Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 25 страниц)

– Господ ми е свидетел, тук има няколко забележителни екземпляра. Надявам се Роян да не прави сравнения.

Сапьора се качи на жълтия си трактор и с мощен рев машината се съживи сред облаци изгорели газове. Той вдигна юмрук над главата си и приятелят му предаде заповедта на отбора си:

– Хващайте и опъвайте.

Отговорникът на бригадата преведе заповедта на амхарски и мъжете се облегнаха с цялата си тежест върху въжетата. Даниъл подаде едва-едва газ и машината потегли напред. Мъжете стегнаха кореми, макарите заскърцаха, а долният край на дървената ограда започна да дращи по грапавото дъно на реката. Отсрещният й ръб се издигна високо над повърхността и като платно на кораб бавно и плавно се насочи към средата на течението.

Скоро реката подхвана огромния товар и започна да го тласка право към каменния вал. Скоростта започна тревожно да се увеличава. Тракторът избълва облаци черен дим и Сапьора включи на заден ход, за да блокира въжетата. Голите мъже подеха дружна песен и напънаха мишци – неколцина бяха издърпани навътре в реката и едва подаваха глави над повърхността.

Дървената конструкция успокои донякъде движението си и с по-спокойни темпове пое към отвора в бента. В момента, в който капризите й я насочиха повече към единия бряг, Сапьора вдигна дясната си ръка и я размаха като вятърна мелница. Отборът на Мек послушно отпусна въже и хората на Никълъс дръпнаха към себе си. Оградата отново застана право срещу отвора.

– Едно, две, три, дупката затвори! – изрева Даниъл, но сандвичът беше попаднал насред най-силното течение и хората едва го удържаха. И двата отбора бяха издърпани още по-навътре в реката и най-предните от хората край въжетата изгубиха дъното. Нямаше как, трябваше да пуснат кабела и с плуване да се върнат на плиткото. Останалите, които все още не се бяха отскубнали от спасителната тиня, с последни усилия успяха да спрат конструкцията, преди да се е ударила о камъните, и отново да я наместят точно срещу отвора. Като някаква огромна тапа за канал на още по-огромна баня дървената ограда се вмъкна между каменните пилони и реката беше спряна.

Мъжете бързаха да се спасят на брега, а голите им гърбове лъщяха на слънцето. Сапьора откачи въжетата от куката на трактора и наду газта докрай, за да излезе при бента. Щом машината мина покрай него, Никълъс скочи на стъпалото до седалката на шофьора.

– Качвайте се бързо нагоре, преди стената да е поддала – извика му приятелят му.

За няколкото секунди, които престоя на трактора, Никълъс успя да се увери с очите си какво е положението. Засега бентът държеше, но нямаше да е за дълго. През пролуките между дървената ограда и каменните валове водата усилено шуртеше, а многобройни струи минаваха през самите габиони. Колкото и тежки да бяха камъните в тях, течението беше достатъчно силно, за да си проправи път. Още по-силно беше налягането върху дървените трупи и синтетичния пласт между тях. В действителност реката бе съсредоточила цялата си мощ в тази точка и оградата скоро започна да се огъва под напора й. Тя приличаше на крепостна порта, която неприятелят се опитва да разбие с таран.

Сапьора грабна един от габионите насреща си и навлезе в коритото на реката откъм запречената страна. Нивото на реката беше спаднало до две-три педи. Но трябваше да се бърза.

Щом тракторът се озова под равнището на бента, двамата мъже бяха като поръсени със студен душ от струйките, минаващи между камъните в габионите. Сапьора приближи машината до дървената стена и затисна мрежата с камъните плътно зад нея. Даде заден ход и се изкачи на брега, колкото да подхване следващия товар. По този начин лека-полека изгради втори вал зад дървения сандвич, издигна цял насип от камъни и успя да укрепи бента в средата поне толкова, колкото в двата края.

