Текст книги "Седмият папирус (Том 2)"

Бяха им нужни цели два дни да съберат всички палети, изсипани по дължината на дерето и да ги отнесат в древната кариера. Там те бяха грижливо подредени според великия план, който Никълъс и Сапьора бяха изготвили преди заминаването им от Англия. Беше от жизнена важност двамата да знаят кое къде точно се намира, за да могат при нужда веднага да го използват. Междувременно самият Сапьор работеше на строителната площадка: пресмяташе как да бъдат наредени основите, забиваше разграфени дървени летви в бреговете на реката и изчисляваше за последен път разстоянията с дългата си метална рулетка.

По време на предварителните работи Никълъс стоеше като наблюдател и се опитваше да опознае нрава и трудовите навици на монасите строители. Започна да научава имената им и скоро знаеше кои от по-интелигентните сред братството са се наложили като лидери, и кои са най-нетърпеливи да бъдат от полза за предприятието. Друга задача, която си беше поставил и която се оказа лесна за изпълнение, бе набелязването на онези, които говорят арабски или поне малко английски. Най-обещаващ от всички беше някой си Хансит Шериф, когото назначи за свой личен помощник и преводач.

Щом всичко в лагера беше уредено и началниците влязоха в добри отношения с монасите, Мек Нимур издебна удобен момент и издърпа Никълъс настрана от двете жени.

– Отсега нататък моята работа ще е да бдя над сигурността на обекта. Трябва да сме готови за още някой рейд като онзи върху лагера ви или клането в манастира. Ного и горилите му са все още наоколо. Няма да мине много време, преди да научат, че сте се върнали в Долината. Когато полковникът дойде, ще има кой да го посрещне.

– И аз винаги съм си мислел, че повече ти отива автомат, отколкото кирка – съгласи се Никълъс. – Само ми остави Тесай, ако обичаш, имам нужда от нея.

– Не че аз нямам… – усмихна се Мек и поклати глава замечтано. – Едва напоследък си давам сметка колко много държа на нея. Ти ще се грижиш вместо мен. Всяка вечер ще минавам да я проверявам.

Той изведе хората си в гората и ги разположи в защитни позиции около пътеката и в близост до лагера. Когато Никълъс вдигнеше глава от работата си, често забелязваше тайнствените движения на някой въоръжен негър, заел наблюдателния пункт в горния край на дола. Чувстваше се по-спокоен да знае, че някой се грижи за безопасността му.

Както беше обещал, Мек се появяваше почти всяка вечер в лагера и често Никълъс слушаше в тъмното как от навеса, който двамата споделяха с Тесай, се носи гърмящият смях на другаря му, съпроводен от звънливия глас на любимата му. В подобни нощи трудно го спохождаше сънят, преследваше го мисълта за Роян – толкова близо до него и все пак толкова далеч…

На петия ден дойдоха още триста души работници – същите, които Маи Метема им беше обещал като подкрепления за по-късно. Никълъс бе смаян от развитието на нещата. В Африка подобни събития се случваха или изключително рядко, или по-скоро – никога. Никой в този край на света не притежаваше навика да върши работата си по-рано от предвиденото. Започваше да се чуди какво точно е обещал Мек на игумена, но най-накрая си рече, че ще е по-добре да не знае. Важното беше строежът да започне.

Новодошлите не бяха монаси като другите по простата причина, че манастирът вече бе впрегнал всички свои сили в благородното начинание. Работниците бяха все хора от селата по склоновете на долината. Маи Метема лесно бе успял да спечели ентусиазма им с раздаването на индулгенции и споменаването на адските мъки, очакващи мързеливците.

Двамата англичани разпределиха работната сила в групи от по тридесет души, начело на които заставаха монаси. При изпълнението на тази си задача двамата се водеха най-вече от физическото състояние на работниците – беше желателно най-яките да се съберат на едно място, за да могат да вършат по-лесно трудоемката част от операцията. По-ниските и по-слабите щяха да бъдат използвани там, където грубата сила не бе необходима.

Никълъс успя да намери за всяка от групите подходящо име – Биволите, Лъвовете, Топорите и така нататък. Казваше си, че подобни названия неизменно издават богатото му въображение, защото бедните етиопци трудно се вписваха в определенията, но пък и хората научаваха що е това гордост и желание за изява. Така всеки щеше да се захване още по-здраво за работа, а нали това беше целта… Най-накрая главнокомандващият си направи удоволствието да организира скромен парад в кариерата, където подреди подчинените си в отделни взводове под командването на избраните монаси. Сам се качи на един от готовите каменни блокове и като от трибуна поздрави всички присъстващи с топла и сърдечна реч. Преводач му бе Тесай, а основен философски момент в изложението бе размерът на възнаграждението – три пъти повече от средната надница в региона, при това изплащано в сребърни долари от времето на Мария-Тереза.

Досега голямата част от работниците го бяха слушали с израз на дълбоко примирение и известна досада, но щом се спомена вълшебната цифра, в строените редици се забеляза коренна промяна. Никой от дошлите не бе очаквал да получи каквото и да е в замяна на труда си, повечето само се чудеха кога ще могат да се измъкнат незабелязано, за да си вървят по домовете. Никълъс не само им обещаваше пари, но споменаваше притежаващите магически свойства сребърни долари. През последните двеста години доларите, сечени при царуването на Мария-Тереза, се бяха считали за единствената истинска парична единица в страната. По тази причина и до ден-днешен държавата ги сечеше с все същото изображение на императрицата с нейната двойна гуша и дълбоко деколте, разкриващо наполовина могъщия й бюст, и с все същата паметна година – 1780. Една-единствена подобна монета струваше много повече от цяла торба хартиени бири – парите, печатани от управляващите в Адис Абеба. За да заплати разноските по строежа, той предвидливо се бе сдобил с цяло ковчеже от сребърни монети, поставено в първото пале, пуснато от самолета.

Докато местните го слушаха, по устните им се изписваха блажени усмивки, а белите зъби започваха да блестят на фона на тъмните им лица. Някой дори поде песен, при което всички заиграха по местата си и се хвърлиха в радостни танци. Когато работниците се наредиха в колона, за да получат инструментите си, на няколко пъти поздравиха възторжено Никълъс. Всеки си подбираше кирка или лопата и с песен на уста се насочваше към горния край на дола, където го чакаше строителната площадка.

– Свети Никола – нарече Тесай ръководителя. – Или по-добре Дядо Коледа. Никой няма да те забрави до края на живота си.

– Нищо чудно дори да ти издигнат параклис, а защо не – цял манастир – подхвърли шеговито Роян.

– Това, което бедните не знаят обаче, е, че ще ги накарам скъпо да заплатят с труда си всеки припечелен долар.

Оттам нататък същинската работа можеше да започва. Редиците поемаха към площадката по тъмно и се връщаха пак по тъмно. Хората се прибираха във временните си жилища толкова изтощени, че не им оставаше сила да пеят. Никълъс обаче се беше погрижил да уреди от съседните села да им колят по някое животно всеки ден. Сутринта жените идваха да утешат душите на мъжете си с въпросното добиче и с големите делви медовина на главите си.

През последвалите дни на тежък труд никой и не помисли да дезертира от строителната армия на Свети Никола.

Сапьора отново се качи на високата седалка на своя трактор-мотокар и повдигна на платформата първия габион. Големият куп камъни, обвити в мрежата, тежеше поне няколко тона и затова си заслужаваше вниманието. Всички работещи по строежа се спряха и надигнаха глави. Сапьора изведе машината на самия ръб на Дандера и без да се смущава, подкара жълтата красавица надолу по стръмния бряг, нагазвайки дълбоко във водата. Тълпата посрещна подвига на машиниста с нескрит възторг и удивление. Течението, на което мотокарът така внезапно се беше изпречил, се опитваше с всички сили да го изтика надолу по реката, но огромните задни колела твърдо устояха на напора на водните струи.

Колкото по-навътре в реката навлизаше Даниъл с трактора, толкова по-горещо го окуражаваха работниците от брега. Машината бе затънала до средата във водите, при допира си с повърхността й нажежените от слънцето калници вдигнаха облаци пара, а възхитеното множество поде победоносна песен. Сапьора дръпна ръчната спирачка, смъкна носещата платформа, така че габионът да потъне под водата, сетне обърна машината назад и излезе отново на брега. Хората се втурнаха да го поздравяват, макар че от огромния куп камъни нищо не се показваше над повърхността – само мъничък водовъртеж издаваше местоположението му. Втората мрежа обаче вече чакаше готова. Мотокарът се доближи до нея, хидравличната платформа се долепи към земята и като гальовна майка, прегърнала детето си в скута, я прибра.

Никълъс извика на отговорниците да върнат хората на работа. Дългите редици работници се заизкачваха по брега. С изключение на белите препаски около кръста всички бяха голи и потните им тела лъщяха на слънцето като антрацитни въглища. Всеки носеше на главата си кошница с откъртени камъни, които изсипваше в разтворената паст на поредния габион. Освобождавайки се от товара си, работникът бързо слизаше обратно до кариерата и се залавяше да ломи камъните отново. Щом една мрежа се напълнеше догоре, някой от отборите, които не се славеха с физическата си сила, се захващаше с поставянето на металния капак и здравото му омотаване със стоманена тел.

– Двадесет долара премия за отбора, който напълни най-много мрежи за целия ден! – подвикна на работниците Никълъс.

Те му отвърнаха с радостни възгласи и удвоиха усилията си. Но колкото и да се стараеха, не можеха да устоят на убийственото темпо, което им налагаше Сапьора със своя дизелов звяр. Той си разбираше от работата: всеки път, когато нагазеше в плиткото, предварително знаеше къде точно да изсипе товара си, за да нагласи габиона до предишния. Така лека-полека основите на бъдещия бент заемаха място насред течението и купищата камъни се подпираха едни други в борбата с водната стихия.

В началото отстрани не изглеждаше да се постига особен напредък. И все пак под повърхността се беше издигнал могъщ каменен риф, който караше реката да се задавя в гняв и омраза. Колкото повече неприятности й сервираше Сапьора, толкова по-възмутено надигаше и тя глас и накрая цялата долина започна да тътне от мощния й рев.

Но скоро каменната барикада подаде глава над повърхността и речното корито бе стеснено наполовина. Дандера обаче скоро измисли по-хитър начин да се съпротивлява: бързеите и водовъртежите изчезваха, цялото течение се съсредоточаваше в единия край на коритото, където плътните зелени води почти незабележимо надигаха нивото си и пълзяха нагоре по скалистия бряг. В същото време реката постоянно опипваше строящия се бент и търсеше слабите му места, където да приложи цялата си сила. Колкото повече се надигаше нивото й, толкова повече се забавяше и работата на строителите.

Даниъл се бореше с течението, а няколко отбора се бяха захванали да секат дърветата в крайбрежните гори. Никълъс потрепваше всеки път, когато отсеченото дърво се накланяше към земята и дървесината жално изскърцваше като плачещо човешко същество. В крайна сметка на много от дърветата им бяха нужни стотина години, за да придобият сегашния си вид, и като защитник на природата той дълбоко скърбеше за тяхното унищожение.

– Ти какво предпочиташ: проклетия бент или хубавите дръвчета? – беше му се троснал приятелят му, когато той го укори за извършените поражения. Тогава си беше замълчал и се бе обърнал на другата страна.

Безспирната работа изсмукваше и последните им сили. Нервите им също се опъваха до крайност и в разговорите често прехвърчаха войнствени искрици. Между работниците на няколко пъти се бяха разигравали жестоки побоища и с риск за собствения си живот Никълъс трябваше да се навира между развъртелите се кирки, за да предотврати някое кръвопролитие.

Постепенно бентът се издължаваше навътре в реката и скоро коритото й беше стеснено наполовина. Идваше времето, когато строителите трябваше да съсредоточат усилията си към другия бряг. Всички трябваше да се впрегнат, за да се построи нов, по-широк път от мястото на бента до брода пет километра нагоре по течението на Дандера. Бяха вързали подобно на ферибот трактора за здрави въжета, опъвани от повече от сто души, и с цялата мощ на двигателя му Сапьора успя да го изведе през водата при отсрещните скали.

Предстоеше по-трудното – да разчистят път покрай гъстия храсталак, за да излязат отново срещу наполовина издигнатите основи. За целта трябваше да се секат дървета, да се изкореняват пъновете им и да се преместват десетки и стотици по-големи и по-малки камъни, които запречваха пътя на машината. Щом най-после Сапьора изведе своята жълта чудесия при водопада, бригадите отново се запретнаха да къртят камъни и да пълнят мрежи.

Всеки ден двата края на яза се доближаваха с по няколко метра, но това беше свързано с все по-високото покачване нивото на реката. Водите ставаха все по-буйни и коварни и допълнително затрудняваха работата.

Междувременно на двеста метра нагоре по течението от бента отборите на Соколите и Скорпионите се бяха захванали с друга дейност. На тях беше възложена задачата да сглобят дървената ограда, заради която бяха изсекли половината гора край реката. Дървените трупи навързаха перпендикулярно един на друг и образуваха хоризонтална решетка, върху която слагаха лист изкуствена материя, която да задържа водата. Върху листа се поставяше втора дървена решетка, сякаш целта бе да се приготви огромен сандвич. Целият сандвич опасваха с дебели и здрави въжета, които да пречат на двете плоскости да се разместват. Най-сетне за единия край на двойната дървена решетка навързаха тежки камъни, служещи за баласт.

Даниъл Уеб така разположи баласта, че големият дървен сал да се наклони на една страна. Почти вертикална, дървената ограда щеше да плува по водата, стържейки дъното с долния си край. Размерите на сала бяха точно колкото разстоянието между двете подпори, издигнати в краищата на каменните бентове. Докато работниците сглобяваха дървената ограда, Сапьора натрупа голямо количество габиони по двата бряга на реката.

Други три отбора – на Слоновете, Биволите и Носорозите, в които бяха събрани най-силните мъже в строителната бригада, работеха усилено в горния край на дола. Задачата им беше да изкопаят широк и дълбок канал, който да отведе реката надолу към гората.

– Твоят голям инженер Таита не се е сетил за тази малка хитринка – дразнеше Сапьора Роян. – Сега ни трябва да повдигнем нивото на реката само на някакви си два метра, за да я пренасочим към дола, докато без канала щяха да са ни нужни цели шест.

– Може би просто нивото на реката е било различно преди четири хиляди години – опита се да защити древния египтянин тя. Щеше да се чувства гузна, ако позволеше на някого да накърни честта му на голям строител. – А кой ти казва, че и той не е построил канал? След толкова много години, напълно е възможно всякакви следи да са се изтрили.

– Хич не ми ги разправяй тия – държеше на своето той. – Човек като него просто не би се сетил и това е. – И с голямо задоволство добави: – Изобщо, резултатът между мен и господин Таита е едно на нула.

Роян вътрешно се усмихна. Стори й се забавно как дори прагматично мислещият Даниъл, който със сигурност нехаеше за древноегипетската цивилизация, възприемаше постигнатото от Таита като лично предизвикателство. Личеше си, че и той се е хванал на играта.

Колкото да увещаваше, да заплашваше или да обещаваше възнаграждения в Отвъдното, Никълъс така и не успя да убеди монасите, че и в неделя може да се работи. Щом дойдеше събота вечер, всички приключваха работа един час по-рано и се понасяха надолу по пътеката по посока на манастира си, за да стигнат навреме за светото причастие на другия ден. Той ги изпращаше с недоволно мърморене и кисели гримаси, но вътрешно сам благодареше за открилата му се възможност да починат. Всички бяха съсипани от работата, а със заминаването на монасите нямаше кой да буди лагера с песни и молитви в четири сутринта.

Всяка събота вечер оставащите при бента твърдо се заричаха на другия ден да спят до късно, но по навик Никълъс се събуждаше в непривични за нормалния европеец часове. И този път не го сдържаше в леглото, затова скочи да се изкъпе в реката. Щом се върна в лагера, завари Роян напълно облечена, свежа и бодра в очакване на утрото.

– Искаш ли кафе? – надигна канчето от огъня и му наля пълна чаша. – Спах ужасно лошо тази нощ – оплака се тя. – Присънваха ми се най-невероятни неща. По едно време се озовах в гробницата на Мамос, която се оказа същински лабиринт, и скоро се изгубих. Търсех погребалната камера, отварях всякакви врати, но където и да влезех, вече някой ме беше изпреварил. В едно от помещенията работеше Дураид, който надигна глава и ми рече: „Запомни протокола за четирите бика. Започни от начало.“ Беше толкова реален, че ми се искаше да отида при него. Вратата обаче се затвори под носа ми и си рекох, че повече никога няма да се срещнем – очите й се изпълниха със сълзи, които заблестяха на светлината на лагерния огън.

Никълъс се опита да я разсее и да насочи мислите й към други неща.

– Кои бяха в останалите помещения?

– В съседното стоеше Нахут Гудаби. Изсмя ми се презрително и каза: „Чакалът преследва слънцето.“ След което се превърна в изображение на Анубис – божеството-чакал, покровител на гробищата. Започна да скимти и лае срещу мен. Изплаших се и побягнах.

Роян отпи от кафето.

– Всичко беше безсмислено и глупаво, още повече че в съседната стая ме чакаше Фон Шилер. Когато влязох, той литна из въздуха и размаха криле. Каза ми: „Лешоядът излита, а камъкът пада.“ Толкова го мразя, че ми идеше да го ударя, но той изчезна.

– И тогава се събуди? – предположи Никълъс.

– Не. Попаднах в следващото помещение.

– И кой беше там?

Тя сведе поглед и тихичко му отговори:

– Ти.

– Аз? И какво ти казах аз? – усмихна се той.

– Не ми каза нищо – прошепна младата жена толкова бързо се изчерви до яката, че само изостри любопитството на приятеля си.

– Значи съм направил нещо?

– Под „нищо“ имам предвид нещо, което не бива да споделям.

В съзнанието й се завърна сънят в цялата му действителност. Спомни си голото му тяло, спомни си дори как мирише и как усеща плътта му под пръстите си. Опита се всячески да се отърси от мисълта. Чувстваше се не по-малко уязвима, отколкото се бе оказала в съня си.

– Кажи ми – настоя Никълъс.

– Не! – скочи Роян и все тъй зачервена от неудобство се опита да се сети за друго.

През тази нощ за пръв път в живота й се случваше да сънува мъж по този начин. За пръв път я спохождаше оргазъм насън. Когато се бе събудила на сутринта, бе открила, че цялата й пижама се е подмокрила.

– Имаме цял ден пред себе си, в който ще се чудим какво да правим – измънка тя, понеже не се сещаше какво друго да каже.

– Напротив – възрази й Никълъс и също се изправи. – Трябва да се погрижим как да уредим бягството си оттук. Когато ни дойде време да тръгваме, най-вероятно ще бързаме.

– Имаш ли нещо против да ти правя компания? – попита Роян.

Два отбора, макар и без отговорниците си, вече ги чакаха в кариерата – това бяха Биволите и Слоновете. Двете бригади общо включваха шестдесет от най-силните мъже в строителната армия на Никълъс. Предводителят им отвори едно пале и извади оттам няколко надуваеми лодки „Ейвън“. Всяка от тях беше нагъната на няколко ката, за да не заема място, а греблата стояха закачени за краищата й. Лодките бяха предвидени специално за бързи планински реки и всяка побираше до шестнадесет души и един тон допълнителен товар.

Никълъс даде указания на хората как да вържат тежкия багаж за прътите, които предварително им бе наредил да вземат със себе си. На краищата на всеки от дългите пръти застанаха по пет души, за които вече не представляваше трудност да отнесат голямата лодка до местоназначението й. Групите потеглиха с бърза крачка надолу по пътеката и щом носачите се уморяваха, веднага се намираха други, които да ги заместят. Прехвърляха товара в движение, без да спират нито за секунда. Оказа се много просто: десетте бодри носачи се изравняваха със смяната пред себе си и с едно прехвърляне на дългия прът багажът се пренасяше от раменете на едните върху тези на другите.

Никълъс носеше радиостанцията, сложена в кутия от фиброво стъкло, което я предпазваше едновременно от вода и от удар. Не можеше да повери толкова скъпоценна вещ на някого от неуките си помощници. Двамата с Роян вървяха най-отзад на дългата редица, но с пълно гърло пееха заедно с носачите, които отдалеч поздравяваха манастира.

Маи Метема чакаше да посрещне гостите на терасата пред църквата „Св. Фруменций“. Щом всички дойдоха, той лично ги поведе по скалната стълба, водеща към брега на Нил, двеста крачки по-надолу. Точно над водите на реката се бе образувал тесен каменен корниз, на който човек спокойно можеше да се изкъпе с мощните пръски, които хвърляше близкият водопад. В сравнение с нажежената джунгла и ярката слънчева светлина над манастира, мястото беше приятно хладно и дори мрачно. Влажните скали по брега бяха почернели от водата, а човек лесно можеше да се подхлъзне по мокрия корниз.

Роян потрепери от страх, като видя с каква скорост се движат водите на Нил, какъв огромен водовъртеж се е образувал из големия каменен циркус, преди течението да достигне тесния изход от пролома и да продължи с шеметна скорост на запад и на север към земите на Египет.

– Ако само си бях представяла, че смяташ да се измъкнем точно оттук… – рече тя и огледа подозрително реката.

– Ако ти предпочиташ да вървиш пеш, аз нямам нищо против – рече й Никълъс. – Ако от цялото начинание излезе нещо, багажът ни на връщане ще е още повече, отколкото на идване. Единственият начин, по който бихме могли да се измъкнем с всичко ценно, е да хванем реката.

– Предполагам, че си прав, но все пак перспективата не ми се струва никак привлекателна.

Роян отчупи пръчка от заплетения храст, който беше поникнал над самия корниз, и я хвърли в реката. Водите веднага я подхванаха и някакво тайнствено подводно препятствие я изхвърли високо над вълните.

– Каква е скоростта на течението? – попита тя, още по-разтревожена от бързото изчезване на пръчката малко по-надолу край брега.

– О, не повече от осем-девет възела – отговори й Никълъс, без да се замисли. – Но това не е нищо. В момента равнището на реката е ниско. Ти чакай да видиш какво ще бъде със започването на дъждовете в планините. Голяма забава. Толкова хора по света биха се бръкнали дълбоко в джоба, за да могат да карат лодка при подобни условия. Сигурен съм, че ще ти хареса.

– Благодаря за предложението. Горя от нетърпение.

Петнадесет метра нагоре – там, където и при най-високото си ниво Нил не достигаше с водите си – стоеше издълбана малка пещера. Представляваше богоявленският олтар. В далечни времена монасите бяха издълбали в скалата пътека, която завършваше в просторна ниша, осветена с вечно запалени свещи, където се намираше статуя на Богородица в човешки ръст, облечена в дрехи от овехтяло кадифе и прегърнала Младенеца в скута си. Маи Метема стигна дотам в благоразположението си към гостите, че им позволи да приберат надуваемите лодки в параклиса. Щом носачите си отидоха, Никълъс показа на Роян къде се дърпа, за да се отворят калъфите, както и как се борави с въглеводородните компресори, които надуват лодките за броени минути. Сложи радиостанцията в малката си чанта за извънредни ситуации и я опакова в найлон. Прибра я в калъфа на една от лодките, за да я намери лесно, щом се наложи.

– Да не си решил да си спестиш посещението в лунапарка? – попита с неприкрита тревога Роян. – Предполагам, нямаш намерение да ме оставиш сама на водната стихия?

– По-добре да знаеш как се работи с тия неща. Когато дойде време за тръгване, могат да възникнат доста непредвидени обстоятелства. Не бих се учудил, ако тъкмо ти трябва да пуснеш лодките на вода.

Когато се изкатериха обратно до манастира и слънчевите лъчи отново им се усмихнаха, тя предложи:

– Още няма обед, целия ден няма какво да правим. Нека отидем отново при вира на Таита.

Никълъс вдигна рамене в знак, че му е все едно.

Биволите и Слоновете им правиха компания до началото на пътечката към пролома. Двата отбора продължиха нагоре към бента, изпращайки шумно двамата си благодетели.

Макар от последното им идване да бяха минали няколко седмици, буйната растителност вече бе успяла да прегради до голяма степен пътя. Никълъс трябваше здравата да развърти мачете, за да отстрани най-опасните бодли. Няколко часа след пладне успяха да прехвърлят стръмното било и да застанат на скалите над вира.

– По всичко изглежда, че сме били последните посетители на мястото – рече с облекчение той. – Не виждам следи и друг да е минавал.

– Да не би да си очаквал конкуренти?

– Човек никога не знае. Фон Шилер е голяма работа, а и екипът му си го бива. От всички най-много ме тревожи Хелм. Имах лошото предчувствие, че може да се е навъртал тъдява. Смятам да погледна наоколо за всеки случай.

Никълъс обиколи набързо целия терен над скалата, като се опитваше да намери и най-беглата следа, оставена от нечие човешко присъствие. Най-накрая се върна и седна на тревата на ръба над пропастта.

– Нищо – заключи той. – Все още водим в играта.

– Щом Даниъл завърши бента, пренасяме операцията тук, нали? – попита за всеки случай Роян.

– Да, но аз лично смятам да вдигна лагер още преди той да си е свършил работата. Ще започнем да пренасяме от кариерата цялата екипировка, нужна за проучването на вира.

– Как смяташ да слезем до дъното на реката? Когато я пресушим, скалата ще бъде още по-висока.

– Предполагам, че ще можем да използваме коритото на Дандера вместо път. Бихме могли да тръгнем и откъм бента, и откъм розовите скали по пътя към манастира.

– Но не това е начинът, за който ти мислиш, нали? – подхвърли тя.

– Дори и след като пресушим реката, разстоянията са твърде големи, за да минаваме всеки път от единия до другия край на пролома. От бента до розовите скали са шест-седем километра, при това пътят ще е труден и ще ни отнема допълнително време. – Никълъс се усмихна печално. – Не питай старо, ами патило. Вече имах веднъж случай да преплувам дистанцията, не ми се ще да повтарям удоволствието. Доколкото си спомням, реката е пресечена от по-големи прагове.

– Тогава каква идея имаш? – заинтересува се Роян.

– Идеята всъщност не е моя – уточни той. – Авторът й е по-скоро Таита.

Тя се наведе над бездната.

– Искаш да построим скеле до подножието на скалите, така ли? Както е сторил той навремето.

– Щом Таита е решил, че така е най-добре, значи и ние можем да последваме примера му. Старият мошеник сигурно също е пресметнал, че не си струва да губи време по цялата дължина на пролома. Вместо това е построил стълба.

– Кога смяташ да построим нашата?

– Една от групите вече се е заела с отсичането и дялането на бамбукови колци. Още утре започваме да ги носим тук и да ги складираме на място. Нямаме нито ден за губене. Щом бентът бъде окончателно затворен, трябва да се спуснем възможно най-бързо до дъното на вира.

Сякаш за да потвърди думите му, в далечината се разнесе гръмотевица. Двамата едновременно обърнаха глави на север и тревожно огледаха небето над платото. На сто и петдесет-двеста километра от мястото, където се намираха, над синкавия хоризонт на планините се бяха скупчили тъмни облаци. Никой не продума, но и двамата си дадоха сметка колко опасно може да се окаже струпването на облаци горе в планините.

Никълъс погледна часовника си и стана.

– Трябва да тръгваме, ако искаме да сме в лагера по светло.

Подаде й ръка и я вдигна на крака. Тя отупа праха от дрехите си и стъпи на самия ръб на скалата.

– Събуди се, Таита. Още малко и ще те застигнем – извика тя на невидимия си събеседник в дъното на мрачния каньон.

– Не го предизвиквай излишно – дръпна я за ръката Никълъс. – Старият хитрец ни създаде вече достатъчно неприятности.

Близо до брега на Дандера и малко над строящия се бент дърварите бяха оставили няколко високи пъна. Тях Сапьора щеше да използва за опорни точки в сложната си система от въжета, стъкмена над реката. Минавайки през няколко макари, чрез които да се направлява операцията, дебело въже стигаше от единия бряг на другия и после обратно, вързано с единия си край за мотокара. Други две въжета чакаха на двата бряга на реката, но грижата за тях щяха да поемат Биволите и Слоновете. Начело на едните бе застанал Никълъс, на другите – Мек Нимур, напуснал скривалището си, за да помогне в сложната манипулация.

Голямата дървена решетка стоеше на самия край на брега и наполовина се потапяше под водата. Благодарение на тежките камъни, вързани за единия й край, тя стоеше изправена към небето, но това правеше предстоящото й преместване още по-трудно. Сапьора присви очи и огледа за последен път терена. Особено внимателно изучи наполовина издигнатия бент. Двата вала, издигнати от купищата габиони, се бяха показали високо над нивото на водата, но между тях оставаше пролука от шест-седем метра, която пропускаше речното течение.

– Това, което в никакъв случай не искаме да се случи – обясняваше великият инженер, – е проклетата щуротия да ни избяга от ръцете и да се удари о стената. Голяма част от труда ни досега ще отиде чисто и просто по дяволите. Искам оградата да се вмъкне в дупката и да не се удря никъде по пътя. Има ли въпроси? Сега му е времето да питате. Вече научихте сигналите.

Уеб всмукна за последен път от цигарата си и захвърли фаса в реката. После даде знак да започват:

– Хайде, господа. Който влезе последен във водата, е глупак.

В сравнение с останалите Никълъс и Мек бяха направо навлечени с късите си панталони. Другите просто бяха чисто голи. Щом заповедта бе дадена, двата отбора нагазиха до кръста в реката и всеки зае отреденото му място покрай въжетата.

Преди да ги последва, англичанинът за последен път се огледа. Сутринта на закуска Роян невинно го беше помолила за бинокъла. Сега разбираше защо. Двете с Тесай се бяха качили на върха на канарата, надвиснала над водопада. Пред очите на Никълъс Роян подаде бинокъла на приятелката си, която също като нея държеше да не изпусне нещо от най-важната операция в цялото начинание.

Никълъс огледа редиците голи мъже, стъпили във водата. Лицето му се разкриви в гримаса и неволно измърмори: