Текст книги "Кралицата на изменниците"
Автор книги: Труди Канаван
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 30 страниц)
– Готово е – каза тя.
Тивара кимна и погледна през рамо към бременната жена.
– Вече си свободна. Работата ни тук приключи. Скоро ще се върнат и останалите. Те ще те пазят.
Жената я погледна и не каза нищо, но като че ли вече не изглеждаше толкова уплашена. Тивара се запъти към сградата, откъдето се бе появила Адия. Лоркин я последва вътре. Двамата обходиха познатото разположение на коридорите и се озоваха в някогашната Господарска стая. Покривът й беше взривен, а стените се бяха изкривили навън или се бяха срутили.
На пода лежеше сачаканец на средна възраст и от плитката рана на ръката му сълзеше кръв.
„Мъртъв ли е? Да“. Лоркин погледна трупа и си спомни за онзи ашаки, при който бяха отседнали двамата с Денил при пристигането си в Сачака. Мъжът бе приятелски настроен и щедър. Може би мъртвият мъж също бе приятен човек. Може би имаше роби само защото богатите сачаканци като него винаги бяха имали. Може би ако му бяха дали възможност, той щеше да се предаде. Наистина ли заслужаваше да умре така?
Нямаше как да разбере. Изменниците не можеха да хвърлят в затвора всички ашаки и да ги изправят пред съд, за да решат дали да приложат смъртно наказание. Затварянето им щеше да отнеме твърде много от времето и енергията на Изменниците.
„Изменниците воюват срещу определен начин на живот, а не срещу определени хора, но отделните личности ще платят цената“. Той подозираше, че мнозина от ашаките щяха да откажат да променят начина си на живот, дори да им беше дадено право на избор.
Лоркин се огледа и видя, че Тивара си проправяше път сред отломките към една от съборените стени. Той отиде при нея и двамата излязоха във вътрешния двор. Там стоеше една богато облечена жена и гледаше Савара с обляно в сълзи лице.
– Съпругата на убития ашаки – промърмори Тивара. – Надявахме се, че няма да се наложи да убиваме жени и деца.
– Те няма да ти се подчинят – казваше кралицата на жената. – По-добре свиквай с това. Хората ми ще направят всичко възможно, за да те защитят, но няма да те пазят денонощно. Останалото зависи от теб.
Зад кралицата стояха двама Изменници. Когато Савара се обърна, те застанаха от двете й страни. Тивара и Лоркин отидоха при нея.
– Приключихме тук – каза кралицата. – Време е да се съберем и да продължим нататък. – Тя погледна мрачно към осакатената сграда. – Не можем да се надяваме, че във всички имения ще мине толкова безпроблемно.
Дойдоха още Изменници. Когато и последната двойка се появи, едната от жените забърза към кралицата.
– Току-що научих, че групата на Чива е трябвало да се сражава с четирима ашаки – баща и тримата му синове. Виний е бил убит.
Савара се спря и я погледна поразена.
– Първата загуба. – Тя въздъхна и тръгна към портата на двора. Когато стигна до нея, тя се спря внезапно. Лоркин погледна над рамото й и видя какво я е изненадало.
Тълпа от около двайсетина роби – бивши роби, поправи се Лоркин – чакаше отвън. Когато видяха Савара, те се устремиха напред и се спряха на няколко крачки от нея. Заради изписаното на лицата им обожание към кралицата на Изменниците, Лоркин очакваше, че ще се хвърлят по очи в краката й. Никой не го направи, макар неколцина да изглеждаха така, сякаш с усилие успяват да подтиснат навика си и й се поклониха дълбоко.
Никой не продума. Бившите роби, които стояха най-отпред, се спогледаха, след което един от тях протегна ръцете си на кралицата.
– Искаме да ви дадем… а нямаме какво… искате ли да вземете сила от нас?
Савара си пое рязко дъх.
– Все още нямаме нужда, но…
– Вземи я – промърмори Тивара. – Така ще почувстват, че са взели участие в битката за свободата си.
Кралицата се усмихна.
– За мен е чест. – Тя погледна към ножа, който висеше на колана й. – Но не с това. То е предназначено за враговете ни.
