Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

На един от ъглите в лабиринта Нахут Гудаби се сблъска с Фон Шилер. По някакъв начин срещата със стареца, който естествено не можеше да му бъде от никаква полза в създалата се ситуация, му подейства ободряващо. Поне за известно време успя да се отърси от паниката, която бе започнала да сковава движенията му. Откакто Хансит беше избягал, лабиринтът се бе превърнал в ужасно самотно и потискащо място. Това, от което египтянинът имаше най-много нужда, бе човешко присъствие и явно немецът мислеше същото, защото двамата дори се прегърнаха като деца, изгубили се в гората.

Фон Шилер продължаваше да носи със себе си вещите, които разглеждаше преди внезапното бягство на Хансит. В едната си ръка държеше златния жезъл на египетския фараон, закривен като овчарска гега, в другата стискаше церемониалния камшик.

– Къде е монахът? – изкрещя той. – Защо хукнахте така и ме изоставихте? Трябва да намерим изход оттук, глупако. Не разбираш ли опасността?

– Как искаш аз да знам пътя… – нахвърли му се гневно Нахут, но изведнъж погледът му се спря на знака, оставен с тебешир върху стената зад Фон Шилер. Едва сега проумя смисъла му.

– Ето! – възкликна той с облекчение. – Харпър и Ал Сима са ни оставили упътващи знаци. Хайде! – Тръгна той из тунела и на всеки ъгъл се спираше да разгледа бележката на стената. Все пак, докато излязат на централната стълба, беше минал почти цял час от изчезването на Хансит. Двамата хукнаха надолу по стъпалата и се озоваха в дългата галерия. Из просторната зала се носеше тревожното шуртене на вода – могъщата река дишаше в краката им.

Нахут се впусна в див бяг към изхода и Фон Шилер, колкото му позволяваха старческите крака, треперещи от страх, го последва.

– Чакай ме! – извика той подир египтянина, но той пак не слушаше. Вече се бе измъкнал през вратата и стоеше на площадката в горния край на стълбите.

Генераторът продължаваше тихичко да си боботи, но Гудаби дори не го погледна. Бързаше да слезе по-скоро по стръмната стълба, за щастие все още осветена от електрическите крушки по тавана.

Тичешком зави покрай сто и осемдесет градусовия ъгъл, за да се закове на място. Целият тунел надолу беше потънал във вода – до линията, която бе показвала най-високото годишно равнище на Дандера. От кладенеца и понтонния мост не бе останала и следа.

Цялата шахта бе потънала под петнадесет метра вода, ако не и повече.

Река Дандера, пазач на гробницата от векове, отново изпълняваше своя дълг. Тъмните й води неумолимо преграждаха пътя към светлината и запечатваха тайния й вход, така както го бяха правили в продължение на четири хиляди години.

– Аллах! – промълви смаяният Нахут. – Аллах да ни бъде на помощ.

Фон Шилер също се показа зад завоя и спря до него. Двамата не продумваха, вцепенени от гледката пред себе си. Най-накрая старецът уморено се облегна на близката стена.

– Затворени сме – прошепна той, при което Нахут изведнъж се просна на колене и шумно захленчи. Сетне започна с пискливия си глас да напява молитви до Всемогъщия. Подобна слабост извади Фон Шилер от кожата.

– Това няма да ни помогне. Спри веднага! – И без да се замисля го перна със златния камшик по гърба. Нахут извика от болка и като бито куче се отдръпна встрани.

– Трябва да намерим някакъв път за измъкване – рече немецът, който поне на вид изглеждаше спокоен. Цял живот беше командвал, беше време и сега да се заеме с организацията. – Все ще има и друг изход от гробницата – реши той. – Не ни остава друго, освен да го потърсим. Ако някъде има отвор, то ще трябва да го усетим по въздушното течение. – Колкото повече разсъждаваше, толкова по-уверен звучеше гласът му. – Да! Това би могло да се окаже решение. Изключи вентилатора, за да открием не влиза ли въздух отнякъде.

Нахут веднага се подчини на нарежданията. Предпочиташе някой да го командва, отколкото да го оставят сам на отчаянието му.

– Нали имаш запалка? – подхвърли Фон Шилер. – Ще си запалим факли – посочи купищата снимки и бележки, които Роян бе оставила в бързината на масата си. – Ако из гробницата въздухът се движи, пушекът ще ни упъти.

В продължение на два часа двамата обикаляха цялата гробница, качваха се нагоре-надолу по нивата на лабиринта, но колкото и да им се искаше, никъде из тунелите не усетиха и най-слаб полъх. Най-накрая се върнаха в наводнената шахта и отчаяно впериха очи в черните води, които запречваха изхода.

– Излиза, че това е единственият изход – примири се най-накрая Фон Шилер.

– Чудя се дали монахът се спаси оттук – рече на свой ред Нахут и се отпусна на стената.

– Няма откъде другаде.

Известно време мълчаха. Беше им трудно дори да познаят кое време от денонощието е. Откакто реката бе достигнала максималното си ниво, тихото шуртене отпреди часове бе изчезнало напълно. Единственият шум, който все още се носеше из тунела, идваше откъм подземния кладенец, а той смучеше ли, смучеше водите към недрата на хълма. Иначе беше такава тишина, че двамата нещастници можеха да слушат дишането си.

Най-накрая египтянинът се сети нещо:

– Горивото в генератора… Сигурно скоро ще свърши, а никъде не видях да има допълнително.

Не беше трудно да се досетят какво ще се случи, когато малкият резервоар изчерпеше целия си капацитет. Щеше да настъпи ужасен, непрогледен мрак.

Сякаш едва сега разбрал истинското им положение, Фон Шилер изведнъж се разкрещя:

– Трябва да преплуваш шахтата и да повикаш помощ. Заповядвам ти.

Нахут го зяпна, невярващ на ушите си.

– Оттук до изхода на тунела има поне сто метра. А освен това реката е придошла.

Фон Шилер скочи на крака и застана заплашително над клекналия си подчинен.

– Монахът се е спасил по този начин. Друг изход от гробницата няма. Трябва да преплуваш шахтата и да отидеш при Хелм и Ного. Хелм ще знае какво трябва да се направи. Човек като него все ще измисли план как да ме измъкне оттук.

– Ти си луд – заяви Нахут и отстъпи крачка назад. Фон Шилер обаче го последва.

– Заповядвам ти да го направиш!

– Ти, луд дъртак, такъв! – опита се да се изправи, но немецът го изпревари. Замахна с камшика в дясната си ръка и неочаквано го удари през лицето. От силата на удара египтянинът падна. Металните пластини разкървавиха устата му и му счупиха два предни зъба.

– Ти си луд! – повтори и зави от болка. – Не можеш да направиш това…

Но Фон Шилер замахна повторно и започна систематично да го налага. Първо обезобрази лицето му, след това мина по-надолу и съдра на парчета тънкия плат на ризата му.

– Ще те убия – крещеше обезумелият старец и продължаваше да сипе удари върху беззащитната си жертва. – Ако не ми се подчиниш, ще те убия.

– Спри! – умоляваше Нахут. – Не, моля те, спри. Ще го направя, само спри да ме биеш.

Успя да избяга, изпод камшика и нагази пълзешком във водата. Спря се едва когато тя му стигна до кръста.

– Дай ми време да се подготвя – скимтеше той.

– Тръгвай веднага! – заплаши го немецът и вдигна камшика високо над главата си. – Най-вероятно ще откриеш въздух из тунела. Все ще успееш да се добереш с плуване до изхода. Хайде, върви!

Нахут бръкна с шепите си във водата и наплиска лицето си. Една от раните по бузата му беше особено дълбока и от нея обилно течеше кръв.

– Трябва да сваля дрехите, обувките си – продължаваше да се оправдава той, печелейки време. Фон Шилер обаче твърдо не го пускаше да излезе от водата.

