Текст книги "Кралицата на изменниците"

Глава 14
Нова промяна в плана

– Желая ви безопасно пътуване – каза Наблюдателят Ортън и каретата напусна двора на Крепостта. Стената над главата му бе осеяна с множество малки прозорци, които гледаха към Сачака, някои – ярки квадратчета светлина, други – тъмни и почти невидими. Сония продължи да гледа към сградата, докато тъмнината не я погълна.

След това угаси малкото кълбо светлина, което се рееше под тавана на каретата. Тъмнината й се струваше по-подходяща за обсъждането на тайни, но въпреки това тя се поколеба.

– Какво облекчение е да научим, че Лоркин е успял да избяга от града – каза Регин.

– Да – отвърна Сония. – Денил също ще бъде доволен. Не знам как е успял да го уреди, но рискът е бил твърде голям. Макар че… трябва да сме сигурни, че съобщението е изпратено от Изменниците и случилото се е истина.

– Смятате, че може да е лъжа?

Сония поклати глава.

– Не и ако е изпратено от Изменниците. Не спирам да се притеснявам, че всичко това може да е изкусна измама, организирана от крал Амакира. Лоркин също може да е бил подмамен, защото докато разговаряхме чрез кръвния пръстен, аз не усетих у него никакво съмнение. – Тя се намръщи. – „Всъщност изобщо не долових чувства или мисли. Много странно. Пръстенът би трябвало да ми позволи да го правя. Сякаш… ах, разбира се“. По някакъв начин Лоркин защитаваше мислите си. Може би точно така, както пръстенът на Наки защитаваше нейните. Дали носеше подобен камък? „Дали пръстенът на Наки е принадлежал на Изменниците? И ако е така, как ли се е озовал в Киралия? Тя каза, че се е предавал между жените в семейството й. Дали някоя от тях е била Изменница?“

– Пръстенът у него ли е?

– Да – отвърна Сония.

– Значи така сте научила, че съобщенията идват от Изменниците – каза Регин повече на себе си, отколкото на нея.

Тя го погледна, по-скоро погледна към очертанията му в мрака. Оставаха им няколко часа, преди да изоставят каретата. Сония се замисли върху колебанието си да разкрие пред Регин и другата си мисия в Сачака. Изменниците я бяха уверили, че пътят напред е безопасен, макар да й бяха препоръчали да пътува през нощта и колкото се може по-тихо. Признаеше ли го на Регин, той щеше да започне да задава въпроси. Ако премълчеше, докато не настъпеше моментът да изоставят каретата, може би нямаше да разполага с достатъчно време да му отговаря, преди да ги принудят да мълчат. „Да, мисля, че трябва да го направя сега“.

– Лорд Регин – започна тя и видя в полумрака как главата му бързо се обърна към нея. – Освобождаването на Лоркин не е единствената ни задача. Има и още една.

Той се поколеба, преди да отговори.

– Така си и мислех. Добре. Каква е другата?

– Трябва да се срещнем с Изменниците. Те искат да обсъдим възможността за съюз и търговия.

През тракането на колелетата се чу въздишката му.

– Аха.

– Кочияшът ще спре след час-два. Тогава ще слезем от каретата и ще тръгнем пеша на север. Изменниците ми оставиха насоки накъде да вървим. След няколко дни те ще ни посрещнат и Лоркин ще бъде с тях.

– И ми го казвате в последния момент.

– Да, и ако имах възможност, щях да го премълча още известно време. Трябваше да останете в неведение, в случай че бъдем заловени от крал Амакира и съзнанието ви бъде разчетено.

– А вашето?

– То е защитено.

Сония очакваше от него да попита как, но подобен въпрос не последва. Той не каза нищо. В мълчанието му се усещаше укор.

– Това не означава, че ние – Гилдията – не ви вярваме – започна тя. – Просто…

– Знам – прекъсна я Регин. – Няма значение. – Той въздъхна. – Всъщност едно нещо има значение. Вие вярвате ли ми?

Тя се поколеба, зачудена как да интерпретира тона му. Той не бе обвинителен, но в него се усещаше настойчивост. Ако избегнеше отговора, това щеше да обтегне отношенията им.

– Вярвам ви – каза му тя и почувства, че е искрена. В същото време осъзна, че той я бе притиснал по някакъв начин и реши, че трябва в отговор да направи същото. – А вие вярвате ли ми?

Тя отново го чу да въздиша, този път по-бавно.

– Не съвсем – призна си Регин. – Не защото ви смятам за ненадеждна, а… знам, че не ме харесвате.

