Текст книги "Дълга целувка за сбогом"
Автор книги: Пол Ливайн
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 16 страниц)
– Ваша светлост! – изрева Соколов и се хвърли напред.
– Това възражение ли е? – попита Крейн.
– Да. Изявленията излизат от рамките на встъпителната реч.
– Приема се. Съдебните заседатели да не взимат под внимание последните думи на защитата. Мистър Ласитър, нали знаете докъде може да се простира встъпителната…
Прекъсна го крясък откъм залата. После затръшване на врата. И висок женски глас:
– Не ме пипай с кирливите си ръце! През никакъв детектор няма да минавам. А пък ако ще ме преварваш, смотаняк жалък, дай да видим дали ти стиска. Аз съм с Джейкъб Ласитър.
Съдията Крейн удари с чукчето.
– Мистър Ласитър, при вас ли работи тази дама?
Приставът я стискаше за ръката. Аз пристъпих към подиума и прошепнах на съдията:
– Не е дама. Това е баба ми.
Съдията я огледа скептично.
– Госпожо, имате ли роднински връзки с мистър Ласитър?
– А жабешки задник вода пропуска ли? – провикна се баба на всеослушание.
Съдията обяви пет минути почивка. Кажат ли пет, значи са поне двайсет. Баба Ласитър се изтръгна от лапите на пристава и почна да се привежда в приличен вид. Беше с жълта басмена рокля, обувки на платформа и дебело вълнено яке, дар от някакъв благодарен моряк, посетил преди много години Кий Уест.
– Донесох ти в термоса гореща мидена чорба – каза тя. – Знам как ги охлаждат тия проклети държавни сгради и не искам да хванеш грип. Дано да не съм прекъснала нещо важно.
– Пристигна тъкмо навреме – отвърнах аз. – Съдията се беше заял с мен. Какво толкова стана навън?
Баба размаха юмрук към пристава.
– Искаха да мина през някаква гадна машина, та да видят дали не нося ръчни бомби. Рекох им да се цунат отзад. Тая гадост може да засегне неродените ми деца, да съсипе озоновия слой и да ти вкисне мидената чорба. Още ли я обичаш с мъничко шери?
Потвърдих.
Тя извади манерка и ръсна в термоса няколко капки, колкото за комка. После вирна манерката, пресуши я до дъно, погледна с жив интерес Роджър Солсбъри и попита:
– Ти ли претрепа онуй богато копеле, дето строеше блокове по крайбрежието?
– Не, госпожо – каза Роджър Солсбъри.
– Защо? – заинтересува се тя. – Страх ли те беше?
26
Изследването
Прокуратурата призова първия си свидетел, но Ейб Соколов остана на стола. Бледа и крехка, Дженифър Логан се изправи да разпита помощник-шерифа Джейк Раундтри какво е открил в дома на Роджър Солсбъри. Хитра стратегия. С по-незначителните свидетели щеше да се заеме младата асистентка. За да не стряскат излишно съдебните заседатели с гръмовержеца Соколов.
Залата беше претъпкана. Когато излязохме от кабинета на съдията, баба Ласитър седеше на първия ред и полагаше неимоверни усилия да не заплюе Соколов. В момента отчаяно се нуждаех от морална подкрепа. Крейн току-що бе подкрепил молбата на Соколов касетата да не се признава за доказателство. Заяви в обичайния си лаконичен стил:
– Не сме се събрали да съдим мисис Кориган. Нейните забежки нямат нищо общо с въпроса за вината на подсъдимия.
Напразно крачих напред-назад из тесния кабинет, вмирисан на прашни папки. Напразно размахвах ръце и настоявах протестите ми да се впишат в протокола. Съдията остана непоклатим. По лицето на Соколов играеше хищна усмивка.
Сега Дженифър Логан се взря иззад очилата в помощник-шериф Раундтри и попита за черното куфарче, двете спринцовки и шишенцето с прозрачна течност. Оказа се, че всичко това е било намерено в кабинета на Роджър Пол Ливайн Солсбъри. По-точно – в чекмеджето на бюрото, както сочели показанията на Мелани Кориган.
Когато дойде моят ред, постарах се да бъда кратък.
– Мистър Раундтри, оказа ли доктор Солсбъри някаква съпротива, когато представихте заповедта за обиск?
– Не.
– Любезно ли се държа?
– Да – Какво каза, когато извадихте куфарчето от чекмеджето?
– Мисля, че каза: „Какво е това, по дяволите?“
– Нещо друго?
– Доколкото помня, каза още: „Не мога да повярвам, че тя го е направила“. Нещо от този сорт.
– А каза ли коя е _тя_?
– Не помня такова нещо.
Дженифър Логан призова лаборанта, който беше изследвал течността в шишенцето. Попита го какво е открил.
– Сукцинилхолин. Използва се в хирургията за отпускане на мускулите. Натриевият пентотал приспива пациента, сукцинилхолинът отпуска мускулите и при интубация помага на анестезиолога да стигне до трахеята. Дробовете спират да работят и дишането на пациента се поддържа чрез респиратор.
– А ако няма респиратор?
– Пациентът умира.
– Силно ли е това лекарство?
– Много силно. Нещо като синтетично кураре. Нали знаете, кураре е растителната отрова, която правят южноамериканските индианци. Мажат стрелите си с нея. Ужасна смърт.
– Свидетелят е на ваше разположение – каза Дженифър Логан.
– Нямам въпроси – заявих аз.
Из въображението ми прелитаха облаци отровни стрели.
– Обвинението призовава доктор Хилтън Маккензи – обяви Ейб Соколов.
Заседателите наостриха уши. Появата на Ейб предвещаваше важен свидетел.
Доктор Маккензи беше висок и прав като върлина, с изящни черти и черен перчем, провиснал пред очите му. Още нямаше четиридесет години и личеше, че е израснал с всички предимства, които дават парите, добрият произход и елитното образование. Имаше навика да вири към небесата патрицианската си брадичка, да гледа отгоре надолу през очилата и да говори с тон, предназначен обикновено за невъзпитани домашни животни. Не му липсваше нищо, освен мъничко скромност.
Соколов се зае да обяснява колко е квалифициран. Завършил колеж в Пенсилвания, медицинско образование в Харвард, стаж в Ню Йорк, специализация по патология и тъй нататък. Постъпил на държавна служба като съдебен лекар в Маями, после станал главен съдебен лекар. Когато ми дойдеше редът, щях да го питам от кого се е учил. От Чарлс У. Ригс, разбира се. Да се знае кога техният свидетел е лъскал обувките на моя.
– Доктор Маккензи – изрече Соколов с натежал от почтителност глас, – позволете да предявя веществено доказателство номер три на обвинението и да ви помоля за разяснение.
Маккензи измъкна очилата от нагръдния джоб на сакото си, тържествено ги надяна и огледа документа.
– Това е нашият токсикологичен доклад за изследването на мозъчна и чернодробна тъкан от трупа на Филип Кориган…
– Възразявам – подскочих аз, за да напомня на заседателите, че съществувам. – Неточно твърдение. Липсват доказателства за начина, по който са взети въпросните образци от тъкани.
Соколов се стъписа. После помоли съдията за уточнение. Крейн загърби заседателите, приведе се над масата и тримата заговорихме шепнешком.
– Ваша светлост – каза Соколов, – предположих, че Джейк няма да оспорва произхода на образците, за да спестим на свидетеля известно смущение. Образците са били притежание на доктор Чарлс Ригс и моето чувство за почтеност не ми позволява да заявя официално откъде ги е взел.
Съдията ме погледна. И аз го погледнах.
– Става дума за обвинение в предумишлено убийство, Ваша светлост. Единственото, което не бих оспорвал, е решението какви сандвичи да поднесете на заседателите. Доктор Ригс ще ме разбере. Съдията сви рамене.
– Ейб, трябва да призовеш Ригс. Засега те оставям да продължиш, но всичко това ще е обвързано с показанията на Ригс.
Нямах нищо против. Колкото повече разпитват Чарли, толкова по-добре. Нека го призоват за свидетел на обвинението. Тъкмо прокуратурата ще потвърди неговата благонадеждност, преди да го потърся и аз.
Соколов продължи с Маккензи по всички точки. Откриването на сукцинилова киселина и холин – двете съставки на сукцинилхолина – в мозъка и черния дроб на Филип Кориган. Мускулният разрез със следи от инжекция. Експертното му мнение относно причината за смъртта – спиране на сърдечната дейност поради инжектиране на сукцинилхолин. Ами аневризмът? Нищо чудно предсмъртните гърчове да са предизвикали разкъсване на аортата. Но сукцинилхолинът несъмнено е главна причина за смъртта.
Цялата история продължи около десет минути. Соколов предложи токсикологичният доклад да бъде приет за доказателство и съдията прие при условие, че Чарли Ригс докаже произхода на образците. След това дойде моят ред.
Грабнах доклада, сбръчках чело и се престорих, че чета.
– И тъй, доктор Блумбърг…
– Доктор Маккензи – поправи ме свидетелят.
– О – изненадах се аз. – Сигурно има някаква грешка.
Този доклад е подписан от доктор Блумбърг.
– Блумбърг работи под мой надзор и аз отговарям за дейността му – заяви Маккензи с изтънял глас. Усещаше, че работата става дебела.
Завъртях се към съдията.
– Ваша светлост, предлагам да се отхвърлят всички показания на доктор Маккензи като сведения от втора ръка. Освен това той не е способен да отговаря на въпросите ми по доклада, тъй че и самото доказателство трябва да отпадне.
Преди Соколов да ми предложи Блумбърг, когото изобщо не желаех да виждам, Маккензи побърза да се намеси.
– Ваша светлост, аз съм отлично запознат с токсикологичните методи, както и с изработването на този доклад въз основа на хроматографски изследвания.
Ах, суета човешка.
– Много добре – казах аз. – След като имаме работа с експерт, оттеглям възражението.
Маккензи отново седна. Но преди да се настани удобно, аз попитах:
– Колко сукцинилова киселина бе открита в мозъка?
– Колко? – повтори той.
– Да, според вашия доклад – или според доклада на Милтън Блумбърг – в мозъка е открита сукцинилова киселина. Колко?
Той се стресна.
– Не знам.
– А в черния дроб?
– Не знам. Това няма значение…
– Колко холин?
– Възразявам! – Соколов се втурна към подиума. – Ваша светлост, той не оставя свидетеля да довърши.
Съдията погледна към журналистите. Хелън Бюкман от „Хералд“ кимаше. Или просто дъвчеше дъвка. Все едно.
– Приема се. Продължавайте, докторе.
Маккензи мълчеше. Помъчи се да съобрази. После объркано тръсна глава.
– Не сме измервали количеството.
Аз бях потресен. Рязко се завъртях пред заседателската ложа и разтръсках доклада срещу свидетеля като тореадор.
– Значи може да са били и десет милиграма, и двайсет, и литър, и пет литра?
– Вие не разбирате – навъси се презрително Маккензи.
– Не разбирам, естествено. Затова питам. Е, колко холин бе открит в мозъчните тъкани?
– Не знам. Повтарям, не сме проверявали за количество, а за присъствие. Изследването е качествено, а не количествено.
Докторски измишльотини.
– Тогава как различихте веществата, които уж сте намерили, от нормално присъстващите в организма холин и сукцинилова киселина?
Докторът се изблещи насреща ми. Аз пристъпих към него.
– Тези две вещества присъстват в нормалния човешки организъм, прав ли съм?
– Да, така е.
– Значи вашето изследване може да е засякло сукциниловата киселина и холинът, които се срещат във всяко тяло?
Той помълча. Озърна се умолително към Соколов. Това не му помогна. Стрелна очи към заседателите, отметна перчема и упорито заяви:
– Холинът и сукциниловата киселина в нормалното тяло са толкова малко, че тестовете не ги засичат.
– А какво е нормалното количество?
– Само следи. Нищо повече.
– И тези следи не се засичат с вашите тестове?
– Да, сър.
– Тогава откъде знаете, че ги има?
– Знам и толкоз!
– Добре. По време на вашето обучение като химик…
– Не казвам, че съм химик – изхленчи той. Вече беше преминал изцяло в отбрана и се свиваше на стола.
– Но сигурно знаете как се правят тестове с газов хроматограф?
– Не – каза той и бързо добави: – Аз надзиравам.
– А – казах аз.
Това ми хареса. Заседателите много добре знаят как се надзирава – подпираш се на камиона и пиеш кафе, а баламите копаят канавки.
– Без съмнение, вие сте открили сукцинилова киселина и холин около мястото на инжекцията, нали?
– Не, не съм казал такова нещо. Знаете, че не открихме следи.
– Как си го обяснявате?
– Очаквах да ги открием, ако това питате.
Кимнах одобрително и помълчах, за да подсиля ефекта.
– Очаквали сте да откриете около убождането сукцинилова киселина и холин, защото концентрацията трябва да е най-голяма около мястото на инжекцията, прав ли съм?
Той пак се озърна към Соколов.
– Обикновено е така.
– Тогава как ще обясните липсата на тези две вещества около мястото, където уж била инжектирана отровата?
Той мълчеше. Секунда, две. После промърмори едва чуто:
– Понякога науката не може да обясни всичко.
– Съвършено вярно – казах аз и си седнах.
Ейб Соколов беше старо куче и знаеше как се съживява смачкан свидетел.
– Само няколко кратки въпроса – каза той съвършено спокойно. Никога не бива да показваш на заседателите, че те е страх. – И тъй, доктор Маккензи, какво друго издирваха вашите тестове, освен наличието на сукцини лова киселина и холин? Обърнете внимание на страница седем.
Маккензи се окопити и изпълни съвета. Прелисти доклада на Блумбърг, откри страница седем и се усмихна.
– Проверихме за други токсини. Тези тестове се оказаха отрицателни. Положителни резултати имаше само за съставките на сукцинилхолина.
Соколов кимна.
– По какъв начин изключихте и най-малката възможност да бъдат отчетени следи от естествено присъстващи в тялото количества сукцинилова киселина и холин?
Доктор Маккензи пак наведе глава над протокола и очите му се проясниха.
– Изследвахме още три тела, наскоро пристигнали в моргата. Направихме хроматографски тестове на мозъчна и чернодробна тъкан. В нито един от случаите не открихме сукцинилова киселина и холин.
Ейб Соколов се усмихна. На заседателите. Ето, вижте, нищо лошо не правим, само изясняваме бъркотията, която предизвика онзи лош адвокат.
– Нямам повече въпроси – каза Соколов и се отправи към своя стол.
Съдията беше готов да удари с чукчето и да обяви деня за приключен. Но аз имах още един-два въпроса.
– Доктор Маккензи, интересуват ме другите три тела, които сте изследвали. Колко от тези хора са починали след операция.
Той не усещаше накъде бия. Но Ейб Соколов усети. Скочи на крака. Помъчи се да измисли възражение, но не успя. Въпросът беше съществен, а и самият той бе отклонил разпита в тази насока.
– Нито един – отговори докторът, след като се консултира с доклада. – Двама починали от огнестрелни рани, един от автомобилна злополука. И тримата са загинали намясто.
– Значи на нито един от тях не е инжектиран сукцинилхолин през последните дванайсет часа преди смъртта?
От свидетелското място долетя нечленоразделно мънкане. Маккензи поклати глава. Сега вече разбираше.
– Отговорете високо, за да бъде записано в протокола – посъветвах го аз.
– Да, на нито един от тях не е инжектиран сукцинилхолин.
– Запознат ли сте с документите за гръбначната операция на Филип Кориган в деня преди смъртта му?
– Да – отговори той съвсем тихичко.
– Прилаган ли е сукцинилхолин при анестезията?
– Петдесет милиграма венозно – изрече Маккензи толкова тихо, че гласът му заглъхна в шума откъм залата.
27
Икен Хисацу
Казах на Роджър, че още е рано да тържествува, но той продължи да ме тупа по рамото. Гениален, както винаги.
– Унищожихме Маккензи – възкликна възторжено той.
– Може би. Но все още имат време да направят тестове на някой пациент, починал след операция, а Чарли Ригс няма представа какво ще покажат тестовете. Изглежда, че никой не е наясно.
– И все пак днес спечелихме – настоя Роджър.
– Така е – съгласих се аз, – но утре идва ред на Мела ни Кориган. Ако й повярват, заседателите ще те осъдят, ако не – ще те оправдаят. Експертите са само крем върху тортата.
За неговия научен ум бе трудно да възприеме това.
– Значи съдът е само театър – оплака се той, – щом печели онзи, който има по-красиви и по-симпатични свидетели.
– Понякога става точно така – кимнах аз. – Моята задача е да внуша на заседателите неприязън към нея и Серхио.
– Как ще го направиш?
Намигнах му многозначително. Все едно, че криех някаква тайна. И наистина беше тайна. Особено за мен.
Спах добре. Бях подготвен. Започвах да се отпускам. Мъчех се да забравя коя е тя и какво стори на Сюзън. Първото ми задължение беше към Роджър Солсбъри. По-късно щях да почивам.
И този път, когато тя влезе в залата, всички глави се обърнаха към нея. Но за разлика от миналия процес, не седна на масата на обвинението. Правилникът беше категоричен – свидетелите присъстват само когато дават показания. Заседателите виждаха Мелани Кориган за пръв път и това правеше появата й още по-драматична. А тя не ги разочарова. Самоуверена и достойна, крачеше с кръшна походка към свидетелското място.
Пак облечен изцяло в черно, Великият инквизитор я попита кога за пръв път е срещнала Роджър Солсбъри.
Тя беше добре подготвена.
– Всъщност бях още хлапе. Захласнах се по него. Той беше лекар, а аз учех за професионална танцьорка. Сближихме се. Той започна да ме преследва. Беше луд по мен. Желаеше ме и аз отстъпих.
И тя се изчерви. Наистина се изчерви. Много й отиваше на елегантното тъмносиньо костюмче. Беше страхотна – бяла копринена блузка, къдрава панделка, косата стегната на опашка. Малката гимназистка. Къде беше изчезнала похотливата изкусителка от видеозаписа? Всъщност нямаше от какво да се изненадвам. Обикновено се преобличат виновните. Уличните биячи се къпят, обръсват брадите си и прикриват татуировките под евтини скромни костюми. Наркотърговците пристигат в съда, облечени като дребни банкери. И ето че Мелани Кориган, бивша стриптийзьорка, бивша уличница и проститутка, идваше да се изчерви пред заседателите. Ейб Соколов започваше втория ден с победна атака.
Той я разпита за всичко, както бе обещал във встъпителната си реч. Роджър Солсбъри я преследвал дълго след края на връзката, показвал й лекарството, искал да убие съпруга си. Тя помислила, че е луд, че се шегува и никога няма да го стори. После Филип умрял, скъпият Филип. Изящна сълза в ъгълчето на окото. Естествено, въпросите спират за момент. След първото дело Роджър я поканил на гости и тя открила черното куфарче в кабинета му.
Стана по-бързо, отколкото очаквах. Соколов я разпита, изпълни обещаното и си седна. Аз заех мястото му. И стана най-лошото, което може да се случи при разпит на свидетел.
Нищо.
Никакви произшествия.
Скука, пълна скръб.
Бях хвърлил толкова усилия да се овладея, да потисна яростната омраза, че покрай нея бях изгасил и всичко останало. Не ми оставаше нито искрица злоба и вдъхновение. Скучни въпроси, кратки отговори.
– Поддържахте ли след брака интимна връзка с Роджър Солсбъри?
– Не, разбира се.
Нямаше как да я опровергая. Записът беше направен преди брака, а и съдията Крейн не го приемаше за доказателство. Роджър щеше да оспори нейните показания, но това нямаше да е кавалерска постъпка. Само щяхме да раздразним заседателите.
– Имахте ли интимна връзка със свой служител на име Серхио Мачадо-Алварес?
– Възразявам! – изрева Соколов. – Не е по същество.
Съдията стрелна очи към залата. Хелън Бкжман беше отишла до тоалетната. Той използва момента.
– Приема се. Мистър Ласитър, спомнете си какво говорихме относно молбата на мистър Соколов. В момента не съдим мисис Кориган.
– Благодаря, Ваша светлост – казах аз, за да объркам заседателите. – Мисис Кориган, било ли е някога у вас черното куфарче, за което говорихте?
– Не.
Пак нямаше как да я оборя. Ако Сюзън бе жива, можеше да разкаже за черното куфарче в чекмеджето с бельо. Да провали показанията. Отчаяно се нуждаех от Сюзън – за това и за хиляди други неща. За миг затворих очи и я видях как ме прегръща в колата на път за бабината къща. Пак примигах и тя се озова по очи в басейна. Разсейвах се, губех контрол.
– Какво знаете за обира в бунгалото на Сюзън Кориган?
Безсмислен въпрос. С предварително ясен отговор. Затъвах все по-дълбоко.
– Нищо. Клетата, да умре толкова млада.
Задавях се от собствената си некадърност, а не можех да събера гняв и ярост. Зърнах Роджър зад масата на защитата. Седеше като вцепенен. Знаеше, че се провалям. Реших да импровизирам.
– Смятахте, че доктор Солсбъри е убил хладнокръвно съпруга ви, но все пак след първото дело отидохте в дома му?
– Да.
– Не се ли страхувахте?
– Не, но… сигурно би трябвало.
Не съм телепат. Често ми е трудно да разбера хората, дори когато _казват_ каквото мислят. Ако знаех накъде бие, щях незабавно да млъкна. Вместо това налапах въдицата.
– И защо би трябвало?
Попиташ ли вражеския свидетел защо, сам си дириш белята.
– Преди това той ме нападна в дома ми. Удари ме ето тук, защото… защото отказах да се любя с него.
Сочеше точно под лявото си око. Две от заседателките настръхнаха. Какъв мръсник! Добре де, убил човека, това ясно. Но как смее да удря жена?
Бях онемял и тя продължи:
– Сигурна съм, че и вие си спомняте, мистър Ласитър. Бяхте толкова любезен да дойдете, когато ви се обадих. След смъртта на Филип нямах към кого да се обърна. Тогава ви благодарих, благодаря и сега.
Ха така! Колко мило. Колко женствено. Соколов сияеше. Просто умираше от удоволствие. Роджър изстена. Всичко бе вярно. Както всяка голяма лъжа, и тази се състоеше от малки истини. Роджър _наистина_ я удари. Аз _наистина_ отидох, за да не стане скандал. Тя _наистина_ ми благодари с горещия си език и обещание за нещо повече. А сега ме взимаше на подбив. Много обичаше да унижава мъжете. Реших да млъкна, преди да съм затънал до шия. Тя отплава от залата, елегантна в своята скръб.
Нямах време за прегрупиране на войските.
– Обвинението призовава доктор Чарлс У. Ригс – обяви Ейб Соколов.
Приставът отвори вратата към коридора и Чарли нахълта в залата с бързи, ситни крачки. Брадата му бе все тъй рошава и очилата висяха накриво върху дребничкия му нос. От джоба на старото сиво сако, което все още пазеше за посещения в съда, стърчеше лула. Нямаше нужда да го упътват към свидетелското място. Още преди секретарката да го попита, той вдигна дясната си ръка и обеща да говори истината. Усмихна се на съдебните заседатели и зачака.
Предполагах, че Чарли няма да създава проблеми на Соколов. Обвинението искаше само да се потвърди произходът на тъканите – чиста формалност, нямаща нищо общо с въпроса за вината или невинността на Роджър. Ейб Соколов предпазливо пристъпи напред. Любезно прескочи нощното приключение на гробището. Само попита Чарли, дали е извършил дисекция на Филип Кориган и дали е предал на съдебния лекар мозъчни, чернодробни и мускулни образци.
Чарли отговори, както се полага и беше готов да стане. В този момент нещо трепна зад черните очи на Соколов. Усетих как сянка забули мислите му. Знаеше много добре – когато дойде ред на защитата, Чарли ще заяви, че Кориган е починал от естествена смърт. Соколов нямаше намерение да се предава.
– Доктор Ригс, не искам да изпреварвам събитията, но вие сте готов да подкрепите твърдението на защитата, че Филип Кориган е починал от спонтанен аневризъм на, аортата, нали?
– Правилно.
Соколов накара Ригс да обясни на заседателите какво означава това и Чарли повтори дума по дума показанията си от предишното дело. Страхотно. Не знаех накъде бие Соколов, но щом държеше да изслуша два пъти моя най-добър свидетел, нямах нищо против.
– Много неща могат да причинят аневризъм, нали?
– Разбира се. Високо кръвно налягане, атеросклероза, сифилис, травми.
– Травми. А какво ще речете за инжектиране на огромна доза сукцинилхолин вместо малките венозни дози при операция? Това не би ли довело до травма на сърцето, която може да предизвика аневризъм?
Значи това целеше. Плашеше се от моя разпит на Маккензи и искаше да свърже инжекцията с аневризма. Вкарваш на човека лекарството и артерията се пука. Пълна измислица.
– Би трябвало да попитате кардиолог – каза Ригс. – Но аз имах предвид съвсем друг вид травми.
Той се усмихна на Соколов уверено и спокойно. Беше давал показания пред съда стотици пъти. Щом Соколов искаше да си бъбрят за медицина, Чарли Ригс с удоволствие се съгласяваше.
– Правилно. Неотдавна дадохте показания, че шофьор може да получи аневризъм, ако при катастрофа се блъсне във волана, така ли е?
Ейб беше изчел за домашно протоколите от предишното дело.
– Да. Виждал съм няколко подобни случая.
– Такава катастрофа е жесток шок за организма, нали?
– Несъмнено – съгласи се Чарли Ригс.
– Можете ли категорично да заявите, че аневризмът е причинен от удара във волана, или причината може да се крие в шока на целия организъм и на сърцето?
Сега го усукваше, мъчеше се да направи сравнение между автомобилна катастрофа и инжекция със сукцинилхолин. Това нямаше да го доведе доникъде. Нито помагаше, нито вредеше на обвинението. Просто един от заобиколните пътища, по които понякога тръгват юристите.
Чарли Ригс не се хвана на въдицата. Поклати глава и неколцина заседатели последваха примера му.
– По мое мнение, разкъсването на аортата е причинено от удара. За това трябва много силен тласък, но все пак се случва при катастрофа или дори при умело насочен юмручен удар на професионален боксьор.
– Дори при юмручен удар – повтори Соколов, очевидно щастлив, че толкова много неща могат да предизвикат аневризъм.
– Юмрук, ритник, дори удар от карате.
Соколов продължи да разпитва за всички известни причини на аневризъм при човека, маймуните и белите мишки. Но моят ум бе блокирал намясто.
_Юмрук, ритник, дори удар от карате._
Не бях мислил за това. Но сега мислех. Сестра Ребека Инграм каза, че Роджър напуснал стаята в десет вечерта. Някъде между десет и половина и единайсет довтасала Мелани Кориган заедно с онзи ситен маниак на бойните изкуства.
_Удар от карате._
Не знаех дали да рискувам сега или да изчакам, докато призова Чарли за втори път.
– Свидетелят е на ваше разположение – каза Ейб Соколов.
Хвърлих се с главата надолу.
– Доктор Ригс, ще потвърдите ли пред съдебните заседатели, че един каратист може да разкъса аортата чрез удар в корема?
Чарли Ригс погледна към ложата и се почеса по брадата. Кажи _да_, умолявах мислено аз. Кажи да, чорлав вълшебнико.
– Да. Нарича се _икен хисацу_, смърт с един удар. Разказите за този удар са преувеличени, едва ли не до нивото на мит, но той съществува. Убийците, обучени на бойни изкуства, могат да го нанасят. В основата на карате стои _киме_, експлозивна атака с максимална мощ от близко разстояние. Разбира се, би било трудно да се разкъса аортата на добре тренирай атлет със силни коремни мускули, особено ако очаква удара.
Въздъхнах със страхопочитание пред необятните познания на Чарли. Сега беше време да разиграя представлението.
– Как лежи пациентът след ламинектомия?
– След гръбначна операция слагат пациента по гръб. Натискът предотвратява кръвотечението.
– Значи лежи с открит корем?
– Да?
– И с отпуснати мускули?
– Напълно. Пациентът все още е под упойка.
– Ако предположим, че мъж на петдесет години, в не особено добро физическо състояние, лежи по гръб упоен, с отпуснати коремни мускули, може ли опитен каратист да разкъса аортата му с един удар?
Соколов скочи.
– Възразявам! Засягане на факти извън процеса, отклоняване от темата, подвеждане, въпрос извън компетентността на свидетеля.
– Още нещо да кажете? – попита съдията.
Соколов поклати глава. Беше прекалил с протестите.
– Отхвърля се – каза съдията.
– Да. При умело насочване ударът _шоуто учи_, наричан още саблен удар, може да разкъса аортата. Вероятно същия резултат би дал и низходящият лакътен удар _сто-ши хижи-ате_.
Чарли демонстрира двата удара, като се усмихваше свенливо към заседателите.
– Понаучих едно-друго в Окинава след войната – добави той.
О, благословен да си, Чарли Ригс, познавач на хиляди теми, енциклопедия на тайнственото, избавител на невинно осъдените.
– Нямам повече въпроси – казах аз и седнах на грубия дървен стол като на трон.
28
Кралят на каратистите
Петимата седяхме на моята мъничка задна веранда, пъдехме комарите, пиехме от бабината домашна бира и обсъждахме как да използваме неочаквания подарък от Ейб Соколов.
– Покажи им как Серхио печели титлата „Крал на каратистите“ – предложи Синди. С присъщото си усърдие тя вече бе успяла да издири видеозапис на събитието.
– Дай му да ти цепне главата с някое учи-кучи – обади се баба. – Да го видят хората какъв е дивак.
– Откажи се сега, докато водим по точки – възрази Роджър Солсбъри. Лицето му беше изпито, явно не спеше добре напоследък. Така става, когато си обвиняем в процес за предумишлено убийство. – Соколов ще е готов да отбие всички атаки на тема карате.
Чарли Ригс отпи глътка тъмна бира от бурканчето, което държеше в ръка.
– Разумна идея. Днес всичко беше импровизирано. Колкото и да се мъчим, не можем да докажем, че Серхио е ударил покойника.
Поклатих глава едновременно на Чарли и на баба, която понечи да ми долее. Бирата беше твърде тежка, като английската.
– Забравяш нещо, Чарли. Не сме длъжни да доказваме каквото и да било. Трябва само да създадем основателно съмнение, че Роджър му е видял сметката.
Чарли кимна и помогна на баба да се настани в хамака, където бе решила да прекара нощта. Аз одобрявах идеята – там нямаше място за втори човек.
– Но съмнението трябва наистина да е основателно – заяви Чарли Ригс. – Не предполагаемо, възможно, допустимо или принудително.
Разсмях се.
– Хей, Чарли, откога взе да зубриш наръчника за заседатели?
– Когато аз обикалях съдилищата, ти си ходил прав под масата.
– Подмокряше се до четвъртата година – подметна баба откъм хамака.
Роджър Солсбъри скочи от вехтия градински стол.
– Не съм убил Филип Кориган!
Три глави мълчаливо се завъртяха към него. Спокойното му лице сега бе изкривено от болка.
– Когато говорите за стратегия, сякаш се мъчите да прикриете нещо, да отървете виновника. Всички забравяте, че не съм убил Филип! Той е единственият човек, когото не бих убил. Беше мой приятел.
Солсбъри пак се отпусна на стола и извърна глава към буйния хибискус, който застрашаваше да погълне цялата веранда. Всички се умълчахме. Аз си мислех за кратката реч на Роджър. Мъчеше ме някаква неяснота в думите му, но реших да не задълбавам. Тая вечер нямаше да постигнем нищо, освен да се напием и да ни изпохапят комарите.
Вече почти заспивах, когато задрънча телефонът. Всички, с които бих желал да говоря, бяха на една ръка разстояние. На шестия сигнал не издържах и се надигнах. По това време на денонощието обикновено е тъпотия – някой продава замразено говеждо от Колорадо или слънчеви батерии от Тайван. В никакъв случай не бих очаквал да чуя Ейб Соколов.
Да закусим заедно преди съда? Дадено. В „Бей Клъб“? Дадено.
– Какво искаше? – попита Роджър с треперещ глас.
– Не знам. Може би просто иска да седне на маса с умен човек.
Баба Ласитър изсумтя.
– Че тогава защо търси теб?
„Бей Клъб“ се намира на трийсет и четвъртия етаж в една нова сграда с изглед към Бискайския залив и Атлантика. Столовата е ослепителна, цялата в хром, стъкло и бели плочки. Има чар горе-долу колкото космическа капсула. Клубът е проектиран от един млад архитект с лошия навик да краде модернистични идеи и да ги прави още по-калпави.
Соколов закъсняваше. Огледах се. Дебелия Бени Ричардс лакомо дъвчеше препечени филийки в компанията на областния съветник Брадли Шрайвър. Беше с копринен костюм за шестстотин долара, но пак си приличаше на лайно. Клиентите на Дебелия Бени го наричаха политик, което е синоним на мошеник. Истинските политици много го тачеха, защото по време на избори привличаше даренията, както кофата за боклук привлича мухи.