Текст книги "Кралицата на изменниците"

Глава 15
В пустошта

Нощният въздух бе изненадващо студен, предвид колко горещо беше в пустошта през деня. Лоркин дръпна юздите, възпирайки за пореден път издръжливата дребна магарица, която яздеше, от опитите й да настигне големия кон отпред. Тя тръсна възмутено глава и той чу плискането на водата в буретата, които бяха привързани от двете й страни.

Яздеха от залез слънце предишния ден. Фалшивият ашаки на Изменниците бе отвел Лоркин с каретата си до края на пустошта и го бе оставил там заедно с двама роби от близкото имение. Робите казаха на младия магьосник, че могат да го отведат само до хълмовете, където щеше да ги посрещне група Изменници. Макар да имаха товарен кон, те не можеха, без да предизвикат подозрение, да го натоварят с толкова много храна и вода, които да им стигнат за пътя до планината и обратно.

Поглеждайки през рамо на изток, Лоркин видя, че небето започва да просветлява. Той не беше спал на закрито повече от ден, а предишните две нощи се беше свивал върху тясната пейка в каруцата. Макар да можеше да прогони умората чрез лечителската си сила, продължителното пътуване и непрекъснатият страх да не бъде открит, бяха изтощителни. Хубаво щеше да е поне малко да поседи някъде, но се съмняваше, че скоро ще може да се наслади на почивка.

Надеждата, че Тивара ще бъде сред Изменниците, които ги очакваха, му вливаше енергия всеки път, щом се сетеше за нея. Мисълта за топлата й усмивка, гласът й, докосването, на голата й кожа. „Скоро“ – помисли си той.

Щеше да е много разочарован, ако тя не беше в групичката, но нямаше да се изненада. Тивара бе получила забрана да напуска града в продължение на три години, като наказание за убийството на Рива.

„Но поне там е в безопасност и ако не ме посрещне, мисълта за нея ще ме поддържа, докато не я видя“ – реши той.

Звукът от щракащи зъби го върна към действителността. Той видя, че магарицата е настигнала коня и се опитва да го ухапе, и бързо дръпна поводите. „Лудо злобно добиче – помисли си той, проклинайки на глас. – Добре, че не се опитва да го прилага и на хора“.

Макар че тя послушно забави ход, конят отпред направи същото. Лоркин отвори уста да предупреди роба, но бързо я затвори, когато мъжът му махна с ръка да мълчи. Всички спряха. Дори магарицата на Лоркин застина и наостри уши.

Магьосникът не чуваше нищо, но единият от робите слезе от коня и притича до близката дюна. След като поклеча там известно време, той се върна бързо при тях.

– Група от осем души – промърмори той.

Другият роб кимна и се обърна към Лоркин.

– Сигурно са Изменници. Ичаните пътуват сами, само с неколцина роби.

Лоркин кимна. Сърцето му препускаше. Той се накани да слезе от добичето, но робът се намръщи и поклати глава.

– Остани. Просто за в случай, че грешим.

Другият роб отново се качи на коня. Тримата се придвижиха до една дълга, ниска дюна, която ги прикри наполовина, но заради развиделяващото се небе зад гърба им щеше да е малко трудно да ги забележат.

„Ами ако е някой ичани? – Лоркин усети ледените тръпки, които се промъкваха под дрехите му. – Ами ако са повече от един? Можем да побегнем, но ще стигнем ли далеч? Ще мога ли достатъчно дълго да възпирам с магия опитите им да ни заловят, за да успеем да се измъкнем? Едва ли е останало много от магията на Тивара, но дори да бях запазил всичко, едва ли ще мога да победя няколко ичани“.

В долината между дюните се появиха няколко фигури. Светлината от небето беше станала по-топла и обливаше новодошлите със златни лъчи. Макар всички да носеха панталони и туники, мъжете и жените се различаваха лесно. Всеки имаше колан на кръста си, на който висеше ножница. За разлика от камите на ашаките, дръжките на ножовете им не бяха украсени, а каниите бяха прави, а не закривени. Когато Лоркин разпозна водача, той въздъхна с облекчение.

Савара.

Тя се запъти към тях, устремена, но без да бърза. Лоркин погледна към останалите в търсене на лицето, което най-много искаше да види. Пулсът му се ускори, макар да се подготвяше за разочарованието. Когато очите му откриха нейните, той реши, че може би бърка. После тя се усмихна и сърцето му подскочи от неистовия копнеж да я притисне в прегръдките си и да усети тялото й до своето. Робите слязоха от конете и той ги последва, но се насили да остане на място и да посрещне кралицата на Изменниците.

– Гал. Тика. На точното място – каза Савара, когато стигна до робите, и се усмихна. После се обърна към Лоркин. – Радвам се да ви видя отново, лорд Лоркин. Притеснявахме се, че може да се наложи да нахлуем в двореца, за да ви измъкнем. Не сме го правили от векове.

Лоркин притисна длан към гърдите си и зачака. Тя се усмихна тъжно и кимна.

– И аз се радвам да ви видя, ваше величество – каза той. Тъй като не беше запознат с протокола на Изменниците при смърт на монарх, магьосникът реши да говори направо. – Новината за смъртта на кралица Зарала ме натъжи, но се зарадвах да чуя за вашия избор.

Савара наведе очи.

– Тя няма да бъде забравена. – Жената сви устни и се обърна към робите. Докато им благодареше, Лоркин изпиваше с поглед Тивара и едва се удържаше да не махне нетърпеливо. „Като че ли са минали месеци откакто я видях за последен път“.

Робите отново се метнаха на конете, единият хвана юздите на магарицата на Лоркин и поеха на изток. Постепенно се изгубиха зад дюните, в посока към оранжевото слънце, което намекваше за настъпващата дневна горещина.

– Така, сега трябва да потеглим колкото се може по-бързо – каза Савара, като се обърна към групата си и го подкани с протегната ръка. – Майка ви ни чака в планината.

Той се изпълни с благодарност и нетърпение, но забрави и двете, когато Тивара излезе напред да го посрещне. Тя се усмихваше широко.

– Изпитах такова облекчение, когато кралят те освободи. Савара каза, че той не би се осмелил да те нарани, но това не сложи край на притесненията ми. – Тя го хвана за ръцете. Пристъпи към него и го целуна бързо, но се отдръпна, когато той се опита да я привлече към себе си. Посочи с очи останалите и го погледна предупредително: не сега. Прониза го кисело разочарование, но той го прогони. Тя беше тук. Засега това му бе достатъчно.

– Май не са освободили само мен – каза той.

Тя сви рамене.

– Трябва да свърша по-важни неща от поддръжката на канала. И съм сигурна, че щом приключим с всичко, наказанието ми ще продължи.

Групата се обърна като един и се отправи в посоката, откъдето бе дошла. Някой подаде на Лоркин раница, промърморвайки, че вътре има шише с вода. Той я метна през рамо и погледна към Тивара. Тя се мръщеше.

– Какво има?

Жената рече с тих глас:

– Лошо ли беше в кралския затвор?

Стомахът му се сви при този въпрос. Внезапно сърцето му натежа отново и умората се върна. Той извърна поглед встрани.

– Не беше забавно – отвърна той, свивайки рамене. „Да й кажа ли за робинята? Какво ще си помисли за мен, като разбере, че съм помогнал на момичето да умре? Може би все пак тя не е била Изменница… не, това няма никакво значение. А и Тивара като шпионка е трябвало да вземе немалко трудни решения“. Той си пое дълбоко дъх. – И ти сигурно си преживявала доста ужасни неща като робиня.

Тивара не каза нищо. Той намери сили да я погледне. Тя неохотно срещна погледа му, после наведе очи.

– И това ще бъде ли проблем за теб? – попита тя.

Това бе доста странен начин да формулира отговора си, но когато смисълът му проникна в съзнанието му, той изпита едновременно тревога и любов.

– Не – отвърна Лоркин. – Аз… знам какво… означава да се преструваш на робиня. Не е като да имаш право на избор.

– Но аз имах избор – да бъда шпионин или не.

– За доброто на твоя народ. И за да помогнеш на останалите. – „А в това, че помогнах на една робиня да умре, няма нищо почтено“. Но пък и той не бе избрал умишлено да се озове в това положение.

– Стига разговори – каза Савара, поглеждайки към Лоркин и Тивара. – Последния път ичаните бяха доста далеч оттук, но те са непредсказуеми. Трябва да пътуваме мълчаливо.

Тивара се намръщи и прехапа устни. Докато яздеха, тя от време на време му хвърляше погледи. Всеки път той успяваше да зърне само за кратко изражението на лицето й, защото тя яздеше с гръб към слънцето. Очевидно искаше да му каже нещо. Раздразнен от необходимостта да пази тишина, той се съсредоточи, докато не успя да улови присъствието й. Представи си, че може да чуе мислите й като жужене в дъното на съзнанието си, но не толкова силно или ясно, че да се чува от всички.

Най-накрая вече не можеше да издържа. Той се приближи до нея и я улови за ръката.

– Какво има? Какво те притеснява?

Тя го погледна изненадано, после се усмихна и стисна ръката му.

– Знаеш ли къде отиваме?

– В планината. Да се срещнем с майка ми. Предполагам, за да обсъдим сключването на съюз и търговско споразумение.

– Да.

Тя го погледна въпросително и някак си той успя да чуе няколко тихи думи, които тя сигурно не бе възнамерявала да му изпрати.

„И какво ще направиш след това?“

Лоркин се намръщи. Самият той избягваше да си задава този въпрос. Какво щеше да прави след края на преговорите? Да се върне в Киралия с майка си? Да остане в Сачака с Тивара? Отговорът беше още по-важен, ако преговорите се проваляха и не се сключеше никакъв договор между Изменниците и Обединените земи.

Гилдията щеше да поиска от него да се върне у дома. Майка му щеше да иска от него да се върне у дома. Но това би означавало никога повече да не види Тивара.

„Какво ли иска той?“ – долови Лоркин зле прикритите мисли на жената.

– Искам да бъда с теб – каза й той.

Тя примигна смаяно и се обърна да го погледне. Той долови изненада и леко смущение. Ръката й леко се отпусна, сякаш Тивара искаше да се отдръпне, но после отново го стисна силно.

– Гилдията ще ти позволи ли да останеш с нас?

– Няма да им хареса, но ще трябва да го приемат.

Тя кимна и извърна глава, освобождавайки ръката си. Той се взря в лицето й, опитвайки се да разгадае изражението й, но в този миг долови нови думи.

„Той ще промени мнението си, щом разбере, че се готвим за война“.

Лоркин усети как мускулите му се вдървяват от изненада и едва не се спъна. Поклати глава. Сигурно си го беше представил. Невъзможно бе да чуе нечии мисли, без да докосва човека. Освен ако този човек не му ги препращаше умишлено. Той се огледа, видя, че никой от останалите Изменници не изглежда разтревожен и не го наблюдаваше, както щеше да се случи, ако Тивара му бе разкрила плановете им.

„Не. Сигурно съм си го представил“. Все пак в Убежището бе доловил намеци, че Изменниците може би планират да нападнат Ашаките. Умът му просто подсказваше, по един неочакван начин, че войната щеше да затрудни избора му. Тивара сигурно се чудеше дали той предпочита да не се замесва във войната. „Разбира се. По време на война хората умират. Тивара може да умре. Освен ако… дали няма да намеря причина да я отведа в Киралия с мен? Може да успея да убедя Савара, че Обединените земи се нуждаят от посланик на Изменниците. Но дали Тивара ще дойде? Едва ли“.

Значи сега трябваше да реши дали да остане с Тивара или да се върне в Киралия и да предаде познанието на камъкотворците, как да каже на майка си, че е овладял черната магия, дали да каже на Тивара за отровената робиня и как да постъпи, ако Изменниците започнат война. За щастие го очакваха дълги часове в пътуване из пустошта. Достатъчно време за размисли.

Макар все още да бе ранна пролет, пъпките на дърветата в градините на Гилдията бяха започнали да се разпукват и ароматът им напомняше за приближаващите топли дни. Лилия го вдъхна с пълни гърди, наслаждавайки се на краткия момент на спокойствие и обещания. Тя беше жива, не беше в затвора, приета бе от Гилдията, а Сери, Гол и Аний все още бяха скрити и в безопасност.

Разбира се, този момент нямаше да продължи дълго. Приятелите й не бяха съвсем в безопасност, приемането й от Гилдията включваше условия, които щяха да я ограничават до края на живота й, и тя бе поела към поредното занятие с Черния магьосник Калън. Но настроението й се вкисна по-бързо от очакваното, щом забеляза тримата ученици, застанали пред спалните помещения, които я наблюдаваха. Единият от тях бе Бокин.

Лилия ги стрелна с бърз поглед, но макар да не отместваше очи от пътеката, тя следеше внимателно сенките им с крайчеца на окото си. За всеки случай издигна около себе си слаб щит срещу евентуални номера.

Нищо не се случи, макар момичето да внимаваше толкова усърдно за неприятности, че в първия момент не забеляза, че освен Калън край Арената няма други ученици. Както винаги лицето на магьосника имаше познатото намръщено изражение, но този път то бе по-сериозно от обичайното. И погледът му бе нащрек.

– Черен магьосник Калън – каза тя и му се поклони.

– Лейди Лилия – отвърна Калън. – Днешният урок ще бъде проведен в Университета.

Сърцето й подскочи и тя едва се удържа да не извика радостно.

– Значи днес… няма да има бойни упражнения?

– Не.

Той й даде знак да тръгне редом с него и тръгна към Университета. Тя забеляза с облекчение, че Бокин го няма. Зачуди се дали да не попита Калън какво ще учи днес, но от опит знаеше, че ако той сам не й предложи информация, тя няма да получи отговори. Щом влязоха в сградата, тя го чу да си поема дълбоко дъх и да въздъхва. Лилия скришом го стрелна с поглед и забеляза, че устните му са свити в тънка линия.

„Той не е доволен от нещо – помисли си тя. – Или поне е по-недоволен от обичайното“.

Калън я поведе през вътрешните коридори на сградата и я въведе в една от малките стаи, запазени за частните уроци. Посочи й единия от двата стола, седна на другия и я погледна през масата.

– Гилдията реши, че е време да се научиш да използваш черната магия.

Връхлетяха я страх и вина, които бързо бяха заменени от изненада.

– Но аз вече знам как да я използвам.

– Знаеш как се използва – поправи я той. – С изключение на единствения ти опит, ти не си я използвала съзнателно и никога не ти се е налагало да съхраняваш енергия. Освен това има и други задачи, които се изискват от черните магьосници и които не включват придобиването на енергия.

– Като например?

– Разчитането на съзнания. Създаването на кръвни пръстени.

Пулсът на Лилия се ускори. Тя предполагаше, че няма да бъде обучавана на това, докато не завърши университета и не заеме официално поста на черна магьосница.

– Защо сега?

Калън сбръчи вежди още повече.

– В отсъствието на Сония мнозина предпочитат ти да бъдеш научена да използваш черната магия, вместо в Имардин да има само един напълно обучен магьосник.

„Нищо чудно, че е тъй начумерен. Намеква, че трябва да бъде наблюдаван. Че не може да му се вярва. – Изпълни я леко задоволство, че той е подложен на същата подозрителност и недоверие като нея. – Макар че хората не ми вярват, защото наруших закона, когато овладях черната магия, дори да не знаех, че съм успяла. И предполагам, че не вярват на Калън, защото е пристрастен към роета. – Задоволството й се изпари, заменено от съчувствие. – Той също не е предполагал, че това ще се случи“.

Тя кимна.

– И така… кое първо?

Той се изпъна и извади нещо от мантията си. Светлината се отрази в лъскавата повърхност на малка, тънка кама. Калън вдигна другата си ръка така, че ръкавът да падне назад, после положи дланта си върху масата и погледна към Лилия.

– Сега ще се порежа. Положи ръка върху раната ми и се опитай да си спомниш какво направи на… Вземи достатъчно, за да почувстваш, че собствената ти сила се увеличава.

„На Наки“ довърши изречението му на ум Лилия. Тя прогони от съзнанието си спомена от библиотеката и думите, които я бяха съблазнили да научи нещо, което беше забранено. Бих направила всичко за теб. Калън прокара острието по ръката си. Тя послушно постави длан върху плиткия разрез и затвори очи.

„Номерът е да видя как моята собствена магия се побира под кожата“ – спомни си тя. Постепенно започна да я усеща, но щом съзнанието й си спомни тези действия, момичето внезапно почувства магията в тялото си. Тя се поспря за миг, за да й се наслади, но вниманието й беше привлечено от зова на нещо различно. Лилия се съсредоточи върху ръката си, усети присъствието на Калън и откри пролуката в защитата му.

Момичето се поколеба. Мисълта да изтегли енергия от Калън, от когото се бе страхувала през по-голямата част от живота си и който бе един от Висшите магове, й се струваше твърде самонадеяна. Но той й беше казал да го направи, затова тя събра цялата си воля и дръпна.

Магията потече в тялото й. Тя веднага намали потока й. Предположи, че той може да я усети и да разбере, че е прекалила. Беше й казал да вземе толкова магия, че да усети как силата й се увеличава. Лилия се съсредоточи и осъзна, че усеща как става по-силна. Спря да изтегля енергия, отвори очи и отдръпна ръката си.

Калън я гледаше напрегнато.

– Вземи още.

Този път тя веднага откри пролуката в бариерата му и установи, че не е нужно да усеща ограничаването на собствената си сила, за да го направи. Забрави да затвори очи и осъзна, че не е необходимо. Изведнъж забеляза, че лицето на Калън е странно отпуснато. Той изглеждаше тъжен и изморен.

Когато тя спря, лицето му възвърна предишното си изражение. Той я погледна и кимна.

– Добре. Вече мога да усетя, че съхраняваш допълнителна енергия. – Магьосникът сви устни в мрачно одобрение. – Всеки път, когато държим в себе си повече енергия от естествения ни капацитет, част от нея изтича през бариерата. Съсредоточи се върху естествения ограничител в кожата, докато не усетиш изтичането, след което използвай малко магия, за да подсилиш бариерата.

Този път тя затвори очи. Съсредоточавайки се в себе си, тя отбеляза, че може да усети увеличената си сила. Концентрира се върху бариерата в кожата й, която представляваше границата на нейния контрол. И наистина магията преливаше от нея, на някои места повече, отколкото от други.

Тя напрегна волята си, изтегли малко магия и я изпрати в постоянен поток към кожата, за да подсили бариерата. Изтичането внезапно спря.

Когато Лилия отвори очи, Калън кимна.

– Вече не мога да я усетя. – Той едва не се усмихна. – Така. Възможно е също така друг магьосник да усети отнемането на енергия. Проблемът е подобен на изтичането през бариерата, но се случва на мястото на раната. Трябва да разшириш бариерата си, за да покриеш тази на, ъъъ, донора на магия.

Следвайки инструкциите, Лилия успя да усвои и това след няколко опита. След това Калън я накара да източи магията му толкова бавно, че почти да не я усети, а след това колкото се може по-бързо. В първия случай можеше да говори, макар и колебливо, а при втория очевидно имаше проблеми да стои изправен.

– Трябва да изпиташ отслабващия ефект на източването – каза й той. – Черната магьосница Сония прояви невнимание по време на битката си с един от ичаните и бе порязана. Тя не бе обърнала внимание колко дестабилизиращо действа черната магия върху нараняванията. Щом го усетиш веднъж, със сигурност няма да пожелаеш да го изпиташ отново. – Той махна с ръка. – Но това може да почака до следващото занятие.

– Мисля, че си го спомням, когато Наки го изпробва върху мен – рече Лилия. – Тя каза, че не се е получило, но според мен излъга.

Лицето на Калън потъмня, но устните му се изкривиха съчувствено.

– В старите описания на ритуалите по висша магия между магьосници и чираци, чираците е трябвало да коленичат пред наставниците си. Сигурно са имали начин да остават прави. Може би чираците постепенно са развивали устойчивост към отслабващия ефект.

– Или наставниците са знаели как да изтеглят енергия, без да им оказват влияние.

Той кимна.

– Ако си склонна, бихме могли да експериментираме. Има доста неща в черната магия, които не разбираме, а аз се страхувам, че сачаканците биха могли да я използват срещу нас.

Лилия потисна неохотата си. Макар експериментирането с Калън да не изглеждаше особено забавно, тя трябваше да се съгласи, че Гилдията не може да си позволи пропуски в познанието за черната магия.

Калън прокара ръка над порязаното, което бързо се затвори в тънка, розова линия.

– Сдобиването с магия по този начин става само от немагьосници и от вражески магьосници, разбира се. Обикновеното прехвърляне на магия може да стане и без разрязване на кожата. Отслабващият ефект дава предимство и в битката. Не мога да си представя много ситуации, в които отнемането на енергия насила, в опит да се избегне отслабващия ефект, би донесло особена полза.

– Може би… ако отнемате силата на стар магьосник, който умира, но поради някаква причина – например е в безсъзнание или твърде грохнал – не може да ви предаде сам силата си.

Калън се намръщи.

– Да. Ще бъде по-милосърдно, ако не се наложи да почувстват отслабването.

Тя погледна към ножа.

– А какво ще направите, ако нямате кама? Можете ли да използвате магия, за да порежете?

Той поклати глава.

– Дори магьосникът да е твърде слаб, за да поддържа бариера, докато е жив, той притежава енергия и бариера в кожата си. В основата си тази бариера представлява щит срещу чуждата воля и трябва да бъде разрушена.

– Но ако оформя магията в тресчица от сила и я запратя към него като удар, няма ли да преодолея бариерата?

Той повдигна вежди.

– Може би. Ако ударът е достатъчно силен… – Той се намръщи. – Трудно ще е да се провери. Субектът може да не иска да бъде нараняван… но пък ако първо се научиш как да създаваш малки, пронизващи удари, които не навлизат дълбоко, то разрезът ще е съвсем малък. – Той присви замислено очи, после я погледна преценяващо. – Това е интересна идея. Трябва да я изпробваме.

Тя кимна, преди мисълта, че ще му позволи да я намушка, да надделее над задоволството от това, че се е сетила за нещо, което не му е хрумвало досега.

– Така… това е достатъчно за днес – каза той. – Утре ще започнем обучението ти в разчитането на съзнания. Ще имаме нужда от доброволец, с който да се упражняваш. Щом постигнеш задоволителни резултати, ще те науча как да правиш кръвен камък.

Кръвен камък! Лилия сдържа усмивката си, защото не искаше да изглежда твърде нетърпелива в желанието си да научи повече за някога забранената магия. Тя се изправи едновременно с Калън и го последва извън стаята.

– Тук ли ще се срещнем? – попита тя.

Той кимна и махна с ръка към коридора.

– Да. До утре.

Тя се поклони и тръгна към външните стаи на Университета и към следващите си занятия, като едва сдържаше въодушевлението си.

„За пръв път владеенето на черната магия не ми се струва като… наказание – или болест. Гилдията очаква от мен да го усвоя. И е наистина интересно“.

Когато утрешното слънце се издигна по-високо, цветовете на пустошта започнаха да избледняват. Сония прегърна коленете си и си спомни с тъга как някога можеше да притисне колене към гърдите си. Отдавна беше изгубила гъвкавостта си. Животът като магьосница – и носенето на мантията – изискваха поза, изпълнена с достойнство. Загубата на подобни дребни неща й подсказваше, че остарява.

Регин се изправи и отиде до раниците им, които изглеждаха доста по-празни сега, два дни след като бяха пристигнали на мястото за среща, определено от Изменниците.

„Изпълних стриктно инструкциите – помисли си тя. – Регин е съгласен с мен. Намираме се на точното място“.

Но въпреки това от Изменниците нямаше и следа.

Тя погледна надясно, където планината се извиваше на югоизток. Когато преди двайсет години двамата с Акарин бяха навлезли в Сачака, те бяха поели натам. По стръмните склонове на планината, без никакви припаси, без дом и преследвани от ичаните. Този път двамата с Регин поеха на северозапад, през труден терен, но с много храна, без ичани, за които да се притесняват и с Гилдия, която ги очакваше да се приберат у дома.

„Невероятно колко е огромна разликата, когато човек носи със себе си нещата от първа необходимост и не се страхува за живота си“.

И все пак пустошта си беше сурово място. В ниското каменистите склонове се спускаха към дюните, които се простираха до хоризонта. През първия ден на чакането им, те бяха наблюдавали една пясъчна буря, която се движеше на север, унищожавайки всичко по пътя си. Притесняваха се, че може да се наложи да се крият, но бурята утихна, щом стигна до северната част на планината. Когато се обърна наляво, Сония се загледа във върховете, които се издигаха един зад друг и постепенно избледняваха в далечината.

„Някъде там се намира Убежището, домът на Изменниците. Според Лоркин те са много по-приятни похитители от крал Амакира“.

Не че някой й бе разказал какво е преживял младежът в затвора. Сония дори изпита благодарност, че не бе успяла да долови чувствата и мислите му през кръвния пръстен. Тя се колебаеше между желанието да узнае и мисълта, че може би така е по-добре. Ако е страдал, Сония не беше сигурна какво ще почувства или поиска да направи, но знаеше, че нито едно от двете нямаше да е приятно.

„Той вече е свободен. Свободен и жив. Трябва да се погрижа да си остане такъв“.

– Сония.

Тя отмести поглед от планината и се обърна към Регин.

– Да?

Той посочи раниците.

– Ще продължим ли да делим на дажби?

Тя кимна. Знаеше, че в думите му има подтекст. Той я питаше дали да останат тук или да се откажат и да се отправят към Крепостта. „Бихме могли да тръгнем на лов за храна, както направихме двамата с Акарин“. Тя си спомни за храната, която сготвиха и изядоха в онази малка скрита долина. Усмихна се при спомена какво още се беше случило там.

– Поне разполагаме с достатъчно вода – каза Регин, поглеждайки към потока. – И тя е чиста.

Сония проследи погледа му. Тънка струйка вода се стичаше през пукнатина в скалата, събираше се в малък, гладък басейн и се спускаше надолу в малък поток. Водата очевидно привличаше животни. Когато пристигнаха, трябваше да измият натрупаните птичи изпражнения. Потокът не продължаваше надалеч и потъваше в друга пукнатина в скалистата земя.

„Ако се скрием, може птиците да се върнат да пият. Можем да ги хванем и да се нахраним“.

Сония се изправи, отиде до басейна и го погледна. Очевидно в пустошта имаше вода, но дори тук, до потока, не се забелязваха следи от живот. Тя приклекна до водата и потопи ръката си в нея. Съсредоточи се и потърси следите от енергия, които би трябвало да се излъчват от мъничките форми на живот в нея.

Нищо.

Тя се намръщи. Когато пристигнаха и провери водата, тя се бе оказала годна за пиене. Беше чиста, въпреки птичите курешки. Което беше… странно.

„Може би някои изменник е минал оттук малко преди да пристигнем и е изтеглил всичката енергия“. Колкото по-дребни и несъвършени бяха малките същества, толкова по-слаба бе и защитната бариера срещу магическа намеса. Дори енергията на дърветата можеше да бъде източена, без да се порязва кората им, макар магията да се точеше бавно и никога да не беше в такова количество, както в животно или човек.

„Убиването на малките форми на живот прави водата годна за пиене, но прясната течаща вода би трябвало бързо да си ги навакса“. Тя протегна ръка под тънката струйка вода, която пълнеше басейна. Събра дланите си в шепа, напълни я и отново се концентрира.

„Ето. Като мънички проблясъци на светлина“.

Тя пусна водата в басейна. Можеше да има само едно обяснение. Нещо избиваше живота, щом той се озовеше в басейна.

Стомахът й се сви от внезапен страх. Дали басейнът не беше отровен? Няколко дни бяха пили от него. Какво би могло да убива малките форми на живот, без да оказва влияние на хората?

Басейнът беше гладък. Възможно бе да е оформен така от времето или от човек, с магия. Сония отново бръкна във водата и поглади бавно камъка с ръка. Не очакваше да почувства нищо. Усещането на отровата с тяло беше въпрос най-вече на усещане на въздействието й. Пръстите й докоснаха неравност в повърхността. Тя я опипа, после протегна пипалата на ума си.

Нещо погъделичка сетивата й. Тя изтегли малко магия и я изпусна през върховете на пръстите си. Енергията веднага бе изсмукана.

Кръвта й се смрази.

Сония се надигна и погледна към малката подутина в иначе гладката повърхност на басейна. „Тя не е част от скалата. Ако прави онова, за което си мисля, значи е била поставена тук, за да пречиства водата. Но тогава…“

– Регин.

Тя почувства хладината от сянката му върху гърба си.

– Да?

– Можете ли да ми подадете някой нож или нещо, подходящо за дълбаене?

– Защо не използвате магия? О… разбира се. Не искате да я изчерпвате за дреболии.

Той отиде до раниците. Докато се занимаваше с търсене, тя извлече малко магия и я използва, за да насочи водата извън басейна. След това изпразни басейна с едно замахване на волята. Повърхността веднага започна да изсъхва и когато Регин се върна при нея, подутината се виждаше като тъмно петно в камъка.

Той й подаде една сребърна писалка.

– Само това ли имаме?

– Боя се, че да. Никой не очаква от магьосниците да носят ножове.

Сония въздъхна и взе писалката.

– Предполагам, че сме взели провизии за няколко дни, а не за пикник. Дано се получи.

Магьосницата започна да дълбае около подутината със заострения край на писалката. За нейно голямо облекчение онова, което я държеше на мястото й, бе по-меко от камъка – по-скоро нещо като восък. Скоро прокопа канал около нея. После обви с пръсти подутината и я дръпна. Тя не помръдна, затова Сония се залови отново за работа.

– Мога ли да попитам какво правите?

– Да.

Подутината помръдна и Сония отново се опита да я изтръгне, но безуспешно. Тя стисна зъби и продължи да дълбае восъка.

– И така. Какво правите?

– Опитвам се да издълбая това нещо.

– Виждам. – Гласът му прозвуча повече развеселено, отколкото раздразнено. – Защо?

Писалката не бе достатъчно тясна, за да се пропъхне между твърдата буца и ръбовете на дупката, в която бе поставена. Сония отново се опита да я размърда с пръсти.

– Много е… странно… ох! – Буцата – която се оказа камък – се освободи. Сония я поднесе към светлината, почиствайки останките от восък по повърхността й.

Регин се наведе за я погледне.

– Това кристал ли е?

Сония кимна. Гладките, плоски страни отразяваха слънчевата светлина.

– Естествен. Но с тази дума просто имам предвид, че е нешлифован.

– А иначе е изкуствен? – Регин погледна към дупката, от която бе изваден камъкът. – Що за скъпоценен камък е това?

– Скъпоценен камък! – възкликна Сония. Тя си пое дълбоко дъх и погледна към Регин, после се изправи. – Сигурно е някой от магическите камъни на Изменниците. Едва ли Дюна са стигали толкова далеч на юг, а ако ичаните знаеха за тях, щяха да ги използват преди двайсет години. – Сония се замисли върху начина, по който камъкът бе изтеглил магията й, и кръвта й отново се смрази. Тя погледна към Регин и се поколеба. Можеше ли да му разкрие подозренията си?