Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

Епилог

Разхождаха се по крайбрежната алея в червеникавия здрач на вечерта. Под тях зелените непроницаеми води на могъщата река криеха тайните на вековете.

Спряха се под руините на големия храм, който Рамзес беше построил в Луксор, може би на същото място, където преди хилядолетия бе стояла огромната ладия на фараон Мамос и бяха стъпвали краката на Таита и неговата красива господарка. Облегнаха се на каменните перила и зареяха поглед из изчезващите в тъмнината хълмове от другата страна на Нил.

Времето отдавна беше изтрило спомена за погребалния храм и голямата алея, построена, за да отведе фараон Мамос по пътя до последния му дом. Други царе бяха строили свои собствени паметници върху техните основи. Никой никога не бе успял да открие гробницата, в която Мамос така и не беше погребан. По всяка вероятност тя се бе намирала в близост до тайния вход към сърцето на скалите, откъдето Дураид Ал Сима беше проникнал в гробницата на царица Лострис, гробница станала известна най-вече с откритите в алабастровите делви десет древноегипетски папируса.

Четиримата дълго време мълчаха и се любуваха на падащата нощ. Вече бяха твърде близки, за да се пазят от тишината. Пред тях минаваше туристическо корабче, забързало се нагоре по течението. Тълпи туристи се бяха струпали по десния борд и дори след десетдневно пътуване по вода продължаваха с все тъй неугасващ интерес да разглеждат красотите на Египет. Екскурзоводите им сочеха големия храм на брега и пътниците се мъчеха да видят по-добре на оскъдната светлина колосалните стълбове и издълбаните в камъка изображения на богове и богини. На фона на тихата вечер възбудените им гласове изглеждаха някак жалки и съвсем не на място.

Най-накрая Роян хвана Тесай под ръка и двете жени продължиха нататък. Една до друга те представляваха красива гледка: стройни, млади, с меденокафява кожа и весел смях. Черните им коси се открояваха като въглени на фона на сивкавите облаци прах, довявани откъм Сахара. Никълъс и Мек ги последваха и всеки замечтано гледаше своята любима.

– И какво стана сега? Ти, железният човек, заклетият шумкар, изведнъж си пренесе дебелия задник в Адис Абеба и се намърда в пухкавите кресла на политиците… Не мога да повярвам, Мек.

– Има време, когато трябва да се бием, и време, когато трябва да строим мира – отвърна му със сериозен тон, но той пак продължи насмешливо:

– Забелязвам, че откакто си навлязъл в новото си поприще, си почнал да се учиш и на подходящите клишета – потупа го по рамото. – И все пак как успя да извършиш подобен скок? От някакъв си разбойнически главатар да станеш изведнъж министър на отбраната?

– Да си призная честно, парите, които ми прати след продажбата на синята корона, ми помогнаха донякъде. С тях успях да си създам връзките, от които имах нужда, за да успея. Но основната причина да ме повикат в правителството бе, че без моето участие никой не може да разчита на демократични избори. В крайна сметка по-добре беше да ме приемат в средите си, отколкото да се правят, че не съществувам.

– Единственото, което не ме радва никак, е, че трябваше да им дадеш до стотинка спечеленото с толкова много труд – укори го Никълъс. – По дяволите, Мек, честни хора като теб нямат шанс всеки ден да получават милиони.

– Аз не съм ги дал на „тях“ – поправи го приятелят му. – Парите отидоха в държавната хазна, където винаги имам начин да ги наглеждам и проверявам за какво се използват.

– И все пак петнадесет милиона долара не са шега работа. Колкото и да ме убеждаваш, за мен това си е чиста проба екстравагантност. Единственото, което одобрявам, е партньорът, когото си си избрал за предстоящите президентски избори.

И двамата се обърнаха към тънкия гръб на Тесай, скрит под буйните й черни къдрици.

– Може и да не ми харесва назначаването ти за министър на отбраната, но пък си казвам, че от Тесай е станало един много чаровен и интересен министър на културата и туризма.

– Само си представи какъв интересен и чаровен вицепрезидент ще има тепърва да става, щом се обявят резултатите от гласуването през август – предвкуси близката победа Мек и в този миг Роян се обърна да им подвикне:

– Нека пресечем улицата.

Никълъс до такава степен се беше вглъбил в разговора си, че дори не забеляза новата пристройка на луксорския музей за древни изкуства, която се издигаше на отсрещния тротоар. Двете жени изчакаха мъжете си да ги настигнат, всяка взе своя под ръка и се насочиха през платното.

Пресичаха широкия булевард и се пазеха да не бъдат сгазени от конските каруци. Никълъс изведнъж се наведе към Роян и я целуна бегло по бузата.

– Както винаги сте за изхрускване, лейди Куентън-Харпър.

– Карате ме да се изчервявам, сър Ники – изкикоти се тя. – Знаете, че още не съм свикнала да ме наричат така.

Излязоха на отсрещния край на булеварда и се спряха пред централния вход на новия музей. Издаденият покрив се подпираше на големи колони, миниатюрни копия на тези от храма в Карнак. Цялата сграда беше построена от масивни блокове жълт пясъчник, контурите й бяха съвсем семпли. Това обаче създаваше впечатление за известна монументалност.

Роян ги поведе към входа за посетители, каквито все още не пускаха вътре. Президентът щеше да пристигне в понеделник специално за откриването, а Мек и Тесай бяха официални представители на етиопското правителство за тържествената церемония. Пазачите на вратата поздравиха почтително Роян и се затичаха да отворят тежките, обковани с бронз врати пред гостите.

Фоайето бе тихо и прохладно; климатичната инсталация поддържаше постоянна температура за съхраняването на древните уникати. Експонатите бяха подредени в дълбоки ниши в стените, осветлението беше дискретно, но вършеше чудесна работа. Посетителите на музея можеха да се любуват на съкровищата от гробницата на фараона, все едно ги имаха пред себе си вкъщи. Цялата колекция бе подредена на простия принцип всеки следващ експонат да бъде по-зашеметяващ от предишния. Предметите бяха поставени в гнезда от сатен в царския син цвят на Мамос.

Четиримата гости вървяха покрай витрините и почти не смееха да продумат. Когато се обръщаха с въпроси към Роян, тя им обясняваше всичко полугласно. Чудесата, които се разкриваха пред очите им, ги държаха в магически плен и не искаха да ги пуснат. Най-накрая малката група застана пред вратата на последната зала – тази, в която се намираха най-ценните и необикновени предмети във фантастичната колекция.

– И като си помисля, че всичко това е само малка част от цялото съкровище на Мамос – прошепна Тесай. – Колко ли още ценности са останали заровени под водите на Дандера. Толкова е вълнуващо, че чакам с нетърпение кога ще продължим с голямото приключение.

– А, забравих да ви кажа! – възкликна изведнъж Мек и по доволната му усмивка разбраха, че изобщо не е забравил, ами е чакал подходящия момент да съобщи важната новина. – От Смитсониън потвърдиха решението си да спонсорират повторното отбиване на реката и провеждането на нови проучвания в гробницата на Мамос. Цялата експедиция ще бъде под егидата на организацията, както и на правителствата на двете заинтересовани страни – Египет и Етиопия.

– Това са страхотни новини – зарадва се веднага Роян. – Гробницата сама по себе си ще представлява един от най-привлекателните археологически обекти на света, а развитието на туризма ще се отрази добре на етиопския бюджет…

– Нека не избързваме – спря я Мек. – Има едно задължително предварително условие.

Изгледа го едва ли не с ужас и попита разтревожено:

– И какво е това предварително условие?

– Настояват начело на проекта да застанеш ти.

Тя плесна с ръце от вълнение и си придаде хем сериозно, хем шеговито изражение.

– Е, като говорим за предварителни условия, нека знаят, че и аз имам такива.

– Може ли да ги научим? – попита Мек.

– Държа лично да назнача своя помощник при разкопките.

Той прихна да се смее:

– Отсега можем да познаем избраника – и потупа бащински Никълъс по гърба. – Само да се пазиш лакомите му пръсти да не докопат нещо ценно! – предупреди той жена му.

Роян обаче нежно прегърна Никълъс през кръста.

– Не можеш да си представиш колко се е поправил. Веднага ще ви го докажа. – И без да пуска мъжа си, поведе гостите в последната зала.

Мек и Тесай замръзнаха на входа от удивление и онемели впериха поглед в голямата стъклена витрина, поставена в центъра на помещението. В единия й край стоеше червено-бялата корона на Горен и Долен Египет, в другия – златната погребална маска на Мамос, блестяща като огледало на светлината на лампите.

Останал зашеметен няколко минути, Мек най-сетне се отърси от шока. Приближи се с бавни крачки до бронираното стъкло и погледна надписа върху месинговата пластинка под експонатите: „Дадено за вечни времена от сър Никълъс и лейди Куентън-Харпър“.

Той се обърна на другата страна и изгледа недоумяващо приятеля си.

– И след всичко това ми държиш сметка защо съм жертвал парите си за каузата? Как можа да се откажеш от собствения си дял, Никълъс?

– Не беше никак лесно – призна той с въздишка. – Просто ми беше поставен деликатен ултиматум от една от страните в сегашния ни разговор.

– Не го съжалявайте горкото момче – засмя се Роян. – Ще има дълго време да си харчи милионите, които Питър Уолш му поднесе на тепсия в Швейцария. Нали продаде и златната корона с кобрата? Не можах да го сваря навреме и да го разубедя.

– Достатъчно сме обсъждали личните ми дела – разсърди се Никълъс. – Слънцето залезе и настана време да пийнем. Доколкото си спомням, зад бара в хотела зърнах бутилка „Лафроайг“. Да отидем да видим не съм ли се заблудил.

Хвана Роян под ръка и бързо се запъти към изхода, а Мек и Тесай се усмихваха на смущението му преди малко.