– Ще се съблечеш, както си – нареди той и отново замахна. В другата си ръка продължаваше да държи тежкия жезъл. Нахут си каза, че само веднъж да го перне с тежката кука, със сигурност щеше да му строши черепа.

Както стоеше във водата, заподскача на един крак и започна да си сваля обувките. Сетне бавно и уморено започна да се съблича. Остана само по долни гащи. По голите му рамене добре личаха червените белези от ударите, а струйките прясна кръв се виеха като змийчета надолу по гърба.

Нахут знаеше, че няма друг изход, освен да умилостиви побъркания старец. За целта щеше да си послужи с хитрина. Смяташе да се потопи под повърхността, да преплува няколко метра навътре в тунела, да се долепи до стената и да изчака, колкото му стига въздухът в дробовете. След това щеше да се върне и да си признае, че не може да стигне до изхода.

– Тръгвай! – изрева в лицето му Фон Шилер. – Губиш време. Не си мисли, че ще те пусна току-тъй.

Нахут нагази навътре в наклонената шахта и изчака водата да стигне до гърдите му. Спря се за малко и на няколко пъти шумно пое и изпусна въздух. Най-накрая вдъхна дълбоко и се гмурна под повърхността. Фон Шилер обаче не се отдръпна нито крачка назад. Стоеше нервно на ръба на водата и дебнеше с камшика в ръка. Взираше се в тъмните води пред себе си, но не можеше да види нищо под тях. Единствено по повърхността крушките по тавана осветяваха червените петна, оставени от кръвта на египтянина.

Цяла минута изтече, без да се случи нищо, когато изведнъж нещо се размърда под водата. От мрака изникна човешка ръка, която сякаш молеше за помощ. Сетне отново бавно потъна.

Фон Шилер се наведе напред.

– Гудаби! – извика той разгневен. – Да не смяташ да си играем на шикалки?

Отговори му още една вълна, която се появи над същото място и заблещука на електрическата светлина.

– Гудаби! – продължаваше да недоволства.

Сякаш за да отговори на повикването, Нахут показа глава над повърхността. Лицето му беше пожълтяло като восък и цялото беше покрито с кръв. Устата му се отвори широко, за да изкрещи, но така и не успя да издаде звук. Водата продължаваше да кипи и Фон Шилер шеговито си каза, че сигурно подчиненият му е почнал да храни рибките. И докато старецът още не можеше да разбере какво става, водата се надигна около главата му и в кръга светлина се появиха големи червени петна. Фон Шилер дори не разбра веднага, че петната са се образували от кръвта на Нахут.

Едва след това старческите му очи забелязаха дългите, виещи се из водата силуети, които бяха наобиколили Гудаби и се хранеха от плътта му. Египтянинът отново вдигна ръка и я протегна за помощ към немеца. Този път добре се видя как цялата е нахапана и на много места е оглозгана до кокал.

Фон Шилер изкрещя от ужас и инстинктивно се отдръпна назад. В огромните черни очи на Нахут се четеше мълчалив укор. Той не сваляше поглед от стареца, а от стегнатото му гърло се отприщи продължителен, стържещ звук, в който нямаше нищо човешко.

Докато Фон Шилер безучастно наблюдаваше трагичния край на помощника си, над водата се подаде една от огромните тропически змиорки. Оголените й зъби заблестяха като кристали, устата й зейна широко и челюстите й се сключиха около гръкляна на Нахут. Той дори не направи опит да отскубне животното от себе си. Вече си беше отишъл. Само мъртвите му очи не преставаха да се взират в лицето на Фон Шилер. Змиорката продължи да се гърчи като пиявица около главата му, лъскавото й тяло смени стотици пъти цвета си, преди тежестта й да повлече Нахут Гудаби към дъното.

Главата му бавно се изгуби под черната повърхност. В продължение на дълги минути обаче водата продължаваше да мърда около мястото, където Фон Шилер го бе забелязал за последен път и дори от време на време някоя заблудена змиорка се стрелваше за стотни от секундата на открито и пак изчезваше. Едва когато хищните подводни обитателки свършиха с пиршеството си, водите се успокоиха отново и непроницаемата им повърхност стана гладка като огледало.

Немецът се обърна на другата страна и панически хукна нагоре по стълбите. Излезе на площадката с генератора, но без да спира, нахълта в разрушената галерия. Искаше му се да се скрие възможно най-далеч от ужасните змиорки, които му се струваше, че го преследват. Нямаше представа накъде върви, тичаше все направо и направо, без да се оглежда. Точно пред голямата стълба на лабиринта той с все сила се удари в каменната рамка на вратата и се просна на ахатовите плочи. Известно време остана неподвижен, като си мънкаше нещо под носа и опипваше голямата, розова цицина, излязла на челото му.

След малко намери сили да се изправи и да продължи нагоре по стълбите. Беше съвсем объркан и трудно се ориентираше. Твърде много страх му се бе събрал за последните няколко часа и вече се намираше на прага на пълното умопомрачение. Скоро се спъна и падна – този път по очи. На четири крака запълзя из тунела и след първия ъгъл отново се надигна, за да продължи нататък.

Така и не забеляза как пред краката му изведнъж се отваряше стръмната шахта, водеща към коварния капан на Таита. Кракът му стъпи в празното и старецът се претърколи през глава по четиридесетте стъпала; с насинен гръб се озова между кошниците с тор и делвите с пясък. Но и сега не спря. Вдигна се за сетен път на крака и забърза към отсрещния край на тунела. На един дъх изкачи последната стълба и се озова отново в аркадата със стенописите.

Косите му бяха разрошени, дрехите изпокъсани, погледът – безумен. Без да се спира нито за миг, Фон Шилер се насочи право към отсрещния край на галерията при гробницата на фараон Мамос. Беше на средата на дългото разстояние, когато крушките изведнъж примигнаха и аркадата потъна в полумрак, огряван само от жълтите им сияния. Скоро обаче генераторът напипа и последните капки гориво в резервоара си и лампите светнаха отново с пълна мощност. Немецът изгледа с отчаяние електрическите крушки по тавана. Знаеше какво ще последва. Още няколко минути огнените езичета на крушките весело грееха, но след това отново ярките кръгове по тавана се стесниха, преди окончателно да изчезнат.

Мракът хвърли върху полуделия от страх Фон Шилер черна, траурна плащеница. Тъмнината беше толкова непрогледна, сякаш се материализираше в някаква непозната досега субстанция, притежаваща и обем, и тегло. Той дори си мислеше, че усеща горчивия й вкус, който насила влизаше в устата му, за да го задуши.

Отново се затича напред, но всъщност не знаеше в коя точно посока. Беше изгубил чувство за ориентация и се блъсна с главата напред в каменна стена. Усети как топлата му кръв руква на тънка струйка по лицето. Беше ударил и гърдите си, та едва си поемаше дъх. Захленчи като кученце в мрака, излегна се на една страна и се сви на кълбо, подобно на плод в утробата на майка си.

Чудеше се колко ли време ще му е нужно да умре. Душата му стенеше от ужас при мисълта, че може би щяха да минат дни, дори седмици в ужасната агония. По едно време се изправи на лакът и се намести по-удобно до стената, в която се беше ударил. В тъмното дори не можеше да разбере, че се е сгушил под самия саркофаг на фараона. Излегна се безпомощно насред погребалната камера, на няколко метра от безценните богатства и зачака своята бавна, но неизбежна смърт.

Манастирът „Свети Фруменций“ беше напълно изоставен от обитателите си. Монасите отдавна бяха чули първите изстрели откъм платото, бяха събрали всичко по-ценно от килиите си и се бяха изнесли в горите.

Никълъс излезе тичешком на терасата пред скалната църква, спря се, колкото да си поеме дъх, и застана пред стълбата, водеща надолу към бреговете на Нил и Благовещенския параклис. Погледът му тревожно закръжи из сенчестия казан на реката, където слънчевите лъчи рядко проникваха. Облаците сребърна пяна, които идваха откъм близкия водопад, обаче закриваха почти всичко от очите му. Нямаше начин да разбере дали приятелите му го чакат, или са се забавили по една или друга причина по пътя.

Намести набързо превръзката пред кървящата си брада и пое надолу по стъпалата. По едно време чу гласа на Роян, която го викаше зад блещукащата завеса на водните изпарения. Скоро и тя самата се появи по хлъзгавата стълба и се втурна да го посрещне.

– Никълъс! О, да благодарим на Бога! Вече си мислех, че няма да те видя.

Бе вдигнала глава да го целуне, когато забеляза окървавеното му лице и грозната превръзка. Спря се и го изгледа като втрещена.

– Света Богородице! Какво се е случило, Ники?

– Имахме си задявка с Джейк Хелм… Драскотина, но не ставам за целуване – промълви той и се опита да се усмихне зад кървавия парцал. – Ще трябва да почакаш по-добри времена.

Прегърна я през раменете и едва не я повдигна със здравата си ръка. Двамата се обърнаха към реката и поеха по оставащите стъпала до параклиса.

– Къде са останалите? – попита Никълъс.

– Всички са тук – успокои го тя. – Сапьора и Мек вече надуват лодките и товарят.

– А Тесай?

– Тук е, не се бой.

Изминаха и последната отсечка от стръмната стълба и излязоха на кея пред параклиса. От последния път, когато бе стоял на това място Никълъс, Нил беше покачил нивото си с цели три метра. Водите на реката бяха мътни, бързи и опасни. Облаците от пръски почти закриваха от погледа отсрещния й бряг.

Петте гумени лодки лежаха на кея. Четири от тях бяха надути, на последната скоро й бяха включили автоматичната помпа и тя придобиваше форма пред любопитните погледи на бегълците. Мек и Сапьора се бяха заели с прехвърлянето на кутиите за амуниции в чакащите лодки и ги омотаваха допълнително в зелени мрежи от изкуствени въжета.

Даниъл вдигна глава и на лицето му се изписа такова удивление, че то можеше да бъде заснето за комичен филм.

– Да ме вземат рогатите, какво се е случило?

– Ще ти разправям някой ден – обеща Никълъс и отиде да прегърне Мек.

– Благодаря, приятелю – потупа го той по гърба. – И за това, че бойците ти се сражаваха блестящо, и затова, че ме изчака да се върна.

Погледна към неколцината ранени партизани, които лежаха в подножието на скалата.

– Какви са загубите?

– Трима убити, шестима ранени. Щеше да е много по-зле, ако хората на Ного ни бяха притиснали повече.

– И все пак и това е много.

– И един да беше, щеше да е много – кимна мрачно Мек.

– Къде са останалите?

– Бягат към границата. Взех със себе си само тези, които ще ни трябват в лодките.

Той свали мръсната превръзка от лицето на Никълъс. При вида на раната Роян зяпна от ужас, но Мек само се усмихна.

– Да не те е хапала акула случайно?

– Нещо такова – кимна Никълъс.

Мек вдигна рамене в приятелско съчувствие.

– Ще са нужни поне една дузина шевове – развали той допълнително настроението му и извика на един от хората си да му донесе аптечката.

– Съжалявам, но в нашата болница упойки не слагаме – предупреди той весело Никълъс и го накара да легне на една от меките гумени лодки. След това поля раната с дезинфектант направо от шишето.

Раненият изпъшка от болка.

– Пари, а? Да знаеш какво те чака тепърва…

– Нека се знае, че добрините ти нямат край и че това, което сега правиш за мен, ще бъде записано със златни букви срещу името ти – шегуваше се Никълъс, за да прикрие паническия страх, който започваше да го обхваща. В това време приятелят му се подхилкваше дяволито и разпечата опаковката за медицински шевове.

Докато Мек работеше върху раната и се опитваше да сглоби лицето, както го помнеше от минали срещи, използваше времето да му обяснява тихо на ухото какво е положението.

– Ного е заел бреговете надолу по течението. Според съгледвачите ми разполагал с поне една рота, заела пътеките и от двете страни на Нил.

– Значи не предполага, че имаме лодки? – зарадва се Никълъс, доколкото му позволяваше затворената уста.

– Предполагам, че за самите лодки не знае, но със сигурност има представа какви ще са ни следващите ходове. Изглежда, е имал шпионин между работниците – Мек млъкна, за да забие върха на иглата в кожата на ранения и после продължи: – Освен това Ного си има и хеликоптер. Само да се разсеят облаците и веднага ще ни забележи от високото.

– Реката остава единственият ни път за бягство. Нека се молим за гадно време и слаба видимост.

Докато Мек привърши с последния шев и облепи цялата брада на Никълъс в превръзки, Сапьора отдавна беше свършил с надуването на лодките и вече товареше последната.

Четирима от партизаните грабнаха носилката на Тесай и я качиха на една от лодките. Мек лично я настани удобно до дръжките, та да се улови, ако трябва. След това обаче я остави и се завтече към ранените си войници, някои от които също трябваше да бъдат пренесени на ръце. Повечето държаха сами да се движат, но двама бяха в тежко състояние и без чужда помощ не можеха.

Дойде ред и на Никълъс.

– Виждам, че си си намерил радиостанцията – рече Мек, докато той вървеше по кея с кутията от фибростъкло, провесена през рамото.

– Ако я няма нея, не ми се мисли в каква каша ще загазим – потупа англичанинът апарата, все едно бяха близки приятели.

– Аз поемам лодката с Тесай.

– Добре! – вдигна рамене той. – Ние с Роян ще сме в първата.

– По-добре ме остави мен да водя – възрази Мек.

– Че ти какво разбираш от речно плаване? – Учудването беше голямо. – От всички тук присъстващи аз единствен съм имал случай да плавам по Абай.

– Но това беше преди двадесет години – напомни етиопецът.

– Ако искаш да знаеш, сега съм още по-добър от тогава – усмихна се Никълъс. – Да не спорим, Мек. Ти си във втората лодка, Сапьора върви след теб. Има ли сред войниците ти хора, които да познават добре реката? Нека двама от тях поемат последните две.

– Всички в отряда познаваме добре реката – заяви командирът и предаде заповедите на хората си.

Всеки от войниците се затича към отредената му лодка. Никълъс подаде ръка на Роян да се качи на борда на флагманския кораб и заедно с екипажа си го изтика във водата. Щом той заплава свободно по водата, всички пъргаво се прехвърлиха на гумената палуба и грабнаха веслата.

Още по първите жестове на гребците Никълъс се увери, че Мек ненапразно се бе похвалил с партизаните си. Всеки от мъжете разбираше, и то доста добре, от плаване. Макар че напрягаха всички сили в гребането, войниците следваха напълно равномерен ритъм и лодката се носеше гладко по вълните. Движен от здравите им мускули, лекият надуваем съд се стрелна като моторница към средата на реката.

Лодките бяха предвидени за шестнадесет души, при това сега почти не ги бяха натоварили. Кутиите за амуниции, в които бегълците криеха извадените от гробницата съкровища, заемаха доста място, но иначе тежаха малко, а на нито един от съдовете нямаше повече от дванадесет души. Затова върховете на лодките се издигаха високо над водата, а задниците им я цепеха все едно с витла.

– Очертава се лошо време – рече мрачно Никълъс и погледна небето. – Оттук до суданската граница едва ли ще зърнем и един слънчев лъч.

Беше застанал на кърмата и докато направляваше кормилото можеше да наблюдава цялата река с бреговете. Роян се беше сгушила в краката му, държеше се за въжето и гледаше как по-малко да пречи на гребците.

Скоро попаднаха в центъра на мощното течение, което идваше откъм водопадите и беше издълбало в продължение на хилядолетия огромния казан пред манастира. Никълъс смело го пресече и насочи лодката си на запад, по посока на тесния пролом в дъното на котела. Още веднъж погледна над себе си и през гъстата мъгла от водни пръски забеляза розовите дъждовни облаци, спускащи се все по-ниско към земята.

– Късметът, като че ли е на наша страна – подхвърли той на Роян. – При подобно време дори от хеликоптера няма да ни забележат.

Погледна към ролекса на ръката си. Водните капки почти бяха закрили циферблата.

– До падането на нощта има още два часа. Би трябвало да изминем поне няколко километра надолу по реката, преди да ни е заварил мракът.

Обърна се назад и се увери, че останалата флотилия непоколебимо го следва по петите. Съдовете бяха оцветени във фосфоресциращо жълто и дори в мъглата и дебелата сянка на пролома се виждаха отдалеч. Така нямаше опасност да се изгубят. Адмиралът вдигна високо юмрук над главата си, което беше установеният сигнал за „пълен напред“. Зад него Мек повтори жеста и му се усмихна през гъстата си брада.

Реката ги грабна по вълните си и малката ескадра с шеметна скорост се запъти към изхода от казана. Все едно се намираха в стомаха на Сини Нил и сега им предстоеше да минат през червата. Гребците си дадоха почивка и се оставиха на течението да ги води. Повече нямаха работа, освен при някоя по-опасна ситуация да помогнат на Никълъс с кормилото.

Понеже реката прииждаше, много от подводните рифове и скали, които иначе биха могли да ги обърнат, сега се криеха дълбоко под повърхността. Все пак опитното око на англичанина отдалеч познаваше къде има плитчини по скачащите вълни или издайническата пяна. И от двете страни на реката скалите на вътрешното дефиле лъщяха мокри от влага, голямата им част се криеше под водата. Тревожното бе, че ако случайно някоя лодка се преобърнеше, бързото течение нямаше да позволи спасяването на удавници, а и никой екипаж не можеше да се издърпа на брега, за да се съвземе.

Никълъс се изправи и погледна право напред. Трябваше отдалеч да избере маршрута си и повече да не се отклонява нито на градус от посоката. Всичко зависеше от способността му да огледа добре реката предварително и да познае кога и как тя ще промени настроението си. Отдавна не беше практикувал и когато насочи лодката си към първия от праговете, тежка топка заседна в стомаха му. Гуменият съд сякаш литна във въздуха, само кърмата му потъваше в зелената вода, колкото с почти недоловими движения на кормилото водачът да следва посоката. Скоро дъното се удари с лекотата на възглавница по повърхността и лодката продължи бързия си бяг надолу, следвана плътно от останалите четири.

– И хоп, като едното нищо – засмя се Роян.

– Не говори! – помоли я Никълъс. – Да не предизвикваме дявола. – И се приготви за следващия водопад, който приближаваше с ужасяваща скорост.

Избра си сравнително широкото пространство между две издадени над повърхността скали и лодката се изстреля като с ластик през въображаемия чатал на прашката. Вече бяха на средата на височината, набрали шеметна скорост, когато забеляза вълната, образуваща се в подножието на водопада, в точката, към която се бяха насочили. Никълъс дръпна рязко кормилото на една страна и се опита да извърти лодката, но реката ги беше сграбчила в ноктите си и не искаше да ги пусне.

Високата вълна ги пое като трамплин и те в последния момент прескочиха невидимото препятствие, за да цамбурнат на сигурно в дълбокия вир. Макар че цялата маневра отне няколко секунди, на всички на борда им се обърнаха вътрешностите от напрежение. При удара с водата гумената лодка се сгъна почти на две и кърмата едва не се залепи за носа.

Целият екипаж се бе изтърколил и самият Никълъс щеше да се катапултира в неизвестното, ако не беше спасителното въже и кормилото, за което се беше хванал. Роян се просна върху гумената палуба и сграбчи с всички сили въжената дръжка. В следващия миг лодката се опъна като пружина в другата посока и сама се изстреля във въздуха. Едва тогава възвърна привичната си хоризонтална форма и за миг-два остана като на въздушна възглавница, преди да се сгромоляса отново върху водата.

Един от екипажа беше изхвърчал през борда и плуваше встрани, носещ се по течението със същата скорост, с която и останалите. Другарите му трябваше само да се пресегнат, за да го изтеглят обратно при себе си. Металните кутии бяха разхвърлени на всички посоки, но за щастие мрежите си бяха свършили работата и експедицията се размина без материални загуби.

– Защо го направи? – изкрещя Роян. – Точно когато бях започнала да ти вярвам.

– Просто проверявам – отвърна й той спокойно. – Исках да те видя каква си ми героиня.

– Е, ако това е проблемът, признавам си, че съм страхливка – увери го тя. – Можеш да не повтаряш опита.

Едва сега водачът се обърна да види какво става назад. Мек го беше последвал към подводната скала и извърши, общо взето, същия полет над реката, затова пък Сапьора и останалите бяха предупредени навреме и можаха да свърнат безопасно покрай вълната.

Капитанът насочи погледа си напред и оттам нататък целият му живот сякаш се събра в бурните води на Сини Нил. Светът, който Никълъс обитаваше, почваше от скалите по единия бряг, за да свърши при тези от другия. Единствената цел, която продължаваше да гони, бе как най-лесно и безопасно да измъкне малката флотилия през теснините. До такава степен се беше съсредоточил в задачата, че дори не можеше да каже дали водата по лицето му идва от пяната на вълните или от небето. Единственото, което знаеше, бе, че му влиза в очите и го заслепява.

Час по-късно отново сбърка, този път съвсем неволно. Лодката полетя странично към дъното на водопада и едва не се обърна. Двама от войниците бяха отново изхвърлени през борда. С по-умело боравене с кормилото и с помощта на останалите единият от плувците успя да се добере благополучно до лодката; другият обаче се удари в скала, преди да го достигнат. Потъна под водата и повече не се показа. Никой обаче не си направи и труда да го спомене, защото всички трепереха за собствения си живот.

По едно време Роян изкрещя нещо в ухото на приятеля си. Заради грохота на близкия водопад той успя да долови само:

– Хеликоптер! Чуваш ли?

Никълъс все повече го обземаше чувството, че оглушава, но вдигна глава и проследи с поглед сивите кореми на облаците, скупчили се почти на нивото на скалите. След дълго напрягане можа едва-едва да различи шум на мотори в далечината.

– Над облаците! – извика той в отговор на Роян и избърса с ръка капките вода от очите си. – Не могат да ни забележат.

Заради ниските облаци африканската нощ се спусна по-бързо от очакваното. Вече се стъмваше, когато поредното предизвикателство се появи без никакво предупреждение. В един момент лодките се движеха спокойно по течението, в следващия реката се разтвори пред тях и изведнъж екипажите се озоваха във въздуха. Толкова се бяха изплашили, че пропастта им се стори бездънна. В крайна сметка, оказа се, че са летели не повече от девет-десет метра, но повторното им приводняване завърши в неописуем хаос от лодки и плуващи хора. Нататък реката леко се успокояваше, колкото да набере сили за следващия си лудешки скок.

Една от гумените лодки се беше преобърнала и плуваше с дъното нагоре. Колкото и да беше стабилна, не бе успяла да поеме силния удар. Трябваше всички от останалите четири лодки да напрегнат мишци, за да се обърнат срещу течението и да извадят оцелелите. Колкото им позволяваха силите, събираха и гребла, и всичко останало, което плуваше по повърхността. Лодката обаче упорито се съпротивляваше и след дружни усилия успяха да я върнат с кила надолу едва по тъмно.

– Пребройте кутиите! – извика Никълъс. – Колко сме изгубили?

Когато Сапьора му отвърна, че е преброил единадесет, той не повярва на ушите си.

– Всичко е на мястото си – извика приятелят му.

Излизаше, че мрежите са свършили добра работа. Но иначе всички бяха смазани от умора. Нямаше човек, който да не е мокър до кости и да не трепери от студ на вятъра. Да се продължава в подобна тъмница, беше равносилно на самоубийство. Никълъс погледна към Мек, който чакаше на няколко метра от него, и двамата едновременно поклатиха глави.