Сърцето й подскочи.

– Не е вярно – отвърна бързо тя, преди старите спомени да се надигнат и отговорът й да прозвучи сковано. – Не винаги. Знаете защо. Няма нужда да го обсъждаме отново. То вече е минало.

Той помълча известно време.

– Извинявам се. Не трябваше да повдигам отново този въпрос. Понякога ми е трудно да повярвам, че сте ми простила и че дори ме харесвате.

– Ами… така е. Вие сте… добър човек.

– Вие ме направихте такъв. – В тона му се бе промъкнала топлина. – В онзи ден, по време на нашествието.

Сония затаи дъх и се изпълни с тъга. „И в онзи ден умря друг добър човек“. Внезапно думите заседнаха в гърлото й и тя почувства страх – не за пръв път – че щом тръгне в мрака из планината, спомените ще се завърнат. „Но този път с друг спътник. Друг мъж“.

– Какво има?

Тя примигна изненадано. Как успяваше да разбере кога е разстроена? Тогава осъзна, че скалната стена от едната им страна е изчезнала и в каретата прониква слабата светлина на полумесеца. Сония си пое дълбоко дъх и бавно го издиша, възвръщайки самоконтрола си.

– И двамата се променихме в онзи ден. Вие към по-добро, аз към по-лошо.

– Само някой глупак би си помислил това за вас – каза й той, разбирайки погрешно думите й. – Вие спасихте нас и Гилдията. Оттогава ви се възхищавам.

Тя го погледна, но лицето му се криеше в сенките. Как можеше той да разбере горчивината и омразата й към себе си, които бяха последвали смъртта на Акарин? „Макар съзнанието ми да знае, че вината не е моя, сърцето ми никога няма да го повярва“.

Лунната светлина стигна до лицето му и разкри изражение, което тя виждаше рядко напоследък. Тя осъзна, че в думите му се криеше намек от усмивка. Какво й беше казал той? „Оттогава ви се възхищавам“.

Сония извърна поглед. Цялото му съперничество и омразата към нея и всичко, което тя представляваше, се бяха превърнали в нещо напълно различно. „Което е също така незаслужено. Но ще е неблагодарно от моя страна да му го кажа. Предпочитам възхищението пред недоверието и презрението“.

Възхищението и приятелството бяха много различни. Също както се различаваха приятелството и любовта. „Виждала съм ученици, които се мразят, а след завършването стават приятели. Това не се случи при нас. Освен това съм виждала хора, които се мразят, но прескачат приятелството и се влюбват“. Сърцето й подскочи. „Чакай малко… Не може да бъде. Не, той нямаше предвид точно това възхищение“.

Сония отново го погледна, но не успя да зърне изражението му. Вниманието на Регин бе насочено към нещо извън каретата. Той се размърда и се наведе напред.

– Значи това е пустошта – каза магьосникът с приглушен глас.

Сония надникна през прозореца. Слабата лунна светлина едва докосваше върховете на безбройните дюни, създавайки зловещи сенки.

– Да – отвърна тя. – Стига чак до хоризонта.

– Засега. Как сме успели да го направим? – зачуди се Регин. – Къде е изгубено цялото това познание?

– Според Оусън, посланик Денил е открил няколко интересни архива.

– Имате ли представа как може да се възстанови земята?

Тя поклати глава.

– Ако някой магьосник успее да превърне пустошта в плодородна почва, това ще е най-великото постижение на всички времена.

Регин се загледа в пустинния пейзаж, после отново се облегна назад.

– След няколко часа ли казахте?

– Да. Кочияшът знае какви знаци да търси. Той ще ни остави там, после ще продължи към Арвис и Дома на Гилдията, където ще остави пощата и разни доставки. Казах му, че след като Лоркин е свободен, няма нужда да ходим в Сачака, но искаме да видим изгрева над пустошта, след което ще се върнем пеша в Крепостта.

– Смел мъж, да пътува без магьосници – каза Регин. – Предполагам, че никой от нас няма да е в безопасност, ако сачаканският крал реши да ни нападне. Или ичаните. Или Изменниците.

– Не, но трябва да се надяваме, че Изменниците са на наша страна. Те ни увериха, че ще държат шпионите на ичаните и на краля далеч от нас.

– Наистина ли? С нетърпение очаквам да се срещна с тях.

Сония кимна. „Аз също. Не само защото най-после ще видя Лоркин и ще се убедя, че той ще се прибере в безопасност у дома, а и защото искам да се срещна с хората, които са го впечатлили толкова силно, че да се съгласи да ги последва в тайния им град, макар да е знаел, че може би никога няма да го напусне“.

След като Аний и Лилия излязоха, в подземната стая се чуваше само дишане. Гол седеше на един от дюшеците, които беше ушил, облегнал гръб на стената. Сери седеше на един от откраднатите столове. Той се замисли върху онова, което Лилия му беше казала за Калън и защо Гилдията търси семена на роет.

– Той каза, че ще се отърве от Скелин, след като се сдобият със семена и тогава може би ще имат нужда от помощта ти, ако все още си склонен да им я предоставиш – му беше казала тя.

– Можем ли да им се доверим? – попита на глас Крадецът.

Гол изсумтя.

– Би трябвало аз да те питам. Ти си експертът по Гилдията. Как мислиш?

Сери си пое дълбоко дъх и въздъхна.

– Първо ще се погрижат за себе си и за Домовете, а след това за „народа на Киралия“.

– Който не включва Крадците и престъпните типове.

– Не, освен ако тези Крадци не им помагат, и то само ако обществото не знае за това.

– Ще се чувстват задължени да ни помогнат. – Телохранителят погледна Сери. – Нищо, че в момента не сме им от помощ и Сония я няма. Защото сме им помагали в миналото.

– Насявам се. – Сери въздъхна. – Колкото по-скоро се върне Сония, толкова по-добре – промърмори той, по-скоро на себе си. – Не ми се иска да се доверявам на Калън, ако наистина е пристрастен към роета, както казва Лилия.

– Аха – кимна Гол. – Но ако искаше да ни предаде на Скелин, той щеше се съгласи с плана ти и изобщо нямаше да говори за изчакване. Щеше да уреди среща и вместо него щеше да се появи Скелин.

– Вярно. Но въпреки това предпочитам да съм тук, където можем да изчезнем, ако се наложи, вместо да стоя затворен в някоя стая на Гилдията.

Гол кимна.

– Поне можем да наглеждаме онова мазе, за да разберем, ако се сдобият със семена на роет. Трябва да изчакаме, докато растенията достигнат размера на онези, които видяхме, за да могат магьосниците да разберат дали семената са истински.

– Знаеш ли как изглежда растението?

Гол се намръщи и поклати глава.

– Аний може и да знае. Нали нейният приятел го пушеше?

– Или приятелка. Тя така и не ми каза.

Лицето на телохранителя помръкна и той извърна поглед. „Изчерви ли се той?“ Сери не се сдържа и се усмихна.

– Преди да обмислят нашия план, може и да опитат други начини за залавяне на Скелин. – Гол забарабани с пръсти по стола. – Ако нямат желание да работят с Крадец.

– И да нямат желание, едва ли няма да им хареса да го използват като примамка – изтъкна Сери.

Гол се засмя.

– Така си е.

– Ако искат да пробват плана ни… – Сери се замисли. – Мисля, че трябва да сме готови за тях. Трябва да сме заложили капана.

– Няма ли да е просто загуба на усилия, в случай, че решат да не работят с нас?

– Че какво друго имаме да правим? – Сери въздъхна. – Намираме се точно под Гилдията. Това ни дава предимство. Ще ми се… Ще ми се да имаше начин да вкарам Скелин право в ръчичките им, независимо дали Гилдията го иска или не.

– Капан и за Скелин, и за тях.

– Капан, който ще привлече вниманието им, когато – и само когато – Скелин дойде да души наоколо.

Очите на телохранителя блеснаха.

– Сещам се за нещо. То със сигурност ще привлече вниманието на магьосниците. – Той се замисли. – Трябва да ида до града да взема някои неща. И ще трябва да го заложим на някое здраво място, за да не се погребем случайно. Тук долу има ли такова място?

– Мисля, че се сещам. – Сери взе фенера. – Ела с мен.

Гол се изправи, без дори да изпъшка, и излезе след Сери от стаята. „Радвам се, че толкова бързо се излекува – помисли си Сери. – Когато съм с него и Аний, се чувствам два пъти по-стар. Ако някога си върна предишния живот, ще се заобиколя с разни раздразнителни старци, за да се чувствам по-млад.“

Той поведе Гол по коридора. Скоро стигнаха до стаите, където Сери се бе натъкнал на Аний и Лилия. Гол взе фенера от ръката му и влезе в първата, огледа здравите тухлени стени и сводестия таван.

– Това тук е в много по-добра форма от стаята, в която живеем – каза телохранителят. – Защо не отседнем тук?

– Аний ги намери съвсем наскоро. – Освен това тук имаше нещо, което го притесни и накара сърцето му да бие ускорено. Когато Гол свали фенера, светлината му се отрази в една прашна, счупена чиния. Сери вдигна парчетата. Върху едното бе отпечатан символът на Гилдията. Той потрепери, връхлетян от спомени. „Това ли е стаята, където някога ме беше заключил Фергън? Не можах да я огледам хубаво. Дни наред живях в мрак“.

– Това е близо до сградите на Гилдията. По-бързо можем да избягаме, ако се наложи, а и за Лилия ще е по-лесно да ни посещава. Да си преместим нещата тук – каза Год.

Сери въздъхна, прогони спомените и неудобството си и кимна.

– Добре, но нека да изберем друга стая. Тази е едва първата. Хубаво ще е да бъдем предупредени малко по-рано, ако някой се приближава.

Когато последният от робите, които носеха храната, напусна стаята, Тайенд погледна към Денил.

– Сега, когато Лоркин вече е далеч, какво ще правиш с нежелания ни гостенин?

Денил погледна към храната и изгубил апетит, въздъхна. Той обгради себе си, Тайенд и Мерия с бариера, за да не може никой да чува разговора им.

– А ти какво предлагаш? – попита в отговор магьосникът.

След фалшивото отвличане бе минал цял ден. Сави редовно източваше енергията на шпионина. Тъй като тя бе главната робиня в кухнята, никой от останалите не намираше за странно, че само тя имаше правото да влиза в единия от кухненските складове.

– Виждам само два изхода – или да го убием, или Сави да си тръгне.

Денил съвсем изгуби апетит.

– Тъй като второто не е възможно, остава ни само един избор.

Мерия се намръщи.

– Но независимо дали кралят се престори, че шпионинът му е роб или признае, че не е, вие ще сте нарушил закона.

Тайенд кимна.

– По-добре да си наказан за унищожаване на кралска собственост, отколкото за убийство. Може би трябва да го направиш да изглежда като инцидент.

„Защо трябва аз да го направя? – помисли си Денил. – Защото имам най-висок пост в дома. Всъщност Тайенд не е ли по-висш от мен, като посланик на цяла държава?“

– Ако Сави убие мъжа чрез черна магия, ще бъде ясно, че никой от нас не го е направил – предложи Мерия.

– Но ще стане ясно, че наблизо има Изменник – изтъкна Тайенд.

– Но тя може да блокира разчитането на съзнания, нали?

– Ако кралят знае, че никакъв роб не е влизал в Дома, и е твърдо решен да открие кой е Изменникът, той може да накара да ги измъчват всичките.

– Или да ги избие – додаде Тайенд.

Появи се един роб. Денил осъзна, че това е Тав, портиерът. Мъжът се хвърли по очи на пода.

– Внимавайте какво говорите – предупреди Денил, преди да свали бариерата.

– Какво има, Тав?

– Имате някой пред вратата – изпъшка мъжът.

– Провери кой е.

Робът бързо се отдалечи. Докато чакаха завръщането му, в Господарската стая цареше тишина. Бързите, тихи стъпки ги предупредиха за появата на роба.

– Послание – обяви той.

– Донеси ми го – нареди Денил, преди мъжът отново да се просне на пода. Робът бързо се приближи до него, стиснал свитъка в двете си ръце. Денил го взе и махна с ръка. – Остави ни.

Той разви листа хартия. Тайенд и Мерия се наведоха към него, за да го прочетат.

– Призоваване в двореца – промърмори Мерия.

– „Веднага“ – прочете Тайенд.

Денил остави листа хартия да се свие на руло.

– Каквото и да правим, трябва да го направим сега. Кай!

Личният му роб се появи от коридора.

– Доведи Сави. – Когато мъжът излезе, Денил заговори тихо. – Най-разумно е да попитаме нея какво смята за подходящо.

Не чакаха дълго. Жената влезе и се хвърли по очи на пода също толкова бързо, колкото всеки обикновен роб.

– Храната ли не ви хареса, господарю? – попита тя.

Денил погледна към чинията си, в която стоеше недокоснатата храна. Той въздъхна и отново вдигна бариерата.

– Привикват ме в двореца – каза й той. – Трябва да решим какво да правим с шпионина на краля. Какво ще ни посъветваш?

Тя се намръщи.

– Ами… смяната на дрехи този път няма да свърши работа.

Тайенд рязко се изправи.

– Аха!

Всички се обърнаха към него.

– Какво? – попита Денил.

Елийнецът протегна ръка с дланта нагоре.

– Почакайте, дайте ми само минутка. Имам идея… – Тайенд затвори очи, устните му помръднаха, след което кимна. Той се обърна към Сави. – Кажи ми дали това ще се получи – можеш ли да се престориш на някой от робите-кочияши, макар че това не е обичайната ти работа и си жена?

Тя се намръщи.

– Щом се получи при ашаки Ачати, ще се получи и при мен.

– Има ли някое безопасно място по пътя към двореца, където Денил може да те остави?

Очите й проблеснаха.

– Да.

Тайенд погледна към Денил.

– Мисля, че това е най-добрата ни възможност. Ако изведем Сави оттук, няма нужда да убиваме похитителя.

Денил кимна, изпълнен с облекчение, докато не се сети, че живият похитител може да разкрие не само, че Сави е Изменница. „Но кралят няма да признае публично, че мъжът е негов шпионин. Което е много неприятно, предвид всичко, през което преминахме. Освен ако…“

– Ще го вземем с нас – реши той.

Мерия се ококори, но Тайенд се изкиска.

– Смяташ да разкажеш всичко на краля.

– С изключение на това как Лоркин се е измъкнал.

– Тогава и аз идвам с теб. Искам да видя това.

– Тайенд…

– Не, Денил. Трябва да го видя. Ако не го направя, моя крал ще бъде ужасно разочарован.

Денил не можеше да възрази на това. „Добре ще е да има и друг свидетел, освен мен, Оусън и сачаканския съд“. Той свали заглушаващата бариера.

– Мерия, иди със Сави да доведете шпионина. Кай! – Мъжът се втурна в стаята. – Приготви ми каретата.

Сави и Мерия излязоха бързо, последвани от Кай, а Денил отново издигна бариерата. Тайенд потриваше ръце. Внезапно спря и усмивката се изтри от лицето му.

– Надявам се, че участието на Ачати няма да бъде открито.

Стомахът на Денил се сви. Той въздъхна и остави чинията си на пода. Предишната нощ бе лежал буден, като ту се притесняваше, че Ачати ще предаде Лоркин, ту се тревожеше заради рисковете, които приятелят му поемаше, помагайки на Лоркин да избяга.

Тайенд заговори с нисък глас, въпреки бариерата.

– Снощи ми хрумна… Ами ако кралят нареди на Ачати да носи някой от онези кръвни пръстени? Те позволяват на създателя им да чете мислите на приносителя, нали? Докато пътувахме към Дюна, аз бях сигурен, че Ачати общува с краля. Съмнява ме, че кралят ще носи нечий кръвен пръстен и че ще рискува четенето на мислите му, затова сигурно е дал някой от своите пръстени на Ачати. Дали сега Ачати ще откаже да носи пръстен?

– Не знам. – Денил поклати глава. – Ачати знае какво прави.

– Ами… Надявам се, че няма да се жертва заради нас. Оказа се по-добър, отколкото очаквах. Харесвам го.

Денил погледна Тайенд с изненада и признателност. „Това, че харесва Ачати, ме кара да харесвам него – осъзна той. – Освен това отношението на Тайенд ме кара да харесвам Ачати още повече. – Само защото сачаканецът беше помогнал на Лоркин. – Но на каква цена?“

Тихи стъпки обявиха завръщането на Сави. Тя буташе пред себе си шпионина, завързан, със запушена уста. Мъжът залиташе така, сякаш бе изтощен. Сави сигурно отново бе източила енергията му.

Докато вървяха по коридора към изхода, всички мълчаха мрачно. Каретата не ги очакваше, но скоро вратите на конюшнята се отвориха и оттам се появиха конете и колата. Денил нареди на Сави да се качи отзад, до обичайния роб, след което вкара шпионина в каретата. После се качи и той, следван от Тайенд.

– Успех – каза тихо Мерия и затвори вратата зад тях.

По заповед на Денил каретата напусна двора на Дома на Гилдията. Двамата с Тайенд пътуваха в мълчание. Те не можеха да обсъждат плановете си пред шпионина, а ситуацията не предполагаше приятелски разговори. Шпионинът се беше свил на седалката срещу тях и уплашеният му поглед прескачаше от единия към другия, което си беше доста смущаващо. Когато кочияшът внезапно извика, всички подскочиха.

Каретата започна да забавя ход. Денил отвори прозореца и надникна навън.

– Какво има?

– Робинята, господарю. Тя скочи и избяга.

Денил се поколеба и погледна назад, но Сави вече беше изчезнала.

– Не можем да спрем – каза той на мъжа. – Продължавай към двореца.

Може би споменаването на двореца бе накарало шпионина да спре да ги гледа. Изпълнен с облекчение, Денил прекара остатъка от пътуването в обмисляне и усъвършенстване на плана си и събиране на смелост. Когато пристигнаха, той измъкна мъжа навън. Избута го пред себе си и закрачи към двореца, оставяйки Тайенд отзад.

Пазачите ги наблюдаваха напрегнато, но не ги спряха. Щом влезе в коридора, Денил със задоволство забеляза, че кралят е събрал голяма публика от ашаки за срещата, включително такива, които според Мерия, не бяха съгласни с начина, по който се бяха отнесли с Лоркин. „Идеално“. Ачати стоеше близо до трона и за голямо облекчение на Денил не изглеждаше притеснен.

Когато магьосникът блъсна шпионина на пода, монархът повдигна вежди. Следвайки протокола, Денил коленичи, а Тайенд, който бързаше зад него, се поклони.

– Станете, посланик Денил. – Кралят погледна към шпионина.

– Кой е този?

– Просто ви връщам човека, за който научих, че е ваш шпионин – отвърна Денил, докато се изправяше.

Кралят впери поглед в него.

– Мой шпионин.

– Да, ваше величество. Снощи този мъж се опита да отвлече помощника ми, лорд Лоркин. Една Изменница му попречи. Освен това разчете съзнанието му и научи, че мъжът е бил изпратен от вас. – Денил огледа ашаките, които изглеждаха развеселени, но не и изненадани. – Предлагам някой тук да разчете съзнанието му, за да го потвърди.

Въртяха се глави. Разменяха се погледи. Бяха промълвени няколко думи. Кралят не им обърна никакво внимание и продължи да гледа Денил.

– Много добре. Ашаки Рокарио, бихте ли изпълнили молбата на посланик Денил и после да ни кажете дали обвиненията му са истина.

Никой от групичката не възрази, когато един мъж с прошарена коса пристъпи напред. Всички го наблюдаваха, докато разчиташе съзнанието на шпионина. По всичко личеше, че сачаканецът прави подробно и внимателно разчитане, защото то продължи по-дълго от останалите, на които Денил бе свидетел. Когато накрая пусна шпионина, мъжът отново се свлече на пода и протегна ръка към краля като човек, който моли за прошка.

– Е, ашаки Рокаро? – попита настоятелно кралят.

Сачаканецът погледна към шпионина, после към Денил и накрая към събралите се ашаки.

– Истина е – каза той.

Денил се изненада. Той очакваше, че мъжът ще отрече или ще каже, че шпионинът наистина го е вярвал, но няма никакви доказателства, че заповедта е дошла от краля. Когато Денил погледна към монарха, той не видя по лицето му нито притеснение, нито вина и стомахът му се сви.

– Казвате, че ви е помогнала Изменница – попита кралят.

Денил се поколеба, усещайки предупредителни тръпки по гърба си.

– Трудно можехме да й откажем.

– Къде е тя сега?

– Не знам. Не е в Дома на Гилдията.

– А Лоркин?

– Изчезна.

– Къде?

– Не знам. Сигурно при Изменниците.

– Като че ли те са предпочитаната му компания напоследък. – Кралят се обърна и се усмихна на Ачати одобрително. – Но поне спечелихме онова, което всички искахме – свобода за Лоркин в замяна на информация.

„Информация?“ Внезапно Денил си спомни обещанието на Лоркин към Ачати: „Ще отговоря на въпроса, който най-силно вълнува вашия крал. Ще ви кажа къде се намира убежището на Изменниците“.

Денил не вярваше, че Лоркин ще изпълни обещанието си. Предполагаше, че младият магьосник е намислил някаква измама. Ами ако наистина бе издал на Ачати местоположението на Убежището? Ами ако Ачати бе предал Лоркин на краля и не му бе помогнал да избяга? Дали Изменниците не бяха излъгали, че са го спасили, за да могат да си отмъстят на Лоркин за издаването на дома им? Или просто все още не знаеха какво е направил той?

Кралят погледна към шпионина.

– Предполагам, че трябва да ви благодаря за това, че ми върнахте шпионина, макар че той едва ли може да бъде наречен така. – Кралят се извърна към Денил и Тайенд. – Можете да се върнете в Дома на Гилдията, посланици.