Никълъс скочи на земята и го остави сам да продължава укрепителните работи. Хукна с все сили нагоре по течението и скоро се озова в началото на изкуствено прокопания канал. Повечето от работниците вече го чакаха на място, дори Роян и Тесай се бяха присъединили към тях и се вълнуваха не по-малко от останалите.

Никълъс успя да си проправи път до Роян и тя радостно го грабна за ръката.

– Стана, Ники. Бентът удържа.

Пред очите им нивото на реката се издигаше и водата застрашаваше да прелее над яза. Под бурните възгласи на мъжете, които подканваха реката да бърза, струите й внезапно заляха началото на канала.

Петдесет души скочиха като един и започнаха да копаят земята с кирките си. Облаци от прах ги покриха до главите, докато те бързаха да проправят път за Нейно Височество Дандера. Останалите нито за миг не преставаха с окуражителните си подмятания и веселите песни, които сякаш изригнаха, щом първият тънък ръкав се отдели от течението на реката и пое към дерето. Подобно на змия водата се заизвива между буците изровена пръст, а мъжете с кирките се затичаха да се наредят в шпалир от двете страни на канала. Всеки път, щом на пътя й застанеше препятствие, се намираше кой да го премахне с един-два маха на кирката си и да я пропусне нататък.

Най-накрая тънкият ръкав достигна края на изкопа и свободно пое надолу към гората. Скоро струята се превърна в бара. Барата в ручей, ручеят – в пенлив поток. Но с нови сили водата разшири отвора на канала и се втурна към новото легло на реката.

Мъжете, които чакаха в дъното на канала, извикаха от уплаха при това внезапно прииждане на неспокойната Дандера и панически се заизкачваха по склоновете. Неколцина обаче не успяха да се измъкнат навреме и с викове се оставиха на течението да ги понесе надолу по баира. Трябваше другарите им да ги настигнат и да им хвърлят въжета, с които да ги издърпат на твърда земя.

Скоро реката се хвърли с рев в изкопания канал и с носталгия пое по старото си корито в дола. Сякаш времето се беше върнало с няколко хиляди години назад. В продължение на цял час хората стояха по новите брегове на Дандера и мълчаливо наблюдаваха чудото, което се извършваше пред очите им. Човек винаги е бил привличан от гледката на вълните и никой от присъстващите не правеше изключение от правилото. Лека-полека зяпачите се отдръпваха назад, за да освободят повече място за надигащата се река, която поглъщаше земята под краката им.

Най-накрая Никълъс се отърси от мечтите си и отиде при Сапьора, който продължаваше да укрепява бента. От долната страна на яза вече бе построил същински редут, широк четири габиона в основата си и един – в горния си край. Ако не друго, то поне за известно време бентът щеше да устои на течението, а гъсто наредените камъни в мрежите запушваха пролуките около дървената стена. Щом реката бе поела по канала към дола, напрежението върху яза осезаемо бе намаляло.

– Мислиш ли, че ще издържи? – изгледа с известно подозрения конструкцията Роян.

– Поне докато започнат дъждовете, мисля, че няма за какво да се тревожим – изтегли я надалеч Никълъс. – Няма какво повече да си губим времето тук. Трябва да слизаме към вира на Таита и да се залавяме за работа.

Следваха бреговете на реката, която сами бяха създали, и не след дълго се оказаха в средата на големия дол. Някъде трябваше да се катерят нагоре между храстите, защото реката бе погълнала части от пътеката. Най-накрая се озоваха в точката, където трябваше да се влива тайнственият поток, извиращ от дупката в скалите – над вира с пеперудите, над който бяха стояли с Тамре. И Никълъс, и Роян се заковаха на място. Размениха само погледи, за да си кажат очевидното – потокът беше пресъхнал.

Свърнаха встрани и изследваха празното корито на потока, докато не изкачиха и последния баир и не се оказаха на ръба, под който се бе намирал вирът с пеперудите. Дупката в скалата все така се криеше зад гъстата папрат, но от нея не излизаше нищо – все едно каменният великан бе изгубил окото си и сега кухината му зееше празна.

