Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

На самия бряг на реката Сапьора бе издигнал пирамиди от камъни, по които да наблюдава нивото на водата. Стоеше си на наблюдателния пост и не откъсваше очи от измервателния си инструмент, подобно на брокерите в борсата, които по цял ден следят цифрите, сменящи се по светлинното табло над главите им.

От последния дъжд бяха минали шест часа. Облаците над долината се бяха разпръснали, оставяйки яркото и горещо слънце да напече отново скалите на пролома. На север обаче сивите им калпаци така и не искаха да слязат от планинските върхове. Напротив, дъждовните облаци се скупчваха все по-заплашително на хоризонта и се готвеха с последна атака да завземат цялата планина. Всеки момент платото можеше да бъде залято от мощни порои. Щом това се случеше, Сапьора дори не знаеше колко време ще е нужно, за да придойдат водите на Дандера в ниското и да видят сметката на бента му.

По едно време пъргаво скочи от седалката на трактора си и изтича до каменните пирамиди, за да провери отблизо няма ли промяна. За последния един час нивото на реката беше спаднало с почти тридесет сантиметра. Трябваха му известни усилия да преодолее естествения си оптимизъм, пък и в крайна сметка при нов дъжд на реката щяха да са й нужни някакви си петнадесетина минути, за да навакса изгубеното. Крайният резултат от неравната борба със стихията беше ясен: дъждовете щяха да започнат, реката щеше да прелее, бентът щеше да бъде отнесен и… Даниъл погледна надолу към пресъхналия пролом и горчиво поклати глава.

Беше направил всичко по силите си да отложи злощастния миг. Бе издигнал допълнително бента с повече от метър, беше натрупал цял нов ред от подпори зад него, но повече нямаше какво да стори. Трябваше само да чака неизбежното.

Изкачи се нагоре по брега и уморено се облегна на жълтата машина. Огледа редиците на Биволите, които бяха заели позиции наоколо, все едно се готвеха да водят сражение. В продължение на два дни бяха работили безспирно по укрепяването на бента и сега се опитваха поне малко да си починат. Той знаеше, че и да иска, повече не може да ги накара да работят. При следващия напор на реката съпротивата им щеше да бъде смазана за броени минути.

По едно време хората се размърдаха и се надигнаха да седнат. Лицата на всички бяха насочени в някаква точка нагоре по течението. Изглежда, нещо интересно ставаше, защото той чуваше възбудените им гласове, донесени от вятъра. Качи се в кабината на трактора и заслони очи с ръка, за да види по-добре. По пътеката откъм платото приближаваше Мек Нимур, чиято едра фигура и неуморима походка никой не можеше да сбърка, пък дори и от такова голямо разстояние. Придружаваха го двама от началник взводовете.

Мек поздрави още отдалеч Сапьора.

– Бива ли го бента ти? – попита той на арабски и естествено англичанинът не го разбра. – Скоро ще започне да вали и в планините. Няма да успеете дълго да издържите – продължи да обяснява Мек, но този път улови смисъла на думите му по жестовете му.

Даниъл Уеб скочи от мястото си, за да го посрещне, и двамата дружески си стиснаха ръцете. Един у друг харесваха силата си на духа и желанието да докарат започнатото до успешен край, затова и без да се разбират, се уважаваха.

Мек придърпа за ръката един от двамата си подчинени и човекът, който поназнайваше английски, започна да превежда.

– Уви, не само времето ме тревожи – сподели тихо Нимур, за да не го чуят работниците наоколо. Преводачът предаде смисъла на думите му на англичанина. – Имам сведения, че правителствени части са започнали да се движат из областта, явно с намерение да ни нападнат. Според съгледвачите ми срещу нас щял да се изправи цял батальон откъм пътеката за Дебра Мариям плюс отделен отряд от другата страна на манастира „Свети Фруменций“.

– Искат да ни обкръжат, така ли?

Мек изчака да му преведат и кимна замислено.

– Врагът ме превъзхожда многократно по численост, затова не знам колко време ще удържа на атаките му. Хората ми са все партизани, шумкари. Никога не сме водили генерални сражения, целите ни винаги са били скромни. Ние сме като бълхите – хапем, после скачаме и изчезваме. Дойдох да те предупредя, че в случай на опасност трябва светкавично да се оттеглиш.

