Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 25 страниц)
– Сега накъде? – попита Никълъс.
– Продължавай напред – показа Роян стъпалата нагоре. – Със страничните галерии ще се занимаваме по-късно.
Все тъй предпазливо продължиха изкачването. След още двадесет стъпала се оказаха на площадка, абсолютно същата като предишната. Пак от двете страни се отваряха врати, а стълбата следваше напред.
– Напред – рече Роян, преди да й е задал същия въпрос.
След поредните двадесет стъпала ги чакаше и поредната площадка с поредните две врати.
– Струва ми се напълно безсмислено да продължаваме – понечи да протестира Никълъс, но тя го потупа по рамото и посочи с глава стълбата насреща.
– Напротив, трябва да се качим до самия край.
И така, без повече дори да продумат, изкачваха стъпало по стъпало и на равни промеждутъци се сблъскваха с все същите равни площадки и все същите две врати вляво и вдясно.
– Най-сетне! – възкликна облекчено Никълъс, когато застанаха в края на дългото стълбище. Вляво и вдясно ги чакаха познатите две врати, но отпред се виждаше гола стена. – Дотук сме.
– Колко площадки изминахме? Колко бяха с първата?
– Осем – отговори той. Беше ги броил.
– Точно така, осем – съгласи се Роян. – Числото да ти говори нещо?
Той се обърна към нея и изпитателно я изгледа на светлината на лампата.
– Искаш да кажеш…
– Искам да кажа, че олтарите в галерията бяха осем, че площадките на стълбището са осем и че дъската за бао се разделя на шестдесет и четири чашки.
Двамата млъкнаха и колебливо се заозъртаха.
– Добре – призна се за победен Никълъс. – Като си толкова умна, кажи накъде да вървим сега?
– А-ла-ба-ла-ни-ца, тур-ска па-ни-ца – преброи на глас приятелката му. – Да опитаме вдясно.
Минаха няколко метра и се оказаха на поредния Т-образен кръстопът. Вляво и вдясно стояха отворени врати, насреща – гола стена.
– Да опитаме отново вдясно – предложи Роян и продължиха нататък. Когато обаче излязоха на поредното кръстовище, Никълъс решително се спря.
– Започваш ли да разбираш в какво сме попаднали? – попита той и се опита да изглежда страшен. – В поредната клопка на Таита. Намираме се в лабиринт. Ако не беше кабелът на лампата, отдавна да сме се изгубили.
Тя изгледа с мрачно изражение тунела, от който идваха, и хвърли по един поглед на двете врати встрани.
– Когато Таита е строил това чудо, не е подозирал, че някой ден ще настъпи ерата на електричеството. Очаквал е крадецът, проникнал в гробницата, да разполага със същите подръчни средства като него. Представи си да се бяхме озовали на това или на което и да е друго място в лабиринта без електрическия кабел, който да ни упътва – говореше тихо Никълъс. – Представи си да носехме само маслена лампа, как в нея маслото свършва и се оказваме всред непрогледна тъмнина?
Роян потрепери от страх и инстинктивно се хвана за ръката му.
– Не ме плаши! – прошепна тя, сякаш някой ги подслушваше.
– Играта започна да загрубява – отсъди Никълъс. – Бях започнал да изпитвам топли чувства към стария мошеник, но напоследък си променям мнението за него.
Тя отново потрепери и го подкани:
– Да се връщаме. Не трябваше да се втурваме така неподготвени. Трябва да се върнем и да обмислим нещата. Освен това имам усещането, че ни дебне опасност… Опасност реална, не просто да се изгубим в лабиринта. Нещо като това, което ни се случи в галерията.
Хванаха края на електрическия кабел, провлачил се по пода на коридорите, и започнаха да се връщат по следите си. По колкото повече стъпала слизаха, толкова повече им идеше да хукнат към спасителния изход от лабиринта. Нито за миг не пускаха ръцете си. И на двамата им се струваше как нечие злокобно присъствие изпълва мрака зад тях, как ги следва при всяка крачка и дебне мига, в който да ги смаже под силата на съвършения си разум.
Военният камион, в който бяха качили арестуваната Тесай, излезе от селото и пое по пътя, следващ течението на река Дандера. Пътят водеше до началото на стръмната планинска пътека към бреговете на Абай.
– Щабът на главнокомандващия не се намира в тази посока – отбеляза Тесай и лейтенант Хамед се размърда неспокойно на седалката до нея.
– Полковник Ного не се намира в постоянната си квартира. Имам заповед да ви отведа на друго място.
– Там, накъдето сме тръгнали, има само едно възможно място. Базовият лагер на чуждестранната проучвателна компания „Пегас“.
– Полковник Ного е свикнал да използва лагера на „Пегас“ при действията си срещу шуфтите в долината – сякаш започваше да се оправдава офицерът. – Имам заповед да ви отведа именно там.
Нататък, през цялото мъчително пътуване по изровения път, никой не проговори. Беше почти пладне, когато излязоха на края на платото и завиха в отклонението, водещо към лагера на „Пегас“. Щом видяха Хамед на предната седалка, пазачите в маскировъчни униформи вдигнаха ръце за поздрав и пуснаха камиона в базата. Шофьорът зави и паркира пред едно от продълговатите бунгала близо до входа.
– Изчакайте тук, ако обичате – обърна се учтиво към арестантката Хамед и слезе от камиона. Изгуби се във вътрешността на бунгалото, но се забави само няколко минути. – Ако обичате, последвайте ме, войзеро Тесай.
По всичко личеше, че се чувства неловко и докато й помагаше да слезе от камиона, нито веднъж не я погледна. Заведе я до входа на бунгалото и се отдръпна встрани, за да й направи път.
Тесай огледа просторната стая, която бе почти празна. Реши, че се намира в централната администрация на компанията. В средата на помещението имаше дълга маса за събрания, край стените – две бюра и шкафове за документация. Самите стени бяха почти голи: единствено карта на областта и няколко технически схеми разнообразяваха интериора. До масата стояха двама мъже, които тя веднага разпозна.
Пръв я удостои с вниманието си полковник Ного. Зад тънките, метални рамки на очилата му очите му изглеждаха изключително студени. Както винаги униформата му стоеше безупречно на тънкото му тяло; за разлика от друг път обаче беше гологлав. Кафявата му барета лежеше на масата пред него. До полковника на стола си се беше облегнал Джейк Хелм с ръце, скръстени пред гърдите. От пръв поглед, и най-вече заради късо подстриганата му коса, човек можеше да го вземе за младо момче, но когато се взря по-отблизо в тексасеца, Тесай забеляза колко бледа е кожата на лицето му и как в ъгълчетата на очите му са се образували първите старчески бръчки. Хелм беше облечен в риза без яка и в дънки, които от честото пране бяха станали почти бели. Сребърната катарама на колана му беше украсена с изображение на глава на мустанг. Ръкавите на памучната му риза бяха навити над лактите и изпъкналите му бицепси се открояваха. Американецът дъвчеше изгасналия фас от евтина холандска пура в устата си и от миризмата на силен тютюн дъхът му ставаше още по-неприятен и предизвикателен.
– Много добре, лейтенант – похвали Ного подчинения си на амхарски. – Почакайте отзад. Ще ви повикам, когато имам нужда от вас.
Хамед излезе пред бунгалото, а Тесай попита:
– По какви причини съм арестувана, полковник Ного?
Двамата мъже насреща й не благоволиха да й отговорят. И единият, и другият я пронизваха с безизразните си погледи, сякаш беше станала прозрачна.
– Искам да знам причината за това с нищо незаслужено отношение към личността ми – продължаваше арестантката.
– Взела си участие в действията на банда известни терористи – отвърна й невъзмутимо полковникът. – Според собствения ти дял в техните акции ти самата си се превърнала в шуфта.
– Това не е истина.
– Освен това сте нарушили правата на компанията ни, разполагаща с пълна концесия върху природните богатства на долината – намеси се Хелм. – Заедно със своите съучастници си организирала проучвателни действия в район, принадлежащ по закон единствено на компанията „Пегас“.
