Текст книги "Кралицата на изменниците"

Глава 28
Победа и поражение

Когато пръстите на Скелин докоснаха челото на Лилия, тя не се сдържа и се отдръпна. Той отново протегна ръка, вперил очи в нейните.

– Ако усетя, че ме мотаеш или се опитваш да ми причиниш болка, майка ми ще отреже ушите и носа на приятелката ти – изръмжа той.

Лилия наведе поглед и сърцето й заби лудо. „А щом го направя, той ще поиска още. Ще заплаши да я нарани, докато не го науча на всичко. След това ще убие и двете ни. По-добре да се придържам към плана ми. Ако се проваля, поне болката и смъртта няма да бъдат отлагани много. Но трябва да действам бързо. Не трябва да му оставям време да реагира“.

Тя се пресегна, сграбчи го за китките, сякаш за да го спре, и притисна дланите му към слепоочията си. После си пое дълбоко дъх, затвори очи, извлече енергия, достатъчна за разбиването на мощен щит и я изпрати към него през дясната си длан под формата на пронизващ силов удар.

Лилия почувства как бариерата му се разцепва под неочакваната и прецизна атака. „Получи се!“ Изненадана, тя започна да изтегля енергията му, надявайки се, че парализиращият ефект ще му попречи да се бори или да говори. И тъй като Скелин бе застанал с гръб към майка си, Лилия се надяваше, че Лорандра няма да забележи нищо.

Захватът на ръцете му отслабна, но тя ги задържа върху слепоочията си. Отвори очи и използва магията си, за да му попречи да се свлече на земята. Той се взираше в нея, а зениците му се бяха разширили от гняв и страх.

„Да, страхувай се от мен – помисли си Лилия. – Този път подцени жертвата си. Твърде голямо бе нетърпението ти да се сдобиеш с онова, което искаш“.

Но и тя не биваше да го подценява. Както не трябваше да подценява и майка му. В момента Лорандра представляваше по-голяма опасност от Скелин. Все някога щеше да усети, че нещо не е наред, а в ръката си продължаваше да държи нож, опрян в гърлото на Аний. Разколебана от съмнения, Лилия забави източването на енергия. Не знаеше колко време ще е необходимо, за да източи повечето от нея, затова трябваше да реши какво да прави след това.

„Трябва да защитя Аний, преди Лорандра да разбере, че източвам Скелин“. Тя извърна леко глава настрани, за да може да вижда Аний, и протегна сетивата и магията си напред. Трябваше по някакъв начин да издигне бариера между ножа и кожата на Аний, без някой да забележи. Източването на енергията и използването й едновременно с това си беше истинско изпитание. „Калън трябваше да ме научи да го правя…“

Магията й се сблъска със съпротивление.

„Щит! Бариерата на Лорандра. Сигурно е нейната, Скелин не може да използва силата си“.

Веднага разбра, че е направила грешка. Лорандра се намръщи. „Тя знае, че не би трябвало да правя каквото и да било с магията си. Скелин би ме спрял“. Изпълнена с ужас, тя видя как очите на Лорандра се разшириха, след което се присвиха гневно.

Лилия изтегли голямо количество енергия и я запрати срещу Лорандра в мига, когато ръката на жената помръдна. От гърлото на Аний плисна кръв.

„Не!“ Лилия пусна Скелин на земята. Бариерата на Лорандра падна, момичето подхвана Аний и притисна длан към гърлото й. Кръвта се процеждаше през пръстите й. Тя покри себе си и Аний с бариера, постави приятелката си на палубата и проникна със сетивата си в тялото й. „Затворете се!“ – изкомандва Лилия на съдовете, които пренасяха кръвта на Аний. Лечителската й сила потече напред, плътта започна да се съединява. Кръвоносните съдове и мускулите се възстановиха. Гърдите на Лилия се изпълниха с надежда, но когато кожата на гърлото на Аний се срасна, тя свали ръката си. „Бях ли достатъчно бърза? Дали не е изгубила много кръв?“

Аний лежеше неподвижно и се взираше в платната и синьото небе над главите им. Лицето й беше пребледняло. Устните бяха сини. „Но тя е жива. Сърцето й бие. Все още диша. Жива, но…“

Някъде наблизо се разнесе писък. Лилия се сепна, обърна се и видя как Лорандра се надига, а Скелин лежи в краката й. Той също се взираше в небето. Лорандра се обърна към Лилия. Щом зърна изкривеното й от гняв лице, момичето побърза да подсили щита си, но удар не последва.

Вместо това въздухът пред Лорандра започна да се вълнува. Лилия усети горещината и улови образа на кожа и плът, които са сгърчени и потъмнели. Избухнаха пламъци, които обвиха фигурата на Лорандра. Жената изпищя, залитна назад и падна зад перилата.

Зашеметена от образа, който продължаваше да се носи в съзнанието й, Лилия не можеше да помръдне. После осъзна, че екипажът около нея надава викове, а от небето се сипят предмети. Платна. Въжета. Дървена дъска отскочи от бариерата й. Нещо унищожаваше такелажа на кораба. Сигурно същото, което бе поразило Лорандра. Лилия се надигна, изпъна врат и се огледа. Забеляза, че от другата страна се приближава морски съд, на чийто нос стоеше фигура с лилава мантия.

– Лилия?

Момичето затаи дъх и погледна надолу към Аний. Очите на девойката бяха отворени. Сърцето на Лилия подскочи от радост и облекчение.

– Ти си жива! Жива си! – Лилия полегна до Аний и я притисна към себе си. – Как се чувстваш?

– Ужасно. Но не толкова зле, колкото мисля, че се чувства онази кучка – ако е все още жива.

– Видя ли?

– Да. Макар че не бях напълно в съзнание. – В ъгълчетата си устните на Аний все още бяха синкави. Тя се намръщи. – Скелин мъртъв ли е?

Лилия погледна към Крадеца, който лежеше на няколко крачки от тях.

– Така изглежда, но може да е само изтощен. И в двата случая повече не може да ни нарани.

– Направи ми услуга и провери.

Лилия се огледа и видя, че екипажът се страхува да се приближи. Тя се изправи неохотно и отиде при Скелин. На лицето му бе застинало изражение на болка и изненада. Той не дишаше. Лилия го докосна и не усети никаква енергия в него. „Не може да е по-мъртъв от това. Но когато Лорандра преряза гърлото на Аний, аз не бях приключила с източването на енергията му“. Когато си спомни как бе изтеглила голямо количество сила, за да разбие бариерата на Лорандра, тя осъзна, откъде я бе взела. Беше победила Лорандра със силата на Скелин.

Лилия погледна през перилата. Очакваше да види тялото на магьосницата да се носи по водата, но от нея нямаше и следа. Момичето се върна при Аний и седна до нея.

– Да. Мъртъв е. Гилдията няма да е особено доволна.

Аний изсумтя грубо.

– Не заради роета – рече Лилия. – Искаха да разберат кои са помощниците му, особено тези в Гилдията.

– Не се тревожи. – Аний се намръщи. – Татко ще разбере кои са.

Лилия се задави. „Тя не знае“.

Очите на Аний се разшириха.

– Той… Не се е преструвал, нали?

Лилия прехапа устни и поклати глава.

През лицето на Аний премина болка. Тя изруга. Но когато Лилия се пресегна да я прегърне, Аний поклати глава и лицето й придоби каменно изражение.

– По-късно ще има време за това. Трябва да свършим още много работа и не можем да… Татко се постара онова, което се случи на семейството му, да го направи по-силен, не по-слаб. Аз също трябва да съм силна. – Аний се надигна на лакти, но лицето й пребледня още повече и тя отново се отпусна назад.

– Почивай – каза Лилия. – Изгуби доста кръв и тялото ти се нуждае от време да я възстанови.

– Колко време?

Лилия сви рамене.

– Не съм сигурна. Може би няколко дни. – Тя се усмихна тъжно на изкривеното от нетърпение лице на Аний. „Но ще й трябва много повече време да излекува сърцето си“. – Трябват ти храна и вода. Ротан ще пристигне всеки момент. – Лилия изви глава и видя, че другият кораб се приближава.

Аний кимна. Оглеждайки се, Лилия забеляза дрипавите дрехи, с които бе пристигнала.

– Трябва да се облека.

– Да. Защо Скелин те накара да се съблечеш по долни дрехи? – Аний повдигна едната си вежда. – Не че се оплаквам.

– Искаше да е сигурен, че не нося нож.

– Колко странно звучи това; магьосник се притеснява от ножове, а хората с ножове обикновено се страхуват от магията, но предполагам, че черната магия малко променя нещата.

– Вече не. – Аний се намръщи и Лилия поклати глава. – Ще ти обясня по-късно.

– Оусън? Битката започна. През няколко улици се чуват звуци и се виждат проблясъци.

– Виждаш ли сражението?

– Не. Ами Денил?

– Той се свърза с мен, за да ми каже, че са пристигнали в имението на Ачати, но оттогава не съм се чувал с него. Къщата се намира на главния път към двореца, така че ще могат да видят сраженията само ако ашаките отстъпят.

– Искате ли да се приближа още?

– Не. Останете където сте. Не сваляйте пръстена. Денил сигурно ще сложи и своя скоро. Подозирам, че едновременното носене на пръстените ще ми дойде малко… в повече, макар че пръстенът на Наки като че ли ме предпазва от мислите ви.

Сония погледна към другия пръстен, който носеше на ръката си. Тя не беше казала на Оусън за това, че се беше измъкнала от къщата, макар пазачите-Изменници да й бяха казали да стои там. Ако всичко вървеше както трябва, нямаше да й се наложи да му казва.

„Единственото притеснение на Изменниците е да не се намесим. Стига да не го правя, мисля, че ще ми простят желанието да разбера какво се случва със сина ми“.

Проблемът беше там, че тя все още не виждаше Лоркин. Трябваше да разчита на Денил да й покаже какво се случва. А той нямаше да може да го направи, ако ашаките не отстъпеха. А да не отстъпят би означавало, че печелят сражението.

Не за пръв път тази сутрин тя усети как тревогата се надига в гърдите й като задушаваща вълна. Сония си пое дълбоко дъх, отблъсна я и прецени възможностите си. Можеше ли да се приближи още повече, без да поставя в опасност Регин или бъдещите отношения между Обединените земи и Сачака?

От покрива на дома на Ачати, Денил можеше да види целия град, но в по-голямата си част това бяха просто покриви. Не можеше да разбере къде се провежда битката. Грохотът и плющенето на удари, които се блъскаха в бариери или каменни стени, отекваше из целия град. Над някаква сграда, намираща се поне на хиляда крачки от него, се кълбеше дим, непрекъснато осветяван от проблясъците на магия.

– Смятате ли, че с робите на Ачати всичко ще бъде наред, ако Изменниците спечелят? – попита Мерия. – Или и те ще бъдат убити, заради това, че са останали лоялни?

– Страхувам се, че ще стане точно така – отвърна Тайенд.

– Можем ли да ги защитим?

– Ще трябва да питате Гилдията. Денил?

– Скоро – отвърна Денил, без да сваля очи от далечната битка. – Оусън ще бъде заедно с крал Мерин и Висшите магове. Не искам да отвличам вниманието му, докато не се появи нещо, за което да докладвам.

Но това не бе единствената причина, поради която Денил се колебаеше. Сложеше ли веднъж пръстена на Оусън на ръката си, той трябваше да прогони всички мисли за Ачати, а не бе сигурен доколко щеше да успее да издържи, „Особено когато Мерия и Тайенд се държат така, сякаш Изменниците ще спечелят“.

– Приближават – каза Мерия.

„Не – помисли си Денил, поглеждайки към облаците дим. – Не приближават. Ачати е в безопасност. – А Лоркин? В гърлото му загорча, жегна го тревога. – Както каза Тайенд, независимо как ще се развият нещата, все нещо лошо ще се случи“.

– Мисля, че сте права – отвърна Тайенд. – Преди проблясъците озаряваха долната част на облака дим, сега се намират от тази страна.

Стомахът на Денил се сви, щом осъзна, че Тайенд е прав. „Може би ашаките ще съберат сили и отново ще успеят да настъпят. Може Изменниците да изхабят енергията си“.

Спътниците му мълчаха известно време, защото не се случваше нищо, което да подскаже за промяна в битката. След това сградата, която се намираше между пътя към двореца и далечния облак дим, внезапно изчезна. Миг по-късно последваха гръм и трясък и облак прах блъвна нагоре. Мерия ахна. Тайенд промърмори някакво проклятие.

– Може би все пак това не е най-безопасното място – рече той с изтънял глас. – Ако стигнат дотук.

– Всичко ще бъде наред – каза Мерия, но потрепването на гласа й издаде лъжата й. – Просто ще се отдалечим оттук с левитация.

– В такъв случай ще трябва да се държа близо до вас.

– Не трябва да се делим – съгласи се Мерия.

Когато двамата се приближиха и застанаха от двете му страни, Денил ги погледна, изненадан, че търсят неговата защита. Всъщност разбираше защо Тайенд го прави. Макар Мерия да беше магьосница, те двамата бяха близки доста дълго време. Но магьосницата би трябвало да вярва, че ще може и сама да се защити.

Денил погледна към мястото, където се беше намирала съборената сграда. „За разлика от мен, последното нещо, което Мерия иска, е да се включи в битката. А аз… Ще ми се да имах извинение да помогна на Ачати. Дори само да се погрижа да оцелее, ако ашаките загубят…“

– Тук са! – възкликна Мерия.

Сърцето на Денил подскочи, щом зърна хората, които тичаха по улицата. Всичките бяха мъже, облечени в жакети на ашаки, някои покрити с прах. Когато стигнаха пътя, те се спряха и оформиха напреки редица, после втора и трета, като все повече ашаки се присъединяваха към тях. На пръв поглед бяха около стотина.

– Това крал Амакира ли е? – попита Тайенд.

Денил присви очи. В средата стоеше възрастен мъж, но край него се бяха подредили много прошарени ашаки и не беше лесно да се разбере дали е точно кралят. От всички страни се стичаха още ашаки. Може би се бяха изморили да обикалят и да нападат Изменниците изотзад. Каквото и да правеха, очевидно не бяха изтощили достатъчно враговете си. Пред погледите им се появи първата редица Изменници. Ударите им отблъскваха ашаките назад. Няколко мъже паднаха и повече не се изправиха.

Ашаките нанесоха удар едновременно и Изменниците отвърнаха. В отбранителната линия на ашаките отново започнаха да се появяват дупки. Мъжете излизаха напред, за да заемат местата на падналите и редиците им изтъняваха. Разнесе се някакъв вик и защитниците започнаха бързо да отстъпват, без да нанасят удари, съсредоточавайки усилията си в поддържането на щитове.

„Те губят. Изгубени са. Освен ако не са подготвили нещо в двореца…“

– Денил – каза Мерия.

– Какво? – сопна й се той и веднага съжали за остротата на тона си.

– Пръстенът на Оусън?

Денил изруга, после де извини и измъкна кръвния пръстен от мантията си. Пое си дълбоко дъх и го наниза на пръста си.

– Денил?

– Да, Оусън. Аз съм. Сблъсъкът навлезе в полезрението ни. Ашаките са се строили в редици на изхода от пътя, но в момента отстъпват.

– Сония, виждаш ли?

– Да – отвърна Сония. Мисловният й глас бе ясен, но Денил не усещаше нито присъствието й, нито мислите й. Отстъпващите Ашаки вече се намираха на петдесет крачки от дома на Ачати и продължаваха да се приближават. Скоро Денил щеше да вижда не само тиловете им. Щеше да види дали Ачати е все още сред тях. Мощен удар запрати двама от тях срещу мъжете, които се движеха зад тях. Денил зърна разбити, окървавени лица.

– Ашаките губят – отбеляза Оусън.

– Може би в двореца имат подкрепления – отвърна Денил.

– Виждате ли Лоркин? – попита Сония.

Денил се извърна към Изменниците и затаи дъх. Стотици от тях се стичаха към пътя. Те се движеха в колони и спретнатият им ред контрастираше рязко с тълпата изтеглящи се ашаки. Докато наблюдаваше, неколцина от първите Изменници се разстъпиха встрани и пропуснаха напред онези, които стояха зад тях.

Той смяташе, че лесно ще открие Лоркин като самотен мъж сред жените, но се оказа, че мъжете магьосници са почти колкото жените и всички са облечени еднакво. Всички бъркаха в джобовете на жилетките, които носеха, и стискаха в ръце съдържанието им. Денил зърна проблясък, после още един и осъзна какво правят.

„Кристали. Те използват кристали“.

Тогава погледът му попадна на познато лице и веднага го изпълни облекчение. Лоркин се намираше в средата на редицата от Изменници и крачеше редом с по-ниска, по-възрастна жена. „Тивара? Не. Никой от робите в Дома на Гилдията не беше толкова възрастен“. Коя тогава беше тази жена?

– Кралицата – каза му Сония.

Денил погледна отново към възрастната жена и забеляза решителността, която излъчваше лицето й. „Кралица Савара – помисли си той. – Пред която скоро ще трябва да коленича и с която ще трябва да преговарям, освен ако ашаките не извадят някакъв последен победен номер“.

Ашаките… се бяха изравнили с дома на Ачати. Броят им беше намалял значително. Той се стегна, щом зърна познатото лице. Една глава се извърна и погледна към него и цялата любов и страх, които се бе опитвал да скрие от Оусън и Сония, избликнаха на повърхността и го парализираха. Ачати се усмихна, сякаш знаеше, че Денил ще наблюдава, от покрива на дома му и отново насочи вниманието си към Изменниците.

Денил не можеше да помръдне. Сърцето му блъскаше в гърдите, докато наблюдаваше как ашаките отстъпват към двореца. „Той не може да умре“. Крал Амакира бе заобиколен от Ачати и един от другите му съветници. Ашаките продължаваха да падат. „Няма да умре – помисли си Денил. – Всичко ще бъде наред, щом влязат в двореца“.

– Ох – каза Мерия. – Погледнете.

Денил отмести поглед и видя, че тя сочи към сградата на двореца. От всички входове се изсипваха хора. След първоначалните надежда и триумф при мисълта, че това са още ашаки, Тайенд подсвирна тихо, както правеше винаги, когато бе впечатлен, и в същото време Денил осъзна, че не вижда проблясващите жакети на ашаките.

– Изменниците вече са го превзели – въздъхна Тайенд. – А ашаките дори не са забелязали.

Денил погледна отново надолу и зачака да открие признаци, че ашаките са осъзнали истината. „Когато го направят, ще се предадат. Нямат друг избор“. Ашаките се бяха скупчили около краля си. Не бяха повече от двайсетина. Някои от тях поглеждаха към двореца. Онези, които вървяха отзад, изкрещяха предупреждения. Денил видя как кралят понечи да се обърне, но се спря. Видя как устните на Амакира помръднаха и Ачати кимна. Кралят и другият му съветник продължиха да отстъпват, но Ачати спря. Ударите на Изменниците се засилиха, може би защото забелязаха, че водачът на враговете им се изгубва от погледите им. Ачати се олюля.

След това направи невъзможен скок назад, преметна се във въздуха и се стовари на земята.

Сърцето на Денил спря. Той гледаше невярващо изкривеното, неподвижно тяло на приятеля си.

„Но… защо? Защо не отстъпи заедно с краля си? Защо се пожертва, когато не беше необходимо? Кралят им сигурно знае, че са загубили. Трябваше да се предаде. Трябваше да направя нещо. Ако знаех, че ще постъпи така, можех да направя нещо…“

Нечии ръце го удържаха. Денил погледна надолу и видя, че Мерия и Тайенд са го хванали за ръцете. Той се изненада и изведнъж осъзна колко се е приближил до ръба на покрива.

– Съжалявам – каза Тайенд. Когато погледна в очите му, Денил откри разбиране и съчувствие. В същото време Мерия каза нещо, но магьосникът не можа да чуе думите й.

– Какво? – попита той.

Тя го гледаше напрегнато.

– Не се опитвайте да ги спасите.

Денил отстъпи назад и издърпа ръцете си.

– За миг си помислих, че се притеснявате за мен – рече той с горчивина. После потрепна от раздразнителността в тона си. Изпълни го гняв и още нещо. Нещо, което заплашваше да го погълне. Внезапно изпита желание да се махне от тях. Да се отърве от гледката. Направи няколко крачки към отвора, през който бяха излезли на покрива.

– Почакайте. – Мерия се приближи бързо до него и го хвана за ръката. Той се отдръпна и усети как нещо се изплъзва от пръста му. „Пръстенът на Оусън. – Беше забравил за него. – Всичко, което видях и почувствах, е било видяно от…“ Но това вече не го интересуваше. Ачати беше мъртъв. „Мъртъв. А аз стоях, гледах и не направих нищо“.

Тайенд се приближи до него и положи ръка на рамото му. Докосването бе едновременно нежелано и успокояващо.

– Да влезем вътре и да изчакаме – предложи елийнецът. – Мерия може да поеме оттук нататък.

Възмущението му се стопи. Тайенд разбираше. Той слезе заедно с приятеля си в къщата на Ачати, мина по коридора и влезе в Господарската стая. Там двамата се спряха, огледаха стаята и погледите им се срещнаха. В очите на Тайенд проблясваха сълзи. Той се приближи до Денил и го прегърна.

– Мислех си, че не го харесваш – прошепна Денил.

– Харесвах го. Просто не колкото теб.

„Не. Не колкото мен“. Денил наведе глава и позволи на сълзите да потекат. Когато най-лошото премина, той се изненада, че може да чувства привързаност и признателност едновременно с мъката и ужаса. „Какъв съм късметлия, че Тайенд е тук, при мен. Той винаги ме е разбирал по-добре от всеки друг. Дори да си останем само приятели, аз се надявам това да не бъде изгубено“.

Когато Тайенд бе до него, той нямаше да оплаква самотен Ачати. Когато Тайенд бе до него, той щеше да намери сили да се изправи лице в лице с хората, които бяха убили Ачати. В лицето на Тайенд той имаше човек, който щеше да си спомня колко добър мъж беше Ачати.

„И сега, след като видях колко безмилостни могат да бъдат Изменниците, трябва да се погрижа те да не решат, че Обединените земи също имат нужда от «освобождаване».“

Без да сваля очи от ашаките, Лоркин прерови джобовете на жилетката си, за в случай, че бе забравил някой кристал, но не откри никакви. Червените и сините пръстени бяха изчерпани, затова той използваше собствения си запас от енергия. Не искаше да използва силата в хранилищните камъни, освен ако не се наложеше.

Подозираше, че няма да се стигне дотам. Изменниците, които излязоха от двореца, се бяха присъединили към основната армия и обграждаха оцелелите ашаки. От тях бяха останали само около петнайсетина души, които бяха заобиколили краля си и го защитаваха.

Лоркин не беше сигурен колко време бе минало от началото на битката. Няколко часа, може би? По ъгъла и дължината на сянката си той прецени, че може би вече е следобед, но пушекът от горящите сгради придаваше на слънчевата светлина измамлив златист оттенък, който предполагаше, че денят е напреднал повече, отколкото бе в действителност.

Сражението се бе провело по неочаквано опростен начин и жертвите им бяха минимални. Двайсетина Изменници бяха загинали по време на страничните нападения. Докато бойците от дясната страна се бяха справили по-добре, онези от ляво бяха изненадани от експлозията на сградата до тях и ашаките успяха да нахлуят сред тях.

Но ашаките отстъпваха през цялото време. Изменниците не спираха да настъпват до самия център на града. Ашаките започнаха да губят битката много преди да се изтеглят дотам, а когато се събраха пред двореца, броят им бе намален до една трета.

Лоркин не беше чувал за магическа битка, която да наподобява тази. „Параметрите на магическите боеве се промениха. Кристалите ги превърнаха в нещо съвсем различно. Гилдията знае, че камъните са им нужни за защита, но няма представа колко силна е тази необходимост. Ако не се адаптират, ще изостанат“.

И въпреки това битката все още не беше приключила. Той знаеше, че не е единственият Изменник, останал без камъни. Бойният им метод предполагаше защита от изненадващите ашаки докато цялата армия не бъде изтощена. Само Савара знаеше колко е силна армията им сега; тя общуваше непрекъснато с останалите Говорителки, които получаваха доклади от всеки Изменник, който напускаше предните редици. „Може да изразходваме последните си камъни или все още да преливаме от сила – помисли си Лоркин. – Савара не показва никаква загриженост, но пък тя умее много добре да се преструва на спокойна и уверена“.

Той отново я погледна. Кралицата наблюдаваше терена с присвити очи. Внезапно тя вдигна ръка с длан, насочена навън – сигнал да спрат.

Всички Изменници едновременно спряха да нанасят удари срещу ашаките. Жуженето във въздуха секна. Тропотът на крака спря. Гласовете утихнаха.

Изменниците заобиколиха останалите ашаки, които ги погледнаха предизвикателно. Лоркин отмести поглед от тях към Савара.

„Какво ли ще направи тя? Досега заповедта й бе да се избият всички ашаки. Не видях никой от тях да се опита да се предаде. Малцината, които съчувстваха на робите и не искаха да се бият с Изменниците, напуснаха страната“.

Заповедта да се избият ашаките целеше пълната им победа. След като вече бяха победени, щяха ли да останат живи, ако решат да се предадат? Той се замисли за камъните, които поддържаха безжизнената пустош. Изменниците можеха да бъдат безмилостни…

Савара направи крачка напред, после втора. Лоркин видя как Тивара се напрегна. Обърна пръстена с хранилищния камък навътре, за да може да свие пръсти около него, ако имаше нужда от енергия. Савара се спря.

– Крал Амакира – извика тя.

Ашаките не помръднаха. Лоркин се опита да зърне краля между тях. Мълчанието се проточи.

– Победен си – каза Савара. – Излез напред, или си твърде уплашен, за да покажеш лицето си?

Откъм ашаките се дочу мърморене и Лоркин зърна движение.

– Нима очакваш от мен да се предам?

Гласът накара Лоркин да потрепери. В съзнанието му се заредиха образи на мъжа, седящ на трона си, на затвора, на робинята… Той ги прогони с примигване и се съсредоточи върху сцената, която се развиваше пред очите му. Ашаките се разстъпиха встрани и кралят излезе напред.

– Ние не се предаваме на Изменници – каза той.

Докато говореше, ръката му се плъзна към колана и стисна дръжката на камата му. Когато я изтегли, скъпоценните й камъни проблеснаха на слънцето. Той протегна ръка към Савара, насочил острието към нея. Пусна ножа, който се залюля във въздуха. Ръката му се отпусна край тялото.

Внезапно, с бързо движение, почти неуловимо за око, камата се завъртя и се изстреля напред, забивайки се в гърдите му.

Лоркин си пое рязко дъх и чу ахканията около себе си. „Добре, това вече не го очаквах – помисли си той, когато кралят падна и бе подхванат и положен на земята от ашаките. – Дали се самоуби или накара някой от ашаките да…?“

Оцелелите ашаки отстъпиха бързо назад, когато ярка светлина обви тялото на краля. Разнесе се остро пропукване, последвано от рева на мощни пламъци, който отекна между сградите. „Останалата сила на краля, която се освободи след изчезването на контрола“. Лоркин потрепери.

Светлината изчезна и единственото, което остана на мястото й, беше пепел.

Тогава въздухът пред Савара завибрира. Лоркин вдигна глава и видя, че погледите на оцелелите ашаки са съсредоточени върху нея. Изменниците осъзнаха, че мъжете обсипват кралицата им с удари и ги нападнаха. Лоркин потрепна при звука на глухо тупнете и хрущене на кости, когато последните ашаки паднаха под силата на яростната атака. „Те дори не си направиха труда да издигнат щитове. Използваха останалата си магия за един последен опит да убият кралицата на Изменниците и да подсигурят смъртта си“.

Ударите на Изменниците секнаха също толкова бързо, колкото бяха започнали, и над площада се възцари тишина, изпълнена едновременно с облекчение и ужас. Савара наведе глава и отпусна рамене. Тя не я вдигна и не каза нищо и след известно време Изменниците започнаха да се мръщят и да се споглеждат. Когато Тивара пристъпи напред със загрижен поглед, Лоркин я последва, но леко изостана, готов да помогне и оставяйки Тивара да говори.

Савара я погледна и поклати глава.

– Ашаки и Изменници. Толкова сме различни. И въпреки това сме еднакви, уверени, че сме прави. Изменниците вече не съществуват. Унищожихме всичко, срещу което се бунтувахме. Вече трябва да се наричаме сачаканци.

– Ние не сме същите – каза Тивара. – Ашаките вече не съществуват.

Савара погледна към Лоркин.

– А ти какво мислиш? Същите ли сме?

Лоркин поклати глава.

– Не. Да, вие сте решителни, но само по себе си това не е нещо лошо. Само решителността ви да сложите край на властта им би надделяла над тяхната решителност да я задържат за себе си.

Савара повдигна вежди.

– Интересно наблюдение от киралиец и бивш магьосник от Гилдията.

Той сви рамене и успя да се усмихне.

– Само не ми казвайте, че сте успели да направите онова, в което Гилдията се е провалила, докато не успеете да задържите властта повече от няколко десетилетия – и го направите без да бъдете толкова безмилостни, колкото ашаките.

Устните й се разтеглиха в лека усмивка, тя се изпъна и огледа събралите се Изменници.

– Битката приключи – обяви тя. – Тежката работа едва сега започва. Знаете какво да правите.

Лоркин видя мрачни лица и изморено покорство, когато кръгът от Изменници се разчупи. Говорителките се запътиха към Савара и тя пристъпи напред, за да ги посрещне. Останалите Изменници се събраха на групички. Заслушан в една близка група, Лоркин дочу водачката им да пита колко камъни са останали. Докато брояха, тя попита кой е съгласен да отнесе съобщение до бившите роби, за да им каже, че е безопасно да се върнат в града.

Усети как някой го смушква в ребрата и се обърна към Тивара, която кимна към кралицата. Савара и Говорителките се отдалечаваха. Двамата ги последваха. „Савара ще има нужда от охрана още известно време – осъзна той. После поклати глава. – Някак си се оказах в позицията на кралски телохранител. Никога не си бях и помислял, че може да стане такова нещо“.

– В двореца има много, много убити роби – казваше Говорителката Шая. – Не мога да преценя колко време ще е нужно, за да преместим телата. Дори да успеем да почистим тази вечер, вътре няма да е безопасно, докато не претърсим всички стаи.

– А свободните прислужници?

Шая поклати глава.

– Повечето се изправиха срещу нас. Останалите се разбягаха.

– Те са отгледани в лоялност – каза Савара. – И за разлика от робите имат какво да губят. Никога нямаше да ги спечелим за каузата ни. – Тя въздъхна. – Нуждаем се от безопасна база, откъдето да организираме всичко. Никъде на централно място. Какво ще кажете за някоя от онези къщи?

Шая се огледа.

– Ще изпратя отряди да ги претърсят.