Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 25 страниц)

– Разбира се, в оригиналния саркофаг е трябвало да има поне няколко ковчега, вмъкнати един в друг, но те липсват, също както и маските. Навярно и до ден-днешен стоят неоткрити в гробницата на фараона и покриват лицето на Танус. Това, което имаме пред себе си, е само погребалното облекло на самия труп, онова, което по принцип се оставя под превръзките.

Нахут взе дълъг скалпел и започна да разрязва плата. Фон Шилер отново беше кацнал на подиумчето си и нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, докато следеше движенията му.

– Нагръдният медальон с династическите символи на Мамосите – посочи Нахут първия предмет, който щеше да се появи на бял свят.

Тежкият накит грееше като светлоотразител на светлината на прожекторите в помещението. Представляваше плочка от син лапис лазурит и червен халцедон, инкрустирани със злато, и покриваше целите гърди на мумията. Основният мотив, изобразен на плочката, беше летящ лешояд, разперил дългите си криле и грабнал в ноктите си царския картуш. Както композицията, така и изработката бяха изключителни.

– Вече не ще и съмнение – прошепна Фон Шилер.

Картушът доказва самоличността на фараона.

По-нататък се заеха с разсъбличането на ръцете, положени върху медальона. Пръстите бяха дълги и фини, всеки от тях обкичен с поне няколко златни пръстена. Фараонът здраво стискаше символите на властта си – камшика и жезъла – и Нахут за малко да се разкрещи от радост при вида им.

– Знаците на царската власт. Още едно доказателство, че имаме пред себе си тялото на Мамос VIII, владетел на Горен и Долен Египет по време на Средното царство – и се премести откъм главата на царя.

Преди обаче да е посегнал към превръзките, Фон Шилер го спря и нареди властно:

– Оставете я за накрая! Още не съм готов да погледна очи в очи египетския фараон.

Нахут и Репер послушно пренасочиха вниманието си към царския корем. Трябваше да свалят един след друг няколко пласта лен, скриващи по някой амулет, сложен от мумификаторите, за да предпазва починалия по пътя му към отвъдното царство. Вещите бяха все от фина керамика, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. Пъстрите цветове се преливаха един в друг, в зависимост от това кой от животинските обитатели на Нил е трябвало да бъде изобразен. При откриването на всеки нов амулет, Репер и Нахут педантично го фотографираха, както стои на мястото си, изваждаха го и го поставяха срещу съответния пореден номер на разграфената специално за целта пейка.

Всеки пръст от тънките и деликатни като ръцете му крака на фараона се губеше под многобройни златни халки. Най-накрая единствено главата остана покрита. Двамата мъже изгледаха въпросително началника си.

– Вече е късно, хер Фон Шилер – обади се Репер. – Ако искате да си починете…

– Продължавайте! – сряза го Фон Шилер.

Репер и Нахут не казаха дума повече, застанаха от двете страни на ковчега и се заловиха отново за работа под любопитния поглед на собственика.

Постепенно електрическата светлина започна да огрява чертите на лицето. След четири хиляди години, прекарани на тъмно, фараонът отново щеше да прогледне. Косата му беше силно начервена от къната, която владетелят бе използвал приживе. Косъмът беше тънък и чуплив. Кожата на лицето му, натъркана с растителна смола, приличаше на гладък кехлибар. Носът беше тънък, издължен и малко закривен; устните – леко дръпнати встрани в замечтана усмивка, между тях зееше дупката на липсващия зъб.

Смолата бе протекла по миглите му и хем държеше клепачите полуотворени, хем създаваше впечатлението, че очите на фараона плачат с истински сълзи. В погледа на мъртвеца още тлееше искрица живот и смаяният Фон Шилер трябваше да се надвеси на сантиметри над лицето на покойника, за да забележи, че в орбитите му стоят не истинските му очи, извадени от балсаматорите, а само бели порцеланови дискове.

На челото си фараонът гордо носеше златната диадема. Царската кобра се беше съхранила абсолютно непокътната. И най-малкият й детайл бе запазен, така както бе излязъл изпод ръката на древния майстор. Никъде по гладката повърхност на метала не се забелязваше драскотина, мекият метал бе издържал на хилядолетията, без да се огъне под тежестта на плата. Толкова изкусно изображение на отровната змия, че ясно се очертаваха смъртоносните й зъби и раздвоеният език, подаващ се едва-едва между тях! Очите й бяха направени от лъскаво синьо стъкло. На самата златна диадема отново изпъкваше гравиран царският картуш на Мамос.

– Искам короната – Фон Шилер се задъхваше от възбуда. – Махнете я, искам да я поема в ръцете си.

– Не съм сигурен дали няма да увредим главата на мумията – опита се да го спре Нахут.

– Не спорете. Правете каквото ви казвам.

– Веднага, хер Фон Шилер – отстъпи Нахут. – Но ще ни е нужно време да я освободим от превръзките. Ако хер Фон Шилер желае да си почине, ние ще му съобщим веднага, щом успеем да измъкнем короната и можем да му я подадем.

С времето златната диадема се бе впила в лепнещата от смолата кожа на покойния фараон. За да я свалят, Нахут и Репер трябваше да извадят трупа от ковчега и да го сложат на стоманения плот, предварително донесен за целта. Главата трябваше да се разтрие със специално приготвени разтвори, които да премахнат плътния пласт смола. Целият процес отне точно толкова време, колкото Нахут се страхуваше, че ще е необходимо, но най-накрая задачата приключи успешно.

Положиха златния уреус на полагащата му се синя възглавничка, сякаш се готвеха да коронясват началника си с него. Приглушиха всички останали светлини в главната зала и насочиха един-единствен прожектор към диадемата. След това се качиха горе да уведомят Фон Шилер, че всичко е готово.

Той обаче дори не им позволи да го последват отново в подземието. Когато застана пред бронираната врата и пъхна кодираната си карта, единствено Уте Кемпер бе дошла да му прави компания.

Първото, което улови погледът на Фон Шилер, беше блясъкът на златната диадема в центъра на залата.

При вида й гърдите му започнаха да се задъхват мъчително, все едно го бе обхванал пристъп на астма, а пръстите му толкова силно стиснаха китката на любовницата му, че кокалчетата й изпука. Но болката само я възбуди допълнително. Фон Шилер бързо я разсъблече, положи златната корона на главата й и я накара да легне гола в зейналия ковчег.

– Аз съм обещанието за вечен живот – прошепна тя от дъното. – По лицето ми блести сиянието на безсмъртието.

Той дори не я докосна. Беше застанал гол-голеничък над ковчега, а възбуденият му член стърчеше напред, сякаш искаше да се откъсне от мършавото му тяло.

Уте прокара бавно ръце по корема си и миг преди да докосне венериния си хълм, с напевен глас го поздрави:

– Нека спечелиш вечен живот!

Чудодейните качества на царската диадема се проявиха още в същия миг. Никога досега Готхолд фон Шилер не беше изпадал в подобно състояние. При думите на любовницата му из тъмночервената главица на пениса му от само себе си бликна сребрист фонтан и изсипа дъжд от малки перли по белия й корем.

Вътре в ковчега Уте Кемпер изви гъвкавата си снага и се разтресе във величествен оргазъм.

На Роян й се струваше, че е отсъствала от Египет не няколко седмици, а дълги години. Едва при завръщането си в Кайро си даде сметка колко много са й липсвали изпълнените с народ улици, омайващите миризми на подправки и парфюми по пазара, печалният глас на мюезините от върховете на многобройните минарета.

В деня след пристигането си още по тъмно тя напусна апартамента си в Гиза и подпирайки се на бастунчето, заради контузения си крак, излезе да се поразходи по брега на Нил. Наблюдаваше как изгряващото слънце прокарва по повърхността на водите пътека, застлана със злато и мед, и как триъгълните платна на фелуките сякаш се възпламеняват при допира с лъчите му.