Един от бившите роби пристъпи напред.
– Тогава използвайте това.
В ръката си той държеше малък нож, който очевидно бе предназначен за домакински задачи, като шиене или резбоване на дърво. Савара го взе и провери остротата му. После кимна и го върна на мъжа. Той я погледна озадачено.
– Трябва ти да се порежеш – каза му кралицата. – Аз не искам умишлено да наранявам моите хора.
Мъжът прокара острието по палеца си и й протегна ръка. Савара леко докосна порязаното, затвори очи и наведе глава. Мъжът също затвори очи.
Мина съвсем малко време. Савара отдръпна ръката си и вдигна глава, оглеждайки останалите бивши роби.
– Не можем да останем дълго. Няма как да взема енергия от всички вас.
– Тогава ще я дадем на бойците ти – обяви мъжът. Останалите закимаха и насочиха вниманието си към останалите Изменници. Лоркин забеляза, че тъй като домакинските ножове не достигаха, Изменниците им даваха собствените си ками. Когато една жена протегна китките си към Лоркин, той примигна изненадано.
– Ъм… Тивара?
Тя се засмя.
– Сега си един от нас – каза тя. – Така че по-добре свиквай.
– О, това не е проблем. – Той постави ръка върху колана си. – Нямам нож.
Тя го погледна и се усмихна.
– В такъв случай най-добре да се погрижим за това в първия удобен случай. Засега – тя погледна към мъжа, който й бе протегнал ръката си – ще трябва да делим един.
Когато Сония и Регин приближиха първото имение, слънцето се бе издигнало високо над планината. Златистата светлина придаваше на стените цвят на стар пергамент, който контрастираше със зловещото черно на дупката в покрива.
Имението бе пълно с народ.
– Роби – каза Регин. – Плячкосват ли?
Сония поклати глава. Тя можеше да види колона от мъже, които си подаваха отломките от сградата.
– Разчистват.
Регин се намръщи.
– Не може да не са се разбягали, когато Изменниците са нападнали – и след като са спечелили свободата си, едва ли са се върнали обратно.
– Все някъде трябва да живеят, а тук имат храна и подслон. Чудя се, ако Изменниците спечелят, дали ще завземат именията, или ще ги оставят на робите?
– Хм – беше единственият отговор на Регин. – Видяха ни.
И наистина група от около десетина роби мина през портата и се запъти към тях. Сония си представи как им изглеждат двамата с Регин. Мантиите им ясно ги определяха като киралийски магьосници. Като киралийци, те сигурно не бяха добре дошли тук, но тя се съмняваше, че дори новоосвободените роби, опиянени от победата, ще се осмелят да ги нападнат.
– Какво искате да направим? – попита Регин.
Сония се спря.
– Да ги посрещнем. По-добре да разберем сега как ще ни приемат, вместо по-късно, когато ще сме се отдалечили от границата.
Когато стигна на около двайсетина крачки от тях, групата се спря.
– Кои сте вие? Защо сте тук? – извика един от тях.
– Аз съм Черната магьосница Сония, а това е лорд Регин, от Магьосническата гилдия на Киралия. Тук сме като представители на Обединените земи.
– Кой ви покани тук? – попита същият мъж.
– Преди два дни и три нощи се срещнахме с кралица Савара.
– Тогава защо пристигате няколко дни след тях?
– За да не се окажем на мястото на сражението.
Робите започнаха да обсъждат казаното. Оусън се бе съгласил Сония и Регин да последват Изменниците до Арвис, като се държат на безопасно разстояние от сраженията, за да може Гилдията да следи напредъка на Изменниците. Той предложи Сония да използва оправданието, че проверява дали пътят ще е безопасен за лечителите, които ще изпрати Гилдията – но само ако се наложеше. Колкото по-малко хора знаеха за споразумението, толкова по-малка бе вероятността сачаканският крал да научи за него. Ако Изменниците изгубеха войната, но от тях оцелееха достатъчно хора, които да искат да изтъргуват камъните си, за лечителите щеше да е по-лесно да стигнат дотам, ако кралят не знаеше за това.
Робът, който бе говорил с тях, тръгна напред, следван от останалите. Регин се изпъна и скръсти ръце, но мъжът не му обърна никакво внимание. Робът спря на няколко крачки от Сония и я погледна напрегнато, с присвити очи.
– Трябва да проверим дали казвате истината.
Сония кимна.
– Разбира се – отвърна тя, като не спираше да проклина на ум. Ако успееха да се свържат със Савара, кралицата щеше да разбере, че Сония и Регин я следват. Може би щеше да се опита да ги спре.
Мъжът се изпъна.
– Междувременно можете да останете тук. Скоро ще падне нощ, а ние, сачаканците, се гордеем с нашето гостоприемство.
Тя наведе учтиво глава.
– За нас ще бъде чест. При кого ще отседнем?
Мъжът се поколеба и наведе глава с разколебано самочувствие, сякаш внезапно осъзна, че ненужно се е държал конфликтно.
– Аз съм Фарчи – каза той. После се обърна и представи останалите. Сония реши, че имената са твърде много, за да ги запомни всичките. Отбеляза си имената само на най-смелите и на единствената жена в групата.
С едно грациозно движение на ръката Фарчи покани нея и Регин да го придружат в имението. Докато вървяха, Сония реши, че междувременно може да разбере какво се е случило тук.
– Ако не е твърде грубо от моя страна, мога ли да попитам дали щетите са резултат от нападението на Изменниците?
Фарчи кимна.
– Кралицата и бойците й убиха тукашния ашаки и освободиха робите му.
– А сега какво ще правите?
– Ще се опитаме сами да се оправяме, с помощта на Изменниците.
– Значи Изменниците няма да вземат за себе си това място?
– Някои имения сигурно ще вземат. Повечето ще оставят на бившите роби. Някои ще разделят.
– А останалите бивши роби?
– Ще им се плаща за работата им. Ще бъдат свободни да живеят където пожелаят, да се женят за когото поискат и да запазят децата си.
Тя се усмихна.
– С цялото си сърце се надявам да постигнете това.
Фарчи вирна брадичка и изпъна гръб.
– Ще го постигнем. Изменниците са сачаканци. Те няма да зарежат това начинание, както направи Гилдията.
Тя го погледна втренчено.
– Откъде знаеш това? В нашите архиви не се споменава, че Гилдията или Киралия са се отказали да опитват да сложат край на робството в Сачака.
Той се намръщи.
– Просто… така говорят всички.
– Те казват също така, че Гилдията е създала пустошта, за да обезсили Сачака, но историческите архиви, открити тук, показват, че това е било причинено от действията на един луд човек и мнозина гилдийски магьосници са загинали, докато са се опитвали да го възпрат.
„А сега вече знаем, че Изменниците са виновни, че пустошта така и не се е възстановила“. Тя се въздържа да му каже това. Изменниците бяха спасителите на бившите роби. Дори да повярват на думите й, това нямаше да подкопае усилията на бунтовниците да предотвратят изпадането на сачаканското общество в хаос, щом ашаките престанат да го контролират. „Но един ден истината ще излезе наяве. Чудя се какво ли ще си помислят тогава бившите роби за Изменниците“.
– Този луд човек киралиец ли е бил или сачаканец?
– Киралиец.
– Значи вината все пак е ваша.
Сония въздъхна.
– Да, независимо дали е било направено умишлено или е било грешка, вината е на киралиеца. Точно както цяла Сачака е виновна за нападението на ичаните над Киралия и избиването на мнозина от моя народ. – Тя улови погледа му но той бързо наведе глава. – Ако престана да ви обвинявам за престъпленията, които извършиха ичаните преди двайсет години, вие ще се опитате ли да ми простите за онова, което е извършил един луд човек преди шестстотин години?
Фарчи я изгледа преценяващо и кимна.
– Така е справедливо.
Тя се усмихна и го последва през портата, озовавайки се пред картина на унищожение и надежда, печал и новооткрита свобода.
Когато Сери настигна Гол, той вдъхна дълбоко чистия горски въздух.
– Мирише на пролет.
– Да – съгласи се Гол. – И нощем е топло.
– По-топло – поправи го Сери. – Като по-топло от времето, когато очните ти ябълки замръзваха от студ.
Гол се захили.
– Ще трябва да заобиколим фермата, за да се доберем до онази част на стената, която е най-близо до мястото на срещата.
– Води ме тогава.
Растителността се криеше в нощните сенки на гората и беше невъзможно да се върви тихо и без да се препъват. В подземните коридори бе по-лесно да се ориентират, дори в пълен мрак. Когато стигнаха до стената, която отделяше земите на Гилдията от града, Сери беше сигурен, че са успели да привлекат нечие внимание с пукането на клечки, шумоленето на листа и сподавените ругатни. Изчакаха малко, за да проверят дали някой няма да се появи да провери какво става, но в тъмнината не се показа никой магьосник, прислужник или пазач. Доволни, те се изкатериха върху стената с помощта на клоните на близкото дърво. От върха му Сери огледа източния край на Северния квартал. Къщите бяха построени срещу стената, дворовете им бяха разделени от ниски тухлени стени, покрити с натрошено стъкло, което да попречи на прескачането им. В двора под нозете им имаше малка спретната градинка.
Гол завърза края на въжената стълба около клона, по който се бяха изкатерили на стената. Въжето също бе откраднато от фермата и Гол беше използвал къси пръчки от гората за стъпенки. Той слезе пръв в двора по пропукващата стълба. Сери го последва. Те заобиколиха градинката, спряха се, за да смажат пантите на портичката и се промъкнаха в сенките на улицата, която се намираше от другата страна.
Разходката по градските улици го изпълваше с усещане за свобода. Докато се промъкваха през квартала, Сери се разкъсваше между вълнението и притеснението от поетия риск. Но поне Аний се намираше на сигурно място при Лилия в Гилдията. Той не беше споделил с нея плановете си за вечерта, защото знаеше, че тя или ще се опита да го спре, или ще поиска да дойде с тях. Дори да успееше да я убеди да остане в Гилдията, тя щеше да поиска да разбере защо отива в града, а той не можеше да измисли достатъчно убедителна причина.
„Освен истината. Но се съмнявам, че тя ще бъде достатъчно добра причина за нея – помисли си той. – Тя иска да живея в Гилдията и да оставя залавянето на Скелин на магьосниците. Аний се доверява твърде много на Гилдията. – А аз не? – Той поклати глава. – Не и когато Сония я няма, а Калън ръководи залавянето на Скелин“.
Но той не се беше отказал напълно от Гилдията. Те нямаше да се откажат да издирват магьосниците-отстъпници. Но щеше да им отнеме повече време, отколкото бе склонен да изчаква.
„За да ги принудя да действат, имам нужда от минния огън, а за да го купя, ми трябват пари, но единствените ми запаси, които Скелин все още не е открил, са в ръцете на довереници“.
Довереници, които не вярваха, че Сери е жив и затова отказваха да предадат парите на Гол.
Рискът да попаднат в капан бе голям, разбира се. Двамата с Гол бяха избрали среща с довереника, който бе най-малко вероятно да ги предаде. Името му беше Перин. Гол беше наел три различни улични хлапета за водачи, като всяко едно щеше да преведе Перин по криволичещите улици на три квартала на града. Последните инструкции бяха написани на хартия, така че дори уличните хлапета да не знаят къде е отишъл Перин. Мястото на срещата се намираше на стотина крачки от стената, така че ако се наложеше Сери и Гол да бягат, те имаха голям шанс да стигнат до земите на Гилдията.
Двамата стигнаха пресечката, спряха и се огледаха. Тук входните врати излизаха право на улицата и уличните лампи светеха силно. Нямаше място за криене, затова бе невъзможно да им устроят засада. На отсрещния ъгъл стоеше някакъв мъж и ги наблюдаваше. Макар Сери да не виждаше лицето му, фигурата му бе позната.
– Перин – промърмори Гол.
Сери кимна. Той прекоси пътя и се приближи до мъжа. Перин го погледна напрегнато и се ококори, щом разпозна Крадеца.
– Я виж ти. Жив и здрав.
– Така е – каза Сери, спирайки на няколко крачки от него.
– Ето. – Перин му подаде опакования пакет. – Прати ми куриер, ако искаш останалото.
– Благодаря. Длъжник съм ти.
Довереникът се намръщи.
– Не, не си. Аз си получих възнаграждението и удовлетворението, че онова копеле, дето се нарича крал, не е успяло да докопа всички. – Той протегна ръка. Сери се поколеба, но после се приближи до мъжа и леко плесна ръката му. – Много късмет и здраве – каза Перин, вглеждайки се в лицето на Крадеца. – Очевидно имаш нужда от него.
След това мъжът отстъпи назад, усмихна се уморено и се отдалечи. Сери чу как Гол тихо се приближи отзад.
„Късмет ли имаше предвид или здраве? Или и двете? Дали изглеждам стар и уморен, както се чувствам напоследък?“.
Той усети докосване по лакътя. Тръсна глава, обърна се и последва Гол обратно към къщата по стената, през портата и нагоре по въжето. Изкачването беше по-трудно от спускането, но когато тръгнаха обратно през гората, той усети как настроението му се оправя. Пътуването им си струваше риска. Гол имаше пари, за да купи минния огън. Скоро щяха да са готови да примамят Скелин в капана им.
Хубаво беше да знае, че някой, дори да е прост довереник, бе доволен да научи, че Сери е все още жив.
Глава 21
Нарушител
И въпреки това Денил се поколеба. „Никога не съм знаел каква част от мислите ми разчита Оусън по време на общуванията ни. Винаги съм предполагал, че тъй като знае предпочитанията ми, той не рови твърде надълбоко – и че досега щеше да изкаже възраженията си, ако Гилдията прецени, че се сближавам твърде много с Ачати“. Освен това Оусън можеше да долавя само онова, което Денил си мислеше в момента, докато носи пръстена, но не и спомените му.
Което означаваше, че трябва просто да избягва да мисли за нощта с Ачати, докато общува с Оусън. Разбира се, всеки човек беше склонен да мисли най-често за това, което го тревожеше. Това можеше да бъде преодоляно единствено чрез концентрация и контрол, умения, които Денил усърдно бе усъвършенствал като ученик.
Той затвори очи и направи няколко успокояващи ума упражнения. Когато почувства, че вече може да контролира мислите си, той си сложи пръстена. В главата му веднага прозвуча менталният глас на Оусън.
– Денил. Добре. Имам важни новини за теб. Сония се срещна с Изменниците преди няколко нощи. Кралицата им Савара разкри намеренията си да свали управлението на Амакира и ашаките, и да освободи всички роби.
Нямаше нужда да се притеснява какво щеше да открие Оусън в ума му. Разпоредителят беше погълнат от новините. Сърцето на Денил подскочи, когато Оусън му каза за отклонената покана за участие на Обединените земи в сраженията и за сключеното вместо това споразумение.
– Лоркин се присъедини към Изменниците. Сония и Регин са се отправили към Арвис, като ги следват по петите.
– Изменниците са тръгнали насам?!
– Да. Вчера нападнаха първите имения. Не знам колко време ще им е необходимо, за да стигнат до Арвис, ако въобще стигнат дотам.
– Смятате ли, че ще победят? – Щом Лоркин бе тръгнал с тях, значи вярваше в това. Но щом вече бе един от тях, той може би бе избрал да им помогне, защото шансовете им не бяха много добри.
– Няма как да знам. Сония смята, че те са подготвяли това от години. Не го извършват по принуда. Според нея не биха рискували всичко, ако не вярваха, че ще спечелят.
И въпреки това Ачати не вярваше, че ще успеят. Образът на мъжа се появи в съзнанието му и той усети как го бодва притеснение, преди да го отблъсне.
– Съжалявам, Денил. Знам, че смяташ Ачати за приятел, но не можеш да го предупредиш. Амакира ще разбере, че сме научили за това преди него. Не прави нищо, което би могло да повдигне подозрения за осведомеността ни.
– Разбирам. Какво да правим?
– Останете където сте. Не се разделяйте – това включва и Тайенд. Не им се набивайте в очите. Изменниците няма да ви наранят. Ашаките не би трябвало да го направят, ако не подозират, че сме сключили споразумение с Изменниците. Постарайте се Мерия и Тайенд да научат всичко, което току-що ви казах.
– Ще го направя. Някакви съобщения за тях?
– Не. Сония и Регин ще се присъединят към вас, щом пристигнат, но подозирам, че ще се появят чак след края на конфликта.
– Ще останем тук. Така поне ще знаят къде да ни намерят.
– Да. Отсега нататък докладвайте по веднъж на ден или веднага, след като научите нещо ново. Пазете се, Денил. Свържете се с мен, ако се случи нещо.
Денил свали пръстена и впери поглед в него. „Сачака е във война – помисли си той. – Насам се е запътила армия. Армия от черни магьосници. Които несъмнено ще се сблъскат с армията от черни магьосници на крал Амакира – конфликт, какъвто не е имало от шест века“.
Той пусна пръстена в джоба си, стана и излезе бързо от стаята. Робите отскачаха от пътя му. Едва бе направил двайсетина крачки в коридора, когато зад гърба му се разнесе женски глас.
– Посланик!
Денил се обърна и видя Мерия, която вървеше бързо към него.
– Снощи научих нещо, което може да ви се стори интересно – каза тя.
– Тайенд трябва ли да го научи?
Тя кимна.
Той й махна с ръка и тя тръгна след него. Двамата минаха през Господарската стая, излязоха в коридора от другата й страна и скоро стигнаха до стаята на Тайенд. Робинята, която чакаше до вратата, се хвърли по очи на пода.
– Тай… Посланик Тайенд тук ли е? – попита Денил.
Тя кимна.
– Кажете му, че искаме да го видим.
Робинята бързо се скри в една от стаите. Миг по-късно се чу тих стон и проклятие.
– Вън!
Робинята излетя през вратата и заситни към Денил и Мерия.
– Недей – каза й Денил, когато жената се накани да се просне на пода.
– Посланикът се облича – каза тя и отново застана до стената с наведени очи.
„Оусън каза, че Изменниците ще освободят робите – помисли си Денил. – Ако успеят, къде ще отидат тукашните роби?“ Може би ще останат като платени прислужници. Надяваше се да стане така. Щеше да изпита огромно облекчение, когато те престанат да се държат по този начин. „Макар че сигурно ще си променя мнението, когато започнат да ни врънкат за разни неща, както правят киралийските прислужници“. Той примигна, сещайки се за още нещо. „Ако Изменниците спечелят, сложат край на робството и се присъединят към Обединените земи, възможно ли е някои от бившите роби да станат магьосници?“
Спомни си докъде бе стигнал Фергън в опитите си да попречи на приемането на Сония в Гилдията. Щом той смяташе, че тя не заслужава да стане магьосница, как ли би се отнесъл към сачаканските роби?
Тази мисъл го развесели, но настроението му веднага се промени при появата на Тайенд, който изглеждаше размъкнат в набързо навлеченото си претрупано облекло.
– Посланик. Лейди Мерия – каза Тайенд, махвайки им с ръка. Поведе ги към табуретките, подредени в средата на стаята, после се настани на една изключително голяма възглавница и разтърка очи.
– Късно лягане? – попита Денил.
Тайенд направи физиономия.
– Късно и доста мокро. Сачаканските ми приятели изглеждаха твърдо решени да удавят тревогите си. – Той се обърна към робинята. – Донеси малко вода и хляб.
Щом жената излезе, Денил издигна около тримата заглушаващ звука щит и се наведе към Тайенд.
– Имат си причина.
Елийнецът се ококори и се изпъна.
– Нима?
Когато Денил им предаде новините от Оусън, Тайенд и Мерия закимаха.
– Това обяснява всичко – каза Мерия. – Снощи моите приятелки ми казаха, че две робини, заподозрени, че са Изменници, са били измъчвани и убити. – Тя се поколеба и се намръщи. – Обяснява и още нещо. Приятелките ми смятаха да пътуват до едно провинциално имение през лятото и ме поканиха с тях. Казах, че не мога да отида, а трябва да остана тук, с вас. – Тя кимна на Денил. – А те ми казаха, че ако е нужно, можете да дойдете и вие с Тайенд.
– Ако е нужно? – повтори Тайенд. – Хм.
– Сигурно вече са тръгнали. Предполагам, че мога да разбера къде са. – Мерия изглеждаше разтревожена.
Денил поклати глава.
– Не можем да заминем с тях.
– Тук ли трябва да останем? – попита Тайенд, поглеждайки към Денил. – По време на война се случват грешки. Хората могат да бъдат убити само защото се намират на погрешното място или запратения магически удар пропусне целта. – Той сви устни. – Предполагам, че тримата с Ачати не можем да тръгнем на ново изследователско пътешествие.
Думите му накараха Денил да почувства едновременно признателност и тревога. „Макар че харесва Ачати, едва ли щеше да го включи, ако не беше заради мен“.
– Ако му предложим нещо такова, той сигурно ще заподозре, че знаем за плановете на Изменниците – отвърна Денил.
– Освен ако самият той не знае за тях. Бихме могли да го изведем оттук. Но той никога няма да ни прости, че сме му попречили да изпълни дълга си – додаде Тайенд, извръщайки поглед.
Елийнецът беше прав. Ачати бе верен на краля и на народа си. „Той никога няма да напусне Сачака. Не и заради мен“. Винаги го беше знаел.
– Какво ще направят Изменниците на свободните жени и техните деца? – попита Мерия.
Те се спогледаха мрачно.
– Не мисля, че ще убиват немагьосници – отвърна бавно Тайенд.
– Може би зависи от това как са се отнасяли към робите си – додаде Тайенд.
Мерия сви рамене.
– Колкото и да твърдят, че не харесват Изменниците, приятелките ми като че ли поддържат връзка с тях. Това може би означава, че сте прав. – Тя погледна към Денил. – Притеснявам се за вашия приятел.
Завръщането на робинята го спаси от отговора. Денил се изправи с намерението да си тръгне и Мерия го последва.
– Ще останеш ли за малко, Денил? – попита Тайенд. Елийнецът изчака робинята и Мерия да излязат и едва тогава заговори. – Притеснен си, виждам. Не забравяй, че Изменниците може да загубят.
– Лоркин е с тях.
Тайенд се намръщи.
– Ах, да. Значи и в двата случая е зле, така ли?
Денил поклати глава.
– Можем само да се надяваме, че както и да завърши това, хората, които обичаме, ще оцелеят и ще успеят да се измъкнат. – Той се обърна и тръгна към вратата.
– Обичаш го, нали?
Денил се спря и погледна назад към изправилия се Тайенд. Сети се за думите на Ачати: „Бих искал да сме повече от приятели, поне за известно време, преди обстоятелствата да ни накарат да се държим като врагове“. Той въздъхна.
– Не съм влюбен, Тайенд.
– Нима? – Тайенд отиде до Денил и сложи ръка на рамото му. – Сигурен ли си?
– Да. Никога не съм смятал, че ще продължи дълго. Просто… Очаквах, че ще приключи поради най-обикновени политически причини.
– Страхуваш се за него.
– Както се страхувам за всеки приятел.
Тайенд вдигна недоверчиво вежди.
– Вие двамата сте повече от приятели, Денил.
– Ти и аз сме повече от приятели, Тайенд. Били сме заедно твърде дълго, за да твърдим обратното. В това положение се притеснявам и за теб.
Тайенд се усмихна и леко стисна рамото на Денил.
– Както и аз за теб. Единствената разлика е, че бих те приел обратно без задни мисли. А ти не. – Той се обърна и се върна при табуретките.
Денил го зяпна изненадано. Когато елийнецът го погледна през рамо, Денил бързо отмести поглед и излезе от стаята. Едва когато стигна до собствената си стая, успя да се отърси от изненадата и да се замисли върху всичко, което бе научил и от което се бе страхувал.
Лилия мина през вратата за вътрешния коридор на Университета и направи няколко крачки, преди да види събралите се ученици. Когато ги приближи, те не помръднаха от местата си. Вместо това се обърнаха към нея, а трима й препречиха пътя.
Лилия забави крачка. Зад нея се чу звукът на отваряне на врата и едно триумфално „ха“. Тя се обърна и видя Бокин, който се приближаваше ухилен, заедно с двама ученици.
– Лилия – извика той. – Тъкмо когото търсехме, нали? – Той погледна към момчетата с него и те кимнаха.
Тя поклати глава. „Не мога да повярвам колко са глупави. Не мислят ли за бъдещето? Не смятат ли, че ще помня всичко това и след като завърша?“ Но за тях това бе далечното бъдеще. Те знаеха, че никога няма да й бъде позволено да използва черната магия, освен при изключителни обстоятелства, и не можеха да си представят, че може да си отмъсти и по друг начин.
– Знаеш ли какво чух, Лилия? – попита Бокин. – Някой каза, че учениците отдавна не са се обединявали срещу някой като теб. Някой, който не си знае мястото. Чух, че последния път е било много резултатно.
„Имат предвид Сония“ – осъзна Лилия.
– Резултатно ли? – отвърна тя. – Тя е победила съперника си в предизвикателството и е станала Висша магьосница. Ако на това му викаш резултатно, би трябвало да окуража учениците да се обединят срещу мен.
Тя преглътна смеха си, забелязвайки изненадата по лицата на останалите ученици.
Бокин се намръщи.
– Преди това. Преди…
Вратата зад тях се отвори и през нея мина магьосник с черна мантия. Лилия почувства вълна от облекчение, после бързо наложи маска на спокойствие на лицето си. Дори да покажеше нещо, тя се надяваше, че те ще бъдат твърде заети да зяпат Калън, за да го забележат.
Калън ги огледа и се намръщи още повече, когато осъзна какво става тук. Учениците се поклониха. Той присви очи.
– Лейди Лилия – каза Калън. – Нуждаем се само от един доброволец. – Той огледа лицата им. – Кой от тях ще има честта?
Другарите на Бокин се обърнаха към него и го изгледаха намръщено. Калън проследи погледите им и кимна.
– Вие ще свършите работа, лорд Бокин. Последвайте ме.
Когато мина покрай тях, учениците се притиснаха към стената. Лилия не искаше да върви след Калън и Бокин, затова се обърна и ги поведе към малката стая, в която Калън провеждаше занятията си. Когато стигна вратата, тя се озърна, очаквайки да види, че Бокин е избягал.
Но момчето вървеше послушно до магьосника. То беше пребледняло и се мръщеше. „Притеснява се – помисли си Лилия, преглъщайки усмивката си. – И аз бих се притеснявала. Какво ли иска да прави с него Калън?“
Магьосникът отвори вратата и бутна Бокин вътре. Лилия го последна. Калън му посочи един стол. Бокин седна и заби поглед в пода.
– Благодаря, че ни предлагате услугите си – каза Калън и седна на другия стол. – Лилия обясни ли, че няма да боли?
– Н-н-н… – заекна Бокин с ококорени очи.
– Все още не – намеси се Лилия. – Нямах време да обяснявам много.
Калън я погледна. Макар че се мръщеше неодобрително; тя улови някакъв проблясък в погледа му. „Какво ли е намислил?“.
Той се обърна към младежа.
– Всъщност ако се направи както трябва, субектът дори няма да усети, че разчитат съзнанието му. – Бокин се ококори, но Калън като че ли не забеляза. – Така, наистина пристигнах малко късно и не искам да ви забавям за първите ви занятия, така че най-добре да започваме. – Той махна с ръка на Лилия. – Застанете зад него.
Тя се зарадва, че й е дал причина да се махне от погледа на Бокин, защото подозираше, че няма да може още дълго да сдържа усмивката си. Когато отиде зад гърба му, Бокин се опита да се обърне и да я погледне.
– Това не е… Аз не съм…
Калън се наведе напред и впери предизвикателен поглед в Бокин.
– Променихте намеренията си, така ли? Предполагам, че можем да обявим на всеослушание, че търсим някой друг.
Бокин се вцепени. Лилия можеше да си представи как претегля възможностите си на ум. Да бъде заклеймен като страхливец или съзнанието му да бъде разчетено от страховития Черен магьосник и Лилия. Тя се развесели, когато той реши да остане.