– Потокът е пресъхнал! – най-сетне прошепна Роян. – Бентът е спрял притока на вода. Най-после имаме доказателство, че водата е идвала откъм реката и е минавала през шахтата при дъното. Щом отклонихме реката и потокът пресъхна. – Очите й искряха от вълнение. – Да тръгваме. Няма какво повече да стоим тук. Време е да погледнем вира на Таита.

Никълъс бе първият, слязъл до дъното на почти пресушения вир. Този път си беше донесъл удобна седалка, а въжето му се държеше на няколко макари, с които слизането му не представляваше никакъв проблем. Щом седалката му увисна зад каменната козирка над пролома, се залюля неочаквано и при удара в скалата палецът му остана прищипан между дървената рамка на седалката и камъка. Той извика от болка, но успя да освободи контузения си пръст. Откри, че кожата над кокалчето се е смъкнала и че едри капки кръв падат върху краката му. Колкото и да го болеше обаче, каза си, че раната не е сериозна, и я засмука, колкото да я изчисти от мръсотията. Кръвта престана да тече, но пък и той нямаше време повече да се занимава с раната си.

Озова се под козирката и пред очите му се разтвори тъмната и донякъде зловеща паст на скалистия пролом. Погледът му веднага бе привлечен от надписа на скалата между двете вертикални линии от ниши. Понеже вече знаеше какво да очаква, не му беше трудно да разпознае поизтрития силует на ранения ястреб. Това му даде допълнителна увереност. Откакто преди месец двамата с Роян бяха избягали от долината, често го бе спохождало чувството, че кръгът върху скалата само му се е привидял, че картушът на Таита е бил просто плод на въображението му и че когато се върнат на същото място, повърхността на скалата ще се окаже гладка и недокосната от човешка ръка. Но ето че ястребът си беше там и му обещаваше още по-интересни разкрития.

Никълъс се наведе да погледне под краката си и забеляза, че големият водопад над вира е заприличал на най-обикновен градски улук. По лъскавата, черна скала продължаваше да тече вода – вероятно промъкнала се през пролуките в бента или пък останала във вировете и тинестите брегове нагоре по течението.

Нивото на самия вир бе спаднало драстично. Никълъс лесно се ориентираше по тъмните линии докъде е стигала водата предния път. Оказваше се, че поне петнадесет метра от височината на скалата, които преди са се намирали под равнището на водата, сега стоят на открито. Още осем двойки ниши се бяха показали и нямаше нужда отново да ги брои с плуване.

И все пак вода имаше. Понеже дъното на пресъхналата река не беше равно и водопадът бе издълбал с времето нещо като басейн в камъка, в самия център на вира бе останало известно количество мътна речна вода, наобиколена от тънка ивица суша. Никълъс стъпи на скалата и се освободи от седалката. Усещането, че стъпва свободно там, където предния път едва не се беше удавил, му се стори доста странно.

Вдигна глава нагоре да види докъде стигат слънчевите лъчи. Струваше му се, че се намира на дъното на минна шахта – ръцете му неволно настръхнаха, а стомахът му се сви в тревожно очакване. Той дръпна въжето, за да даде знак на помощниците му да издърпат обратно седалката, и пристъпи по хлъзгавия скален ръб по посока на нишите. Големите черни дупки отдалеч изпъкваха на сравнително светлата сивкава повърхност.

Можеше да различи мрачната сянка на дупката, която предния път едва не го бе погълнала безвъзвратно в лигавата си паст. Само горният й край се подаваше малко над водата, останалото се губеше под тъмната й повърхност. Отстрани се виждаше само неправилната дъга на свода, издълбан малко под нивото на последните две ниши.

Каменната ивица, по която Никълъс се движеше, все повече се стесняваше и най-накрая той се принуди да долепи гръб до скалата и да продължи нататък с рамо напред. Скоро щеше да му се наложи да нагази във водата целият. Вирът беше практически непроницаем и се затрудняваше да познае на каква дълбочина е дъното, затова предпочиташе да стои по възможност на сухото.

Клекна на тесния корниз и се наведе, колкото му позволяваше чувството за равновесие. С едната ръка се беше подпрял на скалата, а с другата посегна към наполовина потопения във водата отвор на шахтата.

Вътрешната страна на ръба му се стори съвсем гладка – както си я спомняше от предния път – а и самият ръб беше твърде очертан, за да бъде дело на природната стихия. Несъмнено шахтата е била издълбана от човешка ръка. Докато навиваше ръкавите си, Никълъс забеляза, че палецът му продължава да кърви. Без да обръща обаче внимание на раната си, смело бръкна във водата. Заопипва скалата надолу с надеждата да стигне до долния край на отвора. Пръстите му скоро се натъкнаха на тънка вдлъбнатина, която може би представляваше границата между два каменни блока, сложени един върху друг от неизвестен зидар. Любопитството го караше да продължава нататък и скоро потопи половината си ръка във водата.

Изведнъж из тъмния вир, току пред лицето му се размърда някаква жива твар, едра, но въпреки това гъвкава и бърза. Никълъс инстинктивно извади ръката си от водата и с ужас усети как в кожата му са се впили острите като игли зъби на непознатия воден обитател. За миг на повърхността се показа грозната, зловеща глава на рибата, силно напомняща на хищна баракуда, след което тя отпусна хватката си и изчезна в дълбините на вира. Хрумна му, че животното е било привлечено от миризмата на кръв, течаща от ранения му палец.

Той бързо се изправи и все тъй долепен за скалата, започна да се оттегля. Със здравата си ръка държеше ранената. За щастие само един от големите зъби на рибата бе успял да се впие в плътта му, но и той беше достатъчен да го пореже като с бръснач. Дългата драскотина вървеше по външната страна на ръката му и от раната обилно се лееше кръв. Червени петънца се появиха по тъмната повърхност на вира.

В следващия миг водата закипя от живот. Един връз друг заиграха десетки издължени силуети, заплитащи се като кълба прежда. Никълъс застина и с погнуса зачака зловещите създания да се успокоят. От време на време успяваше да различи нечия гъвкава като на змия форма, дебела, колкото прасеца му, черна и лъщяща.

Една от рибите дори подаде глава над водата и изтрака със зъби. Очите й бяха огромни и блестящи, носът й – издължен напред, а дългите й челюсти покрити с ред закривени шипове, които излизаха пред тънките й устни. От края на главата до опашката имаше поне шест стъпки дължина. Рибата изплющя като камшик върху повърхността и скочи във въздуха, опитвайки се да докопа със зъбите си голите крака на Никълъс. Той извика от страх и скочи встрани, опитвайки се да се задържи на скалата и да застане на по-безопасно място. Продължавайки да държи ранената си ръка, погледна към мястото, откъдето го бе нападнало гнусното създание. Главата му беше изчезнала, но повърхността на водата продължаваше да се вълнува при всяко движение на продълговатите й обитатели.

„Змиорки! – даде си сметка Никълъс. – Огромни тропически змиорки.“

Разбира се, че кръвта му ги беше възбудила до крайност. Със спадането на речното равнище те се бяха оказали като хванати в капан в плиткия вир. Заради големия си брой сигурно отдавна бяха изяли по-дребните риби и вече нямаше с какво да се хранят. Навярно във всеки от вировете, останали тук и там по дължината на пресъхналото корито, се срещаха същите злокобни твари. Никълъс благодареше на Бога, че при славното си преплуване на пролома не се бе наранил.

Свали памучната кърпа от врата си и набързо превърза кървящата рана. Змиорките представляваха смъртоносна опасност за всеки, който понечи да влезе в шахтата, но той вече пресмяташе как да се отърве от злокобното им присъствие. Все пак трябваше по някакъв начин да се пъхне невредим в тайнствената дупка.

След малко водата се успокои и повърхността стана гладка както в началото. Никълъс погледна нагоре и видя смъкващо се въже с двете тънки и добре оформени крачета, подали се под дървената седалка.

– Какво намери? – извика Роян развълнувано. – Има ли тунел… – но при вида на окървавените му дрехи и превръзката около ръката му замлъкна. – О, Господи, какво си правил?! – възкликна съчувствено. – Лошо ли си се ранил?

Най-сетне пръстите й стъпиха на дъното на пролома и тя се измъкна от седалката, за да поеме ранената му ръка в своите.

– Какво си направил?

– Не е толкова зле, колкото изглежда – успокои я Никълъс. – Много кръв тече, но раната не е дълбока.

– Какво се случи? – питаше тя.

Вместо отговор Никълъс откъсна парче от окървавената си кърпа, сви го на топка и го хвърли във вира.

– Гледай!

Шахтата отново се покри с огромни вълни и при вида на дългите, хлъзгави форми Роян изпищя от ужас. Една от змиорките се пльосна наполовина върху сушата, преди да се оттегли обратно във водата. По черната скала останаха блестящите й, лигави дири.

– Таита се е сетил да ни остави и кучета пазачи – отбеляза Никълъс. – Ще трябва най-напред да се погрижим за красавиците, после да мислим за влизане в шахтата.

Бамбуковата стълба, която Даниъл и Никълъс построиха върху скалата, се държеше, както можеше да се предположи, за нишите, оставени в камъка отпреди почти четири хиляди години. Навярно при сглобяването на скелето Таита бе разчитал на ликово въже, но представителят на двадесетия век – Сапьора – се възползва от услугите на прогреса и навърза бамбуковите колове с тежка галванизирана жица, достатъчно здрава да поеме тежестта на няколко души едновременно. Биволите отново бяха впрегнати на работа и като направиха верига, бързо доставиха до коритото на реката цялата необходима за операцията екипировка.

Първото, което работниците смъкнаха долу, беше портативният електрогенератор „Хонда“. Сапьора скоро свърза с машината прожекторите, които беше нагласил по цялото дъно на пресъхналия вир. Работещият с бензин генератор леко забръмча и човек можеше да се учуди как с толкова малко усилия осигурява толкова мощност. Прожекторите осветиха целия пролом и повече нямаше кътче, което да остава в сянка. Плиткият вир със змиорките бе огрян като театрална сцена, на която тепърва ще се разиграват важни събития.

Настроението веднага се промени. Личеше си, че и духът на носачите се повдига и те започнаха да редят шеги от всички страни. Докато Роян слизаше по стълбата, за да се присъедини към двамата англичани, мъжката бригада се отдаде на бурно веселие.

– Е, видяхме, че лампите светят, можем да ги изгасим – нареди Никълъс.

– Но без тях е толкова мрачно и потискащо – възрази тя.

– Трябва да пестим горивото. Или може би знаеш близка бензиностанция. Разполагаме само с двеста литра резерв и колкото и малко да харчи хондата, не можем да си позволим излишни разходи. А не се знае колко време ще трябва да прекараме в тунела.

Тя вдигна рамене в знак на примирение и когато Сапьора изключи мотора, целият пролом потъна отново в полумрак. Роян погледна към тъмните води на вира и се намръщи.

– Ами какво ще правиш с любимите си животинки? – попита и погледна превързаната дясна ръка на Никълъс.

– Двамата със Сапьора имаме план. Първо си помислихме да пресушим целия вир с кофи. Но от водопада все още тече вода, затова решението ни изглежда неразумно.

– Дори да впрегнем хората денонощно да изхвърлят вода с кофи, пак трудно бихме се съревновавали с това, което идва отгоре – изсумтя приятелят му. – Ако поне шефът се беше сетил да вземе водна помпа…

– И аз не мога да се сещам за всичко, Сапьоре. Затова решихме да построим малък бент пред шахтата и да изтеглим само водата от нея.