– Никакви проучвателни действия не сме вършили и никакви полезни изкопаеми не сме търсили – възрази смаяната Тесай.
– Напротив, напротив, до ушите ни стига съвсем различна информация. Имаме доказателства, че сте издигнали бент на река Дандера…
– Това няма нищо общо с мен.
– Но иначе не отричаш, че бент съществува?
– Това няма нищо общо с мен – повтори тя. – Аз не членувам в никаква терористична група и не съм взимала участие в никакви „проучвателни“ операции.
Не казаха нищо. Ного си записваше нещо в тефтера пред себе си, а Хелм стана от стола си и отиде до прозореца вдясно от Тесай. Настана тягостно мълчание, което се проточи, докато Тесай не реши, че повече не издържа. Добре разбираше, че искат да я сломят с желязното си търпение, но гробната тишина в помещението я влудяваше.
– Прекарах по-голямата част от нощта в движение, в друсащ се армейски камион – рече най-накрая. – Чувствам се силно изморена и трябва да отида до тоалетната.
– Ако нуждите ти са толкова належащи, можеш да ги задоволиш на място. Нито господин Хелм, нито аз имаме нещо против – предложи й Ного с престорено лигав глас, но дори не вдигна поглед от тефтера си.
Тесай погледна през рамо към вратата, но Хелм бързо отиде до нея, завъртя ключа и го пъхна в джоба си. Каза си, че в никакъв случай не бива да проявява слабост пред двамата. Беше капнала от умора, пикочният й мехур рискуваше да се пръсне, а сърцето й се свиваше от страх, но все пак успя да си придаде самоуверен вид и съвсем непринудено да застане до близкия стол. Издърпа го и седна. Ного я изгледа и се навъси в недоумение. Не бе очаквал думите му да бъдат изтълкувани по този начин.
– Ти познаваш разбойника Мек Нимур – обвини я изведнъж той.
– Не – отвърна му хладно Тесай. – Познавам патриота и бореца за демокрация Мек Нимур. Той не е никакъв разбойник.
– Ти си негова наложница, неговата курвичка, естествено, че така ще говориш.
Тя отмести поглед встрани, сякаш се гнусеше от събеседника й, но полковникът се разкрещя:
– Къде се крие Мек Нимур? Колко души води със себе си?
Предизвикателното й поведение го вбесяваше.
Тесай се престори, че не е чула въпроса и той я заплаши:
– Ако не пожелаеш доброволно да ни сътрудничиш в разпита, ще трябва да предприема по-решителни мерки. Така или иначе, ще те накарам да ми отговориш.
Вместо отговор Тесай се обърна със стола си на другата страна и погледна през прозореца. Отново настъпи мълчание. Джейк Хелм прекоси помещението и зад гърба на полковника се изгуби в съседната стая на бунгалото. Стените бяха съвсем тънки и Тесай чу как оттатък тихо се обсъжда нещо. Езикът, който използваха, й бе непознат. Във всеки случай не беше нито английски, нито амхарски. Тесай си каза, че Хелм е отишъл да получи инструкции от някакъв свой началник, който държи тя изобщо да не разпознае самоличността му.
След няколко минути Хелм се появи отново на вратата и я затвори след себе си, без да я заключва. Кимна на Ного, който веднага скочи от стола си. Двамата заобиколиха масата и застанаха пред арестантката.
– Мисля, че ще е по-добре и за двете страни, ако свършим по-бързо с работата – предложи едва ли не любезно Хелм. – Тогава ти ще отидеш да се изкъпеш, а аз ще си изям закуската.
Тесай предизвикателно го стрелна с поглед. Така и не му отговори нищо.
– Полковник Ного се опита да подходи разумно и почтено с теб. Положението му на държавен служител все пак го ограничава с известни рамки на поведение. За щастие обаче такива не съществуват за мен. И аз смятам да ти задам същите въпроси, които чу преди малко, но този път съм сигурен, че ще ми отговориш.
Извади изгасналия фас от устата си и го изгледа подозрително. Накрая недоволно го захвърли в ъгъла на стаята и бръкна за табакерата в джоба си. Отвори я и си избра втора пура, дълга и тъмнокафява. Грижливо я запали, без да маха кибритената клечка, преди огънят да е обхванал от всички страни равномерно края й. Едва след като с няколко дърпания я разпали, както беше свикнал, и избълва от устата си гъст облак дим, Хелм благоволи да изгаси клечката и да попита:
– Къде се намира Мек Нимур?
Тесай вдигна рамене и се обърна на другата страна. Погледът й се зарея из пейзажа вън от лагера.
Изведнъж, без дори Ного да предусети намеренията му, Хелм с все сила я зашлеви през лицето. Ударът беше особено силен и главата на Тесай се килна на една страна. Преди дори да се е свестила от шока, Хелм замахна отново, този път в другата посока, и я удари с кокалчетата си в зъбите. Тя се залюля в обратната посока и полетя от стола си на земята.
Ного се надвеси над нея и изви ръцете й зад гърба, след което я вдигна обратно на стола. Толкова здраво я държеше, че Тесай имаше чувството как само от хватката му кожата на китката й ще посинее.
– Повече време за губене нямам – съобщи й все тъй невъзмутимо Хелм и извади пурата от устата си да провери добре ли гори краят й. – Да започнем отначало. Къде е Мек Нимур?
От двата жестоки шамара Тесай имаше чувството, че лявото й тъпанче се е спукало. Главата й кънтеше като камбана и мислите й се разбягваха на всички страни. Зъбите й се бяха впили дълбоко в едната й буза и сега устата й се пълнеше бавно с кръв.
– Къде е Мек Нимур? – попита я за сетен път и доближи лице до нейното. – Защо сте построили с приятелите ти бента на Дандера?
Тесай събра колкото слюнка и кръв имаше в устата си и шумно му се изплю върху лицето му.
Тексасецът се дръпна рязко назад и с длан избърса гнусотията от лицето си.
– Дръж я здраво! – нареди на Ного и я дръпна за дрехата. С едно-единствено движение я раздра чак до пояса и полковникът се изкикоти, когато се наведе над рамото й, за да погледне хубави ли са й гърдите. Още веднъж се изхили, когато Хелм хвана едната и силно стисна моравочервеното й, напомнящо на черница зърно между пръстите си. Продължи да я стиска така, докато ноктите му не пробиха нежната кожа и по палеца му не потече червена капчица кръв. След това с другата си ръка пъхна пурата в устата си и дръпна няколко пъти, за да се нагорещи запаленият й край.
– Къде е Мек Нимур? – попита Хелм, и насочи горящия фас към гърдата й. – Какво търсят в леглото на Дандера?
Тесай подскочи от ужас, когато мъчителят й доближи пурата до нея, и отчаяно се опита да се отмести назад, но Ного я държеше все тъй здраво и не й позволи. Горещият въглен се долепи до върха на зърното й и тя нададе остър писък. Скоро нежната й кожа започна да пуши.
– Зима. – Прочете Роян началото на последната част от надписа. Беше разгънала увеличената снимка на стелата в гробницата на Танус и сега я разучаваше на светлината на прожектора. – В тази част се намират онези наглед безсмислени изброявания, които според мен съответстват на чашките в дъската за бао. Не мога да ги разбера всички, но на принципа на елиминирането стигам до извода, че най-предният знак сочи една от четирите страни на дъската – или както самият Таита ги нарича, четирите крепости.
За да покаже какво има предвид, тя прокара пръст по записките си в тетрадката.
– Погледни тук. Седналият бабуин обозначава северния замък, пчелата е южният, птицата – западният, а скорпионът – източният. – Всички изброени символи се повтаряха многократно на снимката, свалена от стелата. – Вторият и третият знак са числа и най-вероятно се отнасят до реда и определената чашка. С тях можем да следваме ходовете с въображаемите червени камъни на Таита. Червените са най-силни в играта.
– Ами какво ще кажеш за стиховете между различните поредици числа? – попита Никълъс. – Ето например за този тук, споменаващ северния вятър и бурята?
– По този въпрос не съм съвсем сигурна. Доколкото познавам Таита, може да ги е използвал само за заблуда и отвличане на вниманието. Вече се убедихме, че не е той човекът, дето ще остави противниците си лесно да го задминат. Не е изключено и да притежават някакъв смисъл, но ще го проумеем едва когато започнем да придвижваме камъните по дъската.
Никълъс огледа изписаните от ръката й цифри и се усмихна печално.
– Помисли само колко минимални шансове е оставил Таита на въображаемите си съперници. Вероятността човек да проумее всички упътвания, които древният строител му е оставил, практически е незначителна. Най-малкото търсачът трябва от самото начало да разполага едновременно с текста на седмия свитък и с надписа от гробницата. Само с едното или с другото просто няма шанс да проникне в гробницата.
Роян се засмя с пълно гърло, особено доволна от току-що казаното.
– Така е, мислил си е, че тайната му ще остане завинаги неразгадана. Но скоро ще се убедим дали наистина е така, майстор Таита! Ще се разбере дали си наистина толкова умен, за колкото се мислиш.
Но изражението й отново стана сериозно и тя вдигна глава по посока на каменното стълбище за лабиринта.
– От самото качало – напомни й Никълъс. – Великият бог прави първия ход. Това е, което знаем от Таита. Ако тръгнем от олтара на Озирис, ако застанем в самото начало на стълбата, може би ще успеем да се ориентираме във въображаемата дъска на играта.
– И на мен ми хрумна същото – съгласи се Роян. – Нека приемем, че това е северният замък. Започваме да разиграваме протокола на четирите бика оттук.
Работата вървеше бавно и изтощително. Да се открие пътят в лабиринта от стълби и коридори, които някогашният роб бе изградил в скалата, означаваше всъщност да се проникне в самото му съзнание и да се опитат да разсъждават, както той би разсъждавал. При второто си влизане в лабиринта и двамата се бяха приготвили както трябва. Никълъс бе напълнил джобовете си с парчета изсъхнала речна глина, с които драскаше като ученик по черната дъска и отбелязваше на всяко разклонение откъде е дошъл, накъде продължава и на кой знак от изброените върху стелата би трябвало да съответства мястото. Най-накрая Роян се опитваше да нанесе всяка нова клетка от триизмерния лабиринт в схемата, която усърдно чертаеше в тетрадката си.
С облекчение установиха, че хипотезата им за олтара на Озирис, който трябваше да се намира в северния замък, изглежда правилна. Това поне им спестяваше усилията да почват всичко отначало. Двамата щастливо въздъхнаха и си рекоха, че нататък им трябва просто да следват написаните от Таита ходове и да чакат ендшпила на започнатата партия. Скоро обаче надеждите им изтляха напълно, когато установиха, че за разлика от тях, той не разсъждава в две измерения като на обикновено бао, а в три. При всяко изчисление трябваше да се взема предвид и височината.
Голямото стълбище, започващо от олтара на Озирис, не беше единствената връзка между различните нива. Всеки един от страничните коридори следваше определен ъгъл нагоре или надолу и още при първата си обиколка, след като старателно проследяваха предварително набелязания маршрут и сменяха посока след посока, търсачите изведнъж се озоваха отново на централното стълбище, само че една площадка по-нагоре.
Двамата застинаха като статуи на площадката и се гледаха в недоумение.
Роян първа проговори:
– Нито за миг не съм усетила да се изкачваме нагоре – прошепна, сякаш все още не вярваше на откритието си. – Излиза, че цялата система е много по-сложна, отколкото си представях в началото.
– Навярно лабиринтът е построен по модел, подобен на този на въглеводородните атоми – отбеляза Никълъс, не по-малко смаян от нея. – Осемте нива са свързани по хиляди възможни начини. Да си призная, самата идея ми се струва ужасяваща.
– Сега започвам да проумявам за какво служат допълнителните символи – всеки от тях посочва вертикалното ниво на полето. Излиза, че трябва да преработим отново цялата си схема.
– Триизмерно бао, чиито правила никой не знае. Имаме ли изобщо шанс да спечелим? – поклати тъжно глава той. – Трябва ни компютър. Таита неслучайно толкова често изтъква способностите си. Старият мръсник трябва да се е родил феноменален математик. – Вдигна лампата високо и освети тунела, откъдето бяха дошли. – Дори като знаем, че има наклон, пак не можем да го видим. И като си помисля, че архитектът на това чудо не е познавал барометъра и сметачната линийка… Само лабиринтът заслужава да бъде сочен за модел на гениално архитектурно постижение.
– Когато му дойде времето, позволявам ти да организираш и клуб на почитателите на Таита – прекъсна го Роян, – но сега трябва да бързаме. Трябва да повторим всичките си изчисления отново.
– Ще отида да донеса масата тук, заедно с осветление – предложи изведнъж Никълъс. – Намираме се на една от двете централни площадки в целия лабиринт. Ще ни е по-лесно оттук да си представяме общото пространство. И без това вече нищо не разбирам.
Единственият шум, който се носеше в стаята, бе тихото хълцане на жената, свила се на топка в локвата на собствената си кръв и урина.
Тума Ного беше седнал пред дългата маса и палеше цигара. Пръстите му леко трепереха, а по потното му лице човек би помислил, че му е зле. Той беше стар воин, бе преживял дългогодишния терор на президента Менгисту. Мислеше се за корав човек и със сигурност беше свикнал да гледа насилия и жестокости. И все пак това, на което току-що бе станал свидетел, бе покъртило душата му. Сега разбираше защо Фон Шилер има такова сляпо доверие на Джейк Хелм. Тексасецът трудно можеше да се нарече човешко същество.
Самият Джейк Хелм стоеше в другия край на помещението и миеше ръцете си в малкия леген. Най-накрая се избърса и използва кърпата да заличи донякъде петната мръсотия по дрехите си. Щом свърши, се обърна към Тесай и се надвеси изпитателно над нея.
– Не мисля, че можем да научим нещо повече – рече спокойно. – Смятам, че каквото знаеше, ни го каза.
Ного погледна към жената и очите му за сетен се спряха върху моравосинкавите петна – белези, които пурата бе оставила по гърдите и бузите й. Все едно я бе нападнала смъртоносна болест и кожата й бе започнала да се разпада в болезнени рани. Очите на негърката бяха затворени, но нещо пак им липсваше – миглите. По време на разпита тя се бе държала твърдо и достойно. Едва когато Хелм бе докоснал и клепачите й с горящата си пура, не издържа и капитулира. Без повече дори да й повтарят въпросите, Тесай бе казала всичко, което знае за другарите си.
На Ного и така му идеше да повърне, но благодареше на Бога, че жената бе проговорила, преди тексасецът да е изпълнил докрай заканата си. Иначе трябваше да държи очите й насила разтворени, а изродът насреща му щеше да гаси гнусния си фас в сълзите й.
– Не я изпускай от поглед! – заръча му за всеки случай Хелм. – Тя е жилаво животно, човек не бива да я подценява току-тъй.
Заобиколи полковника и отново се запъти към съседното помещение. Като че ли без да иска, остави вратата отворена, но двамата с началника си говореха на немски, Ного не можеше да разбере какво си казват. Единственото, което му беше ясно, бе, че дори жестокият Фон Шилер бе предпочел да не присъства лично на разпита. Изглежда познаваше методите на тексасеца.
След малко Хелм се показа отново и кимна на Ного.
– Чудесно, приключихме. Знаеш как да постъпиш.
Ного скочи от стола си и с нервен жест постави ръка върху кобура си.
– Тук ли? – попита той. – Веднага?
– Не бъди глупак – тросна му се Хелм. – Изведи я някъде надалеч. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Изпрати и човек да изчисти тая свинщина тук.
Обърна се и се скри отново в задното помещение.
Ного успя да се успокои и се отправи с решителни крачки към вратата на бунгалото. Заобиколи отдалеч легналата на пода Тесай, сякаш се страхуваше да не изцапа платнените си ботуши.
– Лейтенант Хамед! – извика подчинения си от двора.
Двамата помогнаха на Тесай да се изправи на крака и без да продумат, сякаш обзети от някакво страхопочитание, навлякоха раздраната шама върху голите й рамене. Хамед се стараеше да не гледа към осакатените прелести на жената и да не докосва разранената й кожа. Загърна я колкото можа с вълнената дреха, и я поведе към вратата. В един момент Тесай се олюля безпомощно и щеше да падне, ако офицерът не я бе подхванал навреме за лакътя. Насочиха се към чакащия камион и я подкрепяха по стъпалата на кабината. Тя приличаше много повече на старица, отколкото на млада жена в разцвета на силите си. Отпусна се без дъх на седалката и скри в шепи обезобразеното си лице.
Ного даде знак на лейтенанта и го дръпна настрана. Говореше му тихо, за да не го подслушват, но нескритият ужас, който се изписа по лицето на Хамед, ясно издаваше смисъла на получената заповед. Понечи дори да възрази, но полковникът гневно го стрелна с поглед и той прехапа устна, без повече да каже нищо.
– И помни! – повтаряше Ного. – Далеч, от което и да е село. Да няма никакви свидетели. Щом свършиш, веднага да се явиш и да доложиш.
Хамед застана мирно и отдаде чест, обърна се кръгом и забърза към камиона. Щом влезе в кабината до Тесай, даде кратки нареждания на шофьора и машината напусна сред облаци прах лагера.
Тесай беше съсипана от умора, а болките по цялото й тяло до такава степен й пречеха да мисли, че дори нямаше представа кое време на деня е. Клатушкаше се полузаспала на седалката си и всеки момент можеше да изпадне в пълно безсъзнание. Когато камионът се удари в някакво особено високо препятствие по пътя, главата й подскочи като топка и безпомощно увисна над едното й рамо. Лицето й беше толкова подуто, че й трябваха усилия да разтвори обгорелите си клепачи. В първия миг, когато все пак се осмели да го стори, сърцето й застина от ужас. Уплаши се да не е ослепяла. Едва след малко си даде сметка, че слънцето е залязло и камионът кара в пълен мрак. Излизаше, че двамата с Хелм са прекарали целия ден в „приятни“ разговори.
В колкото и окаяно състояние да се намираше, все пак благодареше на Бога, че обгорелите й клепачи бяха запазили очите й непокътнати. Достатъчно щастие й се струваше, дето може да вижда. И за да се увери, че наистина не е изгубила зрението си, впери поглед пред себе си и с интерес започна да следи всеки детайл от нощния пейзаж, който фаровете осветяваха.
– Къде ме водите? – попита тя едва-едва. – Това не е пътят за селото.
Лейтенант Хамед се беше свил на седалката и не отговори. Тесай се примири с мълчанието му и се отдаде на обърканите си мисли. Болката и изтощението скоро я пренесоха в дълбока дрямка.
По едно време камионът рязко се закова на място, пътниците залитнаха напред, а шофьорът изгаси двигателя. Тесай усети само как нечии тежки ръце я грабват за раменете и я влачат навън. Смъкнаха я в полусъзнание на земята и я извадиха на светлината на фаровете. Някой изви ръцете й зад гърба и ги върза с дебел кожен каиш.
– Боли – проплака тя. – Ще ми останат рани.
Колкото смелост и твърдост беше притежавала, разпитът в базата й ги бе отнел. Чувстваше се като бито куче, което дори няма сили да оближе раните си.
Един от войниците я грабна за вързаните китки и грубо я поведе в тъмното. Двама други го последваха, хванали лопати. На светлината на луната, която огряваше слабо евкалиптовата горичка, Тесай успя що-годе да се ориентира. Пресметна бегло, че са я отвели на стотина метра встрани от пътя. Блъснаха я до едно от дърветата и тя се облегна на ствола му. Мъжът, който й беше вързал ръцете, сега се надвеси и насочи дулото на автомата си към нея, а в свободната си ръка държеше запалена цигара. Останалите оставиха оръжията си на една страна и се захванаха да копаят. Изглежда, че арестантката не ги интересуваше, защото докато прехвърляха пръстта зад гърбовете си, тихо обсъждаха резултатите от квалификациите за африканското първенство по футбол. Първенството щеше да се играе в Замбия и етиопският отбор все още имаше шансове да се класира.
Трябваше да мине доста време, за да се сети омаломощената от изтезанията Тесай, че двамата футболни запалянковци копаят гроба й. Разбитата й уста изведнъж пресъхна и тя отчаяно се огледа за лейтенант Хамед. Но той бе предпочел да остане в камиона.
– Моля ви – прошепна тя на пазача си, но преди да е продължила, той я ритна с все сила в корема.
– Долу! – извика й войникът, сякаш имаше пред себе си лаещо куче. Подобно обръщение етиопците използваха само по адрес на голтаците от предградията. Тесай се сви на земята и си каза, че с хора като тези молбите няма да помогнат. Не й оставаше нищо друго, освен да се примири със своята безпомощност и да чака в мрака неизбежния си край.
Когато след известно време отново отвори подутите си клепачи, лунната светлина й стигаше да разбере, че гробът е почти готов. Толкова дълбоко бяха влезли двамата войници, че главите им се криеха зад купчината изровена пръст. От дъното на дупката се показваха само двете лопати, които неуморно изнасяха влажната земя навън. Пазачът й направи няколко крачки и застана над гроба. Огледа го и тихо измърмори:
– Добре, мисля, че е напълно достатъчно. Извикайте лейтенанта.
Двамата войници изпълзяха послушно от дупката, прибраха автоматите си и с лопати на рамо гордо се изгубиха в мрака отвъд горичката. Така и не спряха да си приказват за футбол до момента, в който стигнаха камиона. Тесай остана сама с пазача си.
Жената трепереше колкото от страх, толкова и от студ, а войникът клекна върху купчината изровена пръст и невъзмутимо продължи да пуши. Тесай си помисли, че ако успее да се вдигне бързо на крака, би могла с един ритник да го прати на дъното на гроба и да избяга между дърветата. Но когато се опита да стане, усети, че силите са я напуснали. Ръцете й бяха отекли от каишите, а краката й едва я държаха. Направи все пак усилие да се изправи, но тъкмо в този момент се разнесоха тежките стъпки на дебелия лейтенант, който бързаше към нея. Тя примирено се отпусна по гръб и зачака.
Хамед носеше електрическо фенерче. Застана на ръба на гроба и освети дъното му.
– Добре – рече той на висок глас. – Достатъчно е дълбок. – Изключи фенера и нареди на пазача: – Казаха да няма свидетели. Бягай в камиона и чакай да ви повикам отново. Щом чуете изстрелите, ще дойдеш с останалите да заровите дупката.
Без да каже нищо, пазачът метна пушката си на рамо и изчезна сред дърветата. Хамед изчака стъпките му да заглъхнат, надвеси се над Тесай и я изправи на крака. Избута я до самия ръб на гроба и започна да я разсъблича. Тя се опита да избяга, но ръцете й бяха вързани и не можа дори да помръдне.
– Трябва ми шамата ви – обясни й тихо Хамед в ухото.
Свали вълнения шал от раменете й и се наведе над гроба. В следващия миг скочи в дупката и започна трескаво да рови земята.
От дъното на гроба се дочу отново благият му глас:
– Трябва все пак да видят нещо, приличащо на човешки труп…
Изкатери се на повърхността и тежко си пое дъх. След това застана зад гърба й и Тесай усети хладното острие на ножа му да гали китките й. С един замах Хамед разряза кожения каиш. Той се свлече тихо на земята, а самата Тесай едва не извика от болка, когато по отмалелите й ръце потече кръвта й.
– Какво правите? – сякаш не проумяваше тя. Погледна в гроба и видя, че той е напълнил бялата й шама с пръст, за да прилича на човешко тяло. – Да не би…