Между тази Нил, която сега съзерцаваше, и онази, другата, оставила зад себе си в Етиопия, нямаше почти нищо общо. За разлика от буйната Абай, истинската Нил влачеше бавно могъщата си снага из пустинята и макар да се носеше мирис на тиня и застояло, я чувстваше много по-близка, много по-обичлива. Това беше нейната река и нейната земя. Роян усети как няколкото часа, прекарани край великата река, са я изпълнили с нови сили и още повече решителност да доведе докрай започнатото дело. Колебанията не я преследваха повече, съвестта й бе чиста. Когато най-сетне обърна гръб на реката-бог и се насочи към светските си задължения, душата й беше изпълнена с увереност в бъдещето.

Посети най-напред семейството на Дураид. Дълго трябваше да им се извинява за внезапното си заминаване, за дългото и необяснимо отсъствие. В началото деверът й се държеше хладно и резервирано, но след като жена му се разплака от умиление и прегърна етърва си, а децата се накачиха по гърба на любимата си леля, неговата душа се стопли. Достатъчно, за да й предложи да я откара до оазиса. А когато Роян му обясни, че би желала да остане сама на гроба на съпруга си, той така се умилостиви, че й остави любимия си ситроен.

Младата жена стигна гробищата и пустинният дъх изпълни ноздрите й. Горещият вятър играеше с косите й и й напомняше за Дураид, който толкова беше обичал пустинята. Роян се радваше, че смъртта му му позволяваше да остане завинаги там, където бе мечтал да живее. Надгробният камък беше най-обикновен: само надпис с името на покойника, датата на раждане и смъртта. Тя коленичи до него и започна да разчиства. Хвърли старите, увехнали цветя и ги замени с големия букет, който носеше от Кайро.

Сетне поседна встрани от алеята и остана да му прави компания. Не си направи труда да рецитира заучени слова към покойника, а се опита да си припомни красивите мигове от техния спокоен и щастлив съвместен живот. Припомни си колко мил бе съпругът й, с какво разбиране се бе отнасял с младата си жена, колко сигурност и уют й бе предложил домът му. Укоряваше се, че сама не му беше отвръщала винаги със същото, чувстваше се негова длъжница и разбираше, че той го е знаел, но никога не го е показвал.

Надяваше се също така покойникът да се сети защо е дошла на гроба му. Роян не бе изминала толкова път за нищо. Идваше да си вземе довиждане. Беше го жалила и оплаквала, но макар споменът за него да останеше завинаги част от самата нея, настъпваше моментът да се раздели с призрака му. Беше време и той да я пусне да си върви. Когато най-накрая излезе от гробищата, тя дори не се обърна назад.

Предпочете да заобиколи езерото от южната му страна, за да не подминава опожарената вила. Не искаше да си спомня за ужасната нощ, в която Дураид бе намерил смъртта си. Затова се забави повече от очакваното. Върна се в Кайро по тъмно и роднините й въздъхнаха с облекчение, щом се появи. Деверът й обиколи три пъти ситроена, за да се увери, че боята никъде не се е олющила, и тогава пусна снаха си вкъщи, където домакинята беше подготвила тържествена вечеря.

Аталан Абу Син, министърът, с когото Роян бе дошла специално да се срещне, отсъстваше от Кайро. Бил отишъл на официално посещение в Париж и щял да се върне след три дни. Все пак тя беше сигурна, че племенникът му Нахут Гудаби също отсъства, и не се страхуваше да се показва и да прекарва дълги часове в музея. Там имаше много приятели, които искрено се радваха да я видят и да я осведомят за промените, настъпили по време на дългото й отсъствие.

Когато не бъбреше с познати, Роян се заравяше в музейната библиотека и прехвърляше микрофилма с папирусите на Таита, опитвайки се да открие в текста някое упътване, убегнало досега от погледа й. Така например във втория свитък намери дълъг пасаж, от който си извади множество бележки. Откакто надеждите й да открие забравената гробница на фараона се оказаха напълно реални, съвсем естествено се изостри и любопитството й какво точно би заварила в нея.

Откъсът, привлякъл вниманието й, представляваше описание, дадено от Таита, за дългото посещение на фараона в работилниците в некропола, изникнал край погребалния храм – града, където се изработвали всички вещи и предмети, които покойният владетел щял да отнесе в отвъдния свят. Според Таита царят обиколил целия некропол. Почнал от оръжейницата, където го посрещнала цяла колекция от бойни и ловни оръжия, сетне влязъл в работилниците на мебелистите, а те се надпреварвали да глезят царския му вкус. Разказът стигаше до ателието на скулпторите и Таита с подробности описваше как били извайвани фигурите на боговете, какво представлявали изображенията на фараона във всеки отделен момент от живота му, как всяка статуя щяла да заеме своето място по дългата алея, водеща от некропола до гробницата в Долината на царете. В същата работилница ваятелите трябвало да изработят и масивния гранитен саркофаг, който да послужи за последен дом на царската мумия. Но както ставаше ясно от последвалите в ръкописа събития, фараон Мамос така и не могъл да се възползва от полагащото му се по право. Когато хиксосите нахлули в Египет и преодолели слабата съпротива на поданиците му, Мамос трябвало да бяга нагоре по течението на Нил и да се спасява в страната Куш. Ето защо всичко по-тежко, най-вече каменните статуи и големият саркофаг, били оставени в ръцете на нашествениците.

Роян изучаваше с удвоен интерес описанието на златарското ателие. Една фраза, отнасяща се до погребалната маска на фараона, й направи силно впечатление: „Това беше върхът и зенитът. Неродените още векове ще се чудят на нейното великолепие“. Тя вдигна замечтания си поглед от микрофилма и се замисли дали словата на древния писар нямаше да се окажат пророчески. Дали на нея самата не й бе писано да види с очите си творението, на което трябвало да се чудят бъдните поколения? А може би тъкмо тя щеше да е първата, хвърлила поглед върху изчезналото великолепие на Древен Египет? Може би тя първа щеше да се докосне до описваното чудо, щеше да го поеме в ръцете си и да направи с него това, което съвестта й сметне за добре?

Докато четеше писаното от Таита обаче, Роян започна да изпитва болка и съчувствие към хората от онези времена. В крайна сметка дори хилядолетията, разделящи ги от съвременната епоха, не можеха да заличат органичната й връзка с тях: принадлежността към един народ. Като коптка тя можеше да се смята за пряка наследница на древните жители на страната си. Може би тъкмо чувството за принадлежност към тях беше главната причина още като дете твърдо да си науми да изучава историята и бита на древните си предци.

През трите дни до завръщането на Аталан Абу Син обаче, Роян имаше много други неща, за които да мисли. Не на последно място стояха чувствата й към Никълъс Куентън-Харпър. Откакто бе посетила гробището в оазиса и се беше сбогувала с покойния Дураид, Никълъс започваше да я преследва в мислите й още по-усилено. Имаше много несигурни неща между двамата, пред нея се изправяше твърде труден избор. Беше поставила различни цели пред себе си и за да постигне някои от тях, трябваше да жертва други.

Когато най-после дойде часът за срещата й с министъра, тя беше толкова объркана, че й трябваше време да се накани да тръгне. Като изпаднала в транс, обикаляше пазарите в града и без да чува какво викат продавачите в ухото й, мислеше единствено как да предпази болното си коляно от удар с минувачите. Заради цвета на кожата й и европейските й дрехи всички я мислеха за изгубила се туристка.

Толкова дълго време й трябваше да се реши на сериозната стъпка, която се готвеше да направи, че закъсня с почти цял час за срещата. Но за щастие се намираше в Египет, а Аталан си оставаше обикновен арабин, за когото точността не е от същото значение, както за колегите му в западния свят.

