355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Труди Канаван » Кралицата на изменниците » Текст книги (страница 3)
Кралицата на изменниците
  • Текст добавлен: 15 октября 2016, 07:17

Текст книги "Кралицата на изменниците"


Автор книги: Труди Канаван



сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 30 страниц)

– Вече можеш да спреш – едва успя да произнесе тя.

После видя как кръвта отново потече и се съсредоточи върху привличането и изцеляването поотделно на плътта и кожата. Тя си спомни предупрежденията на учителите си и провери дали във вътрешността не са останали разкъсвания, през които кръвотечението да продължи. Няколко кръвоносни съдове имаха нужда от поправяне. Лесна работа.

След една последна проверка, тя изтегли сетивата си от тялото, пое си дълбоко дъх и отвори очи. Лицето на Гол вече не бе вкаменено от болка. Той я погледна и се усмихна.

– По-добре ли си? – попита тя.

Той кимна.

– Да. Но съм… изморен. Много изморен. – Едрият мъж се намръщи. – И жаден.

– Така и трябва да е. Ти изгуби много кръв и сигурно имаш някакво възпаление от отровата.

– Острието е било намазано с отрова? – попита разтревожено Сери.

– Не, но червата му са били разрязани. Онова, което е било в тях, действа като отрова, ако проникне в останалата част на тялото.

Сери изгледа замислено едрия мъж.

– Известно време няма да си във форма за тренировки. – Той се обърна към Лилия. – След колко време ще се възстанови напълно?

Тя сви рамене.

– Не съм сигурна, но ще стане по-бързо, ако получава добра храна и чиста вода. – Момичето погледна към Аний. – Ако дойдеш с мен, ще проверя дали Джона не е оставила нещо в стаята. Поне ще има чиста вода.

– Вече закъсняваш за занятия – посочи Аний. – По-добре отивай право в Университета.

– Облечена с това? – Лилия погледна към ученическата си мантия. Тя беше измачкана и изцапана от пълзенето през тесния отвор в стените на магьосническите жилища, който бяха използвали, за да се измъкнат от стаята на Сония и да стигнат до подземните тунели. В друг случай Аний щеше да донесе със себе си дрехи за преобличане, но този път се бе появила с празни ръце. Не можеха да ги държат в стаята на Сония, за да не ги намери някой. Лилия не искаше Гол да умре защото тя не е успяла да намери с какво да се преоблече.

Аний погледна към мантията на Лилия.

– Не можеш ли да използваш магия, за да я почистиш?

Лилия въздъхна.

– Мога да опитам. Зависи колко е изцапана. Може да отнеме повече време, отколкото да се прибера и да се преоблека.

Аний я огледа.

– Не изглежда толкова зле. Спокойно можеш да обясниш вида си със спъване и падане в канавката.

– Ами храната и водата?

Аний сви рамене.

– Аз ще го направя.

– Сония ще остане вкъщи цял ден.

– Тя работи нощна смяна в болницата, нали? Значи ще спи.

– А ако се събуди?

– Тогава ще й кажа, че съм ти дошла на гости и съм огладняла.

– Ако имаме нужда само от вода, знам няколко течащи тръби – обади се Сери. Той погледна сурово Лилия. – Но ще се окажем в по-сложна ситуация, ако пропуснеш занятията си и някой разбере, че си обикаляла в тунелите под Гилдията. Известно време ще се наложи да останем тук и ще имаме нужда да ни посещаваш от време на време.

Лилия отмести поглед от него към Аний. Той беше прав, разбира се. Макар занятията да не изглеждаха толкова важни, колкото безопасността и здравето на приятелите й, пропускането им щеше да предизвика съмнения. Тя отново се прокле за любопитството си и изпробването на инструкциите за овладяването на черната магия в книгата на Наки. Докато беше обикновена ученичка, никой не й бе обръщал особено внимание. Тя въздъхна и кимна.

– Добре. Но довечера ще се върна и ще донеса вечеря за всички ви.