– Ти за мен не се тревожи – успокои го Даниъл. – Аз си падам по бързото бягане. На сто метра никой не може да ме бие. Трябва да мислиш повече за Никълъс и Роян. Да видим те как ще се измъкнат от заешката дупка в скалите.

– Тъкмо при тях отивах, но реших да ти се обадя и на теб. Готви се за отстъпление. Ако случайно по време на стрелбата се изгубим, да знаеш, че Никълъс е складирал лодките си при манастира. Там ни е сборният пункт.

– Разбрано, Мек… – кимна той, но в следващия миг работниците по брега на реката отново се размърдаха и тримата се обърнаха по посока на пътеката. – Какво ли става?

– Някой от патрулите ми се връща – присви очи да види по-добре Мек. – Сигурно са забелязали ново движение на противника.

Спря се да обяснява едва когато се сети, че Сапьора не го разбира. Веднага след това обаче цялото му изражение се промени. Войниците носеха носилка, в която лежеше нечия позната тънка и дребничка фигура.

Тесай забеляза, че Мек се е затичал насреща й, и с усилия се надигна в носилката. Мъжете внимателно я положиха на земята и той коленичи до любимата си, за да я прегърне. Двамата стояха известно време притиснати един до друг, без да продумват. Най-накрая Мек нежно обви нараненото й лице в шепите си и огледа белезите от обгаряния и подутините. Някои от раните й вече бяха почнали да се инфектират, а очите й едва се показваха под отеклите й клепачи.

– Кой ти стори това? – попита я тихо.

Тя отвърна нещо неразбираемо между почернелите си от съсирената кръв устни:

– Накараха ме…

– Не! Недей се мъчи да говориш – прекъсна я той насред изречението.

Коричката по долната й устна се разцепи и капчица прясна кръв заблестя като рубин по брадичката й.

– Трябва да ти кажа – настоя Тесай, без да обръща внимание на раните си. – Накараха ме да им кажа всичко. Колко души имаш със себе си, с какво сте се захванали двамата с Никълъс, всичко… Прости ми, Мек, всичко им издадох.

– Кой те накара? Кой ти е направил всичко това?

– Ного и американецът, Хелм.

Но макар че той се опита да я успокои с бащинската си прегръдка, погледът му можеше да убие човек.

Най-сетне успяха да разнесат застоялия въздух вън от тунела. Огънят, който Хансит беше стъкмил между кошниците и делвите, се разпалваше все повече, нагорещеният въздух се издигаше високо, пръсваше се по безкрайните коридори на лабиринта и се смесваше с кислорода, преставайки да бъде опасност за хората. Роян като че ли се беше възстановила напълно физически, ала самонадеяността й отпреди няколко часа беше изчезнала и ентусиазмът й до голяма степен се топеше. Когато дойде време да проверят пътя нататък, тя дори и не помисли да се пречка на Никълъс, застанал твърдо най-отпред.

– Така е, целта на помещението е била единствено натрапниците да бъдат задушени – отсъди той и посочи високата стълба, която ги чакаше. – Вече не ще и съмнение, че Таита е знаел какво прави, когато е издълбал тунела под нивото на двете площадки в краищата.

– Предполагам, си е казал, че който се осмели да нахълта в гробницата, или вече си е намерил смъртта в капаните му, или се е изгубил в лабиринта, или накрая се е отказал и си е тръгнал по пътя – отбеляза Роян.

– Да не би да искаш да ме убедиш, че сме минали и последния защитен вал на крепостта? Че Таита се е отказал да ни поднася нови изненади? Това ли искаше да намекнеш? – питаше Никълъс, гледайки стълбата пред себе си.

– Не. По-скоро се опитвах да убедя себе си, но със слаб успех. Повече не мога да имам доверие на този човек. Започвам да се питам какви ли ужасии ни дебнат по пътя. Чакам всеки момент таванът отново да се разтвори над главите ни или земята да зейне под краката ни и да ни погълне в горящата си паст.

От лабиринта до смъртоносната стая имаше четиридесет стъпала, сега точно толкова се изкачваха обратно нагоре. Двете стълби бяха еднакви: следваха същия ъгъл, имаха същия брой стъпала, които пък бяха също тъй високи и широки като тези отсреща. Щом главите им се показаха над последното стъпало, Никълъс освети с лъча на портативната си лампа тунела насреща и пред очите им се разкри просторна хоризонтална аркада. Очите им бяха заслепени от блясъка на изписаните стени, въображението им не можеше да побере всички форми и цветове наоколо. Все едно беше валял дъжд, а те се намираха в градина от пустинни рози. И стените, и сводестият таван бяха изписани от край до край с фрески, изящни и забележителни в богатството на темите си.

– Таита! – отсече Роян, но от вълнение гласът й изчезна в гърлото. – Това са негови стенописи. Няма друг художник като него. Сигурна съм, че е той. Където и да видя произведенията му, бих ги познала.

Двамата стояха на последното стъпало и безмълвно се оглеждаха на всички страни. В сравнение с това тук унищожените стенописи от дългата галерия изглеждаха бледи подобия, нищо че биха възхитили всеки познавач. Личеше си, че из тайния тунел е пипала ръката на голям майстор, на гений, неподвластен на времето, способен да пленява с голямото си изкуство хора, родени четири хилядолетия след него.

Двамата направиха няколко колебливи крачки – не смееха да пристъпят. Покрай цялата аркада вървяха дълги редици от малки помещения, които напомняха на сергии на ориенталска чаршия. Входът към всяко едно от тях бе заграден от високи колони, стигащи до тавана. Всяка статуя изобразяваше един от многото представители на египетския пантеон. Две по две каменните божества украсяваха високите сводове на галерията.

Щом се изравни с първите две помещения, Никълъс се закова на място и стисна Роян за ръката.

– Съкровищата на фараона – прошепна.

От пода до тавана двете камери бяха претъпкани с всевъзможни красиви вещи.

– Хранилището за мебелите – промълви тя.

И двамата се чувстваха еднакво запленени от гледката и дори не смееха да повишат тон, да не би да развалят магията. Пред очите им стоеше цяла плетеница от дървени крака, някои от които принадлежаха на тръстикови столове, други – на кревати и кушетки. Роян влезе в по-близката от двете стаички и докосна една от пищните мебели – навярно царски трон. Облегалките за ръцете представляваха две змии, изваяни от бронз и инкрустирани с лапис лазурит. Краката бяха във формата на лъвски лапи със златни нокти. По седалото и облегалката бяха избродирани ловни сцени, а главата на владетеля се опираше на две птичи крила от злато.

Зад трона бяха подредени още много произведения на мебелното изкуство. Имаше например диван, чиито рамки сами по себе си представляваха шедьоври на дърворезбата, издялани от абанос и слонова кост. Нататък Никълъс и Роян щяха да открият с цели дузини изящни предмети, много от които бяха разглобени на части и затова не можеше да се познае отведнъж какви функции изпълняват. Очите им се заслепяваха от блясъка на скъпоценните метали и многоцветните камъни, които бяха така разбъркани и в такива невероятни съчетания, че наблюдателят трябваше да се взира с часове, за да успее да обгърне цялото богатство на форми и изображения с погледа си. Само тези две странични помещения побираха колекции, с които би се гордял всеки музей по света. Най-накрая Роян поклати глава в израз на неописуемото си възхищение и продължи нататък, последвана от Никълъс. Стените, които разделяха хранилищата едно от друго, бяха изписани с великолепни фрески, изобразяващи пътя на фараона към Отвъдното, допълнени от дълги цитати из Книга на мъртвите. Покойният владетел често се появяваше по дългото си пътешествие покрай седемте стълба, преминаваше неизброими опасности и се спасяваше от дългите нокти на демони и чудовища.

– Ето това са стенописите, които липсваха в лъжливата гробница – посочи Роян. – Погледни само лицето на фараона. Все едно имаш пред себе си жив човек. Това са най-съвършените портрети, които съм виждала нарисувани от ръка на египтянин.

Бяха застанали пред сцената, в която великият бог Озирис води фараона за ръка и го пази от чудовищата, стълпили се от двете му страни, дебнещи мига, в който да се нахвърлят върху него. Чертите на лицето му навярно отговаряха на тези на покойника, по изражението му човек можеше да реши, че владетелят на Египет е бил сдържан и благодушен, може би дори слабохарактерен.

– Погледни фигурите – рече Никълъс. – Това не са вдървените кукли, пристъпвали винаги с десния крак напред. Това са истински мъже и жени, нарисувани с истинските си анатомични особености. Личи си, че художникът е познавал тайните на перспективата и дълго време е изучавал човешкото тяло.

Застанаха пред следващите две помещения и се спряха да погледнат.

– Какви оръжия! – възхити се той. – Виж само колесницата!

Страните на бойната колесница бяха покрити с тънък златен лист, който блестеше толкова силно на светлината на електрическата лампа, че дразнеше окото. Хамутите и ремъците чакаха да бъдат окачени около вратовете на конете, за да потегли колата в бой. На високата преграда, точно зад големите колелета, стояха колчани, пълни с копия и стрели. Върху златния лист бе гравиран царският картуш на Мамос.

Встрани от великолепната колесница видяха струпани множество бойни лъкове с пръчки, обвити в жици от електрон, бронз или злато. Имаше няколко реда ками с дръжки от слонова кост и мечове с остриета от бляскав бронз. На стените бяха облегнати десетки дълги и къси копия, както и бронзови щитове, украсени с бойни сцени и неизменно подпечатани с името на фараона. В хранилищата се забелязваха също така шлемове и нагръдни плочки от крокодилска кожа и парадните облекла на всеки от славните египетски полкове, навлечени върху дървени манекени в човешки ръст, строени като на парад покрай стените.

Никълъс и Роян продължиха приказното си пътешествие из галерията, заобиколени от все тъй прекрасните фрески, които проследяваха по-нататъшните премеждия на покойния фараон. На една от сцените владетелят играеше с дъщерите си и държеше малкия си син в скута си. На друго място ловеше риба или пък пускаше ястреби в небето, съветваше се с министрите, флиртуваше със съпругите и наложничките си, празнуваше с жреците от храма.

– Същинска хроника на живота в древни времена – задъхваше се от вълнение Роян. – Досега археологическата наука никога не се е сблъсквала с подобни открития.

По всичко изглеждаше, че персонажите от стенописите са били рисувани по действителни модели. Зрителят имаше пред себе си хора, които сякаш дишаха и мърдаха, всеки зает със собствените си дела и пресъздаден с изражение, което да го превърне в личност, отделна и самостоятелна. Художникът не само имаше набито око за детайлите, но притежаваше чувство за хумор и способност да трогва.

– А това трябва да е самият Таита – посочи тя автопортрета, който някогашният евнух си бе направил върху едно от централните пана. – Чудя се дали си е позволил поетически своеволия или наистина е бил такъв красавец!

Двамата се спряха да съзерцаят отблизо лицето на Таита, техния заклет враг. Не можеха да се спасят от проницателния му поглед на мъдрец, опознал тайните на живота. Толкова зашеметяващи бяха способностите на древния художник, че все едно се бяха спрели пред самия него и се опитваха да прочетат в душата му. По устните на Таита играеше едва забележима, тайнствена усмивка. Фреската беше покрита с тънък слой лак, за да остане неподвластна на времето и да изглежда все едно са я нарисували предния ден. С повече въображение Роян забелязваше дори влагата по устните му и нежния блясък в очите му.

– Кожата му е светла, а очите – сини! – възкликна от почуда тя. – Макар че червената му коса почти със сигурност е къносана.

– Чудя се как същият този човек, макар и хилядолетия след смъртта си на два пъти едва не погуби живота ни – на свой ред не сдържаше удивлението си Никълъс.

– Откъде ли идва? Никъде в ръкописите си той не споменава родината си. Дали не са го докарали от Гърция или Италия? А може би произхожда от някое германско племе или е син на моряци викинги? Никога няма да разберем, и то навярно защото самият Таита не е знаел кои са родителите му и откъде са дошли.

– Ето го отново на съседната фреска – посочи англичанинът малко по-напред в тунела. Евнухът с неотразимата красота беше коленичил в знак на почит пред троновете на фараона и царицата. – Подобно на Хичкок и той си пада по идеята сам да се показва в произведенията си.

