Текст книги "Вихър"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 27 страниц)
Той не носеше обичайния церемониален меч, отново с цел ефективност. А наметалото издаваше тъп звук, когато някой го удареше – Стен вярваше, че е възможно Алекс да носи цял арсенал отдолу.
Зад Стен вървяха още двама гурки. Стен се поклони на джохианския флаг и, като стисна зъби, на емблемата на Искра. Ото вдигна гравилихтера и се отдалечи – щеше да чака в готовност в парк зад двореца с всички останали резервни части.
Двама от биячите на Искра от частите със специално предназначение стояха в основата на стълбите с детектори. Алекс ги погледна веднъж. Дори хулиганите понякога имаха разум и двамата се отдръпнаха настрани, като отдадоха непохватно чест.
Гурките останаха в задната част на платформата. Стен се почувства по-сигурен за гърба си. Отпред в основата на платформата, застанали рамо до рамо, пазеха още от войниците от специалните части.
– Малко информация – прошепна Алекс. – На всички войници, които ще минат за парада, им е съобщено, че ако оръжията им се отклонят към платформата, телохранителите на Искра имат заповед да ги застрелят на място. Не би ли искал да направиш кариера в джохианската армия?
Стен беше двойно по-изненадан, когато се изкачи на платформата. Първо видя Мениндер. Интересно. Някой или нещо го беше изкарало от траура му.
Втората изненада – и му трябваше миг преди да разпознае съществото – беше Милхауз, бунтовникът, сега в черната униформа на това ново „студентско“ движение, което Искра беше създал, а Стен само беше чувал за него.
Имаше две по-възрастни същества до Милхауз – родителите му. Милхауз срещна погледа на Стен, понечи да се извърне, сетне дръзко се взря напред.
Стен се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни лицето, не успя, но за да бъде любезен, кимна: „Може би сме се виждали на някое благотворително събитие?“
Почти почувства съжаление към проклетника. Хората, които сменяха убежденията си, рядко печелеха доверие – и всеки го знаеше, особено онези, които ги бяха вербували. Вярно в шпионажа, вярно и в политиката. Милхауз имаше само едно бъдеще – да бъде използван от доктор Искра, докато му е нужен, и после да бъде освободен.
И тъй като Искра беше Искра, помисли си Стен, това освобождаване най-вероятно щеше да е свързано с плитък гроб, а не със скришно оттегляне.
Не повече, отколкото Милхауз заслужаваше.
Стен, последван от Килгър, си проправи път до отреденото му място. Любезен поздрав към Даул, пременен в пълна парадна униформа, окичена с медали. Кимване към другите почетни гости и политици.
Спря се до Мениндер.
– Радвам се – каза той – да видя, че сте се възстановили от трагедията на семейството ви.
– Да – отвърна Мениндер и кимна едва доловимо към емблемата на Искра. – Никой не може да проумее колко съм благодарен, че намерих нови приятели, които ме разведриха, като ми казаха колко много значи останалата част от семейството и как трябва да се погрижа за древните си имения, и, като цяло, ме убедиха да захвърля траура.
Точно както беше предположил Стен. Мениндер беше изнуден да присъства.
Военният оркестър започна да свири нещо, което би могло да мине за музика, и доктор Искра със своите помощници по петите се спусна надолу по стъпалата на дворцовата тераса и мина бавно през огромният пуст площад до платформата.
– Имаш ли идея – прошепна Стен на Килгър – защо докторът няма да оглежда войските от обичайното място?
– Попитах – изсъска Килгър. – И ми казаха, че е защото терасата е далече. А докторът иска да е близо до малките си герои.
– Доста евтина лъжа.
– Да. И това, което ме тревожи, е, че платформата не е построена правилно.
Килгър беше прав – не беше на повече от метър и половина над земята. Основната предпазна мярка при размирици изискваше платформата да е достатъчно висока, за да затрудни полудялата тълпа да я залее.
Цимбалите удариха и военният оркестър заглъхна.
В моментната тишина Стен чу някъде отдалече пищенето на флейтата на някой уличен менестрел, който подготвяше тълпата.
И тогава, сякаш по поръчка, облаците се разсеяха, силни ветрове ги отвяха сякаш бяха мръсно пране, и невероятно синьо небе проблесна над тях.
Оркестърът засвири отново и парадът започна.
Площадът на Каканите се изпълни с тракането на ботуши, ръмженето на вериги и екота на маршова музика. От време на време Стен можеше да чуе нагласените подвиквания на гледащата тълпа.
Той аплодира, като удряше с горната част на ръката си в гърдите, в алтайски стил, докато поредното военно формирование минаваше покрай платформата.
– Пети батальон, Шести полк, Желязната гвардия на Перм – обяви невидимият коментатор по високоговорителите.
– Не ги ли видяхме вече?
– Не, шефе. Онова беше Шести батальон, Пети полк. Трябва да слушаш по-внимателно.
– Още колко дълго ще кара войските да минават пред нас?
– Проклет да съм, ако знам – прошепна Алекс. – Докато очите ни кръвясат и започнем да мърморим за чудесата на стария Искра. Това е масова хипноза, момче.
– Време е – каза Синд. Нейният наблюдател послушно се отдръпна от визьора и застана зад своята пушка. Синд зае позиция и започна своята смяна, като оглеждаше покривите на двореца и прозорците на своя сектор.
Другите екипи от снайперисти правеха същото – единият наблюдаваше, а другият чакаше зад пушката. Наблюдателят можеше да действа добре само за няколко минути, преди да започне да му се привижда движение като завеса, залюляна от вятъра, заплаха, която беше сянка от комин, или неща, които всъщност не съществуваха.
Архитектурният стил на двореца на Каканите не улесняваше работата им. Беше построен и допълнително украсен в стил, който можеше да се окачестви само като ранно неромантичен с готически водоливници.
Синд и наблюдателят й бяха заели позиция върху един от покривите на двореца със сравнително хоризонтална част, където да оставят запасните си оръжия и амуниции, а после се бяха придвижили внимателно по стръмния наклон, за да огледат. Убиточервена качулка, с цвета на покрива, върху който стояха, покриваше визьора, а двамата снайперисти бяха прикрили лицата си с камуфлажни бои.
Очите на Синд се насълзиха от усилието след няколко минути. Тя прегледа покривите, после още веднъж, рутинно. Спря и върна визьора назад.
– Ърл – каза, като шепнеше несъзнателно. – Три часът. Прозорецът на спалнята.
– Видях го – отвърна мъжът зад пушката. – Прозорецът е отворен. Не мога да видя вътре. Твърде тъмно е.
– Дай половин пръст наляво – нареди Синд.
– Охо.
– Аз ще поема пушката.
Ърл понечи да протестира, после зае визьора. Синд се премести напред, а ръцете й машинално приготвиха собствената й пушка.
Отвъд площада, встрани от прозореца на спалнята, един от капаците към покрива беше вдигнат – капак, който беше затворен преди това. И много близо до този капак имаше нисък парапет, който би създал идеално прикритие, ако някой искаше да измине тридесетте метра до мястото, където стената завиваше и осигуряваше идеален път за бягство.
Прозорецът беше на шестстотин метра от платформата и на около…
– Разстояние?
– Дванайсет… Дванайсет и двадесет и пет.
– Същото…
Синд приготви пушката за стрелба, уви ремъка й около ръката си, докато кръвообращението спре, и застана неподвижно, готова за изстрел.
Всичко, което съществуваше, беше отвореният прозорец на хиляда и двеста метра разстояние.
Тя чу как Ърл докладва, че имат възможна цел и нарежда на друг екип да направи рутинна проверка.
Венло беше готов. Беше закрепил чудовищната си пушка стабилно върху бюрото. Намираше се на около три метра от прозореца, зад умело прикритие. Нито човешко око, нито визьор биха го съзрели в полумрака. И ако някой свръхпараноичен охранител използваше визьор с увеличена светлочувствителност, блясъкът от околните покриви щеше да заслепи подобно устройство.
Погледна още веднъж през мерника на пушката, после разтри очи. Беше забравил колко изтощително занимание е дебненето и колко бързо концентрацията се губи.
На шестстотин метра се намираше платформата.
Венло беше избрал целите си и шест големи куршума бяха заредени в пълнителя на пушката.
Ако имаше грешка… Първо Искра.
После Стен.
После…
Малкият комуникационен приемник, настроен на честотата на предаването от площада, обяви:
– Осма рота, Гвардейско помощно крило. Спасителите на Гумрак. На крак, Разузнавателна рота, Осемдесет и трета пехотна дивизия.
Това беше.
Оставаше Алената група.
Гравилихтерите на помощното крило се устремиха напред, по три в редица, с бавна скорост. Малко пред тях се движеше лековъоръжената група от разузнавачи.
Всеки гравилихтер носеше пълен набор войски, застанали мирно. Пилотите на гравилихтерите бяха съсредоточени върху строя, а командирът на лихтера отдаваше чест.
Шест редици по-назад, в централната колона, се намираше първият от убийците на Венло. Пилотът на гравилихтера беше един от младите офицери заговорници, както и всички останали войници вътре.
– Шестнайсет… седемнайсет… осемнайсет…
При отброяването на двайсет гравилихтерът се намираше, както показваха пресмятанията, на около петдесет метра преди и на двадесет метра встрани от платформата.
Пилотът задейства маклийновите генератори на пълна мощност и зави рязко надясно.
Гравилихтерът се завъртя, сблъсквайки се в един от съседите си, който загуби контрол и предизвика верижна катастрофа сред парадния строй.
Младият офицер се мъчеше да задържи нивото на машината, после я свали на земята и лихтерът се плъзна към платформата.
Войниците изскочиха в движение и откриха огън с гранатомети по хората от частите със специално предназначение.
На пазачите им трябваха броени секунди, за да се окопитят, но една трета от тях бяха мъртви дотогава. После оцелелите се задействаха, засипвайки с картеч парада.
Строят на помощното крило се разкъса, гравилихтерите се издигнаха към небето и бяха свалени от други членове на специалния отряд, които имаха заповеди да убият всеки, който направи нещо нерегламентирано.
Взвод от разузнавателните войски развали строя си, и всички залегнаха. Дадоха се заповеди и пушките загърмяха.
Тяхната цел беше платформата.
Един откос и…
– Граната! – разнесе се вик и взводът се затича напред.
Четвърт секунда по-рано четиримата гурки на Стен бяха стояли мирно в края на платформата. Сега, изневиделица, се изкачиха, разблъсквайки паникьосаните политици настрани. Подпряха уилигъните на бедрата си и снарядите от АМ2 започнаха да прерязват и покосяват разузнавателния взвод.
Стен посегна към скрития в костюма си пистолет и падна, притиснат от Алекс към земята. Алекс се надигна, захвърли наметалото си и скритият отдолу уилигън откри огън.
Даул стоеше като поразен, когато гранатата падна на дъска точно пред него – колко досадно – и той я изрита. Гранатата тупна от платформата и се взриви, като го запрати върху Мениндер. И двамата мъже паднаха на земята, Даул полузашеметен.
Мениндер понечи да отмести туловището на генерала от себе си, после размисли. Какъв по-добър щит би могъл да открие, осъзна той, а после обърна мислите си към камуфлажа и доста успешно се престори на труп.
Очите на доктор Искра бяха широко отворени, веждите му започнаха да се смръщват като на професор, който ще наругае любим студент за това, че не може да отговори на елементарен въпрос, когато покрита в кръв жена изскочи пред него.
Ръцете на Искра се протегнаха напред, опитвайки се да избутат този ужас встрани.
Жената простреля Искра четири пъти в лицето, преди изстрелите на пазачите да я покосят.
Стен се претърколи настрани, а пистолетът излетя от кобура му. Изправи се до клекнало положение, докато умът му осмисляше виковете на тълпата, огнестрелните залпове, трясъците от ада, който беше представлявал парад допреди малко, и воя на гравилихтери на пълна мощност.
С крайчеца на окото си видя лихтерите на Бор да се откъсват от паркинга си, после под него се оказаха двама мъже, които се прицелваха, и той стреля… туп, туп… и двамата паднаха мъртви… огледа се за друга цел…
Доволната усмивка замръзна на лицето на Венло, докато включваше системата за увеличение на визьора. Картината се приближи.
Искра беше мъртъв. Без съмнение.
Мениндер и Даул бяха ударени – вероятно. Нямаше значение, те не бяха важните цели.
Сега. Сега оставаше Стен.
Ето го. Копелето не беше мъртво. Изправи се на крака…
Издига се… задръж дъха… издишай плавно… обхвани спусъка… подготви се за отката… натисни… сега!
Изстрел-откат-удар от приклада, опрян в рамото му. Затворът изхвърли пушещата гилза, трак, следващият куршум влезе в камерата, по дяволите, целите не се виждат…
– Стен е поразен – съобщи безстрастен глас по комуникационната уредба.
Млъкни, каза Синд. Не поглеждай. Не се обръщай. Просто се съсредоточи върху този прозорец и завесата, помръднала се от проблясъка на изстрел, копелето е тренирано, достатъчно умен е, за да избере място сред сенките, и тя запрати три АМ2 снаряда през прозореца…
Официалната дреха на Стен може и да беше подплатена с броня от Килгър. Но човек не можеше да издържи удара на солиден куршум, тежащ малко над сто грама и идващ със скорост от около осемстотин метра в секунда, освен ако не се намираше в танк. Иначе бронежилетката беше също толкова полезна, колкото и за пешеходеца, блъснат от камион.
Но мина твърде много време, докато се пробудят старите умения на Венло, докато умът му очакваше отката да блъсне рамото му.
Шестстотин метра не са съществени при модерните оръжия. Но са фактор. Особено когато става въпрос за огнестрелно оръжие с конвенционален метателен експлозив, който да изблъска тежък куршум до целта. Затова траекторията на куршума на Венло, изстрелян от пушката за лов на динозаври, беше висока, пръстеновидна дъга, изложена на вятъра и студените и топли вълни.
Куршумът трябваше да уцели Стен в корема. Вместо това първа премина през тежкия стол до него и после се разби. По-голямата част рикошира Бог знае къде. Но плътната му обшивка се блъсна директно в бронираното сако на Стен, в основата на една от здравите плочки, с които Килгър го беше покрил. Стен се претърколи от платформата. Противоударната възглавница се изду и за миг посланикът заприлича на плаваща играчка за баня. После, докато падаше към труповете, възглавницата спадна и пред него се изпречи някой с пушка с щик.
Неясно как, но пистолетът все още беше в ръката на Стен и той застреля мъжа, и затърси нова цел, после осъзна, че все още е жив и може да чуе превъзходното „Айо… Гуркали“, докато подкрепленията му пристигаха.
Снарядите на Синд направиха таванската стаичка на решето и запратиха Венло зашеметен назад. След миг той се окопити и се затътрузи към отворения капак, но не, някой щеше да го чака там, спокойно, предвидил си и това, протегни се надолу…
Ръката на Венло откри кордата, която задействаше двете димки, които беше закрепил от двете страни на капака. Той дръпна.
Изчакай… изчакай пушека… сега. През капака и навън.
– Мамка му, пропуснах го – изруга Синд, после погледът й се премести, докато от отвореният капак започна да се издига пушек.
– Посланикът е добре! Повтарям, посланикът е добре – излъчи комуникационната линия.
Да не би експлозиите да бяха подпалили пожар…
Не. Това беше прикритие, реши тя, като видя движение, изчезващо зад парапета. О, сладко нещо, помисли си.
– Ърл. Три бързи изстрела. В средата на онази стена. Един метър след олука. Сега!
Бам… Бам… Бам.
Древният камък на парапета се разтроши. Синд успя да види малката назъбена дупка през визьора си.
Ти, зад онази стена, какво ли си мислиш? Смяташ ли, че си достатъчно бърз – или че аз не съм достатъчно добра, – за да минеш през тази малка пукнатина?
Синд се прицели и стреля. Единственият й снаряд премина през пролуката и експлодира в далечната страна на парапета.
Да, ти. Толкова добра съм, че мога да прекарам снаряд през тази пролука, ако видя движение.
Сега, струва ми се, че ако бях достатъчно глупава, за да съм мъжът там, който си мисли, че хиляда и двеста метра и само един изход те правят неуязвим, бих се замислила за резервен изход.
– Ърл, наблюдавай пушека.
– Не е добре за него, разнася се.
Много добре. Какво имаме? Ти си там някъде, лежиш зад парапета. Изходът ти е блокиран от дупката, която Ърл проби, и знаеш, че мога да гледам през нея и да стрелям през нея.
На около дванадесет метра след шпионката на Ърл парапетът свършваше с прозореца на спалнята. Значи лежиш някъде из тези дванадесет метра.
Първо навлизаме в зоната…
Тя запрати още един снаряд в перваза на прозореца и го разби. Да. Сега, ако лежах там, дали бих била по-близо до пукнатината или до спалнята? Бих застанала по-близо до пукнатината в очакване на някакво чудо, за да премина през двусантиметровата „пукнатина“. Разстояние до перваза на прозореца… така. Тя нагласи разстоянието.
Синд насочи визьора настрани, като премести мерника покрай предната фасада на парапета, но задържайки дулото насочено към разбития перваз на прозореца. Някъде там. Линейният ускорител изжужа. Готово.
Синд стреля.
Снарядът АМ2 прекоси хиляда и двеста метра, после на зададеното разстояние направи остър десен завой.
Венло се опитваше да измисли какво да прави по-нататък и лежеше неподвижно точно където Синд си представяше че е.
Снарядът го уцели в таза и се взриви.
Половината от тялото на Венло подскочи във въздуха, мина над парапета и падна върху покрива. После се плъзна, бавно, с разперени ръце, сякаш се опитваше да се задържи, покрай ръба на покрива и падна от двеста метра върху площада.
Времето, минало откакто Венло беше използвал димките, беше малко по-малко от две минути.
Милхауз стоеше сам върху платформата. Внезапно осъзна, че е все още жив. Беше единственият.
Там… там лежаха телата на родителите му.
Щеше да ги оплаче.
Но династията щеше да продължи.
Искра беше мъртъв.
Но Милхауз живееше.
Началото на това, което приличаше на блажена усмивка, докосна устните му.
Все още беше там, когато кукрито го преряза отзад и главата му подскочи, носена от кървав фонтан, излетя от платформата и нарисува червен полумесец върху плочките на площада.
Джемедар Лалдахадур Тапа отстъпи назад, докато безглавият труп се свличаше. Той прибра кукрито си в ножницата и кимна още веднъж, удовлетворен.
Гуркът беше присъствал в университета „Пушкан“.
Площадът на Каканите беше почти тих. Чуваха се само стенанията на ранените и ръмженето на двигателите на катастрофиралите лихтери.
Стен чу виковете и вайканията на тълпата, докато зашеметените охранители започнаха да разчистват площада. Няколко метра встрани лежеше тяло, което Стен разпозна като Искра.
Над главите им ясното небе беше изчезнало и буреносните облаци прииждаха. Толкова, помисли си Стен, за предсказанията за времето, вещиците и всичко останало.
Приближи се до тялото и го побутна с крак.
– Момъкът е напълно мъртъв.
– Така е.
– Е – каза Алекс, като се доближи до Стен. – Кралят е мъртъв и да живее кралят, нали тъй? Какво, по дяволите, ще правим сега?
Стен се замисли.
– Нямам ни най-малка представа – отвърна искрено.
36.
Двадесет и седем И-часа по-късно в Рурик отекна гръм.
Стен подготвяше внимателно своя доклад за убийството на Искра, който да включва пълни подробности – след първоначалните вести, изпратени до Императора и Първичен свят секунди след прибирането му в посолството.
Някой от космодрума се обади – имперска част или части, на които им предстоеше да кацнат.
Нито Стен, нито Алекс имаха представа какво става. Бяха ли това подкрепления? Някакви имперски поданици, които нямаха нищо общо със събитията? Инвазия?
Небето прогърмя по-силно, отколкото при някоя от бурите на Джохи, и корабите се спуснаха към земята.
– Исусе – промълви Алекс. – Не съм виждал толкова кораби, откакто войната свърши. Това трябва да са две… не, три ескадрили. Някой е спрял да се шляе. Или просто са ни разкрили, момко.
Стен не отговори – той също наблюдаваше небето. Втора вълна връхлиташе след бойните кораби.
Транспортни машини за войските, помощни превозни средства и техните екрани.
Стен предположи, че идва цяла дивизия от имперски войници.
Какво, по дяволите…
– … правиш тук, Йън?
– Искаш отговора за деня преди вчера – попита Махони, – или променената версия, след като прехванахме очарователното ти съобщение до Първичен свят?
– Това, което смяташ, че ще ми понесе по-добре – каза Стен. Бяха на флагманския мостик на имперския боен кораб „Репулс“, който беше под командването на Махони. Отвън някога безлюдният космодрум на Рурик беше претъпкан с кораби и изглеждаше като централно военно поле на Първичен свят.
Оценките на Стен и Алекс бяха правилни – силите на Махони се състояха от три ескадрили и „домашната“ част на Махони, Първа гвардейска дивизия.
Махони ги поздрави, представи ги на адмирала, командващ силите на флота, доста официален тип на име Лангсдорф, прогони го от мостика и извади бутилка специален ликьор, направен за Императора и наречен скоч.
– Ще ви кажа какви са заповедите ми. Императорът ми нареди да сформирам умиротворителна сила след избухването на казармите. Каза ми, че иска да пристигна внушително в подходящото време. Длъжността ми е имперски губернатор. Трябваше да ви подкрепя и да се уверя, че Искра ще остане на трона си.
Стен присви устни.
– Нищо не е променило мнението му значи? За Искра.
– Нещо трябваше ли да го направи?
– Да. Дванайсет тона камъни, които успях да обработя, и здраво сребърно корито, в което да ги държа. Както и да е. Ще ти покажа тази малка колекция по-късно. Случаят с Искра се разреши от само себе си.
– Затова и заповедите ми бяха променени – каза Махони. – Алтайският куп трябва да бъде управляван директно от Първичен свят.
– Управление от вкъщи – зачуди се Алекс. – Това никога не бил отговор, съжалявам, сър.
– Килгър, денят, в който не можеш да видиш пречка, е денят, в който ще облека отново униформа. И на мен не ми харесва. Но това са заповедите на Императора.
– За колко дълго?
– Не ми беше казано.
Стен завъртя чашата между пръстите си, като се чудеше как да зададе въпроса.
– Йън, какви бяха заповедите ти за мен?
– Никакви. Трябваше ли да има?
– Не знам.
Стен обясни, че беше поискал да бъде освободен по-рано и че Императорът беше отказал. Сега, след смъртта на Искра, Алтайският куп бе дори по-близо до пълен хаос и той предположи, че или ще се прибере позорно вкъщи, или ще му бъде дадена друга задача.
– Предполагам – каза Махони, – че продължаваш като посланик. Поне докато ударните вълни не се успокоят. После смятам, че един от нас ще бъде преместен. Не мога да си представя, че Императорът ще държи и двамата си високоплатени експерти по справяне с проблемите на едно и също място за дълго време. Има твърде много горящи хамбари из Империята.
– Да.
– Не мисля, че трябва да се тревожим за някаква си заповед, нали, Стен?
– Не затова питах.
– Добре. Всичко е уредено. Нека видим дали не можем да накараме тези обесници да подпишат нещо като военно споразумение утре. Сега би ли се отпуснал малко? Станал си докачлив и параноичен, откакто си сред тези скапани убийци.
– Предполагам, че си прав – каза Стен и последва заповедта на Йън, като се опита да се отпусне.
Сега поне имаше някой, на когото да се опре. Но нещо дълбоко в него му подсказваше, че Алтайският куп ще намери начин да повлече Махони, флота и Имперската гвардия в кървавата анархия, която всички наоколо обичаха толкова много.
