355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Труди Канаван » Кралицата на изменниците » Текст книги (страница 4)
Кралицата на изменниците
  • Текст добавлен: 15 октября 2016, 07:17

Текст книги "Кралицата на изменниците"


Автор книги: Труди Канаван



сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 30 страниц)

Глава 4
Приготовления

Откакто получи новините за затварянето на Лоркин, беше минал цял ден. Това бе достатъчно, за да наруши съня й, но и внезапното преминаване към дневна програма не й помогна особено. След неспокойната нощ Сония се чувстваше замаяна и трябваше да използва магията си, за да прогони досадната умора. Но скоро откри и една от ползите на новата рутина – когато излезе от спалнята си, Лилия все още беше в приемната и закусваше.

– Черна магьоснице Сония – каза момичето, очевидно изненадано да я види.

– Добро утро, Лилия – отвърна Сония. – Как си? Черният магьосник Калън успя ли да те намери вчера?

Момичето кимна.

– Добре. И да.

Сония отиде до малката масичка и започна да си приготвя чаша рака.

– Как вървят уроците?

Лилия потрепна, но бързо наложи бодро изражение на лицето си.

– Добре. Но мисля, че на Черният магьосник Калън му се иска да съм по-добра. Казах му, че съм зле по Воински умения, но според мен той не разбира колко „зле“ може да се представи един ученик. Сония се засмя съчувствено.

– И аз не бях много добра в тази дисциплина.

Момичето се ококори.

– Вие… но вие…

– Спечелих едно официално предизвикателство и победих сачаканските нашественици. Невероятно колко много може да научи човек, когато му се наложи. Но пък имах отличен учител.

– Спечелили сте…? – Лилия примигна и се изпъна. – Кой е бил този учител?

Сония остави чашата си с рака на масата, седна и си взе една кифличка от чинията.

– Лорд Ийкмо. Той загина по време на нашествието.

– О! – Раменете на Лилия се отпуснаха. После тя отново погледна към Сония. – Официално предизвикателство?

Сония се усмихна.

– Едни съученик, който превръщаше живота ми в ад.

– Той е приел предизвикателството на черен магьосник?

– Случи се преди това. Не го препоръчвам като начин за справяне с дразнещи ученици. Само като последен шанс, и то ако смяташ, че ще победиш. – Хрумна й нещо и тя се поколеба. – Съучениците ти притесняват ли те?

Лилия поклати глава.

– Не, през повечето време не ми обръщат внимание. Нямам нищо против. Разбирам защо ме отбягват. А и си имам Аний.

Сония я погледна съчувствено и се изпълни с благодарност към Сери за това, че позволяваше на Аний да посещава Лилия.

– Ако някой от учениците прояви приятелско отношение към теб – наистина приятелско, а не преструвка – не бързай да го гониш. Скоро ще се наложи да работиш с тях.

– Знам.

Лилия изглеждаше примирена, но не нещастна. Когато свърши с кифличката и раката, Сония се изправи и въздъхна.

– Ще се чувстваш ли добре сама, Лилия, след като замина?

Момичето вдигна очи.

– Разбира се. След като Джона и Черният магьосник Калън се грижат за мен, защо не? – Тя се намръщи. – Вие ще бъдете в опасност, Черна магьоснице Сония. Ще… ще внимавате ли?

Сония се усмихна.

– Разбира се. Смятам да се върна. Та нали искам да присъствам на завършването ти. – Тя отиде до вратата, спря се и се обърна назад. – Вече няма да работя в болниците, така че сигурно често ще излизам и ще се връщам. Преди да влизам, ще чукам, в случай, че Аний ти е дошла на гости.

Лилия кимна.

– Благодаря.

Когато излезе от апартамента си, Сония установи, че коридорите на сградата са пълни с магьосници. Тя отвърна на няколко почтителни кимвания и поздрави. В двора отвън се беше събрала тълпа от ученици и магьосници, някои отиваха или се връщаха от Банята, други се отправяха към Университета, а доста голяма част от присъстващите просто се наслаждаваха на ранното пролетно слънце.

Както винаги, мнозина се обръщаха след нея. В черната мантия имаше нещо, което привличаше окото. Нито бялата мантия на Върховния повелител, нито синята на Разпоредителя не привличаха такова внимание. Учениците ги забелязваха и ги проследяваха с поглед, покланяха им се почтително, както правеха за всички завършили магьосници, но не ги гледаха втренчено и не отстъпваха назад, както правеха, когато видеха Сония или Калън.

„И всеки път, когато го направят, аз си спомням Акарин и как всички постъпваха по същия начин, когато го видеха, макар да не знаеха, че владее черната магия. Той се обличаше в черно, само защото тогава това бе цветът на Върховния повелител. Но тъй като това го определяше и като най-могъщия магьосник в Гилдията, предполагам че той внушаваше същия респект, както сегашните черни магьосници“.

Тя потисна въздишката си, и пренебрегвайки вперените в нея погледи, се отправи към Университета.

Щом се озова в сградата, тя предпочете да поеме по прекия коридор, който минаваше през средата, вместо двата главни странични коридори. Когато се озова в Голямата зала, тя погледна нагоре към остъкления таван, а след това към сградата на първата Заседателна зала, която се издигаше гордо в центъра на обширната зала. „Преди да замина, няма да се проведе друг Съвет – осъзна тя, забавяйки крачка. – Може би виждам това място за последен път“.

Сония се загледа в сградата, поклати глава и отново забърза ход. „Само ако нещо се обърка ужасно“ – поправи се тя.

Тя излезе през вратата в другия край на Голямата зала, сви по коридора вдясно и се спря пред първата врата. Почука веднъж, вратата се отвори навътре и тя влезе в кабинета на Оусън.

Разпоредителят седеше на бюрото си, с лице към двама магьосници, които се обърнаха към нея. Върховният повелител Волкан наклони учтиво глава и промърмори името й; същото направи и Оусън. Тя постепенно се досети кой е третият магьосник.

– Кралски съветник Гларин – каза тя и му кимна, преди да се обърне към останалите. – Върховни повелителю. Разпоредителю.

Тя знаеше, че мъжът е на около шейсет години, но изглеждаше по-млад. Макар официално да беше военен съветник на краля по въпросите на магията и Гилдията, той се занимаваше и с международните отношения в мирно време. Вторият съветник на краля се занимаваше с вътрешните въпроси – предимно политическите спорове между Домовете. „За което изобщо не му завиждам“.

– Моля, седнете – каза Оусън. Той махна с ръка към три стола, които се плъзнаха към бюрото му и се подредиха в полукръг. Всички седнаха. Оусън облегна лакти на бюрото. – Събрали сме се, за да обсъдим как Черната магьосница Сония да преговаря за освобождаването на сина си. Първо имам новини от посланик Денил.

Сърцето на Сония подскочи.

– Ашаки Ачати, представителят на краля, с когото посланик Денил е установил приятелски отношения, е посетил снощи Дома на Гилдията – продължи Оусън. – Той е изразил желанието на краля, Денил да убеди Лоркин да отговори на въпросите за Изменниците. Денил, разбира се, е повторил, че не е в позицията да дава заповеди на Лоркин. Ашаки Ачати не е казал какво ще се случи на Лоркин, ако не говори, но е дал ясно да се разбере, че Сачака не изпитва необходимост от установяването на приятелски отношения с Обединените земи. Денил ме увери, че това не е било заплаха, а просто установяване на фактите. Те нямат нужда да търгуват с нас и не ни смятат за заплаха.

– Това блъф ли е? – попита Болкан.

– Може би – отвърна Гларин. – Но е твърде близо до истината. Не бих искал да го подлагам на проверка. Сачака няма нужда от нас, както и ние нямаме нужда от нея, но и двете държави ще изпуснат доста доходоносни възможности, ако бъдат наложени строги търговски ограничения.

– Значи трябва само да им намекна за богатствата, които ще пропуснат? – попита Сония.

Гларин сви замислено устни.

– Няма да е зле да посочите, че Обединените земи предпочитат да търгуват със Сачака, а не с бунтовниците. Това може да ги успокои – че не планираме да се съюзим с враговете им.

– Естествено, няма да споменавате, че ние искаме да сключим търговско споразумение с Изменниците – додаде Болкан и се изкиска.

– Разбира се – усмихна се Сония. – Но трябва ли да намекна, че това е напълно възможно, ако Сачака се окаже неотзивчива… и може би ненадеждна, когато стане въпрос за спазването на споразумения, засягащи безопасността на гийлдийските магьосници?

– Не – отвърна Гларин. – Те няма да приемат добре подобна заплаха. Аз… – Той се поколеба и очите му се зареяха в далечината.

– Кралят пита дали можем да се свържем с Изменниците – ако успеят да ни помогнат по някакъв начин. Все пак едва ли затварянето на Лоркин е влизало в плановете им.

Кралят на Киралия и Гларин сигурно общуваха чрез кръвен пръстен, осъзна Сония. „Този малък магически трик на Акарин стана много популярен, откакто Гилдията реши, че използването му технически не включва черна магия“.

– Можем да опитаме – отвърна Болкан. – Помощничката на Денил, лейди Мерия, е намерила начин да изпраща послания на Изменниците.

– Няма да можем да получим отговор, преди Сония да замине – обади се Оусън. Той погледна към Болкан. – Тя ще трябва да остави свой кръвен пръстен тук. Трябва ли да вземе със себе си кръвен пръстен на някой от нас?

– Който й даде пръстен, рискува да зърне тайните на черната магия в съзнанието й.

– Не и ако носи пръстена на Наки – възрази Оусън.

Сония кимна. Пръстенът, който бившата приятелка на Лилия бе използвала, за да попречи на разчитането на съзнанието й, можеше да защити приносителя си от достъп чрез кръвен пръстен.

Болкан кимна.

– Ще свърши работа, щом Сония ще може да се свързва с нас всеки път, когато намери за добре – но Денил вече има твой пръстен. Няма ли да е по-добре, ако тя получи пръстен от мен?

– Ако сачаканците ги хванат, могат да тормозят и двама ни. – Оусън поклати глава. – Трябва да вземе мой пръстен.

Сония скри забавлението си при избора му на думи. Ако някой вземеше пръстена на Оусън, зложелателните неща, които можеха да му причинят чрез него, нямаше просто да го тормозят. После изведнъж стана сериозна. „Същото могат да причинят и на мен, ако се сдобият с пръстена, който дадох на Лоркин. – За щастие Оусън беше казал на Лоркин да не го взима на срещата със сачаканския крал. – Ако го бяха взели, трябваше само да измъчват Лоркин, докато аз…“

– Кога тръгвам? – попита Сония, насочвайки мислите си към нещо не чак толкова плашещо.

– Утре вечер – каза Оусън. – Ще свикаме Съвета утре и ще наберем доброволци, които да ви влеят от силата си. Решихме да разгласим, че Лоркин е бил затворен от сачаканския крал и че изпращаме вас, за да преговаряте за освобождаването му.

– Амакира ни даде идеалното извинение да ви изпратим в Сачака – каза Гларин. – Опитайте да се срещнете и с Изменниците, макар най-добре да го направите след като Лоркин бъде освободен – още по-добре, ако си е вече у дома – в случай, че срещата бъде разкрита. – Той се намръщи и извърна поглед, но после се усмихна. – Кралят пита как върви обучението на Лилия във Воинските умения.

Болкан се намръщи.

– Лилия не е роден воин. Рефлексите й са добри и защитата й е силна, но тя не показва никаква инициатива по време на бой.

– Аха – рече Сония и се усмихна. – Познат проблем.

Гларин я погледна и повдигна вежди.

– Аз бях почти същата – обясни тя. – Само ако лорд Ийкмо не бе убит по време на ичанското нашествие. Той беше много добър в обучението на несклонните на бой ученици.

– Лейди Рол Лей изучаваше методите на Ийкмо – каза Болкан със замислено изражение. – Тя води повечето занятия, които се посещават от всички ученици, така че сигурно познава силата и слабостите на Лилия.

– Струва ми се, че може да помогне – каза Сония. – Бих предложила сама да се заема с нея, ако не се налагаше да замина.

– Може би ще започнете, след като се върнете – каза Оусън. – Има ли нещо друго, което трябва да обсъдим?

– Нищо, което да не може да бъде уговорено през кръвни пръстени – каза Гларин. – Не трябва да забавяме тръгването на Сония повече от необходимото.

Оусън я погледна.

– Трябва ли да свършите нещо, преди да тръгнете?

Тя поклати глава.

– Нищо.

– Тогава по-добре уведомете помощника си, че утре вечер потегля.

Тя се изправи.

– Ако вече сме приключили тук, смятам да го направя още сега.


Занятията по воински изкуства в последната година не влизаха в плановете на Лилия за бъдещето. Според университетските стандарти тя бе постигнала най-ниското ниво на уменията, необходими на учениците да завършат. Вместо да отиде в Лечителницата, за да се обучава в техниките за напреднали, тя редовно беше побеждавана от учениците, чиято съдба бе да се превърнат в следващото поколение магове в червени мантии.

Те бяха очаровани от присъствието й. Не всеки ден се случваше ученик или магьосник да упражнява бойните си умения срещу черен магьосник. Като че ли слабото й представяне дори не ги притесняваше, защото занятията включваха предимно демонстрации, в които се използваше съвсем малко магия. Не й позволяваха да отнема и съхранява магия – дори ако й я предлагаха доброволно. Но Лилия трябваше да признае, че когато упражненията не изискваха от нея да взима решения или да поема инициативата, тя ги намираше за също толкова интересни, колкото и останалите ученици.

