Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

Бяха нужни задружните усилия на Никълъс, Хансит и осем други помощници, за да бъде повдигнат каменният капак на саркофага. Залитайки под огромната му тежест, те най-после успяха да го облегнат невредим върху стената. След това Роян и Никълъс застанаха на постамента на саркофага и погледнаха вътре.

Между каменните стени лежеше пъхнат огромен дървен ковчег, изпълнил целия саркофаг. И на неговия капак бе изваяна все същата скулптура, изобразяваща легналия фараон. Беше положен в поза на мъртвец с кръстосани пред гърдите ръце и символите на царската власт в тях. Ковчегът беше позлатен и инкрустиран с полускъпоценни камъни. От легналото си положение фараонът гледаше със сериозни очи хората, които бяха посмели да го обезпокоят.

Напрегнаха мускули и извадиха ковчега навън. Колкото и тежък да беше той, не представляваше нищо в сравнение с гранитния капак отпреди малко. С възможно най-голямо внимание Никълъс разчупи златните печати и разряза дебелия пласт втвърдена смола, който придържаше капака към стените на ковчега. Отвориха го и вътре откриха още един, отново закотвен неподвижно между стените на външния. И него отвориха само за да открият трети. Все едно им бяха подарили огромна матрьошка за рождения ден и бързаха да видят какво се крие в сърцевината й. Колкото повече капаци отваряха, толкова повече се смаляваше и изображението на фараона върху тях.

Най-накрая преброиха общо седем ковчега, един от друг по-изящно украсени и по-щедро обсипани със злато и скъпоценни камъни. Седмият ковчег беше малко по-голям от естествен човешки ръст и целият излят от масивно злато. Светлината на лампите обхвана лъскавия метал и отражението наподобяваше хиляда огледала, наредени едно до друго. Ярките лъчи достигнаха и до най-отдалечените кътчета на погребалната камера.

След изтощителен труд десетината мъже вдигнаха и капака на последния ковчег. Първото, което видяха, бяха купищата цветя оставени под него. Бяха изсъхнали още преди хилядолетия и трудно можеше да се определи първоначалният им цвят. Ароматът им също се бе изгубил и единствената миризма, която блъсна Никълъс в носа, беше дъхът на старо. Цветчетата, превърнали се във великолепен хербарий, само при докосване с пръст се разпадаха на хиляди парченца, все едно бяха изгоряла хартия. Изсъхналите цветя бяха положени върху тънък пласт фин лен; някога той ще да е бил бял като сняг, но от времето, а и заради растителните сокове на някога свежите цветя беше станал жълтеникавокафяв. Между гънките му търсачите отново уловиха блясъка на злато.

Никълъс и Роян застанаха един срещу друг над ковчега и дръпнаха лененото покривало. Платът тихичко пропука и започна да се къса като тънък картон между пръстите им. Двамата най-сетне успяха да го отстранят и по лицата им се изписа изумление. Пред тях стоеше златната погребална маска на фараона. Поради обема си предаваше изображението на покойника леко увеличено, но иначе по-съвършен портрет не би могъл да съществува – и най-малката подробност от лицето ясно личеше по златната повърхност. Благодарение на незнайния майстор на маската вечността завинаги щеше да запомни лика на мъртвеца. Никълъс и Роян стояха надвесени над величественото творение и усещаха как очите на фараона, направени от обсидиан и планински кристали, ги бяха хипнотизирали. В погледа на египетския владетел се четеше тъга и обвинение, което те не можеха да не приемат.

Дълго време мина, преди някой от двамата да набере смелост и да посегне към златната маска. Когато обаче я вдигнаха от главата на мумията, за пореден път се увериха, че тялото на фараона и това на блестящия му пълководец Танус са били подменени. Личеше си, че мумията на мъртвеца е твърде голяма за сравнително малкия ковчег. При прибирането й крайниците й би трябвало да се свият и тук-там да се разголят под ленените превръзки.

– Ако това беше наистина царска мумия – тихо обясни Роян, – под превръзките трябваше да открием множество амулети. Това, което имаме насреща си, не може да бъде друго, освен тялото на един обикновен египетски благородник.

Никълъс разви превръзките около главата на мъртвеца и пръстите му напипаха гъст кичур коса.

– Според портретите на фараон Мамос от аркадата косата му е била къносана в червено – измърмори. – Погледни обаче тук.

Космите, които беше хванал между пръстите си, бяха на цвят сребърно златисти и напомняха за тревите на саваната по време на суша.

– Вече не ще и съмнение. Погребаното тяло принадлежи на Танус, приятеля на Таита и любовник на царица Лострис.

– Да – съгласи се Роян и в очите й започнаха да напират сълзи. – Това е той, истинският баща на сина на Лострис, бъдещия египетски фараон Тамос, предшественик на велика царска династия. Това е мъжът, чиято кръв тече в жилите на множество египетски владетели.

– Макар и посвоему, той е бил не по-малко велик от всеки друг фараон – рече Никълъс.

Роян първа се върна на земята.

– Реката! – възкликна тя ужасено. – Не можем да позволим всичко това да си отиде отново, щом Дандера прелее.

– Не можем и да вземем всичко със себе си, за да го запазим. Твърде много ценни неща видяхме из гробницата. Пред себе си имаме най-голямото съкровище, откривано някога по света. Времето ни почти изтича, затова трябва да подберем най-значимите и скъпи находки, да ги натоварим в кутиите и да се махаме. Един Господ знае дали и за това ще ни остане време.

В няколкото часа, които може би им оставаха, те се заловиха трескаво за работа. Не можеха и да мислят за фотографиране на статуите и стенописите, за ровене из огромните колекции на мебели и оръжия, из съдовете за хранене и раклите с царски дрехи. Голямата златна колесница също щеше да остане там, където я бяха намерили.

Златната маска на фараона беше прибрана, но мумията на Танус остана непобутната в най-вътрешния златен ковчег. Никълъс веднага прати вест на Маи Метема. Старият игумен лично дойде в гробницата, придружен от двадесет монаси, които тържествено приеха в дар обещаните мощи на християнския светия. Подеха радостни химни и отнасяйки се с нужната почит към тленните останки на блажения Антоний го отнесоха към новия му дом в забраненото светилище на манастира.

– Така поне древният герой ще получи полагащото му се уважение – рече Роян. – Пък и в крайна сметка гробницата в църквата си е неговата собствена, нали? – Тя започна да се озърта из погребалната камера: – Не можем да оставим този хаос след себе си. Гледай само как сме разхвърлили ковчези и капаци навсякъде по пода. Ще си помислят хората, че са идвали крадци.

– Ами ние какво сме, ако не банда крадци? – усмихна й се Никълъс.

– Ние сме археологическа експедиция – тросна му се разгорещено. – И трябва да се държим както подобава.

Той се подчини на капризите й и заедно с помощниците си се зае да прибира шестте останали ковчега един в друг. Най-накрая дори върнаха каменния капак на мястото му върху саркофага. Едва тогава Роян им позволи да изберат по нещичко за себе си от несметните богатства из аркадата.

Без съмнение погребалната маска представляваше най-ценната находка от цялата гробница. Размерите й се оказаха точно колкото да я поставят в една от кутиите за амуниции. До нея беше поставена и дървената фигурка, изобразяваща Таита. За да не се повреди, бяха я обвили плътно със стиропор. Върху капака Роян написа с восъчен молив: „Маска и ушабти Таита“.

В крайна сметка времето беше ограничено и двамата подбраха, каквото им хвана окото от пръв поглед. Нямаше как и да отварят една след друга всички дървени кутийки из хранилищата край аркадата. Самите ковчежета, боядисани и позлатени, представляваха интерес като находки, затова трябваше да се отнасят почтително с тях. За да не разбиват кутиите, се водеха единствено по рисунките отгоре им. За щастие скоро се увериха, че те отговарят на съдържанието и с тяхна помощ можеше за сравнително кратко време да се изготви що-годе пълен каталог на царската бижутерия. Откриха я в голямата кутия, на чийто капак фараонът беше изобразен със синята си бойна корона, положена върху избродирани със злато възглавнички, така ушити, че да я предпазват най-добре от удар.

Макар да бързаха и да се стараеха да не обръщат голямо внимание на предметите, минаващи през ръцете им, двамата търсачи на съкровища бяха като замаяни от ценностите, до които се докосваха. Докато отваряха най-горните кутии и преглеждаха набързо съдържанието им, те се натъкнаха на несънувани скъпоценности. Успяха да се доберат и до двойната, червено-бялата корона, символизираща обединението на двете царства, и до златния немес с царската кобра. Заедно със синята корона отпреди малко те бяха в толкова запазено състояние, все едно фараонът ги беше свалил предния ден от главата си, за да ги прибере за през нощта.

Пръв и основен принцип в подбирането на находките беше обемът им да е достатъчно малък, за да се поберат в металните кутии. Окажеха ли се по-големи от позволеното, независимо от голямата си материална стойност или научна значимост, предметите биваха неизбежно отхвърляни. За щастие повечето от кутиите с царската бижутерия бяха достатъчно малки, за да не предизвикат подобни проблеми, и щяха да отпътуват заедно с безценното си съдържание. По-големите вещи обаче – короните и големите нагръдни плочки – трябваше да се вадят от дървените ковчежета и да се опаковат отново с дунапрен, преди да заемат мястото си в кутиите за амуниции.

Натовариха всичко и помощниците в експедицията започнаха да изнасят кутиите една по една на площадката пред запечатания вход на гробницата, откъдето да ги прехвърлят вън от шахтата. Освен осемте статуи от разрушената галерия двамата изследователи бяха успели набързо да включат в каталога си четиридесет и осем други парчета, преди гласът на Сапьора да прогърми из стълбището.

– Шефе, къде си се скрил, по дяволите? Не можете повече и секунда да останете тук. Хайде, човече, вдигай си косматия задник и се измитай, преди да е станало късно! Реката всеки момент може да помете бента.

Плешивото теме на инженера се показа в дъното на аркадата, но когато се изкачи до площадката, и той не можа да сдържи възхищението си. Пред безценните съкровища, които се разкриваха в приказната аркада, устата му безпомощно увисна и той широко отвори очи. Трябваха му няколко минути да се овладее след преживяния шок и да се върне към по-прозаичната тема отпреди малко.

– Сериозно ти говоря, шефе! Според мен ни остава по-малко от час да избягаме оттук. Бентът няма да издържи. Освен това хората на Мек вече са се отдръпнали в хълмовете над началото на пролома и също може да отстъпят всеки момент. Ако излезеш пред шахтата, и ти ще чуеш стрелбата. Двамата с Роян трябва да се измъквате възможно най-бързо!

– Добре, Сапьоре, тръгваме. Видя ли кутиите, подредени на площадката пред стълбите?

Той кимна утвърдително и Никълъс продължи:

– Накарай хората да ги натоварят и тръгвай с тях към манастира. Ти лично отговаряш за пренасянето. Ние ще те последваме заедно с останалите по пътеката.

– Не си губи времето. Колкото и скъпи да са всички тези джунджурийки, не струват повече от живота ти. Повтарям ти, тръгвай още сега.

– Съгласен съм с теб, но приятелски те съветвам да не използваш думата „джунджурийки“ в присъствието на Роян. Може да се получат неприятни сцени.

Сапьора вдигна рамене.

– Само да не кажеш, че не съм те предупредил.

Обърна гръб на приятеля си и се изгуби по стълбите.

– Нали знаеш къде сме скрили лодките? – подвикна му Никълъс. – Ако стигнеш преди мен, веднага започвай да ги надуваш. Идваме веднага.

Даниъл си отиде, а той хукна към другия край на аркадата, където Роян продължаваше да се занимава с бижутата на фараона.

– Стига толкова! – извика й. – Нямаме повече време, трябва да се махаме.

– Ники, не можем да оставим…

– Вън ти казвам! – дръпна я за ръката. – Това, което трябва да направим сега, е да изчезваме възможно най-скоро. Освен ако не искаш да се възползваш от опразнената гробница за лични цели.

– Не мога…

– Млъкни, луда жено! Веднага! Бентът всеки момент може да се разкъса.

Тя обаче се освободи от ръката му, грабна с пълни шепи от скъпоценностите в краката си и започна да ги тъпче по джобовете.

– Не мога да ги оставя така.

Този път Никълъс я хвана през кръста и я преметна през рамото си.

– Щом ти казвам нещо, ще ме слушаш – тросна й се той и хукна с все сили към изхода.

– Ники! Веднага ме пусни – риташе Роян с крака из въздуха, зачервена от яд, но той вече слизаше по стълбите.

Хансит и останалите тъкмо изнасяха последните кутии и изчезваха през отвора в другия край на тунела. Бяха качили товара върху главите си и бързаха, колкото им позволяваше тежестта му.

Едва сега Никълъс остави Роян на земята.

– Обещаваш ли, че ще се държиш като добро момиче? Ние не си играем, грози ни смъртна опасност. Като казвам „смъртна“, имам предвид „смъртна“.

– Знам – примири се тя. – Просто не можех да се разделя с останалото.

– Достатъчно сме говорили, трябва да тръгваме. – Сграбчи я за ръката и хукна към изхода на лабиринта. Още при първите стъпала тя се освободи от пръстите му и затича нагоре, като скоро го остави далеч зад себе си.

Дори и с тежките кутии върху главите си носачите показваха завидна бързина. Никълъс и Роян се оказаха като заклещени между помощниците си, които подобно на тях с тревожно очакване търсеха знаците по стените, които да ги упътят из лабиринта. Най-накрая излязоха на централното стълбище и с облекчение се насочиха към изхода. Сапьора чакаше на площадката пред разрушената галерия и щастливо си отдъхна, когато забеляза приятелите си между останалите.

– Доколкото си спомням, ти казах да бързаш към лодките – скара му се Никълъс.

– Страхувах се да не се окажеш най-големия глупак на земята – оправда се той. – Де да ви знам няма ли да се забавите в гробницата.

– Трогнат съм, Сапьоре – потупа го мечешки по рамото Никълъс и тримата заедно продължиха надолу по рампата, за да излязат на моста над кладенеца. – Къде е Мек? – попита задъхано, докато Уеб пъргаво прескачаше препятствието. – Виждал ли си Тесай?

– Тесай се върна най-после. Случили са й се ужасни неприятности. Като я видях на какво е заприличала… Изглежда, здравата са я били.

– Какво са я правили? – пребледня Никълъс. – Къде е сега?

– Доколкото разбрах, била попаднала в ръцете на Шилеровите горили, които са я смазали от бой. Хората на Мек я отнесоха към манастира. Ще ни чака при лодките.

– Благодаря на Господ, че е още жива – въздъхна с облекчение приятелят му. – Ами Мек?

– Опитва се да спре атаките на Ного. Цяла сутрин из района се стреля с автомати и минохвъргачки. Когато силите му свършат, и той смята да се оттегли към манастира.

Последните метри до изхода на шахтата трябваше да пробягат сред вода до глезените, внимавайки да не се подхлъзнат по коварния под. Най-сетне се измъкнаха под открито небе и прескочиха малкия бент, за да стъпят на сравнително безопасното каменно дъно на пролома. Никълъс вдигна глава към бамбуковата стълба, по която Хансит и останалите пъргаво се катереха, сякаш кутиите за амуниции не им пречеха.

В този миг долови добре познати звуци. Ослуша се за секунда-две, сетне мрачно се обърна към Роян.

– Автоматична стрелба! Мек продължава да се съпротивлява, но противникът е вече съвсем близо.

– Чантата ми! – понечи тя да хукне към сламените колиби. – Трябва да си взема нещата.

– Не мисля, че толкова ще ти трябва пижама! – улови я навреме и я поведе към стълбата. – Единственото, от което всички имаме нужда, е да се измъкнем възможно най-бързо от обкръжението на Ного. Хайде, Роян, да бързаме!

Един по един последните бегълци се уловиха за бамбуковите пръти и когато благополучно се оказаха на върха на скалата, Роян с изненада откри, че въпреки влажната пръст в краката й времето е хубаво и слънцето грее високо в небето. След няколкото дни, прекарани в тъмните и усойни подземия на гробницата тя напълно бе изгубила представа за времето. Обърна лице към слънцето и за момент се порадва на топлещите му лъчи, а Никълъс броеше носачите, разтревожен да не са забравили някого на дъното на пролома.

Даниъл Уеб застана начело на колоната и с бърза крачка пое напред из гората, следван плътно от помощниците си. Никълъс и Роян изчакаха всички да минат пред тях и тръгнаха в края на групата. Гърмежът на оръжията им се струваше толкова близо, че се оглеждаха да не попаднат на някой въоръжен войник по пътя си. Престрелката се водеше на по-малко от километър зад гърбовете им. Колкото повече се стреляше, толкова по-бързо напредваха и носачите, окрилени от страха си. Всички бързаха да излязат на пътеката за манастира, преди авангардът на Ного да е отрязал пътя за отстъпление.

Преди обаче да излязат на самата пътека, се сблъскаха с няколко въоръжени мъже, които носеха ранен на носилка. И те слизаха по посока на манастира. В първия момент Никълъс си каза, че на носилката трябва да е някой от хората на Мек, ударен от неприятелски куршум, но изравнявайки се с партизаните, му трябваха няколко секунди да разпознае обезобразеното лице на Тесай.

– Тесай! – наведе се над нея. – Кой ти е направил това?

Тя погледна нагоре и огромните й черни очи я накараха да прилича на малко дете, наказано с бой от строгия си баща. Едва успя с няколко не съвсем разбираеми думи да му обясни какво се е случило.

– Хелм! – побесня той. – Как ми се иска да хвана това копеле…

Едва сега и Роян се присъедини към двамата. Щом видя лицето на приятелката си, изпищя от ужас, след което се впусна да я прегръща.

Никълъс се обърна към един от носачите:

– Мезра, какво става тук?

– Ного пробива със сила от изток. Всеки момент може да ни обкръжи от две страни, затова бързаме да се изтеглим. Не можем повече да удържаме позициите си.

– Знам, знам – кимна Никълъс, – свикнали сте да се движите. Къде е Мек Нимур?

– Отстъпва по източния бряг на пролома. – Някъде зад тях се разнесоха нови изстрели. – Това е той – кимна партизанинът. – Ного здравата го е притиснал.

– Какви са заповедите?

– Да отнесем войзеро Тесай до лодките и да чакаме там Мек Нимур.

– Чудесно! Ще вървим значи заедно.

Следвайки неравния силует на терена, хеликоптерът летеше ниско над земята, по възможност без да се показва над билата на хълмовете. Хелм знаеше, че партизаните на Мек Нимур са въоръжени и с противовъздушни установки, които в ръцете на опитен боец можеха да се окажат смъртоносно оръжие. Джет рейнджърът нито беше брониран, нито можеше да лети високо, за да остане извън обсега на ракетите. Единствената му защита бе да се крие зад естествените прегради, които го отделяха от противника.

Дъждовните облаци се спускаха от платото към долината на Абай, но хеликоптерът винаги се озоваваше на поне няколкостотин метра под тях. Лошото бе, че силният вятър, който се появяваше от време на време съвсем изненадващо, подхващаше в мечешката си прегръдка вертолета и заплашваше да го захвърли в близките скали, докато тежките дъждовни капки неуморно тропаха по предното стъкло. Пилотът се бе навел колкото му позволяваха коланите през раменете и концентрираше цялото си внимание върху насечения терен. Хелм заемаше седалката вдясно от него, Фон Шилер и Нахут Гудаби бяха притиснати един до друг отзад и неспокойно кълчеха вратове в паника да не би някое от дърветата да се окаже по-високо и да закачи хеликоптера с върха си.

През няколко минути радиото оживяваше и в слушалките се носеха гласовете на войниците, които насочваха стрелбата на минохвъргачките или пък съобщаваха докъде са стигнали. Освен всичко друго пилотът трябваше да бъде и преводач и да обяснява на пътниците чужденци какво точно става в долината под тях.

– Край пролома се води ожесточена престрелка – съобщи той на Фон Шилер, – но шуфтите са започнали бързо да се изтеглят. Ного добре е наредил силите си и напредва без сериозна съпротива. Току-що е успял да подгони партизанския отряд от хълмовете на изток от нас – посочи с лявата си ръка. – Шуфтите са под постоянния обстрел на минохвъргачките ни.

– Успели ли са да достигнат мястото, където Куентън-Харпър е работил?

– Не е много ясно. Това, което ми съобщават по радиостанцията, е доста объркано – оправда се пилотът и в същия миг някой започна да говори на арабски в слушалките. – Мисля, че това беше гласът на самия Ного.

– Повикайте го! – нареди Фон Шилер на Хелм, който се беше облегнал на седалката си и досега не взимаше участие в разговора. – Питайте го дали са успели да завземат терена около гробницата.

Хелм се пресегна и откачи микрофона.

– Розов цвят, тук Бисмарк. Приемате ли?

За минута в слушалките не се чуваше друго, освен съскане и пращене, но след малко Ного отговори на английски:

– Предавайте, Бисмарк.

– Овладели ли сте поставената цел? Стоп.

– Да, Бисмарк, овладели сме я. Всичко е по план. Съпротивата е смазана. Пращам хора по стълбата да разчистят входа.

– Ного вече е влязъл в пролома – извърна се Хелм към Фон Шилер. – Можем и ние да се насочим натам.

– Кажете му да не пуска никого в обекта, преди да съм пристигнал – заповяда немецът. Гласът му беше спокоен, но погледът му излъчваше дива радост. – Трябва да съм първият, стъпил в гробницата. Нека знае.

Докато Хелм предаваше заповедите на полковника, Фон Шилер потупа пилота по рамото.

– Колко е разстоянието оттук до целта?

– Около пет минути полет, сър.

– Когато стигнете, направете за всеки случай кръг около мястото. Трябва да сме сигурни, че Ного държи положението в ръце.

Пилотът дръпна ръчката и от смяната на скоростите двигателите намалиха оборотите си. Хеликоптерът се спусна още по-ниско над дърветата и пилотът посочи някаква точка по реката.

– Какво има? – попита Фон Шилер, като проследи пръста му. – Какво виждате?

– Бентът – отговори му тексасецът. – Бента, който Куентън-Харпър е построил. Здравата се е потрудил.

Обширната водна площ, затворена от яза, изглеждаше оловносива на процеждащата се през облаците слънчева светлина. Потоците, рукнали отпреди няколко дни откъм планините, допълнително размътваха реката, която гневно се изливаше в тесния канал към дола и сипеше пръски пяна във всички посоки.

– Няма никой! Хората на Харпър са се изнесли.

– Какъв е онзи жълт обект на брега? – попита с известна тревога немецът.

– Тракторът, за който ви говорихме. Спомняте ли си? Моят осведомител ми беше говорил за него.

– Да не губим повече време тук – даде знак да продължат Фон Шилер. – Нищо интересно за гледане. По-добре да побързаме!