Текст книги "Кралицата на изменниците"

Глава 11
Промяна в плана

Буквите на листа хартия пред Денил бяха сиви като буреносно небе. Тайенд му беше дал жалките останки от мастилото си и тъй като нито робите, нито Мерия бяха успели да донесат още, Денил бе принуден да разреди остатъците с вода. Той последва съвета на Тайенд и след като приключваше работата си, заключваше записките от проучванията си с магия.

Някакво раздвижване край вратата привлече погледа му и той вдигна глава тъкмо навреме, за да види как Кай се хвърля по очи на пода.

– Пристигна карета от двореца, господарю – каза му робът. „Отново е Ачати“. Денил въздъхна и за миг затвори очи. „Все така трудно е“. Магьосникът отвори очи, изсуши мастилото на листа хартия, почисти писалката си, прибра всичко в чекмеджето и го заключи с магия. Освободи Кай, изправи се и тръгна към Господарската стая.

Робът-портиер буквално подскачаше от крак на крак, докато не видя Денил и не се хвърли по очи на пода.

– Лорд Лоркин се завърна, господарю! – обяви той.

Сърцето на Денил подскочи.

– Лоркин?

Той тръгна бързо към вратата, но синът на Сония се появи в коридора. Когато младият мъж влезе в стаята, Денил усети как го побиват тръпки. „Нещо му се е случило“ – помисли си той, макар да не беше сигурен как го е разбрал. Магьосникът огледа Лоркин от главата до петите. Нямаше никакви следи от наранявания, макар че нямаше как да е сигурен, тъй като мантията скриваше тялото. Освен тъмните сенки под очите, които предполагаха недоспиване, Лоркин изглеждаше здрав.

– Посланик Денил – каза той.

– Свободен си! – Денил едва устоя на порива да прегърне младия мъж и вместо това разтърси ръката му в обичайния жест за поздрав в Киралия. – Какво се случи? Крал Амакира те пусна да си вървиш?

– Да – отвърна Лоркин.

– Знаете ли защо?

Лоркин погледна встрани.

– Не ми каза.

Денил отстъпи назад. Гласът на Лоркин беше равен и безизразен. „Би трябвало да бъде облекчен. Озадачен от неочакваното си освобождение. Разгневен, че въобще е бил затворен в килия“.

– Моля, седнете. – Денил поведе Лоркин към местата за сядане, но младият магьосник не седна. – Наранен ли сте?

– Не.

– Разчетоха ли съзнанието ви? Опитаха ли?

– Не.

– Лорд Лоркин! Стори ми се, че чух името ви.

Двамата се обърнаха и видяха застаналия на прага Тайенд. Елийнецът забърза към тях, протегна ръце, за да прегърне младия магьосник, но изненада Денил, като в последния момент ги свали. После огледа Лоркин с критичен поглед.

– Не ми изглеждате твърде зле за човек, който е лежал в затвора – отбеляза той. – Но те не биха се осмелили да ви наранят физически. Как се чувствате?

Лоркин сви рамене, но в очите му се четеше все същата уклончива предпазливост, която Денил бе забелязал по-рано.

– Изморен. Гладен. Няма да откажа и една вана.

Тайенд изсумтя и се усмихна.

– За това си прав. Не мога да си представя, че в дворцовия затвор има вани с гореща вода. Нека ти осигурим една от нашите абсолютно цивилизовани вани. Ще накарам робите да ти приготвят нещо вкусно и ще ти наглася една чиста мантия.

Лоркин кимна, но преди да се подчини на опитите на елийнеца да го изкара от стаята, бръкна в джоба на мантията си и се обърна към Денил. Без да каже нито дума, извади един свитък. Денил забеляза печата на крал Амакира, преди отново да вдигне поглед към лицето на младия мъж. Лоркин го гледаше сурово и многозначително.

След това се обърна и излезе.

Денил седна и счупи печата. Това бе официална заповед на краля, в която той просто заявяваше, че на Лоркин му е забранено да напуска Дома на Гилдията. Не беше дадена никаква причина за освобождаването му от затвора. Не се споменаваше изобщо за задържането му. „Какво очаквах, всъщност? Извинение?“

Тайенд се върна в стаята и седна до Денил.

– Той не е добре – промърмори елийнецът.

– Не е – съгласи се Денил.

– Каквото и да са му направили – или са го принудили да на прави – той все още не е готов да говори за това. Ще го наглеждам и ако спомене нещо, ще ти го кажа – стига да не ме накара да обещая да го запазя в тайна, разбира се.

– Разбира се.

– Какво пише тук? – Тайенд кимна към свитъка.

– На Лоркин му се забранява да напуска Дома на Гилдията.

Тайенд кимна.

– Значи не е напълно свободен. – Той се пресегна към Денил и го потупа по ръката. – Важното е, че е излязъл от онова място. Поне това е добре. – Той се изправи. – Трябва да докладвам за това. А ти по-добре уведоми Разпоредителя Оусън.

Денил изпрати с поглед Тайенд, усмихвайки се тъжно. Ако Лоркин наистина откажеше да разговаря за онова, което му се беше случило в затвора, или криеше някаква престъпна тайна, то Тайенд бе човекът, който най-вероятно щеше да я измъкне от него. Той проявяваше свръхестествени способности, когато ставаше въпрос за проблемите на хората. „Но не и за нашите проблеми“ – напомни си Денил.

„Не ми се иска да си го мисля, но се надявам, че Лоркин не е тук, защото са го убедили да предаде Изменниците. Това ще им се отрази много зле – както може би и на нас, ако онова, което обсъждаха Лоркин и Оусън, е свързано с общата ни работа“.

Оусън. Както посочи Тайенд, Разпоредителят трябваше да бъде уведомен за завръщането на Лоркин. Денил бръкна в мантията си, извади кръвния пръстен на Оусън, пое си дълбоко дъх и го наниза на пръста си.

– Сигурно се шегуваш – възкликна Сония, когато вдигна поглед към табелата на страноприемницата.

– Какво има? – попита Регин.

Тя не отвърна нищо, защото на прага се бе появил един набит мъж.

Той им се поклони.

– Милорд, милейди! Моля, заповядайте! – каза мъжът. – Аз съм Фондин. Добре дошли в „Подслона на Фергън“ – най-добрата страноприемница в Киралия.

Сония чу как Регин се изкиска, но той не каза нищо, когато тя мина през вратата. Както обикновено, приземният етаж представляваше трапезария и пивница. Тя бе пълна, въпреки късния час, и отекваше от множество гласове. Облеклата на клиентите предполагаха, че са местни хора, които се бяха издокарали по някакъв повод. Неколцина се обърнаха към нея и Регин и се ококориха от изненада.

– Моля, седнете и отдъхнете за миг – покани ги Фондин, махвайки с ръка към най-тихия ъгъл. – Една стая ли искате или две?

– Доста сте зает тази вечер – отбеляза Сония.

– Да. Провеждаме празненство и мнозина са дошли отдалеч – каза Фондин. – Но не се притеснявайте за шума. Ще приключим в прилично време и тук веднага ще стане тихо и приятно.

Като по знак залата започна да утихва. Сония чу шепот. Фондин отново се обърна към тях, после сведе очи към мантията й и се ококори. Очевидно не беше забелязал цвета й на мъждивата светлина в двора. Дори на омекотената светлина на фенерите тя успя да види как лицето му пребледнява.

– Какъв е поводът за празненството? – попита тя.

– С-с-сватба – заекна Фондин.

– Тогава предайте поздравите ми на булката и младоженеца. – Сония се усмихна. – Те ще останат ли тук тази нощ?

– Н-н-н… – Фондин си пое дълбоко дъх и се изпъна. – Не, ще се приберат в новата си къща.

Но много от гостите сигурно ще останат, предположи тя.

– О, и нова къща. Добре, няма да отнемаме много от времето ви. Сигурна съм, че една стая ще ни е достатъчна – каза му Сония. – С отделни легла и разделителен параван, разбира се. Ще се храним тук, за да можете да отдадете цялото си внимание на гостите. Ще ни покажете ли стаята?

Фондин кимна, поклони се дълбоко и ги поведе нагоре по стълбите. Поколеба се пред няколко врати, кършейки ръце, и накрая с очевидна неохота ги поведе към стаята в дъното на коридора. Когато отвори вратата, Сония с удоволствие забеляза, че стаята е сравнително скромна, с единично легло и без следи от скорошни обитатели. Беше се притеснявала, че собственикът ще премести някои гости от стаите им или че няма изобщо да има свободни стаи. Гилдията плащаше на страноприемниците, които се намираха на главните пътища, за да поддържат непрекъснато по една свободна стая, и всички очакваха, че това ще е най-добрата стая. Но сигурно понякога съдържателите се изкушаваха да настаняват в тях гости, когато страноприемницата беше пълна, особено когато се намираше на някой не толкова оживен път.

– Ще свърши работа – каза му тя.

– Ще донесат още едно легло и параван, милейди – каза той и бързо се отдалечи.

Сония влезе в стаята, следвана от Регин.

– Да предложа ли да спя на пода? – попита той.

Сония се обърна и го видя да се усмихва.

– Няма да разваля ничия вечер, като настоявам да получа най-добрата стая или пък да искам две стаи, но спането на пода вече ще е прекалено.

Скоро всичко бе уредено. На малка масичка бяха подредени обилна вечеря и бутилка вино. То се оказа много добро. Твърде скъпо дори за местната сватба, заподозря Сония. Сигурно Гилдията поддържаше запас от хубави вина за членовете си.

– Имате ли още от това вино? – попита тя младата жена, която пристигна да отнесе съдовете.

– Да, милейди.

– Младоженците тук ли са още?

– Канят се да си тръгват, милейди.

– Дайте им една бутилка като сватбен подарък.

Младата жена я погледна изненадано.

– Да, милейди.

Регин сви устни и изненада Сония, като се надигна от стола си и тихо последва жената надолу по стълбището. Когато се върна, Сония го погледна с въпросително вдигнати вежди.

– Просто се погрижих подаръкът да стигне до получателите си – каза той и седна на стола си. – И така. „Подслонът на Фергън.“ – Регин се намръщи. – Той не избяга ли, когато Крепостта бе нападната от ичаните?

– Да. Което се оказа най-смисленото нещо.

– И проява на страхливост. – Регин сви рамене. – Все пак никой не знае как ще реагира, когато се озове в истинско сражение. Да кръстят страноприемницата на негово име? – Той поклати глава. – Кажете ми, че из Киралия има страноприемници, които са кръстени на загинали във войната магьосници, а не само на Фергън.

– Не знам. Надявам се. – Тя се намръщи. – Неприятно ми е, че нещо носи името на мъжа, който затвори мой приятел, за да може да ме изнудва, но чувството е твърде лично и не може заради него да не бъде почитан.

Регин я погледна.

– Ах, точно така. Той искаше да бъдете изхвърлена от Гилдията, за да попречи нови хора от нисшите съсловия да бъдат приемани в нея.

– Да. Щеше да бъде ужасен, ако бе останал жив и свидетел на промените в Гилдията.

– Човек никога не знае. След нашествието можеше и да се промени. Това се случи с много хора, да знаете.

Тя го погледна. Той издържа погледа й. В очите му проблесна очакване. „За какво? За да призная, че сега е по-добър човек? Да го уверя, че не тая злоба към него? Или да призная, че съм започнала да му вярвам? Може би дори да го харесвам? Да, може би не трябва да стигам чак дотам“. Тя си пое дълбоко дъх, за да отговори.

– Сония?

Гласът на Разпоредителя Оусън в главата й я накара да подскочи. Тя ахна изненадано. Винаги се изненадваше на контактите през някой от кръвните й пръстени, защото никога не знаеше кога другият човек ще го сложи на пръста си.

– Оусън!

– Имам добри новини – каза Оусън. – Крал Амакира е освободил Лоркин.

Заля я вълна от облекчение, последвана от нова тревога.

– Той добре ли е?

– Дя. Според нас не е измъчван или наранен, макар Денил да подозира, че преживяването е било доста мъчително за него.

– Той ще тръгне ли скоро към дома? Да го посрещна ли?

– Амакира му е забранил да напуска Дома на Гилдията.

– Ох.

В гърдите й пламна гняв, заменен от по-кротко недоумение. Защо освобождава Лоркин, а след това го задължава да остане в страната?

– Поне сега е една крачка по-близо до прибирането у дома. Ще продължим чрез Денил да настояваме да му позволят да се завърне.

– И чрез мен?

– Да. Не е необходимо да променяме плановете си, а вие имате и друга задача.

– Разбира се.

– Успех. Ще се свържа с вас отново, когато науча нещо ново.

– Благодаря ви.

Усещането за празнота в главата й подсказа, че Оусън е свалил пръстена. Тя примигна и очите й постепенно привикнаха към околната среда. Регин я наблюдаваше напрегнато.

– Лоркин ли беше или Оусън?

Тя го погледна.

– Откъде знаете, че Лоркин има мой кръвен пръстен?

Регин се усмихна накриво.

– Като че ли ще го изпуснете от погледа си, без да сте му връчили един.

Тя кимна.

– Да, човек лесно би се досетил за това. Беше Оусън. Лоркин е пуснат от затвора, но сачаканският крал му е забранил да напуска Дома на Гилдията.

Регин се изпъна.

– Това са добри новини. В такъв случай ще пътуваме ли до Арвис?

– Да.

Той присви очи.

– Не само защото искате да се погрижите да се прибере у дома?

Сония скръсти ръце.

– Смятате, че няма да се подчиня на Гилдията?

– Да. – Той издържа погледа й. – Но само заради доброто на Лоркин.

– Когато изчезна първия път, не хукнах веднага да го спасявам – напомни му тя. – Както и да е, Оусън нареди да продължим според плановете ни.

Регин кимна.

– Всичките?

– Да. Според вас на този етап кой от тях бихме могли да пропуснем?

Той сви рамене и погледна встрани.

– Не знам. Вие казахте „планове“, не „планът“. Ние имаме само една официална причина да заминем за Сачака.

– С множество вероятни последствия, с които трябва да се оправяме. – Сония отчаяно завъртя очи. – Нима през цялото пътуване ще търсите скрити цели и мотиви във всяка моя дума?

– Сигурно – ухили се Регин. – Не мога да се сдържа. Навик. Може да се сметне и за талант. Дразнещ, може би, но наистина се опитвам да го използвам за добро.

Сония въздъхна.

– Добре, но не ме дразнете без добра причина. Това няма да доведе до добро.

– Няма. – Регин поклати глава с подчертано, преувеличено съгласие, а очите му проблеснаха весело. Тя усети как устните й се разтягат в усмивка, но в този миг си спомни, че той е прав – наистина имаше още една причина за пътуването им. За миг й се прииска да му признае за срещата с Изменниците.

„Още не“.

Сония въздъхна и допи виното си.

– Надявам се, че не хъркате, защото съм свикнала да работя нощем и се будя лесно. Ако не се наспя добре, ставам много раздразнителна.

Той се изправи и отиде до леглото от другата страна на паравана.

– Ех, Сония. Поискахте от мен нещо, което не мога да ви обещая.

По-късно през нощта тя наистина се събуди и се заслуша в дишането му. Не беше шумно, но й се струваше наистина необичайно да чува някой, който спи наблизо.

„Което е неочаквано успокояващо“ – осъзна тя.

От първия път, когато се спусна по скрития комин в стената на гостната на Сония, Лилия се чудеше каква ли е била целта му. Подобни имаше във всички стени, макар тя да подозираше, че никой от обитателите не знаеше за съществуването им. На равни интервали от стените стърчаха тухли, което бе твърде удобно, за да не е замислено като стълба.

Предположенията на Сери включваха улей за спускане на боклука и отходен канал. За щастие нямаше никакви следи, че отворът е използван за такива цели. Лилия смяташе, че това са комини, въпреки че по тухлените стени не се забелязваха никакви следи от сажди.

Когато стигнаха до върха, тя надникна през шпионската дупка, която Сери бе издълбал преди много години. Гостната на Сония беше празна.

„Къде ли е Джона?“

Може би прислужницата се намираше в някоя от другите стаи. Може би беше извикана някъде. Лилия се пресегна към резето, но се поколеба. Възможно бе Джона да е в някоя от спалните с посетител, макар момичето да не се сещаше за причина някой непознат да бъде там с нея… с изключение на неколцина скандално известни типове, с които Джона едва ли общуваше.

Тя тихо почука по ламперията – неритмично, за да може всеки, който не знаеше, че зад стената има проход, да си помисли, че чува някоя буболечка. Миг по-късно Джона влезе бързо в стаята и впери поглед в капака. Въпреки че не виждаше Лилия, тя кимна и махна с ръка.

Резето се плъзна безшумно и капакът леко се отвори навътре. Джона пристъпи напред и помогна на Лилия да излезе. Отворът се намираше доста над пода и слизането не беше лесно, за което въобще не помагаше фактът, че Лилия трябваше да се прегъне на две, за да мине през него.

– Как са всички? – попита Джона.

– Добре – отвърна Лилия. – Благодарят ти за помощта. Черният магьосник Калън върна ли се?

– Да, преди около десетина минути.

Лилия отиде бързо в стаята си, за да облече мантията си.

– В такъв случай трябва да побързам, или ще го заваря по спално бельо.

Джона изпръхтя развеселено.

– Това ще да е доста странна гледка.

Лилия се ухили.

– Сигурно.

Обикновените панталони и риза, които Джона й бе донесла за случаите, когато посещаваше Аний и Сери, бяха много по-удобни за катерене и тя се изпълни с благодарност към жената, когато видя петната и протритите места, с които се бе сдобила тази вечер. По-добре да повреди тях, отколкото мантиите си.

Лилия се преоблече бързо и се върна в гостната.

– Благодаря, че ме изчака – каза тя на Джона. – Вече не е нужно да стоиш тук. Ще се върна веднага, след като разговарям с Калън.

Джона сви рамене.

– Нямам нищо против да остана. – Тя се изпъна и постави ръце на хълбоците си. – Обещах на Сония, че ще ви наглеждам и няма да мога да спя добре, ако не съм сигурна, че сте се пъхнали в леглото в нормално време.

Лилия завъртя очи и въздъхна.

– Когато живеех в помещенията на учениците, никой не се тревожеше за това. – Но тя нямаше нищо против. Чувстваше се добре, че има човек, който да се грижи за нея. „А и без това не ми се иска да стоя при Калън по-дълго от необходимото“.

Тя излезе в коридора, отиде до помещенията на Калън и почука. След кратка пауза вратата се отвори навътре. Лилия веднага усети слабата миризма на роет, но тя бе застояла и изветряла, сякаш се излъчваше от мебелите. Калън седеше в голямото си кресло с книга в ръка и я погледна изненадано.

– Лейди Лилия – каза той. – Заповядайте.

Тя пристъпи вътре, затвори вратата зад гърба си и се поклони.

– Черен магьосник Калън.

– Какво мога да направя за вас? – попита той.

На лицето му бе изписано търпеливото изражение на учител, който е прекъснат в неподходящия момент от ученик. Тя сдържа усмивката си. Бе дошла тук като куриер, а не като ученик, по въпроси далеч по-важни от уроците.

– Знаете, че понякога се срещам с Аний, моя приятелка и телохранител на Крадеца Сери – започна тя, сядайки на другия стол. – Без да напускам земите на Гилдията – додаде бързо момичето.

Той кимна.

– Да.

– Казах ви, че Сери се крие и не може да поддържа… – Тя махна с ръка, търсейки подходящите думи. – Работни взаимоотношения и… контакти.

– Всички в града смятат, че е мъртъв.

– Твърде е вероятно Скелин да не повярва, че Сери е мъртъв, докато не види трупа му.

Калън кимна.

– Или не мине известно време.

– Това превръща Сери в идеалната примамка за Скелин. Което е лично негова идея – увери го момичето. – Каза да ви предам, че е готов да го направи и предлага да се срещнете, за да уговорите мястото и времето.

– Хмм. – Калън се намръщи и извърна поглед. – Това е много щедро и смело предложение. Аз му се възхищавам и го оценявам и съм сигурен, че по същия начин щяха да реагират и останалите от Гилдията, ако знаеха за него. И наистина бихме могли да го реализираме. – Той поклати глава. – Но не точно сега. В момента проучваме един друг начин. Все още не мога да ви разкрия подробностите, но ако имаме успех, няма да е необходимо да рискуваме живота на Сери.

Лилия изпита леко разочарование, после облекчение последвано от нетърпение.

– След колко време ще знаете? Скривалището на Сери е… ами, последното му убежище. Ако Скелин го открие, Сери няма къде другаде да отиде.

– Не бива да прибързваме. Може да отнеме седмици, месеци. Колко време смята Сери, че ще може да остане скрит? – попита Калън.

Седмици! Месеци! В гърдите й се надигна гняв, но когато погледна към Калън, тя видя искрена загриженост в очите му. Гневът бързо се стопи.

– Не знам. И той не знае. Скелин може да го открие още тази вечер, може да го намери след няколко седмици. Намирането на храна, без да се разкриват, е доста трудно. Рискуват всеки път, когато излязат навън.

Калън се пресегна и постави ръка на рамото й.

– Разбирам. Правим каквото можем, Лилия. Кажи на Сери, че оценявам предложението му и мога да се възползвам от него, ако плановете ни се провалят. Междувременно да направи всичко възможно да остане скрит.

Лилия кимна и въздъхна.

– Ще му кажа. Но няма да му хареса.

– Не го и очаквам. – Той я погледна съчувствено, но после внезапно се намръщи. – Нали нетърпеливостта му няма да го подтикне към глупави действия?

Тя преглътна горчивия си смях.

– Едва ли, но той е Крадец. Свикнал е да управлява сам живота си. – Забелязвайки повдигнатите вежди на Калън, тя поклати глава.

– Двете с Аний ще направим всичко възможно да го разубедим, ако се опита. Освен това подозирам, че Гол също може да се опита да го вразуми.

Калън кимна.

– Добре.

Лилия стана и приглади мантията си.

– По-добре да си тръгвам. Лека нощ, Черен магьосник Калън. Дано плановете ви имат успех.

Той кимна.

– Благодаря. Лека нощ, лейди Лилия.

Момичето се обърна към вратата и тя се отвори. Когато излезе в коридора, тя с облекчение вдъхна чистия въздух. Но после настроението й отново се помрачи.

„На Сери това няма да му хареса. Според мен той вярва… не, по-скоро уважава Калън, отколкото да му вярва… достатъчно, че да изчака и да види дали плановете му ще се реализират. Но не това е основният проблем. Как да ги изхранвам и крия в продължение на седмици – месеци дори? Накрая все някой ще ги забележи“.

Оставаше й само да се надява, че с помощта на Джона ще успеят да предотвратят това, и че „другият начин“ на Калън ще се окаже успешен.