Текст книги "Кралицата на изменниците"

Глава 26
Начало и край

Денил впери поглед в тавана, примигна и се надигна на лакти.

„Какво… Нещо ме събуди. – Той се намръщи. – Някой ме повика по име? Или пък съм сънувал“. Той създаде светлинно кълбо и надникна през вратата към главната стая на апартамента си.

„Тайенд ли беше? Или Мерия? Дали някой не е нахлул в къщата, както ме предупредиха Ачати и Кай?“

– Денил.

Той подскочи, изненадан от мисловния призив. Оусън! Денил въздъхна от облекчение, че източникът на притеснения се е намирал в съзнанието му, а не в Дома на Гилдията. Но облекчението бързо се стопи. Оусън го беше призовал открито, така че всички останали магьосници да го чуят. Нямаше да го направи, ако не се налагаше да го пита нещо важно. Денил стана, бръкна в джоба на вчерашната си мантия, намери пръстена на Оусън и си го сложи.

– Оусън. Съжалявам, бях заспал.

– В такъв случай се извинявам, че ви събудих. Не се свързахте с мен в уговореното време.

Денил се поколеба. Не беше съвсем сигурен кое време е. Нямаше роби, които да го събудят и стаята нямаше прозорци, така че нямаше как да разбере дали е обяд или полунощ.

– Кое време е?

– Час преди началото на първите занятия.

Тъй като в Сачака слънцето изгряваше малко по-рано, значи бе късна утрин. Беше ли свършила битката? Или дори още не беше започнала? Той се изненада, че въобще е успял да заспи. Но пък тримата с Тайенд и Мерия бяха останали будни до късно и бяха изпили доста голяма част от запасите с вино, за да успокоят тревогата си, че са намесени в гражданска война и че има голяма вероятност да бъдат убити за отмъщение или заради магическата им сила.

– Снощи говорих със Сония – продължи Оусън. – Двамата с Регин са отседнали в къща в покрайнините на града. Изменниците са им наредили да останат там, докато не ги призоват – което най-вероятно ще стане след края на битката.

Близостта на Сония му подейства успокояващо, макар Денил да не бе сигурен защо. Може би ако Домът на Гилдията бъде нападнат, тя ще му се притече на помощ.

– За нещастие това означава, че тя няма да може да види как се справя Лоркин, нито ще разбере кой е победител. Обмислих предупреждението на Ачати и на бившия ви роб, че Домът на Гилдията може да бъде нападнат. Можете ли да отидете на друго място?

– Откъдето да наблюдаваме битката?

– Стига това да не застрашава сигурността ви, както и тази на Тайенд и Мерия.

Денил се замисли. Корабът, който Ачати бе подготвил за тях, може би беше безопасен, но доковете се намираха далеч от мястото, където най-вероятно щеше да се проведе битката – така че това не беше добра наблюдателна точка. Къде най-вероятно щяха да избухнат сраженията? „В двореца. А имението на Ачати има изглед към пътя, който води до двореца. Може би ако се качим на покрива…“

– Можете ли да стигнете дотам? – попита Оусън.

Денил настръхна, щом си спомни, че благодарение на кръвния пръстен мислите му са открити за Разпоредителя.

– Извинете. Трудно сдържам нетърпението си. Мерин иска новини, а аз се надявах досега да съм се свързал с вас или със Сония.

Денил се усмихна съчувствено. Фактът, че киралийският крал оказваше директен натиск върху Разпоредителя означаваше, че нараства нетърпението му във връзка със ситуацията в Сачака и че не е доволен от докладите на Върховния повелител лорд Болкан.

– Подозирам, че опасната част ще бъде достигането до къщата на Ачати, но ще видим дали можем да се доберем дотам – отвърна Денил.

– Не поемайте ненужни рискове. А, и Сония ще носи един от кръвните ми пръстени. Надяваме се така да може да вижда онова, което виждате и вие.

– И ще дойде да ме спаси, ако нещо се обърка?

– Това ще създаде по-малка политическа бъркотия, отколкото ако тръгне да спасява Лоркин. Хм. Може би така ще успеем да накараме Изменниците да я пуснат в града. Ще им бъде по-трудно да й попречат да отиде на помощ на Посланика на Гилдията, отколкото на сина й.

Сърцето на Денил подскочи.

– Искате да постъпя безразсъдно, за да може тя да има извинение да влезе в града?

– Не. Но можем да се престорим, че вие… Не. Освен ако не се наложи. Първо се прехвърлете в дома на Ачати, след това ще обсъдим другите идеи.

– Много добре.

– Успех, Денил.

– Благодаря, Оусън.

Денил свали пръстена и бързо облече чиста мантия. Поспря се за миг, за да огледа стаята. Имаше ли нещо друго, което да вземе със себе си? „Записките ми? Не. Тук са в по-голяма безопасност, отколкото в мен. Ако ме убият, това място може да бъде плячкосано, но никой няма да търси тетрадки. По-късно някой може да прерови по-внимателно принадлежностите ми. Да се надяваме това да е гилдийски магьосник, който ще оцени стойността им. Може би Ачати… ако оцелее“.

Денил прогони тази мисъл, обърна се и излезе от стаята си, за да намери Мерия и Тайенд.

Лоркин седеше с кръстосани крака, облегнат на стената. Господарската стая в имението, където се бяха събрали Изменниците, бе претъпкана, но те се бяха постарали да оставят тесни пътечки между коридорите, за да могат пратениците да минават лесно и бързо.

Това бе третото място, където се бе прехвърлила групата на Савара за една нощ. Второто беше друго изоставено имение; на сутринта се бяха промъкнали по улиците на утихналия град към къщата, която бе избрана за сборно място преди финалния сблъсък с ашаките. Лоркин не беше спал и подозираше, че и с останалите беше така. „Не че щях да успея да заспя, дори да имах стая с легло“. Една Изменница влезе в стаята и погледна към него. Той се обърна да види коя е и пулсът му се ускори, щом разпозна Тивара. Тя му се усмихна и си проправи път до него. Нямаше място къде да седне, затова той се изправи. Тя му подаде една жилетка.

– Това е за теб – каза жената с малко по-висок тон, за да може той да я чуе в шумната стая.

Стомахът му се сви, щом усети тежестта на жилетката. Всички Изменници носеха такива. Те имаха много малки джобчета, които съдържаха кристали, вградени в дърво, камък или ценен метал. Лоркин бе предположил, че ще се наложи да се бие без кристали, тъй като не се бе обучавал да ги използва в битка.

– По-лесно е, ако я облечеш – каза Тивара.

– Само минутка – отвърна той. Облече жилетката и установи, че леко го стяга в раменете.

– Знаех си, че ще ти е малка – каза Тивара, опитвайки се да разпусне малко вървичките и каишките. – Но само тази можем да отделим.

– Все пак е важно онова, което е в нея – отвърна той.

– Начинът, по който са подредени кристалите, ще ти помогне да ги намериш, ако не можеш да отместиш поглед от врага, така че ако полите й се разтворят, може да вземеш не онзи, който ти трябва. Но ти така или иначе не си запознат с разположението им. – Тя въздъхна и го погледна със сериозно изражение. – Не забравяй, лявата страна е за отбранителните камъни, дясната – за нападателните. По-силните са в центъра, по-слабите – отстрани. Когато събличаш жилетката, гледай да не я обръщаш надолу, защото ако кристалите изпаднат, няма да знаеш кой е слаб и кой – силен.

Лоркин повтори онова, което му беше казала. Досега не беше виждал Изменниците да използват камъни в битка. Предположи, че ги пазят за главното сражение или че камъните са по-полезни в мащабните сблъсъци. Единствените камъни, които бе виждал да използват досега, бяха отбранителни, като защитните кристали, които Халана беше поставяла около къщата, преди да попадне в засада. Те създаваха обикновени бариери, но имаше и други, които при активация използваха бариерата като аларма. Те не бяха достатъчно силни, за да попречат на човек да премине покрай тях, но когато това станеше, изпускаха силен звук. Освен това той бе видял кристал, който при задействането си създаваше непрозрачен матов щит, а Савара имаше камък, блокиращ шума.

– В по-големите джобове се намират основните камъни, които създават щитове и нанасят удари – каза му Тивара, потупвайки поредицата по-големи джобове близо до кръста. – Бариерните камъни са достатъчно силни, за да издържат на няколко удара, но броят и силата им зависят от ограниченията на камъка. Винаги бъди готов да издигнеш своя щит, щом се изтощят.

Тя повдигна капачето на един от джобовете и извади оттам камък. Обковът му приличаше на малка лъжица, а камъкът се намираше във вдлъбнатата й част.

– Държи се така. – Тя хвана дръжката между два от пръстите си и я вдигна с изпъкналата страна навън. – Кристалът се активира като притиснеш пръста си към гърба му Извърти кристала навън, за да не насочиш щита или удара срещу себе си.

– Това ще причини доста неудобства – отбеляза той.

Очите й проблеснаха весело.

– И ще има фатален изход. Което ще причини доста неудобства на мен. Завинаги ще остана известна като жената, избрала много глупав мъж.

Той се засмя.

– А другите камъни?

– Тях ще ти е по-трудно да запомниш. Бариерните кристали имат каменни обкови, силовите са с дървени. Останалите използват бронз, мед, злато и сребро и имат различни гравюри на дръжките, които ще разпознаеш с опипване. – Тя започна да ги изважда един по един, описвайки свойствата им. Един от тях блокираше шума, друг издаваше гръмотевичен звук. Няколко излъчваха светлина за осветяване или за сигнализация. Един създаваше продължителен огнен удар на късо разстояние за разрязване или изгаряне, други два бяха направени така, че да избухват след кратко забавяне, макар че Тивара го предупреди, че това може да стане както след преброяване до десет, така и след преброяване до неколкостотин.

После Изменницата извади шепа пръстени от джобовете си.

– Повечето кристали в жилетките са за еднократна употреба. Тези тук са за многократни, така че след като се изчерпят, не ги изхвърляй. Най-малките са за комуникация – каза тя и наниза два пръстена с пъстроцветни камъни на кутретата му. – Те се задействат след като ги завъртиш в гнездото им и ги притиснеш към кожата. Този на лявата ти ръка ще те свърже с моя пръстен, другият щеше да се свърже с Халана, но сега Савара носи пръстените й. Използвай нейния само в спешни ситуации, за да не я разсееш в неподходящ момент.

Тъмночервените камъни нанасят удари. Бледосините са бариерни. – Тя ги сложи на показалците и средните му пръсти, и му показа последните два. – Тези все още са нови за нас и не разполагаме с много. Този, прозрачният… всъщност Халана взе идеята от теб. Никога не сме създавали камъни, чиято единствена цел е да съхраняват магия, която да бъде изтеглена по-късно, а не да бъде използвана с някаква цел.

– Хранилищен камък!

– Да. Вече имаме двайсетина от тях. Засега съдържат само силата на трима средносилни магьосници. Халана не искаше да рискува да добавя още, а и повечето от енергията в Убежището бе взета и съхранена от магьосниците-Изменници, което я прави по-достъпна, отколкото когато се налага да се използва пръстен. Ако обаче бяхме започнали да ги зареждаме в мирно време, щяха да са по-полезни.

Той взе пръстена и го наниза на последния свободен пръст на дясната си ръка.

– А другият?

– Лилавият? – Тя се ухили. – Това е лечителски камък.

– Калия ли го направи?

– Не. Една камъкотворка разчете съзнанието й, приложи наученото върху един доброволец и направи няколко камъка. Тя твърди, че камъните са научени да подсилват усилията на тялото да се лекува.

Лоркин взе пръстена и го огледа.

– Хитро. Така няма да има значение каква рана има нужда от изцеляване. Приносителят просто трябва да знае как да използва магическата си сила, за да придържа счупените кости в правилно положение, за да не зарастнат накриво, или как да придържа страните на раната, или да премахва отрова, инфекция или съсиреци. Но няма да може да се използва за изцеляване извън тялото, за успокояване на болката или да премахва умората. Колко камъка е направила?

– Пет. Чакай малко… да премахва умората? – Тивара се намръщи. – Ти можеш да го правиш?

– Ами… да. Не го споменах, докато бях в Убежището, за да не… дразня още повече хората ви.

– Отнема ли много енергия?

– Не.

– Можеш ли да премахнеш моята умора или тази на Савара?

– Да.

Тя махна с ръка, когато той се опита да й върне пръстена. Лоркин погледна ръцете й. Тя не носеше никой от пръстените си.

– Ти имаш ли такъв?

– Не.

– Тогава го вземи. За мен е безполезен. Аз така или иначе мога да правя тези неща.

– Савара знаеше, че ще откажеш, но настоя да ти го предложа.

– Оценявам предложението й, но ще ми направи по-голяма услуга, ако го даде на теб.

– А на мен защо ми е, когато имам теб? – Тивара взе пръстена, усмихвайки се. – Тя иска да те види.

Изменницата го улови за ръката и го поведе към коридора. Савара се намираше в малка стая, заобиколена от хора, които разговаряха на групички, влизаха и излизаха непрекъснато. Лоркин се огледа и разпозна всички Говорителки – с изключение на Халана, разбира се. Щом ги видя, Савара вдигна ръка, за да прекъсне жената, с която разговаряше, и тръгна към него.

– Лоркин – каза тя, поглеждайки към жилетката му. – Готов ли си за битката?

Той се потупа по гърдите.

– Да, благодарение на теб и на човека, който е подготвил всичко това.

Тивара протегна лилавия пръстен. Кралицата се усмихна и кимна.

– Дай го на говорителката Лана.

Когато Тивара се отдалечи, Савара пристъпи към него и внезапно двамата се оказа оградени от заглушаваща бариера. Лицето й придоби каменно изражение.

– Тя издала ли е още нещо?

Лоркин предположи, че става дума за Калия, и се намръщи.

– Не. Усещам само вина. На няколко пъти я хванах да си мисли, че е голяма глупачка.

– И няма дори намек за онова, което смята да направи?

Той поклати глава.

– На ваше място обаче не бих се успокоявал.

Тя сви устни в мрачна усмивка.

– Няма. Тя ще се намира далеч от мен и ще бъде наблюдавана внимателно. – Кралицата въздъхна. – Подозирам, че онова, което е направила, е рикоширало и е убило Халана, затова не иска да повтори тази грешка.

– Надявам се, макар това да прави невъзможно доказването на престъплението й. Освен ако не желаете да разкрия умението си.

– Не и когато аз съм единствената й цел. – Савара наведе поглед и горчиво се засмя. – Но пък може да се окаже, че докато е жива, задачата ти ще бъде да я наглеждаш. Ако спечелим тази битка.

Лоркин сви рамене.

– Така или иначе го правя – призна той. – Ако не за твоята безопасност, то за моята и на Тивара. И…

Кралицата вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Звуците в стаята внезапно се завърнаха и Тивара се присъедини към тях.

– Лоркин тъкмо ми казваше, че може да изцели умората ни – каза тя на Савара. – Това ще ти даде предимство в битката, ако умът ти е остър и отпочинал.

Кралицата повдигна вежди.

– Да, така е.

– Но дали е правилно? – намеси се друг глас. Лоркин се обърна и видя Говорителката Лана. Тя изглеждаше смутена, но и решителна. – Остават само няколко часа до финалната битка, можеш ли да си позволиш да се довериш на някой, който не е роден Изменник?

Тивара се обърна да погледне свирепо жената, но Лоркин я хвана за ръката.

– Тя е права.

Савара кимна.

– Така е. И е абсолютно ненужно. След като Халана успя да научи всичко възможно за лечителството от Калия, двете с нея проведохме някои експерименти. – Лицето й се изкриви болезнено. – Преди няколко дни тя успя да открие как да изцелява умората. – Кралицата изпъна гръб и се обърна към Лоркин. – Но след като нея вече я няма, ще приема предложението ти. Ползата от него си заслужава, а ако доверието ми към теб се окаже лош избор, мястото ми може да бъде заето от подготвени хора. – Погледът й се отмести към нещо зад гърба му. – Идва поредният пратеник.

Лоркин се обърна и видя един изморен мъж, който си проправяше път към него, и го разпозна.

– Ивар! – възкликна той.

Мъжът се ухили.

– Лоркин. Надявах се да те видя поне още веднъж. – Той се обърна към кралицата и притисна длан към сърцето си. – Ашаките се събират на пътя към двореца и изглеждат готови за нападение.

Очите на Савара леко се разшириха и тя изпъна гръб.

– Време е. – Тя огледа стаята. – Съберете всички пред портата. Ще кажа няколко думи, след което… ще се изправим срещу враговете.

Лилия вървеше след шестия поред водач. Човекът я поведе през една задръстена малка уличка, която минаваше покрай няколко малки магазини, след това през друга, по-спретната, между две високи сгради. Уличката бе доста мрачна и тя се опита да не потрепне под погледите на група мъже, които се бяха облегнали на стените. Беше облякла протрити слугински дрехи и сигурно изглеждаше изморена, нервна и уязвима, както се и чувстваше.

Пътуването й бе започнало преди зазоряване. Водачите я бяха превели през целия град, през всички основни райони. В началото по улиците се виждаха съвсем малко хора, после само прислужници и работници, които трябваше да започнат от ранна утрин. Постепенно градските улици се изпълниха с народ.

Макар да бяха минали само няколко часа, тя имаше чувството, че са много повече. Лилия очакваше с нетърпение края на пътешествието си. Искаше размяната да е приключила. Но въпреки това се страхуваше да се изправи срещу него.

Беше будувала през по-голямата част от нощта и си представяше всички възможни начини нещата да се объркат. На няколко пъти беше заспивала и се събуждаше стресната от сънищата, в които Аний я зовеше, но не можеше да чуе отговора й. Сънищата я накараха да настръхне и тя си спомни за разговора, който бяха провели предишната вечер с Ротан, Гол и Джона.

„Сония веднъж убила ичани с лечителската си сила – й беше казал Ротан. – Той я обгърнал с щита си, защото я смятал за твърде слаба и не осъзнал, че лечителската й сила може да проникне през естествената бариера на тялото. Тя спряла сърцето му. Но ще е по-добре да не убиваш Скелин, дори той да успее да избяга, защото така ще имаме възможността да го хванем и да открием кои са съюзниците и източниците му. Но ако нямаш друг избор…“

За да убие с лечителска магия, Лилия трябваше да докосне кожата на Скелин и да има време да проникне в него с ума си. Ако той я усетеше, щеше да я отблъсне с лекота. Ичаните не знаеха нищо за лечителската магия, а Скелин я познаваше. Щеше да прояви подозрителност към всеки неин опит да го докосне, в случай че реши да използва черна магия.

„Не. Моят план е по-добър. Не много по-добър, а и трябва да пренебрегна факта, че нямам представа дали ще се получи“.

Собственият й щит щеше да й навлече присмеха на всеки новак, но не заради слабостта му. Беше й нужно доста време, за да свикне да не прикрива използването на магия, давайки възможност на Ротан да я усеща. Магьосникът се намираше някъде в центъра на града. Той предположи, че ако го забележат из града, хората на Скелин ще се досетят, че може да проследява Лиля, затова реши да изчака заедно с Гол, докато тя не им подскаже, че ще се срещне със Скелин. Тогава той щеше да се приближи, без да привлича внимание, така че ако нещо се обърка, да стигне навреме до нея, за да й помогне.

Лилия усещаше ума на Гол с крайчеца на сетивата си. Двамата с Ротан се намираха в стаята на малка къща, собственост на някакъв приятел на магьосника. Доста приятна къща, съдейки по впечатленията, които улавяше у Гол. Умът му бе непрекъснато отворен за нейния и тя лесно забравяше, че той не може да вижда в нейния и тя трябва се обърне специално към него, за да могат да общуват.

Когато излезе от уличката, Лилия се поколеба, надушвайки вонята във въздуха. Тя се огледа и стомахът й се сви от притеснение. От всички страни се простираха доковете.

Водачът й забеляза, че е спряла и нетърпеливо й махна. Лилия си пое дълбоко дъх и тръгна след него по дългия кей. Двамата си проправяха път между натрупаните стоки и суетящите се докери. От двете й страни леко се поклащаха кораби. Когато водачът я поведе по кея, тя оформи въпрос в съзнанието си.

– Гол! Ами ако ми каже да се кача на кораб?

След кратка пауза Гол отговори:

– Ротан каза, че ще си помисли.

След като подминаха четири кораба, водачът спря пред дъска, която водеше към един морски съд и й го посочи. Тя погледна към кораба. Екипажът му я гледаше очаквателно.

– Изглеждат готови да отплават. Какво да правя?

– Качи се на борда. Може да имаш само една възможност да спасиш Аний – отвърна Гол.

Което беше по-добре от никаква възможност. Тя си пое дълбоко дъх, изпусна го и тръгна по дъската. Никой не й проговори. Щом се качи на палубата, екипажът се захвана за работа.

