Текст книги "Дълга целувка за сбогом"
Автор книги: Пол Ливайн
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 16 страниц)
– Не е бил прав онзи детектив от Лос Анджелис – казах аз, когато наближихме камионетката.
– Кой точно? – запита Чарли Ригс.
– Марлоу, Филип Марлоу. В една от книгите казва, че мъртвецът е по-тежък от разбито сърце.
– И какво?
– Покойният Филип Кориган ми се вижда съвсем лекичък.
– Телата губят тегло след смъртта – каза Чарли, сякаш беше общоизвестен факт.
– Страхотна диета – заключих аз.
Чарли промърмори нещо и продължи напред. Изглежда, умът му на учен все още работеше след нощните изпитания. До камионетката оставаха десет метра, когато Чарли рязко спря. Сюзън Кориган ни чакаше, клекнала в каросерията насаме с мислите си.
– Първо, да установим самоличността – заяви Чарли с глас на детектив от отдел „Убийства“.
Той дръпна ципа на чувала и освети съдържанието.
– Ха така! – ахнах аз.
– Какво става? – попита Сюзън с треперещ глас и скочи от камионетката.
– Татко ти да не е погребан с рокля от жълт шифон?
– О, Господи. Това е мама, а роклята е розова, или поне беше.
– Какво става, по дяволите! – викнах аз и едва не изпуснах чувала.
– Извинявайте – каза задавено Сюзън. – Аз съм виновна. Казах ви, че криптата е отляво, само че като се гледа отвътре. Всичко обърках.
Седнахме върху влажната трева – не толкова за да си починем, колкото да съобразим, какво ще правим сега. Използвахме вместо заседателна маса една надгробна плоча и като всеки добър адвокат аз обявих съвещанието за открито. Лунните лъчи се отразяваха от бледите паметници наоколо и хвърляха меко, мъгливо сияние по лицето на Сюзън. Осветление, точно като за скръбна сцена. Гледах я и се чудех как е могла да допусне подобна грешка. Наистина ли искаше да извадим баща й? Спомних си какво бе казал Чарли за семейните престъпления. Но под неясните лунни лъчи ми се стори, че различавам сълзи в очите на Сюзън Кориган.
Пълна лудост. Безсънна нощ, тежък труд, мрачно гробище – нищо чудно, че въображението почваше да ми върти номера. Сюзън Кориган просто не можеше да е убила баща си, защото… защото…
– Няма време – каза Чарли Ригс и махна с ръка на изток, където небето вече розовееше.
Както повечето начинания в този живот, кражбата на мъртъвци става по-лесно при втория опит. Ако тренирахме по два пъти дневно като „Делфините“ през август, сигурно щяхме да го докараме до четиридесет и пет минути на труп. Този път тялото беше по-тежичко и носеше черен костюм. Преметнах го на рамо и тъкмо напусках мавзолея, когато чух някой тихичко да си тананика:
Esta tarde vi llover
Vi gente correr,
y no estabas tu.*
[* Тази вечер видях да вали, видях хора да тичат, но те нямаше – исп. – Б.пр.]
По мраморния под на преддверието заскърцаха кожени подметки. Ние с Чарли се бяхме отдръпнали в мавзолея още щом зърнахме лъча да се появява иззад ъгъла. Нощният пазач!
Чарли Ригс се притискаше към стената в дъното. Слушах задавеното му дишане и се надявах да не го тръшне сърдечен удар. Пролазих в сянката зад разбитата крипта, но мястото не достигаше за мъртвото ми другарче. Клекнал зад плочата, аз сграбчих Филип Кориган за дъното на панталона. Той остана изправен в несигурно равновесие, залитайки като пиян веселяк. Лъчът на фенерчето освети пода, над който все още се носеха облаци бетонен прах. Изведнъж усетих сърбеж в носа и едва удържах кихавицата.
Лъчът заподскача по стените и в отразената светлина зърнах пазача. Частен охранител – дебел, над шейсетте и навярно работещ на дванайсетчасови смени срещу минимално заплащане. Нощна смяна. Ако се стигнеше до тичане, сигурно и Филип Кориган щеше да го надбяга.
Фенерчето освети черните обувки на Кориган, плъзна нагоре по тялото и накрая спря върху восъчното, плесенясало лице с безформен нос, преливащ в провисналите бузи.
– Madre de Dios* – прошепна пазачът.
[* Майко Божия – исп. – Б.пр.]
Стисках зъби, но рано или късно трябваше да си поема дъх. В носа ми нахлу още прах.
– АП-ЧХИИИ!
Звукът долетя откъм мен, но пазачът виждаше единствено Филип Кориган, който бе провесил глава, защото пръстите ми постепенно отслабваха.
– Не бой се – прошепнах аз от тъмнината. – Мъртвите не кихат.
Пазачът отстъпи назад.
– Jesus Christo!
Вдигнах едната ръка на Кориган, посочих с прогнили пръсти към восъчното лице и отвърнах.
– Грешка, Хосе. Yo soy el anti-Christo*.
[* Аз съм Антихристът – исп. – Б.пр.]
Фенерчето изтропа на пода и пазачът си плю на петите. След малко и ние последвахме примера му. Аз мъкнех Филип Кориган, а Чарли Ригс подтичваше отзад и се кискаше. Непристойно поведение, мен ако питате.
Черната нощ бе отстъпила място на сиво утро. Подранили работници караха на север по магистралата и лъчите на фаровете им пронизваха мъглата. Метнахме товара си в каросерията и също потеглихме, само че в южна посока. Скоро излязохме на национално шосе номер едно, което тръгва от Мейн и стига до Кий Уест. Продължихме по него покрай стотици бензиностанции, закусвални, търговски центрове с отдели за домашни любимци и леководолазно снаряжение, фалирали дребни магазинчета и хиляди разбити мечти. През Кендал и Пърин, покрай мангови горички, ягодови градини и консервни фабрики, покрай военновъздушната база до Хоумстед, после по моста „Кард Саунд“, през Кий Ларго и пак на юг.
Никой не обелваше дума – нито ние тримата, натъпкани отпред в кабината, нито двамата отзад в каросерията. Съпрузите Кориган лежаха кротко един до друг, както едва ли им се бе случвало от медения месец насам.
Аз карах. Сюзън седеше до мен. Само веднъж се бяхме сближавали повече – когато я съборих на игрището. Чарли Ригс хъркаше кротичко, подпрян на дясната врата. Докато наближавахме Таверние, Сюзън отпусна глава върху рамото ми и аз я прегърнах през раменете. Този път тя не ме отблъсна. Предположих, че заспива, но след малко тя прошепна:
– Благодаря, Джейк.
Изненадано завъртях очи към нея.
– Не биваше да съм толкова груба, когато се срещнахме – добави тя. – Много ми беше криво. Първо загубих мама, след това татко взе оная жена, а после и той почина нелепо…
– Разбирам те – казах аз и я усетих как омеква в прегръдката ми.
– Ти пое голям риск. Знам, че искаш да разбереш истината, но знам също така, че го стори и заради мен. А всеки път, когато се опитваше да ме потърсиш, аз те отблъсквах. Вече няма да се държа така.
Понечих да кажа нещо, но тя сложи пръст върху устните ми. Целунах го и продължих да управлявам с дясна ръка, като внимавах да не забия камионетката в Атлантика на изток от пътя или в Бискайския залив на запад. После усетих как тя отпусна лице върху шията ми, погъделичка ме с нос и ме прегърна с дясната ръка през гърдите. Великолепна, разкошна прегръдка.
Слънцето вече се издигаше високо над източния хоризонт, когато достигнахме Исламорада и отбихме по прашния път в посока към Мексиканския залив. От широко разтворените прозорци на малката дървена къщичка ни посрещна аромат на силно кафе и цвърчащ бекон. Спряхме на пясъка под едно прецъфтяло жакарандово дърво. В короната му бе кацнала едра речна рибарка, която ни изгледа учудено изпод черно-белия си пернат гребен.
– Я виж ти, какво ми се довлече – подвикна баба Ласитър откъм предната веранда. – Джейк, да не си бил на кални бани? Или някой те е въргалял в канавката?
