Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 25 страниц)
– Да, да, продължавайте! – подкани го нетърпеливо Фон Шилер.
– Много добре. Като използвам дървената решетка за връзка между двете снимки, изказвам предположението, че по всяка вероятност каменната стела и египетската гробница се намират на едно и също място.
– Какви други указания относно местоположението на обекта можем да получим от снимките? – изгледа навъсено всички присъстващи Фон Шилер.
Един след друг те се свиха от страх пред сините му, пронизващи очи.
– Полковник Ного – обърна се Фон Шилер към етиопеца, – намираме се във вашата родна страна. Вие познавате местността по-добре от всеки. Нека чуем какво ще кажете по въпроса.
– Човекът преди мен… този египтянин – чудеше се как точно да го нарече Ного, – допуска сериозна грешка. Това, което виждаме на снимката, не е египетска гробница.
– Как можете да твърдите подобни нелепости? – сряза го засегнат Нахут. – Какво изобщо разбирате от египтология? Та аз съм прекарал двадесет и пет години…
– Изчакайте човекът да се изкаже – сряза го властно Фон Шилер и се обърна отново към Ного. – Слушаме ви, полковник.
– Съгласен съм, че не разбирам от египетски гробници, но трябва да знаете, че снимките са взети от християнска църква. – На Ного никак не му беше до обвинения в професионална некомпетентност.
– Кое ви кара да сте толкова убеден?
– Нека ви обясня най-напред, че преди петнадесет години бях посветен в духовен сан. По-късно обаче се освободих от заблудите на християнството, както и от тези на всички останали религии по света. Напуснах църквата и постъпих в армията. Казвам ви всичко това, за да разберете, че знам за какво говоря – усмихна се лукаво Ного на Нахут и продължи нататък. – Погледнете отново първата снимка. Ако се вгледате внимателно, ще забележите, че на стената в дъното, близо до ъгъла на дървената врата, се забелязват очертанията на човешка ръка, а до нея – стилизирано изображение на риба. И едното, и другото представляват част от коптската християнска символика. В която и църква в страната да влезете, веднага ще се сблъскате с тях.
Четиримата му събеседници заровиха носове в снимките, но естествено всички изчакаха Фон Шилер пръв да изкаже мнението си по въпроса.
– Прав сте – съгласи се невъзмутимо немецът. – Ясно се виждат и ръката, и рибата.
– И все пак, аз съм готов да се закълна, че йероглифите по стелата, стенописите и дървеният саркофаг са дело на древноегипетски майстори – защищаваше се упорито Нахут. – Главата си залагам.
Ного кимна и понечи да проведе истински спор:
– Знам какво говоря…
Най-сетне Фон Шилер вдигна ръка и накара и двамата да млъкнат. Трябваше му малко време да помисли над проблема. Най-накрая му хрумна възможно решение.
– Полковник Ного, покажете ми на спътниковата снимка къде точно се намираше лагерът на Куентън-Харпър, откъдето донесохте полароидните снимки.
Ного стана от стола си, заобиколи масата и застана до Фон Шилер. Наведе се над спътниковата снимка и с пръст показа приблизително мястото, където Дандера се вливаше в Нил. И тази снимка беше намерена сред книжата, взети след нападението над лагера на англичанина. Предишният й собственик обилно беше нашарил пейзажа с маркера си.
– Лагерът се намираше ето тук, господине. Виждате как Куентън-Харпър е отбелязал мястото със зелено кръгче.
– Покажете ми сега най-близката коптска църква.
– Ами много просто, хер Фон Шилер, църквата е почти до самия лагер. Отбелязана е с червено. Намира се на няма и два километра от лагера. Манастирът „Свети Фруменций“.
– Ето кое обяснява нещата – намръщи се Фон Шилер. – Коптски и египетски символи на едно място, нали така? Скалният манастир.
Четиримата го изгледаха, без да смеят да изпреварят заключителната му реплика.
