Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

Кацнаха на „Хийтроу“ достатъчно рано, за да не чакат на опашка пред паспортния контрол. Понеже не носеха багаж, си спестиха и задължителната рулетка, която всеки пътник трябваше да изиграе с транспортната лента – ще дойде ли куфарът или не?

Никълъс просто бе прегърнал под мишница кожата на дик-дика в розовия плик. Трябваше само да подпира от време на време куцукащата Роян, за да изглежда в очите на всички митничари по-невинен от херувимите в Сикстинската капела.

– Толкова си убедителен – прошепна му Роян, когато се намериха окончателно на британска територия, – че започвам да се съмнявам в теб. Ако можеш с такава лекота да излъжеш английската митница, откъде да знам не лъжеш ли и мен непрестанно?

Късметът продължи да ги следва и нататък. На стоянката за таксита не чакаше никой и час и нещо след приземяването на самолета, двамата се озоваха пред градската къща на Никълъс в Найтсбридж. Часът беше осем и половина сутринта, денят – понеделник.

Докато Роян си вземаше душ, Никълъс взе чадъра си и отиде до близкия магазин да купи нещо за закуска. Двамата си поделиха задълженията по нейното приготвяне – тя печеше филийките, а той изпържи специалитета си: омлет със спанак.

– Когато отидем отново в долината на Абай, ще ни е нужна помощта на експерт – подметна Роян, докато чакаше маслото да се стопи върху горещия хляб.

– Вече знам кого ще поканя. Работил съм и преди с него – увери я Никълъс. – На времето е работил в „Роял Енджинийърз“. Специалист по подводни конструкции и работа под вода. Сега се е оттеглил и живее в малка къща в Девън. Подозирам, че не тъне в разкош и в същото време скучае до смърт. Само да чуе, че има възможност да разреши и двата си проблема наведнъж, сигурен съм, че ще се възползва веднага от мен.

Свършиха със закуската и Никълъс предложи да измие чиниите.

– В това време ти ще занесеш филмите за проявяване. Точно срещу „Хародс“ има клон на „Буутс“, където ще ги извадят за час.

– Ето ти справедливо разпределение на труда – отбеляза Роян с изражение на страдалка. – Ти си имаш миялна машина, а аз не мога да спра по свое желание дъжда навън.

– Съгласен съм, така е – засмя се той. – За да не ти дойде множко, ще ти дам мушамата си. А докато чакаш да ти изпълнят поръчката, можеш да си купиш и някоя дреха. Доколкото си спомням, целият ти багаж погребан под свлачището. Аз имам да навъртя няколко жизненоважни разговора по телефона.

Роян излезе, а Никълъс веднага се настани зад бюрото и извади тефтера си с номерата. Най-напред звънна в Куентън парк, където госпожа Стрийт напразно се правеше, че не се радва особено на завръщането му.

– Бюрото ви е затрупано с половинметрова купчина от кореспонденция. Най-вече сметки за плащане.

– Настроението не е много ведро, доколкото разбирам?

– Адвокатите не престават да ми висят на главата, а господин Маркхам от Лойдс се обажда всеки божи ден.

– Бъдете добро момиче и не издавайте на никого, че съм се върнал. – Никълъс много добре знаеше за какво става дума – ако не беше за пари, никой не би си правил труда да го търси толкова настойчиво. Само дето не ставаше дума за петстотинте гвинеи, които би дължал на шивача си за последния костюм; хората чакаха да им плати два милиона и половина. – По-добре да остана в Йорк, отколкото да се показвам в Куентън – рече той на госпожа Стрийт. – В апартамента никой няма да ме открие.

Опита се да не мисли за астрономическите си дългове и се съсредоточи върху належащите въпроси.

– Имате ли под ръка нещо за писане? Добре, слушайте какво искам от вас.

Трябваха му цели десет минути да свърши с дългата поръчка, след което госпожа Стрийт му я прочете от край до край повторно.

– Така. Погрижете се за всичко, ако обичате. Връщаме се още тази вечер. Доктор Ал Сима ще ми гостува за неопределено време. Кажете на иконома да отскочи до апартамента и да й приготви втората спалня.

После се обади в Девън. Сигналът беше свободен и Никълъс се опитваше да си представи някогашната къща на бреговата охрана, превърната в жилище. В мислите му се набиваше живописна гледка с високи морски скали, сиво небе и огромни вълни, подгонени от зимните ветрове. Вероятно Даниъл Уеб се занимаваше в работилничката си в двора – поправяше нещо по любовта на живота си – „Джагуар“, модел 1935-та, или приготвяше примамки за сьомга. Риболовът открай време беше негова страст; именно той бе спомогнал да завържат дружба помежду си.

– Ало? – гласът на Даниъл издаваше голямата подозрителност на оттеглилия се пенсионер.

Никълъс си го представяше с плешивата му, лъскава като яйце глава и косматата ръка, сграбчила хищно телефонната слушалка.

– Сапьор, имам работа за теб. Навит ли си?

– Къде ще ходим този път, шефе? – макар и три години да не се бяха чували, Даниъл веднага разпозна гласа ма Никълъс.

– Там, където има много слънце и танцуващи момичета. Парите – колкото и миналия път.

– Значи съм навит. Къде ще се срещнем?

– В апартамента. Спомняш си го, нали? Ще те чакам утре. Донеси си и сметачната линийка – Никълъс добре знаеше, че Даниъл никога не би се доверил на електронен калкулатор, още повече на портативен компютър.

– Джагуарът още си го бива. Ще тръгна рано и по обяд ще съм пристигнал.

Никълъс затвори и навъртя следващите два номера – на банките си в Джърси и на Каймановите острови. Имаше две сметки за крайни нужди, но и в тях парите намаляваха с незавидна скорост. С Роян бяха оценили бъдещия бюджет на двеста и тридесет хиляди лири. Но както всички хора, и те бяха склонни да намаляват.

„В такива случаи винаги се прибавят поне петдесет на сто – пресметна за всеки случай Никълъс. – Което означава, че след края на експедицията килерът ще бъде опразнен до трошичка. Да се надяваме, че тоя ми ти Таита не си прави майтап с нас.“

Изрече паролите пред съответните банкови служители и им даде инструкции как да прехвърлят парите му по сметки, от които можеше да тегли по всяко време.

Имаше да проведе още два много важни разговора, преди да заминат за Йорк. Съдбата на целия им план зависеше от техния благоприятен резултат. А връзките му в случая бяха толкова тънки, че можеха да се нарекат чисто и просто въображаеми.

– Добър ден, тук е британското посолство. С какво мога да ви бъда полезен?

Никълъс погледна часовника си. С трите часа разлика в часовите пояси в Адис Абеба вече трябваше да е следобед.

– Обажда се сър Никълъс Куентън-Харпър от Обединеното кралство. Дали бих могъл да говоря с господин Джефри Тенънт, вашето военно аташе?

Джефри пое слушалката почти мигновено.

– Скъпи приятелю, чувам, че вече сте пристигнали. Много се радвам за вас.

– Казах си, че сигурно се притесняваш за нас, та ти се обаждам да те успокоя, че всичко е наред.

– Как е очарователната доктор Ал Сима?

– Праща ти много целувки.

– Би ми се искало да ти повярвам – въздъхна театрално Джефри.

– Имам една голяма молба към теб, Джеф. Познаваш ли полковник Мариям Кидане от Министерството на отбраната?

– Приятели сме – увери го веднага Джефри. – Мисля, че добре го познавам. Ако не се лъжа, играхме тенис миналата събота. Бекхендът му е убийствен.

– Моля те, помоли го да ми се обади възможно най-скоро – и даде на Джефри телефонния номер на апартамента си в Йорк. – Кажи му, че е във връзка с рядък вид етиопска лястовица, с която бих искал да украся музейната си сбирка.

– Хайде пак твоите истории, Ники. Не ти ли стига една обеца на ухото? Откога търгуваш с редки птици? Представям си как отваряш Червената книга и си избираш най-редкия животински вид на земята…

– Ще го сториш ли за мен, Джеф?

– Разбира се. „Бъди верен, за да са ти верни“, нали така? Винаги си бил късметлия.

– Дължа ти едно пиене.

– Повече от едно, бих казал. Поне пет-шест.

Следващото обаждане обаче не се оказа толкова сполучливо. От международни телефонни справки бе взел някакъв номер в Малта. Още при първото позвъняване от другата страна се обади ясен сигнал свободно.

– Вдигни, моля те, Джени – шепнеше Никълъс, но за негово съжаление, след шестото позвъняване се включи телефонният секретар:

„Свързали сте се с централното бюро на «Африкеър Сървисиз». В момента няма кой да отговори на обаждането ви. Молим ви, оставете името, телефонния си номер и кратко съобщение. Изчакайте сигнала. Ще ви потърсим при първа възможност. Благодаря.“

Дори по телефона звучният южноафрикански акцент на Джени Бадънхорст не можеше да бъде сбъркан с друг.

– Ало, Джени, тук е Никълъс Куентън-Харпър. Дали старият ви „Херкулес“ още може да лети? Работата не е кой знае колко тежка и продължителна, би трябвало да издържи. Парите са добри. Обади се в апартамента ми в Англия. Не е спешно. Дали ще си се обадила вчера или онзи ден, няма значение.

Минута, след като Никълъс свърши с телефонните разговори, на уличната врата позвъни върналата се от покупки Роян. Той хукна по стълбите да я посрещне.

– Точността ти е забележителна – похвали я Никълъс. Носът й беше порозовял от студ, по мушамата й се стичаха струйки дъждовна вода. – Успяха ли да проявят филмите?

Роян извади жълтия пакет от джоба на дрехата и победоносно го размаха.

– Много добър фотограф – и тя не спести комплиментите си. – Всички са излезли страхотно. И с невъоръжено око мога да прочета всеки йероглиф. Подновяваме играта с Таита при същия резултат отпреди почивката.

Разпръснаха снимките по бюрото му в кабинета и доволно се изхилиха.

– Извади ли и дубликати? Браво. Така ще можем да работим и поотделно. – Никълъс беше повече от доволен. – Негативите ще отидат в личния ми сейф в банката. Не можем да си позволим втори път да губим материали.

Роян взе голямата му лупа и започна да разглежда снимка след снимка. Най-накрая избра най-успешните и задели настрана пълната репродукция на египетската стела.

– С тези ще работим. Не мисля, че ще ни липсват отпечатъците с молив. И снимките ще ни свършат работа. – За да го убеди, че е така, започна да чете на глас случайно избран откъс от надписите. – Кобрата размотава кълбото си и надига качулката си, обсипана с диаманти. Утринните звезди се отразяват в очите й. Три пъти черният й, лигав език целува въздуха. Дори при прочитането на тези три изречения в гласа на Роян се усети вълнение. – Чудя се какво ли иска да ни каже с този стих. О, Ники, толкова е вълнуващо да продължим с разгадаването на мистериите!

– Сега обаче ще оставим всичко настрана – прекъсна той удоволствието й. – Като те знам каква си, ако почнеш отсега, до среднощ ще сме плътно приковани в къщата. По-добре да се хвърляме на рейндж роувъра и да тръгваме. До Йорк има доста път, а по радиото съобщиха, че магистралата е покрита с лед. Малко разнообразие след онази пещ в долината.

Роян се изправи и подреди снимките на купчина.

– Прав си. Понякога изключвам. Преди да тръгнем, мога ли да звънна вкъщи?

– Предполагам, имаш предвид Кайро?

– Така де, Кайро. У семейството на Дураид…

– Няма защо да обясняваш. Ето го телефона, ще те чакам долу в кухнята. Мисля, че ще ни дойде добре по един горещ чай.

Роян се появи след половин час. Изглеждаше доста гузна, затова мина веднага по същество:

– Съжалявам, че пак трябва да предизвикам някои усложнения, но по-добре да си призная отсега.

– Казвай – подкани я Никълъс.

– Трябва да се върна вкъщи… в Кайро – рече Роян, а той само я погледна в недоумение. – Само няколко дни – побърза да добави тя. – Говорих с брата на Дураид; имало неща, за които трябвало да се погрижа.

– Не ми се харесва да се връщаш там сама – поклати той глава. – Все пак, спомни си какво ни се случи последния път.

– Ако теориите ни излязат прави и опасността е идвала от Нахут Гудаби, то той в момента се намира в Етиопия. Няма от какво толкова да се страхувам.

– И все пак не ми се нрави. Ти си ключът към загадките на Таита.

– Благодаря, сър – шеговито му отвърна Роян. – Това ли е единствената причина, заради която не искаш да ме гръмнат преждевременно?

– Ако толкова искаш да ме притиснеш в ъгъла, нека знаеш, че в желанието ми да те имам до себе си има и силен личен елемент.

– Ще се върна преди още да си разбрал, че ме няма. Освен това, ти си имаш достатъчно работа, няма да ти е скучно без мен.

– Предполагам, че колкото и да искам, не мога да те спра – сложи Никълъс точка на спора. – Кога смяташ да летиш?

– Има полет в осем тази вечер.

– Не е ли малко скоро? Имам предвид, че току-що пристигаме – опита се за последно да я задържи Никълъс, но скоро се предаде. – Ще те изпратя до летището.

– Не, Ники, „Хийтроу“ не ти е на път. Ще взема влака.

– Настоявам.

Беше понеделник вечерта и движението можеше да се нарече сравнително спокойно. Щом излязоха от градската зона, почти не се забавиха по магистралата до аерогарата. По пътя оживено обсъждаха проведените и непроведените телефонни разговори на Никълъс.

– Надявам се чрез Мариям Кидане да се свържа в скоро време с Мек Нимур. Мек е основната фигура в играта ни с Таита. Ако него го няма за първия ход, партията бао дори не може да започне.

Остави Роян на входа на летището.

– Обади ми се утре сутринта да съм спокоен, че си пристигнала, и да знам кога се връщаш. По това време трябва вече да съм в апартамента в Йорк.

– Разговорът ще е за твоя сметка – предупреди го Роян и му подаде буза. След това се измъкна от седалката и тресна вратата на колата.

Никълъс изчака дребничката й фигура да изчезне от огледалото за обратно виждане и натисна газта. Беше изпълнен с меланхолия и чувство за преживяна загуба. Но скоро личните емоции отстъпиха на друго, много по-тревожно усещане – предупредителната система отново започваше да вдига врява в съзнанието му. Нещо неприятно се готвеше. Щом пристигнеше в Египет, Роян щеше да се сблъска със зловещи преживявания. Поредният кръвожаден звяр бе избягал от клетката си и сега дебнеше с наточени зъби. Но бе твърде рано Никълъс да знае къде е грешката и откъде ще дойде опасността.

– Моля ви, не позволявайте нещо лошо да й се случи – изрече той на глас, без да знае към кого е отправена молбата му. Чудеше се дали да не се върне на летището и да я прибере в колата си, но знаеше, че няма право да го стори, а Роян беше достатъчно независима да го прати по дяволите. Освен с физическа сила, Никълъс не знаеше по какъв друг начин би могъл някога да я разубеди в решенията й. Сега просто трябваше да я пусне. – Което никак не ми се нрави – повтори той и пое по магистралата.

Както личната му секретарка, така и всички останали, които работеха за него, знаеха какво точно очаква той от тях. Затова и всичко вървеше като по мед и масло. Готхолд фон Шилер огледа вътрешността на предвидената за престоя му къщичка и даде знак, че я одобрява. Хелм се бе справил добре за малкото време, което му бяха оставили да приготви базата за пристигащия шеф.

На собственика на компанията се полагаше половината от дългото, сглобяемо бунгало. Атмосферата вътре бе по-скоро спартанска, но пък всичко беше чисто и подредено. Дрехите на Фон Шилер вече висяха в гардероба, лекарствата и козметиката му – подредени в банята. Имаше и собствена кухня с цял комплект битова техника и пълен до пръсване хладилник. В частния си самолет немецът не бе пропуснал да вземе и личния си готвач – китаец, който бе събрал в багажа си всичко необходимо да угоди на вкуса на господаря си.

Фон Шилер беше вегетарианец, непушач и въздържател. Двадесет години по-рано се беше славил с тъкмо обратното: всеки ден си похапваше здраво по елитни ресторанти, наливаше се с рейнски вина и се водеше експерт по хавански пури. Тогава беше дебел, над яката му плуваше тлъста гуша, а сега, въпреки напредналата възраст, бе слаб и жилав като състезателно куче.

В есента на живота си Готхолд фон Шилер предпочиташе повече удоволствията за ума и душата, отколкото плътските сладости. Отдаваше много по-голямо значение на неодухотворените предмети, отколкото на живите създания, независимо хора или животни. Парче камък, гравирано от ръката на майстори, умрели преди хиляди години, можеше да го възбуди много повече, отколкото топлината на красива млада жена. Фон Шилер обичаше всичко да е на мястото си и под контрол. Властта над хора и събития го поддържаше много повече от храната, която поглъщаше. Притежанието на красиви и уникални предмети, беше единствената му истинска голяма страст, още повече че тялото му увяхваше и животинските инстинкти губеха от силата си.

Но в огромната му, безценна колекция от антични произведения нямаше нито един екземпляр, който да е бил открит от самия него. Сега му се предоставяше навярно последната възможност сам да влезе в кожата на търсача на съкровища, сам да усети тръпката от откритията, със собствената си ръка да строши печатите, затварящи подстъпите към гробницата на покойния фараон. Но най-вече го примамваше мисълта, че пръв ще зърне с очите си нещо, което е останало с хилядолетия скрито за човечеството. Навярно в това се изразяваше дълбоката му надежда да постигне безсмъртие и нямаше цена, която да не бе готов да плати – в злато или за сметка на чужд човешки живот. Не бяха малко хората, платили със смъртта си за задоволяването на тази почти божествена страст, но Готхолд фон Шилер дори не се замисляше за бъдещите жертви. Каквато и да беше цената на откритието, той щеше да я заплати.

Сега немецът се гледаше във високото огледало, окачено на стената срещу леглото. Приглади гъстите си, тъмни коси. Разбира се, че ги боядисваше, но пък и не можеше да се отърси от човешката суета… Доволен от образа си, Фон Шилер изтрака с твърдите си подметки по голите дъски на стаята и отиде до вратата, свързваща спалнята с дългата зала за конференции, където щяха да се провеждат работните съвещания на експедицията.

Вътре вече го чакаха няколко души, които, щом той се показа, почтително станаха от местата си. Всички приличаха на излети от калъп в сервилниченето и раболепните си изражения. Фон Шилер отиде до почетното място на дългата маса, където специално за него бяха поставили висок дървен подиум, покрит с червен килим. Лично секретарката му отговаряше подиумът да следва Фон Шилер навсякъде по света. Височината му беше цяла педя, колкото човекът, качил се отгоре, да гледа отвисоко събеседниците си. Сега Фон Шилер започна да обикаля участниците в съвещанието със спокоен, безизразен поглед. Харесваше му да ги държи прави, да ги кара да кълчат вратове, за да го гледат.

Най-напред очите му се спряха на Хелм. Тексасецът работеше за него почти цяло десетилетие. Беше човек, на когото можеше да разчита – както силен физически, така и умствено способен. Най-голямото му достойнство бе, че изпълняваше всички заповеди, без да задава въпроси и без да изразява мнение. Фон Шилер поверяваше всички по-важни задачи само на него. Хелм беше човекът, когото щеше да прати във всяка точка на света – от Заир в Африка до Куинсланд в Австралия, от арктическия кръг до джунглите около екватора – и който щеше да свърши работата си бързо и безпогрешно. Липсваха му скрупули, но имаше добро възпитание: като послушен домашен любимец, той бе изпълнителен и почти не създаваше главоболия на началника си.

От Хелм погледът му плъзна по жената до него. Уте Кемпер беше неговата лична секретарка. Тя се занимаваше с всички подробности в живота му – от храната до дървения подиум, от лекарствата, които трябваше да глътне, до срещите, които трябваше да се състоят. Не беше възможно мъж или жена да влязат в пряк контакт с него, преди да са получили благословията на Уте Кемпер. Освен това тя беше същински експерт по съвременни комуникационни системи. Дървеното бунгало вече беше оборудвано с цяла стена от електронни уреди, на които само тя знаеше предназначението. Уте можеше да се ориентира сред милионите сигнали в ефира не по-зле от щъркел, връщащ се в изоставеното преди месеци гнездо. Дали щеше да застане на архаичен морзов апарат или да разчита текст на електронна факсова машина, Фон Шилер не знаеше друго човешко същество, което с такава лекота и бързина да се свърже с другия край на планетата и да прати най-лесно разбираемото за адресата послание. В момента секретарката му беше в разцвета на силите за една жена – четиридесетгодишна, слаба и руса, с присвити зелени очи и изпъкнали скули, напомнящи за Марлене Дитрих на млади години.

Законната съпруга на фон Шилер, Ингемар, бе от двадесет години инвалид. Уте Кемпер, беше единствената, успяла да запълни празнотата, оставена от принудителното й оттегляне, но за своя началник означаваше много повече от секретарка или съпруга.

Когато се бяха срещнали за първи път, тя заемаше висок пост в техническата секция на германската общонационална комуникационна мрежа. В същото време бе търсена порнозвезда, което я радваше не толкова заради парите, колкото заради удоволствието от професията. Видеокасетите, които тя пазеше за спомен от онези години, бяха сред най-ценните придобивки на Фон Шилер; разбира се, след колекцията му от египетски старини. Подобно на Хелм, и Уте не познаваше скрупули и резерви. Каквото поискаше той от нея, тя го вършеше безропотно, без да се учудва на най-големите му странности. Дали щеше да гледа старите й филми или сам щеше да влезе в ролята на партньорите й от екрана, Фон Шилер можеше да постигне оргазъм единствено с нейна помощ. Но колкото по-бързо се изнизваха месеците, толкова по-рядко го съпътстваха и тези приятни моменти. При всичките си старания, Уте не можеше да изкара от тялото на своя любовник онези разтърсващи спазми, които придружаваха на времето половите им контакти.

Уте беше сложила на масата пред себе си магнетофон. За нея бе повече от принцип да записва всяко заседание на своя началник, всеки служебен разговор – нещо, което допълнително му вдъхваше увереност.

Успокоен от присъствието на двамата си най-доверени помощници, милионерът започна да изучава по-подробно лицата на другите двама мъже край масата.

Полковник Ного, с когото се беше запознал тази сутрин при слизането от хеликоптера, го бе посрещнал с „Добре дошъл“ в базовия лагер на „Пегас“, на самия ръб на пролома на Нил. Фон Шилер не знаеше нищо за етиопеца, освен малкото, което Хелм му бе докладвал. Но негърът се ползваше с доверието на Хелм, който лично го беше избрал за делото. Големият шеф обаче не беше дотам доволен от представянето на полковника. В крайна сметка, той веднъж се изложи, позволявайки на Куентън-Харпър и на египтянката да се измъкнат между пръстите му. След като бе прекарал целия си живот в делови връзки с африканския континент, Фон Шилер се бе научил да не разчита особено на черните маймуни. Смяташе, че е по-добре да намери някой европеец да му върши мръсната работа. Засега обаче помощта на Ного – върховния началник на Гоямския военноадминистративен район – беше повече от необходима. Изпълнеше ли обаче всички възложени поръчки, благодетелят му щеше да се погрижи за премахването му. По-скоро Хелм, Фон Шилер не беше човек, който се занимава с излишни подробности.

Най-накрая очите на шефа се спряха на петия присъстващ. Още един, без когото нищо не можеше да тръгне. Именно Нахут Гудаби представи на вниманието на Фон Шилер седмия папирус. Германецът знаеше, че имало някакъв англоезичен автор, написал цяла книга по въпроса, но той не четеше романи нито на немски, нито на някой от останалите четири езика, които ползваше свободно. Ако не беше Нахут да му съобщи за съществуването на древноегипетските ръкописи, Фон Шилер щеше да изпусне шанса на живота си.

Още щом Дураид Ал Сима беше завършил първия превод на откритите свитъци, Нахут Гудаби се бе явил пред Фон Шилер да му подшушне, че по всяка вероятност, някъде из Африка още стои неразкрита гробница на забравен египетски фараон. Оттогава двамата поддържаха постоянна връзка и когато стана ясно, че въпросният Ал Сима и жена му напреднали с разшифроването на последния, седми папирус, Фон Шилер нареди на египетския си сътрудник да се разправи с двамата и да му донесе резултатите от изследванията им.

Въпросният папирус сега беше най-ценната придобивка в египетската му колекция и заедно с всички останали реликви се намираше на сигурно място в железобетонните укрития на планинския му замък. Фон Шилер отдавна се бе погрижил да му издигнат непристъпно орлово гнездо, където да се чувства в безопасност от всякакви посегатели.

Въпреки това Фон Шилер бе допуснал сериозна грешка, оставяйки египтянина да се разправи с Ал Сима и жена му. Трябваше да прати професионалист да свърши работата, но Нахут толкова убедително го бе излъгал, че ще се справи, че накрая Фон Шилер го беше оставил да върши каквото сметне за добре. Заради пребогатата предплата, сега се чудеше как да си отмъсти за несвършената работа. Когато му дойдеше времето, и Нахут щеше да си отиде, но засега участието му беше от жизнена важност за успеха на предприятието.

Не щеше и питане, че Нахут, много по-голям познавач египтолог от работодателя си, четеше по-свободно йероглифното писмо. В крайна сметка египтянинът беше прекарал почти целия си живот в изучаване на археология, докато Фон Шилер си оставаше чисто и просто любител, при това запалил се по темата сравнително скоро. Нахут беше способен да разчита ръкописите на мистериозния Таита с лекотата, с която преглеждаше сутрешната си кореспонденция, докато Фон Шилер прекарваше с минути над един-единствен символ и често прибягваше до услугите на справочници. Дори с тяхна помощ обаче, невинаги успяваше да схване дълбокия или скрит смисъл на даден текст. Ако го нямаше Нахут да му помага, немецът никога не би се справил сам с разрешаването на загадките, които стояха по пътя към гробницата на Мамос.

Та това беше екипът, който се събираше на първото си общо заседание в бунгалото. Всички чакаха с нетърпение Фон Шилер да открие дискусията.

– Седнете, ако обичате, госпожице Кемпер – рече най-сетне шефът. – Вие също, господа. Нека започваме.

Но самият Фон Шилер остана прав на дъсчения си подиум в края на масата. Харесваше му да се чувства по-висок от останалите. Ниският му ръст го преследваше още от детските години, когато съучениците му го бяха кръстили Семката.

– Госпожица Кемпер ще запише на магнетофона си всичко, казано тук. Най-напред пак тя ще ви раздаде по една папка със снимки, която вие трябва да й върнете в края на съвещанието. Искам на всички да стане ясно отсега, че никоя част от материалите, които ще получите след малко, не бива да напуска това помещение. Информацията е от изключително поверително естество, а аз притежавам пълни права върху нея. Ще взема строги предохранителни мерки никой да не наруши споменатото изискване.

Докато Уте раздаваше материалите, Фон Шилер се опитваше да смрази всеки от тримата мъже с каменния си поглед. Нека всички знаят какво ще е наказанието, ако дръзнат да не го послушат.

Щом всеки от присъстващите се сдоби с копие от разискваните снимки, Фон Шилер отвори папката, оставена пред неговото място. Опря се на юмруци върху масата и се взря продължително в съдържанието й.

– В брошурите виждате копия на полароидните снимки, взети от лагера на Куентън-Харпър. Бих искал да обърнем заедно внимание на тях.

Послушно разгънаха документацията пред себе си.

– Доктор Нахут вече имаше известно време да прегледа снимките и да изкаже мнението си за произхода им. Според него, те са напълно автентични, заснетата каменна стела е оригинален паметник от древноегипетски произход, датираща с почти пълна сигурност от Втория междинен период, приблизително около 1790 година преди Христа. Искате ли да добавите нещо, докторе?

– Благодаря, хер Фон Шилер – усмихна се мазно Нахут, макар че не успя да прикрие притеснението в погледа си. Хладният и безразличен глас на възрастния германец му ходеше здраво по нервите. Когато му беше наредил да очисти Дураид Ал Сима и съпругата му, Фон Шилер все едно го бе помолил да купи хляб от магазина. Нахут си даваше сметка, че ако шефът му поиска някога да се отърве и от него, ще го стори със същата фрапантна невъзмутимост. Отдавна беше усетил, че е яхнал врата на тигъра. – Бих искал само да доуточня една подробност. Думите ми бяха дословно, че стелата, фигурираща на снимките, изглежда оригинална. Разбира се, не бих могъл да се произнеса окончателно по въпроса, преди да разполагам със самия паметник пред себе си.

– Вземам си бележка от вашето уточнение – кимна Фон Шилер. – Тъкмо за да обсъдим как най-лесно да се сдобием с въпросния паметник, сме се събрали днес в тази зала.

Той взе лъскавото копие на оригиналната полароидна снимка, което Уте бе направила същата сутрин в тъмната стаичка на бунгалото. Фотографията също се нареждаше сред дейностите, които секретарката му бе призвана да извършва. Копията на полароидните снимки, изпратени от Хелм чрез сателита в Хамбург, бяха замъглени и разкривени, но пак се бяха оказали достатъчни да го извикат на минутата на място в Етиопия. Сега държеше в ръцете си напълно изрядни изображения, при това цветни, и от вълнение току-виж получил здравни усложнения.

Докато останалите почтително мълчаха, Фон Шилер доволно галеше снимката, сякаш имаше пред себе си изобразения на нея предмет. Ако надписът се окажеше автентичен, а той беше сигурен, че е така, то огромните парични средства, които беше изразходил, няколкото погубени човешки живота, пропиляното в мечти време, придобиваха наистина смисъл. Подобна древноегипетска стела си струваше и щеше да заеме достойно място в колекцията му от скъпоценности, редом със седмия папирус. Поради забележителното качество на стелата, човек трудно би предположил, че е била изваяна преди четири хиляди години. Фон Шилер изпитваше по каменната вещ копнеж, какъвто не беше изпитвал към почти нищо друго през дългия си живот. Толкова силно го привличаше предметът на снимката, че не можеше да отклони вниманието си от него и да се съсредоточи върху темата на разговора.

– И все пак, докторе, ако стелата се окаже наистина оригинална, можете ли да ни кажете… по-скоро да предположите къде се намира тя? Къде, според вас, трябва да съсредоточим усилията си, за да я намерим?

– Убеден съм, че стелата не е единственото, което трябва да привлича вниманието ни, хер Фон Шилер. Нека погледнем и останалите снимки, които полковник Ного успя да ни предостави и които госпожица Кемпер така качествено размножи – Нахут остави настрана общия план на стелата и извади друга снимка от купчината. – Погледнете например тук.

Останалите се разровиха в своите папки и извадиха същата снимка, която държеше той.

– Ако разгледате внимателно какво се вижда зад каменната стела, ще се убедите, че по всяка вероятност снимката е била направена в пещера или подземие – погледът му потърси очите на немеца, който му кимна да продължи. – Също така се вижда нещо като врата с решетки. – Нахут прибра и тази снимка, избра си трета. – Ето тук личи по-добре. Фотографът е снел нещо напълно различно. Доколкото виждам, става дума за стенописи, изрисувани или върху зидана стена, или върху гола скала. Още веднъж се потвърждава предположението ми, че снимките произхождат от пещера или от скална гробница. Най-вероятно фотографът е снимал през дървената решетка, която посочих на предната снимка. Въпросните стенописи с почти абсолютна сигурност принадлежат към древноегипетската традиция. Дори силно напомнят фреските, открити в гробницата на царица Лострис, разкопана сравнително наскоро. Както всички добре знаете, именно в тази гробница бяха намерени оригиналните ръкописи на Таита.