Баба седеше в люлеещия се стол с грамадна чаша кафе. Беше облечена с панталони в тютюнев цвят и шарена мексиканска наметка. Върху темето й се мъдреше високо сомбреро, здраво завързано под брадичката. Лицето й беше все тъй волево, с високи скули и предизвикателно стърчаща челюст. Черната коса, която помнех от детството си, сега бе прошарена точно в средата с бяла ивица, досущ като осева линия на магистрала. Най-близките приятели на баба ми я наричаха „Скункса“, но само след като жулнеха солидна доза от нейното домашно уиски. Запознах я с доктор Ригс. Той се поклони най-официално, подхвърли комплимент относно задграничната й премяна и се зае да разправя за някогашното си посещение на пирамидите в Юкатан, като не пропусна да опише най-подробно йероглифите и погребалните обичаи на майте.
– За мен е истинско удоволствие да посрещна културен и образован гост в своята скромна обител – каза тя, приглаждайки няколко непокорни кичура. – Може би ще окажете благотворно влияние върху този мой непрокопсан внук.
– Бабо, недей – примолих се аз.
Без да ми обръща внимание, тя се обърна към Сюзън Кориган, чиито тъмни очи бяха подпухнали от безсънната нощ, но си оставаха все тъй прелестни.
– А ти сигурно си момичето, за което разправя Джейкъб. Аха, сега разбирам защо. Не си за изпускане.
– Бабо! – изревах аз.
– Не му обръщай внимание – каза тя. – Както повечето мъже, няма представа кой командва в тоя живот. След закуска те отиват да си вършат работата, а ние с теб ще метнем по една въдица в залива и ще си побъбрим. Кажи ми, скъпа, виждаш ли в Джейкъб нещо, което да те развълнува?
– Има скрити заложби – каза Сюзън.
Баба се разсмя.
– Дано доживеем да ги разкрие.
Търпението ми се изчерпа.
– Може ли да пристъпим към работа? – запитах аз.
– Ами да – кимна баба. – Изстудила съм избата, както заръча. И напълних това с лед.
Тя посочи сандъка за риба от вехтата си моторница. Вътре като нищо можеха да се поберат и двата трупа. Чарли Ригс огледа сандъка.
– Осем градуса над нулата ще е идеално. При такава температура ги съхраняваме в моргата. От много студ няма полза. Тъканите замръзват.
– Ами тогава да започваме – отново предложих аз.
– Няма закъде да бързаме, Джейк – отвърна Чарли Ригс и се усмихна лъчезарно на баба. – Хич даже няма закъде.
Баба поразчисти верандата, тоест избръска с палмово клонче нападалите листа от ракитовите столове. После наля на всички кафе, започвайки от Чарли Ригс.
– Слушай, док, виждала съм те едно време по телевизията. Случаят с преобърнатата лодка край Садълбънч Кий. Хич не си се променил.
Чарли поклати глава.
– Беше преди двайсет години.
– Tampus fugit – рече баба и очите на Чарли светнаха, сякаш бе срещнал отдавна изгубен приятел.
Всички седнахме на верандата и баба взе да се суети около Чарли, който вдигна крака върху сандъка с труповете на фамилия Кориган и се отдаде на спомени. Разказа ни историята за мъжа, чиято лодка се преобърнала, а жена му си ударила главата и загинала от удавяне. Времето било спокойно, а съпругът умеел да плува отлично.
– Тогава защо не я е спасил? – хвана се Сюзън на въдицата.
Чарли продължи с лукава усмивка:
– Може би му е натежала полицата, с която наскоро бил застраховал жена си за един милион долара.
Аха, казахме всички.
– Оставил я е да се удави – подметна Сюзън.
Чарли поклати глава.
– По-лошо.
– Как го доказа?
Нова усмивка.
– Взех един манекен от витрината на най-близкия универсален магазин и го настаних в лодката. Отпред, където е била жената. После заех мястото на съпруга и цапардосах манекена с греблото. Следите от удара съвпадаха идеално с тия по тила на покойницата.
Съпругът получил деветдесет и девет години затвор, Чарли го показали по телевизията.
Баба прегърна Сюзън през раменете и я въведе в къщата. Аз помъкнах чувала с трупа към затъмнената стая, която баба нарече „изба“. Всъщност стаята си е горе, както всички останали – трудно се копае мазе, когато живееш само на метър над морското равнище. Вътре беше пълно с бъчви, шишета и разни машинарии, необходими за производството на домашното уиски, с което баба ми черпи рибарите от околностите. Два вехти климатика бяха включени на пълна мощност и по стените се стичаше влага.