Той я посрещна с привичния си дружелюбен, свойски тон. Чакаше я в личния си кабинет и понеже програмата му не включваше официални срещи, направил си бе удоволствието да облече бяла дишдаша и да омотае кърпа около главата си. При влизането на Роян стана и топло стисна ръката й. Ако бяха в Лондон, сигурно щеше да я целуне, но в арабския свят беше недопустимо мъж да докосва с устни друга жена, освен законната си съпруга; дори с нея можеше да си позволи интимности единствено далеч от чуждите погледи.

Аталан въведе гостенката си в задното помещение. Секретарят му им поднесе по чашка гъсто като катран кафе и остана да свидетелства за почтеността на срещата. Отделиха известно време да хвалят един другиго колко добре изглеждат и след като изчерпаха задължителните за арабския етикет теми за разговор, Роян със заобикалки подхвана преследваната цел.

– Прекарах последните няколко дни почти само в музея. Работих в библиотеката. Успях да говоря с много от старите си колеги и бях изненадана да науча, че Нахут е оттеглил молбата си за директорския пост.

Аталан тежко въздъхна:

– Племенникът ми понякога се оказва просто един твърдоглав хлапак. Мястото му беше в кърпа вързано, може да се каже, че му се полагаше по право, а ето в последния момент дойде и ми каза, че си бил намерил по-доходна работа в Германия. Опитах се да го разубедя. Казах му, че след като човек е израснал по бреговете на Нил, нордическият климат няма как да не му се отрази зле. Опитах се да му втълпя, че в живота има много неща, като родина и семейство, пред които парите не значат нищо. Но какво да се прави… – махна с ръце той в жест на безпомощност.

– Кого избрахте за директор? – попита невинно Роян, без да прикрива личния си интерес към темата.

– Още не сме назначили никого за постоянно. На никого не мога да спра избора си. След като Нахут ни напусна, май ще трябва да обявим международен конкурс. Аз обаче бих съжалявал дълбоко, ако мястото се заеме от чужденец, независимо колко е квалифициран.

– Ваше превъзходителство, дали не бихме могли да поговорим насаме? – погледна Роян многозначително към секретаря, който висеше на вратата.

Аталан почти не се поколеба.

– Разбира се – махна той с ръка на секретаря да излезе и да затвори вратата след себе си.

Министърът се приведе към нея и леко понижи глас:

– Какво искате да обсъдим, скъпа госпожо?

Роян си тръгна от кабинета му след цял час. От любезност той я изпрати до вратата на асансьора.

Докато си стискаха ръцете, той й подшушна съучастнически:

– Ще се видим скоро пак, иншалах.

Самолетът на „Еджиптеър“ кацна на летище „Хийтроу“ и Роян напусна сградата, за да отиде на стоянката за такситата. Струваше й се, че разликата в температурите между Кайро и Лондон е поне петнадесет градуса. Влакът й пристигна в Йорк в късния следобед, когато цялата област беше потънала в гъста мъгла. От гарата набра телефона, който Никълъс й беше дал.

– Ти, глупаво момиче – смъмри я той. – Защо не ми се обади, че се връщаш? Щях да те взема от летището.

Роян дори се изненада колко се радва да го види отново. Оказа се, че няколкото дни раздяла са били достатъчни, за да усети, че й липсва.

Той слезе от рейндж роувъра и бързо се насочи към нея. Беше гологлав и по всичко личеше, че не е изпълнил намеренията си да се подстриже. Тъмните му коси се бяха навили и като сребърни крилца пърхаха над ушите му при всеки повей на вятъра.

– Как е коляното? – попита Никълъс вместо поздрав. – Изпитваш ли още нужда да те носят?

– Може да се каже, че е по-добре. Скоро ще захвърля бастуна.

На Роян й се искаше да го прегърне, но в последния миг нещо я възпря да даде воля на чувствата си. Задоволи се да му поднесе хладната си, порозовяла от студа буза. Той ухаеше на хубаво – на кожа, остър парфюм и неподправена мъжественост.

Щом влязоха в колата, Никълъс изчака малко, преди да запали мотора, и изгледа лицето й на светлината от уличната лампа.

– Имате вид на доволна жена, госпожо. Дали не сте прекарали една приятна почивка?

– Просто се видях с приятели – усмихна се Роян. – Но не мога да отрека, че Кайро ми действа доста тонизиращо.

– Не съм приготвил нищо за вечеря. Какво ще кажеш да се отбием в някоя кръчма. Ще хапнем пържолка или карантийка?

– Искам да видя най-напред майка си. Чувствам се толкова виновна. Дори не знам дали кракът й е започнал да се оправя.

– Онзи ден я посетих. Много е добре. Влюби се от пръв поглед в новото си кученце. Знаеш ли как го кръсти? Таита.

– Ти наистина си мил човек… Искам да кажа, да си направиш труда да я навестиш ей така.

– Защо не? На мен тя ми харесва. Няма грешка. Жалко, че такива като нея напоследък рядко се срещат. Предлагам, първо да хапнем, а после ще взема някоя бутилка „Лафроайг“ и й отиваме на гости.

Минаваше полунощ, когато най-после се наканиха да напуснат къщата на Джорджина. Тя беше отдала дължимото на уискито, с което Никълъс искаше да я впечатли, и трябваше здраво да се хване за рамката на вратата, за да не падне, докато им маха. Беше притиснала малкото кученце към едрата си гръд и лекичко се полюляваше на гипсирания си крак.

– Имаш много зловредно влияние върху майка ми? – укори Роян Никълъс.

– Аз ли върху нея или тя върху мен? – оправда се той. – От шегите й и моряците биха се изчервили.

– Трябваше да ме оставиш при нея.

– Нали вече си има компанията на Таита? По-добре да си ми под ръка. Имаме толкова работа. Нямам търпение да ти покажа всичко свършено, докато отсъстваше.

Икономът от Куентън парк вече беше приготвил едната стая в градския апартамент за гостенката.

Никълъс качваше чантите по стълбите, а от стаята на горния етаж се дочу нечие мощно хъркане. Рони погледна въпросително към домакина си.

– Сапьорът Уеб – обясни й той. – Най-новото попълнение на отбора. Ще си имаме свой инженер. Утре ще те запозная, сигурен съм, че ще ти хареса. Голям рибар.

– Какво общо има риболовът с това, дали ще го харесам?

– Всички добри люде са рибари.

– Особено тук присъстващите – засмя се Роян. – Ти в Куентън парк ли ще спиш?

– Засега съм дал почивка на имението – поклати той глава. – Предпочитам да не се разчува за връщането ми в Англия. Има неколцина чичковци от Лойдс, с които не ми се приказва точно в този момент. Ще използвам стаичката на тавана. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

Останала сама, младата жена се озърна из тясната стая, в която я бяха настанили. Голямата част от площта й беше заета от широко двойно легло, само в единия ъгъл беше сглобена малка баня, все едно за кукла Барби. Роян се сети за последната реплика на домакина и се замисли от какво ли би имала нужда. Вдигна поглед към тавана и в същия момент, като че ли усетил мислите й, Никълъс шумно тропна с обувките си по пода.

– Не ме изкушавай – прошепна тя. Още се носеше силната миризма на мъж, която я беше съпровождала през цялата вечер. Спомняше си стройното му, здраво тяло, мокро от пот, което я беше носило нагоре по пътеката в долината на Абай. В продължение на години Роян беше забравила смисъла на думите „жажда“ и „нужда“. Сега й се струваше, че заедно се появяват на хоризонта на бъдещето.

„Достатъчно си се занимавала с подобни мисли, момичето ми“, сепна се тя изведнъж и отиде да си вземе душ.

На другата сутрин, слизайки към първия етаж, Никълъс потропа силно на вратата й.

– Хайде, идвай, Роян. Животът е действителен и изпълнен с работа, която чака да бъде свършена.

Навън все още беше пълен мрак и тя кисело изпъшка изпод завивките.

– Колко е часът?

Но домакинът си беше отишъл и единственото, което долетя в отговор, бе мелодията на стара народна песен, която той си подсвиркваше за сутрешно ободряване.

Роян погледна часовника си и отново изстена:

– Да си свирка в шест и половина, и то след всичко, което двамата с мама направиха на бедното уиски снощи. Не мога да повярвам. Този човек е същински звяр.

Двадесет минути по-късно го завари облечен в дънки, син рибарски пуловер и месарска престилка. Приготвяше закуската в кухнята.

– Препечени филийки за трима и ще получиш целувка – посочи небрежно Никълъс към хляба и тостера встрани. – Омлетите ще са готови след пет минути.

Но Роян обърна най-напред внимание на другия мъж в кухнята. Беше на средна възраст, имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, които явно не се побираха в навитите му до горе ръкави. Плешивата му глава наподобяваше артилерийско гюлле.

– Здравейте. Аз съм Роян Ал Сима.

– Извинявай, че забравих – размаха Никълъс телта за разбиване на яйца. – Това е Дани, Даниъл Уеб. Приятелите го знаем като Сапьора.

Дани стана от стола си, но продължи да държи чашата с кафе в красноречивия си юмрук.

– Приятно ми е да се запознаем, госпожо Ал Сима. Дали бих могъл да ви налея чашка кафе?

На Роян й направиха впечатление луничките по голото му теме и наситеносините му очи.

– Доктор Ал Сима – поправи приятеля си Никълъс.

– Но най-добре ме наричай просто Роян – пресече го тя. – Да, и аз искам кафе.

По време на закуска никой не отвори дума за Етиопия, нито за започнатата игра с Таита. Роян беше принудена да яде мълчаливо омлета си, докато Сапьора изнасяше докторската си дисертация по въпроса как най-добре се лови риба с въдица в морето, а Никълъс безпощадно го прекъсваше на всяка реплика и му задаваше объркващи въпроси, все едно не вярваше на нищо чуто. По всичко личеше, че двамата добре се разбират, и тя се успокои, че рано или късно ще привикне на жаргона, който използваха помежду си.

Привършиха закуската и Никълъс стана, понасяйки каната с кафе със себе си.

– Вземете си чашите и елате да ви покажа нещо.

Отидоха в дневната.

– Имам изненада за теб – рече на Роян. – Хората в музея здравата се потрудиха да свършат, преди да си се върнала.

Отвори вратата пред нея и с уста наподоби звука на тържествени фанфари:

– Та-ра-та-та!

На масата в центъра на стаята стоеше напълно готовият препариран модел на ивичест дик-дик. Бяха използвани и кожата, и рогата, прехвърлени нелегално през две митници. Животното изглеждаше толкова истинско, че за миг Роян си помисли да не го подплаши, ако се приближи.

– О, Ники, много е красиво! – започна тя да обикаля около препарираната антилопа. – Успели са да му придадат и форма, и изражение.

При вида на дик-дика Роян отново си спомни за горещината и натрапчивите миризми в долината на Нил. Дълбоко в душата си изпита носталгия и съчувствие към нежното, красиво създание. Стъклените му очи можеха да заблудят, че са истински, а върхът на щръкналата му като хобот муцуна изглеждаше влажна и лъскава, сякаш ей сега щеше да се размърда и да подуши въздуха.

– Мисля, че е великолепна. Радвам се, че и ти си съгласна с мен – погали Никълъс меката, гладка кожа, а Роян си каза, че не сега е моментът да разваля детинската му радост. – Щом успеем да разгадаем задачата на Таита, смятам да напиша протестно писмо до музея по естествена история – същият, който така усилено обвиняваше прадядо ми в шарлатанство. Време е петното, хвърлено върху семейната чест, да бъде изтрито завинаги. – Той се засмя на последните си думи и сложи покривалото върху антилопата да не се праши. Внимателно я вдигна от масата и я занесе в ъгъла на стаята, където нямаше кой да я ритне по погрешка.

– Това беше първата изненада, която съм ти приготвил. Сега обаче идва по-голямата. – И Никълъс посочи канапето до стената. – Седни. Не искам да те заболи, като паднеш от изненада.

Тя се усмихна на глупостта, но послушно се разположи по турски в далечния край на канапето. Даниъл Уеб седна някак вдървено възможно най-далеч от нея. Личеше си, че се смущава от подобна близост с хубава жена.

– Сега да си поговорим как смятаме да се пъхнем в пролома на Дандера – подхвана темата Никълъс. – Откакто теб те няма, двамата със Сапьора само това обсъждаме.

– Като се изключи ловенето на риба – усмихна се Роян, а той я изгледа престорено гузен.

– Е, ако не друго, то поне и двете неща са свързани с водата. Звучи като добро оправдание, нали? – но време беше да мине към по-сериозен тон. – Спомняш си, че обсъждахме идеята да претърсим дъното на реката с тежководолазна екипировка, нали? Тогава казах, че това ще предизвика големи усложнения.

– Спомням си – съгласи се Роян. – Според теб водното налягане в шахтата било твърде голямо и трябвало друг метод, за да се влезе вътре.

– Именно – усмихна се тайнствено Никълъс. – Е, Сапьора успя в скоро време да си заслужи главозамайващия хонорар, който съм му обещал… Обещал, наблягам, още не съм го платил. Той просто ме запозна с единствения алтернативен метод.

Сега и Роян стана сериозна и извади краката изпод тялото си. Стъпи на пода и се наведе напред в очакване да чуе избраното решение. Облегна лакти на бедрата си и обгърна лицето си в шепи.

– Сигурно от толкова много мозък в главата му е опадала косата. Искам да кажа, че мисълта му тече гладко като плешивото му теме. Отговорът просто стоеше пред очите ни, но двамата с теб не го забелязвахме.

– Престани с тези словоизлияния, Ники – скара му се тя. – Пак започваш старите истории.

– Ще ти подскажа – не обърна ни най-малко внимание на предупреждението й той. Много обичаше да я дразни. – Подсещането е в следното изречение: „Понякога добре познатите средства са най-успешните“.

– Ако си толкова мъдър, защо досега не си станал известен? – започна да се заяжда Роян, но изведнъж се досети. – Добре познатите средства, казваш? Имаш предвид начина, по който Таита се е справил? Същият начин, по който е стигнал до дъното на реката, без да познава кислородните апарати?

– Кълна се в Свети Георги, тя се досеща! – хвана се за главата Никълъс, сякаш не можеше да повярва.

– Бент! – Роян плесна с ръце от вълнение. – Предлагаш да затворим реката на същото място, където и Таита е построил бента си преди четири хиляди години.

– Точно така! – засмя се Никълъс. – Бре, сети се. Никой не може да заблуди нашето момиче. Покажи й чертежите си, Сапьоре.

Уеб дори не се опитваше да прикрие огромното самодоволство, изписано по лицето му. Отиде към дъската, окачена на съседната стена. Дамата я беше забелязала, но така и не й беше обърнала внимание – и дръпна покривалото, за да покаже в целия им блясък схемите и картинките под него.

Роян веднага позна, че става дума за увеличения на снимките, направени на брега на Дандера при предполагаемото място на древния бент. Другите пък произхождаха от каменната кариера, където ги беше отвел Тамре. И едните, и другите бяха изпъстрени с изчисления и дебели черни очертания с маркер.

– Никълъс ми даде приблизителните мащаби на речния поток, беше изчислил и височината на бента, при която реката ще се отклони встрани и ще поеме по старото си корито. Дори ако допуснатата грешка е в рамките на тридесет процента, мисля, че проектът е напълно изпълним, дори с ограничените средства, на които можем да разчитаме.

– Ако древните египтяни са успели, то за теб, Сапьоре, това ще е като детска игра!

– Много мило от твоя страна, но аз лично не бих се изразил с думите „детска игра“.

Назад к карточке книги "Седмият папирус (Том 2)"