355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Пол Ливайн » Дълга целувка за сбогом » Текст книги (страница 3)
Дълга целувка за сбогом
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 16:30

Текст книги "Дълга целувка за сбогом"


Автор книги: Пол Ливайн



сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 16 страниц)

– Колко трогателно!

Изведнъж изотзад долетя вик: „Пази се!“. Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как от небето връхлита някакво мътно петно. Сюзън Кориган стрелна ръце и хвана топката с връхчетата на пръстите. Откъм играчите долетяха одобрителни възгласи.

– Меки ръце – казах аз. – И страхотна реакция.

Озарих я с най-чаровната си усмивка. Беше ми вършила добра работа сред няколко поколения студентки, изкукуригали от слънчасване по плажовете. Беше сломявала крехката съпротива на стюардесите от пет-шест закъсали авиолинии. Но не остави и драскотина върху бронята на Сюзън Кориган.

– Това си го пъхни отзад – рече тя и метна странично топката към корема ми.

Искаше ми се да я цапардосам. Но вместо това си излях гнева върху овалната топка. Стиснах здраво, с пръсти върху връзките, и я запратих в стегната спирала към един играч в другия край на полето. Той пое топката на височината на гърдите и кимна одобрително. Аз самият се изненадах от паса.

Сюзън Кориган подсвирна.

– Значи си играл футбол.

Гласът й бе поомекнал едва доловимо. Добре, сега ако изкарах и няколко рунда срещу Майк Тайсън, току-виж благоволила да ми каже колко е часът.

– Малко – отвърнах аз. Нямаше смисъл да обяснявам, че с това мятане съм си изметнал сухожилието и в момента ръката ми е напълно безчувствена.

– Нападател?

– Не. От самото начало разбрах, че е по-добре аз да въртя секирата. Защитник с някой и друг рейд по страничната линия. Обикновено гледах да поваля всеки, който ми се изпречи. Понякога, ако мачът вече беше спечелен или загубен, ме пускаха по-напред и мачках нападателите още на средната линия. Най-често обаче висях на скамейката, която е алуминиева и през ноември на север може да ти замрази задника. Но пък имах време да развивам философски теории за бедрата на клакьорките.

– Май още не си загубил форма.

– Доста се занимавах с уиндсърф. Напоследък само бъхтя боксовата круша по два пъти седмично и никога не пропускам покера в четвъртък вечер.

– Мога да бия почти всеки мъж в който и да било спорт – каза тя.

Не се хвалеше. Според мен казваше чистата истина.

– Някой път трябва да поиграем на топка – предложих аз.

За пръв път усетих, че иска да се усмихне. Но лицето й остана все тъй ледено.

– На хитър ли ще се правиш? – попита тя почти любезно.

– Не. Просто искам да поговорим.

– Ще разговарям с теб, ако ме надбягаш.

– Какво?

– До крайната линия – каза тя и посочи опустялото игрище. – Да видим кой ще спечели.

Беше останал само един нападател. Той отстъпи две крачки, засили се и ритна топката. Все същото старо, познато движение – като машина, изпълняваща функцията, която треньорът е начертал върху черната дъска. Като хирург, отстраняващ дискова херния – едно и също движение всеки път. Само че сега кракът на играча се беше отплеснал, а това можеше да се случи и с Роджър Солсбъри. Ето че пак ме избиваше на служебни размисли.

– Да или не? – настоя Сюзън. – Тепърва трябва да взема интервю от Шула и разговорът никак няма да е приятен, след като миналата неделя „Биле“ ги направиха за резил.

– Добре – казах аз и подгънах горния ръб на кубинките си. – Сигурно ще искаш да ти дам преднина.

Тя се разсмя дяволито.

На запад слънцето залязваше над Евърглейдс и розовото небесно сияние меко обливаше Сюзън Кориган. Разкърших се и замислих гениален план. Щях да тичам плътно до нея, без да се задъхвам, можех и мъничко да изостана, после изведнъж щях да се хвърля напред и да пробягам заднишком последните десет метра. Ако проявеше желание, бих я оставил да се хвърли в прегръдките ми. След тази галантна победа можех да я поканя нейде на прясна риба и хубаво бяло вино.