Предложих първо да кълцаме, а след това да закусим. Не се виждах да върша тая работа на пълен стомах. Чарри каза, че ме разбира, после извади от кабината на камионетката стара кафява чанта. Разкопча протритите кожени ремъчета и огледа с любов как обедното слънце проблясва по остриетата на пет-шест скалпела.
14
Мъртвите не кървят
– Кожата е подпухнала и по лицето има плесен, но общо взето не е зле, никак не е зле – каза Чарли Ригс, докато миеше трупа с маркуч. Тленните останки на Филип Кориган лежаха върху стария тезгях в бабината изба. – Преди да разрежем тялото, нека първо го огледаме отвън.
Той надяна хирургически ръкавици и започна да опипва и щипе трупа ту тук, ту там, като присвиваше очи зад очилата. Продължаваше да говори с най-официален тон:
– Субектът е добре развит бял мъж, възрастта не може да се определи поради разложението на лицето. Главата и шията изглеждат симетрични, без видими подутини. Гръдният кош също е симетричен, коремът плосък. Тялото е съхранено отлично поради балсамирането и сухата гробница. Има следи от две хирургически операции непосредствено преди смъртта, оставили незаздравели рани на гръбнака и коремните мускули.
Той продължи още дълго в същия дух, сякаш все още беше съдебен лекар и детективите от отдел „Убийства“ чакаха отвън да узнаят какво е открил, а от тавана пред него висеше микрофонът на включен касетофон. Тъжно е да гледаш човек, излязъл преждевременно в пенсия. Почти като жив мъртвец…
Чарли приближи лампата към тялото, осветявайки отделни части от кожата една след друга.
– А сега да огледаме по-внимателно. – Той започна с Ръцете и продължи надолу. Помогнах му да преобърне трупа по корем. – Ехо! Какво е това, Джейк? Върху задника – горе, отдясно.
– Прилича ми на луничка.
– Ела по-наблизо, момче. Mortui non mordent, мъртвите не хапят.
– Да, но миришат.
Пристъпих напред, но петното пак приличаше на луничка.
– Прободна рана – обяви тържествено Чарли. – От спринцовка с доста дебела игла.
– Сигурен ли си?
Той не каза нито „да“, нито „не“. Взе един скалпел и сръчно изряза парче месо от тлъстия задник на покойния Филип Кориган. След малко Чарли поднесе пред мен напречен разрез на кожата, тлъстината и мускула под нея.
– Ето го – обяви той. Видях червена черта, дълга около седем сантиметра. – Това е дупката от иглата, все едно току-що направена. Трябва да е било in articulo mortis*, иначе щеше да има признаци на заздравяване.
[* Малко преди смъртта лат. – Б.пр.]
Не бях особено убеден.
– Може да е била съвсем нормална инжекция по време на ламинектомията или при спешната коремна операция.
– Може би – кимна Чарли, – само че не е записана в документите. Нито от лекарите, нито от сестрите.
– Тогава може да е направена след смъртта. Знам ли, нещо там при балсамирането.
– Няма начин. Виждаш ли тая тънка ивица покрай раничката? Това е кръвоизлив. Трябва да е бил жив, когато са забили иглата.
– Мъртвите не кървят – казах аз.
– Започваш да схващаш, Джейк.
– Добре де, значи някой е инжектирал нещо на Филип Кориган. Чудо голямо. И сега какво?
Той сбръчка чело.
– Трябва да проверим тъканите за наличие на сукцинилова киселина и холин. На баба ти случайно да й се намира ГХМС?
– Само ако се използва за риболов или варене на уиски – Чарли поднесе към светлината парчето плът от Кориган.
– Газов хроматографичен спектрометър. С него се правят проби за токсични вещества. Ще ни трябва малко мозъчна и чернодробна тъкан, но най-напред ще изкарам докрай стандартната процедура.