Черната магия определено променяше динамиката на боевете. Тя смяташе, че възможността да извлича магия от противника щеше да е най-полезното й умение, но се оказа, че не е така. Все пак трябваше да се приближи достатъчно близо до човека, да разреже кожата му и да разбие естествената бариера срещу външни магически влияния. А когато успееше да изтощи врага си достатъчно, за да успее да свърши това, в него вече не бе останала почти никаква магия.

Съхраняването на енергия й даваше много по-голямо предимство. Тя се смущаваше от това, че щом й отдадяха енергията си, обикновените магьосници ставаха безполезни. Освен това си беше плашещо да осъзнае колко значима я правеше това, как я издигаше над останалите. И как я превръщаше в мишена.

Когато ставаше въпрос за истински сблъсък, тя почти винаги взимаше погрешните решения, действаше прибързано или се колебаеше твърде дълго. Когато последната й атака срещу „врага“ се разби безплодно върху щита му, Черният магьосник Калън прекрати схватката.

– По-добре е – каза й той. После огледа Арената. Високите шпилове, които поддържаха невидимата магическа бариера, защитаваща външния свят от ударите на упражняващите се ученици, хвърляха къси сенки върху земята. – Достатъчно за днес – рече той, поглеждайки към обучаващите се Воини. – Можете да си вървите.

Всички изглеждаха изненадани, но не възразиха. Калън изчака да излязат през късия тунел, след което тръгна редом с Лилия.

– Лилия, почакай малко – каза той, когато излязоха от другата страна.

Той не каза нищо, докато останалите ученици не се отдалечиха достатъчно, но след това въздъхна. Лилия го погледна и видя, че се мръщи, но когато забеляза погледа й, чертите му се изгладиха. Тя наведе поглед и зачака оценката му.

– Уменията ти се подобряват – каза той. – Може и да не ти се струва така, но започваш да реагираш правилно на различните предизвикателства.

– Така ли? – Тя примигна изненадано. – Вие изглеждате толкова… разочарован.

Калън сви устни и погледна към Университета.

– Просто се дразня на собствените си недостатъци.

Когато се вгледа в него, тя забеляза напрежението му. Нещо в очите му й напомни за Наки и я прониза внезапна болка. Наки, със същия изтормозен поглед, което обикновено водеше директно до запалването на мангала за роет.

Внезапно Лилия се досети и я полазиха тръпки. Веднъж или два пъти тя бе долавяла миризмата на роет от Калън. Никога преди занятия по воински умения, за щастие. Не й харесваше мисълта да се бие срещу някой или да разчита на щита на човек, който взима опиати, намаляващи способността му да контролира действията си.

Ако не беше пушил роет преди този урок, дали сега не изпитваше огромно желание? Затова ли прекъсна по-рано занятието?

Той отстъпи встрани и започна:

– Е, това е всичко…

– Имам съобщение от Сери – каза тя.

Той се спря и погледът му се изостри.

– Да?

– Бил е нападнат. Някой го е предал. Трябва да се скрие и да остави хората да си мислят, че е мъртъв. Известно време няма да можете да се срещате с него. Твърде е рисковано.

Калън сбръчи вежди.

– Ранен ли е?

Тя поклати глава и се изпълни с признателност към загрижеността му. „Не го очаквах. Може да не е чак толкова студен и суров, както си мислех“.

– Един от телохранителите му беше ранен, но вече е добре. Моли да не казвате на никого, че е жив, и да му изпращате съобщения през мен и Аний.

– Често ли се виждаш с Аний?

Тя кимна.

Очите му се присвиха.

– Нали не напускаш земите на Гилдията, за да се срещаш с нея?

– Не.

Той я изгледа замислено, сякаш се чудеше дали лъже или не.

– Сери би искал да знае дали имате някакъв напредък в откриването на Скелин – каза му тя.

– Никакъв. Проверихме няколко следи, но досега не се е появило нищо обещаващо.

– Има ли нещо, за което да попитам Сери?

Погледът, който й отправи, не прикриваше скептицизма му.

– Не. Ако открия нещо, което той иска да узнае, ще му го предам. – Той отново погледна към Университета. – Можеш да си вървиш.

Лилия подтисна една въздишка, поклони се и си тръгна. След няколко крачки се обърна и успя да зърне Калън, преди той да се изгуби зад сградата на Университета. Тя предположи, че се е отправил към магьосническите жилища.

„Дали отива да си вземе дозата роет? – зачуди се Лилия. – Дали не ми каза нищо за преследването на Скелин защото смяташе, че не е моя работа да го знам, или просто защото бързаше да стигне до наркотика? И защо аз не изпитвам такова желание?“ Не беше пушила роет от месеци. От миризмата му понякога й се приискваше, но не до такава степен, че да се откаже от намерението си никога повече да не го опитва. Дония, собственичката на пивницата, която бе помогнала на Лилия да се скрие от Лорандра и Гилдията, й каза, че наркотикът влияе по различен начин на хората.

„Предполагам, че просто съм извадила късмет. – Тя почувства как в нея се надига съчувствие към Калън. – А на него просто не му е провървяло“.


– Кажи ни какво знаеш и ще те пуснем.

Лоркин не можа да потисне смеха си. Сачаканецът, който го разпитваше, се стегна леко от реакцията му и очите му проблеснаха.

– Защо се смееш?

– Бих могъл да ти кажа всякакви неща. Как ще разбереш, че това е истината?

Мъжът се усмихна, но в очите му нямаше веселие. „Той знае, че съм прав“. Когато срещна погледа му, Лоркин усети как го полазват тръпки. В тях проблясваше острота. Търпение, което показваше, че го очакват още дълги часове разпити. Това беше само началото. Само една секунда от милионите, които го очакваха.

Все още не бяха опитали да разчетат Съзнанието му. Нещо ги възпираше. „Нежеланието да прекъснат връзките с Обединените земи?“ Но тогава защо изобщо го затвориха?

„Едва ли са се отказали напълно“. Накрая все пак щяха да се опитат. И щом опитат и не успеят да разчетат съзнанието му, те ще разберат, че са пожертвали приятелските отношения с Обединените земи за нищо. И когато се освободят от ограниченията на дипломатическите отношения, нищо нямаше да им попречи да го измъчват; но тогава отново щяха да се изправят пред същия проблем – нямаше как да знаят дали им казва истината.

Вероятно можеха да проверят истинността на думите му по друг начин. Сигурно се надяваха, че хвърлянето му в затвора, неудобството и страхът ще го накарат да им позволи да разчетат съзнанието му.

За миг дори му се прииска да приключат веднъж завинаги с това. Изкуши се да се подложи доброволно на разчитане на съзнанието, за да ускори нещата. Но после се замисли върху поредицата от абсурдни лъжи, които би могъл да каже на разпитващия го сачаканец. Щеше да е забавно, поне известно време. „Но не още – каза си той. – Днес е едва вторият ден. Можеш да издържиш много повече от това“.

Другият сачаканец се появи на вратата, носейки купа. Седящият на стола ашаки го погледна, усмихна се и отново се обърна към Лоркин.

– Кажи ни нещо за Изменниците – нещо съвсем дребно – и ще ти дадем нещо за ядене.

Вкусната миризма достигна до обонянието на Лоркин. Стомахът му се сви и изкурка от глад. Сутринта му бяха дали вода, която той бе изпил пестеливо, но откакто го бяха затворили, не беше получавал никаква храна. Устоя на поривите да използва лечителската магия, за да притъпи нарастващия глад, защото не искаше да използва енергията; която бе получил от Тивара. Тя не можеше да бъде възстановена, а сигурно щеше да му потрябва.

Миризмата на храна беше толкова силна, че му се зави свят. Замисли се за лъжите, които смяташе да им каже, и в него се надигна силен импулс да говори. Оусън му беше казал да разкрие колкото се може по-късно, че съзнанието му не може да бъде разчетено. А това можеше да бъде постигнато, ако подведе сачаканците.

„Това е абсурдно – помисли си той. – Може да ги объркам за известно време, но колкото повече изпробвам търпението им, толкова по-бързо ще се откажат да ме убеждават да говоря. Тивара ще очаква от мен да проявя повече воля“.

Но тя очакваше от него да използва енергията, която му беше дала, за да се защити. Това нямаше да му помогне да се измъкне от затвора или да попречи на ашаките да го измъкват, но поне щеше да издържи на непреките ашаки върху решимостта му да мълчи.

Лоркин затвори очи, извлече малко магия и я пусна по тялото си, за да притъпи глада и да премахне световъртежа.

Когато отвори очи видя, че сачаканецът го наблюдава. Мъжът го изгледа замислено, после кимна на помощника си. И двамата започнаха да се хранят с огромна наслада.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю