355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Уилбур Смит » Седмият папирус (Том 2) » Текст книги (страница 21)
Седмият папирус (Том 2)
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 04:07

Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"


Автор книги: Уилбур Смит



сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 25 страниц)

– При скалите има плитчина – извика Мек и посочи към задаващия се завой. – Можем някак да се закотвим и да преспим.

Горе, в една цепнатина в камъка бе израсло малко, но доста жилаво дръвче. Използваха го като кнехт и преметнаха дебело въже през стъблото му. После подредиха петте лодки една до друга и ги навързаха за него. Не смееха и да мечтаят за топла храна и чиста вода; трябваше да се задоволят с ограничените порции в студените консерви, където войниците лакомо бъркаха с щиковете си, и с няколкото изсъхнали филийки хляб.

Мек се прехвърли от своята лодка на тази на Никълъс. Двамата доближиха глави и етиопецът тихичко подшушна на ухото на приятеля си:

– Още един човек липсва. Не сме го намерили след преобръщането. Вече е късно да го търсим.

– Не се справям много добре – призна си англичанинът. – Може би утре ти трябва да ни поведеш.

– Не е по твоя вина – стисна го през раменете Мек. – Никой не би се справил по-добре от теб. Всичко стана заради последния водопад… – млъкна и двамата се заслушаха в грохота из тъмнината.

– Колко далеч сме стигнали според теб? И колко остава?

– Мисля, че е невъзможно да ти отговоря, но според мен сме на половината път до границата. Би трябвало да я стигнем утре следобед.

Двамата се умълчаха и след известно време Мек попита:

– Коя дата сме днес? Изгубил съм всякаква представа за дните.

– И аз. – Никълъс вдигна ръчния часовник пред очите си, за да погледне датника на оскъдната вечерна светлина. – Мили Боже! Вече сме тридесети.

– Доколкото си спомням, самолетът трябва да кацне при Розейрес вдругиден.

– Точно така, на първи април – кимна той. – Ще успеем ли да стигнем навреме?

– Ти ще кажеш, не аз – усмихна се кисело Мек. – Няма ли възможност дебелият ти приятел да закъснее?

– Джени никога не закъснява – поклати глава Никълъс.

Отново настъпи мълчание, прекъснато от англичанина.

– Когато стигнем Розейрес, какво искаш да направя с твоя дял от плячката? – Той ритна една от кутиите в краката си. – Ще я вземеш ли със себе си?

– Щом ви изпратя заедно с дебелия ви приятел на самолета, ще трябва веднага да изчезвам. Сигурен съм, че Ного ще ни преследва и в Судан. Всеки допълнителен багаж ще ми пречи. По-добре вземи и моя дял със себе си. Продай го вместо мен… на мен ми трябват най-вече пари, за да продължавам борбата.

– Имаш ли ми доверие?

– Че нали си ми приятел?

– Приятелите най-лесно се лъжат… Защото никога не го очакват – рече Никълъс, но Мек го потупа по гърба и се засмя.

– Хайде да спим. Утре ни чака голямо блъскане с греблата. – Мек се изправи в лодката и я подкара малко надолу по течението, където чакаше неговата. – Приятен сън, приятелю – махна той за лека нощ и щом двата борда се удариха, ловко прескочи при чакащата Тесай.

Никълъс се облегна на мекия гумен край на лодката и прегърна Роян. Тя се вмъкна между коленете му и притисна глава до гърдите му, опитвайки да се стопли в мокрите си дрехи.

След няколко минути зъбите й престанаха да тракат и тя сънено прошепна:

– Ти си бил същинска гореща бутилка.

– Това е една от причините, заради които си струва да ме задържиш у дома си – отбеляза Никълъс и я погали по мокрите коси. Тя не отговори, но се притисна още по-силно до тялото му и след няколко минути с дълбоко, равномерно дишане показа, че е заспала.