– И как ще го направиш? – попита Сери и повдигна вежди.

– О, Джона винаги ми носи повече храна и ми оставя малки сандвичи, за да имам какво да хапвам, докато уча. Довечера ще имам необичайно голям апетит.

Глава 3
Въпроси

Докато сачаканецът, който го разпитваше, го извеждаше от стаята, Лоркин заподозря, че облекчението, което изпитваше, е само временно. Коридорът, по който вървяха, приличаше на онзи, по който на сутринта го бяха довели в стаята за разпити. Може би бяха приключили за деня. Може би бе настъпила нощта. Стомахът му бе единственият индикатор, по който можеше да съди за часа, а и той не бе достатъчно благонадежден. Когато не се свиваше от притеснение, той тихичко ръмжеше от глад.

Непознатият сачаканец, който го бе разпитвал, водеше отпред, а помощникът му ги следваше отзад. Единственото, което Лоркин знаеше за него бе, че е ашаки, защото пазачът бе използвал тази титла, когато се бе обърнал към него.

Те стигнаха до един коридор, който Лоркин си спомняше добре, защото той се спускаше надолу към затворническите килии. Той отново се зачуди защо тук няма стълби, но отговорът вече беше ясен: един от пазачите буташе някаква количка към тях. В количката лежеше много слаб, стар мъж, чието единствено облекло бе бяло парче плат, увито около кръста му, което му стигаше до коленете. Когато минаха покрай него, Лоркин хвърли един бърз поглед към лицето на стареца, а после се вгледа по-внимателно.

„Мъртъв ли е?“ Гърдите му не се повдигаха. Устните му бяха синкави. „Така изглежда“. Лоркин го огледа бързо за рани, но не видя. Дори нямаше белези по китките, където се закопчаваха оковите. „Може би е умрял от старост. От болест. От глад. Или черна магия…“ Той устоя на желанието си да протегне ръка, да докосне тялото и да използва лечителските си сетива, за да открие причината за смъртта.

Когато стигнаха до края на полегатия коридор, те влязоха в една широка стая. По стените висяха окови, покрити с ръжда. В ъгъла бяха струпани купчина също толкова потъмнели метални предмети – които изплашеното въображение би могло да приеме за инструменти за мъчения. От друга страна решетките, които преграждаха нишите, изкопани в двете успоредни стени, бяха черни, без дори намек за слабост.

На по-дългата стена на стаята имаше три по-големи килии, а на по-късата – пет по-малки. Само две бяха заети, в едната стоеше мъж на средна възраст, а в другата имаше двама младежи. До входа седяха двама пазачи, заедно с трети мъж, който бе облечен в една по-тъмна версия на обичайните пищни одежди на ашаките. Той кимна на спътника на Лоркин, който отвърна на жеста.

Лоркин бе научил, че затворниците рядко стоят тук повече от няколко седмици, дори ако бяха признати за виновни. Пазенето на заключени магьосници не беше лесна работа, а немагьосниците просто биваха продавани в робство. Сачаканецът, който бе разпитвал Лоркин, не му каза дали магьосниците са освобождавани или екзекутирани.

„Това е част от играта – помисли си той. – Непрекъснатите намеци за ужасни последствия, ако не сътруднича, но никога директно отправени заплахи. Досега“.

Мъжът продължи да разсъждава на глас дали Лоркин е магьосник в сачаканския смисъл на думата, тъй като магическото му познание бе непълно. Дали непознаването на висшата магия го определяше като половин магьосник? Но държането в килия дори на половин магьосник щеше да създава повече проблеми. Ала все пак това е било правено и преди, макар и не тук. С бащата на самия Лоркин.

„Ако се опитва да ме обиди, това не беше кой знае какво постижение. Със сигурност е наясно, че магьосниците от Гилдията не смятат липсата на умения във висшата магия за недостатък. Предполагам, че целта му е била намекне, че баща ми е бил роб някога“.

Но това никога нямаше да накара Лоркин да се почувства унизен, за разлика от сачаканските благородници. Акарин бе пленен от ичаните, изгнаници, които бяха срам и позор за останалата част от сачаканците – признак на слабост в обществото им. Ала Лоркин не спомена за това.

С изключение на няколкото други подигравки, сачаканецът прекара деня в задаване на въпроси и натяквания колко зле ще се отрази на Лоркин, Гилдията и мирното споразумение между Сачака и Обединените земи, ако младежът не им разкаже за Изменниците. Имаше много въпроси и много варианти на едно и също предупреждение, така че мъжът често се повтаряше.

Лоркин също не спираше да повтаря, извиняващо се, но твърдо, че отказва да отговаря. Той не искаше да се впуска в разговори и да рискува неволното издаване на каквато и да е информация, която да бъде използвана срещу Изменниците. Накрая разбра, че никой не обръща внимание на отказите му, затова просто реши да си мълчи. Не беше толкова лесно, колкото бе очаквал, но му стигаше да си помисли колко по-трудно ще е, ако бъде измъчван, и решимостта му нарастваше. Въпреки всичко те не направиха опит да разчетат съзнанието му, затова все още не знаеха, че няма да се получи – поне докато блокиращият камък, скрит под кожата му, си вършеше работата. Може би крал Амакира все пак не желаеше да прекъсва връзките си с Обединените земи. Може би се надяваше, че Лоркин ще се огъне пред разпитите и заплахите.

Когато стигна до вратата на килията си, сачаканецът му махна с ръка да влиза. Вратата се затвори. Лоркин се обърна и видя, че другият ашаки с тъмните дрехи се приближава към него.

– Приключи ли? – попита той.

– Засега – отвърна другият.

– Той иска да му докладваш.

Разпитващият кимна и поведе спътника си навън.

Новодошлият погледна към Лоркин с присвити очи и се оттегли. Лоркин го видя как оглежда стаята и погледът му се спря на един обикновен дървен стол. Той се издигна във въздуха и се спусна на четирите си крака пред килията на Лоркин.

Добре облеченият мъж седна, без да сваля поглед от младежа.

Лоркин не обичаше особено да го гледат втренчено, но реши, че ще трябва да свикне. Той огледа килията. Тя беше празна, с изключение на една кофа за екскременти в ъгъла. Цял ден не беше ял или пил нищо, затова не изпитваше чак толкова голяма нужда да се облекчи, че да използва кофата, докато е наблюдаван.

„Все някога ще ми се наложи. Така че не е зле да свиквам с мисълта“.

Лоркин седна на прашния под и се облегна на грубата стена. Сигурно щеше да се наложи и да спи на пода. Камъкът беше твърд и студен. Поне тук бе достатъчно хладно, че да не му е твърде горещо заради мантията. С лекота можеше да затопли въздуха с магия, но охлаждането включваше размърдване на въздуха, за препоръчване край вода.

Той се замисли за мига, когато отново бе облякъл мантия след прекараните месеци с Изменниците. Първоначално беше изпитал облекчение. Наслади се на меката цветна тъкан. Когато сачаканската пролет дойде с по-горещи дни, мантията започна да му се струва тежка и непрактична. Когато оставаше сам в стаята си в Дома на Гилдията, той сваляше горната част на мантията и се разхождаше само по панталони. Беше започнал да копнее за простите, икономични дрехи на Изменниците.

Копнежът сигурно бе свързан до голяма степен с желанието му да се върне обратно в Убежището. Споменът за Тивара накара сърцето му да запее. Пулсът му се ускори от най-скорошните му спомени, от последната нощ заедно, когато тя, гола и усмихната, го учеше как любовниците използват черната магия. Последваха по-отдавнашни спомени. Как тя се движеше по коридорите на Убежището, спокойна и уверена – приемаща за даденост властта, дадена й от нейното общество. Като прям поглед, който бе едновременно игрив и интелигентен.

Той си спомни за времето и преди това, как тя го водеше през сачаканските равнини към планините, защитавайки го от убийците-Изменници и от ашаките, които можеха да ги пленят. Тя бе изморена и не особено разговорлива, но го впечатляваше с решителността и изобретателността си.

След това той се върна още по-назад в спомените, когато тя беше робиня в Дома на Гилдията. С привити рамене и сведени очи, объркана от опитите му да се сприятели с нея. Още тогава го беше привлякла, макар той да смяташе, че е очарован от екзотичния й вид. Но никоя друга сачаканка не бе привличала погледа му по този начин, а той бе видял достатъчно красавици и в Арвис, и в Убежището.

„Убежището“. Всъщност мястото дори ми липсва – осъзна той. – След като го напуснах, разбрах, че там ми харесва, въпреки Калия.

– Спомените за отвличането, за затварянето му, за това как Калия ровеше из съзнанието му за тайните на магическото изцеляване, помрачиха настроението му, но той ги прогони настрани. – „Калия вече не е Говорителка. Вече не е началник на лечебницата – напомни си той. – Изменниците имат своите недостатъци, някои повече от другите, но всички те са добри хора“. Принуден да работи с Калия в лечебницата, притеснен от машинациите й и от това как да убеди Изменниците да търгуват с Гилдията, той не можеше да оцени реално начина им на живот.

Отвличането му бе извършено от малка групичка безскрупулни Изменници. Той подозираше, че не всички от фракцията на Калия подкрепяха действията й. Повечето от тях едва ли щяха да нарушат с желание законите на Изменниците, както бе постъпила тя, дори и да бяха съгласни с нея. Бяха го направили просто от желание да защитят народа си. Страхът от външния свят бе дълбоко вкоренен в тях след вековете, прекарани в изолация.

Макар да не бе готов да прости на Калия за кражбата на лечителското познание от съзнанието му, той не можеше да отрече, че го е направила от желание да може да го използва, за да спасява живота на Изменници. „Но все пак тя смяташе да ме убие и да заяви, че съм се опитал да напусна Убежището и съм замръзнал в снеговете. Това не е нещо, което да простя с леко сърце“.

В замяна на отнетото от него, кралица Зарала беше решила да го обучи в направата на магически камъни. Той бе овладял магия, за която Гилдията не беше чувала. Точно мечтата да намери нова, могъща магия, го беше накарала да предложи да замине с Посланик Денил като негов помощник. Поглеждайки назад, той се усмихна на наивността си. Вероятността да намери нещо бе незначителна. Но въпреки това бе успял.

И все пак надеждата, че ще намери магия, която да извади от употреба черната магия или поне да осигури защита срещу нея, не се беше оправдала. Потенциалът на магическите камъни като заместители на черната магия бе обезсилен на свой ред от факта, че камъкотворците трябваше да овладеят черната магия, за да могат да ги изработват.

Усмивката му се стопи и стомахът му се сви от безпокойство. „Какво ли ще направи Гилдията, когато разбере, че съм овладял черната магия? Дали ще ми простят, щом разберат, че не е имало друг начин да се науча как да отглеждам камъните?“

Той бе обмислил всички възможни последствия и се бе подготвил за най-лошото от тях – възможността да го изпратят в изгнание, както бяха направили с баща му. Щеше да бъде наранен, но и свободен да се върне в Убежището, при Тивара, което не звучеше твърде зле. С изключение на едно нещо.

„Майка ми ще остане много разочарована от мен. Не – дори повече. Ще бъде съсипана“.

Което бе единствената причина да не каже нищо за това на Посланик Денил и Разпоредителя Оусън. И смяташе да го отлага колкото се може повече. Оусън беше решил, че никой не трябва да научава повече от необходимото, в случай, че сачаканците наистина започнат да разчитат съзнанията им. Но дори в този случай Лоркин не можеше да укрива вечно случилото се от Сония.

„Но когато го научи, предпочитам да е от мен, а не от някой друг. Няма да ми е лесно да й го кажа, но може би на нея ще й бъде по-лесно да го чуе от мен“.


