Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 25 страниц)

Обърна се към чертежите, окачени встрани от снимките. Представляваха хоризонтални и вертикални планове на бъдещото съоръжение, съобразени с изчисленията на Никълъс.

– Има поне няколко различни начина да се построи бент, но напоследък инженерите по принцип разчитат на железобетонни конструкции и много техника. Явно е, че трябва да се лишим и от едното, и от другото.

– Спомни си за Таита – обади се приятелят му. – По негово време не са използвали булдозери.

– От друга страна обаче, е разполагал с неограничен брой роби.

– Виж, роби мога да ти обещая или поне съвременните им еквиваленти, но неограничен брой… Едва ли.

– Колкото повече работна ръка намериш, толкова по-скоро ще успея да обърна течението на реката. Вече говорихме, че операцията трябва да приключи преди началото на дъждовния сезон.

– Имаме най-много два месеца. – На самия Никълъс му омръзна да се прави на клоун. – Надявам се да използвам за работна ръка монасите от манастира „Свети Фруменций“. Само ми трябва да измисля някой неопровержим довод от теологическо естество, който да ги убеди да построят бента на реката. Уви, едва ли ще се хванат, ако им кажа, че Божи гроб се намира в Етиопия, а не в Йерусалим.

– Ти ми намери първо работна сила, пък аз след това ще ти построя бента – изсумтя Даниъл. – Както казахме, добре познатите средства са най-успешни. Не ще и съмнение, че древните са използвали при строежа система от габиони и ковчези, с помощта на които да издигнат основите на големия бент.

– Извинявай – прекъсна го Роян, – но какво означава габион? Не съм завършила инженерни науки.

– Аз съм този, който трябва да се извинява – опита се да играе ролята на разсеян кавалер Сапьора. – Нека ти покажа по-подробно проектите – обърна се към дъската и започна да обяснява. – Техниката на този Таита се е състояла най-вероятно в това да изплете огромни бамбукови кошове, да ги сложи насред реката и да ги напълни с камъни и чакъл. Тях ние наричаме габиони – и посочи една от схемите пред себе си. – След това е използвал дървени трупи да построи кръгли стени между въпросните габиони. Тях наричаме ковчези. Те също биват запълнени с камък и чакъл.

– Започвам да придобивам известна представа – кимна Роян, но гласът й издаваше съмнение. – Но пък и не е моя задача да вниквам в подробност от този род, нали?

– Напълно си права! – зарадва се Сапьора, че не му задават допълнителни въпроси. – Шефът ме уверява, че ще намерим достатъчно дървен материал, но аз смятам да използвам телени мрежи вместо бамбукови кошове и човешки труд за тяхното пълнене.

– Телени мрежи? – учуди се тя. – Къде се надяваш да намериш телени мрежи в долината на Абай?

Той понечи да й отговори, но Никълъс го изпревари.

– Ще ти обясня по-късно. Нека Сапьора свърши с лекцията си. Да не му разваляме удоволствието. Кажи на Роян за камъка от кариерата. Това е интересно.

– Проектирал съм бента като временна конструкция, но все пак трябва да сме сигурни, че ще може да удържи напора на реката достатъчно дълго, за да влязат хората от експедицията в подводния тунел, който води началото си от…

– От вира на Таита – подсказа му Никълъс. – Така ще е най-лесно да го наричаме.

– Трябва да сме сигурни, че бентът няма да се пропука, докато хората са още в дупката. Представяте си до какви последствия би довел подобен инцидент.

Сапьора дори се умълча, сякаш допълнително искаше да им внуши ужас пред перспективата. Роян потрепна и обгърна тялото си с ръце.

– Няма да ни е особено приятно – кимна Никълъс. – Та затова смяташ да използваш каменните блокове…

– Точно така. Внимателно разучих снимките, направени в кариерата. Преброих сто и петдесет гранитни блока, съвсем или наполовина довършени. Правя си общата сметка, че ако ги съберем заедно със стоманените габиони и дървените ковчези, ще успеем да осигурим стабилни основи за големия бент.

– Но тези блокове ще тежат най-малко по един тон всеки – отбеляза Роян. – Как смяташ да ги пренесем?

Даниъл отново понечи да задоволи любопитството й, но този път тя сама го спря:

– Не! Не ми обяснявай. Стига да ми кажеш, че е възможно, ще ти повярвам.

– Възможно е – увери я той.

– Щом Таита вече е успял – подкрепи го Никълъс, – значи и ние ще успеем по същия начин. Трябва да си горда с неговия строителен опит. В крайна сметка нали сте сънародници…

– Знаеш ли, че наистина си прав – усмихна се загадъчно Роян. – Прави ми голямо удоволствие да се чувствам на мястото му. Мисля, че това е добър знак. Кога се захващаме за работа?

– Вече сме се захванали – отговори й Никълъс. – Със Сапьора сме поръчали цялата екипировка, която смятаме да вземем с нас. Дори телените мрежи за габионите вече са поръчани в една малка фирма наблизо. Благодарение на рецесията нямат кой знае колко клиенти, които да ни забавят.

– Всеки ден ходя да ги наглеждам в работилницата – похвали се Даниъл. – Половината материал вече е готов и е пратен по предназначение. Останалото очакваме следващата седмица.

– Сапьора заминава още този следобед, за да се заеме с пренасянето на екипировката. Ние с теб имаме да свършим някои последни приготовления и в края на седмицата тръгваме след него. Все пак трябва да знаеш, че не те очаквах да се върнеш толкова скоро – рече Никълъс. – Ако ме беше предупредила навреме, щях да уредя всички да летим заедно до Ла Валета.

– Ла Валета ли? – погледна го в недоумение Роян. – Това не беше ли на остров Малта? Аз пък си мислех, че заминаваме за Етиопия.

– Малта е мястото, където се намира базата на Джени Бадънхорст.

– Джени кой?

– Джени Бадънхорст. От „Африкеър“.

– Кой е Джени Бадънхорст и какво е „Африкеър“?

– Транспортна авиокомпания, която разполага с един-единствен остарял „Херкулес“, пилотиран от самия Джени или от сина му Фред. Използват аерогарата на Малта. Страната е малка и е заселена с прагматично мислещи хора. Джени и Фред не се занимават с прости и корумпирани африкански политици, а е достатъчно близо, за да обслужват повечето посоки в Близкия изток и северната половина на Африка. Тъкмо с това си изкарват хляба. Основното им поприще е вносът на алкохол в ислямските страни, където той е забранена стока. Все едно си имаш работа с някой средиземноморски Ал Капоне. То и от какво друго можеш да печелиш в тази част на света, ако не от контрабанда? Но фирмата се занимава и с други неща. Навремето, когато с Дураид ходехме до Либия, именно Джени ни прекара до масива Тибести. Сега той ще ни води в Абай.

– Ники, не искам да ти досаждам, но в Етиопия ще ни обявят за незаконни имигранти. Или може би този малък факт е бил пропуснат в грандиозния ти план? Как смяташ да минем границата?

– През задната врата – усмихна се той, – а моят стар приятел Мек Нимур ще ни чака с ключа.

– Успял си да се свържеш с Мек?

– По-точно с Тесай. Изглежда, я използва за ятак. На Мек му е много удобно да разчита на жена като нея. Тесай има доста познати тук и там, а никой няма да задава въпроси, ако я види в Хартум или Адис Абеба, или където и да било другаде из региона. Там, където Мек би събудил подозрения или би пъхнал главата си в торбата, тя ще мине съвсем незабелязано.

– Брей, брей! – Роян започваше да гледа на нещата от друг ъгъл. – Значи не си си губил времето.

– Е, нали знаеш, не всички можем да си позволим по никое време почивка в Кайро – натърти Никълъс.

– Имам още един въпрос – подмина тя забележката, но вътрешно се зарадва, че отсъствието й не му се е харесало. – Какво знае Мек за играта ни с Таита?

– Само най-общи неща, никакви подробности. Но дори и да подозира какви са истинските ни цели, нямаме причини да не му се доверим – тук се поколеба за миг, дали да й съобщи нещо друго, но най-накрая се реши: – По телефона Тесай говореше с доста недомлъвки, но доколкото разбрах, манастирът „Свети Фруменций“ бил нападнат от въоръжени хора. Яли Хора и тридесет-четиридесет монаси били избити на място. Повечето от реликвите в църквата били задигнати от нападателите.

– О, Божичко, само това не! – хвана се за главата Роян. – Кой би сторил подобно нещо?

– Същият, който поръча убийството на Дураид и който направи пет опита да те премахне.

– „Пегас“.

– Фон Шилер – уточни Никълъс.

– Значи и ние сме пряко отговорни за случилото се – смотолеви тя. – Ние ги насочихме към манастира. Снимките, които откраднаха от лагера ни, са им показали стелата и гробницата на Танус. Не е нужно Фон Шилер да е дарен със способности на гадател, за да се сети къде са били направени. Ръцете ни са омърсени с още повече човешка кръв.

– По дяволите, Роян, как изобщо можеш да се чувстваш отговорна заради безумието на Фон Шилер? Няма да позволя да измъчваш бедната си главица с неговите грехове – още малко и Никълъс щеше да й се скара.

– Но от нас започна всичко.

– Виж, с това не съм съгласен. Едно обаче е сигурно: Фон Шилер е човекът, обрал светилището на манастира. Можем да сме убедени, че в момента и стелата, и ковчегът на Танус се намират в ръцете му.

– О, Ники, чувствам се толкова виновна. Никога не съм си давала сметка каква опасност представляваме за тези отдадени на вярата люде.

– А може би искаш да сложим край на всичко? – попита я жестоко Никълъс.

Тя се замисли известно време над въпроса, но накрая поклати глава:

– Не. Навярно, ако се завърнем в долината, ще успеем да обезщетим манастира с това, което намерим на дъното на вира.

– И аз така се надявам – съгласи се той. – Искрено се надявам.

Въпросният „Локхийд Херкулес“ представляваше внушителен по размери турбовитлов товарен самолет, боядисан в приятен бежов цвят. Регистрационният му номер беше написан със ситни цифри по олющения корпус и човек трудно можеше да го разчете. Никъде по машината не пишеше „Африкеър“, а грохналият вид на самолета ясно подсказваше, че не е слизал от употреба в продължение на четиридесет години и че е навъртял поне половин милион летателни часове още преди да попадне в ръцете на Джени Бадънхорст.

– Това чудо дали изобщо може да лети? – запита разтревожена Роян, наблюдавайки самолета, спрян в най-отдалечения край на малтийското летище. Голямото товарно помещение беше провиснало като шкембе и му придаваше вид на застаряваща дама, забременяла случайно и неочаквано.

– Джени нарочно го поддържа в такъв жалък вид – обясни приятелят й. – Там, където лети, е по-добре да не привлича завистливи погледи.

– Е, със сигурност е постигнал целта си.

– И все пак Джени и Фред са прекрасни авиотехници. Със съвместни усилия са успели да превърнат Голямата Доли в едно от чудесата на световната товарна авиация.

– Защо Голямата Доли?

– Джени е върл почитател на Доли Партън и е кръстил самолета си на нея.

Таксито спря и двамата се измъкнаха със скромния си багаж на пистата пред хангара. Никълъс се разплати с шофьора, а Роян бръкна дълбоко в джобовете на анорака си и потрепери от хладния вятър, идващ откъм морето.

– Ето го и Джени – посочи Никълъс едрата фигура на мъж, облечен в мазен кафяв комбинезон, който тъкмо слизаше от рампата за товарене.

Той ги забеляза и с неочаквана пъргавина скочи на земята.

– Здрасти, мой човек! Вече си мислех, че си ме пратил за зелен хайвер – посрещна стария си познайник Джени. Имаше вид на играч по ръгби, какъвто всъщност е бил на младини. Като наследство от някогашното си занимание леко накуцваше.

– Самолетът излетя късно от „Хийтроу“. Френският въздушен контрол вдигнал стачка. Това са те приятните изненади от международните полети – въздъхна Никълъс и представи приятелката си.

– Елате да се запознаете с новата ми секретарка – покани ги Джени. – Току-виж ви предложила кафе.

Влезе през малка вратичка в големия портал на хангара и ги заведе в тясната кабина, която служеше за офис. На едната стена на помещението висеше фирменият надпис „Африкеър“ заедно с емблемата – бойна брадва с криле. Мара, новата секретарка на Джени, беше малтийска дама почти на неговите години. Това, което възрастта й бе отнела, а природата изобщо не й беше дала, се компенсираше от огромната изпъкналост над корема.

– Джени обича зрели жени с голяма гръдна обиколка – пошушна Никълъс на Роян.

Мара ги почерпи с кафе, а Джени започна да обсъжда графика на предвижданите полети с Никълъс.

– Нещата са малко сложни – започна да се извинява той от самото начало. – Както сам си даваш сметка, подобна задача изисква да не се показваме много-много. За съжаление в последно време Муамар Кадафи никак не е благоразположен към особата ми, затова предпочитам да не прелитам над либийска територия. Ще трябва да прелетим над Египет, без обаче да спираме никъде.

И посочи курса на полета, начертан върху картата на бюрото.

– Проблеми могат да изникнат и в Судан. Напоследък там се води гражданска война – смигна Джени. – Все пак правителството от севера не разполага със съвременни радиолокационни системи. Руснаците са успели да му пробутат вторичните си суровини. Територията на страната е огромна, а ние с Фред отдавна сме налучкали местата, където радари просто не съществуват. Най-важното е да не се доближим по погрешка до район от военностратегическо значение.

– Колко време ще отнеме целият полет? – прекъсна го нетърпеливо Никълъс.

Джени направи кисела гримаса.

– Богиня Доли не е бегачка на къси разстояния, а пък аз тъкмо ти обяснявам, че няма да минем по най-краткия път.

– И все пак? – искаше да знае клиентът.

– Фред и аз сме снабдили самолета и с кухня, и с койки, така че няма да се чувствате неудобно. – Най-накрая Джени вдигна шапката си и се почеса замислено по главата. – Петнадесет часа.

– Няма ли да й дойде множко на Голямата Доли?

– О, не, монтирали сме й допълнителни резервоари. Седемдесет и един тона гориво. Дори с целия товар, който носите, мисля, няма да се наложи да презареждаме.

В един момент някой отвори голямата врата на хамбара и вътре се показа предницата на тежък камион.

– Трябва да са Фред и Сапьора – допи Джени кафето си и прегърна Мара. Тя се изкиска и гърдите й се поклатиха като снежна преспа, готова да се катурне по склона.

Камионът спря в отсрещния край на хангара, където вече чакаха готови за товарене купища екипировка. Фред слезе от кабината и Джени побърза да го запознае с Роян. Баща и син бяха лика-прилика, като младежът също започваше да се закръгля. Имаше открито като на селяк лице, прилягащо повече на овчар, отколкото на професионален пилот.

– Направихме и последния курс – заобиколи камиона Даниъл и стисна ръката на Никълъс. – Всичко е готово за товарене.

– Искам да излетим утре сутринта преди четири. Така ще можем да пристигнем по предназначение, преди да се е стъмнило – предупреди ги Джени. – Ако искаме да поспим преди заминаване, добре е да се поразкършим отсега – и махна към палетите, чакащи да бъдат качени на самолета. – Исках да наема някои от момчетата наоколо, но Сапьора не желаеше и да чуе.

– И много правилно – съгласи се Никълъс. – Колкото по-малко хора знаят за нас, толкова по-добре. Да почваме да товарим.

Всичко беше предварително монтирано на стоманени палети, вързано със синтетични въжета и покрито с мрежи. Целият товар беше разпределен на тридесет и шест парчета, всяко от което разполагаше с отделен комплект спасителни парашути. Общото тегло беше прекалено голямо и Голямата Доли трябваше да измине разстоянието два пъти.

Роян взе напечатания със съвместни усилия списък на екипировката и започна да изрежда една след друга точките в него, а Никълъс проверяваше дали нещата са налице. Двамата със Сапьора специално ги бяха разпределили по такъв начин, че с първия полет да закарат всичко необходимо за началото на операцията. Едва след като се увереше, че не е пропуснато нищо, Никълъс даваше знак на Фред да вдига с електрокара. Фред пъхаше рамената на машината в отворите на палетите и я изнасяше пред хангара до самолета.

Вътре в огромния трюм стояха Джени и Сапьора, които направляваха Фред как да остави товара на полагащата му се количка и го връзваха здраво за корпуса на самолета. Последната част от партидата представляваше малкият трактор с товарна платформа пред кабината. Сапьора го беше намерил в някакъв гараж за автомобили втора употреба в Йорк и след като го огледа и изпробва достатъчно, реши, че го взимат без пари. За да докаже твърдението си, яхна сам машината и я подкара по рампата нагоре.

Тракторът заемаше почти една трета от общото тегло на товара, но Сапьора упорито твърдеше, че без него няма да успеят достатъчно бързо да свършат със засипването на бента. Беше изчислил, че за да достигне благополучно до земята тракторът, му трябват поне пет товарни парашута. Разбира се, снабдяването на машината с гориво, си оставаше проблем, затова при втория си курс самолетът щеше да докара дизелово гориво в специални пластмасови варели, които щяха да издържат при падането от въздуха.

Мина полунощ преди самолетът да бъде натоварен с първата половина от багажа. Останалите палети бяха прибрани до стената на хангара, където щяха да чакат завръщането на Голямата Доли. Беше време за прощалната вечеря от местни специалитети, които Мара им поднесе в офиса на фирмата.

– Да – отбеляза доволно Джени пред клиентите си. – Мара е и много добра готвачка.

Тя бе опряла пищна гръд до рамото му, за да му сипе поредната порция калмари, и той нежно я прегърна.

– За благополучното пристигане! – вдигна Никълъс чашата червено „Кианти“.

– От виното до кабината поне осем часа – повтори основния урок на пилотите Джени и отвърна на поздрава му с кока-кола.

Легнаха си облечени на койките, закачени зад пилотската кабина, и се възползваха от останалите им няколко часа за сън. На Роян й се струваше, че откакто е затворила очи, са минали не повече от няколко минути, когато двамата пилоти тихичко започнаха да обсъждат готовността на машината за полет, а мощните перки на моторите надигнаха оглушителния си рев в нощта. Докато Джени разговаряше с диспечерите от кулата, а Фред насочваше самолета към пистата за излитане, тримата пътници се измъкнаха от леглата, седнаха на сгъваемите седалки и затегнаха коланите. Голямата Доли се издигна в небето и скоро светлинките на острова изчезнаха в далечината. Роян се обърна към Никълъс и му се усмихна на оскъдната светлина, идваща откъм кабината.

– Е, Таита, излизаме на корта за последния сет.

Гърлото й се беше свило от вълнение.

– В цялата тази нелегална история има и нещо хубаво – отбеляза доволно Никълъс. – Този път от „Пегас“ няма да се усетят веднага, че сме се върнали в долината на Абай.

– Да се надяваме, че си прав – чукна на дърво тя. – Достатъчно трудности ни очакват само от страна на Таита, какво ли ще стане, ако и „Пегас“ се включи в състезанието?

– Тръгнали са обратно за Етиопия – рече напълно убеден Фон Шилер.

– Откъде можем да знаем, хер? – попита Нахут.

Фон Шилер му отправи изпепеляващ поглед. Египтянинът го дразнеше от ден на ден все повече. Започваше да съжалява, че изобщо го е наел на работа. Откакто се бяха сдобили със стелата от манастира, Нахут почти не беше напреднал с разшифроването на надписите.

Самият превод не представляваше голям проблем. Фон Шилер беше убеден, че и сам би се справил с текста без помощта на навлеци като Нахут. Трябваше му само повече време и с помощта на богатата си справочна литература щеше да разчете завещанието на Таита. Надписът представляваше в голямата си част безсмислени рими и натруфени куплети, чийто контекст оставаше напълно неразгадаем. Едната страна на обелиска беше покрита с дълги колони от букви и цифри, които нямаха никаква връзка с текста по останалите три части.

Колкото и Нахут да не искаше да го признае, факт беше, че скритият смисъл на надписа напълно му убягва. Немецът усещаше, че търпението му е пред изчерпване.

Вече му бе омръзнало да слуша вечно повтарящите се оправдания на египтянина, да се хваща за обещанията му, които никога не се изпълняваха. Всичко у помощника му – като се почне от мазния му глас на ориенталец и се стигне до тъжния му поглед и дълбоките сенки под очите – го вбесяваше до полуда. Но най-непоносимата черта на господин Гудаби си оставаше инатът му да възразява на всяка дума на своя началник Готхолд фон Шилер.

– Генерал Обеид бе така добър да ме осведоми с кой полет са напуснали Адис Абеба и с кой ще пристигнат в Лондон. Не беше трудно да пратя хора от охраната си на летище „Хийтроу“, които да следят за движенията им в Англия. Нито Харпър, нито жената са хора, които могат да минат незабелязани в тълпата. Още същия ден след пристигането си жената отлетяла за Кайро. Хората ми са я последвали…

– Простете, хер Фон Шилер, но щом сте били запознати с действията й, защо не сте се погрижили за нея?

– Dummkopf11
  Глупак (нем.). – Б.р.


[Закрыть] – на Фон Шилер вече му причерняваше пред очите. – Много ясно защо – има далеч по-голяма вероятност тя да ме отведе при гробницата, а не вие!

– Но, господине, аз… – опита се да възрази Нахут.

– Вие нищо не сте направили досега, освен да си намирате поредното оправдание за неуспехите си. Благодарение на „титаничните“ ви усилия стелата все още представлява пълна загадка за мен – не скри раздразнението си немецът.

– Много е трудно…

– Разбира се, че е трудно. Нали затова ви плащам толкова пари. Ако беше лесно, щях да се оправя и сам. Ако наистина надписът включва указания как да се стигне до гробницата на Мамос, то само глупак би го направил лесноразбираем. А Таита не е глупак.

– Ако ми оставите още малко време, мисля, че скоро ще успея да схвана ключа…

– Повече време няма да ви оставя. Не слушате ли какво ви говоря? Харпър е тръгнал обратно за долината на Абай. Миналата нощ са отлетели от Малта с чартърен самолет, претъпкан догоре с товар. Хората ми не знаят в какво точно се състои товарът, освен че между палетите имало и малък товарен трактор, от тези, дето се използват за пренасянето на пясък и така нататък. Аз тълкувам това по един-единствен начин. Те са установили местоположението на гробницата и вече се готвят да я разкопават.

– Щом стигнат манастира, лесно ще се разправите с тях – зарадва се Нахут при мисълта. – Полковник Ного ще…

– Колко пъти трябва да повтарям едно и също? – едва не изкрещя от яд немецът и шумно тропна по масата пред себе си. – Тези хора са нашият голям шанс да се доберем до гробницата на Мамос. Последното, което ми трябва, е нещо лошо да им се случи – ако очите му можеха да стрелят, Нахут щеше да е станал на решето. – Пращам ви веднага в Етиопия. Може би поне там ще ми бъдете от някаква полза. Тук не вършите нищо полезно.

Нахут изглеждаше доста умърлушен, но пък и вече му беше ясно колко вредно е да се спори с човек като Фон Шилер. Сведе глава и изчака работодателят му да даде нарежданията си.

– Отивате в базата и се поставяте в услуга на Хелм. Ще изпълнявате всичко, което той ви каже. Всяка негова заповед все едно е излязла от моята уста. Разбран ли съм?

– Напълно, хер Фон Шилер – смотолеви Нахут.

– Да не сте попречили с нищо на Харпър и жената. Дори не бива да знаят, че се намирате в базата на „Пегас“. Геолозите от компанията ще продължават рутинната си работа в областта. – Фон Шилер се спря при спомена за характера на „рутинната работа“ и зловещо се усмихна. – Имаме късмет, че Хелм наистина е открил големи залежи на галенит. За ваше сведение галенитът е руда, от която се извлича олово. Ще продължи проучвателните работи в тази област и ако надеждите му се оправдаят, току-виж от цялата операция сме извлекли и материална изгода.

– В какво точно ще се състоят задълженията ми? – попита Нахут.

– Ще играете на криеница и ще чакате. Искам да сте готов да се възползвате от всеки напредък от страна на Харпър. Но не избързвайте. Нека се чувства спокоен и си върши работата както трябва. Не бива да го тревожите с хеликоптера, изобщо не се доближавайте до лагера му. Повече нощни нападения не са ни нужни. Всеки ход, който смятате да предприемете, първо трябва да бъде обсъден лично с мен. Повтарям пак, да не сте предприели нищо без мое знание и позволение.

– Ако трябва да се съобразявам с подобни ограничения, как да се осведомявам за действията на Харпър и жената.

– Полковник Ного има на кого да разчита за това. Както знаете, в манастира има човек на негова служба. Той ще ни съобщава за всеки по-съществен напредък на Харпър.

– Ами аз какво да правя тогава?

– Вие ще оценявате на място сведенията, които полковникът ви донася. Вие разбирате от археология, от археологически разкопки. Ще разберете към какво точно се стреми Харпър, ще знаете до каква степен е успял в начинанието си.

– Разбирам – измърмори Нахут.

– Ако ми беше възможно, лично бих се върнал в долината на Абай. Но никой не ми го позволява. Разкопките могат да отнемат много време, цели месеци. Не мога да стоя толкова време в затънтената Етиопия и да чакам Харпър да стигне до нещо интересно.

– Хауърд Картър работи десет години край Тива, преди да открие гробницата на Тутанкамон – напомни му лукаво Нахут.

– Надявам се този път нещата да се развият по-бързо – отвърна хладно Фон Шилер. – Ако наистина нещата се проточат, има голяма вероятност друг да ви замести в изследванията. Колкото до мен самия, трябва да проведа изключително важни делови преговори тук, в Германия. Наближава и годишното събрание на борда на директорите на компанията. От подобни задължения не мога да избягам.

– Значи изобщо не възнамерявате да се върнете в Етиопия? – Пред Нахут се откриваше безметежно бъдеще без постоянния терор от страна на началника му.

– Ще дойда, когато има за какво. На вас разчитам да решите кога да ме повикате.

– Ами стелата? Аз трябва…

– Вие ще продължите да работите върху превода – изпревари го Фон Шилер. – Ще вземете със себе си пълен комплект снимки и ще продължите да се мъчите в Етиопия. Ще очаквам да ми докладвате поне веднъж седмично чрез спътника докъде сте стигнали.

– Кога искате да замина?

– Незабавно. Ако може, още днес. Говорете за това с госпожица Кемпер. Тя ще уреди пътуването ви.

За пръв път през целия разговор Нахут придоби щастлив вид.