Стандартната процедура. Говореше тъй, сякаш всеки ден само това вършеше. И всъщност си беше точно така. Всеки работен ден в течение на трийсет години. Хиляди трупове. Затова действаше без колебание. Заби скалпела в шията точно под ухото и прокара дълъг, гладък разрез до горната част на гърдите, после до другото ухо. Отметна ивицата кожа и разкри органите под нея. После продължи да изрязва надолу над гръдната кост, но спря преди пъпа. Показа ми откъде са вкарали балсамиращата течност. Трудно беше да не се забележи широкият отвор, от който се подаваше къса метална тръбичка.
Чарли смъкна кожните гънки надолу по гърдите, сякаш придърпваше прекалено широк пуловер. Оголиха се жълтеникави мазнини и пурпурни органи. Той сряза гръдната кост на две с хирургическа ножица, която приличаше на градинарска, бръкна в коремната кухина и направи дисекция на аортата. Пробитият аневризъм беше отпред, точно както пишеше в документите. Продължавайки да работи, Чарли тихичко тананикаше някаква песен – може би „Роден свободен“.
– Сега, да отворим аортата и да видим има ли варовикови наслоения – весело каза той. – Светни насам, Джейк.
Светнах му и Чарли пак се захвана на работа. Личеше, че се радва отново да владее положението, да разглобява разни неща и да съобразява как са работили. Беше като възкръснал.
– Има известни признаци за склероза, но това е съвсем обичайно при мъж на такава възраст. Не е достатъчно за спиране на кръвния поток. Едва ли би предизвикало аневризъм.
– Значи си баламосвал заседателите с ония приказки за атеросклероза.
– Не беше нарочно. Предполагах, че склерозата е била по-напреднала.
– Какво го е убило тогава? – попитах аз.
– Нещото, което е предизвикало аневризма. Ако не е бил Роджър Солсбъри и не се дължи на склероза, трябва да е нещо друго.
Съвсем се обърках.
– Ами лекарството?
Той се усмихна с присвити очи и усетих как зад тях работи компютър, прехвърлящ данни от професионалния опит на един дълъг живот.
– Засега то няма нищо общо. Дори ако пробите за сукцинилхолин се окажат положителни, човекът несъмнено е умрял от аневризма.
– Нищо не разбирам. Ако намерим следи от лекарството, значи Роджър – или някой друг – е инжектирал Кориган, за да го убие. Ако Кориган, както казваш, е бил жив по време на инжекцията, би трябвало да умре от нея. Но според теб, след това е получил аневризъм. В такъв случай, от какво е умрял и чия е вината?
Чарли вдигна изпоцапана ръка към брадата си, но в последния момент се опомни.
– Загадка, Джейк. Все още ни липсват много късчета от мозайката. Но разберем ли какво е причинило смъртта, ще открием и кой е виновен. А сега, ако се дръпнеш и престанеш да ме разсейваш, ще довърша стандартната процедура.
Пак стандартната процедура. Чарли извади от чантата портативни везни, изряза сърцето, претегли го – четиристотин и петдесет грама – след това продължи да бърника, да кълца и да оглежда разни кръвоносни съдове и вътрешни органи, за чието съществуване досега не бях подозирал. Дотук се чувствах горе-долу добре. Добре бях, когато сряза ребрата, за да надникне отдолу. Добре бях, когато извади парче от черния дроб и го прибра в найлонова торбичка. Добре бях и когато резачката се впи в черепа. Но когато Чарли измъкна мозъка и взе да цъка, че бил много съсухрен, престанах да се чувствам добре. Всичко наоколо посивя и стаичката се люшна като платноходка в щорм. Следващото, което осъзнах, беше, че баба Ласитър мърмори нещо и размахва амоняк под носа ми.
Разкашлях се, станах на крака с помощта на Сюзън Кориган и открих, че съм на верандата. Баба се разсмя и ми подаде буркан, пълен с домашно уиски.
– Изпий това, Джейкъб. Ще те свести набързо.
– Нищо ми няма, добре съм.
Изтупах се. Голяма работа е това – две жени да се суетят над бездиханното ти тяло.
Сюзън Кориган продължаваше да ме подпира и се усмихваше някак странно.
– Знаеш ли, така повече те харесвам. Без онова мъжкарско перчене.
– Чудесно, тогава ще припадам при всеки удобен случай. Обещаваш ли да не ми пускаш ръка, докато съм в безсъзнание?
– Никакви обещания. А сега млъквай. Трябва да хапнеш нещо. Баба прави омлет с миди и доматено пюре.
След няколко минути и Чарли дойде в кухнята. Изми се, седна с голяма чаша кафе и преплете пръсти над топлата пара. Помълча, после ни разказа всичко. Докато описваше следите от инжекция, аз гледах лицето на Сюзън. Изглежда, тя бе очаквала точно това, но се навъси, когато Чарли каза, че все още нямал категорични резултати. Трябвало да изследва пробите от тъканите и да обмисли как се е стигнало до аневризъм.
– Докторът и оная кучка са го направили – заяви изведнъж Сюзън. – Сигурна съм.
– Ще разберем – обеща Чарли. – Все още имам двама-трима приятели в отдела по токсикология. Мога да се вмъкна вечерта и да използвам апаратурата.
– Защо просто не разкажеш всичко на доктор Маккензи? – предложих аз.
Чарли изсумтя.
– Онзи лайнар, прощавайте за израза, ме мрази и в червата. Когато се пенсионирах, не го препоръчах за главен съдебен лекар. Е, той и сам се уреди, скапанякът нафукан, но додето е жив, няма да ми прости. А какво ни докара сега? Компютри, статистики и онова гадно ново здание с разните му удобства. По дяволите, наблъскали в моргата освежители за въздух, та човек не може да познае по мириса стомашното съдържание. Да ви кажа, веднъж разпорих един безименен труп и веднага ме лъхна на познат сос за скара. С много оцет и мъничко бира. Тутакси разбрах, че е онова ресторантче в Южен Дикси. Полицаите отидоха там. Един от келнерите си спомни покойника, помнеше и с кого е бил. Щом го откриха, онзи веднага си призна.
Чарли продължи да мърмори. Мразеше доктор Хилтън Маккензи, новия главен съдебен лекар, който не обичаше да си цапа ръцете.
– Построиха му нова сграда със свръхмодерна морга и цял куп канцеларии, чиновници колкото в благоустройствения отдел, фоайе като на „Хилтън“. Още помня нашата първа морга – беше си най-обикновен изоставен гараж. Дявол да го вземе, правехме по две хиляди и петстотин аутопсии годишно в малката сграда на Северозападна деветнайсета улица. После довтасаха кубинците, взеха да се колят наред, колумбийските юнаци пък докопаха автоматично оръжие и закъсахме здравата. Нямаше къде да държим труповете.
– И какво направихте? – попита Сюзън с неизлечимото любопитство на журналистка.
– Наехме хладилен камион от една верига за сандвичи – каза Чарли. – Стабилна месарска машина. Натъпках ме вътре телата и го оставихме на един паркинг, точно до Джейксъновия мемориал. И додето мигнем, някой го отмъкна. Сигурно са си помислили, че вътре има сандвичи за четиридесет бона. Ех, как ми се ще да им бях видял физиономиите, като са го отворили.
Чарли Ригс беше тъпкан с превъзходни истории. Но денят постепенно отмина и умората от безсънната нощ натежа върху всички ни. Чарли задряма на верандата – лежеше с отворена уста и хъхреше като стар шевролет. Аз се сгуших на дивана в лятната стаичка. През отворените прозорци шушнеше прохладен ветрец откъм залива. Баба ме зави с домашнотъкана черга, съвсем като някога. Може би утре сутрин щеше да ме отведе да играя бейзбол с децата. Вече отлитах към страната на сънищата, когато под чергата се пъхна още нечие тяло.
– Много съм уморен за надбягване през игрището – промърморих аз.
– Спокойно – отвърна Сюзън Кориган. – Не бързай.
Тя ме целуна съвсем лекичко, после докосна с пръст брадата ми и добави:
– Трябва да се избръснеш.
Сюзън плъзна ръка по бузата ми и ме целуна по шията. След това дръпна тениската нагоре и започна да ме целува по гърдите. Момент! По мое време тия работи ги вършеха момчетата – искам да кажа, събличането и тъй нататък. Но не смятах да възразявам. Протестите сигурно щяха да бъдат отхвърлени. А и нейните грижи ми харесваха. Когато се опитах да поема инициативата, тя леко ме бутна назад и продължи по същия начин, а очите й сякаш говореха: спокойно, отпусни се.
Лежах по гръб и дрехите ми се валяха на пода, когато тя се съблече на свой ред. Малките й гърди описваха кръгове по моите. Отнейде в ръката й изникна презерватив – необходим не по-малко от червилото за всяка съвременна жена. Надяна ми го умело, без да изплющи с ластика или да ме одраска с нокът. После силните й крака ме възседнаха, тя се отпусна, пое ме и ме обгърна плътно. Дишаше мощно, дълбоко, и непрестанно се повдигаше и отпускаше, като че правеше гимнастическо упражнение.
Харесвах това. Харесвах и нея. Но я гледах през цялото време и не само около извивката на бедрата. Гледах лицето й, мислех за нея, Роджър Солсбъри и Мелани Кориган. И за много богатия, много мъртвия Филип Кориган. Питах се кой на кого какво е направил.
Вечно мислех, по дяволите! Вместо да се отдам на чувствата. Защо не можех просто да се наслаждавам на тласъците и на жарката влага, избиваща между телата ни? Дяволите да те вземат, Ласитър!
Поспах, а когато се събудих, в къщичката царуваше мрак. Сюзън Кориган измърка до мен, обтегна крак и отново се сгуши. Мислех си за нея. Умна и дръзка. От новата порода момичета, дето гледат да си пробият път в един мъжки свят. Имах чувството, че я виждам как се бори с нокти и зъби срещу другите репортери за най-добър материал. Как преглъща тъпите подигравки – хей, братче, едно време спортните журналисти пикаеха прави! – и отвръща на удара с удар. Такава бе Сюзън Кориган, която познавах. Само че всъщност не я познавах много добре.
Станах тихичко, за да не я събудя, и обиколих насам-натам из тъмното. От Чарли и баба нямаше и следа. Намерих в хладилника пушена скумрия и все още замаян се помъчих да съобразя дали е време за късна вечеря или за ранна закуска. Къщата беше тиха, отвън ветрецът от залива шумолеше из палмовите листа. Пристъпих на пръсти към бабината стая. Вратата бе леко открехната, върху нощното шкафче светеше ветроупорен фенер. Реших да проверя дали е завита. Както тя ме е завивала хиляди пъти.
Баба лежеше под домашната черга. Спеше блажено, прегърнала дремещото туловище на щастливия доктор Чарлс У. Смит.
15
Мидената бригада
Не заварих въоръжени ченгета около къщичката си на Къмкуот авеню, нито пък тълпи журналисти в кантората. Взех да се чудя дали Големият гробищен обир не е бил просто сън. Обикновено понеделнишко утро – седях зад бюрото си кротък като монах и пиех кафе, когато внезапно зърнах статията на седма страница в раздела за местни новини:
Вандали унищожиха през уикенда гробница и отнесоха две тела от терена на погребална служба „Вечен спомен“, съобщи вчера областната полиция.
Според полицейския говорител телата на Филип Р. Кориган и неговата съпруга Силвия Кориган са били откраднати от частен мавзолей в югоизточното гробище. Мистър Кориган, починал през 1986 година, беше известен строителен предприемач, срещу чиято дейност се бореха няколко групи природозащитници. Съпругата му почина две години по-рано.
Май е дело на „Мидената бригада“, каза сержант Хоакин Кастильо, намеквайки за радикалната групировка от островите, която прибягва към насилие, за да спре строителството в екологично застрашени райони.
Тъй като Мидената бригада държи имената на членовете си в тайна, не успяхме да открием за коментар нито един от тях. Според полицейска преценка щетите по гробницата възлизат на 50 хиляди долара.
Смахната работа. Толкова тъпо измислено, че по някакво чудо се доближаваше до истината. Мидената бригада се състоеше от свирепата терористка баба Ласитър, каналджията любител Върджил Тигпен и двама безработни рибари, които по цял ден висяха с въдици около Адския залив, ако не лежаха в участъка за пиянство на обществени места.
Вестникът не споменаваше нито за неотдавнашния процес, нито за някакви странни видения на нощния пазач. Ченгетата вероятно не виждаха никаква връзка между произшествието и Роджър Солсбъри, а пазачът едва ли щеше да се разбъбри за срещата си с мухлясалия призрак. Заподозрени оставаха само членовете на някаква тайнствена групировка.
Не вярвах да разследват случая много усърдно. За област Дейд това си беше кокошкарска история. Особено в сравнение с другото произшествие през същия ден – полицай от отдела за борба с наркотиците ударен по главата със сто кила двайсетдоларови банкноти. Попаднал в болница с мозъчно сътресение и дори не успял да прибере парите. Полицията ги задържала като веществено доказателство срещу наркотърговеца Гилермо Монталво. Когато федерални агенти обкръжили къщата му, Монталво метнал парите – пресовани като бала сено – през прозореца на втория етаж. Паднали право върху главата на полицая, който носел бронирана жилетка, но не и каска. Колко пари има в сто кила двайсетачки? Точно един милион осемстотин хиляди сто и осемдесет долара, отговарят феберейците, които често оценяват плячката на тегло, защото броенето става бавно.
Същия ден друг федерален агент бил прострелян в пищова. Без майтап – не в оная работа, а наистина в оръжието. След като уредил фалшива сделка за килограм кокаин, агентът измъкнал деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „ЗИГ-Зауер“. Продавачът, някой си Анхел Моралес, сторил същото. Моралес стрелял пръв и куршумът му заседнал в дулото на противника. Но не му останало много време да се порадва на точната си стрелба. От храстите четири други ченгета надупчили Моралес с двайсет и два куршума, после за всеки случай го сритали по топките.
Животът си вървеше чудесно, тъй че полицията едва ли щеше да се тревожи за някакво старомодно отвличане на трупове. Питах се обаче дали Роджър е чул. Или Мелани Кориган. Полицаите сигурно щяха да й се обадят. Може би трябваше да я проследим, да видим дали няма да се срещне с Роджър за обсъждане на положението. Ненадейно Синди прекъсна размислите ми.
– Една мацка те търси на втора линия, su majestad*
[* Ваше величество исп. – Б.пр.]
– Има ли си име?
– Да, и мазно гласче като зехтин.
– Синди, моля те, не ми е до гатанки. Имах тежък уикенд.
– Мисис Кориган търси _Джейкъб_ Ласитър.
Само това ми липсваше.
Набързо определих позицията си: не съм очаквал обаждането, но и не съм изненадан.
– Джейк – каза тя, след като я поздравих с официален глас, – боя се, че имам неприятности.
Тя помълча. Оставих я да изчака, после казах:
– Четох статията във вестника. Какво става?
– Не знам, но съм съсипана. Не можеш да си представиш как ме боли. Все си мисля как е осквернил гроба на Филип, за да открадне тялото. Ужасно.
– Кой?
– Роджър, естествено. Не виждам кой друг би го сторил, освен ако е замесена и оная малка кучка.
Олеле! Изтръпнах и по гърба ми сякаш плъзнаха късчета лед. Да видим какво точно знае.
– Защо ще се меси Сюзън? Ами Роджър? И изобщо кому е притрябвало да го прави?
– Не знам, може заедно да са го убили. А сега премахват уликите.
– А за какво им е тялото на Силвия Кориган?
Тя отново помълча, после отвърна:
– Защо не питаш добрия доктор?
Толкова много въпроси и толкова малко отговори.
– Защо се обаждаш?
– Мислех да те наема. Нали разбираш, за свой адвокат.
Ето, че изведнъж всички почваха да ме търсят. Докторът, дъщерята, вдовицата.
– Не ми се вижда добра идея. Изобщо не знам дали имаш нужда от адвокат, пък и няма как да работя за теб, след като съм защитавал Роджър Солсбъри.
– Жалко – каза тя и по гласа й личеше, че наистина съжалява. – Щяхме да поработим добре.
Намек, несъмнен съблазнителен намек. Искрица, която да се раздуха до буен пожар с още няколко прошепнати думи или с потриването на онова стройно, стегнато тяло в моето. Един вид, молба за преразглеждане на делото. Реших засега да оставя съдебното решение в сила.
– Съжалявам, мисис Кориган – казах аз твърдо като адвокат, който отхвърля подкуп. – Просто няма да стане.
– В такъв случай не ми остава друго, освен да си върша работата без твоята помощ.