Жената се отдръпна встрани и безучастно наблюдаваше действията на сътрудниците си. Половин дузина от останалите празни мрежи бяха смъкнати по бамбуковата стълба и поставени до водата. Донякъде ги напълниха с камъните, които работниците намираха пръснати по дъното на пресъхналата река. Но дори и наполовина напълнени, габионите бяха доста достатъчно тежки, за да измъчат носачите. Нямаше как да докарат трактора, затова трябваше да влязат в ролята на древни египтяни и да разчитат единствено на живата сила. Иначе имаше останала достатъчно синтетична материя, използвана за големия бент, колкото да обвият купищата камъни и да направят малкия яз водонепропусклив.

– Ами змиорките? – още примираше от страх при мисълта Роян и упорито отказваше да приближи коварния вир. – Едва ли ще пратиш някого от хората си при тези зверове!

– Ти гледай и се учи – усмихна се Никълъс. – Знам как да се оправям с рибки като тези.

Щом всичко беше готово за издигането на малкия бент, той изпрати останалите, включително Сапьора и Роян, на бамбуковата стълба и остана сам на дъното на пролома. Изправи се заплашително пред вира и бръкна в чантата с бойни гранати, с които Мек Нимур му беше услужил.

Хвана по една граната във всяка ръка и се замисли.

„Седем секунди преди взрива – напомни си. – Не е в принципите на фамилията, но пък и е доста по-ефективно от ловна карабина!“

Издърпа предпазителите на двете гранати и ги подхвърли в средата на вира. Обърна се на другата страна и хукна към близката издатина. Прилепи лице до скалата и скри главата си с ръце. Сви до болка клепачи и се приготви за изпитанието.

В следващия миг земята се разтресе под краката му и гърбът му бе като изблъскан от двете последователни ударни вълни. Експлозиите се оказаха доста силни и от напрежение дъхът му спря в гърдите. В тесния пролом детонациите бяха оглушителни. За щастие се беше сетил да притисне ушите си с пръсти, а и водата във вира бе погълнала до голяма степен звука. Два фонтана бликнаха към небето и струите им се разплискаха по околните скали. Високата вълна окъпа Никълъс от главата до петите.

Щом ехото от взрива утихна, той се изправи. Тъпанчетата му не бяха пострадали повече от очакваното, а освен студения душ нищо друго не му се беше случило. Върна се при вира, където водата отново бе закипяла. Десетки огромни змиорки се гърчеха и белите им кореми блещукаха на оскъдната светлина. Много от тях бяха мъртви, разпорени от край до край, но повечето бяха само зашеметени от експлозията. Никълъс знаеше от опит колко упорито се борят със смъртта животни като тези и подозираше, че след известно време ще се свестят и ще си възвърнат старите навици. Засега обаче не представляваха опасност.

Обърна се нагоре към стълбата и извика:

– Теренът е разчистен, Сапьоре, можеш да пращаш хората долу.

Негрите наскачаха нетърпеливо от бамбуковото скеле и наобиколиха вира. Бяха смаяни от клането, което гранатите бяха извършили във водата. Наредиха се по брега и започнаха да издърпват труповете на убитите змиорки.

– Да не ги ядете случайно? – попита Никълъс близкия монах.

– Много добри! – отвърна му човекът и доволно потърка корем в очакване на вечерята.

– Достатъчно, лакомници – върна ги на работа Даниъл. – Мисля да занесем габионите на мястото им, преди змиорките да са почнали да ядат вас.

Никълъс застана над шахтата и с помощта на бамбукова пръчка измери дълбочината на водата. Оказа се, че надвишава човешки ръст! Трябваше да нахвърлят габионите, както им падне и едва впоследствие да доизсипват камъни в мрежите на място. Работата беше трудна и изискваше доста усилия, та отне почти два дни. Най-накрая успяха да оградят нещо като полукръг около подводната шахта и да отцепят мястото от останалия вир.

С помощта на кожени кофи и на глинените делви, в каквито местните наливаха медовина, Биволите започнаха да изпомпват водата от оградения полумесец във вира от другата страна на бента. Колкото повече напредваха, толкова по-нетърпеливи ставаха Никълъс и Роян, които мълчаливо чакаха заветния миг да влязат в дупката.

Скоро се установи, че отворът е почти правоъгълен, три метра широк и два – висок. Огромните количества вода, преминали през шахтата, бяха до голяма степен разяли стените и тавана, но още личаха останките от четвъртити каменни блокове, които някога е трябвало да държат шахтата запечатана. Останалите не бяха издържани на хилядолетния напор на реката и се бяха отскубнали от зидарията, преграждайки частично достъпа до вътрешността.

Пръв се навря в дупката Никълъс. Помагачите му още не бяха успели да изхвърлят докрай водата, но пък и него вече не го сдържаше на едно място от нетърпение. Нагази до колене и застана срещу шахтата, опитвайки се с ръце да отмести някои от каменните отломъци, които му пречеха.

– Със сигурност това е шахта – извика на Роян, която също скочи зад бента. След като здравата оплиска приятеля си, застана до него и впери поглед в тъмния тунел.

– Пътят е преграден – възкликна тя разочаровано. – Дали Таита го е направил нарочно?

– Може би. Не е лесно да се каже. Голяма част от боклуците са дошли от реката, но не е изключено и той сам да е задръстил тунела с камъни, преди да се изнесе.

– Толкова усилия трябва да хвърлим за разчистване, а дори не знаем точно къде води тунелът – въздъхна Роян, целият й ентусиазъм се беше изпарил за секунди.

– Страхувам се, че си права – съгласи се Никълъс. – Ще трябва да изнесем всичко на ръце. При това не ни остава време за систематични археологически разкопки – просто ровим и вадим. – Той се изкатери обратно по камъните и й подаде ръка да я измъкне от дупката. – Е, поне разполагаме с прожектори. Можем да наредим хората на смени и работата ще върви денонощно, докато си пробием път.

– Отбили са течението на река Дандера – рече Нахут Гудаби, а Готхолд фон Шилер го изгледа с нескрито удивление.

– Отбили са реката? Сигурен ли сте? – попита той.

– Да, хер Фон Шилер. Получихме сведенията от шпионина в лагера на Харпър. Триста души са се хванали да работят за него в пролома на Дандера. И това не е всичко. Със самолет са му хвърлили от въздуха огромни количества техническа екипировка. Все едно се води бойна операция. Нашият човек дори донася, че разполагали с тежкотоварна машина, нещо като трактор, докаран също от самолета.

Фон Шилер погледна Хелм, седнал на отсрещния край на масата. Тексасецът кимна, че всичко е истина.

– Да, хер Фон Шилер, всичко е, както го чувате. Личи си, че Харпър е похарчил луди пари за операцията. Само чартърният полет му е струвал поне петдесет хиляди долара.

Откакто спешното съобщение по сателита го беше извикало от Франкфурт, Фон Шилер за пръв път усещаше със сърцето си, че наистина предстои нещо вълнуващо. Щом разбра, че го викат в базата, той веднага отлетя с частния си самолет за Адис Абеба, където го чакаше хеликоптерът на „Пегас“. Бързо се озова на платото над долината.

Ако всичко отговаряше на истината, а на Хелм можеше да има доверие, явно Харпър се надяваше да открие нещо изключително важно и ценно. Фон Шилер погледна през прозореца на бунгалото. В далечината се виждаха водите на Дандера, които минаваха покрай базата, преди да се хвърлят надолу по склона към Нил. Дандера не беше малка река. За да построиш бент, достатъчно голям, за да спре толкова много вода, представляваше труден за изпълнение и изключително скъп проект, особено в този затънтен край на планетата. Едва ли човек би се захванал с такава рискована операция, ако не преследва цел, която да си заслужава.

