Текст книги "Дълга целувка за сбогом"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 16 страниц)

[Kodirane UTF-8]

Пол Ливайн

Дълга целувка за сбогом

Пол Ливайи е създал героя на петдесетте години… Авторът непрекъснато поддържа напрежението и ни кара да прелистваме страница подир страница.

Юнайтед Прес Интернешънъл

Адвокатът от Маями Джейк Ласитър, „бивш футболист, бивш служебен защитник и още много други бивши неща“, защитава доктор Роджър Солсбъри, хирург и женкар, обвинен в лекарска небрежност, причинила смъртта на богатия Филип Кориган. Но дъщерята на мъртвеца настоява, че лекарят и нейната изкусителна мащеха са организирали убийството на баща й… и иска Ласитър да го докаже.

Може ли наистина Ласитър да защити своя клиент от обвинението в лекарска небрежност и същевременно да подготви срещу него улики за убийство?

„Нека тогаз съдебний лекар да огледа бездиханното тяло, и раненията, и ударите, и подир туй да бъде предадено тялото на земята. И ако съдебний лекар завари тялото погребано преди той да е пристигнал, то всенепременно да го изрови отново.

И нека подир прегледа съдебний лекар да разпита ближните – по злодеяние ли е погубен тоз человек или поради нещастен случай. А сетне да узнае кой е присъствал и кой е помогнал на злодеянието с подкрепа, сила, заръка, съгласие или умишлено прикриване на таквиз постъпки.“

Антъни Фицхърбърт

„Нова книга за правосъдието“, 1545 г.

Пролог

Танцьорка по масите

_Май 1980 г._

Щеше да запомни звуците – виещите сирени, стоновете на ранените – и мириса, пепелявата воня на дим, която лепнеше по косите и дрехите. Късно първата вечер той се измъкна на паркинга да подиша чист въздух и погледна забуленото в пушек небе над центъра на Маями. Чу града да пищи с пукота на горящо дърво и пластмаса, с кратките автоматични откоси, последвани от тишина, сред която сухо скърцаха гласове от полицейските радиостанции. По-късно щеше да си спомня как се подхлъзна в локва кръв върху плочките на спешното отделение.

Нямаше да напусне болницата цели седемдесет и два часа и през това време щеше да обработи повече огнестрелни рани, отколкото други лекари виждат за цял живот. Черни срещу полицаи, бели срещу черни, диво насилие в едно гето с отчайващо нелепото име Либърти Сити. Когато най-сетне стрелбата престана и пожарищата изгаснаха, над бойната зона се възцари призрачна тишина. Нито една от воюващите страни не бе капитулирала просто всички прибраха оръжията и се разотидоха.

– Задник като за снимка, а?

Роджър Солсбъри стрелна поглед към мъжа до себе си. Работник с тежки ботуши и разкопчана карирана риза. Масивни ръце, облегнати здраво на бара. В едната – пакет цигари, в другата – чаша.

– Направо в рамка да си го турнеш и да го закачиш на стената.

– Аха – измънка Солсбъри.

Не бе дошъл да говори, всъщност сам не знаеше защо е дошъл. Може би, за да се изгуби сред хората и шума на това претъпкано заведение, да бъде сам между звънтящите чаши, смеха и млечнобелите женски тела. Той отметна глава, за да огледа жената горе на подиума.

– Не тая – рече съседът и почука с якия си показалец по бара. – Оная на стъпалата до кръглия подиум. Задник като за снимка, казвам ти. Никога не съм виждал кльощаво маце с такова чудо. Ех, да ми сервират обяда на него!

Младата жена беше само по черна прашка, червен сутиен и червени обувки с висок ток. С други дрехи и в друга обстановка би приличала на гимназиална клакьорка с татко, мама и баба някъде в Канзас. Изящни кости, бледо лице с лунички около чипото носле, къса и леко къдрава червеникавокестенява коса – свежа като житна нива. Лицето беше като от абитуриентски албум; тялото разбуждаше безброй фантазии. Тънката талия подчертаваше заобления ханш, литнал нагоре от двете страни на прашката. Гърдите й бяха кръгли и тежки. В момента загряваше – изписваше по лицето си стандартна усмивка, люшкаше бедра, потропваше с острата обувчица в такт с песента на Били Джоуъл, включена малко по-силно, отколкото трябва:

Какво им е на дрехите, които съм навлякъл?

Не виждаш ли, че носиш по-широка вратовръзка?

Мий трябва да си купя вехта колосана яка.

Добре дошъл в епохата на джайва.

Сега работникът зяпаше Солсбъри, мъчеше се да го прецени що за стока е. Гледаше прическата – прекалено изискана за подобно заведение. Гладко избръснат, с блестящи бузи в два след полунощ, сякаш току-що се е наплискал с одеколон, за да дойде в тая евтина дупка, където разголените момичета пет пари не даваха дали е бръснат или не. Подранили сребърни нишки в косата, приятно лице, макар и не чак като на кинозвезда. Може да е университетски професор, реши работникът.

Солсбъри забеляза, че съседът се вглежда в ръцете му, както самият той бе сторил преди малко. Удивително, колко много могат да разкрият ръцете. Той се гордееше с тях. Широки и силни длани. Биха могли да въртят кирка, само че нямаха мазоли. След безкрайната нощ беше измил кръвта, стържейки яростно с четката, сякаш отново се готвеше за операция. Седемдесет и два часа почти без сън, само на засъхнали сандвичи от болничния бюфет, докато накрая и те свършиха. Ала той остана докрай – вечно сред първите в ортопедичното отделение. Наместваше счупени кости, вадеше от раните парчета стъкло и раздробени куршуми, успокояваше истерични роднини.

След като се изкъпа в болницата, той захвърли окървавената престилка и грабна синьото яке от шкафчето си. Сега бавно пиеше бира и се мъчеше да забрави касапницата. Можеше да се прибере у дома. Двайсет и седмо авеню най-сетне бе отворено след тридневна блокада. Но прекалено уморен, за да заспи, той се залута по непознатите улици и накрая – нейде сред нощния мрак из западните квартали – го подмами неоновият надпис „Танжер“. По-късно неведнъж щеше да се пита защо бе спрял тази нощ, какво го привлече към онова странно и заплашително място. Паркингът беше претъпкан с камионетки и раздрънкани шевролети. От външните високоговорители гърмеше оглушителна музика – пулсиращ ритъм, целящ да подмами мъжете вътре, както някога песента на сирените е тласкала древните гръцки моряци към гибелните скали. Пъстрите тръпнещи букви биеха право в целта – ГОЛИ МОМИЧЕТА 24 ЧАСА… ГОЛИ МОМИЧЕТА 24 ЧАСА… Светкаха, гаснеха и пак светкаха, обещавайки всяка секунда изобилие от гола плът.

По някое време той осъзна, че работникът му говори нещо.

– Мене ако питат, нека изгорят до основи негърските квартали, все ми е тая. Е, не бяха прави ченгетата, дето утрепаха онзи цветнокож. Излишно е било, след като вече са му турили белезниците. Ама и ония животни само чакат повод, да се развилнеят. Изгорили един нещастен кубинец в колата му, чух го по радиото.

– Опитахме се да го спасим – тихо каза Солсбъри. Съседът го огледа озадачено.

– Ами да! Лекар си. Трябваше да се сетя. Божичко, сигурно си се нагледал на ужасии. Чакай малко. Мили Боже, ето я и госпожица Задник за снимка. Двайсет долара да платиш за такова шоу, пак ще е малко!

Роджър Солсбъри я гледаше как наближава, отправила към него изкусителна усмивка. Другите мъже около малкия подиум нададоха вой и почнаха да ръкопляскат. Роджър Солсбъри наведе глава и заби поглед в чашата си.

– За пръв път ли ти е? – попита съседът. Мълчание. – Ясно, за пръв път. Не се стягай. Слушай сега какъв е номерът. Най-напред момичетата танцуват тук, на бара. Слаба работа. Смъкват всичко, пъхваш долар под жартиерите и може някоя да те целуне. В дъното, където е по-тъмно, ходят да танцуват по масите за двайсет долара. Там вече е насаме, та може и да си купя една по-близка срещичка с тая мацка. Вече цяла седмица не съм идвал, откакто черните маймуни запречиха пътищата.

Сега тя се кършеше по сцената и вече изобщо не приличаше на гимназистка от Канзас. _„Всички хвалят само ритми нови. Странно, аз до днес обичам рок-енд-рола.“_ След малко червеният сутиен падна, стегнатите гърди изхвръкнаха на свобода. Сетне дойде ред и на прашката. Тя извърна гръб на мъжете, разкърши гръб, приведе се и опря длани на коленете си. Великолепният задник се завъртя като маховик по посока на часовниковата стрелка, после спря и пое обратно. Солсбъри гледаше като хипнотизиран. Задникът потръпна, запърха с омайващ ритъм, който отекна дълбоко в слабините на Солсбъри и спря на петнайсет сантиметра от лицето му. Умората изчезна, вихърът от кръв и трупове се превърна в полузабравен кошмарен сън и Роджър Солсбъри си представи, че този съвършен задник се върти само за него. Не забелязваше как другите мъже се кикотят, подвикват или потъват в потайни сладострастни фантазии. Но нито един сред тях не изглеждаше омагьосан от този евтин трик, стар като света.

Танцът свърши и младата жена се усмихна на Роджър Солсбъри – откровено и с интерес, помисли си той. И макар че усмивката обходи всички поред, Солсбъри продължи да вярва, че е била само за него. После тя обиколи с плавни движения малката сцена, за да събира банкноти под черните си жартиери, потропвайки с елегантната червена обувка по ръба между бара и подиума. Беше чисто гола, само по обувки и жартиери, но лицето й не изразяваше нито срам, нито съблазън. Сякаш разнасяше подноса за волни пожертвования из Първа лютеранска църква в Топика. За да пъхне пет долара под жартиерата, Роджър Солсбъри измъкна банкнотата от портфейла си с два пръста, без да откъсва очи от момичето. Сложен трик, но той умееше да връзва конец на възел в кибритена кутия. Страхотни ръце. Силни, уверени ръце на хирург.

Тя се усмихна още по-широко, приведе лице към него и влажно прошепна в ухото му:

Искам да танцувам за теб. Само за теб. И той повярва.

Тази нощ Роджър Солсбъри повярва на всяка нейна дума. Че е манекенка, но напоследък не й върви, че се нарича Есенен Дъжд, че не иска нищо друго, освен добър съпруг и семейство. Разговаряха в задимения полумрак край една ъглова маса и тя танцуваше само за него. Двайсет долара плюс още двайсет бакшиш. Той не я докосна. На съседните маси мъжете лакомо плъзгаха длани по пищни гърди, момичетата пристъпваха с високите токчета и сядаха в скута на клиентите, въртяха се, триеха голи задници в слабините на застаряващи похотливци.

– Свърши ли? – прошепна едно заоблено момиче на клиента си, посягайки да прибере бакшиша.

– Никога не съм виждал подобно нещо – поклати глава Роджър Солсбъри. – Наполовина проституция, наполовина онанизъм.

Той махна с ръка към дебеличкото момиче, което оправяше оскъдните си дрешки и поглеждаше крадешком каква точно банкнота е изкопчило от клиента с избелелите джинси.

– Ти не го вършиш, нали? – попита Солсбъри.

Тя се усмихна. _„Не, разбира се“_, отвърнаха очите й. Той я помоли да се срещнат навън.

– Правилникът не разрешава – обясни тя. – Някои типове си мислят, че като танцуваш гола, може за петдесет долара да те навият на свирка или нещо такова.

– Но аз съм различен – каза Роджър Солсбъри.

Тя приведе леко глава настрани и го огледа. Всички се мислеха за различни, но всъщност имаше само два вида мъже – тъпкачи и слагачи. Е, някои печелеха повече и нямаха черно под ноктите. Беше ги виждала с белите якички и жълтите вратовръзки – живот си живееха нейде из висините. Но все едно дали бяха омазнени бачкатори или борсови посредници, щом оная вратичка се отвореше и кръвта нахлуеше да превърне червейчетата им в дебели салами, всички се оказваха тъпкачи или слагачи. Тъпкачите бяха предимно млади, отракани момчета без пукната пара. Каквото изкарваха, харчеха го за коли и жени и си въобразяваха, че всичко, що носи фуста – или прашка – лесно минава под ножа. Слагачите бяха балами, вечно се влюбваха и искаха да те променят, да те направят почтена жена. Добре де, плащай колкото трябва и ми надявай веригите. Тоя отсреща си беше стопроцентов слагач.

– Лекар съм – каза той.

– О! – рече тя и се престори на впечатлена.

Той й разказа как рязал и кърпил жертвите от престрелките, колко много искал да помага на хората и да стане велик лекар. Тя го слушаше с широко разтворени очи, усмихваше се почти искрено и кимаше, сякаш разбираше какво му е на сърцето. Мислеше си, че лекарите печелят големи пари. Не знаеше, че всъщност един завеждащ отделение изкарва много по-малко от някоя нейна колежка, а си цапа ръцете като прост бачкатор.

Тя се вгледа право в очите на Роджър Солсбъри и той сякаш видя пред себе си безкрайна топлота и прекрасна душа.

Роджър Солсбъри умееше да разчита рентгенови снимки, но от женски очи нищо не разбираше.

1

Форцепсът

_Декември 1988 г._

Когато свидетелят се поколеба, аз нетърпеливо почуках с писалката по бележника си. Демонстративно. Не че бързах. Имах цял ден на разположение, дори цяла седмица. Лекарското застрахователно дружество плащаше на час, при това доста добре. И да протакаш, паричките си текат. Почукването бе само за да покажа на съдебните заседатели, че свидетелят не изглежда твърде уверен. И за да го изкарам от равновесие.

Най-напред звучното _„чук-чук-чук“_ с писалката по бележника. После бавно, решително приближаване към свидетеля – нека усети присъствието ми, докато отчаяно рови из папката си в дирене на някакъв документ. И накрая погледът, високоволтовият лазерен поглед на Джейк Ласитър. Разтапя ледове и свидетели.

Разкопчах черното си сако и пъхнах палец под колана. После се изпъчих с всичките си сто килограма – бивш футболист, бивш служебен защитник и още цял куп бивши неща – пред ореховата преграда около свидетелското място, протрита от допира на милиони потни длани.

Откакто зададох въпроса, бяха минали само четиридесет секунди, но исках да изглеждат като часове. Исках съдебните заседатели да потънат в безкрайната тишина. Чуваше се само бръмченето на климатиците и шумоленето на хартии из папката. Понякога младите адвокати допускат грешката да запълнят тази черна дупка, да изяснят въпроса или да го зададат по нов начин и с това неусетно вдъхват живот в мъртвия въздух, увиснал като саван над вражеския свидетел. Каква глупост. Свидетелят е засякъл, защото се страхува. Не мисли за отговора, а за причината да му зададат този въпрос. Мъчи се да надделее в борбата, да предвиди какво ще го питат след малко. Добре, нека се пържи в собствен сос.

Още двадесет секунди мълчание. Един заседател се прозина. Друг въздъхна.

Съдията Реймънд Ленард откъсна очи от списъка за днешните конни надбягвания и хвърли към нас удивен поглед, сякаш току-що откриваше, че се е изгубил. Кимнах мълчаливо, за да го уверя, че в момента не се нуждаем от мъдростта, благодарение на която някога бе успял да завърши право във вечерните курсове нейде из Средния Запад. Съдията бе едър мъж на около петдесет години – плешив, кръглолик и предпочиташе да носи тога в кафяво вместо традиционното черно. Историята едва ли някога щеше да го издигне на пиедестал до съдии от ранга на Маршал или Кардосо, но пък не може да му се отрече, че беше почтен и оставяше адвокатите да пледират, без непрестанно да се намесва.

На предварителното заседание съдията бе предложил да приключваме всеки ден в два и половина. И съвсем сериозно добави, че следобед щял да се занимава с писмената работа, макар че в същото време си подготвяше бинокъла за хиподрума. На бюрото му лежеше бележка: „Жаркия, Ривера, залог 5:1, девета гонка“. Откровено казано, съдията разбираше повече от коне, отколкото от свидетелски показания.

Още тридесет секунди. Сетне кашлица, наподобяваща далечен тътен на влак в тунел, и най-сетне беловласият свидетел проговори.

– Зависи – изрече доктор Харви Уоткинс сериозно и тежко, досущ като президент, който чете послание към нацията.

Съдебните заседатели се завъртяха към мен. Разширих очи, сякаш бях готов да ревна: „Дрън-дрън“. Сетне с лукава вълча усмивчица се помъчих да измисля следващия въпрос. Много ми се искаше да заявя: „Драги мой, триста долара взимаш на час, как не ти хрумна друго, освен _зависи_? Един човек е мъртъв, обвиняват моя клиент в лекарска немарливост, а ти ще ми дрънкаш тук за някакво си _зависи_.

Вместо това обаче казах:

– Нека тогава да опитаме по друг начин. – Говорех печално и уморено като учител, който се мъчи да преподава алгебра на маймуна. – Когато един хирург извършва ламинектомия на третия и четвъртия лумбален прешлен, може ли да вижда какво върши с форцепса, или работи по усет?

– Както казах, зависи – отвърна доктор Уоткинс с подчертано достойнство.

Както повечето наемни свидетели, той умееше и оригването да превръща в сонет. На възраст беше малко под седемдесетте, със заресана назад бяла коса – бивш началник на ортопедично отделение и доста добър лекар, преди да затъне до уши в океан от «Столичная водка» с лед. Напоследък обикаляше по съдилищата и срещу прилично заплащане даваше мъдрите си преценки в дела за лекарска немарливост. Такива като него предпочитаха да се наричат «консултанти». Другите лекари ги наричаха с доста по-нецензурни епитети. Когато бях защитник по криминални дела, смятах, че клиентите ми могат да спечелят с лекота всеки шампионат на лъжците. Сега си мисля, че май само с фотофиниш може да се определи кой печели първото място – лекарите, фалшификаторите или изнудвачите.

Нямаше смисъл да се заяждам. Въздъхнах и запитах:

– От какво точно зависи?

Сега очаквах най-лошото – тоя въпрос даваше възможност за произволно тълкуване.

– Зависи от момента, за който говорим. Преди навлизането между прешлените всичко се вижда съвсем ясно.

Щом въведете форцепса, за да отстраните нуклеус пулпозус, нещата се променят. Естествено, тъй като пространството между прешлените е съвсем малко, форцепсът затруднява виждането.

– Естествено – изрекох аз с нетърпение, сякаш бях чакал този отговор, още откакто испанците са слезли по бреговете на Флорида.

– Значи от този момент нататък хирургът работи на сляпо?

Исках да чуя «да». Той знаеше, че го искам. И по-скоро би предпочел да влезе пиян-залян в операционната, отколкото да изрече заветната думичка.

– Не съм сигурен, че бих го описал точно по този начин…

– Но в този момент хирургът не вижда какво върши, нали?

Вече почти крещях в опит да изкопча нормален кратичък отговор. Хайде бе, пиянде, колкото по-бързо напуснеш свидетелското място, толкова по-скоро ще се озовеш в прохладните сенки на отсрещното заведение, за да прочистиш гърлото и грешната си душа с глътка бистра, ледена течност.

– Става дума за пространство от около половин сантиметър – отвърна докторът, без да отстъпи нито на йота и тежкият му бас отекна из залата. – Естествено, че няма добра видимост, но хирургът държи форцепса под око, за да знае докъде е навлязъл. И, разбира се, щом усети препятствие, спира движението.

– Точно това казвах и аз, докторе. Хирургът наблюдава форцепса, старае се да усети съпротива в пространството между прешлените. Тоест, работи на сляпо, нали? И вие, и доктор Солсбъри, и всеки хирург, който някога е отстранявал диск…

– Възразявам! Недоказани умозаключения. – Дан Сефало, адвокат на ищеца, бе скочил на крака и се мъчеше да загащи разпасаната си риза. Закопча третото копче на сакото във втория илик. – Ваша светлост, мистър Ласитър пак произнася речи.

Твърде недоволен, задето го откъсват от мечтанията за хиподрума, съдията Ленард отново надигна глава. Залагах три към едно, че изобщо не е чул възражението, но сто на сто щеше да го подкрепи. Предното бе отхвърлено, а съдията Ленард държеше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. И за да не се обърка, просто редуваше наслука решенията ту за едната, ту за другата страна – сигурно и като студент така си беше попълвал тестовете на изпит.

– Приема се – каза съдията, после ми кимна и завъртя любопитно глава към Сефало, който вече бе закопчал накриво всички копчета и стърчеше над масата на ищеца като някакъв Квазимодо с евтин костюм от полиестер.

След това съдията подаде сгънато листче на съдебната секретарка – млада жена, която изслушваше с каменно лице всички истории за убийства, скандални разводи и железопътни катастрофи. Секретарката пробута бележката на съдебния пристав, а той се измъкна през задната врата към съдийския кабинет. Там, сред застоялия дъх на вехти юридически книги, които никога не са били разгръщани, камо ли четени, щеше да предаде листчето на секретаря на съдията, който щеше да позвъни на Блинки Блитстийн и да заложи петдесет долара за Жаркия.

– Ваша светлост, нека задам въпроса по друг начин – казах аз, като че имах избор. – Докторе, навярно ще се съгласите, че форцепсът закрива пространството между прешлените, прав ли съм?

– Донякъде.

Голяма отстъпка, няма що. Какво ли му трябваше на тоя тип, за да каже да“? Доктор Уоткинс плъзна език по устните си. Хей, приятел, май ти пресъхва гърлото, а? Й очите ти са мътни, кръвясали. Бас държа, че Сефало те е настанил в „Сонеста Бийч“. Сигурно са ти поднесли в стаята бутилка от най-добрата руска водка. А може би са добавили и финландска. Да си организираш Руско-финската война в хубавия апартамент с изглед към Атлантика.

Отстъпих към дъното на залата, така че съдебните заседатели да бъдат между мен и свидетелското място. Исках всички да гледат как доктор Уоткинс ще се пречупи като прогнила мачта в щорм.

– Докторе, не е ли вярно, че поради малките размери на пространството между прешлените при всяка подобна операция съществува риск форцепсът да влезе прекалено навътре и да засегне аортата?

– Риск ли? Разбира се, че има риск, но…

– И точно това е станало в нашия случай. Осъществил се е този риск, който според статистиката…

– Възразявам! Ваша светлост, мистър Ласитър не дава на свидетеля да довърши отговора си. Прекъсва го.

Този път, докато скачаше на крака, Сефало си удари коляното в масата и вратовръзката му провисна от закопчаното накриво сако като език на жадно куче. Обикновено Сефало се обличаше съвсем прилично, но си въобразяваше, че в съдебната зала ще спечели симпатии, ако прилича на скитник. Такъв си беше – и без гащи би тръгнал, само и само да привлече заседателите на своя страна. Днешният костюм беше стар, смачкан и вонеше на конска пот. Но Дан Сефало не беше вчерашен. Както се правеше на палячо, изведнъж се превръщаше в Грегъри Пек.

– Отхвърля се – заяви съдията, без да вдига глава.

Да живеят конните състезания!

Свивайки и разпускайки юмруци, аз направих няколко гигантски крачки към свидетелското място. Исках да приключа ефектно. С показанията си доктор Уоткинс ни бе закопал здравата. Сега се мъчех поне да изравня резултата. Пристъпих до секретарската маса и взех стоманения инструмент, който напомняше мънички, изящни клещи. Вместо с поглед, секретарката ме удостои само с гледката на буйната си африканска прическа. Четеше някакво книжле със замък и тъмноока жена на корицата.

– Този форцепс, веществено доказателство номер пет на ищеца, е идеалният инструмент за премахване на дисковата херния, нали така?

– Не знам дали е идеален, но го използват.

Май се надяваше цирозата да го отмъкне в гроба, преди да е казал „да“. Отстъпих към дъното на залата. Докторът не ме изпускаше от очи и подозрително бръчкаше чело. Нямаше ми вяра за пет пари.

– Но колкото и да е съвършен за въпросната операция, този инструмент представлява реална и добре позната заплаха за аортата, така ли е?

Доктор Уоткинс се усмихна. Очите му се поизбистриха. Той вирна брадичка и стрелна поглед към заседателите, да провери дали внимават.

– Форцепсът не представлява заплаха – заяви той с тежък, сенаторски глас. – Заплахата идва, когато хирургът прибързва, или действа твърде грубо и губи представа докъде е навлязъл. Форцепсът причинява увреждане само по най-елементарния начин, също както пистолетът може да убие човек, но пред съда застава онзи, който е натиснал спусъка. Немарливият хирург – това е заплахата. Да се засегне аортата по време на ламинектомия си е чиста немарливост, или, казано на ваш език, лекарска небрежност…

– Ваша светлост! – провикнах се аз като ранен глиган.

Свидетелят се държи безотговорно. Вместо показания развива тук някакви си теории в полза на ищеца, от когото получава щедро заплащане.

Говорех каквото ми хрумне, само и само да отклоня вниманието на заседателите от жалкия си провал. Бях прекалил с въпросите – класическа глупост по време на разпит.

Съдията Ленард се завъртя на тапицираното кресло.

– Това възражение ли е?

Мислено преброих досегашните му решения, сякаш бях в казиното и чаках да събера двайсет и едно.

– Да, Ваша светлост. Настоявам съдебните заседатели да не вземат под внимание подвеждащите изявления на свидетеля.

– Подкрепя се. Съдебните заседатели да пренебрегнат последния отговор.

Голям успех, няма що! Заседателите вече бяха наясно, че щом им нареждат да забравят нещо, значи си струва да го запомнят. Как да спася положението? Погледнах Сефало. Ако се ухилеше още малко, щеше да му се цепне главата.

– Нямам повече въпроси, Ваша светлост – казах аз с умело разиграна бодрост. После решително тръгнах към стола си, сякаш току-що бях смазал свидетеля. Но не ми се вярваше да съм впечатлил заседателите. „Ех, Ласитър, защо не си затрая, когато трябваше?“ Изпънат като бастун, с безупречна снежнобяла прическа, доктор Уоткинс слезе от подиума и за момент спря да кимне любезно на заседателите – същински генерал пред войските си. После мина край масата на ищеца, кимна на Дан Сефало и нежно потупа по рамото опечалената млада вдовица Мелани Кориган. На минаване покрай мен съвсем леко поклати глава и ме изгледа съчувствено, сякаш искаше да рече: не му придиряйте много-много на клетника, с калпаво дело се е захванал, та и по-кадърен от него няма как да го спечели.

Затворих очи и пред мен се разстла прекрасна страна с прохладни потоци и зелени хълмове, където съдилищата издават само брачни свидетелства и актове за недвижими имоти. После се зачудих дали ще ме вземат за учител по физкултура в някоя прогимназия.

2

Добрите момчета

Роджър Солсбъри сипа върху ориза черпак супа от черен боб, после поръси купчинката със ситно нарязан лук. Кубинските солени бисквити, които в ръцете ми обикновено се разпадат на прах, изобщо не го затрудниха – цепеше ги на две с палец и показалец, както изкусен скулптор цепи мрамора с един удар на длетото. Ръце на хирург. В подобни ръце форцепсът просто не можеше да се изплъзне и да пробие аортата, оставяйки Филип Кориган да издъхне от вътрешен кръвоизлив, а Мелани Кориган да живее като млада, красива и много богата вдовица. Тъкмо затова Роджър Солсбъри оспорваше моята стратегия при разпита на белокосия въздухар, който днес ми бе разказал играта в съдебната зала.

– Ако нашата теза е, че не съм закачил аортата, тогава защо се мъчеше да изкопчиш от Уоткинс признание, че хирургът не вижда нищо, докато извършва ламинектомия? Говореше тъй, сякаш искаш да ме оправдаеш за нещо, което не съм направил.

Щом клиентът си мисли, че го оставяш да затъне в коварното блато на съдебната система, най-добре е да се правиш на спокоен и мъдър, дори ако сам вече гълташ вода и дириш най-близката спасителна лодка. Само че е малко трудничко да го сториш, когато отсреща две млади жени те бройкат с преценяващи и изкусителни погледи.

– Това се нарича алтернативна пледоария – заявих авторитетно аз и отправих любезна усмивка към наблюдателките, кацнали върху табуретки пред бара. Срещна ли големи, лъскави и изкусителни очи тутакси ставам много любезен. – Най-напред казваме на заседателите: нашият скъп доктор изобщо не е припарвал и на километър от онзи проклет кръвоносен съд. Второ, дори и да го е закачил, не може и дума да става за небрежност. Това е общоприет риск при този вид операции, поради тясното пространство и близостта на аортата.

– Имам чувството, че не ми вярваш – заяви Роджър Солсбъри.

Той сипа с яките си ръце още малко супа върху ориза и се загледа как над чинията бликва ароматна пара. Една от жените вече се усмихваше. На мен, помислих си аз. Или може би на Роджър? Той беше красив посвоему. Среден ръст, средно телосложение, стандартни черти. От онези, дето направо побъркват полицейските художници. Нямат за какво да се захванат – нито липсващи зъби, нито крив нос или белег на бузата, нищо хлътнало или стърчащо.

Захванах се с моята паломиля – жилав бифтек, маринован с подправки и вероятно оставен върху предния капак на стар шевролет под жаркото слънце на Маями. Говорейки, жестикулирах с ръка или по-скоро с вилицата, на която бях забучил парче пържен банан.

– Тази правна стратегия има стари традиции. Още в древни времена се е случвало някой да доведе съседа си пред съда и да каже: „Дадох му котлето назаем, а той ми го върна пукнато“. А съседът отвръща: „Никога не съм взимал котлето и освен това, когато ми го даде, вече беше пукнато“.

Роджър Солсбъри поклати глава.

– Професията ти е толкова несигурна, толкова пълна с противоречия. Никога не съм разбирал закона.

– Аз пък жените.

В очите им танцуваха вълшебни, подмамващи пламъчета. Аз затаих дъх, а Роджър продължи да говори.

– Джейк, знаеш, че ти вярвам изцяло.

Божичко, навремето един клиент почна точно с тия думи, преди да ми бие шута.

– Така и трябва – отвърнах аз с небрежна самоувереност.

– Но не мога да кажа, че съм доволен от хода на делото.

– Слушай, Роджър. Това е психологическо състояние, което всеки ответник преживява по време на обвинението. Постарай се да не забравяш, че състезанието едва започва. Още не сме се развихрили. Почакай само да викнем за свидетел стария Чарли Ригс. Той е честен, сече му и пред него онова пиянде Уоткинс ще изглежда продажен касапин, какъвто си е всъщност.

– Сигурно.

– Май не си убеден.

– Ригс е на път да изкукурига от старост. Половината му приказки са на латински. И е някакъв си скапан съдебен лекар – или поне беше, преди да го пенсионират, – а не хирург-ортопед.

– Роджър, вярвай ми. Трябва ни не какъв да е лекар, а точно този. Чарли Ригс ще каже на заседателите защо умрял Филип Кориган. Тъкмо там е дупката в обвинението и през тая дупка мога да прокарам цял кавалерийски отряд.

Най-сетне двете жени вдигнаха платна и поеха към нашата маса. Едната ме гледаше втренчено изпод камара червеникава коса, която се спускаше до раменете й и продължаваше нейде към Мексико. Имаше кожа с цвят на карамел и лъскави абаносови очи. Гъстата, гарвановочерна коса на другата подчертаваше изящното, порцеланово личице. На едното й ухо висеше обеца като златен сперматозоид, а на другото – малко рогче от слонова кост и двете носеха впити в бедрата панталони и прекалено шроки тениски с грамадни подплънки на раменете.

– Може ли да седнем за малко на вашата _маса_? – попита госпожица Карамелена кожа. Вместо маса изрече, _масса_.

Роджър Солсбъри надигна очи и се усмихна. Явно заплахата от присъда не бе успяла да замрази хормоните му. А и аз нямах нищо против да се позабавлявам. Напоследък животът ми бе пуст като хотел в Маями Бийч през юли. Най-напред обаче обмислих нещата набързо, защото знаех, че ме чакат няколко часа работа. Има си време за веселба, само че не и насред тежък процес. Исках да приключа с аутопсията на днешните събития и да се подготвя за утрешните показания на вдовицата. И все пак по стар, може би дори прастар рефлекс мисловният ми компютър стремително изчисли плюсовете и минусите, най-вече колко време бих загубил за цялата работа: флирт, забавления, креватна гимнастика, сбогуване и обещания за нови срещи. Не, прекалено дълго излизате.