Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

За сетен път Нил се показа насреща им заедно с града Асуан, прострял се по двата му бряга в близост до първия праг и огромния язовир „Гамал Абдел Насър“. Насред реката като голяма зелена риба плуваше живописен остров.

Този път в слушалките заговори гласът на военния диспечер на летището. Без да се отклонява от получените заповеди, Голямата Доли се насочи с достойната походка на възрастна дама към макадамовата писта. Трите изтребителя повече не се забелязваха, но присъствието им се издаваше от сбитите съобщения по радиото, с които предаваха пленниците на разпореждането на наземния контрол.

Херкулесът прелетя над оградата на летището и колесниците му се докоснаха до земята. В слушалките се чу гласът на диспечера:

– Завийте при първото отклонение вдясно.

Джени се подчини, дръпна се встрани от пистата за кацане, а насреща му светна табелата върху малък автомобил. Едно над друго, на английски и арабски, беше написано: „Следвай ме“.

Колата доведе самолета пред няколко самолетни хангара, боядисани в маскировъчни цветове. Там чакаха няколко души от персонала, облечени в униформи цвят каки, които със слънчогледите си ориентираха пилотите къде да спрат. Щом Джени натисна спирачките и Голямата Доли се установи на едно място, изневиделица на пистата се появиха четири леки танка, които наобиколиха големия самолет и заплашително обърнаха оръдията си към него.

Джени продължаваше да получава нареждания по радиото. Изключи двигателите и спусна рампата. Откакто бяха кацнали, никой в пилотската кабина не беше отронил дума. Всички се бяха скупчили на едно място и с тъжни погледи се взираха през голямото стъкло.

След танковете беше ред на елегантен бял кадилак да се доближи откъм портата, ескортиран от въоръжени мотоциклетисти и следван от военна линейка и товарен камион. Цялото шествие се запъти към самолета и се строи неподвижно пред спуснатата рампа. Шофьорът на лимузината пъргаво скочи да отвори задната врата, откъдето излезе важен господин, облечен много стилно. Отдалеч си личеше, че е клечка, свикнал да се държи непринудено при подобни тържествени случаи. Беше в светъл костюм, носеше бели обувки, сламена шапка и тъмни очила. Преди да стъпи на рампата, зад гърба му бързо дотичаха двама секретари.

Господинът свали тъмните си очила и ги пъхна в горния джоб на сакото си. Забелязвайки Роян, широко й се усмихна и вдигна шапката си за поздрав.

– Доктор Ал Сима… Роян! Ти успя. Поздравления!

Пое ръката й и горещо я стисна. Без да я пуска, насочи вниманието си към Никълъс.

– Вие трябва да сте сър Никълъс Куентън-Харпър. Отдавна чаках с нетърпение мига на срещата ни. Би ли ни представила един на друг, Роян?

Тя така и не посмя да погледне Никълъс в очите, докато го запознаваше с мъжа до себе си.

– Мога ли да ти представя негово превъзходителство Аталан Абу Син, министър на културата и туризма на Египет.

– Можеш – изрече хладно Никълъс. – Каква неочаквана чест, господин министре.

– Бих искал да ви изразя сърдечните благодарности от страна на президента и целия народ на Египет за това, че върнахте на страната тези ценни реликви, останали от древната ни, но славна история.

И с широк жест показа сандъците край себе си.

– Моля ви, нямаше нужда – отвърна му той, но през цялото време нито за миг не сваляше очи от Роян. За да не срещне погледа му, тя упорито стоеше наполовина извърната спрямо него.

– Напротив, има. Нещо повече, сър Никълъс, ние смятаме да разгласим пред целия свят нашата признателност за извършеното от вас. – Абу Син продължаваше да се усмихва непринудено, сякаш се намираше на градинско парти. – Ние добре си даваме сметка какви материални разходи е трябвало да поемете за реализирането на смелата експедиция и не бихме искали благородната кауза, на която сте се посветили, да накърни личното ви финансово състояние. Доктор Ал Сима ми каза, че експедицията за откриването на тези съкровища е струвала на джоба ви четвърт милион лири стерлинги.

И за да не изглежда голословен, министърът бръкна във вътрешния си джоб, откъдето извади някакъв плик. Почтително го подаде на Никълъс.

– Това е банков ордер, издаден от Централната египетска банка. Не може да бъде иззет и е платим навсякъде по света. Сумата му възлиза на 250 000 лири стерлинги.

– Много щедро от ваша страна, ваше превъзходителство. – Никълъс дори не пожела да прикрие иронията си, прибирайки чека в джоба на ризата си. – Предполагам, че дължа това единствено на доктор Ал Сима?

– Разбира се – поклони се Абу Син в нейна посока. – Роян има изключително високо мнение за вас.

– Дали? – промърмори под носа си той и продължи да се взира с безизразния си поглед в лицето й.

– Има обаче още една награда за вас и тя е по идея лично на президента на републиката.

Абу Син щракна с пръсти и един от секретарите му пристъпи напред с малка кожена кутийка в ръце. Отвори я и я подаде на министъра.

В кутийката, върху червено кадифе, лежеше великолепен орден. Представляваше звезда, инкрустирана с перли и малки, четвъртити диаманти. В центъра на звездата стоеше златен лъв.

Абу Син извади звездата от кутията и застана пред Никълъс.

– Награждаваме ви с орден „Велик лъв“ на Египет, първа степен – обяви той на всеослушание и окачи алената панделка около врата му. Звездата изглеждаше не на място върху мръсната риза на Никълъс, променила хиляда пъти цвета си от пот, прах и речна кал.

Най-накрая министърът се отдръпна встрани и даде знак на армейския полковник, който през цялото време бе стоял мирно пред рампата. За секунди цял отряд от униформени мъже се качи в самолета. Изглежда войниците бяха получили заповедите си предварително, защото нито за миг не се суетиха. Най-напред вдигнаха от земята носилките с ранените етиопски партизани.

– Радвам се, че пилотът ви има съобразителността да ни съобщи по радиото за ранените пътници. Бъдете уверени, че те ще получат всички необходими медицински грижи – обеща Аталан Абу Син, докато ранените биваха откарвани в чакащата линейка.

Войниците скоро се върнаха обратно в самолета и започнаха да изнасят металните сандъци по рампата. Всеки от тях бе качен на полагащото му се място в камиона. Само за десет минути Голямата Доли беше опразнена. Върху натоварения камион беше хвърлено дебело брезентово платнище, вързано с няколко здрави въжета. Ескортът от въоръжените мотоциклетисти се строи около машината и те пуснаха сирените си, за да я изведат от летището.

– Е, сър Никълъс – подаде любезно ръка за сбогуване Абу Син. Англичанинът си придаде израз на душевно примирение и силно я стисна. – Съжалявам, че така ви отбих от пътя ви. Зная, че сигурно бързате да се приберете у дома, затова повече няма да ви задържам. Дали не бих могъл да ви услужа с нещо преди тръгване? Имате ли достатъчно гориво?

Никълъс погледна Джени, който вдигна рамене.

– Керосин си имаме, господине. Покорно благодаря.

Абу Син се обърна отново към Никълъс.

– Възнамеряваме да построим специална пристройка към музея в Луксор, в която да съхраняваме всички находки от гробницата на Мамос. Когато всичко бъде готово, ще получите лична покана от страна на президента Мубарак да присъствате в качеството си на почетен гост на церемонията по откриването. Доктор Ал Сима, за чието назначаване на поста директор на Отдела по антично изкуство съм сигурен, че вече сте научили, ще поеме всичко по уреждането на музея. Сигурен съм, че когато се върнете отново при нас, тя ще бъде щастлива заедно да обиколите донесената с толкова усилия сбирка.

И накрая се поклони към Сапьора и двамата пилоти.

– Господ да ви пази – рече им той и слезе от самолета.

Роян понечи да го последва, но Никълъс тихо я повика:

– Роян!

Тя застина на мястото си и с видимо нежелание се обърна назад. За пръв път, откакто започна разговорът с министъра, очите й се срещнаха с тези на Никълъс.

– Не го заслужавах – каза й на прощаване той и с известна емоция забеляза в очите й сълзи.

С треперещи устни и сподавен глас тя му отвърна:

– Съжалявам, Ники, но ти все трябваше да разбереш, че не съм крадец. Всичко това принадлежи на Египет, не на теб или на мен.

– Значи всичко, което мислех, че съществува между нас, е било лъжа? – попита я направо.

– Не! – отрече Роян. – Аз…

И млъкна, без да е довършила изречението си. Хукна надолу по рампата и излезе на ярката слънчева светлина. Шофьорът на лимузината я чакаше пред отворената задна врата. Без да погледне повече назад, жената се шмугна на седалката до Абу Син и кадилакът тържествено се насочи към портата.

– Я да се махаме по-скоро оттук, преди тези да са си наумили друго – предложи Джени.

– Каква прекрасна идея! – съгласи се мрачно Никълъс.

Излитайки отново в открито небе, от контролната кула им осигуриха директна линия на север към Средиземно море. И четиримата – Джени, Фред, Даниъл и Никълъс стояха заедно в тясната пилотска кабина и наблюдаваха безучастно дългата зеленикава змия, която си пробиваше път през пустинята оттатък дясното крило на самолета.

Докато летяха над Египет, почти никой не проговори. Само по едно време Джени тихичко отбеляза:

– Предполагам, трябва да кажа сбогом на хонорарчето си?

– Аз самият в никакъв случай не бях тръгнал само за пари – рече Сапьора, – но все пак на този свят без тях не се живее. Децата искат нови дрешки.

– А някой не иска ли чаша чай? – попита Никълъс, все едно не говореха на него.

– Би ми дошло добре – кимна Джени. – Е, не толкова добре, колкото шестдесетте бона, за които бяхме говорили, но пак става.

След няколко часа полет се озоваха над бойното поле при Ел Аламейн. Дори от шест хиляди метра височина ясно се различаваха двата монумента: единият в памет на загиналите съюзнически войски, другият – на падналите германски войници. Нататък започваше синьото море.

Никълъс изчака египетският бряг да се изгуби напълно зад хоризонта и издаде тиха, но продължителна въздишка.

– Ех, вие, неверници – укори той приятелите си. – Кога не съм си удържал на обещанията? Всеки ще си получи парите, и то до стотинка.

Тримата го зяпнаха в недоумение и най-накрая Джени попита:

– Как?

– Я ела да ми помогнеш, Сапьоре – повика той другаря си вън от кабината. Джени също не издържа на напиращото любопитство, предаде управлението на сина си и последва двамата англичани в тоалетната.

Докато Сапьора и Джени стояха безмълвни зад вратата на тоалетната, Никълъс извади от джоба си един многофункционален инструмент и вдигна капака на тоалетната чиния. Джени широко се ухили, защото се сети какво ще последва. Както очакваше, Никълъс се наведе над чинията и започна да развива невидимите винтове на ламаринения капак към скривалището. Собствениците на Голямата Доли бяха хем крадци, хем контрабандисти, затова си бяха дали доста труд да измислят и монтират тайници по големия й корпус. Ако знаеше къде да ги търси, човек можеше да използва поне десетина подобни местенца, за да скрие забранените стоки от погледите на митничарите.

Когато навремето Никълъс и Джени бяха бягали от Либия, бронзовите скулптури на Ханибал бяха пренесени тъкмо в скривалището зад тоалетната чиния. Идеята да сложат най-големия си тайник тъкмо там, бе, че поклонниците на Аллах са чистоплътни люде и не обичат да се врат в чуждите тоалетни.

– Значи затова кисна два часа тук – засмя се Джени, когато той повдигна капака и му го подаде. Усмивката обаче скоро отстъпи място на огромно изумление – Никълъс бръкна в дупката и внимателно извади някакъв странен предмет. – Боже мой, какво е това чудо?

– Синята корона, която египетските фараони са носили на война – обясни му и я подаде на Сапьора. – Остави я на леглото, но гледай да не се изтърколи.

И отново пъхна ръка в тайника.

– А това е златният немес – рече и прехвърли безценната вещ на Джени. – Следва двойната червено-бяла корона, символизираща двете египетски царства. А това тук е златната погребална маска на фараон Мамос. Последна по ред, но не и по значение е дървената фигурка, изобразяваща писаря Таита.

Реликвите бяха наредени една до друга на сгъваемата койка и тримата се построиха пред нея в почтително мълчание.

– Веднъж ти помогнах да откраднеш два барелефа. Втори път отмъкна разни бронзови статуетки – изброяваше Джени. – Тия чудесии обаче бият и едните, и другите.

– Но тогава… – сети се да попита Даниъл. – Тогава какво имаше в сандъците, които египтяните свалиха в Асуан? Как така не разбраха измамата?

– Ами харизах им двадесет и пет литра тоалетни химикали и шест компресора с кислород – издаде хитринката си Никълъс. – Да има какво да носят момчетата.

– Здравата си ги изиграл – засмя се Сапьора. – Но как, по дяволите, разбра, че Роян смята да ни предаде?

– Тя беше права, когато каза, че не била крадец. Цялата комбина противоречеше на характера й. Тя е… – спря за миг, за да намери точната дума – твърде порядъчна и честна. Няма нищо общо с останалата част от бандата.

– Благодаря за комплимента – отсече сухо Джени. – И все пак, за да я заподозреш, трябва да си имал други основания.

– Да, естествено. Първото съмнение ме обзе още при завръщането ни от Етиопия. Това, че веднага отлетя за Кайро – имаше нещо съмнително в цялата работа. Тогава започнах да се досещам накъде вървят нещата. Но подозренията ми се оправдаха напълно, когато научих, че чрез Тесай се е свързала с египетското посолство в Адис Абеба. Беше ясно, че е предупредила властите за датата на връщането ни.

– Гадна кучка! – процеди през зъби Джени.

– Хей, я не така! – скара му се Никълъс. – Роян е почтена, честна и патриотично настроена млада жена. Има топло сърце и…

– Добре, добре! – смигна Джени на Сапьора. – Извини ме, изпуснах се.

На голямата полирана маса от орехово дърво стояха изложени короните на египетските фараони. И все пак не всички, а само две от тях. Сър Куентън-Харпър ги беше сложил върху оригинални мраморни бюстове от епохата на ранната империя, които бе взел назаем за целта от един цюрихски търговец. Двамата се познаваха отдавна и често въртяха сделки помежду си. Щорите на просторната зала за конференции бяха дръпнати, а осветлението така подбрано, че короните да бъдат показани откъм най-красивите им страни. Специално за срещата беше наел комфортно помещение на десетия етаж в сградата на банка „Льоу“ на Банхофщрасе.

Докато чакаше поканения гост, Никълъс на няколко пъти се увери, че всичко в залата е както трябва. Накрая застана пред високото огледало и затегна възела на вратовръзката си с емблемата на колежа в Сандхърст. Вече бяха извадили шевовете от брадата му. Мек Нимур беше свършил прекрасна работа и белегът почти не загрозяваше лицето на приятеля му. Костюмът на Никълъс беше ушит от частния му шивач на Савил Роу. Платът беше на бяло и светлосиво райе и понеже беше носен поне няколко пъти, бе приел ролята да се появява само при по-неофициални случаи. Единствената новост в облеклото на Никълъс бяха лъскавите му обувки, шити по мярка в „Лоб“ на Сейнт Джеймсиз Стрийт.

Вътрешният телефон тихичко избръмча и той вдигна слушалката.

– Някой си господин Уолш иска да ви види, сър Куентън-Харпър – обади се гласът на девойката, която посрещаше клиентите във фоайето на партера.

– Ако обичате, поканете го да се качи.

Още при първото позвъняване на вратата Никълъс отвори. На прага стоеше Уолш, който изпитателно го изгледа.

– Надявам се да не сте ми изгубили излишно времето, Харпър. Прелетях няколко хиляди километра заради вас.

Никълъс се беше обадил само преди тридесет часа в ранчото му в Тексас и явно бе успял да предизвика голям интерес, щом като богатият американец се бе качил веднага на фирмения си самолет.

– Не съм Харпър, а Куентън-Харпър – напомни му.

– Добре де, Куентън-Харпър, без излишни приказки. – Гостът беше видимо изнервен. – Какво сте ми приготвили?

– И аз много се радвам да ви видя отново, господин Уолш. – Домакинът трябваше да бъде любезен за двамата едновременно. – Влезте.

Американецът прекрачи прага на залата. Беше висок мъж с широки, кръгли рамене. Бузите му се бяха сбръчкали и висяха от двете страни на устата му, губеща се под големия, крив нос. Както държеше ръцете си зад гърба, той силно напомняше на застаряващ бейзболист. Според списание „Форбс“ личното му състояние се изчислявало на милиард и седемстотин милиона долара.

Двама души го последваха през вратата. Никълъс познаваше и единия, и другия. Кръгът на почитателите на антики по света не беше особено широк и всички се знаеха, макар и само по име. Днес Уолш беше взел със себе си професора по древна история в Далаския университет – катедрата зависеше изцяло от материалната помощ на богатия тексасец – и един от най-известните и уважавани търговци на антики в Съединените щати.

Изведнъж забързалият се Уолш се закова на място и двамата му придружители се блъснаха в гърба му. Той обаче сякаш дори не усети.

– Да му се не знае! – промълви тихо, но колкото и да си придаваше спокоен вид, веднага се забелязаха огнените искрици в очите му. – Това фалшификати ли са?

– Колкото бяха фалшификати статуетките на Ханибал и барелефът на Хамурапи. Не си спомням да сте подавали рекламации.

Уолш се приближи до експонатите със същата стъпка, с която в неделен ден би отишъл в църквата да получи причастие.

– Трябва да са открити наскоро – промълви той. – Иначе щях да знам за съществуването им.

– Току-що са извадени от земята – увери го Никълъс. – Вие сте първият, на когото ги показвам.

– Мамос – прочете царския картуш върху уреуса на златната корона. – Значи слуховете се оказват истина. Открили сте нова гробница.

– Ако може да се нарече ново нещо, построено преди четири хиляди години.

Уолш и съветниците му наобиколиха масата и впиха жадни погледи в двете корони. И тримата стояха бледи и безмълвни все едно се страхуваха да не обидят светините.

– Оставете ни насаме, Харпър – най-сетне се осмели да каже Уолш. – Ще ви повикам, когато обмисля нещата.

– Можете да ме наричате сър Никълъс – подметна домакинът, преди да излезе. Вече знаеше, че води играта.

– Ако обичате, сър Никълъс, оставете ме да поговоря насаме със съветниците си – помоли го той.

Час по-късно Никълъс се върна в залата за събрания. Тримата му гости бяха насядали около голямата маса, сякаш се страхуваха някой да не ги откъсне от двете корони. Уолш даде знак на придружителите си и те, колкото и да не им се искаше, станаха от местата си да се оттеглят в коридора.

Вратата се затвори зад гърбовете им и Уолш нервно попита:

– Колко?

– Петнадесет милиона щатски долара – отговори му англичанинът.

– По седем и половина на парче?

– Не, по петнадесет на парче. Тридесет милиона общо.

Уолш се отдръпна ужасен на стола си.

– Вие да не сте луд?

– Някои хора и такъв биха ме нарекли – съгласи се Никълъс.

– Да се съгласим на средното положение – предложи тексасецът. – Двадесет и два и половина.

Но той поклати глава.

– Не се приема.

– Бъдете разумен, Харпър!

– Благоразумието никога не е било от качествата, с които се гордея. Съжалявам.

Уолш стана от стола.

– И аз съжалявам. Може би следващия път, Харпър.

Отново прибра ръце зад гърба и се насочи към вратата. Преди да я отвори, Никълъс го повика:

– Господин Уолш!

Той се обърна като на пружина.

– Да?

– Следващия път можем да си говорим на „ти“ като стари приятели.

– Това ли искахте да ми кажете?

– Да. Какво друго? – изгледа го, сякаш не разбираше.

– Да ви вземат мътните – предаде се Уолш и се върна при масата. Отпусна се отчаяно на стола срещу него. – Да ви вземат и мътните, и рогатите! – Въздъхна и присви устни в нервна гримаса. – Добре. Как искате парите?

– На два отделни ордера по петнадесет милиона.

Уолш вдигна слушалката на телефона и с печален глас се обърна към девойката от рецепцията:

– Ако обичате, помолете главния счетоводител господин Монфльори да се качи при нас.

Никълъс седеше зад бюрото си в кабинета на Куентън парк. От известно време беше вперил поглед в гоблена на отсрещната стена. Паното произхождаше от някое от католическите абатства, разрушени от Хенри VIII през 1536 година, и дядо му го беше купил преди почти цял век, но той отскоро го бе окачил в кабинета си.

По едно време бръкна в горното чекмедже на бюрото си и натисна скрития бутон за електрическата система. Част от гоблена изведнъж се отлепи от останалата и зад нея тихо се откри дебелото армирано стъкло на новата витрина, поставена в стената. Едновременно с това се запалиха и прожекторите на тавана и лъчите им осветиха експонатите зад стъклото. Толкова умело бяха разположени светлините, че дори не се отразяваха в стъклото да дразнят окото на зрителя. Вместо това в пълното си великолепие се разкриваха златната погребална маска на Мамос и двойната корона на обединеното царство.

Той си наля уиски в кристалната чаша пред себе си и докато го опитваше с език, за пореден път усещаше сладостта от чувството за собственост. Скоро обаче вътрешният му глас се обади, че нещо липсва. Вдигна дървената фигурка на Таита, която стоеше на бюрото му, и тихичко й заговори, все едно се обръщаше към истинския човек, изобразен на нея.

– Ти си познавал истинската тежест на самотата, нали? – питаше Никълъс древния египтянин. – Знаел си какво значи да обичаш човек, когото никога не ще имаш до себе си.

Остави фигурката на мястото й и надигна слушалката на телефона. Набра международен разговор и изчака сигналът „свободно“ да иззвъни три пъти, преди нечий мъжки глас да му отговори на арабски:

– Тук е кабинетът на директора на отдел „Антично изкуство“. С какво мога да ви бъда полезен?

– Може ли да говоря с доктор Ал Сима – помоли Никълъс също на арабски.

– Ако обичате, не затваряйте. Прехвърлям ви на нейния телефон!

– Доктор Ал Сима на телефона.

Само гласът й го накара да се разтрепери от вълнение.

– Ало, Роян – рече и по настъпилото мълчание позна, че изненадата за нея е била още по-голяма.

– Ти! – промълви накрая Роян. – Не се надявах повече да те чуя.

– Обаждам ти се ей така, да те поздравя за назначението.

– Ти ме измами – тросна му се тя. – Свил си съдържанието на три от сандъците.

– Както е казал мъдрецът, най-лесно се лъжат приятелите… Само те не го очакват. Като че ли ти най-добре се придържаш към принципа…

– И естествено си продал всичко. Носи се някакъв слух, че Питър Уолш бил платил двадесет милиона.

– Тридесет – поправи я. – Но само за синята корона и немеса. Можеш да си ме представиш как си седя в кабинета и гледам третата корона и златната маска във витрината срещу себе си.

– Е, какво, поне можеш да покриеш борчовете си към Лойдс. Сигурно ти е станало широко около врата.

– Ако щеш ми вярвай, но синдикатът Лойдс, където аз съм „име“, тази година постигна много по-добри резултати от предвижданите. В крайна сметка за фалит не е могло да става и дума.

– Както би казала майка ми да ти имам проблемите.

– Половината вече отиде за Мек Нимур и Тесай.

– Е, поне имаш оправдание – в гласа й ясно личаха враждебните нотки. – Това ли е всичко, за което ми се обаждаш?

– Не, имам да ти съобщя нещо забавно. Твоят любим писател Уилбър Смит даде съгласието си да напише под формата на роман цялата история по откриването на гробницата. Ще нарече книгата си „Седмият папирус“. Би трябвало да излезе в началото на другата година. Ще я получиш и ти с автограф от автора.

– Надявам се поне да черпи фактите от извора – отвърна му сухо тя.

Двамата потънаха в мълчание, ала Роян скоро сложи край:

– Имам купища работа пред себе си. Ако нямаш друго какво…

– Всъщност имам.

– Кажи.

– Бих искал да се омъжиш за мен.

Чу как изведнъж дъхът й секва. Едва след секунди му отговори със съвсем различен тон:

– И защо ти е хрумнала такава странна идея?

– Защото едва сега разбрах колко много те обичам.

Тя отново се умълча, след което тихо каза:

– Добре.

– Какво значи добре?

– Значи добре, ще се омъжа за теб.

– И защо се съгласяваш така лесно със странната ми идея?

– Защото едва сега разбирам колко много и аз те обичам, въпреки всичко.

– От летище „Хийтроу“ излита самолет на „Ер Еджипт“ в пет и половина следобед. Ако тръгна веднага с колата, може да го хвана. Но ще пристигна в Кайро късно.

– Ще те чакам на летището, пък ако ще и цяла нощ.

– Тръгвам тогава! – затвори телефона Никълъс и понечи да отвори вратата. Изведнъж се спря и се върна да вземе дървения Таита от бюрото. – Хайде, дърти мошенико – засмя се той победоносно. – Връщаш се у дома… Като сватбен подарък.