Колкото и да не му се искаше, усети, че се възхищава на постигнатото от англичанина.

– Покажете ми къде точно е построил бента! – нареди той.

Джейк Хелм заобиколи масата, за да застане до него. Както винаги Фон Шилер стоеше прав на дъсчения си подиум, та сега двамата с по-високия му помощник гледаха от еднаква височина.

Хелм се наведе над спътниковата снимка и грижливо отбеляза местоположението на построения бент. Двамата се загледаха известно време във фотографията, без да казват нищо, и най-накрая Фон Шилер попита:

– Какво мислите по въпроса, Хелм?

Тексасецът поклати глава и вдигна едрите си рамене.

– Мога само да гадая.

– Гадайте на глас тогава – подкани го немецът, но Хелм продължаваше да се колебае. – Хайде, смело!

– Има две възможни обяснения. Едното е, че иска да използва течението на Дандера за някакви определени цели – като например да измие земната покривка над предполагаемото място на гробницата или подобно на златотърсач да прегледа даден район за предмети от злато или други скъпоценни метали…

– Струва ми се доста невероятно! – прекъсна го Фон Шилер. – Методът ми се струва твърде скъп и несигурен, за да бъде използван от способни археолози.

– И аз мисля, че никой не би се наел с толкова мащабен план – обади се на свой ред Нахут, който държеше Фон Шилер да знае, че във всичко мисли като него. Никой обаче не го удостои с поглед.

– Другата причина да отбият реката – поне, доколкото мога да се сетя – е да се осигури достъп до някое място, по принцип залято от водите й. Навярно търсят нещо, скрито на дъното на речното корито.

– Да, струва ми се по-логично – замисли се Фон Шилер и отново насочи вниманието си към спътниковата снимка. – Какво е това, което почва от бента надолу?

– Реката навлиза в дълбок и тесен пролом – посочи с пръст Хелм. – Започва веднага след бента и продължава тринадесет километра надолу. Свършва ето тук, в близост до манастира. Летял съм с хеликоптера над него и винаги съм смятал местността за непроходима, но… – и тук той се спря.

– Продължавайте! Какво „но“?

– При един от полетите забелязахме Харпър и жената на скалите над реката. Намираха се ето тук – посочи друга точка от снимката и Фон Шилер се наведе, за да види по-отблизо.

– Какво правеха те там? – попита той, без да вдига поглед от масата.

– Нищо. Просто си седяха на скалите и гледаха реката.

– И все пак са разбрали, че минавате?

– Да, нали бяхме с хеликоптера. Бяха ни чули отдалеч, а Харпър дори ни махна.

– Следователно можем да заключим, че щом са усетили приближаването на хеликоптера, двамата са спрели да вършат това, заради което са се намирали там?

Фон Шилер толкова продължително мълча, че останалите започнаха да се въртят неспокойно и да си хвърлят въпросителни погледи. Когато заговори отново, беше толкова неочаквано, че Нахут се стресна.

– Изглежда, Харпър има твърде основателна причина да мисли, че гробницата се намира на дъното на пролома, някъде след построения бент. Кога и по какъв начин ще се свържете с шпионина в лагера му?

– Харпър храни работниците си с месо, което получава от селата по склоновете на долината. Всяка сутрин жените го носят до лагера, заедно с делви медовина. Нашият човек съобщава каквото е научил на жените и те го донасят в селото.

– Добре, добре! – махна с ръка Фон Шилер. – Не ме интересуват с какво се хранят. Това, което искам да научите, е дали Харпър е почнал да рови из пролома. Кога ще успеете да разузнаете?

– Най-късно вдругиден – обеща Хелм.

Фон Шилер се обърна към полковник Ного, който седеше в далечния край на дългата заседателна маса. Досега не беше проронил дума, но внимателно бе изслушал всички присъстващи.

Назад к карточке книги "Седмият папирус (Том 2)"