Текст книги "Кралицата на изменниците"

Глава 18
Избори

Нощното небе беше ясно и луната грееше ярко над главите им. Сери въздъхна с облекчение. Макар на лунната светлина да имаше по-голям шанс да ги забележат, за тях бе по-лесно да се движат из гората. Нито той, нито Гол или Аний не бяха свикнали да се придвижват сред дървета и растителност.

Макар че благодарение на Джона, Лилия успяваше да ги снабди с повечето неща, от които се нуждаеха, тя не можеше да намери всичко. Тримата се връщаха няколко пъти във фермата, за да си вземат още столове, чували и слама за дюшеци. Тази вечер бяха тръгнали за няколко други необходими предмети.

– Кофа или ведро и още чували. Нищо друго? – попита Аний.

– Не – отвърна Сери. – Да не тръгнеш да обикаляш и за други неща, просто защото ги има.

– Разбира се, че няма.

Когато тя се изгуби в гората, Сери се обърна към Гол.

– Внимавай. Не прави нищо друго.

Гол кимна. Сери гледаше как приятелят му се препъва между дърветата, но потрепна, когато в гората звучно изпука съчка. „Ако Аний го чуе… добре де, той ще й каже същото, което и аз ще й обясня като се върне и открие, че го няма – тръгнал е да търси най-добрия път, през който да се измъкнем, ако се наложи да бягаме насам“.

Сери се върна в тунела, взе фенера си и тръгна обратно. Аний бе настояла само един от тях да се промъкне във фермата. Той се съгласи, но само защото искаше да провери как вървят експериментите на Гилдията с роета.

„Стига да не са се преместили другаде, след като Лилия им е разкрила, че знае за това“.

Сери откри висящите от тавана корени и ги отмести встрани.

Когато навлезе в тунела, той се приближи по-тихо към тайната врата на подземната стая. Всичко изглеждаше точно както го бяха оставили. Той се наведе към шпионката и видя само тъмнина. Хрумна му, че може да са покрили Дупката с тъмен парцал, за да изглежда така, че стаята не е осветена, а всъщност от другата страна да чакат магьосници. Притисна ухо към вратата и се ослуша. Беше тихо.

Той спусна капака на фенера така, че да остане само тънък процеп за светлината и бавно отвори вратата. Облъхна го мирис на мухъл и звукът от стъпките му отекна в стаята. Сери повдигна капака на фенера. Светлината обля празната стая. Масите се намираха на същото място като преди. Той отиде до тях. Бяха покрити с малки контейнери. По-малко от половината отпреди, отбеляза той. В единия ъгъл на масата имаше купчина пръст и натрошени саксии. Някои от саксиите изглеждаха като изгорени. Сери се вгледа по-внимателно и видя, че останалите здрави на масата също изглеждаха обгорени от едната страна – както и самата маса. Той се намръщи и се приближи. В саксиите имаше само пръст.

„Дали?“ Той се наведе напред. От почвата стърчаха мънички издънки.

Сери се усмихна. „Растете по-бързо, малки растенийца – помисли си той. После поклати глава. – Никога не бих предположил, че ще мисля така за роета“.

Той се върна при тайния вход, излезе в тунела и затвори вратата зад себе си. Запъти се към главната мрежа от коридори, но вместо да се върне в стаята, където живееха сега, той провери дали тунела, водещ към Пътя на крадците, е все още блокиран от бариерата на Лилия. Беше.

Когато се върна в новата им стая, вече беше минало достатъчно време, за да се е прибрала и Аний. Но нея я нямаше. Той седна да я почака. Скоро тревогата му се засили. Тук долу беше трудно да определи колко време е минало. Лесно бе да си представи, че са минали часове. Лесно бе да си представи, че нещо се е случило с дъщеря му.

„Поне ако бъде открита, то ще е от слуги във фермата или магьосници. Никой от тях не би я наранил“.

В съзнанието му се появи споменът за младата Сония, която стоеше на градския площад, вперила поглед в изгорялото тяло на младежа. Магьосниците правеха грешки.

„Направиха го, защото смятаха, че са нападнати. Аний е сама млада жена и за разлика от Сония, няма магия“.

Но въпреки това сърцето му биеше бързо, причинявайки му болка, която продължаваше да се засилва.

„Аний е умна – каза си той. – Няма да позволи да я заловят“.

Но ако това се случеше, тя нямаше да разкрие присъствието му тук. Щяха да я изхвърлят от земите на Гилдията. В града. Където чакаше Скелин…

„Престани – каза си той, разтърквайки гърдите си. – Няма смисъл да се тревожиш за това, докато…“

Някъде отвън се разнесе звук. Кръвта му се смрази. Той затаи дъх и се ослуша. Звукът не се повтори. И точно когато реши, че му се е причуло, до ушите му достигна съвсем слабо шумолене. Той се изправи, убеден, че някой приближава към стаята, като се старае да не бъде открит. Дали Гол е бил заловен, когато е влязъл в града? Дали Скелин вече е успял да изтръгне с мъчения от него местоположението на Сери?

В главата му се блъскаха отчаяни мисли. „Не успяхме дори да заложим капана. Какво да правя?“ Той се обърна към дупката в стената, която водеше към съседната стая. Пътят им за бягство.

В коридора отекнаха пет почуквания. Сигналът! Той въздъхна облекчено и отново се отпусна в стола, като едва не забрави да почука в отговор по една щайга. Стъпките се приближиха и по стената в коридора затанцува светлина в ритъма на походката на Аний. Тя надникна в стаята, ухили се и влезе, понесла две ведра.

– Къде е Гол? – попита девойката, оставяйки ги на земята.

– Оглежда гората, в случай, че се наложи да бягаме оттам. Какво е това? – той надникна във ведрата, в които нямаше само чували.

– Плодове. Стори ми се редно да събера малко, след като така и така са узрели.

– Нали ти казах да не взимаш нищо друго.

– Да, ама нали знаеш колко съм послушна. И гладна.

Той я погледна и присви очи.

– Нали каза, че не обичаш плодове.

Аний извърна поглед.

– Казах, че не харесвам повечето плодове. – Тя седна и се прозя.

– Лъжкиня.

– Да ги върна ли?

Той изсумтя грубо.

– По-добре поспи.

– Но Гол не се е върнал още.

– Известно време няма да го има. Късно е, а колкото по-скоро заспиш, толкова по-скоро ще мога да поспя и аз.

– А, добре тогава.

Тя отиде до дюшеците и легна. Скоро вече спеше, оставяйки Сери да чака и да продължи да се тревожи.

„Внимавай, Гол, стари приятелю. Не само заради нас. Познавам те твърде дълго, за да те изгубя тази вечер“.

Когато Тивара отиде да потърси онова, което искаше Савара, Лоркин видя как майка му кимва.

– Умна е, тази жена. Обзалагам се, че не е разчитала на появата ти в живота й.

Лоркин се ухили.

– Всъщност оказа доста голяма съпротива. Известно време си мислех, че само си въобразявам, че се интересува от мен.

– Сега вече сигурен ли си?

– Да. – Той усети ехото на съмнението. – До голяма степен.

Тя се засмя, после лицето й стана сериозно.

– И така. Черната магия.

Лоркин погледна встрани, после се насили да извърна глава към майка си. Тя стоеше безизразно, но очите й подсказваха нещо. Което, все пак, не беше неодобрение.

„Тъга“ – осъзна той. И незнайно защо това още повече задълбочи чувството му за вина.

– Само за да овладея камъкотворството, майко – каза Лоркин. Тя повдигна вежди. – За да може Гилдията да овладее камъкотворството – поправи се той.

– Мислех, че стана помощник на Денил, за да намериш алтернатива на черната магия.

Лоркин въздъхна.

– Да. Така е. Надявах се, че камъните на Изменниците са тази алтернатива.

– Наистина ли е възможно да ги правим без черна магия?

– Не е невъзможно, но… това е като да строиш къща със завързани очи. Начинът, по който висшата магия променя възприятията ти и контрола върху магията, прави създаването на камъните по-точно и по-лесно.

– Висша магия? – Тя се усмихна и извърна поглед. – Установявам, че този термин се използва от хората, които приемат черната магия.

– А черната магия е термин, който се използва от хора, които не одобряват висшата магия. – Лоркин сви рамене. – Независимо дали неодобрението е оправдано или не.

– А оправдано ли е?

Той се замисли за Ивар, чиято енергия бе източена докрай за отмъщение. И за себе си, как беше поддържан слаб, докато бе затворник на Калия. Но ако не владееха черната магия, поддръжниците на Калия щяха да намерят друг начин да накажат Ивар и пак щяха да затворят Лоркин.

– Да и не. С всяка магия може да се злоупотребява. С всяка власт може да се злоупотребява. Изменниците са доказателство, че култура, която използва висшата магия, не е задължително да се превърне в Сачака – имам предвид Сачака на ашаките.

Майка му кимна.

– Също както аз и Калън сме доказателство, че не всеки магьосник полудява и се опитва да превземе Гилдията, щом овладее черната магия.

– Мислех си, че татко е това доказателство.

Тя сви рамене.

– Той не е най-добрият пример, тъй като я използва, за да се сдобие с поста на Върховен повелител.

– Да. Оказа се, че е пълен с тайни.

Тя се засмя горчиво.

– Така е. След онова, което ти откри, аз… чудя се какво ли още е криел.

– И така… – Той си пое дълбоко дъх. – Гилдията ще ме приеме ли, след като съм овладял черната магия?

Тя сви устни и не отговори веднага.

– Вероятно. Камъкотворството е нов вид магия с огромен потенциал и те имат нужда от нея.

– Въпреки че изисква овладяването на черната магия?

– Да, макар това да означава, че само неколцина ще получат разрешение да се обучат. Аз. Калън. Лилия. Ти.

– Лилия? О, ученичката, която я е научила от книга. Това вече наистина е неочаквано.

– Да. Струва ми се, че тя има талант за това и останалите ще срещнат трудности при усвояването й от описание. И все пак не трябва да разчитаме само на това.

– Това поредната от бащините ми измами ли е? Дали не се е надявал да намали опасността за Гилдията, като ни е накарал да вярваме, че не може да се научи от книга, така че никой да не се опитва?

– Според мен не. – Тя се намръщи. – Има и друга възможност. Зарала може да му е казала, че магията се овладява само при контакт на съзнанията, за да намали опасността от евентуалното приемане на черната магия от Гилдията. Той…

Тя се изпъна и очите й се разшириха. Лоркин предположи, че Оусън се е свързал с нея, и зачака. Писъкът на някаква птица привлече вниманието му и той осъзна, че слънцето почти се е скрило зад хоризонта. Наоколо се издигаше планината. Лоркин внезапно осъзна, че те са просто малка група от хора – изолирани, незащитени и нищожни.

„Но не е така. Ние сме магьосници. Двама от нас са могъщи представители на народите си. Ще се вземат важни решения. Исторически решения“.

Майка му въздъхна. Обърна се към него, след което погледна към Регин. Сякаш усетил погледа й, той надигна глава. Тя му махна с ръка, той се изправи и се отдалечи от двете Изменнички, с които разговаряше.

– Имам отговор – каза Сония, когато магьосникът се приближи към тях. Тя се накани да се изправи, Регин й подаде ръка и за голяма изненада на Лоркин майка му я пое и му позволи да й помогне да стане. – Лоркин, ще кажеш ли на кралицата?

Той тръгна да търси Савара и я откри да разговаря тихо с Тивара. Двете изглеждаха леко раздразнени от прекъсването, докато Лоркин не им каза, че Черната магьосница Сония е получила отговор от Гилдията.

Савара се изправи и изтупа дрехите си, докато майка му вървеше към тях. Всички насядаха в малък кръг на същото място, където се бяха събрали и предишната вечер.

– Ваше величество, поканата ви е била обсъдена от водачите на Обединените земи – започна майка му. – Първо, искам да ви предам благодарностите им. За нас е чест, че ни каните да се присъединим към вашата борба. Но участието ни няма да окаже особено влияние върху изхода на сблъсъка в сравнение с възможните последствия, които ни очакват при евентуалната ви загуба. Както вече посочихте, на този етап ние не можем да ви предложим армия, която да е сравнима с вашата. Някои в Обединените земи дори вярват, че ще представляваме по-скоро спънка, отколкото помощ. – Устните й се изкривиха в суха усмивка, на която Савара отговори с подобна такава. – Други не са толкова песимистично настроени, като твърдят, че неведнъж в миналото сме показвали колко по-силни и по-изобретателни сме, отколкото изглежда. За нещастие привържениците на първото мнение надвишават по брой привържениците на второто и взетото решение е, че не можем да се присъединим към вас в конфликта ви с крал Амакира.

Сърцето на Лоркин замря. Той се огледа и видя изписаното по лицата на Изменниците възмущение. Но изненада нямаше.

– Всички изразиха подкрепата си за целта ви да сложите край на робството в Сачака – продължи тя. – Ако отложите плановете си, спечеленото време може да ни е достатъчно, за да се превърнем в по-полезен съюзник за едно подобно начинание. Но ако не го направите, ние ви желаем успех и се надяваме за в бъдеще, ако не сключим съюз, то поне да установим добри търговски отношения. Междувременно – ако предложението ви все още е в сила – ние сме готови да изтъргуваме услугите на нашите лечители, в замяна на магическите камъни, а аз съм упълномощена да преговарям подробностите по тази сделка още сега, ако е удобно.

Савара кимна.

– Моля, предайте благодарностите ми за това, че толкова бързо обмислиха нашата покана – каза тя. – Тъй като не е необходимо да изчакваме присъединяването на Обединените сили, ние няма да отложим изпълнението на плановете ни. Тръгваме рано сутринта. Въпреки това все още желаем да изтъргуваме камъните ни срещу лечителство. – Тя се поколеба, мръщейки се. – След колко време лечителите ви ще стигнат до Арвис? Чакайте – преди да ми отговорите… – Тя се обърна и погледна към Лоркин. – Ще помолите ли Тивара да донесе малко рака?

Лоркин кимна, изправи се и забърза към мястото, където Тивара седеше сама и наблюдаваше съвещанието.

– Савара поръча да донесеш рака – каза й той. – Искаш ли да ти помогна?

Тя го погледна изпитателно и не помръдна от мястото си.

– Какво има? – попита той с нисък глас.

– Какво ще направиш? Къде ще отидеш?

Той погледна към майка си, след което се обърна към Изменницата.

– Аз… не знам. – Майка му сигурно очакваше от него да се върне в Киралия, въпреки черната магия, която беше овладял. Искаше да се върне – да може да се върне – но напускането на Сачака означаваше да напусне Тивара. „И Изменниците. Искам да ги видя победители. Да си тръгна сега ще означава да си тръгна по средата на някаква интересна история“.

Само че слушането на интересни истории не беше тъй опасно, както участието във война. Ако останеше при Изменниците, той щеше да е в центъра на сраженията. Ашаките щяха да го приемат за мишена. Това, че беше магьосник от Гилдията, нямаше да ги спре да го убият.

Гилдията също нямаше да одобри участието му. Обединените земи отказаха директен конфликт с крал Амакира от страх, че Изменниците може да загубят и кралят да потърси отмъщение. Присъствието на магьосник от Гилдията сред Изменниците щеше да изглежда така, сякаш Гилдията ги подкрепя.

„Но те ще изпратят лечители. Каква е разликата?“

Те просто щяха да бъдат наети заради уменията си и нямаше да участват в сраженията. Сигурно щяха да пристигнат едва след приключването им. Нямаше да могат да бъдат от полза преди и по време на битките, и ако Изменниците изгубеха, те щяха по най-бързия начин да се приберат в Киралия.

Може би трябваше да се присъедини доброволно към тях. Той не беше лечител, но можеше да изцелява и можеше да служи като посредник между лечителите и Изменниците. „Но това пак няма да означава, че ще бъда на бойното поле. Където ще е Тивара“. Лоркин знаеше, че тя в никакъв случай нямаше да изостави народа си и да отиде с него в Киралия. И че той ще направи всичко по силите си, за да се погрижи тя да оцелее. Дори ако се наложи да се сражава с Изменниците.

Но ако това станеше, той не можеше да го направи като магьосник от Гилдията.

Лоркин я погледна.

– А ти какво искаш?

Тивара го погледна решително.

– Искам теб – отвърна тя. – Но не и ако си нещастен. И не ако не си в безопасност.

Той се усмихна. „Точно каквото искам аз за нея. Но не можем и двамата да сме щастливи и в безопасност“.

Което означаваше, че решението е лесно.

– Няма да съм щастлив, ако поне не се опитам да направя теб щастлива – каза й той. – Което означава, че трябва да дойда с теб и да се погрижа да не те убият.

Очите й се разшириха.

– Но… Гилдията… Какъв беше смисълът да се обучаваш в камъкотворство, щом…

– Лорд Лоркин – извика Савара. – Ожадняваме тук.

Той се наведе и целуна Тивара.

– Не се тревожи за Гилдията. Все ще измислят нещо.

Тя кимна.

– Ще направя рака. Ти се връщай.

Той се обърна и тръгна към кралицата и майка си. Сърцето му препускаше, но той не беше сигурен дали е от паника и страх или от радост и вълнение. „Сигурно по малко от всичко. Наистина ли съм готов да напусна Гилдията и да се присъединя към Изменниците? Дали съм достатъчно луд, за да рискувам живота си в битка?“

Когато седна при майка си и Савара, той погледна към Тивара. Тя отвърна на погледа му, на лицето й се сменяха радост и тревога. Той й се усмихна и тя му отвърна.

„Да, готов съм“.

Когато каретата на Дома на Гилдията премина през портата на имението на Ачати, робите бързо изчезнаха. Всичките – с изключение на роба-портиер, който се хвърли по очи пред Денил, докато слизаше от каретата – се покриха. Магьосникът се огледа, припомняйки си, че не бе забелязал нито една робиня сред тях. Дали защото Ачати просто предпочиташе мъже, както беше с любовниците му, или просто по този начин се надяваше да намали вероятността в домакинството му да се промъкнат Изменници?

– Заведи ме при ашаки Ачати – нареди Денил.

Робът скочи на крака и поведе Денил през неукрасената, полирана дървена входна врата към хладния коридор. Поканата на Ачати бе пристигнала сутринта. До обяд Денил се терзаеше дали да приеме или да отхвърли поканата, докато накрая се предаде и се посъветва с Тайенд.

– Разбира се, че трябва да отидеш – каза му Тайенд, като почти не надигна глава от бюрото си. – Един посланик трябва да поддържа добри отношения, а Ачати е единственият, който все още желае да поддържа някакви отношения с нас.

Така че ето го тук, вървящ по коридора към Господарската стая, с разтуптяно сърце и стомах, който се свиваше по дразнещ и притеснителен начин. Когато стигна до края на коридора, Денил си пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и разтегна устни в учтива усмивка, щом забеляза мъжа, който го очакваше.

– Посланик Денил. – Ачати пристъпи напред и стисна ръката му по киралийски маниер.

– Ашаки Ачати – отвърна Денил.

– Толкова се радвам, че приехте поканата ми – рече Ачати, усмихвайки се широко. – Моля, седнете. Наредих на робите в кухнята да дадат най-доброто от себе си тази вечер. Ето, дори намерих киралийско вино.

Той поведе Денил към табуретките и се наведе да вдигне виното. Задържа го в ръце, показвайки етикета.

– Тъмно ануренско! – възкликна впечатлен Денил. – Откъде се сдобихте с това?

– Имам си моите източници. – Ачати махна с ръка към табуретките. – Моля, седнете.

Очевидно Ачати възнамеряваше да се държи така, сякаш нищо не се беше случило от последния път, когато Денил го беше посетил. Но така магьосникът се почувства още по-неудобно. Ачати не можеше да пренебрегне с лека ръка тормоза, на който ги бе подложил неговият крал. Преструвките, че нищо не се е случило, нямаше да закрепят приятелството им.

Но точно когато раздразнението на Денил нарасна още повече, Ачати го изненада.

– Не очаквам от вас да ми простите – каза той, наливайки си втора чаша вино.

Денил се поколеба.

– Не съм сигурен как да отговоря на това – отвърна откровено той.

– Не казвайте нищо. Не е необходимо да лъжете, за да сте дипломатичен.

– Щом не очаквате от мен да ви простя, значи не възнамерявате да се извините.

Ачати се усмихна.

– Не. А вие няма да ми благодарите затова, че изведох Лоркин от Арвис, макар че аз го уредих.

– Поне мога да ви благодаря за това, че не го предадохте на краля – отбеляза Денил.

– Никога не бих се съгласил с каквото и да било, което би изисквало това.

– Да се съгласите? – Денил усети как стомахът му се свива. – Кралят ви е изпратил да ни предупредите за похитителя, нали? Не сте дошъл, защото сте бил загрижен за нас.

– Да, той знаеше – и не, аз бях мотивиран от загрижеността си за вас. – Ачати сви рамене. – Убедих краля да ме остави да ви предупредя, с надеждата, че Лоркин ще ми се довери. Не вярвах, че ще измъкна много информация от него, не и след онова, което направи в затвора, но видях възможността да получим поне някаква информация, а това бе по-добре от нищо.

Денил се намръщи. Какво бе направил Лоркин в затвора?

Ачати се засмя.

– Той е много по-корав, отколкото изглежда. Оказа се неочаквано безмилостен. Особено след като нямаше как да знае, че това ще принуди краля да го освободи. – Усмивката му изчезна. – Всички, които разпитах, имаха различни мнения за източника на отровата. Кралят не си признава да е от него. Изменниците очевидно няма да си признаят. Ако е някой друг, едва ли ще разкрие, че е действал срещу заповедите на краля – или че кралят му е наредил. Какъвто и да е източникът, очевидно някой се бе опитал да убие магьосник от Гилдията и това разгневи твърде много ашаки.

„Някой се е опитал да убие Лоркин? С отрова?“ Денил се надяваше, че е успял да скрие изненадата си.

– И кралят освободи Лоркин. Само за да се опита отново да го задържи. Но този път щеше да го затвори някъде на безопасно място, скрит от отровителя?

– Да.

– Значи… не е възможно той да се е опитал да го отрови.

– И аз така си мисля, защото той ме остави да помогна на Лоркин да избяга.

– Защо го е направил?

– Съгласи се, че ако успея да накарам Лоркин да ми каже нещо за Изменниците, ще ме остави да постъпя както сметна за редно. – Ачати се подсмихна самодоволно.

– Това ми звучи като облог. Амакира не е от кралете, които обичат да губят басове.

– Той спазва обещанията си.

– А вие какво заложихте?

Ачати самодоволно махна с ръка.

– Къщата ми.

– Наистина ли? – Денил се огледа. – Притежавате ли някаква друга земя?

– Не.

„Значи залогът е бил висок“. Но пък в политиката и войната винаги е било така. Денил усети как го изпълват познатите чувства на признателност, привързаност и възхищение, но устоя. Сети се за предупрежденията на Тайенд и се изненада, когато се почувства по същия начин. Но успя да устои и на това. „Тайенд е… приятел. Може би ако не беше Ачати, двамата отново щяхме да сме нещо повече от това“. Но пък Ачати…

Сачаканецът погледна оценяващо виното. Денил не можа да не си помисли колко по-различен е от Тайенд. Макар да нямаше солидната фигура на повечето сачакански мъже, Ачати беше едър и тъмен, а Тайенд беше светъл и слаб. „Как могат да ме привличат такива противоположности? Ах, но те и двамата са умни и схватливи. Предполагам, че харесвам умни мъже. Чудя се обаче какво намират те у мен“.

Забелязвайки погледа на Денил, Ачати се обърна към него. Лицето му изразяваше несигурност.

– Помните ли онзи момент по време на пътуването ни до Дюна? Когато Тайенд ни прекъсна?

Денил почувства как в главата му се вихрят спомени и смесени чувства. Желание, смущение, притеснение и гняв.

– Как бих могъл да забравя? Досадният малък… – промърмори той.

Ачати се засмя.

– Сигурен съм, че намеренията му са били добри. Но аз усещам, че подобни моменти, подобни възможности получаваме все по-рядко. Дали ще останем приятели, ако преминем и през други тежки моменти, или недоверието и подозрението ще се натрупат твърде много? Иска ми се… – Той въздъхна. – Знам, че е егоистично от моя страна. Бих искал да сме повече от приятели, поне за известно време, преди обстоятелствата да ни накарат да се държим като врагове.

Денил си пое дълбоко дъх. Сърцето му отново биеше ускорено и в стомаха му се беше появило странното, но познато пърхащо усещане. „Точно така се чувствах и аз, когато влязох тук“ – осъзна той. Само че този път усещаше и някакво веселие. Какво ли щеше да се случи, ако го приемеше?

„Има само един начин да разбера“.

– Ами сега Тайенд не е тук.

Ачати затаи дъх. Някакво изражение премина през лицето му, преди на него да се настани предпазлив интерес.

Надежда.

Денил разбираше, че въпреки цялата си власт и богатство, Ачати е самотен. Съмняваше се, че сачаканецът би могъл да се възползва от самотата си, дори и да искаше. Това не бе слабост, а част от живота, който Ачати бе избрал.

– Макар че не бих пренебрегнал вероятността в този момент да бърза насам – додаде Денил.

Ачати се разсмя.

– Това няма как да ни се случи два пъти, нали?

– Тази теория си заслужава да се провери. Въпросът е до каква степен трябва да копираме обстоятелствата?

– О, според мен имаме всички нужни съставни части. – Ачати се изправи и Денил го последва. – А ако греша, винаги можем да разчитаме на това, че робите няма да го пуснат. – Той се поколеба, вперил поглед в Денил. – Ах. Вижте се.

Денил примигна.

– Какво?

Счаканецът протегна ръка и докосна брадичката на Денил.

– Толкова висок и… елегантен. Добре че вие, киралийците, не се обучавате във висшата магия. Ще изглеждате много по-застрашителен.

Денил се изсмя.

– Вие, сачаканците, сте застрашителните – възрази той. – С черната си магия и…

Ачати го накара да замълчи с кимване и притискане на пръста си към устните му. После ръката му се плъзна зад врата на Денил и придърпа главата му към себе си за целувка.

След това устните му се озоваха до ухото на Денил.

– Недей, защото ще си напомниш, че сме жесток народ. Нека ти покажа, че не всички сме жестоки и безсърдечни. – Той отстъпи назад, улови ръката на Денил и го изведе от Господарската стая.