На Никълъс обаче продължаваше да му е студено; беше се схванал от главата до петите, раменете го боляха от борбата с греблото, дланите му пареха от продължителното търкане, а раната продължаваше да се обажда – изобщо хиляда причини, заради които не можеше да заспи. Но имаше и друга причина да стои буден в нощта. Колкото повече приближаваха летището при Розейрес, толкова повече го занимаваха въпроси, нямащи отношение с водите на Абай или войниците на Тума Ного. Това бяха все препятствия и врагове, които той познаваше и с които можеше да се бори; имаше обаче още една заплаха, скрита и коварна, с която тепърва му предстоеше да се сблъска.

Роян се размърда в прегръдката му и промълви нещо, което той не разбра. Беше почнала да бълнува.

Никълъс я погали по главата и тя се успокои. Той самият вече задрямваше, но Роян отново проговори, този път съвсем отчетливо:

– Съжалявам, Ники, не ме намразвай. Не бих могла да те оставя… – Нататък думите й отново се изгубиха и той така и не разбра какво точно искаше да каже.

И все пак бълнуването й бе достатъчно да прогони съня му. Подозренията му отпреди малко само се подсилваха. През цялата нощ той заспиваше на пресекулки и кратката му почивка бе прекъсвана от кошмари, не по-малко неприятни от тези, които преследваха съседката му.

Беше още тъмно, когато Никълъс побутна спящата си приятелка. Тя измърмори нещо под носа си и с огромно нежелание отвори очи.

От предната вечер им беше останало малко храна в консервите, която сега бегълците се заеха да привършат. Изчакаха, колкото първите сияния на зората да осветят повърхността на реката и в далечината да се видят черните силуети на скалите, за да се заловят за греблата. Един по един екипажите се откачаха от въжето и поемаха надолу по течението. Битката с могъщата река се подновяваше с нова ярост.

Облаците си стояха на същото място както предишния ден и закриваха изцяло небето. Върху малката флотилия периодично се изсипваше дебела завеса дъжд, сетне времето отново се успокояваше. Цяла сутрин Никълъс поддържаше все същото бясно темпо, докато условията постепенно не започнаха да се подобряват. Течението най-сетне се умори да бърза, бреговете на реката се бяха снишили, голите скали отстъпваха място на тесни плажове и зелени гори.

Беше средата на следобеда и облаците висяха все тъй навъсено над главите на бегълците, когато Нил навлезе в местност със силно раздвижен релеф. Широкото й легло се виеше на големи завои, бреговете следваха контурите на високи и насечени хълмове, а течението се хвърляше в цяла поредица от водни прагове. Изглежда, Никълъс се беше научил от горчивия си опит предишния ден, защото петте лодки преодоляха водопадите без никакви усложнения и на всички им се струваше, че всеки следващ праг с по-нисък и по-малко опасен.

– Мисля, че вече оставихме най-страшното зад гърба си – рече той на Роян, която пак беше седнала в краката му. – Наклонът на течението е много по-слаб, затова и бързеите не са такива, каквито бяха. Според мен това е най-явният признак, че наближаваме голямата суданска равнина.

– Колко път остава оттук до Розейрес?

– Не знам, но границата би трябвало да е вече близо.

Никълъс и Мек бяха подредили цялата флотилия в права нишка, като носът на всяка лодка почти се допираше до кърмата на предната. Така по-лесно можеха да си предават заповедите от борд на борд и да се предпазват от недоразумения.

При следващия широк завой Никълъс насочи лодката си към външната страна на дъгата, където течението бе по-силно. Щом успя да обърне носа според следващата отсечка от великата река, с облекчение видя, че пътят е свободен и повече водопади не се виждат. Въздъхна доволно и намигна на Роян.

– Какво ще кажеш идната неделя да обядваме в „Дорчестър грил“? Най-хубавото говеждо печено в цял Лондон…

Или на Никълъс му се стори, или наистина в очите на Роян пробяга сянка. Тя обаче скоро се овладя и с усмивка му отвърна:

– Звучи ми добре.

– След това можем да отидем у дома, да седнем пред телевизора и да гледаме мача на седмицата. Ако ти е скучно, можем и сами да изиграем нашия мач.