– Искам манастирът да бъде претърсен – нареди спокойно немецът. – Искам да проучите всеки сантиметър от вътрешността му. – Това се отнасяше най-вече до Ного. – Можете ли да влезете вътре с хората си?
– Разбира се, хер Фон Шилер. Вече съм си осигурил сигурен агент в самия манастир – един от монасите работи за мен. Освен това в Гоям все още има военно положение. Аз съм началник на целия окръг, винаги и навсякъде мога да претърсвам за бунтовници, разбойници и всякакви бегълци от закона. Никой не може да ми попречи да вляза и в манастира, ако сметна за добре.
– Но дали хората ви ще посмеят да нахълтат току-така в църквата? – полюбопитства Хелм. – Вие самият не изпитвате ли религиозни скрупули? Може да се наложи… как да се изразя… да оскверните светилището.
– Вече обясних, че отдавна съм напуснал лоното на църквата. За мен светските въпроси са от много по-голямо значение, отколкото слепите вярвания. Нещо повече, би ми доставило истинско удоволствие да унищожа веднъж завинаги всичко, което поражда единствено вредни за държавата суеверия. Такива „светини“ в манастира със сигурност ще намерим много. Колкото до хората ми, ще се погрижа в акцията да вземат участие само мюсюлмани и анимисти. Те и без това са враждебно настроени спрямо кръста и всичко, свързано с него. Ще ръководя нещата лично. Уверявам ви, че проблеми в това отношение няма да изникнат.
– А как ще обясните на началниците си в Адис Абеба? Не искам по никакъв начин да бъда свързан с акцията в манастира – изтъкна Фон Шилер.
– Върховното командване в столицата ми е наредило да взема всички необходими мерки за прекратяване подривната дейност на бунтовниците дисиденти в района на долината. Винаги мога да използвам това като оправдателен аргумент.
– Искам тази стела. Искам я на всяка цена. Разбирате ли ме, полковник?
– Разбирам ви напълно, хер Фон Шилер.
– Както вече сте имали случай да се уверите, аз съм щедър към хората, които ми служат добре. Донесете ми стелата в запазен вид и ще получите каквото заслужавате. Можете да разчитате на господин Хелм; той ще стори за вас всичко, което е по силите му. Можете да използвате също така базата и техниката на „Пегас“.
– Ако ни дадете хеликоптера, ще спестим изключително много време. Ще мога да заведа войниците си още утре в манастира, а ако камъкът наистина се намира там, ще го имате до вечерта.
– Прекрасно! Вземете и доктор Гудаби с вас. Той ще претърси манастира за други предмети от интерес за мен, а също и ще прочете на място всички йероглифни надписи. Намерете му войнишка униформа. Нека мине за един от хората ви. Не искам по-късно някой да ми държи сметка за участието ми в рейда.
– Утре сутринта, щом стане достатъчно светло, тръгваме за манастира. Още сега ще се заема с подготовката – отдаде чест Тума Ного и с делова крачка напусна бунгалото.
Полковник Ного никога не беше влизал в забранените части на светилището, но иначе често беше посещавал манастира „Св. Фруменций“. Затова си даваше ясно сметка колко трудна задача са му поставили – реакцията на монасите и на цялото духовно братство в манастира можеше да е само една: съпротива. Освен това през годините се беше запознал с много други скални манастири из страната и след като сам беше служил като духовник в известната църква в Лалибелела, знаеше от собствен опит какви безкрайни лабиринти представляват коридорите от килии, изсечени в скалата.
Затова направи грубата сметка, че за да успее начинанието му, трябва да разчита на поне двадесет души войници. Толкова щяха да претърсят сравнително бързо целия манастир и биха се разправили успешно с упорството на игумена и монасите. За да не стане някой гаф, полковникът лично подбра хората си. Всеки от тях трябваше да е навикнал да гледа кръв.
Два часа преди зазоряване Ного ги въведе в оградената база на „Пегас“, където ги строи на осветения от прожекторите плац и им даде подробни указания за целта на операцията. За всеки случай накара всеки от войниците на глас да повтори дословно какво е чул от устата на началника. Не трябваше да се допускат никакви недоразумения. Най-накрая провери лично дали оръжията им са в ред.