Нататък следваха двете стаи с царското съкровище, където стояха камари чаши и чинии от бронз и алабастър, инкрустирани със злато и сребро. До тях се виждаха множество лъскави бронзови огледала, топове скъпоценна коприна, лен и вълна. От годините тъканите се бяха разяли го неузнаваемост и представляваха жалки купчинки почернели парцали. По стените между съкровищницата и следващата двойка хранилища беше възстановена ужасната битка, водена от фараона с хиксоските нашественици, в която бе намерил смъртта си, покосен от стрелата на вражеския владетел. Веднага след това Таита отново се появяваше на сцената и в ролята на царски хирург изваждаше окървавеното острие от дълбоката рана в гърдите на господаря си.

Следващата спирка по маршрута им представляваха две дълбоки ниши, в които от земята почти до тавана стояха наредени купища по-големи и по-малки кутии и ковчежета от кедрово дърво. Върху всички кутии стоеше нарисуван царският картуш на Мамос, а под него – различни сцени от сложните ритуали по гримирането на фараона. На едни кутии беше изобразено как робите очертават очите му с черен туш, на други – как пудрят лицето му с бял антимон и начервяват бузите му с пудра, как го бръснат или обличат.

– В малките ковчежета е прибрана цялата козметика на фараона – предположи Роян, – а в раклите са прибрани дрехите му. Сигурна съм, че слугите на Мамос не са пропуснали нито едно от ритуалните и церемониални облекла, които покойният им владетел трябва да носи в Отвъдното. Не можеш да си представиш с какъв интерес бих ги прегледала.

Поредните сцени от живота на фараона се отнасяха до сватбата му с младата девица, обичната господарка на Таита. Лицето на царица Лострис беше предадено с най-трогателни подробности. Сякаш художникът сам бе останал запленен до смъртта си от красотата на своята покровителка и държеше не само да запази лика й за вечни времена, но ако може и да измисли нещо с четчицата си, та да я доближи до самото съвършенство. Мъжкото начало у Таита не бе могло да се сдържи и с прозираща в цялата картина наслада той си беше играл върху разголените й гърди и върху всичко онова, което превръщаше царицата в символ на женската прелест.

– Колко ли я е обичал Таита? – запита се Роян с известна ревност в гласа. – Няма и една краска, която да е сложил върху портрета й без любов…

Никълъс се усмихна и я прегърна през раменете.

Продължиха към края на галерията. В следващата част от огромното хранилище се натъкнаха на не по-малко кедрови кутии, отколкото преди малко. Върху миниатюрите, изрисувани по капаците на ковчежета, стоеше египетският фараон, наполовина скрит под камарите бижута и скъпоценности. Пръстите на ръцете и на краката му почти не се виждаха под многото пръстени, върху гърдите си носеше златни медальони, китките му се губеха под масивни гривни, а също и ръцете над лактите. На едно от изображенията си покойният владетел бе сложил на главата си двойната корона на обединеното египетско царство: отдолу стоеше червената корона на Долното царство с глава на лешояд отпред, над нея – бялата, обвита от тялото на царската кобра, символ на Горното. На едно от съседните ковчежета пък носеше синята корона, с която влизаше в сражение, на следващото – тъй наречения немес, от който се проточваха дълги висулки от злато и лапис лазурит.

– Ако всяка една от кутиите наистина съдържаше това, което е показано на капака й… – замечтано изрече Никълъс, но мисълта му се струваше толкова невероятна, че замълча. Въображението му започна трескаво да прехвърля какви несънувани възможности биха му предоставили подобни скъпоценности, ако успееше да сложи ръка върху тях.

– Спомняш ли си какво пише Таита в свитъците? – попита Роян, явно заета с подобни мисли. – Не мога да повярвам, че подобни съкровища са могли да бъдат събрани на едно място по едно време. – Изглежда, че онова, за което той пише в тайното си завещание, се намира пред очите ни. И последният диамант, и последното зрънце злато стоят непокътнати в своите кутии – така както е искал покойният Мамос.

В последните две помещения по пътя към края на галерията стояха подредени тъй наречените ушабти: малки куклички, направени от зелен, гледжосан порцелан или от кедрово дърво. Цялата колекция представляваше същинска армия от дребни люде, мъже и жени, всички заети в ежедневната си работа. Имаше жреци и писари, съдии и лекари, градинари и земеделци, хлебари и пивовари, слугини и танцьорки, шивачки и перачки, войници и бръснари, както и най-прости селяни, леещи потта си на полето. Всеки от тях държеше в ръце инструментите, с които си изкарваше прехраната, и беше облечен в дрехите, издаващи общественото му положение и занаята, който упражнява. На малките човешки фигурки се падаше тежката задача да придружат своя господар в задгробния живот, за да продължат да му служат. Където и да отидеше след смъртта си фараонът, каквото и да поискаха боговете от него да свърши, той имаше своя подчинен, който да работи вместо него.

Най-накрая се озоваха в дъното на приказната галерия. Пътят им беше препречен от няколко реда прозрачни екрани, висящи от тавана до пода. Навремето това ще да са били завеси от ослепително бял лен, опънати пред царската гробница, за да пазят съня на покойника. Сега обаче, няколко хиляди години по-късно, от тях бяха останали само полуизгнили парцали, разядени от времето и заприличали на огромни, но безжизнени паяжини. Като окачени на рибарски мрежи по дължината на стопилите се платове висяха тук-там звезди и розетки от злато. Отвъд прозрачните паяжини обаче ясно се очертаваше тъмният силует на зееща врата.

– Това трябва да е входът към истинската погребална камера – прошепна Роян. – Между нас и фараона остава само някакъв си крехък воал.

И все пак двамата чакаха разколебани на прага, сякаш ги обземаше страх да направят последната крачка от дългия изминат път.

Мек Нимур беше стар войник и през дългите години, прекарани в кървава борба, се бе нагледал на всякакви рани и болести. Много от тях се беше научил да лекува сам и това помагаше на него и войниците му да оцелеят в неравната битка с враговете. Отрядът, който водеше, беше твърде малоброен и не можеше да си позволи лекар, затова самият той се грижеше за ранените и болните, заради което и постоянно държеше под ръка малка аптечка.

Нареди на хората си да отнесат Тесай в една от сламените колиби в близост до кариерата. Щом се скриха от погледите на войниците, Мек свали съдраните й дрехи и огледа раните по тялото й. Проми всяка една с дезинфектант, там, където обгарянията му се сториха по-опасни, ги превърза с чист бинт. Обърна я по корем и счупи стъклената обвивка на иглата за единствената си спринцовка. Уредът му стоеше винаги подръка и предварително бе напълнен с антибиотик, изпълняващ най-различни предназначения.

Тесай се сви от болка, когато заби иглата в тялото й и той побърза да се оправдае:

– Е, разбираш, че не съм професионален лекар.

– За мен ти си единственият истински лекар на света. О, Мек! Колко пъти с ужас си мислех, че повече няма да те видя. Не ме плашеше толкова смъртта, колкото раздялата с теб завинаги.

Мек извади дрехи от чантата и й ги подаде да се облече. И фланелката, и панталоните бяха шити за далеч по-едра фигура от нейната. Сам нави крачолите й и нежно я погали по прасците. Ръцете му бяха тези на любовник, не на суров и кръвожаден войник.

– Представям си колко ужасно изглеждам – оплака се Тесай и почернялата й от кръв уста се сви в кисела усмивка.

– Напротив, даже си красива – възрази й. – За мен ти винаги си красива.

За да я увери наистина в чувствата си, леко я потупа по бузата, внимавайки да не засегне някоя от раните.

В този момент от далечината се разнесе автоматична стрелба. Тракането на калашниците се губеше из долината, което подсказваше, че престрелката се води на сравнително безопасно разстояние от бента.

Той веднага скочи на крака.

– Почна се. Ного най-сетне атакува.

– Всичко е по моя вина. Аз му казах…

– Няма такова нещо. Никой за нищо не може да те вини. Сторила си, както ти е подсказала неволята. Ако не беше проговорила, щяха да те обезобразят докрай. А в същото време, дори нищо да не знаеха за нас, пак щяха да ни нападнат. – Грабна тесния си колан и го върза около кръста си. От север вятърът донасяше стрелбата на минохвъргачките. – Трябва да тръгвам.

– Знам, не се тревожи повече за мен.

– Винаги ще се тревожа за теб. Хората ми ще те отнесат до манастира. Там е сборният ни пункт. Няма да ме чакаш дълго. Силите не ми стигат да удържа продължително на напора на Ного. Затова скоро ще се видим пак.

– Обичам те – промълви Тесай. – Бих те чакала и цял живот, ако трябва.

– Ти си моята жена – рече й вместо сбогом, обърна се към вратата и скоро се изгуби в гората.

Никълъс се престраши да докосне ефирния плат, запречил входа към гробницата. Само от допира цели парчета от воала се откъснаха и бавно се свлякоха на пода. Златните розетки шумно издрънчаха по плочките. С няколко предпазливи жеста той разкъса ленените завеси, колкото да могат да се промъкнат през отворите, и двамата се озоваха пред самата врата. От едната й страна стоеше на стража масивна статуя на великия бог Озирис с ръце, скръстени пред гърдите, и със символите на царската власт – жезъла и камшика – между пръстите. Срещу него бдеше съпругата му Изида, носеща както винаги кравешки рога и корона във формата на луната. Слепите очи на боговете бяха вперени в безкрайното пространство, лицата им излъчваха тържественост. Никълъс и Роян обаче подминаха четириметровите статуи и се озоваха най-после в истинската погребална камера на Мамос.

Таванът на помещението беше във формата на свод, фреските по него и по стените се различаваха от тези в галерията преди малко. Стилът им беше най-традиционен, липсваше творческата смелост на стенописите от дългата аркада. Цветовете бяха някак по-плътни, по-тъмни и застояли, мотивите – по-заплетени. Самата камера се оказа по-малка, отколкото си бяха представяли – с размери колкото да побере огромния гранитен саркофаг на божествения фараон Мамос.

На височина саркофагът стигаше до гърдите на Никълъс. Страните бяха покрити с барелефи, изобразяващи сцени с фараона и останалите богове от пантеона. Каменният капак представляваше легнала фигура на покойника, за целта леко уголемен. Първото нещо, което забелязаха, бе, че саркофагът заема първоначалното си положение и че глинените печати, поставени от жреците на Озирис, стоят по местата си. Още веднъж се уверяваха, че никой преди тях не бе проникнал в гробницата. В продължение на хилядолетия мумията бе останала далеч от хищните ръце на крадците.

И все пак нещо друго, много по-интересно привлече от самото начало вниманието им. В иначе традиционната от култова гледна точка гробница имаше два детайла, които веднага правеха впечатление. Първият беше великолепният боен лък, оставен върху капака на саркофага. На височина лъкът стигаше кажи-речи до главата на Никълъс и дългият му дървен ствол беше стегнат от дебела жица от електрон – онази сплав от злато и сребро, формулата за чието получаване от векове тънеше в забрава.

Другата вещ, която по принцип не би трябвало да присъства в една царска гробница, стоеше на пода, до саркофага. Представляваше малка човешка фигурка от типа на кукличките ушабти. Само един поглед бе достатъчен да се установи изящната изработка на дървената статуетка, а за Никълъс и Роян не бе трудно да познаят кой е изобразеният. Само преди няколко минути бяха видели лицето му на няколко места по стенописите в галерията.

Думите на Таита, записани в един от десетте папируса, сега отекнаха из тясната гробница и закръжиха като ято светулки над каменния саркофаг:

„Когато застанах за последен път пред царския саркофаг, отпратих всички работници навън. Исках да съм последният смъртен, положил очи върху него. След мен гробницата щеше да бъде запечатана завинаги.

Когато се уверих, че съм сам, отворих големия вързоп, който носех със себе си. От него извадих дългия лък Ланата, който Танус беше кръстил на господарката ми; Ланата беше детското й име, забравено, щом достигна моминска възраст. Него положих върху запечатания капак на саркофага.

Бях взел обаче и нещо друго. Отново бръкнах във вързопа и извадих фигурката-ушабти, която лично бях изваял. Оставих я пред саркофага. Докато работех върху нея, бях подредил три медни огледала около себе си, та да мога да видя лицето си под всички възможни ъгли и да го възпроизведа най-достоверно. Кукличката играеше ролята на един миниатюрен Таита.

Върху долната й повърхност написах следното…“

Роян коленичи пред саркофага и вдигна малката фигурка. С неприкрито страхопочитание я обърна с главата надолу и прочете йероглифите, издълбани в кедровото дърво.