– Доста грубо – засмя се тя, – но пък ми изглежда примамливо.

Тъкмо се канеше да се наведе над любимата си, за да я целуне и да й се радва как се изчервява от стеснение, когато по повърхността на водата, точно пред носа на лодката затанцуваха бели фонтанчета. Кой знае защо фонтанчетата се приближаваха все повече и повече. Едва секунди по-късно из въздуха се разнесе тракането на стрелящи автомати, сред които се открояваше мощният глас на съветска лека картечница.

Никълъс веднага залегна и затисна Роян под тялото си. От другата лодка Мек с пълен глас даваше нареждания:

– Отговорете на стрелбата! Накарайте ги да се скрият!

Партизаните захвърлиха греблата и грабнаха автоматите. Всички се обърнаха към вътрешната страна на големия завой, откъдето идваха вражите куршуми.

Нападателите бяха скрити сред храстите и скалите и не се виждаха. Никой не знаеше точно къде да се цели, но пък при подобни засади единственият изход бе да се стреля безразборно и да се изсипват по възможност цели пълнители в пространството. Друго не се постигаше, освен неприятелят да се изтегли зад прикритията си и да прекрати от своя страна стрелбата.

Куршум проби гумената лодка в близост до главата на Роян и се размаза върху една от кутиите за амуниции. Колкото и да се криеха зад бордовете, екипажите добре знаеха, че те не представляват никаква защита срещу калашниците. Един от мъжете в лодката беше уцелен право в главата. Куршумът проби челото му, все едно беше черупка на рохко яйце, и нещастникът се прекатури на една страна. Роян изпищя по-скоро от ужасната гледка, отколкото от страх за самата себе си, но Никълъс бързо се пресегна към автомата на убития и на свой ред започна да стреля напосоки към гората край брега. Гледаше да пуска съвсем къси откоси и по възможност да опипва всички по-подозрителни храсти.

Лодката продължаваше да плава неуправлявана надолу по течението. Понеже нямаше вече човек на кормилото, носът се обръщаше насам-натам произволно и тя чертаеше безсмислени спирали по водата. В крайна сметка след по-малко от минута флотилията се измъкна от обсега на вражите калашници и се запъти към поредния голям завой.

Никълъс захвърли автомата и извика:

– Добре ли сте?

– Един ранен – отговори му Мек. – Не е нещо сериозно.

От всички лодки доложиха за претърпените загуби. Оказа се, че има един убит и трима ранени. Никой от ранените не беше в особено тежко състояние, а въпреки че три от лодките бяха получили пробойни, конструкцията им от няколко непропускаеми отделения позволяваше на бегълците да продължат и без да лепят дупките по корпуса.

Мек настигна лодката на Никълъс и му извика:

– Вече си бях помислил, че сме се измъкнали от ноктите на Ного.

– Този път лесно се отървахме – рече на свой ред той. – Може би ги изненадахме. Не са очаквали да ни видят на вода.

– Е, за жалост изненадата е вече минало. Ония горили вече са се обадили по радиото и Ного знае както къде се намираме, така и с каква скорост се придвижваме. – Погледна към небето. – Можем единствено да се надяваме вятърът да не разсее облаците.

– Колко остава оттук до суданската граница?

– Не съм много сигурен, но може би два-три часа.

– Да няма граничари на реката? – уплаши се Никълъс.

– Едва ли. Обикновено няма никой. И от едната, и от другата страна е само храсталак.

– Е, да се надяваме, че и сега ще бъде така – промърмори Никълъс.

Половин час след стрелбата от засадата из небето отново се чуха моторите на хеликоптера. Летеше плътно над облаците и макар че не го забелязваха, по шума го проследиха как минава над главите им и продължава надолу по реката. Двадесет минути по-късно го чуха отново, този път в обратна посока. След известно време отново ги застигна откъм гърба.

– На какво ли си играе пустият му Ного? – подвикна Мек към англичанина. – Може би иска да огледа реката, но облаците не му позволяват.

– Според мен прекарва войниците си да ни преградят пътя. След като е разбрал, че се измъкваме по вода, Ного поне е сигурен в каква посока сме тръгнали. Предполагам, че не е човек да обръща внимание на международните граници. Не е изключено да знае и за пистата при Розейрес. Тя представлява най-близкият пункт, от който можем да отлетим за Европа. Може вече да ни причаква на място или да ни дебне къде ще излезем на суша.

Мек приближи лодката си още повече и накрая преметна въже на отсрещния борд, та да могат да разговарят спокойно.

– Това не ми харесва, Никълъс. Пак ще трябва да пробиваме през редиците им. Как предлагаш да постъпим?

Другарят му се замисли продължително и накрая попита:

– Не можеш ли да познаеш къде се намираме? Нищо ли не ти говори местността?

Етиопецът поклати глава.

– Когато пресичаме границата, обикновено гледаме да стоим далеч от реката. Ще позная старата захарна фабрика при Розейрес. Тя се намира на около пет километра нагоре по течението от пистата.

– Надявам се, че във фабриката няма никой?

– Няма. Откакто избухна войната преди двадесет години е безлюдна.

– Заради облаците до един час ще се стъмнило. Реката обаче тече по-бавно и не е толкова опасна. Можем да поемем риска и да продължим по тъмно. Ного едва ли ще се сети навреме и не е изключено да се промъкнем, докато спи.

– Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? – засмя се Мек. – Все едно да си затворим очите и да оставим на Господ да ни пази.

– Е, ако някой можеше да ми каже къде точно се намираме и по кое време ще долети Джени, може би щях да предложа нещо по-конструктивно – оправда се шеговито Никълъс. – Но щом ме държат неосведомен, не ми остава друго, освен да разчитам на късмета си.

Скоро долината потъна в здрач и сред тъмнината и дъжда всички се уловиха за греблата. С изопнати до краен предел нерви петте екипажа продължиха напред в неизвестното, опитвайки се повече по инстинкт да познаят няма ли да ги нападнат отново. Дори когато настана пълен мрак, партизаните продължаваха да държат оръжията си заредени и с дръпнати затвори, готови да отговорят на всякаква стрелба откъм бреговете.

По едно време Мек извика:

– Трябва да сме минали границата преди час. Оттук до захарната фабрика няма много път.

– Така е, но как ще я разпознаеш в тъмното?

– На брега още стои старият каменен кей. Навремето идваха кораби от Хартум да товарят захарта.

Най-сетне настъпи същинската нощ и Никълъс отдъхна. Ако не друго, то вече беше невъзможно вражи поглед да ги забележи от брега. Тъмнината стана непрогледна и петте екипажа навързаха лодките си една зад друга, за да не би да се загубят, и се оставиха на течението да ги влачи. Движеха се възможно най-близо до десния бряг и на няколко пъти затъваха в плитчините. Трябваше по някой човек от всяка лодка да нагазва във водата, за да избута другарите си отново навътре.

Изведнъж из мрака изникна каменната стена на стария кей. Беше толкова изненадващо, че англичанинът не успя да обърне лодката си навреме и се удари право в един от стълбовете. За разлика от него партизаните бяха готови и само за секунди бяха наскачали във водата, стигаща им до гърдите, за да издърпат благополучно гумения съд на брега. Щом първите стъпиха на твърда земя, Мек веднага построи силите си и с двадесет души се разпръсна сред високите стъбла на захарните тръстики в търсене на невидимия противник. Не беше изключено полковник Ного да им готви посрещане.

На Никълъс все му се струваше, че изтеглянето на останалата флотилия на брега се придружава с излишна суматоха и шум, но нямаше избор с толкова ранени и багаж. Самият той пренесе Роян на гърба си през водата и се върна да поеме ранената Тесай. Тя се беше пооправила и след дългото пътуване по реката, през което си беше почивала, вече можеше сама да се движи. Без особени усилия се изправи в клатушкащата се лодка и яхна широкия гръб на англичанина.

Излязоха на сухо. Никълъс внимателно я остави да се плъзне до земята и тихо я попита:

– Как се чувстваш?