Тума Ного си даваше сметка, че англичанинът и египтянката са се изплъзнали от ръцете им най-вече по негова вина. Не му беше трудно да усети заплашителната нотка в гласа на Готхолд Фон Шилер, когато той разговаряше с него за предвижданата операция. Ако полковникът отново се провалеше, едва ли щеше да му се размине току-така. За няколкото часа, откакто се беше запознал с хер Фон Шилер, той започна да изпитва по-голям страх от него, отколкото от дявола и бога взети заедно. Затова искаше да се възползва от удалата му се възможност и с изрядно проведената акция да се издигне в очите на началника си.
Джет рейнджърът чакаше готов да отлети. Пилотът бе заел мястото си в кабината и беше включил моторите на ниски обороти. Не трябваше да се губи излишно време. Хеликоптерът не можеше да поеме повече от пет-шест души наведнъж, налагаше се да прехвърлят войниците на четири пъти до долината. Ного се качи с първия полет, Нахут Гудаби седна да му прави компания. Пилотът ги остави на пет километра от манастира, на добре познатата от предишния рейд срещу лагера на Куентън-Харпър поляна по бреговете на Дандера.
Бяха избрали мястото толкова далеч, за да не се чуе шумът на моторите в манастира.
„И все пак – повтаряше си полковник Ного, – дори до ушите на монасите да стигне бръмченето на машината, те отдавна са свикнали с него и няма да го свържат с някаква опасност за самите себе си.“
Войниците чакаха в тъмното и гледаха да не вдигат шум. Полковникът им беше забранил дори да палят цигари, докато хеликоптерът не пренесе и останалите им другари. Когато и последната група пристигна на поляната, Ного строи хората си в колона по един и ги поведе в индийска нишка надолу по брега на реката. Войниците му бяха до един опитни бойци, свикнали с джунглата. Физическата им кондиция беше идеална и въпреки тъмнината отрядът се движеше със завидна бързина през гората. От всички единствено Нахут си оставаше кекаво градско момченце, което още на първия километър започна болезнено да се задъхва. Ного се усмихна отмъстително на египетския си конкурент, който не преставаше тихичко да моли Аллах за милост и се дърпаше встрани, за да могат тренираните бойци да го задминат.
Ного бе планирал така нещата, че да пристигнат в манастира точно за утринната молитва, когато монасите са се събрали в църквата. За да не закъснеят, войниците му се спуснаха по каменните стълби в бърз тръс. Държаха автоматите си високо пред гърдите, за да не ги ударят по погрешка в скалата, но за всеки случай дори ги бяха обвили в платове да не дрънчат. Гумените подметки на кубинките им почти не вдигаха шум дори когато нападателите се оказаха на терасата пред манастира и се затичаха към входа на скалната църква.
От вътрешността на храма се носеше монотонното пеене на псалмите, акомпанирани от ударите на барабаните. От време на време певците замлъкваха, за да се извиси в пространството пискливият гласец на игумена, водещ литургията. Полковник Ного се спря пред самия вход на църквата и строи хората си в редица по двама. Нямаше нужда тепърва да дава заповеди, защото указанията му преди самото започване на акцията бяха достатъчно подробни и всеки знаеше какво точно се очаква от него. Ного изгледа войниците, колкото да се увери, че всичко е наред, и даде знак на лейтенанта.
Най-външното помещение на църквата беше напълно пусто; всички монаси се бяха събрали в кидиста. Ного прекоси с няколко бързи крачки пустата зала, поделението го последва плътно по петите. С едно движение полковникът се озова на горното стъпало пред вътрешната врата и нахлу в средното помещение. В мига, в който кракът му стъпи в забранената зона, войниците нахлуха в две колони зад него и мълниеносно заеха позиции покрай стените на църквата. Пред дулата на заредените за стрелба калашници заплашително стояха закачени щикове. За броени секунди цялото монашеско братство се оказа обкръжено.
Извършиха всичко толкова прецизно и безшумно, че трябваше да минат минути, преди някой от присъстващите да усети чуждото присъствие в храма. Хорът и барабаните млъкнаха, черните лица на монасите се обърнаха въпросително към въоръжените мъже наоколо. Единствен Яли Хора не разбра, че нещо се е случило. Бе изцяло погълнат от задълженията си на свещенослужител и стоеше коленичил пред затворената врата към макдаса, Светая Светих на манастира, напявайки с треперливия си глас молитвите на заблудената си душа.
Полковник Ного се насочи към дъното на залата и с ритници започна да си проправя път сред смълчалите се монаси. Стигна до Яли Хора, сграбчи го за хилавото старческо рамо и го събори грубо на земята. Ламаринената корона отлетя от лъскавото му теме и шумно издрънча по каменните плочи.
Ного повече дори не го удостои с поглед, вместо това се обърна към облечените в бяло монаси и властно им заговори на амхарски:
– Дошъл съм, за да претърся църквата и останалите помещения в манастира. Правителството подозира, че мястото се използва за укритие на бунтовници и въоръжени разбойнически банди – той млъкна и изгледа заплашително свилите се от уплаха монаси. – Нека ви предупредя отсега, че всеки опит да се попречи на подчинените ми да извършат възложените им задачи, ще бъде третиран като проява на открит бандитизъм и провокация срещу държавната власт. Несъобразяването с волята на управляващите ще бъде наказвано със сила.
Яли Хора запълзя на колене, хвана се за висящия гоблен на стената и успя да се изправи на крака. Без да пуска плата, на който беше изобразена Богородица с младенеца, отвърна на нахълталия полковник:
– Това е свято място – извика той с изненадващо ясен и разбираем глас. – Ние сме се отдали на служба на всемогъщия Бог, Отца и Сина, и Святого Духа.
– Тишина! – кресна му гневно Ного. Демонстративно разкопча кожения кобур на колана си и сложи ръка върху пистолета си.
Но Яли Хора сякаш не забеляза заплахата.
– Ние сме свети люде, а това място принадлежи единствено на Господ. В манастира шуфти няма. Никой от нашето братство не е нарушавал законите. В името на Всевишния, настоявам да си вървите, да ни оставите на нашите молитви и да не осквернявате…
Ного извади пистолета и с мощен замах стовари черната му дръжка върху устата на игумена. Челюстта на Яли Хора увисна безпомощно напред, голям мехур от кръв се подаде между оределите му зъби като сочен, червен нар. Между напуканите му устни потекоха алени струйки и скоро кадифеното му расо се обагри в червено. Сред редиците на коленичилите монаси се разнесоха възгласи на ужас и недоумение.
Яли Хора обаче се държеше за гоблена и упорито не падаше. Като обесник се люлееше за ръба на платнището, а разтворената му, разбита уста искаше да каже още нещо. Вместо думи, от гърло го излизаше само хрипливо писукане, сякаш някоя агонизираща гарга иска да каже нещо на децата си, а кръвта не спираше да тече.
Ного избухна в зловещ смях и с все сила изрита игумена в краката, за да го свали на земята. Яли Хора се просна на пода като кош с мръсно пране и остана да се въргаля по плочите, давейки се в слюнка и кръв.
– Къде е твоят господ да те пази, дърта маймуно? Колкото и да врещиш, пръста си няма да мръдне за теб.
Ного даде знак с пистолета и лейтенантът го послуша. Нареди четирима войници пред вратата, по един на всяка стена, а останалите прати при входа за макдаса.
Вратата беше заключена. Ного нетърпеливо раздруса дръжката на бравата, но тя така и не поддаде.
– Отговаряй веднага, гарго рошава! – изрева той на Яли Хора, който продължаваше да стене от болка, свит на пода.
– Много е стар – рече лейтенантът. – Толкова малко ум му е останал, полковник, че едва ли дори разбира какво му говорите.
– Тогава разбийте вратата! – заповяда му Ного. – Не, няма какво да си губим времето. Стреляйте в ключалката, дървото е прогнило, няма да устои.
Лейтенантът се подчини, отстъпи крачка назад и направи знак на войниците да се отдръпнат. Насочи калашника към бравата и даде продължителен откос.
Във въздуха се вдигна същински облак от прах, а плочите се поръсиха с жълта дървесина. Гърмът на оръжието и свистенето на куршумите проехтяха оглушително из тясното помещение, а черният, железен език на ключалката увисна безпомощно. Лейтенантът отстъпи още една крачка назад и изгледа свършената работа.
– Блъскайте! – заповяда Ного и петима войници се втурнаха да подпрат рамо на полуразбитата врата.
Натиснаха с общи усилия, но надупченото от куршумите дърво не поддаде веднага. Скърцането на дъските се смеси с жалния писък на монасите, които не искаха да повярват на очите си. За да не гледат светотатството на военните, неколцина дори бяха надигнали расата си над главите, останалите от нерви започнаха да дерат лицата си до кръв с дългите си нокти.
– Още веднъж! – надвика цялата тази суматоха Ного и войниците напънаха повторно.
Най-сетне бравата бе откъртена от дървения плот на вратата и петимата залитнаха в сумрака на вътрешното светилище. Вътре не се виждаше почти нищо – само няколко газени лампи едва-едва огряваха олтара.
Но макар и да не бяха християни, войниците не посмяха да пристъпят в забранената стая. Всеки от тях неохотно се отдръпна назад и дори Тума Ного, който толкова шумно бе прокламирал неверието си предния ден, се закова на място.
– Нахут! – извика той през рамо и запотеният от тичането египтянин излезе отпред. – Оттук нататък ти командваш. Хер Фон Шилер нареди ти да посочиш какво да вземем. Ела.
Нахут доближи разбитата врата и Ного го сграбчи за ръката, натиквайки го почти насила в макдаса.
– Влизай смело, последователю на Пророка! Светата Троица не може да ти стори зло.
Египтянинът се изгуби в стаичката и едва сега Ного посмя сам да се вмъкне след него. Щом се озова на прага, светна с фенерчето и огря тясното помещение. Лъчът заигра по наблъсканите с дарове лавици край стените, металическите предмети заблестяха предизвикателно, но полковникът не им обърна внимание. Вместо това се загледа във високия олтар от кедрово дърво, където се мъдреха короната за Благовещение, няколко златни потира, паницата за свето причастие и големият сребърен кръст.
– Зад олтара – възкликна развълнуван Нахут. – Дървената врата. Снимките са били правени тук!
Откъсна се от войниците, заградили входа на светилището, прекоси с няколко крачки помещението и се хвана за решетките. Хвърли жаден поглед през квадратните отвори, сякаш бе затворник, мечтаещ за свободата.
– Това е гробницата. Донесете светлина! – От напрежение чак крещеше, готов всеки момент да изпадне в невротичен транс.
Ного се залепи зад него, обърсвайки с тяло дамаската, закрила камъка под табота. Пъхна фенерчето между решетките и освети стенописите.
– Слава на Аллах, вечен живот за Неговия пророк – прошепна Нахут, останал изведнъж без глас. – Ето ги стенописите на древния писар. Няма съмнение, ръката, която ги е изписала, е тази на Таита. – Също като Роян преди него, и той мигновено разпозна стила на древния автор. Таита беше автор с непогрешим почерк, с каквото и да се заемеше, талантът му го издаваше и след хилядолетия. – Отворете и тази врата! – рече Нахут, който все по-трудно се владееше.
– Хей, вие, елате насам! – нареди Ного на войниците, които се заблъскаха пред дървената решетка, опитвайки се да я отнесат със силата на тежестта си.
Но колкото и стара да беше вратата, веднага пролича, че няма да се остави толкова лесно на натрапниците. За да предотврати някоя беля, Ного строго им заповяда да претърсят монашеските килии за инструменти. Лейтенантът изхвърча като тапа от светилището и хукна да изпълнява заповедта.
Докато подчинените му се изнасяха от тясната стаичка, полковникът се зае да я огледа по-внимателно.
– Стелата! – напомни той на Нахут. – Хер Фон Шилер държи най-много на нея – и заигра с фенера из сумрачното помещение. – Под какъв ъгъл беше снимано с полароида…
Нямаше какво толкова да разсъждава. Лъчът се спря на дамаската под облечената в кадифе дървена скиния на табота.
– Да, да – въодушевено извика Нахут. – Това е тя.
Тума Ного застана пред каменния стълб и вдигна табота от мястото му. Пръстите му безцеремонно вдигнаха покривалото му за златните ресни. Светинята представляваше чисто и просто кутийка от маслинено дърво. Игумените, които в продължение на векове си бяха играли с предметчето, бяха покрили някога лъскавата му повърхност с отпечатъци от мръсните си пръсти, играещи може би ролята на благородна патина.
– Примитивни суеверия! – процеди през зъби Ного. Хвана с две ръце сандъчето и го запокити с все сила в стената. Дървото се разцепи на трески и капакът зейна. По каменните плочи на светилището шумно се разпиляха миниатюрни глинени таблички с изписани знаци по тях, но нито Ного, нито Нахут им обърнаха внимание.
– Махни покривалото – подкани го Нахут. – Нека видим камъка.
Ного хвана края на дамаската, но тя се закачи за един от ъглите на стелата. Полковникът нетърпеливо дръпна със сила и старият, овехтял с годините плат шумно се съдра в ръката му.
Каменното завещание на Таита, стелата с гравирания надпис, се разкри пред очите им. Дори непросветеният етиопец беше като замаян от гледката. Без да изпуска дрипата в ръката си, се отдръпна почтително назад.
– Камъкът от снимката – промълви той. – Ето какво искаше да открием Фон Шилер. Ние сме богати.
Самото споменаване на користните им подбуди развали магията. Нахут се втурна напред, хвърли се на колене и прегърна стелата с две ръце, все едно беше любимата му, от която са го държали дълго време разделен. От вълнение тихичко захълца, а Ного зяпна в недоумение как сълзите се стичат кротко по лицето му. Самият полковник никога не бе мислил за друго, освен за парите, които щеше да му донесе изпълнението на поръчката. Никога не си беше и представял, че човек може да прояви подобна привързаност към неодухотворен предмет, още повече към нещо толкова прозаично като каменен обелиск.
Когато лейтенантът нахълта повторно в светилището, ги завари в същото положение. Нахут коленичил пред стелата, все едно чете молитва, а Ного – застанал безмълвно зад него, чудейки се какво да каже. След дълго търсене из килиите, офицерът беше намерил някаква ръждясала кирка с прогнила дървена дръжка.
При влизането му в макдаса и двамата се стреснаха и за да прикрие неудобството си, Ного властнически заповяда:
– Разбийте вратата!
Колкото и стара да беше вратата и изтощено дървото, бяха нужни усилията на няколко души, сменящи се един друг, за да избият резетата, забити дълбоко в каменните си гнезда.
Най-сетне обаче солидната врата поддаде и се наклони безпомощно напред. Войниците отскочиха встрани и тежките дъски се стовариха с грохот на каменния под, замъглявайки цялото помещение с червеникав прах.
Нахут пръв се вмъкна в погребалната камера. Без да обръща внимание на облаците прах, които можеха да го задушат, повторно се свлече на колене, този път пред проядения от червеи дървен ковчег.
– Донесете светлина – извика той нетърпеливо.
Ного застана зад него и огря с фенера си ковчега.
От двете страни и на капака стояха различните страни на общ, триизмерен портрет, очевидно изваян от същия човек, изписал стените на гробницата. В най-запазено състояние беше изображението върху капака. Представляваше мъж в разцвета на силите, със строго, гордо лице като на войник, и спокоен, невъзмутим поглед. Чертите му го показваха красив, русите му коси бяха вързани на гъсти плитки, толкова изразително оцветени, че не оставаше съмнение – авторът бе познавал лично мъртвеца. Нямаше да е пресилено да се каже, че древният художник е успял да улови в рисувания портрет цялата личност на покойния, наблягайки върху най-забележителните му черти.
Нахут вдигна глава от ковчега и се взря в надписа на стената над него. Прочете го на глас и след като се опита да спре сълзите, напиращи отново в очите му, се надвеси отново над портрета и разчете картуша, изписан под краката на русокосия пълководец.
– Танус, господарят Хараб – още малко и египтянинът щеше да се задави от вълнение. Преглътна тежко и се покашля. – Това отговаря напълно на описанието в седмия папирус. Притежаваме и стелата, и ковчега. И двете представляват безценни съкровища. Хер Фон Шилер ще бъде изключително щастлив да го научи.
– Би ми се искало да ти повярвам – прозвуча доста скептично Ного. – Хер Фон Шилер е опасен човек.
– Досега се справи повече от добре – увери го Нахут. – Остава единствено да изнесеш стелата и ковчега вън от манастира – някъде, където да можем да ги качим на хеликоптера. Ако успееш да се справиш и с това, можеш да се считаш за богат човек. По-богат, отколкото някога си си представял, че можеш да станеш.
Думите му бяха достатъчни да пришпорят Ного за работа. Хората му се заловиха да блъскат по каменните плочи, в които беше вградена стелата. Една по една дебелите плоскости се откъртваха от земята и вдигаха поредния облак бял прах из тясната камера. Най-накрая успяха да се справят с препятствието и с дружни усилия да вдигнат каменния обелиск от мястото, на което бе прекарал последните почти четири хилядолетия.
Едва сега обаче си дадоха сметка колко тежък е той. Макар и не много широк, тежеше поне половин тон. Нахут излезе в средното помещение на църквата и без да обръща внимание на монасите, коленичили по земята, започна да сваля един по един гоблените от стените. Като подбра една дузина, даде знак на войниците да ги отнесат в макдаса.
Обвиха стелата и ковчега в парчетата грубо изтъкан вълнен плат. Здравите гоблени все едно бяха шити от брезент. С тяхна помощ войниците можеха спокойно да теглят, без да се страхуват, че ще изпуснат ценните придобивки. Десетима се наредиха в редица по двама и с дружни усилия успяха да вдигнат обелиска на рамо, за да го изнесат от църквата. За дървения ковчег, чието съдържание не тежеше почти нищо, бяха достатъчни само трима носачи. Оставаха седем войници да охраняват и да им проправят път. Лека-полека тежко натовареното шествие се промъкна през тесния отвор, свързващ макдаса с кидиста, и започна да се изнася към изхода на църквата.
Монасите разбраха какво се готвят да отнесат войниците и от редиците им се разнесе вопъл на мъка и жал.
– Млъкнете! – заповяда им Ного. – Тишина! Накарайте тези глупаци да мълчат – тросна се той на охраната.
Седмината войници, които не носеха нищо, смело нагазиха в масата от хора, запречила им пътя към външното помещение на храма. Заеха удобни позиции и здравата се развъртяха. Там, където виковете и ритниците не вършеха работа, невъзмутимо използваха прикладите на автоматите си. Важното беше останалите да се доберат до изхода. Но недоволството продължаваше да расте, монасите се надвикваха един друг с истерични крясъци и скоро войниците се оказаха като в море от побъркани люде, готови всеки момент да станат жертва на епилептични кризи. Някои вече наскачаха на крака, без да обръщат внимание на полковника, продължаващ да издава своите заповеди. Монасите се притискаха все по-плътно до войниците, хващаха се за униформите им, дърпаха ги и ги лашкаха като в танц, напявайки траурните си песни. Нека крадците не си въобразяват, че ще да ги оставят толкова лесно да се измъкнат.
Изведнъж сред цялата тази суматоха изникна призрачната фигура на Яли Хора. Брадата и расото му бяха оплискани с кръв, зачервените му очи се въртяха обезумяло в орбитите си, сякаш се опитваха да убият с поглед злосторниците. От разбитата му уста се понесе сърцераздирателен писък, при който монасите се отдръпнаха встрани, за да го пропуснат, и игуменът се завтече към полковника. Като че ли плашилото от близкия бостан ненадейно беше оживяло и са опитваше да улови с ръце крадливите птици.
– Стой назад, дърт маниак! – предупреди го Ного и вдигна дулото на автомата си, за да го застави да спре.
Но вече нямаше кой да спре Яли Хора. Без дори да забележи щика, насочен към корема му, той се втурна колкото го държаха краката към Ного.
В следващия миг тънкото като игла острие прониза пъстрата му дреха и се вряза в плътта му. Все едно рибар беше нанизал риба на куката си – толкова лесно се плъзна щикът в тялото на Яли Хора. Върхът на оръжието се показа от другата страна, някъде в средата на гърба. Кадифеният плат се разпори и от дупката рукна обилно кръв. Яли Хора започна да се гърчи от болка, без да може дори да падне на земята. От старческото му гърло се разнесе пронизителен писък.
Ного се опита да издърпа щика обратно, но влажните вътрешности на жертвата се бяха слепнали в мощен вакуум и не щяха да се отпуснат. Ного напъна по-силно, лекият като перце Яли Хора се замята като кукла на въже, краката и ръцете зашариха на всички посоки, но тялото му така и не се освободи от ножа.
Имаше само един начин да се изтегли обратно острието на щика. Ного нагласи калашника си на позиция „единичен изстрел“ и натисна спусъка.
Дулото беше почти допряно до корема на Яли Хора, затова изстрелът от автомата до голяма степен се приглуши от тялото на ранения, но пак проехтя достатъчно силно, за да се извиси над виковете на монасите. Със свръхзвукова скорост куршумът прониза тялото на игумена и при движението си образуваше силни хидростатични вълни. За стотни от секундата вътрешностите на Яли Хора се превърнаха в безформена пихтия, плътта му – в кървава каша. Контракцията, която беше задържала толкова упорито щика на автомата, се отпусна и от силата на изстрела Яли Хора отхвърча назад, за да бъде уловен в последния момент от ръцете на стълпилите се зад гърба му монаси.
За миг-два в църквата настъпи гробно мълчание. Сетне сякаш някоя гигантска кристална чаша се беше строшила о пода, храмът се изпълни с неистови крясъци, с викове на ужас и призиви за мъст. Като че ли всички монаси се ръководеха от един-единствен мозък, от нечие единствено съзнание. Като ято бели птици светите мъже се нахвърлиха върху бандата въоръжени мъже, решени да получат веднага възмездие за убития игумен. Без да се замислят за собствения си живот, те започнаха да удрят, дърпат и скубят войниците с голи ръце, сграбчвайки дулата на калашниците, опитвайки се да докопат с протегнатите си пръсти очите им. Имаше и дотам лишени от разсъдък хора, които смело се хващаха за щиковете и, без да усещат болка, оставяха дланите им да бъдат насечени от остриетата.
В началото дори изглеждаше, че войниците няма да устоят на неочаквания напор, че монасите ще могат да ги надвият благодарение на численото си превъзходство. Едва в последния момент хората на Ного, нарамили стелата и ковчега, успяха да се освободят от товара и да се хванат за оръжията.
Но притиснали се плътно до тях, монасите не им позволяваха дори да използват свободно автоматите. Войниците трябваше най-напред да посръчкат този-онзи в ребрата с щиковете, преди да се заловят за сериозната работа. Калашниците имат сравнително къси дула и могат да стрелят дори в съвсем ограничен периметър. Нападателите нагласиха оръжията си за продължителна стрелба и започнаха да изсипват цели откоси в телата на монасите пред себе си. Все едно бяха замахнали с огромен сърп, а хората от манастира бяха житна нива – телата им се затъркаляха по пода като отсечени класове и за по-малко от минута около стрелците се освободи голямо пространство.
