Текст книги "Кралицата на изменниците"
Автор книги: Труди Канаван
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 30 страниц)
Глава 7
Различен подход
Тук таванът е нестабилен – каза Аний. Сери погледна нагоре, забеляза пукнатините в стените и леко хлътналия таван. През него се подаваха тънки корени – сигурно на дървото, което растеше отгоре.
– Ако се наложи да го използваме като маршрут за бягство и Лилия е с нас – продължи Аний, – можем да я накараме да го срути, след като се отдалечим достатъчно, и така да спре онези, които ни преследват. Или можем да го нагласим да се срути. Лилия ще го поддържа с магия, докато монтираме тежестите и въжетата, за да можем да го задействаме от по-далечно разстояние.
Сери кимна. „Харесва ми начинът, по който мисли“.
– Ще я помолим.
– Така, накъде отива това? – Аний се ухили и премина покрай нестабилната отсечка, повеждайки Сери надолу по все по-повредения проход. Той не свършваше с изход, а с дърво, което бе пропаднало през тавана и блокираше пътя. През дупката между два големи корена проникваше слаба сивкава светлина. Тухли и чакъл, пригладени от струпалите се върху тях пръст и мъхове, образуваха неравен наклон, по който изпълзя Аний.
Тя надникна навън, после се обърна към Сери и му махна. Той се изкачи внимателно при нея, двамата си смениха местата и Крадецът надникна през дупката.
Заобикаляше ги гората, озарена от сутрешната светлина. Той въздъхна, припомняйки си как преди много години беше превел Сония през гората на Гилдията – още преди тя да бъде заловена от магьосниците – така че момичето да може да наблюдава практикуването на магия и евентуално да се научи как да контролира силата си. Нищо не се беше получило, разбира се. Само друг магьосник можеше да научи ученик как безопасно да се справя с магията си. Но тогава те още не го знаеха.
„Толкова много неща се промениха – помисли си Сери, – но за щастие гората все още си е на същото място“. Той угаси фенера си и го остави на земята, след което се изкатери през дупката. Аний го последва.
– Според теб къде в Гилдията се намираме? – попита го тя шепнешком.
Той сви рамене.
– Сигурно някъде на север от сградите, тъй като южната част е доста по-висока от тукашната.
– Жилищата на прислужниците са на север.
– Да.
– Там можем да открием разни изхвърлени неща. Мебели. Одеяла.
– Може.
Сери се отдалечи от дървото, обърна се назад и бавно го заобиколи, опитвайки се да запечата образа му в съзнанието си. Никой от тях двамата не можеше да се ориентира в гора и на него му беше пределно ясно, че лесно могат да се изгубят и повече да не открият дупката към тунела. За щастие дървото изглеждаше малко по-различно от останалите, благодарение на това, че бе наполовина мъртво, отчасти потънало в земята и наклонено под ъгъл.
Сери се обърна и пое между дърветата, като броеше стъпките си. Той отбеляза, че се спускат надолу. Знаеше, че зад Вътрешната стена земята започва да се издига до над сградите на Гилдията, затова предположи, че се движат на запад. След няколкостотин крачки той установи, че е сбъркал. Склонът се засече с друг и в падината между тях течеше малко поточе. „О, добре, поне потокът е нещо, което можем да следваме. Така ще ни отведе в подножието на хълма“. Той отбеляза мястото с няколко камъка, подредени в кръг, и линия, която сочеше към мястото, откъдето се бяха появили, след което двамата тръгнаха надолу по потока.
Скоро пред тях се появиха следи от обитаване. Сери и Аний се промъкнаха напред и забелязаха обикновени колиби и огради.
– Жилищата на прислугата? – промърмори Аний.
Сери поклати глава.
– Твърде са опърпани. – Изненадваше го паянтовата структура на сградите. Няколко от по-големите като че ли бяха направени от стъкло, но буйната растителност във вътрешността им му подсказа, че са изоставени. Едва когато се промъкнаха достатъчно близо, за да видят какво се крие зад оградите, той разбра къде се намират.
– Ферма.
– Аха. Разбира се. – Аний посочи с пръст. – Онова там овощна градина ли е?
Той погледна и кимна, забелязвайки няколко редици с грижливо подрязани дървета и лозници. До тях се виждаха малки оградени парчета земя, а почвата бе прорязана с дълбоки бразди, сякаш бе орал някой с гигантски плуг.
– Въпросът е живее ли някой тук? – промърмори той.
Аний се извърна към него.
– Да погледнем отблизо.
Двамата се приближиха, прикривайки се зад дърветата и дългите редици лозя. Колибите бяха подредени от другата страна на посевите. Сери забеляза, че над единия от комините се вие пушек и сърцето му потрепна. Малко по-нататък някаква жена в униформа на прислужница излезе от една от колибите. Той я проследи с поглед как влиза в нещо, което приличаше на кошара за расуци.
– На мен ми изглежда обитаемо – каза Аний. – Ще продължим ли нататък?
Сери кимна. Двамата се изтеглиха в покрайнините на гората, за да се възползват от гъстата растителност и продължиха напред покрай фермата. Той се оказа прав за кошарата с расуци. На края на нивата, близо до колибите, се простираше по-голямо поле, където пасяха енки, ребери и дори няколко големи, тромави горини.
„Недостатъчно, за да нахранят Гилдията – отбеляза той, – но се възползват от всяко късче земя, с което разполагат“.
– Насам – каза Аний, сочейки към последната сграда.
Той погледна и осъзна, че това не е сграда, а няколко стари дървени мебели. Разнородни столове обграждаха дъска, поставена върху няколко пънове. Няколко пейки бяха сковани от парчета дърво и стари бъчви.
– Можем да използваме сламата, за да си направим дюшеци – каза Аний, сочейки към навеса, под който бяха струпани няколко купчини. – Видях как ги правеха на пазара. Трябват ти няколко стари чували, игла и конец.
– Можеш ли да шиеш?
– Не много добре, но все пак имаме нужда от дюшеци, а не от бални рокли.
Сери се засмя.
– Не си се променила, а? Помня, че майка ти не можеше да те накара да облечеш рокля. Мисля, че дори кралят няма да може да те накара да облечеш бална рокля.
– В никакъв случай – отвърна Аний. – Дори да е най-красивият мъж на света.
– Жалко – рече Сери. – Щеше да е хубаво да те видя издокарана. Поне веднъж.
– Достатъчно е да си сменя дрехите. – Аний погледна с присвити очи към колибите. – Чудя се колко хора живеят тук и с какво се обличат. Сигурно с униформи на прислужници. Предполагам, че когато се измъкваме от тунелите, ще е хубаво да изглеждаме като прислужници. – Тя сви устни. – Ще се върна по-късно да ги пошпионирам малко, ако нямаш нищо против.
– Добра идея. Но стой в гората и все още не се опитвай да крадеш нищо – каза Сери. – За това ще се върнем по-късно през нощта.
Потънал в мисли, Денил гледаше през прозорчето на каретата, без да забелязва пейзажа.
Лоркин бе прекарал в дворцовия затвор само три дни, но на него му се струваха много повече. „А на Лоркин сигурно му изглеждат като цяла вечност“. Ашаки Ачати не го беше посетил втори път. Денил не можеше да реши дали да чувства облекчение или съжаление. Всяка среща със сачаканеца щеше да е напрегната и двамата щяха се чувстват неловко заради Лоркин, но компанията на Ачати му липсваше и Денил копнееше за съветите му.
„Колко жалко, че е толкова близък с краля. Защо не се бях сприятелил със сачаканец с някакъв по-неутрален пост. Той щеше да ми каже как най-добре да постъпя в тази ситуация“.
Всъщност имаше ли някакви ашаки, които да са в неутрална политическа позиция? Доколкото бе успял да научи, повечето бяха или верни на краля, или бяха съюзници на ашаките, които при първия удобен случай щяха да се вкопчат в юздите на властта – но едва ли щяха да получат такъв. Позицията на крал Амакира бе сигурна, той бе поддържан от повечето могъщи ашаки.
Когато каретата спря пред двореца, Денил въздъхна. Изчака робът да му отвори вратата, стана и слезе по стълбичката. Приглади мантията си, изпъна гръб и тръгна с решителна крачка към входа.
Никой не го спря. Той се чудеше защо предишния ден никой не го беше спрял, макар да възнамеряваха да го изпратят обратно у дома. Щом се озова в широкия коридор, който водеше към голямата зала, отново един от робите му каза да изчака встрани.
В залата имаше неколцина души. Този път кралят присъстваше. Поне Денил щеше да може да предаде молбата си директно на Амакира. Не че това щеше да му гарантира положителен отговор. Кралят приключи разговора си с двама мъже и покани други трима да се приближат.
Времето минаваше. Пристигнаха още хора. Някои от тях разговаряха с краля скоро след пристигането си, преди Денил и някои от останалите, които също чакаха за аудиенция. Сигурно бяха по-важни личности или поне по-важни бяха въпросите, които кралят обсъждаше с тях. „Или умишлено ме игнорира, за да ми покаже къде ми е мястото“.
Според Денил бяха минали няколко часа, когато кралят най-после погледна към него и му махна с ръка.
– Посланико на Гилдията Денил – каза той.
Денил се приближи и коленичи.
– Ваше величество.
– Станете и се приближете.
Той се подчини. Въздухът леко вибрираше и Денил осъзна, че кралят или някой друг е издигнал около тях бариера, за да заглуши звука.
– Сигурно сте дошли, за да ме молите да пусна Лоркин – каза възрастният мъж.
– Така е – отвърна Денил.
– Отговорът ми е не.
– Мога ли поне да го видя, ваше величество?
– Разбира се. – Погледът на краля бе студен. – Ако ми обещаете, че ще му заповядате да ми каже всичко, което знае за Изменниците.
– Не мога да му дам такава заповед – отвърна Денил.
Погледът на Амакира не потрепна.
– Така казвате вие. Сигурен съм, че можете да го убедите, че заповедта идва от по-висшестоящите.
Денил отвори уста да възрази, но се поколеба. „Бих могъл да се съглася, за да мога да видя Лоркин и да се убедя, че е здрав“. Ами ако кралят решеше, че Денил е нарушил обещанието си? Дали това бе достатъчно сериозно престъпление, за да вкарат и него в затвора?
„Оусън беше пределно ясен, че не трябва да допускам това. Ако затворят и мен, ще ми отнемат пръстена му“.
– И това не мога да направя, ваше величество – отвърна Денил.
Кралят се облегна назад.
– Тогава се върнете, когато можете. – Той махна с ръка. Денил схвана намека, поклони се и отстъпи заднешком на подходящо разстояние, преди да се обърне и да си тръгне.
„Поне този път успях да видя краля – помисли си той, докато чакаше каретата. – Отказът от владетеля е далеч не толкова обиден, колкото отказа от лакея му“. Той се зачуди кой ли ще го приеме на следващия ден, или вече ще започнат да му отказват достъп до двореца.
Когато каретата се върна в Дома на Гилдията, той сам си отвори вратата, преди някой роб да успее да го направи. Въздухът навън бе горещ и сух, и той с облекчение потъна в хладната вътрешност на къщата. Запъти се към стаите си, но преди да стигне до тях, в коридора се появи Мерия.
– Как мина? – попита тя.
Денил сви рамене.
– Все същото, само че този път бях удостоен с кралския отказ.
Тя поклати глава.
– Горкият Лоркин. Дано е добре.
– Има ли някакви новини от приятелките ви?
– Не. Те казаха, че правят каквото могат, за да накарат ашаките да възразят срещу затварянето на киралийски магьосник, но за това е нужно доста време и не бива да се прибързва.
Денил кимна.
– Добре… оценявам усилията им. Всички сме им благодарни.
Двамата стигнаха до входа към неговите помещения. Мерия го погледна със загрижено лице и го потупа по ръката.
– Правите всичко, което е по силите ви – каза му тя. – Поне всичко, което ви позволяват да направите.
Той се намръщи.
– Значи смятате, че не мога да направя нещо повече? Нещо, което бих могъл да направя, но Гилдията ме възпира? Нещо, за което все още не сме помислили?
Тя отвърна поглед.
– Не… нищо, което да не включва опасността от влошаване на положението, ако случайно се провалим. Гладен ли сте? Тъкмо мислех да накарам Вай да направи нещо за хапване.
„Каква ли е тази опасна идея? – зачуди се Денил. – Дали да не я попитам?“
– Да – отвърна той. – Но не веднага. Бих искал първо да се свържа с Разпоредителя.
– А аз ще си взема нещо. – Тя тръгна по коридора и се изгуби зад ъгъла.
Сачаканецът, който го разпитваше, се появи едва няколко часа след закуската. Този път донесоха храна – някаква клисава каша от смляно зърно. Почти невидимият знак, нарисуван с вода върху подноса, го убеди, че не е отровна.
Стомахът на Лоркин изкурка неприятно, когато сачаканецът и помощникът му го поведоха в съвсем различна посока. Мъжът избра друг коридор и спря пред друга врата, но стаята не се различаваше особено от предишната. Обикновени бели стени обграждаха три износени стари стола.
Сачаканецът седна и посочи с жест другия стол на Лоркин, после се обърна към помощника си и му кимна. Мъжът излезе от стаята. Лоркин се подготви за въпросите.
Такива не последваха. Сачаканецът се огледа, после сви рамене и се загледа в младежа с разсеяно изражение. Когато помощникът се върна, той водеше със себе си една робиня. Тя се хвърли на пода пред седналия ашаки. Лоркин се опита да запази неутрално изражение, да скрие вълната от омраза към робството, която го бе връхлетяла при нейното раболепие, което сачаканецът очакваше като нещо напълно нормално.
– Стани – нареди той.
Жената се изправи срещу него с превити рамене и наведени очи.
– Погледни го. – Мъжът посочи към Лоркин.
Жената се обърна, без да вдига очи. Лоркин осъзна, че тя е красива – или щеше да бъде, ако не се бе вцепенила от ужас. Дълга, лъскава коса очертаваше изящни скули и брадичка, и за миг сърцето му подскочи при спомена за Тивара, който го изпълни с копнеж. Но ръцете на тази жена, колкото и да бяха грациозни, трепереха, а тъмните й очи се кокореха. Очевидният й страх накара стомаха му да се свие. Тя очакваше да се случи нещо лошо.
– Погледни го. Не гледай настрани.
Тя вдигна очи към лицето му. Лоркин се насили да не отмества поглед. Ако го направеше, знаеше, че по някакъв начин сачаканецът щеше да го накара да съжалява. Той потърси в изражението й някакъв сигнал, нещо, което да му подскаже, че може да е Изменница. Но единственото, което откри, бяха страх и примирение.
„Тя очаква болка или нещо по-лошо. Единствените роби, които видях тук долу, носеха разни неща. Защо една красива млада жена ще дойде тук, без да върши някаква слугинска работа?“
На толкова красива робиня никога нямаше да й възлагат изцяло физически труд.
Той усети, че му се повдига. Отново се сети за Тивара и за онова, което е била принуждавана да прави като част от шпионирането й. Тя също бе твърде красива, за да не привлича точно този тип внимание от господарите си.
„Все пак когато се видяхме за пръв път, тя очакваше от мен да я вкарам в леглото си“.
Сачаканецът се изправи. Той хвана жената за ръката и я придърпа към себе си. После постави едната си ръка на украсената ножница, която всички ашаки носеха на кръста си и бавно извади камата си. Лоркин затаи дъх, когато ножът се озова до гърлото на жената. Тя стисна здраво очи, но не се възпротиви.
Лоркин понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му. Той знаеше какво възнамерява да направи сачаканецът и защо. „Ако кажа нещо в нейна защита, ще умрат още много. Ако тя е Изменница, няма да поиска от мен да предам народа й“. Той преглътна тежко.
Ножът не преряза гърлото й. Вместо това сачаканецът го плъзна под едната презрамка на роклята й и преряза плата. Хвана жената за едното рамо и я дръпна встрани – облеклото на робинята се разпра, оставяйки я гола, само по набедрена превръзка. Изражението на лицето й не се промени.
Мъжът върна камата в ножницата й, погледна през рамо към Лоркин и се усмихна.
– Ако случайно ти се прииска да говориш, не се колебай – каза той, размърда пръсти и ги сви в юмрук. Помощникът му се изсмя.
След това двамата се захванаха за работа.
Глава 8
Взаимно разбирателство
Лилия остави книгата, върху която не успяваше да се съсредоточи, огледа стаята на Сония и въздъхна.
Макар през повечето време Сония да отсъсташе или да спеше, след като замина за Сачака, стаята и изглеждаше странно празна. Внезапно Лилия почуства остро самотата си и това, че никой – поне немагьосник – нямаше да я посети.
„С изключение на Калън, разбира се, ако не се появя на време за занятия, но той едва ли ще тръгне да ми гостува“.
Аний можеше да се промъква нощем през тайния вход в стените, но сега, когато тя, Сери и Гол живееха под Гилдията, много по-безопасно бе Лилия да ги посещава. Винаги съществуваше опасност някой да открие Аний в апартамента на Сония и да се усети, че не я е видял да влиза през вратата.
Единственият човек, който редовно посещаваше Лилия, беше Джона, прислужницата на Сония и нейна леля. Тя идваше два пъти дневно, за да носи храна. „Но освен това идва и след като отида на занятия, за да почисти“ – помисли си Лилия, спомняйки си как при връщането си от училище установяваше, че всичко е подредено. Обикновено след вечеря Джона отиваше в стаята на Сония, за да смени спалното бельо и да вземе мантиите за пране, но го правеше само защото Сония работеше нощем в болниците.
Лилия погледна към отворената врата на стаята си и забеляза чантата, в която носеше книгите и тетрадките си. Сега тя беше пълна с храна, която бе взела от Столовата, малко сапун и чисти кърпи от Банята, които щеше да отнесе на приятелите си. Освен това носеше новини от Калън, но докато не пристигнеше Джона с вечерята, Лилия нямаше да може да се измъкне.
Междувременно тя се опитваше да учи. Момичето погледна към книгата в ръцете си. Така и не успя да си навакса с уроците, които бе изпуснала като затворничка в Наблюдателницата. Ако изостанеше още повече, учителите щяха да й обърнат внимание.
„Щом Сери, Аний и Гол се настанят, ще мога да се захвана сериозно с училището – каза си тя. – Може би ще уча през целия следващ волник. Ако довечера планът ми се осъществи, ще има едно нещо по-малко за което да се притеснявам“.
Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата. Тя се изправи в случай, че беше магьосник, и отвори вратата с магия. За нейно облекчение в стаята връхлетя Джона. Макар и натоварена с лакираната кутия и един голям буркан, жената успя да се поклони, преди да остави всичко на масата.
– Добър вечер, лейди Лилия.
– Добър… вечер. – За голямо нейно разочарование в кутията имаше само една купа с гъста супа и една питка хляб, както и десерт със сметана. „Но разбира се. Защо да носи повече, когато тук вече има само един човек“. Което означаваше, че планът й непременно трябваше да проработи.
– Какво има? – попита Джона.
– Аз… просто се надявах, че Аний ще ме посети тази вечер.
Лилия беше изненадана, че Джона вече знае чия дъщеря е Аний и е научила за тайния проход до стаите на Сония, но после разбра, че жената е леля на Сония. Това определено обясняваше как Джона може да държи тон на Сония насаме, без да се страхува от положението й в Гилдията.
Жената се усмихна и извади храната на масата.
– Напоследък минава доста често.
Лилия кимна.
– Поне тук е в безопасност.
– И си похапва добре – додаде Джона и се изправи. – Ще отида да донеса нещо и за нея. Нещо вкусно, макар и студено, за да може да го вземе със себе си, ако случайно е вечеряла.
– Може ли… – Лилия се намръщи. – Може ли да носиш по нещо всяка вечер? Дори да не го изяде, има и други, на които би могла да помогне. Аз бих могла да помогна. И… ще донесеш ли и масло за лампи, за да не й се налага да върви в тъмното?
Джона кимна.
– Разбира се.
– И… Дано не искам твърде много… Какво прави Гилдията със старите постелки и мебели?
Прислужницата повдигна вежди.
– Повечето мебели не се чупят често. Толкова добре са направени, че траят стотици години. Ако нещо се счупи, го поправяме, и ако не е достатъчно добро за магьосниците, го даваме на прислугата. – Тя сви рамене. – Същото е и със старите постелки. А когато са твърде протрити, стават за парцали. – Джона погледна към Лилия. – Но старите постелки са повече от мебелите. Ще видя дали мога да намеря няколко.
Лилия кимна.
– Благодаря ти. С удоволствие бих й купила някои неща, но не ми е позволено да излизам на пазар.
– Аз бих могла да ги купя вместо вас – предложи Джона, – стига да ми напишете на един лист какво искате.
– Имаш ли време за това? Сигурно си заета.
– Не толкова, колкото си мислите, особено когато Сония не е тук. Набавянето на разни неща за вас е част от работата ми.
– Ами… благодаря ти. Оценявам го.
Джона посочи купата.
– А сега започвайте да се храните преди да е изстинало, а аз ще ида да намеря нещо за Аний.
Когато вратата се затвори зад гърба на прислужницата, Лилия въздъхна с облекчение и триумф. Планът й се бе получил, макар да се чувстваше малко виновна заради думите си, че поисканото ще отиде за нуждаещите се хора, когато бе предназначено само за Сери, Голи Аний. „Но те се нуждаят от него“.
Лилия погледна към храната, която Джона й бе донесла, и реши да я изяде, а онова, което бе взела от Столовата, да занесе на Сери и Гол. Супата се пренасяше трудно, а и десертът сигурно щеше да се разсипе. Поне когато Джона видеше, че Лилия е изяла храната, която й бе донесла, нямаше да се тревожи, че момичето не се храни достатъчно – или че раздава всичко на нуждаещите се.
Докато се хранеше, тя си мислеше как малките, ежедневни неща са станали толкова важни. Сери, приятелят му и дъщеря му бяха на сигурно място в проходите под Гилдията, особено след като коридорът, който ги свързваше със стария Път на Крадците, беше затрупан, но такива обикновени неща, като доставянето на храна всеки ден, се бяха оказали трудни и рисковани. Ако не се налагаше ежедневно да им осигурява по нещо за ядене, присъствието им щеше да се скрие много по-лесно от Гилдията.
„Освен това ми се иска да направя и други неща, освен да им нося храна – помисли си тя. – Искам да им е удобно. Не мога да накарам Джона да им купи разни луксозни неща, защото ще събудя подозрението й. Освен ако… ако кажа, че са за мен…“
Тя привърши супата си, стана, взе лист, писалка и мастило и започна да съставя списък.
Сония се събуди, примигна и се учуди, че изобщо е успяла да заспи в поклащащата се карета. Когато погледна към Регин, видя, че е буден и я наблюдава. Той й се усмихна леко и учтиво отмести поглед.
„Колко ли време съм спала?“. Тя отмести паравана, който покриваше прозореца на вратата. Заобикаляха ги зелени хълмове, обагрени в златисто от късното следобедно слънце. „Като че ли доста. Горкият Регин. Сигурно през повечето време е бил буден и е умирал от скука“.
През първите няколко часа от пътуването им разговорът им се въртеше около разпорежданията, които бяха дали за уреждането на различни неща в тяхно отсъствие, за развитието и бъдещето на Лилия, за местата, където сигурно щяха да спират по пътя и за някои сведения, които им бяха дали за Сачаканското общество. Когато Регин започна да се прозява, тя му каза, че трябва да се опита да поспи. И накрая той бе заспал, положил глава върху пътническата възглавничка, облегната на стената на каретата. Пътищата в близост до града бяха по-гладки от останалите навътре в страната, затова той не се будеше често от разтръсквания.
Сония прекара нощта, гледайки през прозореца, замислена върху задачите, които й бяха дадени и тревожейки се за Лоркин. Спомни си за последния път, когато бе минала по този път, след като бе последвала Акарин в изгнанието му, и я връхлетя ехото на чувствата отпреди двайсет години. Страх, надежда и любов, всичките смекчени от времето. Тя ги остави да я изпълнят, задържа ги известно време и ги остави да се оттеглят в миналото.
Това пътуване донесе някои интересни нови усещания. Освен страхът и притеснението за Лоркин и вълнението от възможността двамата с Регин да се изправят срещу всякакви проблеми, тя чувстваше някакво странно въодушевление. След като двайсет години бе ограничавана в земите на Гилдията, тя най-после бе пусната на свобода.
„Е, не точно на свобода. Не мога да тръгна накъдето ме отвее вятърът. Натоварена съм с мисия“.
– За какво си мислите?
Въпросът на Регин я върна в настоящето. Тя сви рамене.
– За това, че съм извън града. Предполагах, че никога повече няма да го напусна.
Той възмутено изсумтя.
– Трябва да ви вярват повече.
Тя поклати глава.
– Не мисля, че това е проблемът. Те нямаха друг избор, освен да ми се доверят. Според мен се страхуваха повече от това какво би се случило, ако ги нападнат отново, а аз не съм наблизо. Или ако Калън се обърне срещу тях.
– Смятате ли, че Калън ще се възползва от вашето отсъствие?
Сония поклати глава, но си спомни за нещо, което не харесваше в Калън и се намръщи.
– Какво има?
Тя въздъхна. „Щом Регин може да разпознае настроенията ми толкова лесно, как ли ще се справя, когато се изправя пред крал Амакира и Изменниците? Предполагам, че все още не съм се разсънила съвсем и не съм съвсем нащрек. Макар че никога няма да си простя, ако не успея да освободя Лоркин или да сключа някой съюз, просто защото не съм си доспала“.
Какво да му каже? Регин определено бе усетил, че тя е притеснена за Калън, и ако не му дадеше правдоподобна причина, сигурно щеше да си представя най-различни неща. Реши, че трябва да му каже нещо.
„Истината. Тя и без това не е кой знае каква тайна“.
– Роет – произнесе Сония. – Роет. Това е неговата слабост. Ако реша да подкупя Калън, ще го направя чрез контрол върху достъпа му до опиата.
Регин сбръчи вежди.
– Много ли хора знаят за неговата слабост?
– Винара знае. Както и Ротан. Подозирам, че много от Висшите магове също знаят, макар да не сме го обсъждали. Или поне не е било обсъждано в мое присъствие.
– Който му го продава, също го знае – додаде Регин.
– Да.
– Лилия също пуши роет, нали?
– Докато е била с Наки. Като че ли не се е пристрастила към него. Всъщност сега роетът и консуматорите му са й доста неприятни. Мисля, че обвинява опиата за глупостите, които са вършили двете с Наки.
Регин я погледна замислено.
– Значи Гилдията разполага с един черен магьосник, който е пристрастен към роет и друг, който не е податлив на влиянието му.
– И един, който не би се приближил до това нещо дори и пари да му дават – додаде Сония и потрепери.
Той я погледна и се усмихна.
– Твърде умна сте за това. Не позволявате на нищо да ви притисне в ъгъла.
Сония усети как бузите й пламват.
– С изключение на Гилдията.
– Изключение, което си заслужава. – Той погледна встрани. – Ще ми се като по-млад да имах вашата решителност и готовността ви да се опълчите на съвета.
Тя поклати глава.
– Вие? Без решителност? Винаги съм имала впечатлението, че сте напълно уверен в себе си и в онова, което искате от живота.
– Да… но никога не ми се е налагало да взимам трудни решения. Казваха ми, че всичко трябва да се върши по определен ред, за да могат всички да са в безопасност, могъщи и богати, и аз никога не поставих това под съмнение. Но с възрастта започнах да си задавам въпроси. Видях, че липсата ми на съпротива се дължи на страха да не бъда отхвърлен от равните ми. Видях, че единствените хора, които са в безопасност, могъщи и богати, са моето семейство и Домът ми. Че Домовете се противопоставят на промяната, защото се страхуват да не бъдат подкопани властта и богатството им. И все още е така.
– Киралия се промени много през последните двайсет години. В резултат на това Домовете не са изгубили власт или богатство.
Регин поклати глава.
– Ще загубят. Може да отнеме повече време, но ще се случи. Всички знаци са налице, ако знаем къде да ги търсим. И знаете ли какво открих? – Той я погледна и сви рамене. – Не ме интересува. Нека се сринат. Построени са върху лъжи и алчност.
Сония усети прилив на съчувствие. След раздялата със съпругата си, Регин бе склонен да прави мрачни и предизвикателни коментари за навиците и очакванията на върховното съсловие. Част от нея одобряваше, друга му съчувстваше, но въпреки това тя се чудеше до каква степен ще се притъпи разочарованието му, щом личната болка избледнее.
– Убедена съм, че едва ли ще смятате така, ако се озовете като просяк на улицата – напомни му мило тя.
Той я погледна и раменете му леко увиснаха.
– Сигурно. Но може би съм се променил към по-добро. Може би дори съм по-щастлив. Като започна да приема ученици с ниско потекло, Гилдията направи възможно преминаването през бариерите между съсловията. Виждам, че новоприетите се хвалят с това и искам да ги предупредя за цената. Тогава… тогава виждам, че цената не се отнася за тях и започвам да изпитвам… ревност. Те получават богатството, енергията и магията, но не са длъжни да почитат разни древни съглашения и традиции, или да се свързват само с хора, които Домът им одобрява, или да сключват брак с жени, избрани от тяхното семейство.
– Накрая може и да се наложи.
Регин поклати глава.
– Не. Вижте себе си. – Очите му срещнаха нейните. – Никой не ви е принуждавал да се омъжвате.
– Ако бях решила да го направя, сигурно много неща щяха да се изрекат за избора ми.
– И все пак никой нямаше да ви забрани да го направите.
– Само защото съм първата черна магьосница. Аз съм изключение. Не можете да си правите изводи, базирани само върху мен.
Регин я изгледа странно, отвори уста да каже нещо, но се намръщи и отново я затвори. Погледът му се плъзна встрани. Сония почувства как любопитството й се надига.
– Какво щяхте да кажете? – попита тя.
Той я погледна с неуверено изражение на лицето.
– Аз… щях да ви питам защо не се омъжихте, но предполагам, че е очевидно – а и е доста грубо от моя страна.
Тя сви рамене.
– Не е грубо. И не е заради онова, което си мислите. Наистина след смъртта на Акарин дълго време не можех да приема тази мисъл, но не и през всичките тези двайсет години. Можех да се омъжа за Дориен, ако моментът бе по-подходящ, но преди да съм готова, той бе срещнал друга. – „И добре, че стана така“. – Не мисля, че щяхме да си подхождаме. Като за начало, той обича селата, а щеше да се наложи да живее в земите на Гилдията, за да бъде с мен, тъй като аз не мога да ги напусна.
Регин я наблюдаваше с почти гузен интерес. „Сигурно много хора искат да ми зададат този въпрос“ – помисли си тя.
– Когато вече бях готова, като че ли никой не се интересуваше – продължи тя. – Мъжете на моята възраст не бяха преодолели предразсъдъците си към магьосниците от нисшите съсловия, а онези, които бяха като мен, бяха още твърде млади. И всички се плашеха от черната магия. Някои от Висшите магове ми намекнаха, че според тях наличието на съпруг ще бъде слабост, от която някой може да се възползва – като че ли Лоркин не съществуваше. Той беше другата причина. Винаги ревнуваше от другите мъже в живота ми.
Регин се намръщи.
– Какво… – Той се поколеба и поклати глава.
– Да?
Мъжът се намръщи.
– Какво ще направите, ако крал Амакира заплаши Лоркин?
Сония не очакваше смяната на темата и сърцето й се смрази.
Тя си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно, преди да отговори.