Тя зае спринтьорска стойка, викна „Старт“ и полетя през игрището. Хукнах подир нея и вратовръзката заплющя покрай ушите ми като знаме. Тя бе спечелила пет метра преднина още в първите две секунди. Тичаше равномерно и гладко, без усилие. Не откъсвах очи от стегнатия, заоблен задник, който сега ритмично подскачаше на всяка крачка. На половината път все още заемах втора позиция. Чувствах се като хрътка, препускаща подир механичния заек. Затова ускорих темпо. Изоставах с три метра, а до финала имаше само трийсет. Край на хитроумните планове. Трябваше да спасявам честта си. По-дълги скокове, по-високо вдигнати колене – така донякъде прахосвах енергия, но силата на всяка крачка се вливаше в следващата. Вече ни деляха само две крачки и тя стрелна поглед през рамо. Това беше грешка, но нямаше начин да я догоня в оставащите десет метра, затова се хвърлих напред и я сграбчих през кръста. Рухнахме на тревата, аз се търкулнах отгоре, а бележникът, очилата и химикалката се разхвърчаха насам-натам.

Озовахме се някъде около финалната линия. Тя лежеше по гръб, гледаше право нагоре и топлият й дъх ме гъделичкаше по носа. Бях я затиснал здравата, но не се оплакваше.

– Гол от първа атака – прошепнах аз.

Погледнах я от упор право в очите. Въобразявах ли си, или вечните ледове наистина се топяха? Почти очаквах изведнъж да омекне и да пристъпим към приятната част. Само че дълбоко се лъжех. Тя ме отметна настрани като професионален борец и скочи на крака, забивайки мимоходом коляно в слабините ми. Докато се мъчех да си поема дъх, Сюзън присви очи и почна да търси очилата си из полумрака.

– Наистина не знаеш, нали? – попита тя отвисоко.

– Не само това, ами дори не знам какво не знам – отвърнах аз с изтънял глас.

– Тогава слушай, защото нямам намерение да повтарям. Твоят клиент не е допуснал лекарска немарливост.

– Тъй ли?

– Точно тъй. Извършил е убийство. Уби баща ми. Планирал го е заедно с оная уличница, дето би трябвало да получи „Оскар“ за днешното изпълнение. Не мога да го докажа, но знам, че е истина.

– Не вярвам.

– По-добре вярвай. Клиентът ти е убиец. Заслужава да го изпържат, или каквото там му се полага в днешно време. Затова не очаквай да го жаля за провалената кариера или ниската застраховка. Той се е чукал с оная пачавра – тя не подбира много-много – и заедно са замислили цялата работа. С това дело само хвърлят прах в очите на хората.

– Все още не те разбирам – казах аз. Чувствах се като последен глупак и Сюзън Кориган сигурно ме мислеше за такъв от самото начало.

– От процеса излиза, че лекарят и вдовицата са врагове. Това им е прикритието. Според мен, Ласитър, очаква се да загубиш. Всъщност няма значение. Ако загубиш, застрахователната компания ще й плати, а тя вероятно ще му даде половината. Може и всичко да му даде. От завещанието печели куп пари. А ако заседателите определят по-голямо обезщетение, няма страшно за него, защото тя ще си трае.

Седях и я гледах умно.

– Убийство и застрахователна измама. Нямаш доказателства. И освен това не ти вярвам.

– Да, разбирам – каза тя. – Не си лошо момче, Ласитър. Просто нямаш бързина за нападател, пък и не спадаш към най-схватливите.

5

Съдебният лекар

Чарли Ригс се изправи на подиума с широка усмивка. От задния му джоб стърчеше пластмасов модел на гръбначен стълб. Само като го видях и ми стана по-леко. Рошави прошарени мустаци и брада, искрящи от мъдрост и опит очи, кафяво вълнено сако, което би изглеждало по-уместно в библиотеката на някой колеж, отколкото в нашия модерно разпуснат град. Надежден човек. Все едно, че бях викнал за свидетел Уолтър Кронкайт.

По служба бе идвал в съда стотици пъти и изобщо не се смути, докато сядаше. Преметна крак върху крак, разкривайки сбръчкани чорапи и бели прасци. Дъхна върху очилата си и ги избърса с края на вратовръзката. После ги сложи на малкия нос, почти невидим сред гъстата растителност по лицето му. Най-сетне Чарли Ригс кимна. Беше готов.

– Моля, съобщете на съдебните заседатели името и професията си – казах аз.

– Чарлс У. Ригс, дипломиран патолог, областен съдебен лекар в течение на двайсет и осем години, а днес – жизнерадостен пенсионер.

– Кажете ни, доктор Ригс, какви са задълженията на съдебния лекар?

Дан Сефало скочи на крака.

– Възразявам! Доктор Ригс е пенсионер. Не би могъл да коментира задълженията на днешните съдебни лекари.

Отдавна не бях чувал толкова дребнаво заяждане, но тъй като беше първо за деня знаех много добре какъв ще е резултатът.

– Подкрепя се – заяви съдията Ленард, докато разгръщаше спортните страници и търсеше резултатите от конните състезания.

Хрумна ми нова идея.

– Дайте да започнем така, доктор Ригс: що е съдебен лекар?

– Ами, в добрата стара Англия са ги наричали „коронъри“. Сведения за тях срещаме още през 1194 година. Били са част от съдебната система – наполовина съдии, наполовина събирачи на данъци. Всеки коронър е бил custus placitorum corone, тоест пазител на исковете на короната. Ако някой бъдел осъден за престъпление, коронърът имал грижата имуществото му да стане собственост на краля.

Сефало го гледаше отегчено, съдията изобщо не слушаше, но съдебните заседатели бяха омаяни от брадатия стар лекар. Винаги е така. Онова, което изглежда банално за адвокатите и съдиите, очарова заседателите.

– По-късно коронърите били натоварени и със задължението да водят разследване за причините на смъртта. Шерифът събирал доброволни съдебни заседатели, почти като вас тук.

Ригс се усмихна към ложата и насреща му едновременно цъфнаха шест усмивки. Харесваха го. Половината битка беше спечелена.

– Съдебните заседатели трябвало да решат дали смъртта е била _ех visitatione divina_, тоест поради Божие посещение, или пък е замесена човешка ръка. Дори при някои нещастни случаи имало съдебни санкции. Например, ако каруца прегазела някого, собственикът трябвало да плати на хазната толкова, колкото струвала самата каруца. Това се превърнало в голям проблем, когато хората взели да мрат от влакове и параходи.

Заседателите закимаха, поласкани, че този мъдър старец отделя от времето си, за да им изнесе урок по история.

– Още по-късно коронърите започнали да събират сведения колко смъртни случаи са причинени от дадена болест. Понякога сядам вечер с чаша бренди и препрочитам записите на коронърите от тринайсети век. Удивително, колко много неща можем да научим от тях. Но така или иначе, работата на коронъра, както и на днешния му наследник, съдебния лекар, е да определи причината за смъртта. Девизът ни гласи: „Говорим вместо мъртвите, за да опазим живите“.

– И как се определя причината за смъртта? – запитах аз.

Чарли Ригс побутна с палец очилата си по-нагоре.

– Чрез физически и медицински преглед, с помощта на различни измервателни прибори, газова хроматография, електронна микроскопия. Използват се постиженията на токсикологията, фармакологията, радиологията, патологията. Естествено най-много узнаваме при аутопсията.

– Може ли да се каже, че сте определял причината за смъртта в множество случаи?

– Хиляди. Повече от двайсет години правех по петстотин аутопсии годишно, без да броя тези, на които само съм присъствал.

– Можете ли да ни разкажете за своите методи, за някои от най-интересните случаи?

Дан Сефало стовари длан върху масата на ищеца и скочи. Десният крачол на панталона му беше пъхнат в чорапа, левият се влачеше по земята и от маншета стърчаха протрити нишки.

– Възразявам – уморено изрече той. – Историята на някакъв си пенсионер не представлява интерес за съда.

Обиждаше Ригс на възраст. Надявах се двамата по-стари заседатели да са чули добре.

– Ваша светлост, държа да представя доктор Ригс като опитен експерт.

Сефало беше предвидил това. Не искаше да даде на Чарли Ригс и минута повече от необходимото.

– Признаваме, че доктор Ригс е дългогодишен съдебен лекар, че е извършил множество аутопсии и може да даде точна оценка за причината на смъртта.

Би трябвало да се задоволя с това, но много исках да послушам историите на Ригс. Падне ли ти добър свидетел, не го изпускай. Нека заседателите да усетят присъствието му.

– Възражението се отхвърля – каза съдия Ленард.

Добре, беше мой ред да спечеля.

– Доктор Ригс, канехте се да ни разкажете за своята работа и за методите, с които установявате как е настъпила смъртта.

Без да чака нова покана, Чарли Ригс се впусна в безкрайни спомени. Имало някога един застаряващ женкар, който живеел на остров Търнбъри. Веднъж го намерили мъртъв, с огнестрелна рана в челото. Поне така изглеждало на пръв поглед. При аутопсията обаче не открили нито куршум в черепа, нито изходно отверстие – нищо, освен кръгла дупка в челото, като от малокалибрен куршум.

– Полицаите недоумяваха що за оръжие е било – продължаваше Чарли Ригс. – Понякога си струва човек да не отхвърля и най-невероятното. Претърсих околностите и в една боклукчийска кофа край пристанището за яхти намерих червена дамска обувка със следи от кръв по металното токче. Кръвната група съвпадаше с тази на жертвата, токчето съвпадаше с раната, а собственичката на един магазин за френски обувки в Мейфеър разпозна жената, която преди две седмици закупила чифт подобни обувки за шестстотин долара. Жената си призна. Нещастно стечение на обстоятелствата. Скарали се, искала само да го зашемети, но ударила по-силно.

Сетне дойде ред на загадката с изгорената жена. Седяла си на канапето – мъртва, съвсем облечена… и цялата покрита с мехури от изгаряния. Дрехите били незасегнати. В апартамента нямало нито дим, нито следи от пожар. Трупът бил открит от приятеля на жертвата. Казвал, че се прибрал пиян, отишъл да си пусне един душ, а когато излязъл, видял трупа на канапето.

– Взех водопроводен ключ и проверих канала на ваната – обясни Чарли Ригс. После помълча. Неколцина от заседателите ахнаха тихичко. – Беше просто догадка. Открих късчета човешка кожа и разбрах отговора.

Чарли Ригс се усмихна мъдро и приглади брадата си като стар професор пред тълпа влюбени студентки.

– Двамата се прибрали пияни и тя припаднала. Приятелят се опитал да я свести във ваната, но бил дотолкова къркан, че пуснал горещия кран и си излязъл. Врялата вода изгорила жената до смърт. Когато онзи изтрезнял, изпаднал в паника. Изсушил мъртвата, облякъл я, сложил я на канапето и повикал полицията.

Заседателите слушаха като омагьосани. Няма нищо по-увлекателно от умело поднесени приказки за смъртта. Ригс продължаваше да разправя как сравнявал следи от гуми с отпечатъци по телата на прегазени хора, как открил съвпадение между челюстите на един обвиняем и следите от ухапвания по трупа на изнасилена жена, как издирвал в канализацията единствения corpus delicti*за чудовищно престъпление – зъби от човек, чийто труп бил разтворен в сярна киселина. Тази безкрайна поредица от престъпления си имаше определена цел – да смае съдебните заседатели с деянията на истински изверги, да им пошушне тихичко, че съдебната система трябва да преследва убийци, а не почтени хирурзи, дори и да са допуснали грешка. Errare humanum est. И да е имало грешка, станала е без умисъл.

[* Веществено доказателство (лат.). – Б.пр.]

Не бях казал на Чарли Ригс за разговора със Сюзън Кориган. Всъщност, какво да му кажа – че дъщерята на покойника, замаяна от омраза и скръб, смята клиента ми за убиец? Нямаше доказателства, нямаше улики, нищо нямаше, освен подозренията, че Роджър Солсбъри и Мелани Кориган са се сдушили. Щях да поговоря със Солсбъри за това, но не сега.

Докато Чарли Ригс продължаваше да говори, аз гледах Роджър. Той непрестанно въртеше очи към безупречния профил на Мелани Кориган. Тя изобщо не го забелязваше, гледаше само свидетеля. Днес носеше памучна рокля, според мен с два номера по-голяма от необходимото, но сигурно такава беше последната мода. На кръста бе пристегната с широк колан и благоприличие прикриваше коленете. Една от ония измамно простички женски дрешки, които сто на сто крият етикетче с името на италиански моделиер и главозамайваща цена.

Опитах се да разчета изражението на Роджър Солсбъри, но не успях. Имаше ли възможност всичко да се окаже истина? Не че само е чукал жената на пациента си. Пет пари не давах за това. Питах се, дали не е убил Кориган. Дали цялата работа не е заговор, а процесът – просто прикритие или пък начин да отмъкнат още един милион. Ако имаше нещо вярно, Солсбъри все още можеше да се издъни. Трябваше да даде показания след Ригс.

Аз продължих разпита на свидетеля.

– А сега, доктор Ригс, кажете ни, имахте ли възможност да се запознаете с медицинските документи, съставени от лекарите и болничните сътрудници?

– Да.

– Въз основа на тези документи и своя дългогодишен опит, съставихте ли си основателно мнение какво е причинило смъртта на Филип Кориган?

– Да.

Залата стихна, чуваше се само неуморното бръмчене на климатичната инсталация. Всички знаеха какъв ще е следващия въпрос.

– И каква е причината за смъртта?

– Разкъсване на аортата. Вътрешен кръвоизлив, който на свой ред е причинил спадане на кръвното налягане. Казано на нормален човешки език, сърцето е помпата на кръвоносната система. След като не разполага с достатъчно кръв за напомпване, то спира.

– А какво е предизвикало разкъсване на аортата, сър?

– Няма начин да отговорим категорично. Можем само да изключим някои от причините.

– Например?

Гледах да задавам по-кратки въпроси. Сега топката беше в полето на доктора.

– Ами например, не го е причинил доктор Солсбъри с форцепса. Ако вината беше негова, разкъсването щеше да е от задната страна на аортата. Но както пише в своя доклад хирургът, който се опитал спешно да зашие кръвоносния съд, разкъсването е било от предната страна. Очевидно при разрез откъм гърба и операция на гръбнака няма начин аортата да се разреже отпред, откъм корема.

Дан Сефало бе пребледнял като платно. В наше време съдът рядко предлага изненади. Следствието ги елиминира почти напълно. Но Чарли Ригс бе дал първоначалните си показания преди да се запознае с протоколите от втората операция – трескавия опит да се зашие разкъсана аорта само дванайсет часа след ламинектомията. Никой друг не се беше запитал къде точно е пробивът – стигаше им само, че го има.

През следващите петнайсет минути вещото лице Чарлс У. Ригс най-подробно показваше на съдебните заседатели своя пластмасов модел на гръбначния стълб с провиснали около него кръвоносни съдове. Сетне излезе наяве докладът на гръдния хирург, предприел неуспешен опит да спаси Кориган. Заседателите гледаха доктор Ригс право в очите и непрекъснато кимаха. Време беше за решаващия удар.

– Щом доктор Солсбъри не е пробил аортата с форцепса, както доказахте, то каква е причината за разкъсването?

– Наричаме го спонтанен аневризъм на аортата. Разбира се, това не е причина, а следствие. Причините са много. Някои заболявания или тежки травми в коремната област могат да причинят подобно разкъсване. Атеросклерозата уврежда стените на аортата и така повишава опасността от аневризъм. Същото се отнася и до високото кръвно налягане. А може и да е нещо, което медицината просто не е в състояние да обясни – както са казвали през средновековието, ex visitatione divina.

Усмихнах се на доктор Ригс. Той също ми се усмихна. Заседателите ни се усмихнаха. Бяхме като едно голямо щастливо семейство.

Вече приключвах, но имах още една мъничка изненада за Дан Сефало. Последен гвоздей в ковчега. Подадох на Ригс веществено доказателство номер три на ищеца – здравния картон на Филип Кориган.

– Доктор Ригс, страдал ли е Филип Кориган от някакви други заболявания?

Чарли Ригс плъзна бърз поглед по документа, но вече знаеше отговора от нашите предварителни разговори.

– Да, при преглед при кардиолог е установена атеросклероза.

– До какво води това заболяване?

– До отслабване на артериите и опасност от аневризъм. Мъжете над петдесет години обикновено проявяват признаци на артериални заболявания. За това е виновен американският начин на хранене с наситени мазнини, прекалено много говеждо и масло. При това положение мистър Кориган е можел да получи аневризма по всяко време.

– По всяко време – повторих аз, за в случай, че някой не е чул.

– Да, без никаква друга причина. Просто, както си гледа телевизия или вечеря – по всяко време.

– Благодаря, докторе.

Леко се поклоних към подиума в знак на почит пред дълбоката мъдрост, озарила съдебната зала. После се завъртях към Дан Сефало и с небрежната самоувереност на човек, който току-що е прозрял в бъдещето, любезно го осведомих:

– Свидетелят е на ваше разположение.

Сефало стана и разкопчаното му сако се разтвори, разкривайки под джоба на ризата червено мастилено петно, оставено от зле захлупена писалка. Или пък, кой знае – може да се беше самонаранил.

Разпитът му бе пълна скръб. Спечели съвсем безсмислена точка, като накара Ригс да си признае, че не е ортопед и никога не е извършвал ламинектомия.

– Но съм направил хиляди аутопсии, а именно те определят причината за смъртта – бързо добави Ригс.

– Казахте, че разкъсването може да бъде причинено от травма, нали? – попита Сефало.

– Да, просто нямате представа колко шофьори съм виждал в моргата преди появата на предпазните колани. При челен сблъсък воланът може да удари гръдния кош и корема с такава сила, че да разкъса аортата. Разбира се, става дума за удар отпред.

– Но все пак, при неточно насочване форцепсът също може да разкъса аортата, нали? – настоя Сефало.

Сам си го просеше.

– Може, но не и в предната част на кръвоносния съд, след като хирургът оперира откъм гърба – каза Ригс.

Сефало не мирясваше.

– Гръдният хирург е работил извънредно напрегнато, опитвайки да спаси пациента, нали?

– Вероятно – отвърна Ригс.

– И при това напрежение може да е допуснал грешка относно мястото на разкъсването, нали?

Ригс го погледна с добродушна бащинска усмивка.

– Всяко доказателство, представяно някога пред съда, може да бъде погрешно. Може всички ваши свидетели да грешат. Може да грешат и свидетелите на мистър Ласитър. Но с друго просто не разполагаме. Няма никакви доказателства, че разкъсването е било другаде, а не там, където казва гръдният хирург – в предната част на аортата.

Чудесно. Превъзходно. И аз не бих го казал по-ясно. Сефало си седна като попарен. Вече минаваше един часът – крайно време за обедна почивка. Съдията Ленард се въртеше неспокойно на стола.

– Поради напредналия час смятам, че е уместно да отложим заседанието за утре – каза той. Превод: _Днес следобед има надбягвания, а снощи подочух нещичко от един жокей, който не е платил нито цент издръжка, откакто миналата година разводът му попадна в мои ръце._ – Възражения? Няма. Отлага се за утре сутрин в девет и половина.

Роджър Солсбъри сияеше. Не приличаше на човек, който е искал да загуби. Гордеех се с постиженията си тази сутрин. В дъното на залата зърнах Сюзън Кориган с тениска и найлоново спортно яке. Гледаше ме така, сякаш се бях изплюл в черква.

Казах на Роджър Солсбъри, че за обяд ще го черпя раци, пържени картофи и студена бира. Време беше за скромно празнуване.

Както и за някои неизяснени въпроси.

6

Воайорът

От сумрака и застоялия въздух на съдебната зала изведнъж се озовахме под яркото декемврийско слънце на Маями. Разкошен ден. Дори лешоядите, които непрестанно кръжаха над многоетажната съдебна сграда, не можеха да ми развалят настроението. Адвокатски души, върнати да си изкупват греховете – тъй ги наричаше един мистично настроен кубинец. Грамадните черни птици бяха неразделна част от зимата в Маями – също като мургавите туристи, наркопласьорите и корумпираните ченгета. Събираха се около съда и по горните первази на Югоизточния финансов център, където срещу петстотин и петдесет долара на квадратен метър разни адвокати, счетоводители и банкери можеха да съзерцават през прозорците си дебел слой птичи тор. Управата на сградата беше инсталирала разни звукови системи, които уж плашели птиците. Само че вместо да се плашат, лешоядите прииждаха; опитваха да се чифтосват с високоговорителите.

Докторът ме изгледа с изненада, когато седнахме в моя лимоненожълт открит олдсмобил 442, модел 1968 година. У дома си имам и стар джип, но той е ръждясал от возене на сърфа, а клиентите заслужават по-свястна кола. Вече бях минал през фазата на мерцедесите, когато смятах, че е крайно време да стана солиден. След това пак се върнах към по-простичкото – мощните двигатели и песните на „Бийч Бойс“.

Подкарахме към един рибен ресторант в нов търговски център, за който предприемачът бе пръснал сума пари, опитвайки се да го натъкми като италианска вила от епохата на Ренесанса. Вътре беше пълно с бутици (имената им задължително започваха с „Льо“) и с жени, прахосващи цели състояния за дрехи, та да изглеждат представително, когато обикалят модните магазини. Въпреки целия този блясък, в дъното се свираше съвсем прилично рибно ресторантче.

– Днес делото се обърна, нали? – попита Солсбъри.

– Точно така. Изравнихме резултата, което всъщност значи, че водим. Ищецът е длъжен да докаже вината. Ригс опроверга показанията на Уоткинс за форцепса. Значи пак почваме от нулата. Ще трябва отново да викнат Уоткинс и да атакуват Ригс. Здравата са загазили. Не могат да призоват нов експерт. Сега стратегията е да си траем. Няма да се правим на хитри, само ще си държим позициите.

– А моите показания?

– Ще се справиш. Не е важно какво говориш, а как изглеждаш, как те приемат заседателите. Ако си симпатично момче и спорът между експертите завърши наравно, ще те оправдаят. Ако се правиш на високомерно копеле, ще ти отрежат топките и ще ги поднесат на вдовицата.

Докато той обмисляше тия думи, аз се огледах за сервитьор. След десетина минути чакане някакъв хлапак най-сетне затътри нозе към нашата маса. Определено се нуждаеше от бръснене и си беше загубил едната обица. Или може би напоследък носеха само по една.

– Кво ш’пръчате? – измънка той със сърдечност и бодрост на мекотело. В днешно време ресторантите вече се състезават с бензиностанциите по немарливост и безразличие.

Реших, че ще е най-разумно да му опростя задачата и поръчах за двама ни:

– Две порции крабове, две салати „Цезар“ и две бири.

– Ква бира ш’искате? – заинтересува се хлапакът. С тоя езиков талант сигурно трябваше да се кандидатира за телевизионен водещ.

– „Гролш“. По половин литър, ако имате.

– Де да знам. Има „Будвайзер“, „Милър“, може да е останало и „Куърс“ светло.

– Каквото има – обади се Солсбъри.

Не беше придирчив. Мнозина лекари са такива. Свикват на сандвичи от болничното кафене и скоро престават да усещат какво дъвчат. Но не и аз. Ще пропия американска бира, когато стане толкова хубава, колкото в рекламите по телевизията.

Сервитьорът сви рамене и изчезна, сигурно да си тегли още един химически стимулант. Канех се да подхвана възхвала на холандските пивовари, когато Роджър Солсбъри запита:

– Мислиш ли, че аз съм го убил… че съм сбъркал, искам да кажа?

Искаше да го уважавам. Обикновено клиентите гледат само да спечелят делото.

– Виж какво, Роджър, поразпитах тук-там из града. От медицинския институт чух само добри неща за теб. Досега не си съден, а по нашия край това е рядкост. Тъй че не се поддавай на всеобхватния ми цинизъм.

– Значи ми вярваш?

Беше ме хванал в крачка. Исках да разпитвам, а не да отговарям.

– Роджър, нали знаеш колко е важно да казваш всичко на адвоката си?

– Ясна работа. Като на изповед.

– Точно така. Искаш ли да ми кажеш нещо преди утрешните показания? Нещо да си пропуснал?

Роджър подпря брадичката си с юмрук. Нещо просветна в дъното на очите му, но той веднага примига.

– Не, не се сещам. Казах ти всичко за операцията. Нямаше признаци за аневризъм, кръвното беше нормално. Форцепсът стигна точно докъдето трябваше. Не съм аз.

– Знам. А иначе? Да е имало нещо лично между теб и семейството?

– Какво например?

Ах, да му се не види! Не желаеше да сътрудничи. В такива случаи понякога е най-добре да цепиш направо.

– Например да си чукал Мелани Кориган?

От съседната маса две застаряващи дами с модни пазарски чанти ме стрелнаха с погледи и зашушукаха неодобрително.

– По кое време? – запита Роджър.

И това доживях – клиентът ми да го усуква като Ричард Никсън.

– Хей, Роджър, не стоиш пред Върховния съд, а пред адвоката си.

Сервитьорът се довлече, забил здраво палци в паниците със салата. Избърса ръце в престилката, облиза малко майонеза от нокътя си и ни донесе бирата – незнайна американска марка, лишена от калории, цвят и вкус. Поне беше студена.

За да спечели малко време, Роджър отпи една глътка и каза:

– Вярно, имаше нещо такова.

– А защо не ми каза?

– Защото нямаше нищо общо с делото.

Гласът ми подскочи с няколко децибела.

– Защо не оставиш аз да решавам кое има общо и кое не? Ако тая работа излезе наяве, Сефало ще заяви, че си имал мотив за небрежност, или още по-лошо – че си го сторил с престъпни намерения.

– Мина ми през ума – небрежно отвърна той, – но Мелани няма начин да го използва. Ще навреди на образа й, нали? Прелюбодейка се мъчи да изкопчи пари от смъртта на съпруга си.

– Изобщо няма да стане така. Ти ще се окажеш коварен съблазнител или безумец, обзет от луда страст и готов да накълца нещастника, за да му отнеме съпругата.

Вилицата на Солсбъри застина във въздуха. По лицето му се мярна тревога, но като видя, че го гледам, той веднага избухна в смях.

– Може и да съм безумец – заяви Роджър с усмивка, – но ако става дума за съблазняване, не мога да й се хвана на малкия пръст. Освен това я познавах преди Кориган и… ами, има разни неща, дето на вашия жаргон ги наричате утежняващи обстоятелства.

– Цял съм в слух.

– Не знам дали те засяга.

Пресуших бирата и се помъчих да дам на малоумния келнер сигнал за още една. Изгледа ме тъй, сякаш не съществувах.

– В момента ме засягаш ти, всичко около теб и семейство Кориган – казах аз и зачаках разяснения.

Пълно мълчание.

Пристигнаха крабовете. Свежи, без черни петънца, месото се отлепваше от черупките, сосът с горчица също си го биваше. Ревнах за още бира и келнерът донесе чай с лед. На вкус беше досущ като бирата.

Нахвърлих се върху крабовете, но Солсбъри май вече нямаше апетит. Въртеше се неспокойно на стола и стрелкаше поглед насам-натам. Накрая ме погледна право в очите, въздъхна и изплю камъчето.

– Добре, слушай. Срещнах Мелани преди осем-девет години. Тъкмо привършвах специализацията, нямах много време за жени. Нали знаеш как е, в колежа се спукваш от учене, после влизаш в медицинския институт, след това практика, специализация. Нито пари, нито време. Тя беше просто едно объркано хлапе… правеше стриптийз, но само временно.

– Да бе, след това сигурно са я взели в Холивуд.

– Не беше лошо момиче. Наричаше се Есенен Дъжд. Просто използваше тялото си, за да изкара някоя и друга пара. И взех, че си паднах по нея. Почнах да печеля, купих й кола, разни подаръци… Но не беше задълго. Открих, че и други вършат същото. Един плащаше наема, друг дрехите, трети пътешествията.

– Същинско акционерно дружество.

– Някои се примиряват. Аз не. И я зарязах.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю