Текст книги "Дълга целувка за сбогом"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 16 страниц)

Не възразих и след още няколко думи се сбогувахме. Мислено се потупах по рамото, а върху черния небосвод на подсъзнанието ми прелетя като падаща звезда едно ослепително видение – разголеното тяло на Мелани Кориган.

Срещата беше за два следобед, но Роджър Солсбъри подрани с десет минути. Необичайно за доктор. Беше със сако и вратовръзка. Също необичайно. По нашите места лекарите обикновено предпочитат небрежната външност бяла престилка и смачкани обувки. Но не и Роджър. Синьо спортно сако, сиви панталони, елегантни мокасини. Приличаше на студент от скъп колеж. Той сърдечно поздрави Синди, хвърли за миг поглед навън към едно туристическо корабче в залива, после се настани на креслото под умиращия от жажда фикус.

Чарли Ригс пристигна двайсет минути по-късно и се извини за закъснението. Имаше важна причина – идваше от Евърглейдс, където ходеше два пъти годишно при един японски бръснар за подстригване и подкастряне на брадата. Почти не личи, че те е кълцал с рибарски нож, рекох аз и Чарли ми благодари. После се изкашля, приглади обновената си брада и надяна очилата върху миниатюрния си нос. За мен това бе сигнал да започна.

– Роджър, положението е много неудобно за нас с Чар ли.

Роджър Солсбъри хвърли безизразен поглед към Чарли, после отново се завъртя към мен и аз продължих:

– Трябва да ти призная нещо…

Роджър се разсмя.

– Обикновено клиентите се изповядват пред адвоката, нали?

– Да, но случаят е различен в редица отношения. Знаеш ли, че някой е влязъл в гробницата на Филип Кориган и е откраднал тялото?

– Четох го във вестника. Много странна работа. Сигурно са ония смахнати природозащитници от островите.

Ригс пак се изкашля. Аз преглътнах и казах:

– Точно така, двама смахнати. Ние с Чарли.

Той вдигна вежди.

– Не може да бъде. Защо?

– Сюзън Кориган искаше да се направи аутопсия, Мелани Кориган възрази. Трябваше да избираме. Но исках да те уведомя преди да предадем пробите в лабораторията. И да те питам имаш ли да ни кажеш нещо.

Роджър сви рамене.

– Какво да ви кажа?

Ако лъжеше, значи покрай химията и биологията бе изучавал и актьорско майсторство.

– Добре, Роджър, положението е следното. Мелани ми каза, че си я увещавал да инжектира на съпруга си сукцинилхолин. След като отказала, ти си убил Кориган в болничната му стая.

Лицето му помръкна. Объркване, после гняв.

– Вярваш ли й?

Мълчах толкова дълго, че Чарли Ригс успя да разпали лулата си. С три клечки кибрит.

– Не, не й вярвам. Откакто дойде да ми повериш делото, успях да те опозная и не смятам, че си способен на убийство.

Лицето на Роджър Солсбъри грейна.

– Но едно не ми дава мира – продължих аз. – Всичко около смъртта на Кориган е пълен абсурд. Аневризмът не е станал по твоя вина, но и не се дължи на склероза. В болничните документи не се споменава мускулна инжекция, но Чарли откри следи от игла. А най-сериозно стои въпросът със сукцинилхолина…

Солсбъри се обърна към Чарли Ригс.

– Сукцинилхолинът не може да се открие, нали? Би трябвало да се разпадне на сукцинилова киселина и холин.

Аз продължавах да гледам Роджър, а Чарли бавно засмука лулата си и отговори:

– Да, но тия вещества се откриват в някои тъкани. Ако съдържанието им е повишено, можем логично да предположим, че преди смъртта е бил инжектиран сукцинилхолин.

Никаква реакция. Абсолютно спокойствие.

– Вие сте експертът – безразлично отвърна Солсбъри. – Ако решите да изследвате тъканите, нямам нищо против.

Стана ми приятно. Роджър Солсбъри изглеждаше невинен и самоуверен. После той добави:

– Мелани знае истината и ако действително се интересуваш, Джейк, ако държиш да разбереш, накарай я да ти каже.

– Как да я накарам?

– Мога да й инжектирам натриев тиопентал.

– Какво?

Чарли побърза да поясни:

– Натриев пентоетил-пентометилбутил-тиобарбитурат. Известен под търговското име пентотал.

– Серум на истината? – попитах аз по-високо, отколкото трябваше.

– Неточен термин – отвърна Чарли, – но схващаш за какво става дума. Потиска дейността на централната нервна система. В подходящо количество предизвиква хипноза и пациентът наистина става откровен относно събитията от миналото си.

– Мога да я боцна, а след това ще я отвлечем – весело заяви Роджър, сякаш отвличането бе съвсем нормална тема за разговор. – Отвеждаме я на сигурно място, после можеш да я разпиташ. Това го умееш, Джейк. И ще разбереш истината. Искам да ми вярваш.

Погледнах Чарли Ригс. Той гледаше мен. За някакви си деветдесет секунди моят клиент се беше превърнал от невинен лекар в луд похитител.

– Роджър, не бива да правим това – казах аз.

Той сви рамене и послушно се съгласи, после предложи някой ден да отскочим заедно на риболов нейде по островите. Отбих топката с някаква тъпа шега и Роджър потегли към болницата, където го чакаше операция на коляно.

Вдигнах крака върху разхвърляното бюро, а Чарли Ригс пак напълни лулата. Не се поглеждахме. Искаше ми се да каже нещо, но той мълчеше. Накрая наруших тишината.

– Въобразявам ли си, или на моя клиент му хлопа дъската?

Чарли стана и пристъпи до прозореца. Присви очи от ярката светлина и се загледа над океана право на изток.

– Фантазии. Мисля, че Роджър Солсбъри не може да различи фантазия от реалност. Искал е да притежава Мелани и може би е желал смъртта на Филип. Може дори да е споделил с Мелани. Но ако съдя по днешната му реакция, бих казал, че не е убил Филип Кориган. И той иска да знаеш това. Уважава те, Джейк. Иска да го харесваш…

– Та да си ходим за риба.

– Нещо такова. Затова фантазира как ще й инжектира пентотал.

– Искаш да кажеш, че е мечтател, а не убиец.

Чарли Ригс пусна насреща ми облаче дим с вишнев аромат.

– Освен ако фантазиите му надделеят. И се превърнат в реалност. Тогава Deus misereatur, тоест Боже помилуй…

Изчетох пощата, завъртях няколко телефона, скатах се от шефското съвещание за обсъждане на новите картини в приемната – Анди Уайът печелеше с пет към едно срещу Анди Уорхол – и потеглих към редакцията на „Маями Хералд“. Сюзън Кориган ме чакаше на крайбрежната уличка зад сградата. Стоеше кротко и гледаше как от един шлеп разтоварват грамадни топове вестникарска хартия. Подвижният мост на магистралата Макартър беше вдигнат, двеста коли чакаха някаква богаташка яхта да пролази отдолу с пет километра в час. Топлият източен вятър развяваше над уличката американския флаг, а бетонът блестеше от яркото слънце.

Сюзън беше с журналистическата си униформа – маратонки и избелели джинси с бележник в задния джоб. Очилата бяха вдигнати върху късата й черна коса. Рулата хартия продължаваха да се търкалят по наклонената рампа от шлепа.

– Много дървета са изсекли, за да можеш да пишеш как някакви дангалаци с пластмасови каски търчат подир топката по терена.

Тя подскочи.

– Ох, стресна ме. Бях се замислила.

– Не за мен, предполагам.

– Донякъде и за теб – откровено призна тя. – Но най-вече за татко и за всичко, което се случи. Нещо ново от Чарли?

– Засега не. Утре чакаме резултати.

– Какво ще правим тогава? Искам да кажа, ако се потвърди наличие на отрова в мозъка и черния дроб.

– Не знам. Всичко с времето си. Днес двамата с Чарли казахме на Роджър, че тялото е у нас и ще направим анализи. Това май изобщо не го смути. Дотук всичко е пълна мъгла.

Тя се позамисли.

– Можеш здравата да загазиш, нали?

– Заради някакво си унищожаване на частна собственост, кражба на трупове и подвеждане на клиент? Дреболия. Най-много да си докарам лишаване от адвокатски права плюс кратък престой на сянка.

– Тогава защо го правиш?

Яхтата плъзна покрай нас. От палубата ни махнаха с ръце три самодоволни хлапета и един шишкав мъж на средна възраст. Мостът се спусна с оглушително метално скърцане. Накрая казах:

– Сигурно все още търся добрите момчета.

– Добрите момчета ли?

– Така казах веднъж на Роджър Солсбъри. Че все търся добрите момчета и все не ги намирам.

Тя се притисна към мен и ме целуна по устните.

– Аз от добрите момчета ли съм?

Странно, и аз почвах да си задавам същия въпрос.

– Дано, защото заради теб зарязах Роджър. Вече не давам пет пари за правилата, просто искам да постъпвам както трябва.

– Благородно желание.

По-скоро глупаво. Може би съм хлътнал по тия твои тъмни, дълбоки очи и по умението ти да се пъхаш под черги. Тя настръхна.

– Ако мислиш така, може би трябва изобщо да напуснеш терена. Бягай в съблекалнята, додето е време.

Не мислех така. Усмихнах се и тя разбра, че само си дрънкам. Беше ме хванала на въдицата и го знаеше. Шеговито ме халоса с юмрук по рамото. От такава шега остават синини.

– Откарай ме у дома – каза тя. – Да видим дали под душа има място за двама. След това, ако много настояваш, ще облека рокля и ще ти позволя да ме изведеш на вечеря.

Старият ми олдсмобил завари дома на фамилия Кориган точно както преди. Плътно затворен. Мрачен и тих. Или богатите са мълчаливи по нрав, или Мелани Кориган забавляваше някого под завивките. Не забелязах отпред мотоциклет, тъй че едва ли щях да се сблъскам с Херкулес.

Заобиколихме към бунгалото. Вътре беше тъмно, но входната врата зееше, увиснала на една панта. Настана онзи миг на недоумение, когато вярващ, че ако затвориш очи, всичко ще се промени. Но не се промени нищо. Светнах лампите. Всичко беше обърнато с главата надолу най-старателно – преобърнати чекмеджета по пода, купища книги, разхвърляни дрехи. Сюзън изпъшка задавено, после изтича в малката спалня и измъкна от гардероба калъф от стикове за голф. Самите стикове лежаха наоколо, само един стърчеше от близката саксия. Тя бръкна в калъфа и задраска с пръсти по кожата, но не откри каквото търсеше.

– По дяволите, по дяволите! – изкрещя Сюзън, готова да се разплаче. – Не е тук. Те са го взели. Взели са доказателството.

Знаех какво е изчезнало. Малко кожено куфарче с шишенце и две спринцовки. Само едно не знаех – кои са те.

16

О, само не Соколов

Когато живееш извън закона, губиш някои привилегии. Например да търсиш помощ от полицията. По нашия край често обират наркотърговците. Понякога го правят техни колеги, друг път, ченгетата. Дрогаджиите никога не се жалват – проверен и доказан факт. Вдигат им колите във въздуха, обстрелват ги у дома с автоматично оръжие, задигат им парите и наркотиците. А те записват всичко това в графата „Производствени разходи“.

Ето че и ние попадахме в същото положение – двама почтени данъкоплатци, журналистка и адвокат, а не можехме да позвъним на ченгетата. Някое умно ченге би взело да задава неудобни въпроси. _Казвате, че с това лекарство може да е убит Филип Кориган. Я чакайте малко, неговия труп ли откраднаха миналата неделя?_ А тъпо ченге не ни вършеше работа.

Разчистихме безпорядъка. Не липсваше нищо друго. Дори порнографската касета още си лежеше на лавицата сред куп игрални филми и записи на гимнастически упражнения.

Мъчех се да сметна колко прави две и две. Вместо четири все получавах Мелани Кориган. Лекарството идваше от нейната спалня, но Сюзън го беше намерила цяла година след смъртта на Филип Кориган. Кой е луд да държи оръжие след убийството?

Освен ако смята да го използва отново.

Може би, казах си аз. Но според Чарли Ригс сукцинилхолинът губи силата си, ако не се държи на студено. Може би Мелани не знаеше това. Или пък вече не се интересуваше? Може би Роджър Солсбъри бе използвал лекарството, за да убие съпруга й?

Роджър да е извършил убийството? В никакъв случай. Та той дори не се стресна, че сме взели трупа. Вярно, малко си падаше ненормален. Бродеше твърде близко до страната на сънищата, както се изрази Чарли Ригс. Но не беше убиец.

Добре, да опитаме нещо друго. Когато най-сетне решава поне веднъж да си сложи бельо за разнообразие, Мелани забелязва липсата на лекарството. Това трябва да е опасно за нея, иначе не би се развълнувала. Почва да подозира отмъстителната Сюзън. Трябва да си възвърне уликата и да я унищожи, затова праща Серхио да разбие вратата на бунгалото, та цялата работа да прилича на кражба с взлом. Или, как се бе изразил Никсън по времето на аферата Уотъргейт? Най-долнопробен обир.

Ами ако греша спрямо Роджър? Може би двамата с Мелани са очистили нейния старец. Тя запазва лекарството като застраховка срещу съучастника си. Когато шишенцето изчезва, тя му казва да го открие на всяка цена, инак не им мърда доживотна присъда.

И това не ми допадна. А може би нямаше никакъв обир. Може би Сюзън сама бе уредила тая бъркотия, за да се отърве от лекарството по някакви свои причини. Но и това ми се стори безсмислено, като я видях как гледа празния калъф с просълзени очи. Съвсем безсмислено.

Не исках Сюзън да остава в изтърбушеното бунгало, затова поехме към моята коралова крепост в Коконът Гроув. Казах й да изчака отвън под жакарандовото дърво. После бавно отворих предната врата и прекрачих в душния полумрак, изпълнен с тайнствени сенки. Чаках да изскърцат дъските на пода и се озъртах да видя силуета на уродлив каратист. Но в сенките имаше само прах, а единственият звук идваше от капещия кран на мивката.

Светнах лампите, Сюзън храбро влезе при мен и плъзна развеселен поглед по оскъдната мебелировка. За броени секунди оцени цялата обстановка като съдия-изпълнител. Можеше да ходи по анцуг и маратонки, но все пак си оставаше богато момиче, което отлично разбира от скъпо и евтино.

– Какво търси на такова място момче като теб? – попита лукаво тя.

– А какво търси момиче като теб при момче като мен?

Вместо отговор тя се усмихна и смъкна джинсите.

Адреналинът в кръвта ми вече бе почнал да се разсейва, но все още имах сили, колкото да я отнеса нагоре по тясното стълбище.

Този път тя ме остави да поема инициативата. Сигурно смяташе, че вече е доказала своята сила и независимост. По някое време прошепна „Не спирай“, а към края нададе крясък, какъвто обикновено се полага при победен гол в полуфиналите. Ура-а-а, помислих си аз. Сетне тя заспа в прегръдките ми, невинна като младоженка от картина на Норман Рокуел. Аз обаче останах буден. Завих я и слязох долу да поразмисля.

Понякога най-добрата тактика е да нагазиш в пожара, да лиснеш варел бензин и да видиш какво ще остане след експлозията. Първо си налях една бира. После набрах номера на Роджър Солсбъри. Наближаваше полунощ.

– Джейк, мой човек, радвам се да те чуя. Тъкмо говорех за теб.

_Мой човек._ Това беше нещо ново, може би навлизахме в по-интимен етап. Чудех се дали ще е толкова дружелюбен и след като го обвиня, че е очистил Филип Кориган. Но така и не успях да стигна дотам, защото той каза:

– Още някой би искал да те чуе.

Кратко мълчание, женски смях, сетне в слушалката се раздаде кадифен глас:

– Джейкъб Ласитър, колко мило, че ни позвъни. Тук имаме малко шампанско, хайвер и разни други неща за ядене. Ако искаш, ела насам. Двама правят компания, трима вече са веселба.

Нов смях, после пак се обади Роджър Солсбъри.

– Джейк, адски съм щастлив. Като в доброто старо време. Безкрайно съм ти задължен. Ти си истински приятел.

– Добре, Роджър. Добре.

Раздаде се тих кикот, двете гълъбчета притискаха ухо до ухо. Роджър шумно ахна в слушалката и каза:

– Не бързай де, Мелани… ох! Хей, Джейк, надървил съм се като пилон за знаме.

– Развей флага – посъветвах го аз и си помислих, че тия двамата са създадени един за друг. Тя го обвинява в убийство, а той иска да си играе на чичо доктор. После той я пердаши с юмруци, а тя му помага да вдига знамето.

Пожелах им всичко най-хубаво, затворих и пак се отдадох на размисли. Вече твърдо вярвах в невинността на Роджър. Ако беше съучастник на Мелани Кориган, нямаше да ми каже, че е при него. Щяха да хитруват, да се правят на врагове, особено ако усетеха, че след изчезването на тялото може да почне разследване. А може би прилагаха двойна измама, стария трик от „Изчезналото писмо“ – престъплението да е толкова очевидно, че да не се забелязва. Не, прекалено сложно. Върнах се при Сюзън и заспах, както си мислех. Сънувах подигравателен женски смях.

Някъде около десет сутринта потеглихме към бунгалото, за да огледаме на светло. Докато заобикаляхме къщата, чух бучене на двигател. Озърнах се и видях как от кея се отдалечава грамадна моторница с извънбордов двигател. На кормилото стърчеше една позната буца от мускули, а отпред се излежаваше в шезлонг Мелани Кориган по бикини. Очевидно през последните двайсет и четири часа вдовицата прехвърчаше от цвят на цвят.

Сгушени зад едно дърво, ние ги проследихме как пресичат лагуната и се отдалечават към открито море.

– Отиват за риба – казах аз.

– Не ми се вярва – отвърна Сюзън. – Тая жена изобщо не се е качвала на моторницата. Всъщност използват я само като влекач за яхтата. Мъжът е Серхио Мачадо-Алварес.

– Знам го. Според теб накъде отиват?

Сюзън засенчи очите си с длан и сви рамене. Моторницата бавно пълзеше през залива покрай шамандурите. После спря и пусна котва.

– Чудесно – казах аз. – Ако се позадържат, времето ще ни стигне.

Старият олдсмобил опитваше да ми се опъва, но аз го пришпорих като пиян гимназист. Прелетяхме за нула време трите километра по лъкатушния път до пристанището за яхти. Тамошният началник беше мой стар клиент, но не съвсем престъпник.

Заварихме Блуджил Овълман гол до кръста и бос. Имаше корем като бъчва и ръце като абордажни куки. Той беше стар морски вълк, бивш рибар. Или по-точно стана бивш, след като бе арестуван за трети път от риболовния патрул. Измъквах го от затвора всеки път, когато откриеха в трюма му купища грамадни омари. На последното дело убедих съдебните заседатели, че Блуджил измервал омарите в сантиметри, а не в инчове и понеже математиката му куцала, малко се пообъркал. Накрая му писна да си хаби парите за излизане под гаранция, вместо да ги пропива. Заряза занаята и сега се грижеше за богаташките яхти в пристанището.

– Здрасти, началство! – ухили се Блуджил Овълман.

Бузите му пламтяха като варени омари, а тъмните жилки под очите напомняха карта на всички възможни маршрути към най-близката спиртоварна. – Искаш ли да изведеш госпожицата на риболов?

– Много добре знаеш, че мразя риболова – излъгах аз.

– Предпочитам рибата уловена, почистена и изпържена от някой друг.

Това беше задължителна увертюра, нещо като ритуален танц. Блуджил ме нарече превзет, наконтен, високомерен, алчен адвокат, а аз му отвърнах с прозвища като нехранимайко, долен пияница, бракониер и удавник. После той ме прегърна и попита какво искам. Исках лодка и уиндсърф. Получих ги незабавно – Блуджил ми предостави старата моторна лодка, която използваше вместо влекач, и метна на палубата очукан сърф. Взех назаем от него и чифт бански гащета, но се оказаха толкова широки, че трябваше непрекъснато да ги придържам.

– На твое място не бих се къпал – подвикна Блуджил Овълман, докато се отдалечавахме с пълна газ. – Пълно е с португалски галери*. Хем от най-едрите. Като нищо ти гарантират една седмица болнични.

[* Португалска галера – голяма отровна медуза. – Б.пр.]

След петнайсет минути бяхме на осемстотин метра от моторницата и се правехме на невинни туристи. Хвърлих котва и взех бинокъла. Мелани Кориган продължаваше слънчевите бани. Серхио се беше привел през десния борд с гръб към нас. Държеше нещо – въдица, кука или мрежа. Не можех да видя по-ясно от това разстояние.

Имаше само един начин да се приближа незабелязано. Не ми беше много удобно в тясната лодка, но криво-ляво успях да наместя платното на сърфа, като едва не се изтърсих зад борда. После го метнах в морето, скочих отгоре и вдигнах мачтата. Водата беше прозрачна и топла. Сюзън ме огледа скептично от лодката.

– Имаш ли представа какво вършиш?

– И още как. Плавал съм с такова нещо от Кий Бискейн до Бимини.

Докато лекият вятър ме носеше напред, трябваше да се боря едновременно с платното и с гащетата, които упорито пълзяха надолу. Постепенно наближих моторницата. Криех се в сянката на платното и се надявах да не ме разпознаят без обичайния тъмносив адвокатски костюм. Просто някакъв навлек се щура из залива и толкоз.

Лавирах много внимателно между десетките пурпурносини медузи, провлачили дълги отровни пипала. По нашите места морето е пълно с хапливи, свадливи и парещи твари. Най-хапливи, естествено, са акулите. Понякога човек може да ги види как ловуват на около километър от Вирджиния Кий или Кий Бискейн. Те обаче рядко нападат хора. Има грамадни атлантически скатове с по двеста волта напрежение в опашките. Понякога изхвръкнат над водата като ракети и побъркват от страх моряците и плувците. А всяка зима нахлуват португалските галери – прастари създания, надарени с неземна красота. Имат оранжево-червеникави гребени и торбести синкаво-пурпурни тела, преливащи във всички цветове на дъгата. Но искрящата пъстра торба е само коварна примамка. Долу, невидими под водата, се люшкат по течението десетки пипала, готови да впръснат отрова в непредпазливата жертва.

Килнах мачтата напред, за да се насоча по вятъра и заобиколих кърмата на моторницата. Серхио все още се привеждаше през борда и сега различих в ръцете му мрежа. Отстрани стърчеше въдица, закрепена за перилата. Добре де, може би наистина ловеше риба. Исках да се приближа още малко, затова извъртях платното и потеглих обратно. На стотина метра разстояние отново подхванах вятъра и се помъчих да набера скорост. Исках да мина бързо, за да не ме разгледат добре. И сигурно щеше да стане, ако не бях изтървал гащетата. Много е трудно да останеш незабелязан, когато задникът ти е лъснал точно срещу хората, с които предпочиташ да не се срещаш.

За да не се излагам повече, аз подкарах обратно към лодката, където Сюзън Кориган клатеше неодобрително глава.

– Пред вдовицата ли се перчеше? – попита тя, когато застанах до нея.

– Само й отклонявах вниманието – отвърнах аз. – За да не види прекрасното ми лице.

– Може да те познава и откъм другия край – рече Сюзън съвсем сериозно.

– Ако задаваш въпрос, отговорът е „не“.

Тя се замисли, повярва ми и подкарахме обратно към пристанището. Мисията бе провалена. Все още нямах представа защо е ходила Мелани снощи при Роджър и какво дири днес със Серхио из залива. Но започвах да подозирам, че чаровната дама има готов план за всекиго и за всичко. Вероятно и поканата да я посетя беше част от плановете. Само не знаех каква точно.

Олдсмобилът мъркаше на трета скорост и ни носеше към Коконът Гроув. Спрях пред къщи в сянката на дърветата и Сюзън се обърна към мен.

– Джейк, трябва да поговорим.

– Ъ-хъ…

– За онази вечер.

– Онази вечер ли?

– Не се прави на отнесен! Онази вечер при баба ти. И снощи в тази твоя колибка зад буренаците. Забрави ли?

Бутнах лоста в нулево положение и завъртях ключа. Двигателят изпъшка и млъкна.

– Не съм забравил. Помня всеки удар в отбрана и нападение.

– Не това имах предвид. Не смяташ ли, че трябва да поговорим за чувствата си един към друг?

Ха така! Трябваше да го очаквам. Кой знае защо си бях въобразил, че Сюзън Кориган ще е по-различна от другите жени. И наистина беше различна в някои отношения. Един хубав пас я вълнуваше повече, отколкото чифт нови обувки. Но все пак си оставаше жена… а жените страшно обичат да разговарят за чувства и отношения.

Моментално разиграх коронната си роля „много голям и много тъп“.

– Не ме бива за сантиментални разговори – казах аз.

– Знам – отвърна тя със съчувствие. – Както повечето мъже, не умееш да изразяваш чувствата си.

– А, с някои се справям доста добре. Например с гнева.

Тя се навъси и зачака. Хванах дръжката на вратата, но Сюзън не помръдна. Капан.

– Джейк, ако това ще ти помогне, и мен не ме бива в тия разговори. Но се налага. Искам да знаеш, че не бих се пъхнала в леглото ти, ако не изпитвах нещо към теб. Нещо повече от обикновено плътско влечение. Не знам какво е и накъде ме води. Но е истинско и исках да го знаеш.

Тя отново зачака.

Мълчах. Над нас прелетя бяла чапла и се отдалечи към Евърглейдс. Ех, волна птичка… Въртях се смутено и старата кожена тапицерия скърцаше под мен.

– Топката е в твоята половина – напомни ми Сюзън Кориган.

– Високо ценя това, което каза. Благодаря ти.

– Значи благодариш, а? Дръвник! Няма ли чувства в тая гранитна буца върху раменете ти? Писна ми от необвързани мъже, дето изпадат в паника щом нещата потръгнат. Страх ли те е от любовта, Джейк? Да не си от ония типове, които почват да се дърпат, когато връзката стане прекалено интимна?

Наведох очи и открих, че съм настъпил здраво спирачката. Дясната ми ръка стискаше скоростния лост с всичка сила. Имах чувството, че колата се свива около мен, сякаш беше попаднала в една от ония преси, дето сплескват грамадна лимузина на блокче старо желязо колкото канапе.

– Не мислиш ли, че съдиш твърде строго скромните ми способности да се изразявам? – попитах аз.

– Може би искаш да кажеш студенина и безчувственост?

– Не. Ти си важна за мен, Сюзън. В момента стават толкова много неща, че просто нямах време да се замисля. Но ти успя да пробиеш гранитната ми обвивка. За мен ти си предизвикателство. Караш ме да се замисля как живея, как работя и тъй нататък. Вълнуваш ме, стимулираш ме. Но първото полувреме още не е свършило.

Нека най-напред да си починем в съблекалнята и да видим как ще потръгне през второто.

Тя се усмихна.

– Доста добра реч. Не е блестяща, но върши работа…

Наведох се да я целуна, а тя сграбчи косата ми с две ръце и ме отблъсна назад. – … засега – довърши Сюзън и ме бутна към вратата.

В малката къщичка ни посрещна телефонен звън. Обаждаше се Чарли Ригс.

– Слава Богу, че си там – рече задъхано той. – Задава се черен облак, Джейк, и името му е Ейб Соколов.

О, само не Соколов!

– Сигурно са ме проследили дотук – каза Чарли. – Двама следователи от щатската прокуратура плюс Соколов. Случаят е негов.

– Какво, заел се е с някаква мижава кражба на труп?

– Не, Джейк, с убийството на Филип Кориган.

Това ме зашемети.

– Къде си, Чарли?

– При Джейн.

– Джейн ли?

– Да, Джейн! Джейн Ласитър, твоята баба, по дяволите!

– Аха – рекох аз.

Сигурно са я наричали Джейн още когато братя Райт са настройвали музикални инструменти.

– Не бой се, Джейк. Ще й платя гаранцията, а теб няма да те издам.

– Успокой топката, Чарли. Какво стана? Кой е там?

– Соколов е вън на верандата заедно с двама от следователите си. Дадоха ми един телефонен разговор, също като на кино. Вероятно Маккензи е надушил, че съм ходил в лабораторията след работно време. Един Господ знае как – той никога не остава след пет. Както и да е, притиснал персонала от токсикологията. Дали му пробите от мозъка и черния дроб с положителни резултати за сукцинилова киселина и холин. Тогава Соколов ми лепнал опашка. Знаят, че трупът е у мен. Ще им го дам. Все едно, така или иначе щяхме да им го дадем, а те обещават да не ме закачат за кражбата.

– Соколов знае ли, че разговаряш с мен?

– Да, но само като адвокат. Не знае, че си бил на гробището. Нали казах, няма да те издам. Ако ще на шиш да ме въртят.

– Спокойно, Чарли. Приказваш като в евтина кримка.

– Страшно съжалявам, Джейк. Преди десет години нямаше да стане така. Fugacesvlabuntur anni*. Една сутрин се събуждаш и откриваш, че си остарял.

[* Натежават отлитащите години лат. – Б.пр.]

Помислих, че ще заплаче, но в това време от слушалката долетя характерното тропане на бабината врата. После дочух един дрезгав и неприятен глас от също тъй неприятното минало.

– Голямо дрънкало си, Джейк, но този път ще ти клъцнем оная работа.

– Здрасти, Ейб – казах аз. – Отдавна не сме се чували.

Представих си го как се подхилва зловещо. Ейбрахам Соколов беше мършав и плешив, с изпито лице и неприятен характер. Сигурно се бе родил сърдит на целия свят, а изминалите четиридесет и четири години не бяха допринесли с нищо за настроението му. Вярваше, че ближният трябва да бъде смятан за злодей до доказване на противното. Като завеждащ отдела за тежки престъпления в щатската прокуратура, той вярваше още, че жизнената му цел е лично да осъди и прати на сянка всички гнусни отрепки, върлуващи из двайсет и седемте общини на област Дейд, Флорида.

Всяка прокуратура си има по един тип като Ейб Соколов и копнее да намери поне още десетина. Той приемаше работата си като призвание, а не като временно поприще, преди да стане търсен адвокат и да трупа парички от защита на наркобосове. Ейб Соколов беше умен, упорит, зъл и безмилостен. И фанатик. Смяташе извънсъдебното споразумение за светотатство, условната присъда за немислима волност, а втори шанс признаваше само на баскетболистите, когато изпълняват наказателен удар. Соколов ненавиждаше от дън душа крадците, изнасилвачите и наркотърговците, но най-много мразеше убийците. Зад зеленото му метално бюро в малката канцелария, вмирисана на цигари и застояло кафе, висеше плакат с полицейски снимки на петдесет и осем мъже и три жени. Шейсет и една кофи помия, както обичаше да казва той. Пет от лицата бяха задраскани по диагонал и над всяка черта се мъдреше карикатурна скица на самия Соколов. „Чистим помия“, беше изписано на плаката с червени букви, разтеглени като капки кръв.

Най-голямата мъка в живота на Соколов бе, че е осъдил шейсет и една отрепки за предумишлено убийство, но само трийсет и осем имат смъртни присъди и само пет от тях са изпълнени. Останалите влачеха безконечни обжалвания. Докато работех като служебен защитник, Соколов веднъж сподели, че понякога сънувал как умира преди осъдените убийци и се събуждал самотен и разтреперан. Това бе единственият път, когато съм го чувал да си признае някаква слабост.

– Ще го защитаваш ли, Джейк?

– Кого?

– Я не се прави на завеян, Роджър Солсбъри. Доктор Хикс, великия бял лечител, доставчик на отрова, съблазнител на невинни жени…

– Да не си минал във вестникарския бранш, Ейб?

– Не, само вкарвам отрепки в затвора.

– Какво е обвинението?

Той се разсмя.

Според мен на утрешното си заседание Голямото жури ще му лепне предумишлено убийство.

– Имаш ли corpus delicti?

Нов смях, напомнящ конско цвилене.

– Тук е, в сандък с лед заедно с няколко прясно хванати риби.

– Ами оръжието? – попитах аз. Щом го бях хванал в настроение, струваше си да изкопча това-онова.

– И него намерихме. Преди около час се явихме в дома на Солсбъри със заповед за обиск. Открихме едно много интересно шишенце и две спринцовки. Довечера ще получим лабораторните резултати. Искаш ли да се обзаложиш какво ще е съдържанието?

Значи това бе станало. Изведнъж се проясняваха много неща около среднощния ми телефонен разговор с Роджър.

– Обзалагам се, естествено. Бас държа, че заповедта за обиск е издадена след писмените показания на една чаровна вдовица. Обзалагам се още, че според показанията тя е видяла въпросното шишенце в дома на Солсбъри през последните двайсет и четири часа.

– И какво от това?

– Тя го е сложила там! – изревах аз. – Снощи. Знам, че беше там. Тя държеше да узная. За да потвърдя писмените й показания. Само че освен всичко друго знам откъде е взела шишенцето и двете спринцовки. Не от Роджър.