– Благодаря, по-добре, Никълъс.

Той я подпря за миг под мишницата, хем за да й помогне да запази равновесие, хем за да й подшушне нещичко:

– Все не ми остава време да те питам нещо. Какво стана с онова обаждане от селото, за което Роян те помоли? Успя ли да се свържеш вместо нея?

– Разбира се. – Тесай нямаше как да разбере къде точно бие Никълъс. – Роян вече знае, че съм се свързала с Мусад от египетското посолство. Тя не ти ли каза?

Сякаш го обля студен душ, но невинно се усмихна и отвърна непринудено:

– Сигурно й е изскочило от ума. Пък и не е толкова важно. Благодаря ти все пак, Тесай.

В този миг от тъмното изникна Мек, който грубо се скара на всички:

– Това тук да не ви е пазар за камили? Ного ще ни чуе от десет километра.

И бързо пое цялата организация по разтоварването.

Щом и последната от металните кутии беше пренесена на брега, войниците издърпаха лодките сред тръстиките и извадиха тапите, които запушваха въздушните отделения. Гумените съдове се свиха за броени минути, екипажите им ги струпаха и накрая ги покриха с изсушени тръстикови стъбла за прикритие. Без да спират работата си, разпределиха целия товар между останалите здрави войници. Сапьора също взе две кутии под мишница, Никълъс метна радиостанцията на едното си рамо, чантата за извънредни обстоятелства – на другото и накрая пое върху главата си сандъка със златната маска на фараона и дървената фигурка на Таита.

Мек изпрати съгледвачи напред по пътя за пистата. Искаше да е сигурен, че няма да се натъкнат на засада. След това застана начело на колоната и поведе групата в индианска нишка през високите треви. Преди да са изминали и километър, облаците изведнъж се разтвориха над главите им и полумесецът огря смътните контури на разрушената фабрика и високия й комин.

Дори на лунната светлина обаче групата напредваше мъчително бавно и трябваше често да почива. Партизаните, натоварени да носят ранените си другари, лесно се изморяваха, а вече нямаше кой да ги смени. Когато най-сетне излязоха на пистата, беше три часът сутринта, а луната – залязла. Натрупаха сандъците за амуниции в акациевата горичка в единия край на пистата, където преди седмици бяха оставили палетите със строителните материали и жълтия трактор.

Всички бяха смазани от умора, но Мек веднага разпрати часовои из просторната равнина. Двете жени се заеха с ранените, превързвайки ги на оскъдната светлина на запаления огън. Скоро и съдържанието на аптечката на Мек щеше да се изчерпа.

Сапьора взе един от фенерите, чиито батерии не се бяха изтощили съвсем, и като внимаваше да не насочва лъча вън от лагера, седна да свети на Никълъс и радиостанцията. Приятелят му извади апарата от кутията от фибростъкло и шумно си отдъхна, уверявайки се, че гуменият уплътнител го е опазил от водите на Нил. Щракна копчето и скалата светна. Настрои радиото на къси вълни и улови сутрешните рекламни емисии на радио Найроби.

После запя известната певица Ивон Чака; Никълъс харесваше гласа и стила й. От съвест обаче сложи край на удоволствието и изключи апарата. Трябваше да се пестят батериите. Щом се увери, че всичко е наред, се облегна на близкото дърво и се опита да подремне, преди слънцето да е изгряло. Но сънят не го спохождаше. Чувството, че са го измамили, беше твърде силно и той не можеше да се отърси от него.


Тума Ного наблюдаваше как слънцето подава огнената си глава над водите на Нил. Летяха на няколко метра над реката, за да не попаднат в обсега на суданските радари. Той знаеше, че в Хартум има голяма радиолокационна база, откъдето можеха да уловят вертолета въпреки голямото разстояние. Отношенията със суданците бяха доста обтегнати през последно време и полковникът не се съмняваше, че при едно нарушение на въздушното пространство суданската авиация ще предприеме ответни мерки.

Той беше объркан и разтревожен. Откакто партизаните ги бяха отблъснали в долината на Дандера, всичко вървеше наопаки. Беше останал без съюзници. Беше установил колко му е нужно сътрудничеството на Хелм и Фон Шилер едва след като и двамата си отидоха от този свят. Бяха го оставили сам, а той вече бе допуснал куп грешки.

Въпреки неприятностите обаче, етиопецът беше твърдо решен да догони бегълците и да ги нападне, пък ако ще и дълбоко навътре в суданска територия. През последните няколко седмици от подочути реплики и намеци между Хелм и Фон Шилер бе научил, че Харпър и Мек Нимур са сложили ръка върху баснословно съкровище. Въображението му беше доста ограничено, за да си представи ясно за какво става дума. Но другите бяха споменавали суми от порядъка на десетки милиони долари. Дори и един милион американски долара представляваше цифра, която умът му не можеше съвсем да осмисли, но във всеки случай с толкова много пари човек можеше да си позволи и разкош, и власт, и жени…

Макар и с известно закъснение полковникът се сети и за нещо друго, още по-приятно: откакто Фон Шилер и Хелм си бяха заминали, съкровището оставаше единствено за него. Нямаше кой друг да му се изпречи на пътя, освен бягащите шуфти на Мек Нимур и англичанина. Но той разполагаше с много повече сили и с един хеликоптер, който щеше да свърши доста работа.

Беше сигурен, че стига да влезе в открито сражение с бегълците, ще ги помете като лавина. Беше от изключителна важност да не остави жив човек. Ако някой успееше да се спаси, рано или късно щеше да се добере до Адис Абеба и да намери уши, готови да слушат. Ако обаче Мек и англичанинът намереха смъртта си, ако войската унищожеше разбойническата им банда, за Ного щеше да бъде много лесно да изнесе съкровищата с хеликоптера в чужбина. Познаваше човек в Найроби, както и друг в Хартум. И с двамата вече беше работил; преди години им беше продавал слонова кост и хашиш. Те познаваха добре пазара, щяха да намерят богати купувачи. Проблемът беше, че и двамата бяха големи мошеници, та се не знаеха. Но отсега бе решил да не се доверява само на единия. Щеше да разпредели нещата по равно, така че рискът да изгуби всичко да бъде по-малък…

Отдаде се на приятни мисли за какво щеше да използва огромната печалба от сделката. Щеше да си купува скъпи дрехи и луксозни автомобили, щеше да се сдобие със земя, с добитък, с жени… С бели, черни, цветнокожи жени. Щеше да има толкова жени, колкото пожелаеше, по една за всеки ден от живота си. Най-накрая се усети и отпъди надалеч сладките си мечти. За да се сбъднат всички те, най-напред трябваше да открие къде са се дянали бегълците.

Ного не беше предполагал, че Харпър и Мек Нимур притежават надуваеми лодки, още по-малко знаеше, че са ги скрили при манастира. Хансит не му беше казал нищо по въпроса. Двамата с Хелм бяха предполагали, че англичанинът ще се опита да се изнесе пеша към суданската граница, затова и бяха изготвили целия си план за действие при тези условия. По настояване на Хелм бяха пренесли цяла цистерна с гориво при границата, близо до пътеката, по която очакваха Мек Нимур да мине, за да презареждат по-лесно хеликоптера. Ако не бяха тези допълнителни количества гориво, Ного отдавна щеше да се е видял принуден да спре преследването.

Полковникът бе разположил силите си покрай пътеките, водещи на запад от двете страни на реката. Не се беше сетил обаче да сложи пазачи на самата река. Съвсем случайно един от патрулите бе забелязал малката флотилия по течението на Нил и бе открил стрелба по бегълците. Уви, войниците му нямаха време да устроят успешна засада и да подложат врага на унищожителната си стрелба. В крайна сметка бяха дали няколко откоса и трябваше да изгледат безпомощно как шуфтите се изнасят под носа им. Лодките не бяха претърпели никакви сериозни повреди – поне не такива, които биха ги спрели.

Веднага след престрелката по реката началникът на ротата бе съобщил по радиостанцията, че е забелязал Мек Нимур, и Ного взе нужните мерки. С помощта на хеликоптера започна да пренася силите си надолу по течението, пред самата суданска граница, където да нападнат повторно бегълците. За нещастие джет рейнджърът беше малка машина, не можеше да носи повече от шестима войници едновременно. За да изведе силите си към целта, Ного изгуби ценно време. Преди падането на нощта на избраната позиция бяха застанали само шестдесет души.

През цялата нощ бе треперил лодките да не му се изплъзнат под носа и още призори отново се качи на вертолета да ги търси от въздуха. Най-после гъстите облаци се бяха разкъсали и макар че част от тях се задържаха на високото, джет рейнджърът летеше ниско и търсеше следа от флотилията на Мек Нимур.

Тръгнаха от границата и първоначално се насочиха навътре в етиопската територия, стигайки до мястото, където бегълците бяха видени при престрелката. Така и не забелязаха яркожълтите лодки. Ного даде заповед на пилота да обърна в другата посока, да прекоси границата и да претърси суданските брегове на Нил. Човекът обаче упорито отказваше да му се подчини и след дълги увещания благоволи да навлезе само на някакви си шестдесет морски мили. Накрая полковникът извади пистолета си и го насочи в главата на пилота, но по незнайни причини той пак не се подчини и като обърна вертолета на сто и осемдесет градуса, бързо пое нагоре по реката.

Започна да се убеждава, че е изгубил играта. Шуфтите му се бяха изплъзнали, а той се оказваше дори неспособен да ги догони. Седеше на предната седалка и чакаше страхливият пилот да се добере до спасителната граница – не му оставаше друго, освен да се отдаде на мрачните си мисли. Така и не проумяваше защо късметът се е обърнал срещу него. Скоро хеликоптерът прелетя над изоставената захарна фабрика край Розейрес и високият комин му заприлича на огромен среден пръст, размахан от злорадата съдба. Ного изскърца със зъби от яд и вертолетът отлетя нататък.

– Завий към северния бряг – заповяда на пилота. Човекът отново се поколеба, но накрая се подчини.

Минаха точно над сградата на фабриката, толкова ниско, че върхът на комина остана над главите им. Покривът отдавна се беше срутил, а прозорците представляваха четвъртити дупки в тухлените стени. Котлите и останалите машини бяха отнесени своевременно от собствениците двадесет години по-рано и в крайна сметка вътрешността на фабриката бе заприличала досущ на останалата част от равнината. Пилотът мина още веднъж над сградата, за да види Ного по-добре, но така или иначе не се забеляза нищо, напомнящо на скривалище.

– Нищо! – поклати горчиво глава. – Изгубихме ги. Давай нагоре по течението.

Хеликоптерът набра височина и се насочи отново към реката. Пилотът бързаше да изпълни заповедта, преди полковникът да си е променил мнението. Докато летяха над тръстиките, Ного почти несъзнателно ги оглеждаше, когато забеляза някакво жълто петно.

– Чакай! – извика той в микрофона си. – Там има нещо. Върни се назад!

Хеликоптерът описа широка дъга над полето и Ного нервно посочи в краката си.

– Долу! Свали ни долу.

В момента, в който шините на вертолета се докоснаха до земята, шестимата тежковъоръжени войници от задната кабина изскочиха през вратата и заеха отбранителни позиции около мястото. Ного слезе по стълбата отпред и хукна към високите тръстики. Беше му достатъчен само един поглед да се увери, че не се е излъгал. Шуфтите бяха изпуснали въздуха от жълтите си лодки и ги бяха сгънали една върху друга; в бързината обаче не бяха успели да скрият добре ярките им цветове под тръстиките. По следите се познаваше, че земята е била газена от много крака, обути все във войнишки ботуши. Шуфтите се бяха отдалечили навътре в равнината, далеч от брега. Изглежда бяха тежко натоварени, защото подметките им потъваха дълбоко в пясъка.

Ного се върна тичешком при хеликоптера и пъхна главата си в кабината.

– Има ли наблизо самолетна писта? – извика той на пилота, който поклати отрицателно глава.

– На картата не е отбелязано нищо.

– И все пак трябва да е имало. Нали от фабриката са се свързвали със страната.

– Дори да е имало, сигурно са я обявили още преди години за негодна.

– Нищо, ще я намерим – закани се Ного. – Мек Нимур сам ще ни отведе до нея със следите си. – Но скоро се осъзна, че говори глупости. – Трябва първо да доведа повече хора. Ако се вярва на следите, Мек Нимур разполага с поне петдесет шуфти.

Остави шестимата войници при фабриката и отлетя за границата да качи първите подкрепления.


– Доли! Хайде, Доли, тук е Фараон. Приемаш ли? – обади се пръв в ефира Никълъс, час преди изгрев-слънце.

– Ако добре познавам мисленето на Джени, а няма начин, щом толкова съм летял с него, предполагам, че ще избере нощта да премине границата и да пристигне призори, когато пистата е достатъчно добре осветена за приземяване.

– Ако Дебелият изобщо дойде – доуточни Мек Нимур.

– Ще дойде, ще дойде – увери го Никълъс. – Джени никога не ме е забравял. – Отново хвана микрофона и се обърна към пространството: – Доли! Хайде, Доли, обади се!

Отговори му само тихият шум на статичното напрежение. Той полека върна радиостанцията на земята. Обаждаше се на всеки петнадесет минути, а останалите неволно се събираха наоколо и напрегнато слушаха няма ли някой да се обади в слушалките на радиста.

Изведнъж Роян скочи на крака и въодушевено възкликна:

– Ето го. Това са моторите на Голямата Доли. Слушайте!

Никълъс и Мек изтичаха на откритото и вдигнаха глави, очаквайки нещо да се появи откъм север.

– Не е херкулесът – рече след известно време англичанинът. – Някаква друга машина. – И за всеки случай се обърна на другата страна, към реката. – Каквото и да е, идва от юг, значи не е за нас.

– Прав си – съгласи се Мек. – Двигателят е само един и по всяка вероятност не е самолет изобщо.

– Хеликоптерът на „Пегас“! – извика с досада Никълъс. – Пак довтасаха.

Двамата се заслушаха внимателно и шумът на мотори се изгуби в далечината. Напрегнатото лице на Никълъс се отпусна.

– Подминаха ни. Не са забелязали лодките.

Върнаха се отново под прикритието на акациите и той повторно се обади. Джени обаче продължаваше да мълчи.

Двадесет минути по-късно се чу как джет рейнджърът се връща обратно. Всички наостриха тревожно уши.

– Пак си отиде – отбеляза Никълъс, но след още двадесет минути познатият шум се появи отново.

– Ного е намислил нещо сериозно – рече Мек. Личеше си, че започва да се притеснява.

– Какво ли? – Никълъс сякаш се зарази от песимизма му. Когато човек като Мек започнеше да се притеснява, значи имаше основателна причина за това.

– Нямам представа – призна си чистосърдечно етиопецът. – Може пък да са забелязали лодките и да стоварват хора, преди да тръгнат по дирите ни.

Той отново излезе на пистата и се вслуша внимателно в звуците откъм реката. След минута-две се върна при радиото, където Никълъс стоеше на постоянен пост.

– Ти стой тук и търси връзка със самолета. Аз ще обиколя района да се уверя дали всички са по местата си. Ако Ного се появи, трябва добре да го посрещнем.

В продължение на следващите три часа хеликоптерът ту се появяваше, ту отново изчезваше. Липсата на продължение обаче приспа бдителността на чакащите и накрая Никълъс дори го мързеше да надига глава от радиостанцията си. По едно време нещо в слушалките му пропука и той подскочи от изненада.

– Фараон! Тук Доли. Приемаш ли?

От вълнение едва отговори:

– Тук Фараон, весели новини ли ми носиш, Доли?

– Очаквам да пристигна след час и тридесет минути – увери го със спокойния си глас и южноафрикански акцент Джени.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю