицето му.
– Два… може би три месеца?
– Някъде там, шефе. Синд? Може ли да снимаш право надолу в криптата?
Синд се приближи.
През визьора различи гръб на жена. Ръцете й бяха вързани зад гърба с пластмасови белезници. До нея се виждаше мъжко лице. Очните ябълки бяха оголени, устата бе зейнала широко, викът – задушен с пръст.
Синд заповяда на очите си да спрат да запомнят – машината щеше да свърши това. Те не се подчиниха.
– Защо Искра не е изхвърлил тези тела в морето? – зачуди се Ото. – Или не ги е изгорил?
– Да бъдеш заровен жив – обясни Стен, – е достойна смърт тук, на Джохи.
– Как може убийството изобщо да бъде достойно? – изръмжа Ото.
Стен помогна на Алекс да излезе от гроба.
– Не ми отговори, шефе, за каква цел ще използваме това зверство? Според мен ще е добре, ако повикаме лешоядите от медиите и оставим делото да бъде разнесено из целия Алтайски куп. Ще има повече дърва за огнената буря, ако го сторим.
– Прав си. Ще покрием дупката. И единственото, което ще направим – поне засега – е да изпратим копие от записа на Синд до Първичен.
– Строго секретно за Императора? Стен, това не е първият ни доклад, а само най-лошото, за което сме го уведомявали. Какво те кара да мислиш, че ще му обърне по-голямо внимание… Знам, че е виждал и по-зловещи гледки през еоните.
– Не знам – вдигна рамене Стен. – Но най-добре е да се започне с нещо… Защото беше прав, когато каза, че идва огнена буря. И ние сме точно в центъра й.
После замълчаха.
И не се чу нито звук освен този от лопатите, които зариваха масовия гроб… и високия рев на вятъра, който набираше сили над главите им.
28.
Въпросът дали разкритието при Мястото на пушеците ще промени курса, поддържан от Императора, така и не получи отговор.
Семейството й не беше богато, нито бедно. Или поне не и каквото жителите на Рурик наричаха бедно – на много други светове тя би била разглеждана като съвсем изпаднала. Но тя познаваше и двамата си родители и само двама от братята й бяха умрели като бебета. Беше яла винаги поне веднъж ма ден, а дрехите й бяха чисти, ако и да бяха преправени и закърпени облекла, останали от по-големите й сестри.
Тя беше джохианка. Но не си спомняше като дете – на шестнадесет И-години, тя, разбира се, мислеше за себе си като за възрастен – да е хранила някаква особена омраза към суздалите и богазите. Макар че самата тя рядко виждаше някой от двата извънземни вида в своя сектор. И не беше изпитвала нещо различно от съжаление към неколцината торки, които беше срещала.
Преди няколко години беше слушала приказки, че светът ще се промени. Към по-добро. След като този тиранин Каканът си отидеше – тя преди никога не беше мислила за него, – щеше да се възцари нов ден.
И това щеше да се дължи на човек на име Искра. Някои приятели й дадоха памфлети, в които се обясняваше как този благороден мъж винаги е вярвал в Алтайския куп, а също, че те са центърът на цивилизацията и че тъкмо джохианците ще разпалят новия пламък.
Тя, разбира се, не беше чела нищо от творбите на доктора. Беше й казано, че те са твърде сложни за някой с нейния пол и образование и няма нужда да си губи времето.
Беше се присъединила към малка организация, тайна организация, разбира се, и се беше заклела да помогне за настъпването на този нов ден с всички сили.
А после Искра се завърна на родния си свят. Тя беше част от ревящата тълпа, която го приветства. Мислеше, че го е видяла – точка в края на балкона на двореца, който някога бе принадлежал на Какана.
После започнаха безредиците. Новият ден не идваше достатъчно бързо. Торките все още парадираха и се фукаха с богатствата си, богатства, които бяха заграбили от джохианците. И по-лошо, Джохи все още беше замърсен от присъствието на богазите и суздалите.
Дори когато те напуснаха, все още имаше злини, които възпираха опитите на доктор Искра да оправи с твърда ръка възцарилата се бъркотия. И разбира се, след като водачът на клетката й обясни, тя видя истинските злодеи ясно: тези имперци, които се опитваха да направят доктор Искра тяхна марионетка, също както бяха използвали Какана. Сега тя осъзна, че доктор Искра е държан почти като пленник в този дворец, а не управлява свободно, както смяташе някога.
Тя искаше да направи нещо. Нещо, което да доведе промяната по-бързо.
По някакъв начин, какъвто и да е, тя можеше да помогне.
На заснетите кадри видя какво бяха направили другите. Двама младежи и една жена – жена по-млада и от нея – се бяха самозапалили, като доброволно се покриха с позор заради тази недостойна смърт, ала само такъв удар можеше да покаже на джохианците, че са опозорени.
Тя каза на водача на клетката си, че е готова да умре. Той обеща да се допита до съветника си дали подобно действие би било подходящо.
Два дни по-късно й предаде, че не това е съдбата й. Щеше да й бъде разрешено да изпълни по-важна задача, задача, която щеше да издуха като силен северен вятър имперците от световете им.
Тя беше поласкана и смирена.
Тренираше и се подготвяше усърдно.
Два дни след като Стен откри телата в гората, й беше съобщено, че времето е дошло.
– Проклетниците никога не слушат – каза пазачът на другите двама имперски гвардейци, които стояха на пост. – Можеш да им повториш хиляди пъти, че това място е затворено, че не може да минат оттук за пазара, а те кимат, усмихват се и се пробват отново. Когато Творецът е правил джохианците и ги е питал искат ли акъл, те решили, че ги пита за чакъл, и казали да изсипва.
Постът беше на една от улиците, които водеха до Площада на Каканите. Беше добре подсигурен, защото частта от двореца, дадена за казарми, столова и офиси на Трета имперска гвардия, беше на стотина метра разстояние.
Той се прозя – беше минал един час от зазоряване насам, което значеше, че остава още един час до смяната и до яденето, – вдигна своя уилигън, завъртя го и излезе от колибката. Видя как гравилихтерът се носи към него. Скапана антика, помисли си. Проклетото возило всъщност се движеше с добра скорост.
Товарното му отделение беше натъпкано с нещо, което приличаше на полуузрели, полуразложени плодове, каквито никой освен джохианец не би си помислил да купи, камо ли да яде.
Пазачът поклати глава. Реши, че когато всичко това свърши, никога няма да се оплаква от нещо в родния си свят, след като беше видял с колко малко преживяват тези джохианци. Почти можеше да ги съжали, ако не бяха такива изпълнени с омраза копелета.
Не можеше да види кой управлява лихтера през напуканото, мръсно предно стъкло. Пазачът вдигна и двете си ръце нагоре – универсалния знак за „Спри“.
Лихтерът спря, но не се приземи. Движеше се напред-назад, полюшван от буйния вятър, който нахлуваше от Площада на Каканите.
Пазачът изруга. Премести се от едната страна. Може би шофьорът не можеше да го види. После се усмихна одобрително. Беше хубаво момиче. Махна отново, но лихтерът включи двигателите на пълна мощност и мина към и през него.
Можеше и да изглежда овехтял, но маклийновите му генератори бяха сменени и настроени на максимална мощност. Пазачът имаше една секунда, за да реши, че младата жена го е разбрала погрешно, после се отдръпна от пътя, а лихтерът се устреми с пълна скорост напред.
Имперската – а и всяка разумна – сигурност изисква: входът към всяко охранявано съоръжение да е построен така, че влизащите превозни средства, наземни или въздушни, да бъдат принудени да намалят скоростта си до минимум. Но точно този вход имаше само един V-образен завой.
Солидни огради, тежки ограждения или дори навита бодлива тел трябва да са издигнати на поне три метра над земята. Тази порта имаше само три ката бодлива тел, като третият се беше смъкнал зад втория.
Гравилихтерът закачи телта, но продължи полета си.
Беше задължително, продължаваше имперският устав, всяко съоръжение да включва вторични заграждения за превозни средства, в случай че първата преграда бъде преодоляна.
Такива заграждения така и не бяха построени.
При никакви обстоятелства, налагаше уставът дори по-настоятелно, казармите не трябва да бъдат уязвими за самоубийствени взривове. Минималните предпазни средства включваха монитори, противовъздушни постове, земни препятствия, непрекъснати патрули с бронебойни оръжия, и тъй нататък, и тъй нататък.
Гравилихтерът беше само на десет метра от стъпалата към казармите на имперската гвардия, когато приятелската усмивка, която младата жена пилот беше отправила към пазача, се стопи. Пред нея имаше две ръчки, едната оцветена в червено, другата в синьо. Тя беше инструктирана, че синята ще задейства таймер и ще има тридесет секунди, за да избяга.
Червената…
Червената беше за спешни случаи.
Тя нямаше как да разбере, че двете ръчки правят едно и също. Беше решила, че няма да допусне никакви грешки. Това щеше да бъде изстрелът – взривът, – който щеше да отекне отвъд Джохи или дори отвъд Алтайския куп.
Щеше да се чуе на Първичен свят, където злият кукловод, Вечният император, ще бъде принуден да се вслуша и да осъзнае какво са причинили машинациите му.
Тя дръпна червената дръжка с все сила.
Умря първа, докато трите тона конвенционални експлозиви в товарното отделение на лихтера се взривяваха.
Ударната вълна премина през стените на казармите. От шестстотин и петдесетте същества, които носеха обозначителните знаци на батальона, повече от половината или още спяха, или тъкмо ставаха. Общо петстотин и осем гвардейци бяха в сградата на двореца.
Полковник Джерети, с канче за каф в ръка, тъкмо се канеше да попита един от офицерите и сержант-майора на батальона дали имат нужда от още едно, когато експлозията го помете.
Взривът разби казармите.
Късметлиите умряха в експлозията.
Тези с по-малко късмет така и не дойдоха в съзнание или бяха смазани от срутилите се отгоре им сгради.
Но имаше и други.
Виковете започнаха още преди ударната вълна да отшуми и докато прахът се слягаше.
Ударната вълна прекоси половината град и достигна посолството.
Стен, все още в леглото, бе изпаднал в мрачен размисъл и Синд се опитваше да го убеди, че денят му ще се подобри значително, ако легне и остави езика й да продължи да се разхожда. В същия миг се чу бръмчене и сградата се разтресе. Той се изправи на крака, гол. Беше убеден, че са ударили самото посолство.
Стоеше на прозореца, без да обръща внимание на виковете на Синд да залегне, и се взираше в огромния стълб от дим и огън, който започна да се издига.
Дълбоко в себе си разбра, че това е повратната точка.
Какво щеше да се случи оттук нататък, той нямаше представа.
Но нещо му нашепваше, че предстои погром, пред който всички убийства и предателства ще изглеждат дреболия.
29.
– Знаех, че нещата ще са доста мрачни, когато се върнах – каза Вечният император. – Но като повечето от поданниците си смятах, че е нужно само да затегнем колана и да продължим напред.
Императорът доля чашата на Махони със скоч и напълни своята отново.
– Бях достатъчно глупав, за да смятам, че с малко въображение и много работа кризата ще бъде овладяна.
Погледът му се задържа за миг върху Махони, после продължи напред.
Махони видя внезапно проблеснал образ на гущер, гълтащ муха. Той изхвърли ужасното видение от съзнанието си.
– Сигурен съм, че накрая ще стане, сир. Всички имаме пълна вяра във вас.
Императорът се засмя кухо.
– Вярата е надценена стока, Йън. Да, стока е. Знам. Току-що купих малко за всеки случай.
Махони не каза нищо. Не искаше и да знае за какво говори Императорът.
– С какво мога да ви помогна, сир?
– Това е една от възхитителните ти черти, стари приятелю – каза Вечният император. – Когато те повикам, винаги си готов да предложиш услугите си.
В други времена на Махони би му станало драго, че Императорът го нарича свой приятел. Но сега думите му звучаха студено и неискрено.
– Благодаря ви, сир – отвърна той почтително и отпи от питието, за да прикрие смущението си.
– Първо, нека ти кажа какво се случи – поде Императорът. – Имаме бюро, затрупано с фишове от експертите ми – той удари по древното си бюро, за да придаде тежест на думите си. – Които си противоречат във всичко, освен в едно.
Императорът обърна палеца си надолу.
– Оптимистите казват, че затъваме бавно. Дават прогнози за пълен срив след двадесет И-години. По-умерените смятат, че ще стане след пет или шест. Песимистите твърдят, че вече се е случило. Казват, че сме носени от икономическа инерция. Че огромната големина на моята империя скрива неоспоримия, ясен факт, че сме мъртви, мъртви, мъртви.
– Със сигурност всички те грешат, сир – каза Махони. – Експертите правят състояние от мрачни прогнози, а не от добри новини.
– Няма грешка. Освен може би моя. Просто пренебрегвах това, което стоеше пред мен.
– Но… Не виждам как може да е така.
Малко стреснат, Махони изгълта питието си и се протегна за гарафата, за да допълни чашите им. Беше празна. Той стана и отиде до бюфета, за да вземе друга гарафа със скоч, после промени мнението си, като видя стъкленица със стрег. Вдигна я.
– Може би имаме нужда от нещо по-силно, шефе – предложи той.
Лицето на Императора побеля от гняв.
– Какво прави това тук? – излая той. – Вече не го пия.
Разтревожен, Махони наблюдаваше как гневът се усилва.
– По дяволите – изсъска Императорът. – Казах на Блейк, че не желая този дракх в близост до мен.
После се усети и направи вял опит да се усмихне.
– Съжалявам – извини се. – Дреболиите ме изкарват от равновесие тези дни.
Махони просто кимна и се върна на мястото си с гарафа скоч. Какво, по дяволите, ставаше тук? Откъде внезапната омраза към нещо толкова дребно? За първи път Махони почувства, че се намира в присъствието на непознат. Опасен непознат.
Императорът продължи, сякаш нищо необичайно не се беше случило, докато Махони допълваше чашите със скоч.
– Когато Таанските войни приключиха – каза Императорът, – дългът, който бяхме натрупали, беше зашеметяващ. Но аз имах твърд и добър план, за да го изплатя, без да причиня твърде много неудобства. За съжаление…
Нямаше нужда да довършва. Махони знаеше много добре, че Императорът така и не беше получил възможност да задвижи този план.
– Все още можех да се справя – изтъкна Императорът, – ако не беше Тайният съвет. Господи, как са харчили само! И то за неща, които не си заслужават. Не са сторили нищичко, за да върнат кредитите в хазната или дори да предизивикат малък икономически разцвет.
Императорът се облегна назад в стола си и вдигна краката си на бюрото.
– Дългът от войната с таанците – продължи – сега е равен на една десета от настоящия ни дефицит. Предполагам, че този дефицит – при сегашното внимателно харчене – ще се удвои след една И-година.
Махони не беше човек на парите. Те не го вълнуваха. Големите количества дори обиждаха чувството му за морал. И определено не ги разбираше. Но точно това му беше ясно.
– Проблемите на Империята достигнаха критична маса преди четири години, по време на управлението на Тайния съвет – заяви Императорът. – По това време пораженията от липсата на АМ2 станаха невъзвратими. Хвърлиха всичко в безумен танц. Огромен вихър, който ни засмуква в дупката. И всеки път, когато нечия икономика се разпада и потъва, тя придърпва и друга след себе си. Сега бъркотията е придобила своя собствена логика и закони. Освен ако не взема драстични мерки – наистина бързо, – дори и най-здравите части на Империята ми ще бъдат засмукани навътре.
Императорът пресуши чашата си, тресна я в бюрото и обърна страшните си очи към Махони. Лек проблясък… и те продължиха да се движат.
Махони внезапно изпита усещането, че му се разиграва постановка. Фактите на Императора бяха твърде точни. Твърде убедителни: хикс по игрек непременно трябва да означава това, което ще ти бъде казано след малко.
– Не само икономиката се срива – продължи Императорът, – но и лично аз съм затруднен. Почти разорен съм. Както знаеш, Йън, в миналото съм използвал част от личните си ресурси, за да помогна на Империята в тежки времена. Но Тайният съвет ги разграби заедно с всичко останало. Сега дори не можем да се опрем на моите пари.
– Какво възнамерявате да правите, сир? – попита Махони. Тонът му беше неутрален.
– Трябва да събера всички, Йън – каза Императорът. – Навсякъде из Империята има хиляди водачи, които действат по хиляди различни начини.
Той небрежно напълни чашата си и отпи.
– Така че за начало ни трябва уеднаквяване. Второ и по-важно – трябва да сложим край на всички конфликти. Виж какво се случва в Алтайския куп например. Нашият добър и компетентен приятел, посланик Стен, се побърква заради неприятностите, които му създават тези същества. Такива нестабилни региони доведоха до Таанската катастрофа.
Вечният император поклати глава.
– Ще ти кажа, Йън. Единственият изход, който виждам, е всички да минат под едно управление. И от своята позиция преценявам, че аз трябва да бъда този водач. Искам да премахна посредниците, Йън. Оттук нататък искам само аз да командвам парада.
Той сви рамене.
– Или можем просто да се предадем и да си отидем вкъщи. За съжаление, нямаме друг дом, където да отидем.
– Как се вписвам аз, сир? – попита Махони.
– Възлагам ти да ръководиш цялото представление – каза Императорът. – Да оглавиш моя план за възстановяване.
– И какъв е той, ваше величество?
– Моите лакеи ще обявят първата фаза от плана ми в парламента следващата седмица. Ще направя еднократно предложение към всички провинции. Ще ги насърча да предадат независимото си управление. Ще им предоставя шанс да станат доминиони – на моята Империя.
– Извинете ме, сир – обади се Махони, – но защо биха се съгласили на подобно нещо? Защо биха се отказали от властта си? Както сте ми казвали сам, това е противоестествено за повечето същества.
– Със сигурност. Но ще им предложа. А също и пръчка. Но първо за алчността. Като провинции те плащат пълната цена за АМ2. Освен това са със силно ограничени дажби. Като доминиони ще плащат не само по-малко за АМ2, но и по-ниски данъци като цяло.
– Ами ако откажат, сир? Каква е пръчката?
Вечният император се усмихна. Зла усмивка.
– О, като за начало ще увелича с една десета таксите за АМ2 за всички провинции. А също и допълнителни ограничения на дажбите. Което – тъй като икономическата природа не може да се надхитри – ще изстреля цените на пазара до небето.
Тих кикот. Махони потрепери.
– Това е само за начало – изкиска се Императорът. – Имам в ръкава си още няколко изненади. Като дългогодишен създател на крале съм придобил доста добра представа как да ги сваля от власт.
– Да се върнем на първоначалния ми въпрос, сир. Как се вписвам аз? – Махони не беше забравил, че всъщност първоначалният му въпрос беше: „Как мога да ви помогна, сир?“
– Ти ще бъдеш мой представител в преговорите с провинциите. Ще добавя още слава в ковчежето ти с почести – като благодарност, а и за да засиля престижа ти в очите на глупаците, които ще посещаваш. А искам да посетиш всеки главен водач на провинция. Омай ги. Плени ги с твоя ирландски чар. И извий ръцете на когото се налага. Просто бъди твърд, Йън. Увери се, че са наясно с тежестта на пръчката, която ти давам.
– Дълбоко съм поласкан, сир – каза бързо Махони. – Но аз съм най-неподходящият човек за тази работа. Ще бъде нелоялно от моя страна, ако не отклоня тази чест. Подобно действие не би било във ваш интерес… сир.
Императорът обърна гневното си лице към Махони.
– Защо, Йън? – Въпросът беше зададен с мек тон, очите гледаха невиждащо над рамото на Махони.
– Защото смятам, че идеята е ужасна, сир – избухна Махони. – Винаги сте искали да бъда честен. И винаги съм бил… Това мисля, сир. Не искам тази работа. Защото не вярвам в нея.
– Защо да вярваш? Това е план, не е… религия.
– Първо, сир, според моята оценка, пръчката ще се използва повече от моркова. Ще трябва да наложите насилствено статута на доминион върху повечето от провинциите, сър. И те ще ви намразят заради това. Което значи, че заповедите ще бъдат изпълнявани в най-добрия случай с нежелание. Което автоматично обрича всичките ви действия на провал. И това, сир, е моето скромно мнение.
Професионалното мнение на Махони беше, че всичко подчинено на микромениджмънт е обречено. Ако човек нямаше какво да спечели, защо да рискува да се провали? Отношението „остави големия вожд да разреши проблемите“ се разпространяваше бързо. А това обиждаше демократичната му ирландска душа.
Според Махони беше най-добре съществата да бъдат оставени сами да решават съдбата си. В миналото тъкмо това обичаше в тази Империя. Имаше проблеми, със сигурност. Но имаше и място за най-различни подходи как да се оправят нещата. Място за гении, както и за глупаци.
Сега започна да се чуди на предишните си виждания. Дали все още имаше място в действителност?
– В нормални времена бих се съгласил с теб, Йън – отбеляза Императорът. – Дори мога да изброя много случаи от историята.
– Сещам се как британската корона поема контрола над Източноиндийската компания, сир – каза Махони. – Един от вашите любими примери. Като урок за провала, струва ми се.
Императорът се засмя. На Махони му се стори, че в смеха има малко от старата искра. Това го накара да се почувства по-добре.
– Давай, Йън. Хвърляй по мен собствените ми размисли. Малцина биха се осмелили. Възраженията стимулират мисленето ми. Поддържат ме да не се закотвя на едно място.
Той се наведе над бюрото и леко сниши гласа си.
– Казвам ти, Йън, екипът от същества, които ме обграждат, са пълни некадърници. Липсват ми старите дни. Когато ти, аз и няколко други талантливи същества – като Стен например – движехме нещата. Липсва ми този политически авантюризъм.
Императорът се облегна назад и пресуши питието си. Студенината отново го обгърна.
– За съжаление… това вече не е възможно. И не говоря само за сегашната криза. Проблемите станаха твърде големи. Твърде сложни. Управлението чрез пълен консенсус е идеално за едно племе. Двадесет до тридесет души максимум. По-голям брой от този намалява ефективността на идеала. Време е за нов ред, приятелю. Универсален ред. Необходимо е ново мислене на добронамерените индивиди.
Махони не успя да се въздържи.
– Не съм сигурен, че управлението тип просветена монархия се вписва в дефиницията на „новото мислене“, сир – избълва той.
Императорът поклати глава:
– Прав си, но и грешиш, Йън. Забравяш, че аз съм… безсмъртен.
Той задържа погледа си върху Махони. Очите му бяха като огледала, които отразиха погледа на Махони обратно към него.
– Не мога да измисля нищо по-съвършено в социалното изкуство на управлението от наличието на отдаден, добронамерен владетел, който да поддържа курса до края на историята.
Императорът се втренчи в Махони сякаш искаше да проникне в душата му.
– Разбираш ли вече, Йън? След като обясних? Можеш ли да видиш истинската красота зад планираните нелицеприятни мерки?
Комуникационната уредба изжужа. Махони беше временно спасен от отговора. После, докато Императорът говореше, отсрочката се отложи за неопределено време. Беше спасен от най-лошите възможни новини.
Императорът излая заповед и ядно прекъсна връзката. Обърна се към Махони.
– Катастрофа в Алтайския куп, Йън – съобщи той. – Имперски войски са загинали при най-унизителни обстоятелства.
Обърна лицето си към прозореца и се вгледа в идиличните земи около Аръндел. Остана мълчалив дълго време, докато обмисляше.
Накрая се обърна.
– Забрави предишното предложение, Махони – каза той. – Ще спорим по въпроса по-късно. Имам нещо много по-важно за теб.
– Да, сир – отзова се Махони. Този път беше наясно, че не може да откаже.
