Текст книги "Кралицата на изменниците"

Глава 31
Награди

В очите на Аний отново се промъкна онази разсеяност – помисли си Лилия, когато излезе от спалнята си. Тя коленичи на пода до креслото и я прегърна. Аний подсмръкна и се обърна към нея.

– Знам, че сте го погребали в гората, но не е правилно. Трябва да го сложим при семейството му.

– Те къде са погребани?

– Не съм сигурна. Гол ще знае.

Лилия я целуна. Когато ръцете на Аний се плъзнаха по тялото й, на вратата се почука. Лилия се отдръпна и въздъхна. Изпрати малко магия към вратата и я отвори.

– Гол – рече Аний с очевидно облекчение, когато едрият мъж влезе в стаята, придружаван от лорд Ротан. – Как мина?

Той седна.

– Нещата се връщат в предишното си състояние невероятно бързо. Крадците веднага спряха да се наричат „принцове“ и си върнаха предишните територии – както и всичко останало, което могат да заграбят. Ако искаш да поемеш територията на Сери, трябва веднага да действаш.

Аний се намръщи.

– А дали неговите хора ще работят за мен?

Сери кимна.

– Онези, които попитах, са склонни. Предпочитат теб пред който и да е от съседите. Помага, че си му дъщеря, но донякъде прави нещата по-трудни. Сери използва всичките си услуги и е длъжник на доста хора, но има скътани парици и е уважаван за това, че спазва обещанията си.

Лилия погледна към лицето на Аний и стомахът й се сви, когато видя каменното изражение на приятелката си.

– Ще го направя. – Тя погледна към Гол. – Но само ако ми помагаш.

Гол се усмихна.

– Надявах се да ме поискаш. Не че не ми се иска да се оттегля.

– Аз те освобождавам – каза Аний. – Няма да си ми телохранител, а мой заместник. Какъвто всъщност беше за баща ми. Не знам защо той просто не те направи такъв.

– За да не ме превърне в мишена – каза й Гол.

– Е, вече няма смисъл да се преструваш на телохранител. Никой няма да ми повярва, че съм си избрала телохранител, който е два пъти по-възрастен от мен.

Гол скръсти ръце.

– Пак мога да те натупам по всяко време.

Аний се изправи.

– Вярно ли? Да видим…

– Простете за прекъсването – намеси се Ротан, – но мога ли да ви предложа да проверите тази теория на друго място, а не в стаите на Сония? А и Висшите магове няма да са доволни, ако закъснеем, особено след като ние настояхме срещата да се проведе колкото се може по-скоро.

Аний го погледна замислено, след което се обърна към Лилия. На лицето й бе изписано извинително изражение.

– Съжалявам, Лилия, но ако ще заемам мястото на баща си, няма да мога да присъствам на срещата.

Лилия впери поглед в нея.

– Но… ти трябва да ни разкажеш какво стана.

– Не, не трябва. Няма никакво значение дали аз ще го разкажа или ти, или лорд Ротан. – Лицето на Аний бе сериозно. – Ние знаем, че Скелин има съюзници в Гилдията. Кой знае кой от крадците е наследил тези връзки? Ако шпионите не знаят как изглеждам, по-добре да запазя това в тайна. А ако знаят, няма нужда да им го припомням.

Пулсът на Лилия се ускори.

– Но… как ще ме посещаваш? Аз не мога да напускам земите на Гилдията. Щом разберат, че в подземията им е живял Крадец и че Скелин също е прониквал в тях, сигурно ще затрупат тунелите.

Аний се приближи до Лилия и я прегърна.

– Ще намерим други начини. Нали не очакваше да живеем заедно?

– Като че ли не.

– Ти ще се дипломираш скоро. Тогава ще ти позволят да напускаш Гилдията. Може би дори ще ти разрешат да живееш в града, както правят други магьосници. Каквото и да се случи, пак ще можем да се виждаме. Никой няма да ни попречи да сме заедно. – А ний се отдръпна и се обърна към Гол. – Ще изляза по другия начин. Ти няма да се побереш вътре, а и хората те видяха, че влизаш, затова по-добре излез с Ротан. Ще се видим при Дония.

– Сигурна ли си, че искаш да минеш оттам? – попита Гол.

Аний кимна.

– Ще се справя.

– Просто… гледай пламъкът да е покрит. Не знам колко минен огън се е разсипал долу.

Аний кимна, после погледна очаквателно Лилия. Девойката схвана намека и изведе Ротан и Гол от стаята. После погледна през рамо, и преди да затвори вратата, Аний й махна с ръка. „Дано успее да се предпази сама в града“.

Не спираше да се притеснява през целия път до кабинета на Разпоредителя. Отклониха се от пътя, за да може Ротан да уреди карета за Гол. След това завариха Джона да ги чака пред вратата на Оусън. Прислужницата изглеждаше леко пребледняла, но се усмихна и стисна ръката на Лилия, докато Ротан чукаше.

– И преди съм минавала през това – напомни й шепнешком Лилия.

– Но аз не съм – отвърна Джона.

Вратата се отвори навътре и тримата пристъпиха в стаята, пълна с Висши магьосници.

– А, добре – каза Оусън, когато Лилия и Джона му се поклониха. Той се намръщи. – Има ли и други свидетели, които да искат да разкажат историите си, лорд Ротан?

– Не, Разпоредителю – отвърна Ротан. – Може да пожелаете да разпитате екипажа, който преди два дни задържахме, но засега аз, лейди Лилия и прислужницата на Сония Джона ще можем да ви опишем събитията, без да се повтаряме.

– Добре. Кой ще започне?

– Мисля, че лейди Лилия най-добре може да опише как е започнало всичко – каза Ротан и погледна към момичето.

Лилия си пое дълбоко дъх.

– От известно време Аний – моя приятелка и телохранител на Крадеца Сери – ме посещаваше в Гилдия през подземните тунели…

– Наблюдавайки лицата на Висшите магьосници, тя видя как погледите им се изостриха, но когато им разказа за пристигането на Сери и ранения му телохранител, някой омекнаха. Калън се намръщи, но тя не можа да разбере дали от неодобрение заради това, че е пазила тайната от него, или от вина заради провала си да открие Скелин, което бе довело до настоящата ситуация.

Неколцина се усмихнаха, когато научиха за капана, който бе планирал Сери, с надеждата Скелин да се озове право сред тях. Но всички признаци на веселие се стопиха, когато тя им разказа за провала на капана, за смъртта на Сери и отвличането на Аний и, както Лилия забеляза със задоволство, по лицата им се изписа гняв, щом научиха за твърдението на Скелин, че има източници в Гилдията.

След това разказът бе продължен от Ротан, който разкри плановете им да спасят Аний без одобрението и помощта на Гилдията, за да не предупредят източника на Скелин. Той спря в момента, когато Лилия се бе качила на борда на кораба и я остави да завърши историята.

Беше й по-трудно, отколкото бе очаквала, да опише как бе победила Скелин и Лорандра. „Убих човек с черна магия. И въпреки това смъртта на Скелин не бе толкова неприятна, колкото тази на Лорандра“. От време на време тя си спомняше писъците на жената. Онова, което лесно бе забравила в онзи ден, се бе превърнало в спомен, който отказваше да избледнее.

Когато приключи, последваха неизбежните въпроси.

– Напуснала си земите на Гилдията и си използвала черна магия без разрешение – каза лейди Винара.

Лилия кимна и наведе глава.

– Всъщност не е – каза им Ротан. – Аз й дадох разрешение и за двете.

– Разрешението трябва да излезе от всички Висши магове или поне от Върховния повелител – каза Оусън, но след това се усмихна и разпери ръце. – Но пък е имало причина да се подозира проникването на поквара сред редиците ни. В този случай предпазливостта е била необходима.

– Ако Лилия ще изпълнява длъжността на Черна магьосница в бъдеще, тя не трябва да се отнася към нас с подозрение – съгласи се Калън.

Болкан кимна.

– Съгласен съм. По-важното е да разкрием кой е източникът на Скелин.

– Имаме нова следа – магьосникът, който попречи на Джона да стигне навреме при Лилия – посочи Винара. Тя се обърна към прислужницата. – Кой е той?

Очите на Джона се разшириха, когато вниманието на всички се насочи, към нея. После тя погледна към другия край на стаята.

– Лорд Телано.

Всички се обърнаха към Декана по лечителски умения. Той ги огледа и разпери ръце.

– Просто съвпадение – възрази магьосникът. – Опитах се да й помогна да намери лейди Лилия и обърках стаята. Това не доказва нищо.

– Но е интересно, предвид поведението ви напоследък – каза Винара. – Това обяснява защо…

– Почакайте – прекъсна ги Оусън. – Лейди Лилия. Джона. Има ли още нещо, което искате да ни кажете?

Двете поклатиха глави и той кимна.

– Моля, изчакайте отвън.

– Лилия трябва да остане – каза Калън. – Може да имаме нужда от нея.

Лилия го погледна изненадано. „Ако той е от шпионите на Скелин, няма да иска да остана“. Оусън огледа стаята и тя се удиви, че повечето магьосници кимат. С изключение на лорд Телано. Какво беше казала Винара? „… предвид поведението ви напоследък“. Какво беше направил?

– Много добре – каза Оусън. – Остани, Лилия.

Джона прие това като покана да напусне. Ротан се приближи до празния стол и седна, оставяйки Лилия единствена правостояща в стаята. Вниманието на всички бе насочено към Телано.

– Лорд Телано – каза Винара. – Вие ли сте източникът на Скелин в Гилдията?

– Не – отвърна твърдо Телано.

– Тогава защо роетът, с който се снабдяват повечето магьосници и ученици, идва от вас?

– Защо помощниците ми са ви виждали да посещавате членове на подземния свят и да носите пакети в Гилдията? – попита Калън.

– Защото ми харесва да пуша роет – каза Телано, разпервайки ръце. – Както и на много други. Няма закон, който да го забранява.

– Скоро ще има – рече тихо Винара.

– Но има закон, забраняващ работата с престъпници – отбеляза Оусън.

– Аз не работя с никого. Просто се случи така, че купувам техни продукти. Много магьосници го правят, често неволно. – Телано се обърна към Лилия. – За нея се знае, че е работила с Крадец. Никой не задава въпроси за това.

– Ще стигнем и до това – увери го Винара. – От известно време се оправдавате по този начин, лорд Телано, но това не обяснява опита ви да унищожите реколтата ни от роет. За някой, който харесва опиата, това е… странно.

Той поклати глава.

– Помислих си, че по някакъв начин Крадците са успели да стигнат дотук.

– Наистина ли? Това не беше извинението ви, когато ви хванахме.

– Не знаех на кого да вярвам. Може би вие работехте с тях. Все пак се оказа, че в Гилдията има шпионин.

– Едно обикновено разчитане на съзнанието ще докаже невинността ви – каза лорд Пийкин.

Стаята утихна. Лилия се огледа и видя едновременно неохота и надежда. „От известно време са искали да го направят, но са се притеснявали от последствията, ако се окаже невинен. Най-малкото ще ги намрази заради това, че не са му вярвали.“

Ами ако беше виновен? Тогава щеше да е още по-лошо.

– Ще се… – започна Оусън.

– Не – отвърна Телано и думата отекна в стаята.

– Отказът ви да сътрудничите не ни окуражава – посочи Оусън.

– Тогава ме понижете. – Телано изглеждаше мрачен.

– Не. – Всички погледи се обърнаха към Болкан. Върховният повелител седеше, поставил лакти на облегалките на креслото, и пръстите му се докосваха. – След като Сачака вече се управлява от Изменниците и вниманието ни не е насочено към тях, трябва да решим този проблем. Разчетете съзнанието му, Калън.

Всички го погледнаха изненадано. Телано се ококори, но бързо се успокои. Когато Калън се изправи, той също се надигна бавно.

– Е, щом се налага. Поне ние двамата имаме нещо общо – промърмори той.

Лилия си пое рязко дъх.

– Аз… не съм убедена, че това е добра идея – насили се да произнесе тя; навеждайки очи, когато всички се обърнаха към нея. – Имаше моменти, когато подозирах, че Черният магьосник Калън е… човекът.

Думите й породиха изненада и раздразнени реакции.

– Трябва да изчакаме завръщането на Сония – предложи някой.

Лилия вдигна глава и се насили да срещне погледа на Калън. Той й се усмихна.

– Както казах, може да имаме нужда от Лилия. Недоверието към мен скоро ще бъде част от отговорностите й. Предлагам тя да разчете и моето съзнание, за да могат всички да се успокоят.

Лилия впери поглед в него, изпълнена със съмнения, и усети как в гърдите й се надига вина. „Ако е невинен, ще се чувствам много зле, че го сметнах за източник на Скелин, след всичко, на което ме научи. Но ако не е… дали ще използва това, за да може тайно да ме изнудва?“

Оусън кимаше със съгласие. Болкан също. Калън й махна с ръка. Нямаше как да се измъкне от това. Ако това бяха намеренията му от самото начало, тя с лекота бе попаднала в капана му. С пресъхнала уста Лилия се приближи до него. Той я хвана за ръката и без да спира да се усмихва, я притисна към главата си.

– Помните ли какво трябва да направите?

Тя кимна и затвори очи.

Невъзможно й беше да каже колко време беше минало, преди да се отдръпне отново от него. Изпълваше я вина, че го беше подозирала, но най-силно бе залялото я облекчение. „Сега разбирам защо Гилдията го е избрала. Той би предпочел да умре, отколкото да я предаде. Ненавижда себе си заради това, че е попаднал в капана на роета – а аз нямах представа, че копнежът може да е толкова силен. Голяма съм късметлийка, че се отървах“. Той бе изказал възхищение от готовността й да рискува живота си за Аний, а тя видяла раздразнението му и срама, че не бе успял да намери Скелин и да се разправи с него. „Но наистина се е опитвал; вече съм сигурна в това. Мога да му простя провала“.

Освен това я бе предупредил, че ако лорд Телано е виновен, разчитането на съзнанието му няма да е от най-приятните й преживявания. Лилия се обърна към магьосника. Мъжът огледа стаята, намръщи се и стана. Стоеше вдървено, докато тя протягаше ръце и ги притискаше към слепоочията му.

Не беше приятно. Той се опита да я блокира. Опита се да мисли само за други неща – които биха могли да отвлекат вниманието й. Опита се да й покаже лъжи. Но въпреки това тя успя да види всичко. Видя началото, в пушалните. Видя как доставчиците му предлагат да не пазарува през Домовете, а да се обръща директно към тях. Видя как е започнал да се притеснява, че Гилдията ще отхвърли опиата, затова започнал да пристрастява нови и нови магьосници към него, за да могат да се противопоставят на евентуалната забрана. Всичките му мисли бяха просмукани с жесток копнеж за роет. След като Лилия бе убила Скелин, той се притесняваше, че вече няма да има откъде да си го набавя. И заради това я мразеше. Единствената му утеха бе, че много други магьосници също ще страдат.

За нея бе истинско облекчение да изтегли сетивата си и да се върне в стаята. Докато разказваше на Висшите магове какво е научила, тя се чудеше как роетът бе успял да причини това на Телано, който сигурно е бил достоен мъж, при положение, че са го избрали за Висш маг, и Лечител на всичкото отгоре, докато Калън бе успял да устои, а и тя не се беше пристрастила. „За Гилдията би било по-лесно да прецени какво да прави с роета, ако реакциите бяха едни и същи“.

– Тя лъже – обяви Телано. – Защо вярвате на нея, а не на мен? Тя вече призна, че е работила с Крадец.

– Дадохме ви възможност за по-обикновено разчитане на съзнанието – отбеляза Оусън. – Променихте ли решението си?

Телано го погледна и се изпъна.

– Не. Ще докажа невинността си по по-убедителен начин.

– Ще получите възможност, след като ви назначим Изслушване – каза Оусън. Той се обърна към Калън. – Отведете го.

Телано се мръщеше, когато го изведоха от стаята. Лилия стоеше смутена, докато Висшите магове се спогледаха.

– Видяхте ли намек и за други шпиони в Гилдията, Лилия? – попита тихо Оусън.

Тя поклати глава.

– Това е голямо облекчение. – Той погледна към останалите. – Ще изчакаме завръщането на Сония, преди да обявим Изслушване, но трябва колкото се може по-бързо да наложим забрана върху роета и да обявим намеренията си да открием лечение. – Той погледна към Винара. – Искам да включите Сония в търсенето на лекарство. – Винара се намръщи и отвори уста, за да възрази, но Оусън вдигна ръка. – Тя първа откри проблема и е време вие двете да започнете да работите заедно. А и това е най-добрият начин, за който се сещам, способен да откъсне мислите й от сачаканските проблеми.

Лилия се намръщи. „Защо им е…?“. После видя, че Винара кимва към нея и Оусън я погледна.

– Благодаря, Лилия. Ще поискаме от теб да говориш на Изслушването, но сега можеш да си вървиш.

Лилия се поклони и тръгна към вратата. Когато мина покрай Ротан, той се усмихна и й кимна.

„Всичко свърши – помисли си тя, – доколкото може да е «свършило». Аний е в безопасност, доколкото може да е в безопасност един нов Крадец, но поне Скелин го няма. Вече мога да завърша обучението си. И макар онова, което трябва да правя след това, вече да е предопределено, като че ли нямам нищо против. Стига да мога да виждам Аний“.

Тя нямаше никаква представа как щяха да го постигнат. Но в едно беше сигурна – Аний щеше да намери начин.

Сония свали пръстена на Оусън и го прибра.

– Това вече беше интересно.

Регин отвърна поглед от прозореца и я погледна.

– Нима? Някакви новини от Гилдията?

– Отстъпникът Скелин е убит. Както и майка му, Лорандра. Все още не знам подробностите. Оусън каза, че може да почакат, докато не се приберем у дома.

– Това са добри новини.

– Да, но има и лоши. Лорд Телано е работил като шпионин на Скелин и се е наложил като основен доставчик на роет за Гилдията. Силата му е блокирана и в момента обитава Наблюдателницата.

Регин повдигна вежди.

– Телано? Деканът по лечителски умения?

– Да. Точно той. – Тя поклати глава. – Единствената полза от това е, че роетът най-после е обявен за незаконен.

– Ами магьосниците, които са пристрастени към него?

– Винара е успяла да се сдобие със семена на роет, за да може Гилдията да отучи постепенно магьосниците от него. Започнала е да търси и лекарство. Оусън иска да й помагам. – Сония погледна през прозореца към пустошта. – Сега разбирам защо толкова настояваше да се прибера у дома.

Регин се усмихна.

– Сигурен съм, че това не е единствената причина.

– Защо? Нима смятате, че има и друга причина?

Той сви рамене и погледна настрани.

– Лилия все още не е равна на Калън. Вие сте единствената, която може да го държи под око.

– Ах, Калън. – Сония се намръщи. – С нетърпение очаквах да се прибера у дома, докато не го споменахте.

Регин се обърна и се опря с лакът върху облегалката.

– Останах с впечатлението, че искате да поемете лечителството в Сачака. Да основете болница.

Сония поклати глава.

– Всъщност не. Искам да видя, че нещата в Сачака се оправят, но не мисля, че те имат нужда да го свърша вместо тях. Просто… не исках да съм далеч от Лоркин. – Тя въздъхна. – А вие очаквате ли с нетърпение да видите дъщерите си?

Той сви рамене.

– Да. Но те нямат нужда от мен. Всъщност изобщо не умирам от желание да се връщам.

– Така ли? Искате да останете тук?

– Не точно тук. Но… – Той присви очи. – Не съм сигурен, дали все още съм ви разбрал правилно.

Сония примигна.

– Мен? Че какво има да ми се разбира?

Регин повдигна вежди.

– О, много неща.

Тя скръсти ръце и го погледна.

– Така ли? И какво сте разбрал досега?

Той се усмихна.

– Че ви привличам.

Сония го зяпна и пулсът й внезапно се ускори. „Проклет да е. Как го е разбрал?“ Тя си пое дълбоко дъх и го издиша бавно, обмисляйки как да го отблъсне по възможно най-мекия начин.

– Лорд Регин, аз…

– Освен това знам, че вие сте разбрали, че ме привличате – прекъсна я Регин. – Отне ви доста време, но предполагам, че първо трябваше да ми простите за това какво злобно и тесногръдо копеле бях като ученик.

Това нямаше да е лесно. „За никой от нас“ – трябваше да признае тя.

– Регин, не съм…

– Привлечена от мен? – Той повдигна вежди. – Значи отричате?

Тя се поколеба, после се изпъна и го погледна в очите.

– Да, отричам.

Той присви очи.

– Лъжете.

„Какво бъркам тук?“ Сония отпусна ръце и се опита да положи длани върху хълбоците си, но това се оказа доста трудно в движещата се карета, затова се задоволи просто да му се закани с пръст.

– Не смейте да ме наричате лъжкиня, когато…

Той се засмя.

– Ах, Сония. Ако съм знаел колко е забавно да ви дразня, отдавна да съм се заел с това.

Паниката, която бе започнала да се надига в гърдите й, се стопи. „Просто се закача с мен. Не говори сериозно“. Облекчението бе последвано от разочарование. „О, стига глупости“ – каза си тя. После въздъхна и отново се облегна назад.

– Може вече да не сте злобно тесногръдо копеле, лорд Регин, но сте все същия манипулатор.

Той сви рамене.

– Нищо ново. Но се надявам да се съгласите, че винаги съм го правил с добри намерения. – Регин се наведе към нея. – Ала бих искал да разбера какво не ви допада в идеята да бъдем заедно.

Тя се поколеба, преди да отговори. „Поне е готов да го обсъдим. Може би трябва. Да избием тази мисъл от главите ни“.

– Това би било… добре, доста хора ще възразят срещу това. Аз съм черна магьосница. Вие сте… женен.

– Това ли е всичко? – Той поклати глава. – Каква сте традиционалистка. Сония, жената, която промени всичко – Гилдията, киралийското общество, начинът, по който възприемаме черната магия – се притеснява от клюките?

– Разбира се. Нужни ми бяха години, за да спечеля доверието на хората. Не мога да си позволя да го изгубя.

– Няма. Те ще се зарадват, ако видят, че сте избрала друг магьосник.

Тя извърна поглед.

– Не можете да сте сигурен в това.

– Познавам киралийските клюки по-добре от вас – отвърна той. – И имам съмнителното удоволствие да съм ги изпитал на свой гръб.

Регин въздъхна. Сония го погледна и сърцето й потрепна. Той изглеждаше разочарован. „Може би е прав. Не, няма как да знае какво съм преживяла през последните двайсет години. Хората непрекъснато да преценяват всяко мое движение, всеки приятел или любовник, който съм имала“.

Но стрелвайки го отново с поглед, тя знаеше, че той е прав поне за едно. Наистина я привличаше. Много. „Колкото и ненормално да е това“.

– И така – рече тихо той, – щеше ли да е приемливо, ако бях разведен?

– Не! – възрази тя, макар да не беше сигурна дали реагира така на въпроса му или на това, че Регин не се отказва от темата.

– Може би трябва да перифразирам. Щеше ли да е приемливо за вас, ако бях разведен? – Той се наведе към нея и тя го цогледна. – Ако мнението на останалите нямаше значение, щяхте ли да ме приемете?

Регин я гледаше право в очите. Нямаше да е лесно да го излъже. Тя се поколеба и отвори уста да се опита.

Но не успя да каже нищо, защото той внезапно я целуна. Сония замръзна от изненада, когато Регин плъзна ръцете си около нея и я привлече към себе си. Тя установи, че не може да направи нищо, за да се възпротиви. Тялото й направи онова, за което копнееше – да почувства топлината му.

Трябваше да признае, че целувката бе невероятна. Когато свърши, тя се почувства разочарована, макар да бе останала без дъх. Регин я погледна, но не тъй самоуверено, както преди. „Ако сега се възпротивя, той ще се откаже.

Не искам да се възпротивявам“.

Сония се замисли какво да каже.

– Все още не сте разведен – напомни му тя.

Регин се усмихна.

– Напротив. Кралят ми даде развод, преди да тръгнем към Сачака.

– Какво? Вие не ми казахте!

– Разбира се, че не. Познавам ви твърде добре. Щяхте да усетите намеренията ми и да ме държите на една ръка разстояние – каза й той.

– През цялото време сте го планирали? Ах вие, манипулативен интригант…

– Но винаги с добри намерения – рече той. После я целуна отново.

Когато Лоркин влезе в стаята на кралицата, Савара вдигна поглед от документите, които четеше, и се усмихна. Лоркин се спря и притисна длан към сърцето си, но тя се намръщи и му махна с ръка да влиза.

– Престани. Никой не ни гледа. А Тивара те чака – каза му тя.

Той отиде до стаята, където спяха с Тивара. Почука леко по вратата, чу тих отговор и влезе. Тивара лежеше на тясното легло и четеше други документи, облечена само в къса риза. Той затвори вратата и се облегна върху нея с надеждата, че няма да му се наложи да се махне оттам скоро.

Тя го погледна и завъртя очи.

– Престани.

– Не мога – отвърна той.

– Много добре. Тогава си стой там. Накрая ще ти омръзне.

– Съмнявам се.

Тивара се опита да не му обръща внимание, но той виждаше, че очите й шарят по листовете, без да стигат до краищата им. Накрая тя ги остави, въздъхна и го погледна.

– Предполагам, че има начин да те накарам да престанеш, който да удовлетвори и двама ни.

Той ококори очи в подигравателна невинност.

– И двама ни?

– Определено. Ела насам и нека да поекспериментираме малко с твоята нова способност. Предполагам, че има някои удовлетворяващи и двама ни начини да приложим това умение.

Малко по-късно Лоркин лежеше на пода до нея, а чаршафите служеха като не особено подходящ заместител на дюшек. И преди беше изморен, а сега още повече, но това бе приятна умора и той устоя на изкушението да я изцели.

– Наистина ни трябва по-голямо легло – каза Тивара.

– Да.

– Как са нашите посланици?

Лоркин преглътна усмивката си. Савара бе започнала да нарича Денил и Тайенд „нашите“ посланици от деня, в който се беше запознала с тях.

– Добре са. Намират се в библиотеката, радват се като деца на новите играчки. Мисля, че откриха нещо за книгата на Денил.

– Такива ли са, за каквито си мисля? Двойка ли са?

– Бяха. Дълго време, мисля. Докато Денил не дойде тук. Разделиха се, но не знам защо.

– А сега?

Той сви рамене.

– Не знам. Като че ли отново изглеждат близки. Но така ми изглеждаха и преди Денил да дойде тук, така че с тях човек никога не знае. – Той се намръщи. – Макар че тогава имаше напрежение, което сега липсва.

Тя се обърна към него.

– Няма ли да ме попиташ за какво искаше да поговорим Савара?

Той се претърколи настрани.

– За какво искаше да говорите Савара?

– Обсъдихме плановете й за Сачака.

– Я, каква изненада.

Тивара го смушка в ребрата.

– Слушай. Решихме, че засега именията ще могат да се поддържат добре и без нашата помощ. Все още има няколко, които искаме да освободим. Намираха се твърде встрани от пътя ни. Но щом приключим с тях, основната ни задача е да възстановим пустошта.

– Но преди това трябва да оправим града. Структурата му не е подходяща за промените, които планираме. Целият е съставен от имения, защото ашаките общо взето си бяха самодостатъчни. Макар всяко имение да може да побира много бивши роби, накрая всеки от тях ще поиска да има свой дом. Освен това искаме да съберем хора със сходен опит, които да работят заедно. Това означава, че много сгради трябва да бъдат съборени и да бъдат построени нови.

– Това ще отнеме години.

Тя кимна.

– Междувременно трябва да установим приятелски отношения с Обединените земи. Савара се притеснява, че останалите ще научат за промените тук и ще се опитат да се възползват от това. Може би не чрез нашествие. Кристалите ще успеят да ги отблъснат. Но има и други начини, чрез търговия и политика, да се спъне развитието на една възстановяваща се държава.

Лоркин затаи дъх. Това бе мисията, която му бе поверена от предишната кралица. За това той бе най-подходящ. Познаваше добре начина, по който работеха и Изменниците, и Обединените земи.

– Савара реши да ме изпрати в Киралия, за да продължа да проучвам възможностите за търговия и съюз.

Той я зяпна изненадано и объркването му бе последвано от разочарование.

– Нали нямаш предвид…

– Да. – Тивара се усмихна. – Отиваме в Киралия. Ти ще бъдеш мой водач и помощник.

Той въздъхна. „Е, не е това, което очаквах, но предполагам, че все пак е достатъчно добре“.

– Ех, Лоркин. – Тя протегна ръка и го погали по бузата. – Никога нямаше да те изберат за този пост. Не си бил Изменник достатъчно дълго, за да ти позволят да преговаряш от името на Изменниците.

– И съм мъж.

Тя кимна.

– Това също.

– Осъзнаваш ли, че никоя друга страна не разсъждава по този начин? Всичко, за което смятате, че мъжете не са подходящи, в другите страни не е подходящо за жени.

– Знам. Ще трябва да свикват с нас, както и ние трябва да свикнем с тях. – Тя се засмя. – Освен това, ако някога ще ставам кралица, както възнамерява Савара, не мога да си позволя да бъда виждана да вървя подир някой мъж. Особено киралиец.

Стомахът му се преобърна.

– Ти… смяташ да ставаш кралица?

– Савара планира да ме прави кралица. – Тя сви рамене. – Не съм сигурна дали искам да бъда. Но много неща могат да се променят. Ако наистина се случи, то ще стане след много, много време. Надявам се, че тя ще живее дълго колкото Зарала. Да бъдеш кралица е голяма отговорност, а преди това искам да направя много други неща. Като например да имам деца. – Тя леко наклони глава. – Това звучи ли ти като живот, който би ти харесал?

Зави му се свят от възможностите. „Това ми се струва твърде невероятно. Просто искам да бъда с Тивара. И… да, ще е чудесно да имаме деца“. Той я погледна и гърдите му се изпълниха с топлота.

– Звучи чудесно. Добре де, с изключение може би на онази част, че ще управляваме цяла страна. Но предполагам, че ако Изменниците приемат мисълта кралят им да е киралиец… да, съгласен съм, стига това да означава, че ще прекарам живота си с теб.

Тя завъртя очи.

– Ти няма да си крал. Ние нямаме крале.

– Дори и чрез брак?

– Дори тогава. Наистина ли се надяваше да станеш крал?

– Разбира се, че не. Не мога да се сетя за нещо по-ужасно. – Той се ухили. – Макар че не ми се струва честно. Обзалагам се, че на съпруга на кралицата му се налага да работи здраво, без надежда за оттегляне, да разговаря с дразнещи хора и да присъства на отегчителни церемонии и събития, и да слуша оплакванията на жена си за това колко е тежък животът, като същевременно е длъжен да изпълнява всяко нейно хрумване – и да се грижи за децата, докато тя върши кралските си дела. И да не получава никакво признание за това. – Каквото сигурно изтърпяваше и киралийската кралица, осъзна той.

Тивара сви рамене.

– Никой не се е оплаквал досега.

Лоркин изсумтя.

– Вие, Изменниците, въобще не сте толкова равноправни, както твърдите. Но както сама каза, много неща могат да се променят.

Тивара отново го смушка в ребрата, този път по-силно.

– Не чак толкова. А сега да се връщаме в леглото, за да поспим малко. Утре ни чака много работа.