„Как ще ме последва Ротан? Гилдията има ли кораб? Дали ще може да го използва, без да съобщи на Висшите магове какво правя?“

Тя тръгна по палубата, оглеждайки лицата на хората. Скелин не беше тук. Нито пък Лорандра. Нито Аний. Екипажът сигурно щеше да я отведе при Скелин – но колко далеч се намираше той? Едва ли беше в друга държава. Пътят дотам траеше три седмици.

Тя си представи как щеше да се почувства, ако бе сама млада прислужница, обградена от тези груби мъже. Лицата им обаче не бяха цинични, а студени. Те избягваха погледа й. Никой не й обръщаше внимание и всеки отстъпваше встрани, когато тя минаваше покрай него.

А това се случваше често. Палубата не беше много голяма. Не и на кораб, който бе предназначен за превоз на стоки, а не на хора. Тя се отдалечи на място, където нямаше да пречи на екипажа. Оттам наблюдаваше как корабът се отдалечава от кея, излиза от Пристанището и се отправя навътре в морето.

Палубата се разклати под краката й и на Лилия й се наложи да се хване за парапета. Наоколо се движеха други кораби, които плаваха нагоре или излизаха от река Тарали, но нейният кораб постепенно се отдалечаваше от тях. От всички с изключение на един, чиито платна бяха спуснати. Мъжът, който даваше заповедите – тя реши, че това е капитанът – посочи към него.

Лилия се взря в мъничките фигури на палубата на другия кораб. Постепенно започна да различава подробностите по-добре. Сред хората се забелязваха трима, които стояха в групичка до парапета. Скоро успя да види, че единият е мъж, а другите двама – жени. Първо разпозна Аний. Как нямаше да я разпознае? „Мога да я позная по сянката. По присъствието. – Сърцето й се сви. – Не трябва да обърквам нищо. Тя ще умре. Може би трябва да зарежа плана си и да изпълня нарежданията на Скелин. Но дали той наистина ще я пусне, ако го направя? Няма ли да я задържи и да ме принуди да остана и да го науча на всичко, което знам за магията?“

Тя се изпъна и погледна към другите двама. Корабите вече се намираха достатъчно близо един до друг, за да разпознае Лорандра. Което означаваше, че мъжът е синът й.

„Значи това е Скелин. – Беше висок като лан, но тъмен като лонмарец. – Но тъй като и двата народа са известни с почтеността и строгия си морал, едва ли мога да ги използвам за сравнение. Пък и той едва ли е най-добрият пример за народа си. Чудя се… Нужен ни беше чужденец, някой който е готов да наруши законите ни, за да ни покаже слабостите ни. Какво ли щяхме да научим за себе си, ако първите хора от Игра, които ни бяха посетили, бяха свестни и спазваха законите?“

Корабът забави ход и се обърна така, че двата морски съда да застанат един до друг. Разнесоха се звуците на обичайната корабна дейност – спускането на котва, свиването на платна – но тя не можеше да откъсне очи от тримата души на кораба. Намираха се само на двайсетина крачки от нея.

– Ротан каза да направиш каквото е необходимо, за да отведеш Аний – каза Гол.

Лилия кимна, с надеждата, че ако Скелин е забелязал жеста, ще го приеме като знак, че ги е разпознала. Магьосникът отстъпник й махна с ръка.

– Ела при нас, Лилия – извика той.

Тя погледна към пропастта между корабите и екипажа, който я гледаше. Те не й гласяха лодка, която да я отведе на другия съд. Как очакваха да се прехвърли оттатък?

– Можеш ли да левитираш? – попита Гол.

– Да, но ще изхабя част от магията си.

Може би това бе намерението на Скелин. И все пак левитацията на къси разстояния нямаше да изисква много магия, ако тя действаше бързо.

Тя изтегли малко енергия, създаде малък диск под краката си, издигна се във въздуха и полетя напред. Скелин, Лорандра и Аний се отдръпнаха от перилата, за да й направят място. Лорандра държеше Аний за ръката. Щом стъпи на палубата, Лилия се огледа и видя, че жената е притиснала нож към гърлото на Аний. Стомахът й се сви и тя усети как я полазиха ледени тръпки. Аний стоеше вдървено и когато погледна към Лилия, очите й излъчваха извинение, гняв и страх.

– Лейди Лилия – каза Скелин. – Радвам се, че приехте поканата ми.

Тя положи усилие да издържи погледа му, без да потрепне. „Може да се мислиш за крал на подземния свят – помисли си тя, – но аз съм черна магьосница, защитничка на Гилдията“. Гордостта, която я изпълни, може би не бе съвсем на място, но това не я интересуваше, стига да й дадеше достатъчно увереност, че да се изправи срещу него.

За разлика от майка си, той нямаше непознат акцент. Поколеба се, сякаш очакваше отговор, но след като тя не каза нищо, се усмихна.

– И така, вие сте на крака от доста часове, а не всички обичат ранното ставане. Може би е по-добре да се залавяме за работа. Имам предложение за вас. Сделка. Научете ме на черната магия и аз ще ви върна тази прекрасна млада дама. Мисля, че я познавате.

Той посочи Аний, а ножът в ръката на Лорандра отрази слънчевата светлина и се насочи към очите на Лилия.

Тя не й обърна внимание.

– Пуснете я веднага.

Скелин поклати глава и се засмя.

– Откъде да знам, че няма да я убиете – продължи Лилия, – щом ви дам онова, което искате?

– Как да знам, че няма да ме убиете, щом я пусна? Все пак вие сте черна магьосница.

– А вие сте магьосник-отстъпник, убиец и Крадец.

Той повдигна вежди.

– Хайде, стига. Кога сте ме видели да убивам някого?

Тя отвори уста, за да отговори, но бързо я затвори. Не го беше виждала. Дори Сери не го беше виждал. Бащата на Аний бе умрял от болно сърце, макар причина за спирането му да бе преследването на Скелин. Лорандра беше Ловецът на Крадци. Но нали така работеха Крадците? Те не окървавяха собствените си ръце, използваха някой да върши мръсната им работа.

Лилия скръсти ръце.

– Да приключваме с това.

Той се ухили.

– Леле, колко сме нетърпеливи. – Той направи няколко крачки напред и се спря. – Но първо искам да се съблечете.

Тя го зяпна.

– Какво?

Усмивката му се стопи.

– Научих си урока, лейди Лилия – каза тихо той. – Знам, че черната магия изисква кожата да бъде порязана. Искам да съм сигурен, че не носите никакви остри предмети. Можете да сте сигурна, че аз самият не нося такива, защото не ми се иска да ги използвате срещу мен. Бих могъл да накарам някой от екипажа да ви претърси, но вие можете да го убиете, а и сигурно предпочитате да не ви опипва мъж. Искам само да се съблечете дотолкова, че да стане ясно, че не носите оръжия.

Тя преглътна тежко и свали старата износена туника и панталоните. След това погледна към Скелин, предизвиквайки го да я накара да свали и семплото бельо, което жените от Гилдията носеха под мантиите си. Откъм екипажа се дочуха тихи подсвирвания, но те утихнаха веднага, щом Скелин ги погледна със сериозно изражение.

– Ритнете дрехите настрани и бавно се обърнете – нареди той. Тя въздъхна и се подчини. – Така, за начало искам да ме научите как да разчитам съзнания.

Лилия замръзна и изруга на ум. Ако възразеше, че сделката включва само черна магия, той щеше да се изсмее. Не се намираше в позиция да спори.

– Трябва ви някой, върху който да се упражнявате – каза му тя.

– Вие сте достатъчна – дойде отговорът, който очакваше.

Изпълни я неочаквано възхищение. „О, той не е глупав. Обмислил е всичко. Много по-добре от мен. Така и не се сетих, че ще поиска това. Ако го направя, той ще види всичко. Планът ми няма да се осъществи“.

– Досега не съм опитвала да обуча някой по този начин. – Не й беше трудно да прозвучи неуверено и напълно откровено. Тя не беше обучавала никого досега.

– Значи няма как да знаете дали ще се получи. – Той направи крачка към нея, после още една. „Време е да реша. Да му дам всичко, което иска, да се опитам да го убия с лечителство или да опитам моя план“. Тя потрепна, когато той се пресегна към нея, но се застави да остане неподвижна. Поглеждайки през рамо, срещна изплашения, гневен поглед на Аний, надявайки се, че не изглежда толкова неуверена, колкото се чувстваше.

„Дано се получи…“