Текст книги "Кралицата на изменниците"

Глава 1
Убийци и съюзници

В Имардин се шири погрешното схващане, че печатните преси са изобретени от магьосниците. Наистина, поразителният шум и друсащите движения на машината могат да накарат всеки, който не е наясно с начина на действие на пресите и магията, да остане с впечатлението, че тук се използват някакви алхимични заклинания. Но всъщност стига да има човек, който да върти колелата и да оперира с ръчките, машината няма нужда от никаква магия.

Сери беше научил истината още преди години от Сония, Прототипите бяха представени от изобретателя пред Гилдията и магьосниците предпочетоха да използват машината като бърз и евтин начин за копирането на книги. Сега печатането се предлагаше безплатно за Домовете, както и срещу заплащане на по-нисшите съсловия. Идеята, че печатането става чрез магия, се окуражаваше, за да попречи на останалите да започнат своя търговия. Едва когато хората от нисшите съсловия влязоха в Гилдията, митът бе разбит и печатните преси започнаха да се появяват навсякъде из града.

Според Сери единственият недостатък бе нарасналата популярност на романтичните приключенски романи. Един от наскоро издадените разказваше за богата наследница, спасена от луксозния си, но отегчителен живот от млад и красив Крадец, Описаните битки бяха смешно неправдоподобни, почти винаги се водеха с мечове, а не с ножове, и престъпният свят бе населен с твърде много добре изглеждащи мъже с абсурдни идеи за чест и преданост. В голяма част на женското население на Имардин романът създаде впечатление за подземния свят, което бе твърде далеч от истината.

Разбира се, не беше казал тези неща на жената, която лежеше в леглото до него и му четеше любимите си части от тези книги всяка нощ, откакто му беше позволила да остане в нейното мазе. Кадия не беше богата наследница. „А аз не съм млад и красив крадец“. Тя беше самотна и тъжна, откакто съпругът й бе починал, и идеята да крие Крадец в сутерена си беше едно приятно разсейване от грижите.

А на него… на него не му бяха останали други места за криене.

Той се обърна и я погледна. Тя спеше и дишаше леко. Сери се чудеше дали Кадия наистина му вярваше, че е Крадец, или просто беше паснал идеално на фантазията й и нея просто не я интересуваше дали казва истината или не. Той не беше смелият млад Крадец от романа – определено му липсваше енергия за описаните приключения, независимо дали в леглото или извън него.

„Започвам да омеквам. Не мога дори да изкача едни стълби, без сърцето ми да се разтупти и да се задъхам. Прекарахме твърде много време, заключени в тесни скривалища, с прекалено малко бойни тренировки“.

В съседната стая се чу глух удар. Сери обърна глава и погледна вратата. Бяха ли Аний и Гол будни? В сегашното си състояние той се съмняваше, че ще успее да заспи скоро. Винаги, когато се намираше на някое тясно място, спеше лошо.

Той се измъкна от леглото, машинално нахлузи панталоните си и се пресегна за жакета си. Плъзна едната си ръка в ръкава, посегна към дръжката на вратата и я натисна тихичко. Когато вратата се отвори, в полезрението му се появи Аний. Тя се беше навела над Гол, светлината на нощната лампа се отразяваше в ножа й, готов да нанесе удар. Неспособен да повярва на очите си, той почувства как сърцето му застива тревожно.

– Какво… – започна той. Когато чу звука от гласа му, Аний се обърна да го погледне със завидната скорост на младостта.

Това не беше Аний.

Почти със същата бързина не-Аний се врътна към Гол и замахна с ножа си, но нагоре се стрелнаха две ръце, които сграбчиха китката на убийцата и спряха движението й. Гол се надигна от леглото. През това време Сери вече беше преминал през вратата, но внезапно се закова на място, когато една нова мисъл надделя над намерението му да спре жената.

„Къде е Аний?“

Той се обърна, за да види, че на второто импровизирано легло се води още една битка, но този път нападателят беше притиснат към дюшека с допрян до гърдите нож. Сери почувства прилив на гордост заради дъщеря си. Тя сигурно се беше събудила навреме, за да спре нападателя си и да контраатакува.

Но лицето й беше разкривено от усилие, докато се опитваше да притисне ножа си надолу. Въпреки дребните размери на убиеца, мускулите на китките и на врата му бяха добре развити. Аний можеше и да не спечели този сблъсък на брутална сила. Нейното предимство беше в скоростта. Сери пристъпи към нея.

– Махай се оттук, Сери – изръмжа Гол.

Аний изгуби концентрация и ръцете й бяха избутани нагоре. Тя отскочи извън обхвата на убиеца. Той скочи от леглото и зае бойна поза, измъквайки от ръкава си дълъг тънък нож. Но убиецът не тръгна срещу Аний. Погледът му се плъзна към Сери.

Крадецът нямаше намерение да остави Аний и Гол да се оправят сами. Може би щеше да му се наложи някой ден да изостави Гол, но не и днес. Никога не би изоставил и дъщеря си.

Той машинално плъзна и другата си ръка в ръкава на жакета. Започна да отстъпва назад с изражение на престорен страх, докато напипваше вътрешните си джобове и надяваше на китките си ремъците на любимите си оръжия – двете ками, чиито ножници бяха закрепени така, че Сери да ги издърпа с лекота, когато се наложи.

Убиецът скочи към Сери. Аний се хвърли към него. Сери стори същото. Мъжът не очакваше това. Не очакваше и двата ножа, които хванаха като клещи неговия собствен. Нито пък добре насоченото острие, което се плъзна в меката плът на врата му. Той застина от изненада и ужас.

Сери отскочи, прикляквайки, за да избегне пръските кръв, а Аний издърпа ножа си, изрита ножа на убиеца от ръката му и го довърши с пробождане в сърцето.

„Много ефикасно. Добре съм я обучил“.

С помощта на Гол, разбира се. Сери се обърна да види как се справя приятелят му и с облекчение видя, че убийцата лежеше на пода, насред увеличаваща се локва кръв.

Гол погледна към Сери и се намръщи. Дишаше тежко. „Както и аз“ – осъзна Сери. Аний се наведе и опипа облеклото и косата на мъжа-нападател, после потри пръстите си.

– Сажди. Слязъл е по комина в къщата отгоре. – Тя погледна към старото каменно стълбище, водещо нагоре, вероятно към вратата на мазето.

Сери се вкисна. Както и да бяха влезли двамата и както и да ги бяха намерили, убежището вече не беше сигурно. Той погледна намръщено мъртвите убийци, като си мислеше за последните няколко души, към които можеше да се обърне за помощ, и се чудеше как да се свърже с тях.

Откъм вратата се дочу тихо ахване. Той се обърна и видя Кадия, увита само в чаршафа си, която гледаше с втренчен поглед мъртвите убийци. Тя потрепери, но когато го погледна, ужасът в очите й се смени с разочарование.

– Предполагам, че няма да останеш още някоя нощ, нали?

Сери поклати глава.

– Съжалявам за бъркотията.

Тя огледа отвратено кръвта и телата, после се намръщи и вдигна очи към тавана. Сери не беше чул нищо, но Аний погледна нагоре едновременно с Кадия. Всички се спогледаха разтревожено, но никой не посмя да се обади, докато опасенията им не се потвърдяха.

Той чу тихо изскърцване, приглушено от дървения под над главите им.

Аний и Гол грабнаха колкото се може по-безшумно обувките, раниците и фенерите си и последваха Сери в другата стая. Затвориха вратата и преместиха стария сандък на предишното му място пред нея. Кадия спря в средата на стаята, въздъхна и хвърли чаршафа на леглото, за да си облече дрехите. Аний и Гол бързо се обърнаха с гръб към нея.

– А аз какво да правя? – прошепна тя на Сери.

Той взе останалите си дрехи и нощната лампа на Кадия и се замисли.

– Последвай ни.

Тя изглеждаше повече притеснена, отколкото развълнувана, когато всички се спуснаха през капака на пода, водещ до стария Път на Крадците. Коридорите бяха пълни със срутена зидария и не бяха съвсем безопасни. Тази част от подземната мрежа беше отрязана от останалата, когато кралят ремонтира близкия път и построи нови къщи на мястото на някогашните коптори. Макар да не влизаше изцяло в границите на неговата територия, Сери беше платил на един стар тунелджия да прокопае нов коридор за достъп, но бе оставил занемарения вид на старите пътища, така че никой да не се изкуши да ги използва, ако ги открие. Мястото бе подходящо за криенето на различни неща, като например крадени стоки и някой-друг труп.

Самият той обаче никога не бе възнамерявал да се крие тук. Кадия огледа затрупания с отломки коридор със смесица от слисване и любопитство, Сери й подаде лампата и махна с ръка в едната посока.

– На около стотина крачки оттук ще видиш решетка високо от лявата стена. От нея се излиза на уличка между две къщи. На стената има вдлъбнатини, които ще ти помогнат да се изкачиш до нея, а решетката трябва да се отваря навътре. Иди при някой от съседите си и им кажи, че в дома ти има крадци. Ако намерят телата, кажи, че това сигурно са обирджиите и са се скарали за нещо.

– Ами ако не ги намерят?

– Завлечи ги в тунелите и не пускай никой в мазето, до като миризмата не се разнесе.

Тя изглеждате още по-зле, но кимна и изпъна гръб. Сери изпита възхищение към смелостта й; надяваше се, че жената нямаше да се сблъска с други убийци и че нямаше да бъде наказана за това, че му е помагала. Крадецът пристъпи към нея и я целуна силно.

– Благодаря ти – речен той. – За мен беше истинско удоволствие.

Кадия се усмихна и очите й проблеснаха.

– Пази се – каза му тя.

– Винаги. А сега върви.

Тя забърза обратно по тунела. Сери не можеше да си позволи да я изпрати с поглед. Гол поведе малката групичка напред, а Аний вървеше най-отзад. След няколко стъпки нещо зад гърбовете им изтрещя. Сери се спря и погледна назад.

– Кадия? – промърмори Гол. – Решетката се е затворила, след като тя е излязла на улицата?

– Далече е и звукът няма да стигне чак дотук – отвърна Сери.

– Затръшването на решетката върху каменна стена не звучи по този начин – прошепна Аний. – Това беше нещо дървено.

Последва тронолене. Звук на разместени тухли и камъни. Сери почувства ледени тръпки по гърба си.

– Тръгвайте. Бързо. Но тихо.

Гол вдигна високо фенера си, но отломките по пода им пречеха да тичат. Сери на няколко пъти преглътна ругатните си, съжалявайки, че не бе разчистил малко повече. А щом навлязоха в една по-права част от тунела, Гол изруга и се спря, Когато надникна над рамото на едрия мъж, Сери видя, че таванът пред тях се е срутил наскоро, оставяйки ги в задънена улица. Той се извърна и тримата поеха наобратно към последния кръстопът, през който бяха минали.

Когато го достигнаха, Аний въздъхна.

– Оставяме следи.

Сери погледна надолу и видя стъпките в прахта. Надеждата, че преследвачите им ще стигнат до задънения коридор, се изпари, щом той осъзна, че Гол е свил по страничния проход, оставяйки достатъчно доказателства, че са се върнали назад.

„Но ако има друга възможност да оставим фалшиви следи…“

Такава обаче не се появи. Когато стигнаха до коридора, който водеше към главната отсечка на Пътя на Крадците, той въздъхна с облекчение. Отново съжали, че не е предвидил ситуацията, в която бяха попаднали – докато бе маскирал входа към тунелите, той не се бе досетил да прикрие изхода от онези, които проучваха отвътре.

Щом вратата се затвори зад гърбовете ми, те огледаха по-чистия, по-добре поддържан коридор, в който се намираха. Наоколо нямаше нищо, което да могат да използват за блокиране на вратата и така да попречат на преследвачите им да излязат от старите тунели.

– Накъде? – попита Гол.

– Югоизток.

Тримата вече се придвижваха по-бързо и намалиха светлината на фенерите така, че само един тъничъклъч да осветява пътя им. Някога Сери бе минавал оттук в пълен мрак, но беше чувал историите за капани, поставени, за да защитят териториите на другите Крадци от предприемчиви обирджии или от загадъчните слиги. Въпреки това Гол наложи доста бърз ритъм и Сери се притесняваше, че приятелят му няма да успее да реагира навреме, ако се натъкне на някоя опасност.

Скоро той започна да се задъхва, гърдите го боляха, а краката му започнаха да се подгъват. Гол дръпна малко напред, но след известно време забави крачка и погледна назад. Поспря се и изчака Сери, но дори след като той го настигна, едрият мъж продължаваше да гледа намръщено.

– Къде е Аний?

Сърцето на Сери се сви от болка. Той се обърна, но видя само тъмнина зад себе си.

– Тук съм – обади се тих глас и леките й стъпки изпревариха появата й. – Спрях се, за да видя дали няма да ги чуя. – Лицето й бе мрачно. – Прилижават ни. Повече от един са. – Тя се приближи към тях, махвайки с ръка. – Продължавайте напред. Не са далеч.

Сери се намръщи, а Гол се втурна напред. Едрият мъж вървеше още по-бързо от преди. Беше избрал криволичещ маршрут, но все пак не бяха успели да се измъкнат от преследвачите си – което предполагаше, че те познават коридорите също толкова добре, колкото тях двамата със Сери. Гол сви по-близо до проходите на Гилдията, но който и да ги преследваше, очевидно не се страхуваше достатъчно от магьосниците, за да остави плячката си да се измъкне.

Приближаваха тайния вход на Сери в тунелите под Гилдията. „Няма да посмеят да ме последват там“. Освен ако не знаеха накъде водят тунелите. „Ако тръгнат след мен, ще разберат, че Гилдията не охранява подземните си коридори“. Което означаваше, че Скелин също ще го разбере. „Не само няма да мога да използвам повече този изход, ами ще трябва да предупредя и Гилдията. Те ще запълнят тунелите и най-безопасният ми маршрут до Сония и Лилия ще бъде изгубен“.

Той считаше коридорите на Гилдията за един вид последно убежище. Ако имаше някаква алтернатива…

На двайсетина крачки от входа към гилдийските тунели някъде отзад се чу звук, който потвърждаваше, че убийците се приближават. Бяха твърде близо – нямаше да има време да отворят тайната врата. Когато Гол забави ход и се обърна към Сери, веждите му бяха повдигнати в мълчалив въпрос. Сери се плъзна покрай него и пое в нова посока.

Оставаше му само една възможност, която бе доста рискована. Може би дори щяха да се окажат в много по-опасна ситуация. Но поне преследвачите им също щяха да бъдат застрашени, ако се осмеляха да ги последват.

Гол се досети за намеренията на Сери и изруга под носа си, но не възрази. Хвана го за ръката, за да го забави и отново пое водачеството.

– Лудост – промърмори той и побягна към Слиг сити.

Бяха минали повече от десет години – почти двайсет – откакто десетки улични сираци си бяха намерили нов дом в тунелите, след като кварталът им беше разрушен. Те скоро станаха обекти на страховити истории, разказвани в пивниците и използвани за сплашване на непослушни деца. Твърдеше се, че слигите никога не излизат на дневна светлина и се измъкват през канализацията само през нощта, за да крадат храна и да плашат хората. Някои вярваха, че те са се изродили в източени, бледи същества, с огромни очи, които им позволяваха да виждат в тъмното. Други твърдяха, че изглеждат като всички улични хлапета, докато не си отвореха устата и не разкриеха острите си кучешки зъби. Всички бяха на мнение, че навлизането в територията на слигите е предизвикателство към смъртта. От време на време някой решаваше да подложи на тест тези вярвания. Повечето никога не се завръщаха, но неколцина успяваха да изпълзят навън, покрити с многобройни рани, нанесени им в мрака от мълчаливите, невидими нападатели.

Местните им оставяха дарове, с надеждата да избегнат подземните набези в домовете им. Сери, чиято територия се припокриваше със слигската в единия ъгъл, беше наредил всеки ден да оставят храна в един от тунелите, като торбата беше маркирана с изображение на съименника му, малкия гризач серини.

Беше минало доста време, откакто за последен път провери дали нарежданията му продължават да се изпълняват. „Дори да са престанали, едва ли ще получа възможността да ги накажа“.

Скоро забеляза маркерите, които предупреждаваха, че навлизат в територията на слигите. Чуваше учестеното дишане на Аний зад гърба си. Дали убийците се бяха осмелили да ги проследят?

– Недей – изпъшка Аний, когато той забави ход, за да погледне през рамо. – Те са… точно… зад нас.

Не му беше останал дъх да изругае. Цялото тяло го болеше, а краката му се подгъваха, докато се опитваше да тича. Насили се да мисли за опасността, в която се намираше Аний. Ако убийците ги настигнеха, първо щяха да убият нея. Не можеше да позволи това да се случи.

Нещо го сграбчи за глезена и той залитна напред.

Земята не бе толкова равна или твърда, колкото беше очаквал, а се гънеше и търкаляше, и от нея звучаха приглушени проклятия. Звуците идваха от Гол, който в пълния мрак бе абсолютно невидим. Фенерите бяха угаснали. Сери се претърколи настрани.

– Млъкни – прошепна нечий глас.

– Изпълнявай, Гол – нареди Сери. Гол се умълча.

Стъпките по коридора се чуваха все по-силно. Появиха се движещи се светлини, които се процеждаха през завесата от груба вълнена тъкан, която Сери не помнеше да е усещал. „Сигурно е била спусната, след като сме преминали покрай нея“. Стъпките се забавиха и спряха. От другата посока чу звук – нечии забързани крачки. Светлините се отдалечиха и хората, които ги носеха, продължиха преследването.

Няколко въздишки нарушиха продължителното мълчание. Тръпки полазиха Сери, който установи, че е заобиколен от неколцина души. Появи се тънък лъч светлина. Един от фенерите. Държеше го някакъв непознат човек.

Сери погледна младежа, който отвърна на погледа му.

– Кой? – попита мъжът.

– Серини от Северния квартал.

– А тези?

– Моите телохранители.

Мъжът повдигна вежди и кимна. После се обърна към останалите. Сери видя още шестима млади мъже, двама от които бяха притиснали Гол към земята. Аний бе заела бойна стойка и стискаше по един нож в двете си ръце. Двама младежи бяха застанали от двете й страни на безопасно разстояние, макар да изглеждаха готови да рискуват някоя друга рана, ако водачът им заповядаше да я повалят на земята.

– Прибери ги, Аний – каза Сери.

Без да сваля очи от тях, тя се подчини. След кимване от водача, двамата мъже станаха от Гол, който изпъшка с облекчение. Сери се изправи, обърна се към водача и изпъна рамене.

– Търсим безопасен проход.

Устните на младия мъж се изкривиха в усмивка.

– Напоследък такова нещо не се намира. – Той заби палец в гърдите си. – Уен. – После се обърна към останалите. – Това име го знам. Онзи, който оставя храна. Какво да правим?

Те се спогледаха, после промърмориха нещо, което го накара да поклати глава.

– Убием?

– Освободим?

– Уърм? – каза един от тях и Уен го погледна замислено. После кимна.

– Уърм – рече решително той.

Те закимаха одобрително.

Уен се обърна към Сери.

– Елате с нас. Ние отведем при Уърм. – Той върна фенера на Гол, после погледна към единия от младежите, които бяха седели върху гърдите му. – Върви кажи на Уърм.

Младежът се изгуби в мрака. Когато Уен се обърна, за да го последва, Аний се пресегна и си взе фенера от младежа, който го държеше. Двама от групичката се присъединиха към водача си отпред, останалите заеха позиции отзад.

Докато вървяха, никой не проговори. Първоначално единственото, което изпита Сери, бе облекчение, че повече няма да се налага да тича, макар краката му все още да трепереха, а сърцето му да биеше твърде бързо. Забеляза, че Гол изглежда също така замаян като него. След като се досъвзе, той започна отново да се тревожи. Никога не бе чувал за елит на име Уърм. Освен ако… освен ако Уърм не е точно човек, а нещо, което хранят с нарушителите.

„Спри се – каза си той. – Ако ни искаха мъртви, нямаше да ни скрият от преследвачите. Щяха или да ни намушкат в тъмното, или да ни отведат в някой задънен коридор“.

След като повървяха известно време, в тъмнината пред тях се разнесе глас и Уен изгрухтя нещо в отговор. Някакъв мъж излезе на светло и групичката се спря. Той погледна напрегнато Сери и кимна.

– Ти си Серини – рече той и протегна ръка. – Аз съм Уърм.

Сери хвана ръката му, без да е сигурен какво означава този жест. Уърм я стисна леко, после я пусна и им махна.

– Елате с мен.

Тръгнаха отново. Сери забеляза, че въздухът става все по-влажен и от време на време чуваше шума на течаща вода иззад стените или от страничните коридори. След това се озоваха в подобна на пещера стая, през която течеше вода. Заобикаляше ги гора от тухлени колони, които се свързваха помежду си чрез арки. Цялата мрежа образуваше нисък таван, който напомняше провисналата тъкан на фаринова мрежа. Отдолу нямаше под, а проблясваше вода. Водачът им вървеше по нещо, което, изглежда, беше горната част на дебела стена. От двете й страни течеше вода. Беше твърде тъмно, за да се разбере колко е дълбока.

За щастие пътеката беше суха и изобщо не беше хлъзгава. Сери погледна назад и видя, че водата тече през тунели, които, съдейки по наклона на тавана им, се спускаха още по-надълбоко под града.

От двете си страни той виждаше горните части на други стени, които обаче се намираха твърде далеч, за да могат да бъдат достигнати. Единственото осветление идваше от фенерите, които носеха.

За негова изненада по водата не се носеха никакви отпадъци. От време на време са забелязваше по някое маслено петно, което обикновено миришеше на сапун и парфюми. Но по стените се виждаха петна от мухъл и въздухът бе натежал от нездравословна влага.

Някъде пред тях се появи групичка от светлини и Сери скоро започна да различава очертанията на голяма платформа, която се свързваше чрез мостове с две от стените. Върху нея седяха няколко души и в обширната зала се разнесе тихото мърморене на гласове. Зад платформата Сери различи няколко тъмни кръга и накрая установи, че това са други тунели, които бяха разположени по-нависоко и от които се изливаше вода в грамадния подземен басейн.

Тримата последваха Уърм на платформата и стъпките им я накараха да заскърца. Сери огледа хората и видя, че никой не е по-възрастен от двайсетина години. Две от младите жени носеха пеленачета, едно детенце бе завързано на въже към най-близката колона, най-вероятно за да не падне във водата. Всички гледаха Сери, Гол и Аний с широко отворени, любопитни очи, но никой не заговори.

Уърм погледна към Сери и посочи към изпускателните канали.

– Това идва от баните на Гилдията – каза той. – По на юг има канализационни тръби, а по нататък на север има и канали и отводнители. Но тук водата е по-чиста.

Сери кимна. Мястото не беше лошо за заселване, ако човек няма нищо против да живее под земята и да е непрекъснато обграден от влага. Той се огледа и различи други платформи, населени с още слиги, и тесни мостчета, които ги свързваха.

– Никога не съм знаел, че това място съществува – призна си той.

– Точно под носа ти. – Уърм се усмихна и Сери осъзна колко е прав. Тази част от територията на слигите се намираше точно под неговата територия. Сери се обърна и погледна мъжа.

– Твоите момчета ни скриха от хората, които искаха да ни убият – каза той. – Благодаря. Ако имах друг избор, никога нямаше да навляза в територията ви.

Уърм леко наклони главата си на една страна.

– А тунелите на Гилдията?

„Значи знае, че имам достъп до тях“. Сери поклати глава.

– Така щях да ги разкрия на враговете си. После трябваше да предупредя Гилдията за това и мисля, че нямаше да ми хареса начинът, по който щяха да решат проблема. Предполагам, че и на теб няма да ти хареса да започнат да душат наоколо.

Мъжът повдигна вежди.

– Не. – Той сви рамене и въздъхна. – Ако бяхме позволили на онзи, който е изпратил убийците по петите ти, да ви намери, той щеше да открие и нас. А щом вземе вашите неща, нищо няма да го спре да вземе и нашите.

Сери изгледа замислено Уърм. Слигите бяха много по-добре запознати със случващото се в горния свят, отколкото бе очаквал. И бяха прави за Скелин. Щом превземеше територията на Сери, той щеше да контролира и слигите.

– Скелин или аз. Не е кой знае какъв избор – каза Сери.

Уърм поклати глава и се намръщи.

– Той няма да ни остави на мира, както правиш ти. – Мъжът кимна към тунелите. – Той ще ги пожелае, защото иска онова, до което водят.

Гилдията. Сери потрепери. Дали това беше просто предположение на водача на слигите, или той бе наясно с плановете на Скелин? Крадецът отвори уста да го попита, но Уърм се обърна и впери поглед в него.

– Показах ти това, за да знаеш. Но не можеш да останеш – каза той. – Ще те изведем горе, на безопасно място, но това е всичко.

Сери кимна.

– Не мога и да се надявам на повече – отвърна той, влагайки в тона си цялата си благодарност.

– Ако се наложи да се върнеш, просто кажи името ми и ще останеш жив, но ще трябва пак да те изведем навън.

– Разбирам.

Двамата се гледаха още известно време, после Уърм кимна.

– Къде искаш да отидеш?

Сери се обърна към Аний и Гол. Дъщеря му изглеждаше разтревожена, а Гол беше пребледнял и изтощен. Къде биха могли да отидат? Имаше още няколко души, които им дължаха услуги, но наблизо нямаше нито едно скривалище. Нито един съюзник, на когото да се доверят или да рискуват живота му. „Освен един“. Сери се обърна отново към Уърм.

– Отведете ни там, откъдето дойдохме.

Мъжът каза нещо на младежите, които бяха спасили Сери и спътниците му. Уърм даде знак на Крадеца, че трябва да тръгне с тях, после се отдалечи, без дори да се сбогува. Сери реши, че обичаят на слигите е такъв и също се обърна.

Те напуснаха територията на слигите бавно, за което Сери беше много благодарен. След като страхът и облекчението се бяха разсеяли, мястото им бе заето от умората. Налегнаха го мрачни мисли. Гол също влачеше крака. Поне Аний можеше да разчита на енергията на младостта. Сери започна да разпознава стените, покрай които се движеха, и скоро след това водачите им слиги изчезнаха в тъмнината. Фенерът, който носеше Сери, пропука и угасна, защото маслото му беше свършило. Гол не възрази, когато Крадецът взе неговия фенер и ги поведе към входа към подземията на Гилдията.

Когато минаха през него и вратата се затвори зад гърбовете им, Сери усети как голяма част от напрежението и страха го напускат. Най-после бяха в безопасност. Той се обърна към Аний.

– Къде се намира стаята, в която се срещаш с Лилия?

Тя взе фенера и ги поведе по дългия, прав тунел. След като навлязоха в едно странично разклонение, те стигнаха до комплекс от стаи, свързани с криволичещи коридори. В съзнанието на Сери се появи неприятният спомен за тъмната килия, в която бе заключен от лорд Фергън, и той потрепери. Но тези стаи бяха различни – по-стари и като че ли нарочно разпръснати тъй хаотично. Аний ги въведе в една от тях, която бе почистена от прахта. В нея имаше няколко малки дървени сандъка вместо мебели и купчина износени възглавници за сядане. В единия край се виждаше тухлен комин. Тя остави фенера на земята и запали свещите, поставени в няколко ниши, издълбани в стената.

– Това е – каза тя. – Можех да донеса още мебели, но нямаше как да нося със себе си големи предмети и да не привлека нежелано внимание.

– Няма легла. – Гол седна с пъшкане на един от сандъците. Сери се усмихна на стария си приятел.

– Не се тревожи. Ще измислим нещо.

Но Гол продължаваше да гримасничи. Сери се намръщи, когато забеляза, че едрият мъж притиска длани към едната си страна под ризата. След това забеляза тъмното петно, което проблясваше на светлината.

– Гол…?

Едрият мъж затвори очи и се олюля.

– Гол! – възкликна Аний и се озова до него едновременно със Сери. Двамата го уловиха, преди да падне от сандъка. Аний придърпа възглавниците към него.

– Легни – нареди тя. – Нека да погледна.

Сери не можеше да каже нищо. Страхът бе смразил ума и гърлото му. Убийците сигурно бяха намушкали Гол по време на бягството. Или може би преди Сери да се събуди, и той бе видял как Гол отбива второто нападение с нож.

Аний избута мъжа от сандъка върху възглавниците, отмести ръката му настрани и надигна ризата, разкривайки малка рана на корема, от която бавно капеше кръв.

– През цялото време. – Сери поклати глава. – Защо не ми каза нищо?

– Не беше чак толкова зле. – Гол сви рамене и потрепна. – Започна да боли едва когато отидохме да говорим с Уърм.

– Обзалагам се, че сега те боли много – каза Аний. – Според теб колко е дълбока?

– Не много. Не знам. – Гол се закашля и лицето му се изкриви от болка.

– Може да е по-зле, отколкото изглежда. – Аний седна на петите си и погледна към Сери. – Ще доведа Лилия.

– Не… – възрази Гол.

– Когато напуснахме къщата на Кадия, оставаха само няколко часа до зазоряване – каза Сери. – Лилия може да е вече в Университета.

Аний кимна.

– Може. Има само един начин да разберем. – Тя го погледна и вдигна въпросително вежди.

– Отивай – каза й той.

Тя го хвана за ръката и я притисна към раната. Гол простена.

– Не спирай да я натискаш и…

– Знам какво да правя – отвърна Сери. – Ако не успееш да я доведеш, поне донеси нещо чисто за превръзка.

– Добре – отвърна тя и взе фенера.

После излезе от стаята и стъпките й утихнаха в мрака.