Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 25 страниц)
Хелм потупа пилота по рамото и посочи с пръст пролома пред тях.
Сапьора ги чакаше при пътеката, която се срещаше с отклонената в дола река. Откакто бяха започнали дъждовете, нивото на водата силно се беше покачило и сега бързеите се стрелкаха там, където преди няколко дни минаваха хора. Носачите, подредени в дълга колона, без нито за миг да свалят кутиите за амуниции от главите си, вече бяха почнали да се катерят по баира и да си пробиват път през храсталаците.
Носилката на Тесай беше в края на дългата върволица бегълци. От двете й страни вървяха Никълъс и Роян, които се спускаха да помагат на войниците при всеки по-стръмен или труден участък от пътеката.
– Къде е Хансит? – приближавайки извика Никълъс на Сапьора. Беше заслонил очи с ръка и броеше носачите отпред. Колкото и да търсеше високата фигура на монаха сред останалите, не можеше да го открие.
– Мислех, че е с теб. Откакто напуснахме пролома, не си спомням да съм го виждал.
Никълъс се обърна нагоре по склона и с надежда проследи целия участък от пътеката, който още се виждаше.
– Да го вземат дяволите този Хансит – изруга. – Не можем да се връщаме да го търсим. Ако успее, нека сам дойде в манастира.
В този миг откъм небето дойде познатият до болка шум на мотори. Някъде под натежалите облаци летеше омразният „Джет Рейнджър“.
„Вертолетът на «Пегас»! Изглежда, Фон Шилер вече бърза към вира на Таита. Сигурно е знаел отпреди къде сме работили – каза си с известна горчивина Никълъс. – Дори не си губи времето да чака. Като лешояд бърза да грабне плячката, преди да са го изпреварили.“
Роян също беше чула машината и гледаше нагоре в очакване голямата перка да се появи някъде над дърветата. От голямото бързане лицето й се беше зачервило, по бузите й бяха залепнали мокри кичури коса.
– Ако тези свине наистина успеят да влязат в гробницата, това би било светотатство – даде воля тя на таената омраза.
Изведнъж Никълъс се сети нещо. Пресегна се над лежащата в носилката Тесай и Хвана Роян за ръката. По лицето му се беше изписала решимост да стори нещо велико.
– Права си. Отивате двете с Тесай в манастира. Аз ще ви настигна по-късно.
Преди Роян да го е попитала какво има предвид, той вече бе застанал до Сапьора.
– Предавам на грижите ти двете жени, Сапьоре. Да не си ги изпуснал от поглед.
– Къде отиваш, Ники? – настигна го Роян, която беше подочула последните му думи. – Какво ти хрумна изведнъж?
– Забравих да свърша една работа. Няма да ми отнеме много време.
– Да не смяташ да се връщаш? – ужаси се тя. – Може да те убият… Видя какво направи Хелм на Тесай.
– Не се тревожи за мен, любов моя – засмя се Никълъс и преди тя да разбере какъв ще е следващият му жест, звучно я целуна по устата. Младата жена се зачерви от смущение, че са ги видели толкова много хора, а той я отмести и тръгна нагоре по пътеката.
– Да се грижиш за Тесай. Ще се видим при лодките.
Без да й остави време да го спре, обърна гръб и с широка крачка се устреми обратно нагоре по склона.
Толкова бързо започна да се катери по разбития терен, че Роян и да искаше, не можеше да го догони.
– Ники! – извика след него, сякаш се надяваше с отчаяния си зов да го разколебае. Никълъс обаче се престори, че не я е чул и продължи да върви нагоре по реката, бързайки да стигне навреме при бента.
Хеликоптерът следваше всяка извивка на пресъхналата река из пролома. Понякога надвисваше отвесно над живописния каньон и между назъбените чукари пътниците можеха да видят мрачното му дъно. В голямата си част водата бе изчезнала, само тук-там проблясваше повърхността на някой упорит вир.
– Ето ги! – посочи Хелм.
На брега на пролома чакаше малка група мъже.
– Сигурен ли сте, че не са шуфти? – попита с нескрит страх Фон Шилер.
– Не са! – успокои го веднага тексасецът. – Ето онзи там е Ного, а високият мъж в бяло расо до него е монахът Хансит Шериф, нашият шпионин в лагера на Харпър – за да надвика шума на моторите, Хелм изкрещя в ушите на пилота: – Можеш да кацаш. Ето там! Ного ти показва с жестове къде да спреш!
Шините на хеликоптера докоснаха земята и Ного и Хансит бързо се затичаха да посрещнат високопоставената особа в кабината. Двамата заедно подадоха ръце на Фон Шилер и му помогнаха да се измъкне от тясната задна седалка и да се скрие далеч от перките на вертолета.
– Хората ми са преобърнали цялата местност камък по камък – успокои шефа си Ного. – Всички шуфти бягат надолу по течението към брега на Нил. Този тук е Хансит Шериф. Работил е през цялото време заедно с Харпър в гробницата. Познава подземните тунели като петте си пръста.
– Говори ли английски? – заинтересува се немецът, оглеждайки одобрително високия монах.
– Малко – отговори Хансит.
– Чудесно! Чудесно! – На Фон Шилер му се искаше да го прегърне. – Покажи ми сега пътя. Хайде, Гудаби, дойде моментът да заслужите с нещо всички пари, които ми изсмукахте досега.
С чевръста стъпка Хансит поведе чужденците към ръба на скалата, при бамбуковата стълба. Фон Шилер се спря над пропастта и с безпокойство погледна към губещото се в гъста сянка дъно. Стълбата му се струваше твърде несигурна, а височината беше убийствена. Тъкмо щеше да протестира, когато Нахут Гудаби изхленчи вместо него:
– Да не би да си мисли, че ще слезем по това чудо?
Страхът на арабина вдъхна нов прилив на ентусиазъм у Фон Шилер и той надменно се обърна към него.
– Това е единственият път към гробницата. Тръгвайте след човека, аз идвам след вас.
И понеже Нахут продължаваше да се колебае, Хелм го ръгна с юмрук между ребрата и го поведе почти насила към ръба.
– По-бързо, няма време за губене.
С видимо нежелание Нахут се улови за най-горния прът и започна да се смъква подир неуморния монах. Фон Шилер нетърпеливо ги последва. Под тежестта на тримата мъже бамбуковото скеле заплашително се огъна и на египтянина му се струваше как разтворената паст на пролома чака да го погълне. Най-накрая все пак се добраха благополучно до дъното и стъпиха на твърда земя. Петимата застанаха насред каньона и немецът се заоглежда в захлас.
– Къде е тунелът? – попита Фон Шилер поемайки си дъх.
Хансит му даде знак да го последва и се насочи към малкия яз, преграждащ вира със змиорките.
Немецът се обърна към Хелм и Ного:
– Искам да пазите изхода. Ще вляза с Гудаби и монаха. Ако ми трябва помощ, ще ви повикам.
– Предпочитам да вляза с вас, хер Фон Шилер – възрази му Хелм. – Да ви пазя…
Старецът обаче се навъси и млъкна.
– Правете каквото ви казвам!
С помощта на едрия Хансит и с известни усилия успя да прехвърли купчината камъни. Втурна се смело в шахтата, а Гудаби хукна по следите му.
– Какви са тези светлини? – учуди се Фон Шилер. – Откъде идва електричеството?
– Вътре има машина – обясни Хансит и сега немецът успя сам да долови тихото бръмчене на електрогенератора. Тримата се умълчаха и монахът продължи навътре в дългата шахта. Спря пред кладенеца.
– Конструкцията ми изглежда доста примитивна – измърмори Нахут, у когото страхът най-после отстъпваше пред професионалния интерес. – Не се сещам друга египетска гробница да е изглеждала така. Започвам да се чудя не сме ли били заблудени. Не е изключено наистина да става дума за скална църква, строена от местните.
– Както винаги сте склонен да правите прибързани заключения – смъмри го Фон Шилер. – Нека първо изчакаме да видим какво ще ни покаже човекът, пък след това да разсъждаваме.
Немецът се хвана с една ръка за рамото на Хансит да не падне от клатещия се мост и с облекчение изкачи стълбата до отсрещния бряг. Тримата преминаха препятствието и бързо продължиха по стръмната рампа.
Нататък стените видимо се изглаждаха и ъглите изглеждаха съвсем прави. Забелязвайки промяната, Нахут отбеляза:
– Аха! В началото бях леко разочарован, мислех, че са ни подлъгали, но сега виждам, че египетското влияние върху архитектурата е безспорно.
Излязоха на площадката пред разрушената галерия, където електрогенераторът продължаваше да бръмчи. От дългото изкачване, а и от огромното вълнение, което ги беше обхванало, и старият Фон Шилер, и младият Нахут Гудаби обилно се потяха в задушното подземие.
– Започвам да се обнадеждавам все повече и повече – не спираше египтянинът. – Може наистина да се окажем в царска гробница.
За да го увери съвсем, Фон Шилер посочи към глинените печати, облегнати заедно с голямото парче мазилка върху една от стените. Никълъс и Роян така и не бяха успели да ги вземат със себе си. Нахут клекна пред белия квадрат и ги разгледа внимателно. Накрая с треперещ глас възкликна:
– Картушът на Мамос, печатът на писаря Таита! – Погледна със светнали очи към Фон Шилер. – Няма съмнение. Доведох ви в гробницата на фараона, както ви бях обещал от самото начало.
За миг Фон Шилер го зяпна безмълвно, смаян от подобна наглост. Най-накрая презрително изсумтя и провря глава в зейналия отвор да види какво има вътре.
– Но те са я унищожили! – извика ужасено. – Гробницата е пратена по дяволите.
– Не, не! – побърза да го успокои Хансит. – Елате тук. Има друг тунел отдолу.
Докато си проправяха път между натрошените каменни блокове, Хансит им обясняваше на лош английски как покривът се бил продънил и как именно той, Хансит, бил открил входа към истинската гробница под развалините.
Нахут спираше през няколко крачки и любопитно се надвесваше над парчетата мазилка в краката си. Личеше си, че видяното го радваше, защото постоянно възкликваше какви чудесни стенописи били.
– Класически произведения на най-високо ниво… – разправяше той, но етиопецът го прекъсна:
– Има много повече. Елате да ви покажа. Много повече – натърти той.
Фон Шилер се обърна ядосан към Нахут:
– Оставете тези разбити парчета. Времето няма да ни стигне за всичко. Трябва да побързаме направо към погребалната камера.
Хансит ги преведе през скритата стълба, водеща в сърцето на голямата дъска за бао, след което със сигурна крачка намери пътя си из лабиринта.
– Как ли са успели Харпър и жената да се ориентират в тази бъркотия? – чудеше се Фон Шилер. – Все едно съм попаднал в огромна къртичина.
– Още една скрита стълба! – на свой ред възкликна от удивление Нахут, когато Хансит им показа тунела към гробницата. Египтянинът буквално хвърчеше от щастие, докато подминаваха делвите и плетените кошници и изкачваха последните стъпала към галерията на вълшебствата.
Когато се озоваха на края на стълбата, и двамата изгубиха дар слово от почуда. Само изящните стенописи и величествените статуи на египетските богове бяха достатъчни да спрат дъха им. Двамата разбойници захласнати стояха на едно място и не смееха да помръднат.
– Никога не съм се надявал на подобно нещо – призна си накрая Фон Шилер. – Това тук надминава всичко, което съм предполагам, че ще намерим.
– Всяка от стаите встрани е пълна със съкровища – посочи Хансит напред. – Има такива неща, дето не сте ги и сънували. Харпър можа да вземе съвсем малко от тях… Само някакви си кутийки. След него останаха цели купища предмети и пълни със злато кутии.
– Къде се намира ковчегът? Къде е трупът на покойника? – искаше да знае Фон Шилер.
– Харпър подари тялото на Светията, заедно със златния ковчег, на игумена на манастира – обясни етиопецът. – Отдавна го отнесоха.
– Ного скоро ще ни го върне обратно – увери началника си Нахут. – Не бива да се тревожите за това, хер Фон Шилер.
Сякаш това обещание беше достатъчно да разсее всякакви чудеса и магии. Двамата тръгнаха напред из галерията, първо с бавна и спокойна походка, после все по-бързо и по-бързо, докато накрая не започнаха да тичат между колоните на голямата аркада. Със старческите си крака Фон Шилер се довлече до първата двойка хранилища и се закикоти от удоволствие, сякаш беше малко дете и ровеше из коледните си подаръци.
– Невероятно! – повтаряше си той постоянно и не можеше да откъсне очи от гледката.
Избра си една от дървените кутийки в близката купчина и с треперещи пръсти откърти капака. Това, което видя вътре, го порази. Ернест Готхолд фон Шилер се свлече на колене пред камарите от предмети и започна тихичко да плаче. Толкова много щастие душата му трудно можеше да понесе.
Никълъс разчиташе на факта, че Ного би разположил хората си по бреговете на пролома, за да подсигурят достъпа до вира на Таита. Надяваше се по този начин пътят покрай сегашното течение на Дандера да е чист и да може безпрепятствено да се добере до бента в началото на каньона. Нямаше време да мисли за сигурността си и единственото, с което се надяваше да изпревари дебнещите опасности, бе на пет-шест минути да се спира и да се ослушва за вражи стъпки. Знаеше, че не разполага с почти никакво време. Едва ли Мек и хората му щяха да го чакат с часове в лодките, рискувайки войниците на полковника да ги застигнат при манастира.
На два пъти в далечината се чу автоматична стрелба, все откъм пролома, навярно в близост до гробницата. За щастие обаче надеждите му се оправдаха и след около половин час тичане из гората, той се озова при бента, без да е срещнал нито един войник. И все пак не посмя да предизвиква съвсем съдбата. Преди да излезе на открито, се изкатери на близкото възвишение и оттам огледа внимателно целия терен наоколо. Кратката почивка му позволи да си поеме дъх след уморителния пробег и да се увери, че Ного не е оставил пазачи на бента. От страна на един негър подобна предвидливост трудно можеше да се очаква.
Нещо повече. Жълтият трактор си стоеше на мястото в близост до яза. Сапьора го беше оставил, преди да се изнесе надолу по реката. Никъде около машината не се забелязваше човешко присъствие, още по-малко – въоръжен етиопски войник, който да пази. Никълъс въздъхна с облекчение и избърса с ръкав потта от очите си.
Дори с невъоръжено око можеше да види, че водата е почнала да прелива над каменния вал и че тънки струйки са си пробили път през габионите. И все пак бентът даваше вид да се държи здраво и за да бъде окончателно отнесен от Дандера, нивото й трябваше да се покачи с поне още една стъпка.
„Браво, Сапьоре – похвали мислено приятеля си Никълъс. – Това се казва добре свършена работа.“
Продължи да изчислява нивото на реката и състоянието на бента. Откакто за последен път бе минавал оттук, течението на Дандера изглеждаше доста по-силно и забързано. От бряг до бряг водата се надигаше на вълни, някои от дърветата и храстите наблизо бяха частично потопени в реката и се клатеха при всеки напор на бързеите. Цветът на водата също се беше променил до оловносиво, сякаш Дандера се заканваше на бента, който й запречваше пътя. Страничният канал се бе разширил неимоверно и водите на реката се хвърляха с ярост през него. Все едно див звяр беше намерил най-сетне изход от омразната клетка и с пяна на уста отиваше да търси сметка на мъчителя си.
Най-накрая Никълъс погледна и нагоре по склона на долината. Хоризонтът беше закрит от гъсти черни облаци, които заплашваха да удавят всичко във вода. В този миг отнякъде повя силен и студен вятър, който предвещаваше дъжд. Той настръхна от неочаквания хлад, а ризата се залепи за потното му тяло.
Спусна се по сипеите и бързо се промъкна до трактора. Качи се пъргаво на мястото на шофьора и в този миг му хрумна ужасната мисъл да не би Даниъл да е взел ключовете със себе си. С трепереща ръка и свито сърце разрови под седалката, където приятелят му ги криеше, и най-сетне ги напипа.
„Сапьоре, Сапьоре, сам не знаеш как смъртта ти се размина на косъм. Идеше ми да ти извия врата…“
Пъхна ключа в запалителя и го завъртя на положение загряване. Трябваше първо да изчака червената лампичка на таблото да стане зелена и тогава да запали.
– Давай! – изръмжа той нетърпеливо на трактора, който така и не загряваше. Няколкото секунди му се сториха колкото един цял живот. Най-накрая зелената лампичка заблещука и Никълъс извъртя ключа докрай.
Двигателят заработи и той щракна с пръст.
– Червена точка за Сапьора. Всичко му се прощава.
Изчака двигателят да загрее оптимално и с присвити заради проливния се дъжд очи огледа хълмовете наоколо. Беше се уплашил да не би шумът от двигателя да привлече вниманието на горилите на Ного. За щастие никъде из горите не се забелязваше движение.
Той включи на първа и обърна към брега. От долната страна на бента малкото вода, процеждаща се през габионите, стигаше до колелата. Тракторът се спусна в каменистото корито на Дандера и заподскача по многобройните неравности. Никълъс спря на средата на реката и започна да изучава бента в търсене на най-слабото му място. Най-накрая насочи машината срещу самия център на яза – там, където Сапьора бе подпрял дървената ограда с няколко реда габиони.
– Прощавай, че се отнасям така с творението ти – извини се Никълъс задочно на своя приятел и вдигна подвижната платформа на мотокара на желаната височина. Натисна газта и пое право срещу бента. Дълго време трябваше да се бори с набелязания габион, докато най-накрая успее да го подхване отдолу с раменете на машината. Превключи на задна скорост и издърпа напълнената догоре с камъни мрежа, зави обратно и я пусна свободно през прага на пресъхналия водопад. Върна се на мястото си и поднови атаките си.
Операцията вървеше бавно. Под налягането на водата камъните се бяха наместили плътно един до друг и отделянето на различните габиони беше мъчна работа. Почти десет минути му бяха нужни да отдели втория габион от стената. Едва когато го запокити и него в бездната, случайно погледна таблото за бензина. Резервоарът бе съвсем празен. Сапьора не беше зареждал от много време: или запасите от бензин на експедицията се бяха изчерпали, или по-скоро приятелят му не бе предполагал, че машината пак ще е потребна някому.
Никълъс разсъждаваше над надвисналата опасност, но изведнъж двигателят се задави. Той рязко обърна машината нагоре към склона, та дано останалите капки в резервоара се излеят на правилната страна. Маневрата даде резултат, защото моторът отново изрева и след това премина на нормален ритъм. Никълъс бързо смени скоростта и пое към бента.
„Няма повече време за финес – каза си. – Оттук нататък всичко е въпрос на груба сила.“
След вдигането на двата габиона зад купищата камъни се забелязваше малко ъгълче от дървената стена. Това бе най-уязвимата част в целия бент. Никълъс раздвижи ръчките на платформата и я вдигна до най-високата възможна позиция. След това започна бавно да я смъква надолу, сантиметър по сантиметър, докато не закачи горния ръб на дървената конструкция. Имаше чувството, че е напипал най-дебелия ствол в цялата ограда. Заключи платформата на избраната височина и дръпна трактора малко назад. Натисна с все сила газта, изчака двигателят да забоботи с пълна мощност и щом от ауспуха се надигна облак черен дим, пое към целта.
Нищо обаче не поддаде. Дървото беше здраво заклещено между камъните, също както и цялата дървена конструкция, която стоеше като зазидана между габионите. На границата на отчаянието той не отпускаше нито за миг педала на газта. Тежките гуми скърцаха жално по каменистото дъно на реката и хвърляха фонтани от вода и чакъл във въздуха.
– Хайде! – молеше машината. – Хайде, давай! Знам, че можеш.
Но двигателят отново се задави и набраните обороти отидоха по дяволите. Машината стенеше и кашляше, но не искаше да се подчини на шофьора.
– Моля те! – говореше Никълъс на глас. – Опитай още веднъж.
Сякаш склонил на молбата му, двигателят изведнъж запали повторно, тръгна отначало в неравен ритъм и неочаквано нададе силен рев, набирайки мощност.
– Ха така, красавице – зарадва се и за да оправдае доверието му, тракторът се засили към дървената стена.
Все едно оръдеен изстрел разцепи въздуха. Дървеният ствол най-сетне се пречупи и откъртеният му връх изхвърча някъде от обратната страна на бента. В стената се образува широка дупка, през която водите на Дандера победоносно прехвърлиха омразното препятствие. Точно срещу Никълъс се надигна висока сива вълна, която мощно заля колелата на машината.
– Ура! – извика и скочи от високата седалка право сред прииждащото течение. Знаеше, че бързата река нямаше да остави трактора да се измъкне невредим от прегръдката й, затова предпочиташе да се спасява със собствените си крака.
Водният бързей се улови за глезените му и се опита да го подкоси. Никълъс като че ли попадна в някой от детските си кошмари, когато го преследваха ужасни чудовища, а краката му така и не помръднаха. Хвърли поглед през рамо, колкото да види как бентът се разцепва в средата си и от огромното налягане водите на Дандера бликнаха като гигантски извор. Направи още няколко крачки към брега, но силите му стигнаха само дотам. Вихърът го грабна с цялата си сила и той нямаше време дори да извика. Заедно с първите вълни на реката се хвърли през високия праг и изчезна в дълбоката паст на пролома.
– Символите на царската власт – възкликна от радост Фон Шилер при поредното си разкритие. – Жезълът и камшикът на фараона извади победоносно от дървената им кутия предметите и със сподавен от вълнение глас се похвали на помощника си.
– А това е фалшивата му брада и нагръдният медальон за тържествени случаи. – Нахут клечеше до немеца и заедно с него ровеше из многобройните ковчежета из хранилището. Колкото недоразумения и лоши чувства да бяха изникнали между двамата тъй различни по характер мъже, всичко отдавна беше забравено. Бе дошло жадуваното време да берат плодовете на труда си.
– Това е най-голямото археологическо откритие за всички времена – шепнеше с треперещата си уста старият ценител. Извади носната си кърпа от джоба и обърса потта, избила от вълнение по цялото му лице.
– Предстоят дълги години на щателни проучвания – допълни мисълта му Нахут. – Една такава колекция трябва да получи своята заслужена оценка. За целта ще трябва да изготвим подробен каталог. Цял свят ще нарича сбирката с името на нейния откривател – Готхолд фон Шилер. Името ви ще се повтаря от уста на уста, споменът за вас ще остане вечен. Вие успяхте посвоему да постигнете египетския идеал за безсмъртие. Никога няма да ви забравят, за човечеството ще живеете вечно.
По лицето на Фон Шилер се изписа грозна усмивка, оприличаваща го на огромна хиена. Досега не се беше замислял върху подобни перспективи. Всъщност дори не бе помислял да покаже ценните си находки на друг човек, освен на Уте Кемпер, но с нея въпросът стоеше другояче… Думите на Нахут обаче му напомниха отдавна лелеяната мечта да се сдобие с безсмъртие. Може би най-добре би било, ако остави нужните разпореждания гробницата да бъде отворена за широката публика… След смъртта му, разбира се.
Но скоро се отказа от предложеното изкушение. Не можеше сам да отнеме от стойността на богатството си, показвайки го на всякаква човешка паплач. Всички тези красоти бяха събирани в продължение на десетилетия, за да бъдат отнесени от фараона в отвъдното и само той да се ползва от тях. А такъв велик човек като Готхолд фон Шилер имаше основания да смята себе си за равен на древноегипетските владетели.
– Не! – рече той на Нахут. – Това е мое, само мое. Когато умра, и богатството ми ще си отиде заедно с мен. Вече съм предвидил всичко в завещанието си. Синовете ми ще знаят как да постъпят. И те ще бъдат погребани при баща си, щом им дойде времето. Ние заслужаваме това – царска гробница.
Нахут го зяпна с нескрит ужас. До този момент нито за миг не бе помислял, че старецът може да се окаже душевноболен, явно обаче маниакалната му страст го бе отвела отвъд прага на лудостта. И все пак египтянинът разбираше, че не му е сега мястото да спори. Някой ден все щеше да измисли начин да спаси богатствата на фараоните от повторна забрава. Вместо да възразява кимна в почтително съгласие.
– Напълно сте прав, хер Фон Шилер. Това е единственият правилен избор, а и вие заслужавате подобно погребение. И все пак това, което трябва най-силно да ни вълнува сега, е изнасянето на съкровищата на сигурно място. Хелм вече ни предупреди, че с прииждането на реката бентът ще бъде залят. Най-добре е да ги повикаме двамата с полковника. Ного разполага с достатъчно войници да изнесат всичко ценно от гробницата. С помощта на хеликоптера ще качим всичко, част по част до базата, а там ще успея да го пакетирам за безопасното му прехвърляне в Германия.
– Да, да, точно така – изправи се на крака Фон Шилер, уплашен изведнъж от възможността реката да го лиши от току-що придобитите съкровища. – Прати монаха, как му беше името… Хансит. Прати Хансит да извика Хелм. Нека дойде веднага.
Нахут скочи на крака.
– Хансит! – извика той. – Къде си?
По време на този разговор монахът беше чакал на входа на погребалната камера. Беше коленичил на земята и четеше дълги молитви до светеца, който допреди малко бе обитавал опустялата гробница. Всъщност това, което го занимаваше най-много в момента, бе мъчителното колебание дали да следва Божиите повели, или да се отдаде на природната си алчност. Когато чу, че го викат, за последен път се поклони до земята на въображаемия Светия и бързо се върна при Фон Шилер и Нахут.
– Искаме да отидеш при останалите в пролома… – започна да му дава нарежданията на началника си Нахут, но изведнъж установи, че етиопецът не го слуша. По тъмното му лице се бе изписало напрегнато изражение и той им даде знак да мълчат.
– Какво има? – сопна му се гневно египтянинът. – Какво толкова чуваш?
Хансит поклати глава:
– Мълчете! Слушайте! Чувате ли го?
– Няма нищо… – понечи да му възрази, но в следващия миг на лицето му се изписа див ужас и изречението остана недовършено.
А всъщност шумът, който така ги беше стреснал, беше наглед съвсем невинен, дори благ и приятен, все едно из галерията бе повял летният зефир.
– Какво чувате? – попита на свой ред Шилер, който заради напредналата си възраст бе изгубил до голяма степен слуха си и не можеше да долови далечния ромон.
– Вода! – промълви Нахут. – Течаща вода!
– Реката! – извика Ханси! – Тунелът ще бъде залят!
В следващия миг обърна гръб на двамата събеседници и се втурна към изхода на галерията.
– Попаднахме в капан! – изкрещя египтянинът и хукна по следите му.
– Чакайте ме! – опита се да ги спре Фон Шилер и също пое към изхода. Скоро обаче изостана значително зад двамата много по-млади мъже.
Монахът беше взел достатъчно аванс, за да ги остави далеч зад гърба си. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той изскочи от тунела пред аркадата и се изгуби от погледите им.
– Хансит! Върни се! Заповядвам ти! – викаше отчаяно Нахут подире му, но бялата дреха на монаха се стрелна зад първия завой на лабиринта и той остана да вика на стените.
– Гудаби, къде изчезнахте? – идеше треперливият гласец на Фон Шилер откъм галерията със съкровищата.
На свой ред обаче Нахут реши да не му отговаря и като си внуши, че е видял накъде бяга монахът, продължи да го следва, без да обръща внимание на белезите по стените на лабиринта. Все му се струваше, че чува стъпките на Хансит пред себе си, но след третия завой си даде сметка, че се е изгубил.
Закова се на едно място и се вслуша в бесния ритъм на сърцето си. На гърлото му бе заседнала тежка буца.
– Хансит, къде си? – извика той за последен път. Все още не искаше да се признае за победен.
Отзад дойде отново гласът на Фон Шилер и прокънтя из многобройните коридори.
– Гудаби! Гудаби! Не ме оставяйте тук.
– Млъкни! – изрева Нахут от мястото си. – Затваряй си устата, дърт глупак такъв!
Едва си поемаше дъх и усещаше как кръвта пулсира в ушите му, но все пак се опитваше да долови шума от стъпките на монаха. Единственото, което се носеше из подземията обаче, беше течащата вода. На нещастника започваше да му се струва, че самият лабиринт се намира насред реката и че шумът идва не от далечния край на шахтата, а от стените около него.
– Не! Не ме оставяй тук – изкрещя той от ужас и се защура без посока из лабиринта с надеждата да открие изхода.
Хансит беше научил наизуст всеки завой по пътя към изхода и страхът пред ужасната смърт, която му се готвеше, сякаш караше краката му сами да избират желаната посока. Щом излезе на централното стълбище обаче, стъпи накриво на едно от стъпалата. Монахът не можа да запази равновесие и се претърколи право надолу. Височината не беше никак малка и когато най-после стигна края на стълбата, се просна почти пребит на ахатовите плочи.
Колкото и да го болеше, не се забави нито за миг, веднага се изправи. Целият беше покрит със синини и цицини, но най-страшното бе, че си беше навехнал глезена. Опита се отново да се затича, но кракът му се сви под тежестта му и Хансит се просна по очи. Втори път се надигна и като се опираше с ръка за стената, заподскача на един крак към изхода на дългата галерия.
Добра се до зеещата врата и изпълзя на площадката. Освен бръмченето на електрогенератора обаче ушите му ясно доловиха шума от вода, идваща от шахтата. Не беше онзи тих, почти гальовен звук отпреди малко – не, ставаше дума за истинско шуртене, което изпълваше цялото пространство наоколо. Още малко и шумът от генератора щеше да изчезне напълно.
– Мили Исусе Христе, и ти, Дева Марийо, спасете ме! – помоли се той и с несигурна крачка продължи надолу по стълбите, падайки още на два пъти, преди да стигне следващата площадка.
Застана на колене и се взря пред себе си. На светлината на електрическите крушки по тавана успя да забележи кладенеца в дъното на рампата. Отначало дори не го позна, толкова се беше променил. Ако преди повърхността му беше стигала няколко метра под нивото на покрития с плочи под, то сега дупката бе изчезнала, а на нейно място се беше образувал истински водовъртеж и водите се изсмукваха като в сифон с почти същата скорост, с която прииждаха откъм изхода. Понтонният мост се беше разкривил и се подаваше едва наполовина над буйните струи. Само въжетата още го държаха на едно място, но той постоянно се въртеше на едната или другата страна, подобно на инат кон, който иска да се освободи от впряга си.
От вира на Таита водите прииждаха непрекъснато и нивото им в дългия тунел, макар и бавно, постоянно се покачваше. Вече бе достигнало средата на стените, но Хансит добре знаеше, че друг път за спасение няма.
„Трябва на всяка цена да стигна до изхода“ – зарече се той и смело се изправи.
Успя да се добере до края на понтонния мост, но той така диво подскачаше на вълните, че монахът не се осмели да остане прав. Просна се в цял ръст и започна предпазливо да пълзи по клатушкащото се съоръжение. На много места баобабовите дъски се бяха откачили една от друга и плуваха като отделни салове из развилнялото се море. Хансит обаче не се отказваше и с упоритост и търпение успя да се прехвърли до последната част от разглобения мост.
– Господи, помогни ми. И ти, Архангел Михаиле, не оставай глух за молитвите ми. Не ме оставяй да умра по такъв начин – вдъхваше си сам кураж, търсеше с крака дъното на шахтата и опипваше къде да се улови за стената.