Когато Сери се събуди, той бе изгубил представа за времето, но този път усети, че в събуждането му има нещо различно, още преди да успее да се разсъни достатъчно, че да определи какво.

Светлина. След като Аний се беше върнала от стаята на Сония с малко храна и вода, които бяха дали на Гол, те решиха да поспят. За да не изхабят свещите, ги угасиха – но не и преди Сери да подмами Аний да му даде кибрита си. Той се надяваше, че така ще й попречи да тръгне да изследва коридорите, докато останалите спят. Макар да го уверяваше, че познава по-голямата част от тях, тя трябваше да признае, че липсата на поддръжка и поправка ги беше направила доста опасни.

Купчината стари възглавници беше разделена между тримата. Макар да бяха достатъчни, за да го предпазят от студения твърд под, за Сери бе истинско предизвикателство да ги държи на едно място. Всеки път, когато сменеше позата си, някоя от тях се плъзваше в тъмнината и той трябваше да опипва наоколо, докато я открие и отново я пъхне под тялото си.

„Чудя се дали някой живее в старите ми скривалища, наслаждава се на скъпите мебели и ми пие виното“, помисли си той, докато се надигаше до седнало положение. Макар преждевременното събуждане да му бе попречило да се възстанови от умората, той бе доволен, че няма да му се налага повече да си събира възглавниците. Светлината очертаваше вратата и бе ослепителна. Той чу познатия глас:

– Аз съм!

Можеха да разполагат с вина и луксозни помещения. Но единственото, за което копнееше сега, беше топъл огън и удобно легло. И безопасно място за онези, които обичаше.

„Макар че онези, които Крадецът обича, никога не са в безопасност“.

Прониза го болка. За миг единственото, което се въртеше в главата му, беше споменът за телата на съпругата и синовете му, но той затвори очи и прогони видението. „Ще спра ли някога да си спомням? Или поне да спре болката? – При тази мисъл го изпълни вина. – Не трябва да си пожелавам такива неща, но не мога да променя съдбата им и не мога да защитя Аний, ако позволя на тъгата и гнева да ме разсейват и контролират. – Той въздъхна. – Предпочитам да си ги спомням здрави и щастливи вместо… вместо това“.

Източникът на светлина влезе в стаята. Замаян, Сери отмести поглед от кълбото магическа светлина към младата жена, която стоеше под него. Лилия му се усмихна и му подаде една кошница.

– Казах на Джона, че Аний може да ме посети. Тя донесе допълнително храна. Има и бутилка от виното на Сония – не от скъпите. Добре де, не от най-скъпите.

Аний скочи на крака, целуна Лилия по бузата и грабна кошницата.

– Ти си истинско съкровище, Лилия – каза тя, седна на един от сандъците и започна да рови вътре. – Кифлички! От онези с месо и от сладките! – После сбръчи нос. – Пфу. Плодове.

– Здравословни са и са леки за носене – каза й Лилия, но същевременно гледаше към Гол. – Изглеждаш по-добре.

Сери се обърна и видя приятеля си да седи, да кима и да се протяга. През лицето му мина замислено изражение.

– Но въпреки това се чувствам изморен.

Тя кимна.

– В книгите ми пише, че тялото ти има нужда от няколко дни, за да си навакса загубата на кръв. Зависи от това колко си кървял. Ако отново ти прилошее, кажи ми. Може да е останала отрова. Би трябвало да мога да те изцеля.

– Няколко дни. – Аний погледна към Сери. – Това проблем ли е?

Сери протегна ръка към една кифличка с месо, отхапа от нея и задъвка замислено. Навън все още имаше верни хора. Те щяха да започнат да се тревожат, ако не се свържеше с тях. Дори може би щяха да предположат, че той, Гол и Аний са мъртви. Какво ли щеше да стане тогава? Сери не си правеше илюзии, че ще преминат на страната на Скелин. Най-вероятно Крадецът-отстъпник щеше да поеме контрола над територията на Сери. Не лично. Щеше да уреди да мине в ръцете на някой негов съюзник.

– Нека си мислят, че сме мъртви – каза Гол.

Сери погледна изненадано приятеля си. Не очакваше точно това. „Какво очаквах? Че Гол ще се опита да се изправи и да се престори на по-здрав, отколкото е всъщност, вместо да стане причина да изгубя територията си? Или ще ми каже да го оставя тук? Все благородни постъпки. Нима съм толкова суетен, че очаквам приятелите ми да се жертват заради мен? – Сери се намръщи. – Не, не е това. Просто не очаквах Гол да се предаде преди мен“.

– Следващия път няма да успееш да се измъкнеш – каза Гол. – Сега извадихме късмет. Лежах си там и се опитвах да разбера кой е казал на хората на Скелин, че си в дома на Кадия. Кой ни е предал? Дали са имали друг избор? Не можеш да спреш Скелин да изнудва и подкупва собствените ти хора. Той има твърде много съюзници, твърде много пари. А и вече…

– … вече изгубих територията си – завърши Сери. В гърдите му се надигна горчивина. Но това чувство беше толкова познато и изхабено, че можеше само да го накара да се почувства изморен. За пръв път го бе усетил след убийството на Селия и момчетата, и оттогава бе свикнал с него.

– Нека си мислят, че си мъртъв. Нека Скелин се надуе, нека свали гарда. Може би когато няма кой да му се противопоставя, някои други хора ще опитат. Може да му поставят капан, да го предадат на Гилдията.

Това бе изкушаващо. Много изкушаващо.

– Искаш да останеш тук? – попита Сери, преструвайки се, че не вярва в това.

– Да. – Гол погледна към Аний и Лилия. – Вие какво мислите?

Аний сви рамене.

– Бихме могли да блокираме входа към подземията на Гилдията – да ги срутим, ако смяташ, че така ще е по-безопасно. Има други коридори, които излизат в гората, така че ще имаме маршрут за бягство. Имам предвид онези, които не водят до сградите на Гилдията. – Аний погледна към Лилия. – Ще намерим начини да носим храна и вода тук долу.

Лилия кимна.

– Сигурна съм, че Сония ще помогне.

– Не, не можем да й кажем. – Сери се поколеба, изненадан от убеждението в гласа си. Защо не искам Сония да помогне? – Няма да й хареса. Ще поиска да ни изкара от града. Ще каже на Калън. – Той не вярваше на Калън, и то не само защото мъжът бе пристрастен към роета.

– Няма – отвърна Лилия, макар гласът й да не прозвуча особено уверено.

– Сери е прав – каза Гол. – Сония заминава за Сачака. Тя или ще уведоми някой по върховете на Гилдията, че сме тук, или ще ни изкара навън.

– Значи… щом не искате и Калън да знае – рече Аний, – в такъв случай повече няма да можете да работите с него.

– Така е. – Сери се обърна към Лилия. – Но не е необходимо да се свързваме директно с него. Бихме могли да му кажем, че е по-безопасно, ако общуваме чрез съобщения, които Лилия ще му доставя.

– Ако останем тук, без да се свързваме с хората ти, няма да има какво да му съобщаваме – посочи Аний.

– Да, но той ще може да ни информира какво става навън – отвърна Сери, – преди да се откаже от нас като източник на информация. И да се надяваме, че междувременно ще намерим начин отново да бъдем полезни – което няма как да стане, ако Сония ни изпрати извън града.

Четиримата се спогледаха и кимнаха.

– Добре, първо двете с Лилия трябва да намерим решение за задоволяване на основните ни нужди, като храна и вода – рече решително Аний и се изправи. – А след това да се погрижим тук да стане по-безопасно и удобно.

Сери се усмихна на решителността й. Ако й позволеше, тя щеше да започне да ги командва всичките.

– Не – възрази Крадецът. – Това няма да е първото.

Тя го погледна и се намръщи озадачено.

– Нима?

Той кимна към кошницата.

– Първо ще ядем.


Ако имаше някаква пролука в етикета, която позволяваше на сачаканците да отказват посещението на някой неканен гост, на Деннил му се искаше да я знае. Не че не искаше да види влизащия през входа на Дома на Гилдията ашаки. Той копнееше да се срещне с този мъж. Но подозираше, че посетителят му е тук с официално поръчение и че Денил въобще няма да е доволен да го чуе.

„Да бъдеш приятел с врага определено усложнява нещата“.

Когато Ачати влезе в стаята, Денил се вгледа в лицето му в търсене на намек, че носи добри новини, макар да знаеше, че вероятността за това е минимална. Той се изненада, когато откри съжаление и извинение. Очакваше да се сблъска с грижливо поддържано неутрално изражение.

– Добре дошъл в Дома на Гилдията, ашаки Ачати – каза Денил, като леко се поклони по киралийски маниер.

– Искаше ми се поводът да е по-приятелски – отвърна Ачати. – Това е официално посещение, но ми се иска, ако е възможно, да протече непринудено, като между приятели.

Денил покани Ачати да седне, като самият той се настани в голямото кресло.

– Зависи от това как ще протече официалната част – отвърна сухо посланикът.

– Тогава нека първо приключим с нея. – Ачати се поколеба, поглеждайки към Денил. – Крал Амакира иска да убедите Лоркин да отговори на всички въпроси, свързани с Изменниците.

– Съмнявам се, че ще постигна някакъв успех.

– Ако му заповядате, възможно ли е да откаже?

– Да.

– Това приемливо ли е?

– Изборът не е негов, нито мой.

– Но той е ваш подчинен. Би трябвало да изпълнява заповедите ви.

– Зависи от заповедите. – Денил сви рамене. – В Гилдията и дори извън нея ние нямаме… навика да изпълняваме сляпо заповеди, С изключение на заповедите на краля, но дори тогава съветниците му имат право да изразят своето мнение и препоръки, без да бъдат наказвани – макар да са длъжни да изпълнят заповедите му, дори и да не са съгласни с тях.

– Вие сте също така посланик – и не само на Гилдията, До пристигането на посланик Тайенд вие говорехте от името на всички Обединени земи. Макар това вече да не се отнася до Елийн, вие все още представлявате останалите.

– Да, така е. – Денил разпери ръце. – Но не мога да взимам решения от тяхно име.

– Значи според вас само един от владетелите на Обединените земи може да заповяда на Лоркин да отговаря на въпросите?

– Само киралийският крал. Владетелите на другите държави не могат да дават заповеди на киралийските магьосници.

Ачати повдигна вежди.

– Как успявате да поддържате ред?

Денил се усмихна.

– Повечето от нас са достатъчно умни, за да разбират, че безредието ще доведе до загуба на свобода и просперитет. А онези, които не го разбират… ами, останалите ги контролираме. Вземете например закона, който забранява на магьосниците да участват в политиката. Макар да не се прилага строго, съществуването му ограничава по-амбициозните сред нас.

Ачати се замисли върху думите му, а Денил се възползва от възможността да му зададе въпрос.

– Крал Амакира размишлявал ли е върху възможността Лоркин просто да няма информация, която да му разкрие? Все пак защо Изменниците ще му разрешат да се върне в Арвис, ако той знае нещо, което да им навреди?

Ачати го погледна.

– Тогава защо не отговаря на въпросите ни?

– Може би е просто изпитание.

– На какво? Лоялността му към Изменниците?

Денил се намръщи на предположението, че Лоркин вече е предан на друг.

– Или към Киралия. А може би дори не е изпитание за Лоркин.

Ачати присви очи.

– Нима е изпитание за крал Амакира?

Денил разпери ръце.

– И на Гилдията, крал Мерин и Обединените земи.

– Поставени сме в ситуация на конфликт, за да се разбере какво ще се случи? – Ачати кимна. – Обмислихме и този вариант.

– Макар че може би Лоркин е смятал, че може да се върне в Киралия през Арвис, защото не е вярвал, че крал Амакира ще наруши споразумението, че всички магьосници от Гилдията могат да се движат свободно из Сачака.

Лицето на Ачати придоби каменно изражение.

– Стига с действията си да не навредят на Сачака. – Той погледна Денил в очите. – Наистина ли вярвате, че информацията на Лоркин за Изменниците няма да навреди на страната ми?

Денил издържа погледа на приятеля си, но тъй като не беше подготвен да отговори на толкова прям въпрос, той усети, че смесицата от вина и подозрителност, които въпросът събуди у него, са променили изражението на лицето му. Ачати сигурно го беше видял. Той щеше да разбере, ако Денил го излъже. Затова беше най-добре да отговори искрено.

– Не знам – отвърна той. – Лоркин е обсъждал онова, което знае, само с Разпоредителя Оусън.

Ачати се намръщи.

– Той каза ли ви защо се е върнал?

Денил кимна и усети как постепенно се успокоява.

– За да се прибере у дома. Иска най-вече да се срещне с майка си. Ние, разбира се, не знаехме дали изобщо ще се завърне, затова след месеците притеснения тя също е нетърпелива да се срещне с него.

– Предполагам – отвърна Ачати и се изправи. В гласа му прозвуча съчувствие, но лицето му изразяваше смесица от удоволствие и предизвикателство. – Колкото по-скоро Лоркин отговори на въпросите ни, толкова по-бързо ще се случи това.

Денил се изправи.

– Какво ще направи крал Амакира, ако Лоркин не се подчини?

Ачати се поколеба, обмисляйки отговора си.

– Не знам – отвърна той, също толкова откровено и безпомощно като Денил.

– Обединените земи ще приемат разчитането на съзнанието му като акт на агресия – предупреди го Денил.

– Но едва ли като нещо, заради което си заслужава да се започне война – отвърна Ачати. – Векове наред Сачака е процъфтявала и без да води търговия със страните на запад, благодарение на връзките си със земите отвъд източното море. Без да са обучени във висшата магия, магьосниците ви не могат да представляват заплаха. Ние не се нуждаем от вас. Не се страхуваме от вас. Вие сте просто една възможност, която искаме да изследваме.

Денил кимна.

– Благодаря ви за откровеността, ашаки Ачати.

Ачати махна презрително с ръка.

– Не казах нищо, което да не е очевидно. – Той въздъхна. – Аз лично се надявам да разрешим този въпрос по начин, който няма да разруши приятелството ни. А сега трябва да тръгвам.

– Аз също – отвърна Денил. „Приятелството между нас или между нашите страни? Или и двете?“ – Довиждане засега.

Ачати кимна и тръгна по коридора, който водеше към изхода на Дома на Гилдията. Денил отново седна и се замисли върху разговора. „Ние не се нуждаем от вас. Не се страхуваме от вас“. Защо изобщо някой бе решил, че Сачака ще иска да се присъедини към Обединените земи?

– Как мина?

Денил вдигна глава и видя, че Тайенд се е появил на прага. Той въздъхна и му махна с ръка. Бившият му любовник се приближи и седна, навеждайки се напред с почти детинско любопитство. Но погледът на Тайенд беше остър и любопитството му се дължеше както на любовта му към клюките, така и от необходимостта като посланик да бъде в час с политическите въпроси.

„Освен това е искрено загрижен за Лоркин“ – напомни си Денил. Внезапно в съзнанието му изникна споменът за Тайенд, който си играе с малкия син на Сония по времето, когато двамата с Денил посещаваха често Гилдията. Приятелят му умееше да развлича децата. Зачуди се дали Тайенд някога си е пожелавал да има деца. Самият Денил никога не бе искал, макар че…

– И така? – подкани го Тайенд.

Денил се върна в настоящето и като внимаваше да не разкрие нещо от онова, което Гилдията предпочиташе да запази за себе си, започна да разказва на колегата си посланик какво го бе попитал и какво бе разкрил Ачати.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю