Текст книги "Дълга целувка за сбогом"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 16 страниц)

– Филип Кориган е починал от разкъсване на аортата – продължих аз. – Всички го знаем. Никой не спори.

Аневризми на аортата се случват всеки ден. Сами чухте свидетелите. Аневризмът може да бъде причинен от високо кръвно налягане, травма, атеросклероза и още много неща. Може да е, както каза доктор Ригс, ex visitatione divina, тоест поради Божие посещение.

Нямах намерение да отстъпвам Божията територия на Сефало. Огледах шестте лица. Нищо. Ни най-малък проблясък. Добре поне, че ме слушаха.

– Позволете сега да ви посоча основната грешка в твърденията на ищеца – слабото звено, кухата основа, заради която се сгромолясва цялата къщичка от карти. – Почна ли да говоря с шаблони, не спирам, додето не ги изчерпя. – Слабото звено е непосредствената причина. Нека го повторя още веднъж. Непосредствена причина. Причината не трябва да е посредствена. Когато приключим, съдията Ленард ще ви прочете закона за непосредствената причина.

Трябваше да изтъкна показанията на Ригс. Естествено, можех просто да кажа: _ето какво чухме от Ригс_, но това едва ли щеше да е достатъчно след голямата секира на Сефало. Сега номерът беше да свържа показанията на Ригс с онова, което щеше да им каже съдията.

Взех томчето със стандартни указания за съдебните заседатели. Исках да изглеждам официално лице, един вид – помощник на съдията. После изрекох с тежък глас, сякаш цитирах Декларацията за правата на човека:

– Ето как ще ви инструктира съдията: „Професионалната небрежност е законна причина за смъртта, ако пряко и по естествена последователност предизвика или съществено допринесе за тази смърт, при което може с основание да се твърди, че без професионална небрежност смъртта не би настъпила“. Запомнете, това не са думи на Джейк Ласитър. Казва го съдията, казва ви го законът. Рискът при обсъждането на инструкциите е там, че съдебните заседатели нямат ни най-малка представа какво им говориш. Инструкциите са сложни, а заседателите не притежават ума на антични философи. Трябваше да им обясня за какво е цялата работа.

– _„Без професионална небрежност смъртта не би настъпила“_ – повторих аз. – Това трябва да определите – дали Роджър Солсбъри носи отговорност за професионална небрежност, за нарушение на лекарската си клетва, защото именно в това го обвиняват. Ставайки лекар, той е дал обещание да се придържа към Хипократовата клетва. Да не причинява вреда. А сега, според законите на Флорида, го обвиняват, че поради небрежност е причинил смъртта на Филип Кориган. Най-напред трябва да се запитате какви доказателства има, че доктор Солсбъри е допринесъл съществено за тази смърт и че без професионална небрежност смъртта не би настъпила.

Нямах представа дали проумяват какво им говоря, но продължих упорито напред.

– Това е най-важният въпрос при определянето на непосредствената причина, а в това отношение показанията са недвусмислени.

Помълчах отново, за да подчертая думите си.

– Дами и господа, спомнете си показанията на доктор Харви Уоткинс. Можете да ги обмисляте колкото си искате, но не ще откриете доктор Уоткинс да е казал, че аневризмът се дължи на нещо, извършено от доктор Солсбъри. Както виждате, аз приемам всяка дума на доктор Уоткинс. Той каза, че да се пробие аортата с форцепса би било професионална небрежност. Чудесно, но няма доказателства, че това се е случило. Ето го липсващото звено. Операцията е извършена сутринта. Аневризмът настъпва късно през нощта в самостоятелна стая. По време на операцията няма спадане на кръвното налягане, няма и признаци за вътрешен кръвоизлив. Мистър Сефало иска от вас да трупате предположения върху предположения, за да решите, че форцепсът е пробил аортата въпреки липсата на признаци за аневризъм в течение на дванайсет часа. А какво ни каза доктор Ригс?

Разтворих крака и застанах решително на метър от парапета на ложата. Стоях непоклатимо като скала. Исках да виждат само мен, да чуват единствено моите думи.

– Доктор Ригс ни каза две неща. Първо – че аортата се е разкъсала отпред, където форцепсът не би могъл да я докосне. И второ – че Филип Кориган е страдал от атеросклероза, тоест втвърдяване на артериите. Може да звучи парадоксално, но от това втвърдяване артериите всъщност стават много крехки. Филип Кориган е бил на петдесет и седем години. Много кръв е минала през тези артерии, много път е навъртял километражът му. И аз заявявам пред вас, дами и господа, че просто му е дошъл часът ex visitatione divina.

Мъчех се да определя как върви. Ако лапнеха тази примамка, печелехме. Ако не – с нас беше свършено. Сега беше моментът да пристъпя към въпроса за обезщетението, да изразя смайване от исканите десет милиона. Да се възмутя от печалбарството за сметка на чуждата смърт. Но реших да рискувам.

– Дами и господа, обикновено в този момент защитата обсъжда исканото обезщетение. Но аз съм твърдо убеден, че представените свидетелства не доказват твърдението за отговорност на моя клиент и поради това смятам въпроса за излишен. Ищецът просто не обоснова твърденията си.

Трябваше ми нещо ефектно за завършек. Реших да: рискувам с удар срещу съчувствието.

– И накрая, няколко думи за мисис Кориган. Тя е млада жена и раните в душата й ще заздравеят. Без съмнение, тя е знаела, че щом се омъжва за човек, двойно по-стар от нея, някой ден ще остане вдовица.

Стъпвах по тънък лед. Само мъничко да пресилех нещата и разгневените заседатели щяха да ни лепнат жестока присъда.

– Мистър Сефало ви цитира една стара поговорка за думите „а би могло“. Друг писател е казал, че скръбта е най-силното човешко чувство – и поради това трае най-кратко. Времето лекува. Скръбта отминава. Животът продължава. Естествено е да изпитвате съчувствие към мисис Кориган. Аз също го изпитвам, но това чувство не бива да влияе върху решението ви. След малко съдията Ленард ще каже, че не бива да се поддавате на съчувствие. Съдът не е място за емоции. Тук важат единствено фактите и законът, а те ще ви убедят, че в случая моят клиент не носи отговорност. Благодаря.

Докато вървях към масата на защитата, усещах как погледът на Мелани Кориган ме пробожда в гърба. По лицето на Роджър Солсбъри се бореха надежда и страх. Без да губи нито секунда, Дан Сефало зае моето място. Имаше правото на последен удар.

– Дами и господа, ставам, за да говоря за сетен път вместо Филип Кориган, който вече не е в състояние да говори.

Ама че non sequitur*. Ако Филип Кориган можеше да говори, изобщо нямаше да сме тук.

[* Не следва (лат.) – извод, който не се основава на казаното преди това. – Б.пр.]

Сефало надигна възмутен адвокатски глас.

– Принудиха тази жена да изтърпи гибелта на съпруга си, погребението му, вечната самота, този процес, а сега твърдят: ще й мине. Вървете си, мисис Кориган, ще ви мине. Позволете ми да ви кажа нещо, дами и господа. Когато приключим днес, аз ще се прибера при семейството си. Вие също. Мистър Ласитър ще се срещне с приятели за весел разговор сред подноси с ордьоври и звън на чаши.

Каква изненада! Аз пък мислех, че ще се прибера и ще си отворя една консерва риба тон.

– Но когато тя отключи вратата тази вечер, домът на семейство Кориган ще е мрачен и пуст. Така ще бъде и утре, и вдругиден. Мистър Ласитър иска да се взирате в какви ли не дреболии, а фактът е прост: един човек влезе в болница за съвсем обикновена операция и не излезе жив. Сега ви отрупват с купища обяснения, но ние с вас знаем истината. Затова, преди да се оттеглите в кабинета, аз приключвам и ви моля да помните, че сте единствената и последна надежда на тази жена. Нека Бог ви помага!

Лоша работа, помислих си аз, докато заседателите се изнизваха към кабинета. Ако почнат да търсят за решението си помощ от Бога, а не от закона…

10

Да, Ваша светлост

Ново очакване, този път за присъдата. От всички досадни страни на професията тази ми е най-неприятна. Никога не съм висял пред родилното отделение, но познавам ситуацията до най-малки подробности – безконечно крачене напред-назад, навъсени вежди, цигара подир цигара. Там поне, когато се свърши, имаш какво да отнесеш у дома. А аз изоставям всичко зад себе си. Победа, загуба или прекъсване на процеса – край, погребано и забравено. Победата не е радост, а само мъчително облекчение, като да измъкнеш ножа от раната. Загубата не е страдание, а само осъществяване на отдавна предвидена болка.

Да водиш защита е жива скръб. Ако спечелиш, значи просто изравняваш резултата, възстановяваш статуквото. Клиентът те кани на вечеря. Показва ти новата лепенка на колата си: Моят адвокат може да набие твоя адвокат. Ако загубиш, разпитва те какво е трябвало, за да спечелиш. И непременно намира някакъв пропуск.

Роджър Солсбъри крачеше из коридора. Аз седях със Синди в съдебната зала. Докато четях новия брой на списание „Уинд райдър“, тя вирна боси крака върху масата и се зае да боядисва ноктите им в сребристо метален цвят, който ми напомняше за спортна кола от седемдесетте години. Съдебният пристав влезе и я изгледа гадно. Тя размърда насреща му палеца на крака си.

Все чакаме и чакаме, вече са се провлачили двеста минути, животът отлита. Някъде на Канарските острови мургави французи и французойки карат уиндсърф с петдесет километра в час. По склоновете на Скалистите планини фучат скиори сред облаци снежен прах. Само на сто и петдесет километра от нас щастливи риболовци мятат въдици в езерото Окичоби. А аз? Защо изобщо съм седнал в тая престаряла съдебна зала да чакам, кога шестима непознати ще ми кажат дали ставам за нещо, или трябва да зарежа занаята?

– Нали е добър знак, че се бавят толкова дълго? – попита Роджър Солсбъри откъм входа.

– Може би – казах аз.

Няма що, мъдър отговор. Всъщност времето вече нямаше значение. Ако заседателите излязат с присъда до двайсетина минути, значи непременно са подкрепили защитата. Не са имали време дори да поръчат пържоли за сметка на данъкоплатеца, камо ли да обсъдят отговорността и обезщетението. След този срок не се знае нищо. Може би още преди часове са решили, че ответникът е допуснал небрежност и сега само се чудят колко нули да пишат в съдебния протокол.

Взех вестника и прелистих на спортните страници. Името на Сюзън Кориган се мъдреше над статия за поредната загуба на „Делфините“ в Кливланд. Те никога не са играли добре в студено време. Сега падаха с 10 на 24 срещу „Кафявите“, чиято отбрана беше известна с прякора „Кучетата“.

КЛИВЛАНД. Докато играта все още беше неясна, а игрището постепенно се заледяваше, „Кафявите“ показаха на „Делфините“ от Маями, че край бреговете на замръзналото езеро Ери е настанал същински Кучешки ден.

Симпатично. Искаше ми се да я видя. Може би след присъдата, ако престанеше да се горещи заради тая история с убийството.

Ненадейно зареяните ми мисли бяха прекъснати от Почукването. Онова почукване откъм залата на съдебните зали, което кара всички сърца да подскочат. Всъщност можеше да означава какво ли не – например, че са гладни. Приставът тромаво забърза натам. Той беше пенсиониран полицай от моторизираните патрули – със снежнобяла коса, криви каубойски крака и дрезгава кашлица. Когато излезе отново, пое с каменна физиономия право към кабинета на съдията. Сигурно беше забравил, че за всяка Коледа му пробутвам тайничко по една бутилка „Джейк Даниелс“.

След малко съдията дотича през задната врата на залата. Закопчаваше робата си в движение и тя се развяваше подир него като полуспуснато платно на яхта. Ако вече имаше присъда, всичко щеше да се развие бързо. Но можеше и да се окаже, че заседателите имат не отговор, а въпрос. Най-често – съвсем идиотски. _Може ли съдебната секретарка да ни прочете показанията на медицинската сестра за запека на пациента след операцията?_ Никога не се знае какво ще им щукне в главите.

Но този път нямаше въпроси. Председателят на групата държеше грижливо сгъната официална бланка. Той беше пенсиониран счетоводител. Когато го разпитвах при предварителния подбор, не прояви и капчица спонтанност или чувство за хумор. Когато го попитах коя книга е чел наскоро, отговори без колебание: „Упътване в новите данъчни закони“ от Прайс Уотърхаус. Не бих седнал да пия бира с него, но пък ми пасваше идеално в дело за гражданска отговорност и лекарска небрежност. Опитах се да разчета нещо в очите му. Никакъв шанс. Огледах другите заседатели. Същият резултат. Адвокатските легенди твърдят, че не смеят да те погледнат в очите, когато са гласували срещу теб.

Една от жените, по професия домакиня, погледна Мелани Кориган и се ухили. Това пък какво означаваше, по дяволите? Вдовицата вече не ронеше дребни сълзи. През дългата почивка си беше сложила малко руж. Представляваше чудесна комбинация от добро здраве и затаена страст, но май малко прибързано смъкваше маската на скърбяща вдовица. Устните й блестяха в бледорозово и изглеждаха влажни. Тя плъзна ръка по червеникавокестенявите си къдрици и отметна глава, разкривайки дълга, изящна шия. Великолепна поза за реклама на шампоан.

Роджър Солсбъри също ставаше за реклама. На някое погребално бюро. Когато новината за Почукването стигна до коридора, той заряза разходките и дотърча пребледнял до масата на защитата. Сега беше посивял като калифорнийски тюлен. Чудех се дали не е вече на възраст за сърдечен удар.

– Споразумяха ли се съдебните заседатели за решение? – попита съдията Ленард с тържествено мрачен тон, сякаш очакваше екзекуция.

– Да, Ваша светлост – незабавно отвърна председателят.

Той стана и подаде присъдата на пристава, който се разкашля и прикри уста с листчето, после го подаде на съдията. Ленард го разгърна и продължи да чете около хиляда години, докато аз напрягах рентгенов поглед да различа нещо от петнайсет метра разстояние. Без следа от емоции по лицето, съдията подаде листа на секретарката. Леко раздразнена, тя откъсна поглед от поредното четиво – този път изследване на женските сексуални фантазии.

– Съдебната секретарка ще обяви присъдата – съобщи Ленард със същия суров глас.

Секретарката стана, прехвърли дъвката под лявата буза, заби молива в буйната си африканска прическа и зачете с отегчен, монотонен глас:

– Единайсети съдебен състав на област Дейд – Флорида, дело номер осем–седем–едно–осем–три–седем–шест – Мелани Кориган, като законна наследница на покойния Филип Кориган срещу, доктор Роджър А. Солсбъри. – Тя помълча и се изкашля. Хайде бе, маце, по-живо! – Ние, съдебните заседатели, подкрепяме тезата на защитата.

Бум. Свърши се. Секретарката седна. Роджър Солсбъри стовари длан върху рамото ми. Дан Сефало примижа, после се съвзе като истински професионалист и помоли съдията да поиска мнението на заседателите един по един. Ленард се съгласи. Всички потвърдиха присъдата. Мелани Кориган се озърна към Роджър Солсбъри с кисела усмивка. Сякаш му казваше, че няма значение. Или неохотно го поздравяваше. Ама че странна реакция!

Ленард благодари на заседателите, а приставът им раздаде служебни бележки с малко портретче на съдията – художникът го беше изтипосал досущ като гранитния образ на Линкълн върху Маунт Ръшмор. Можеше и да си докара няколко гласа в повече за следващите избори.

Най-сетне всичко свърши. Заседателите си събраха багажа, зрителите се изнесоха в коридора и тръгнаха да дирят нови зрелища. Роджър Солсбъри непрекъснато дрънкаше колко страхотен съм бил, как невероятно говорил Чарли Ригс, колко хубава била Синди. Искаше да ме води на тържествена вечеря с шампанско.

Чувствах се напълно изчерпан. Казах му, че няма да съм приятна компания. Всъщност ми беше писнало от него. Бях му дал частица от себе си. Дружбата от споделени изпитания бързо свършва, когато премеждията отминат. Също както бойните другари се разпръсват след края на войната. Много бързо.

Но защо имах чувството, че делото Кориган срещу Солсбъри е само начало?

11

Осата и гъсеницата

Синди се върна в офиса, а аз подкарах открития олдсмобил по Тамаями Трейл на запад към Евърглейдс. За нищо на света не бих отишъл след днешното дало да разговарям по телефона и да пиша сведения до счетоводството. Исках да подишам чист въздух. Тамаями Трейл минава през Малката Хавана, където носи името Calle Ocho*. Карах покрай малки паркове, където стари кубинци с пури между кафявите зъби играеха домино, пиеха еспресо и се кълняха някой ден да се завърнат в Calle Libre**. Не се смятат за immigrantes, защото емиграцията означава съзнателно търсене на нова родина. Те са exilados– изгнаници, бежанци. Когато родината им отхвърли игото на комунистическия сатрап, ще се завърнат в нея.

[* Осма улица исп. – Б.пр.]

[** Свободна Куба исп. Б.пр.]

Младите кубинци – юношите, родени в Маями, разбират живота съвсем различно. Тук имат, мощни мотоциклети, късни нощи из дискотеките в Коконът Гроув и уикенди по плажовете на Кий Бискейн, тъй че съвсем не им се ще да воюват или да въртят мачете из плантациите за захарна тръстика. Носят маскировъчни бойни облекла само защото така е модерно през този сезон.

Когато през шейсетте години хиляди кубински бежанци заляха Маями, нямаше накъде да отидат. На изток беше малкият градски център, а отвъд него – Бискайският залив. На юг се намираше скъпият квартал Корал Гейбълс, в който повечето бежанци просто не можеха да се заселят. На север беше Либърти Сити, наричан някога съвсем официално в полицейските сводки Централен негърски район – забравен от обществото квартал с нажежени тротоари, както навсякъде, но без палмите на Корал Гейбълс или боровете на Саут Дейд.

Оставаше само западната посока и бегълците от Кастро разтеглиха Маями нататък, пропуквайки по шевовете целия град. Те донесоха нова храна, нова музика и облекло, а след едно поколение вече владееха бензиностанциите, ресторантите, автокъщите, магазините за мебели и дори банките. Живееха и процъфтяваха западно от залива по протежение на сто и четиридесет пресечки от двете страни на Тамаями Трейл и в покрайнините на Евърглейдс. Сред някогашното сънливо южняшко градче израсна друга, странна и зловеща страна с надписи на някакъв свой неразбираем език – Fantasias Ropas, Vistas Funeraria, Clinicas Quiropracticas.

Англоезичните заселници от предното поколение бяха дошли от Джорджия и Алабама. Те живееха в малки панелни къщички без гаражи, а в дворовете им, освен камионетки винаги имаше лодки на въздушна възглавница, готови за среднощен риболов из блатата. Тия бели авиомеханици, шофьори на камиони, електромонтьори – вече се бояха от злобните улични негри и мразеха евреите от Маями Бийч. За южняците баптисти бе неописуемо потресение да виждат как градът се преобръща наопаки и белите бягат един подир друг, а по местните коли изникват подигравателни лепенки: МОЛИМ, ПОСЛЕДНИЯТ БЛЕДОЛИК ДА ИЗГАСИ ЛАМПИТЕ.

След като отминах университетското градче, колите по шосето намаляха. Ако наистина исках да се разведря, можех да подкарам направо по Тамаями чак до Нейпълс. Отначало се преструвах, че не знам накъде отивам. Но всъщност знаех много добре. Веднага разпознах тесния черен път, който излизаше от Евърглейдс, близо до Шарк Вели – малко преди фалшивото селце Микосуки, където отегчен индианец се бори с упоен алигатор, а наоколо туристите щракат ли щракат.

Завих по отклонението, като вдигнах облак прах и стреснах десетина бели чапли, укрити из високата трева. Грамаден бял жерав с тънички крака ме погледна от плитчините, после закуцука настрани. Островчето – издигнато едва половин метър над блатото – се намираше на около километър и половина от пътя. Всъщност не беше нищо повече от плоска купчина пръст зад редица проскубани дървета. На него имаше стара рибарска хижа със стени от вехти дъски и ламаринен покрив, който лъщете под късното следобедно слънце. Това ти остава, когато адвокатът на бившата ти жена се окаже същински бомбардировач с език като ядрена бойна глава. А след като се разсее атомната гъба, съпругата получава къща в испански стил с оранжев керемиден покрив на някоя сенчеста улица в Корал Гейбълс.

Доктор Чарлс У. Ригс, пенсиониран съдебен лекар на област Дейд, Флорида, седеше на очукан градински стол, вирнал босите си крака върху стара каса от мляко. Той отпусна прашната книга, която четеше, и ми кимна към друг пластмасов стол с няколко протрити брезентови ивици вместо седалка. Погледнах книгата. „Подбрани отчети на кралските коронъри, 1265–1413 г.“. Не я бях виждал в списъка на бестселърите. Бежовите шорти на Ригс стигаха малко над костеливите му колене. Краката му бяха къси и бели – крака на човек, който благоразумно се пази от флоридското слънце. Освен шортите носеше избеляла тениска с реклама на някакъв бар в Кий Уест. Прошарената му брада отчаяно се нуждаеше от ножица или поне от гребен. Едно винтче на очилата му липсваше и беше заменено с огъната риболовна кукичка. Очилата имаха полукръгли стъкла и висяха накриво върху чипия нос. Иззад тях очите на Ригс – с цвят на суха трева – поглъщаха всичко, но не излъчваха почти нищо.

– Да не си сбъркал пътя към плажа? – попита той.

– Не, просто реших да те навестя по съседски. Que pasa, докторе?

– Комарите хапят, рибата не кълве. Какво те води на запад?

– Напоследък не съм наясно къде е запад и къде изток, кое е горе и кое долу.

– Звучи ми като текст за кънтри балада. Да не си влюбен. Джейк?

Повъртях в ръцете си старата книга.

– Не съм влюбен, макар че има жена. Но въпросът не е точно в нея, а в Солсбъри. Днес приключихме, отсъдиха в наша полза.

– Поздравления. Като ти видях физиономията, помислих, че заседателите може да са те прецакали. Щеше да е позор. Форцепсът изобщо не е доближил аортата.

Белоснежната риза, която бях облякъл за съдбоносния ден, почваше да лепне от пот. Днес откъм високите блатни треви не полъхваше и най-лек ветрец.

– Повярвах ти за форцепса – казах аз. – И заседателите повярваха. Една млада жена, дъщерята на Кориган, разправя, че делото било само за заблуждение, че Солсбъри и вдовицата са отровили баща й със сукцинилхолин.

Чарли Ригс си остана невъзмутим.

– И защо са го сторили?

– За пари. Мелани е искала богатството на мъжа си. Солсбъри е искал Мелани, а сигурно и парите.

– Radics omnium malorum est cupiditas.

– Лесно ти е на теб.

– Алчността е корен на всяко зло – преведе Чарли Ригс. Не самите пари. В тях по принцип няма нищо лошо, но човешката алчност ги превръща в злина. За мен парите никога не са представлявали интерес. А пък Марта, бившата ми жена, все за това говореше. Искаше да мина на частна практика, да вдигна шум около себе си, да създам цяла верига от лаборатории, да давам рушвети по болниците, за да ми ползват услугите и тъй нататък – глупост и половина. Представяш ли си ме като бизнесмен или, още по-лошо – приведен по цял ден над лабораторната маса? Счетоводител с бяла престилка и микроскоп.

Премълчах и го оставих да разсъждава на тая тема – блестяща кариера в служба на обществото и съсипан семеен живот. Той печално се усмихна и добави:

– Страшно обичаше мириса на пари тая жена, но мразеше да й воня на формалин.

Отново върнах разговора към темата.

– Просто не мога да повярвам. Че е убийство, искам да кажа. Но Сюзън Кориган твърди, че е намерила шишенце с лекарството и две спринцовки в кожено куфарче, принадлежащо на Солсбъри.

Чарли Ригс поклати глава.

– Сукцинилхолин, много гадна смърт. Оставаш в съзнание и напълно разбираш всичко, но си парализиран, докато накрая дробовете и сърцето спрат да действат. Грозна работа. Човек трябва да е много алчен, за да го стори.

– Това не те изненадва, нали, Чарли? Човекът е най-жестокото същество.

Той размаха пръст насреща ми.

– Всеобща заблуда. В природата има твари, способни на най-жестоки мъчения. Да вземем например ихневмона – това е един вид оса. Ихневмонът снася яйцата си в тялото на гъсеницата, след като я е инжектирал с парализиращ токсин. Нещо като природен сукцинилхолин. Когато яйцата се излюпят, ларвите почват да ядат гъсеницата бавно и болезнено. Държат горката твар жива, за да не се развалят вътрешностите й. Най-напред изяждат тлъстините и храносмилателните органи, а за последно запазват сърцето. Накрая не остава нищо, освен куха обвивка. Природата не отстъпва на човека по жестокост.

Типична реч на доктор Ригс – смес от гимназиална биология и основи на философията.

– Добре, Чарли – рекох аз, – но онзи там ихнев… и тъй нататък, го прави заради храната, заради оцеляването.

– Толкова ли е важна разликата?

Въртеше ми стари сократовски номера.

– Естествено, че е важна. Да убиваш за храна е напълно оправдано в животинското царство. Редовно го обясняват в научнопопулярните филми по телевизията. Човек убива за пари, от гняв или страст. Това пък редовно ми го обясняват в съда.

Той ме огледа внимателно над килнатите очила.

– Така или иначе, жертвата е невинна и в двата случая, болката е една и съща, нали?

Не отговорих. Седях и слушах как нейде из блатото газят невидими животинки. Откъм небето долетя краткото, мелодично подсвиркване на ястреб риболовец. Представих си как се взира и напряга нокти, готов всеки момент да грабне някое сомче. Два комара бръмчаха над лявото ми ухо, сигурно се караха кой да вечеря пръв.

Най-сетне Чарли Ригс промърмори сякаш на себе си:

– Сукцинилхолин. Труден е за откриване. Разпада се на сукцинилова киселина и холин, а и двете вещества присъстват нормално в човешкия организъм. Лекарите знаят това. Можем обаче да проверим за белези от спринцовка.

– Не е ли малко късничко?

Той скочи от стола, изтича в бараката и затръшна мрежестата врата зад гърба си.

– Прочети книгата – долетя отвътре гласът му. – Там, където е отбелязано. Аз ще направя лимонада. Местни лимони, по-кисели и от бившата ми жена.

Духнах още малко прах от книгата и тя се разтвори на година 1267. Тежки времена за всеки, който не е умеел да върти меча. Левите страници бяха изписани на латински, десните – на английски. Ригс очевидно четеше отляво, там си водеше и бележки. Тъй като по латински съм бос, предпочетох текста отдясно.

Тъй се случило в град Голдингтън, че подир вечерня преди празника на свети Цънстън избухнала на площада свада между Уилям Рийд и Джон Барфорд, а свадата била заради овце. И Уилям бил наранен по главата, ала изглеждало, че оздравял. Подир туй той умрял от блатна треска и жена му подала оплакване. Съдебният лекар разбрал, че Уилям Рийд вече е погребан и наредил да го изровят. А като го изровили, съдебният лекар казал, че Уилям Рийд не е умрял от треска, а от раната и заповядал да оковат Джон Барфорд.

Чарли Ригс дотърча от бараката с две бурканчета лимонада без лед. Оставих книгата и попитах:

– Значи искаш да ексхумираме тялото на Кориган?

Той ми подаде едното бурканче, тръшна се на паянтовия стол и огледа блатата.

– Нямаш представа колко добре се запазват балсамираните тъкани. Но сигурно ще е доста трудно да открием следи от иглата. Кожата ще е мухлясала, а ако е погребан във влажна почва, вероятно се е превърнала в адипосер, нещо като размекнат восък. И едва ли ще мирише на „Шанел“ номер пет. – Той остави тия думи да заглъхнат в неподвижния въздух, после добави: – Ако си гладен, да приготвя вечеря. Имам прясно месо от опосум.

Отклоних поканата – нямах апетит след приказките за изгризани гъсеници и мухлясали трупове. Отпих глътка топла лимонада и се изприщих. Беше забравил да сложи захар.

– Е, какво ще речеш, Джейк? Готов ли си да разровим гроба?

– И по-лоши неща съм вършил, но Солсбъри ми е клиент. Не мога да накърня интересите му.

Ригс се навъси.

– Делото вече приключи.

– Не и според адвокатското дружество. Не мога да използвам срещу Солсбъри нещо, научено по време на неговия процес. Гледам да не нарушавам по повече от две-три правила седмично.

Сигурно не бях особено красноречив. Не убедих нито Ригс, нито самия себе си.

Чарли Ригс изгълта лимонадата на един дъх, изгледа ме като строг преподавател и каза:

– Не е речено, че ще идеш при властите. Просто правиш малко частно разследване, колкото да изясниш това-онова и да си успокоиш съвестта. Пък и на мен ще ми намериш занимавка. А на онази твоя приятелка може да й хареса, че търсиш истината. В твоя занаят рядко се случва.

Знаеше къде да натисне.

– Хайде бе, Джейк – настоя Чарли. – По дяволите правилата.

– Прав си – рекох, – не съм ги измислил аз.

– Тъй те искам. Дай да го направим. Гробът е ням, magus mutus quam piscis, но ние с теб, Джейк, можем да говорим вместо мъртвите.

12

Странстващ рицар

Градът преглътна присъдата по делото Солсбъри, както преглъщаше всичко останало. Дребна хапка за хищната осведомителна машина. Два кратки абзаца в съдебния раздел на вестника, нищо по радиото и телевизията. Не ме търсеха за интервю в предаването „60 минути“; не ме преследваха млади адвокати, жадни за мъдри слова; колегите нито отвориха шампанско, нито се сетиха да ми гласуват парична награда.

Ако заседателите бяха натресли на Солсбъри десетте милиона, новината щеше да гръмне от Маями до Талахаси. Но оправдателните присъди потъват в калта на всекидневието като пречупен клон, който едва-едва разлюлява зловонните блатни води.

Получих циркулярно писмо от старшия съдружник Морис Макгонигъл – строга костюмирана личност в нашия разпасан южняшки край. Или, по-точно, Синди получи писмо от неговата секретарка. Текстът гласеше:

„Моля, уведомете мистър Ласитър, че мистър Макгонигъл го поздравява за успеха в последното дело“.

На това му се вика внимание към човека.

Не се оплаквах от липсата на популярност. Навярно така беше по-добре за Солсбъри. Ако на някой лекар му лепнат тежка присъда, хората решават, че е касапин. Отърве ли се – мислят, че съдебните заседатели са оплели конците. Освен това днешните новини бяха твърде богати дори за Маями. Дребно пътнотранспортно произшествие: полицията арестувала двама никарагуанци, които превозвали в камионетката си противотанков гранатомет с десетина заряда. Възнамерявали да се борят против сандинистите – по нашия край това се смята за свещена мисия и щеше да им осигури освобождаване под гаранция, а може би и граждански почести.

Няколко часа по-късно почти цялата полиция на Маями обсипала с град от куршуми пикапа на шейсет и три годишен кубинец водопроводчик. Имало защо. Бил стрелял пет пъти срещу полицай под прикритие. Но и кубинецът си имал причини. Полицаят, преоблечен като уличен нехранимайко, бил заседнал в страховито задръстване на Celle Ocho. Размахал пистолет срещу водопроводчика, за да го накара да си мръдне пикапа. _Шибания кубински пикап_, както уточнили по-късно свидетелите. На три пресечки от мястото имало обир в бакалия и заседналият полицай крещял на английски – език, от който водопроводчикът разбирал горе-долу колкото от санскрит.

Кубинецът предположил, че искат да го оберат и открил огън. Това привлякло седем полицейски коли и неуточнен брой пушки, които оставили четиридесет и седем дупки в пикапа и три във водопроводчика. Кубинецът оцелял, а грабителите избягали от бакалията със седемдесет и три долара и кашонче шоколади.