Текст книги "Дълга целувка за сбогом"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 16 страниц)

– Ваша светлост, ще задам въпроса по друг начин. Мисис Голдфарб, съгласна ли сте, че седналият срещу вас в момента Роджър Солсбъри е невинен като новороден младенец?

Можеше да поспорим за първородния грях, но предпочетох да не задълбавам.

Тя кимна.

– Съгласна ли сте, че го закриля презумпцията за невиновност, че не е длъжен да доказва каквото и да било, а ако има вина, доказването й е задължение на прокуратурата?

– Чувала съм го и друг път – кимна отново тя.

Нямаше как да не го е чувала по телевизията. Такива заседатели обичам – готови да повярват, че невинният често става жерава на интриги и некадърност.

Харесвах я. И Роджър Солсбъри я харесваше. Тя редовно посещаваше лекари – интернист, ревматолог, ортопед и зъболекар. Освен това беше еврейка, а адвокатите защитници от край време обичат евреите. Старо правило. Защитник ли си, подбирай съдебни заседатели от Средиземноморието. Евреите и италианците съчувстват на обвиняемия. Малцинствата също. Негрите не обичат полицията и при съмнение подлагат рамо на защитата. Някога и испаноезичните бяха в тази група, но по нашия край вече са мнозинство и престанаха да съчувстват на потиснатите. А от германци, поляци и шведи бягай като от огън. Всичките са праволинейни и строги.

Поне така пише в умните книги. Но почти на всеки защитник му се е случвало да клати глава с недоумение, когато види някоя черна учителка или социална работничка да защитава прокуратурата със зъби и нокти. И почти всеки прокурор помни някой рус тевтонец, който преди половин век сигурно е размахвал шмайзера, но днес изведнъж прави обвинението на пух и прах. Върви, че ги разбери.

Отчаяно се нуждаех от Реба Голдфарб. Вече бях загубил Дебора Гросман, Доминик Русо и Филип Фрайдин.

И тримата заявиха, че при никакви обстоятелства не биха гласували за смъртно наказание. Така Соколов ги елиминира служебно, без да изхаби нито една скъпоценна бройка от своята квота за отхвърляне. А аз трябваше да прахосам седем бройки заради разни кръвожадни типове. Не е честно да се говори за наказание още преди началото на процеса. Не е честно да се нарушава презумпцията за невиновност. Но законът не го забранява.

– Одобрявате ли смъртното наказание? – обърна се Ейб Соколов към следващия кандидат, авиомеханик на име Ърл Потинджър.

– Да, сър!

Браво бе! На тоя му дай да дръпне шалтера. Аятолах Потинджър. Соколов се усмихна и пристъпи към едрата негърка до механика.

– Мисис Диксън, ако сметнете обвиняемия за виновен в предумишлено убийство и прокуратурата ви убеди, че престъплението е извършено по особено жесток начин, бихте ли препоръчали на съдия Крейн да издаде смъртна присъда?

Клара Диксън присви очи срещу него.

– Ами… право да си кажа, не знам.

– Имате ли морални или религиозни възражения срещу смъртното наказание?

– Смятам, че то е противно на Светото писание.

– Предлагам служебно отхвърляне – каза Соколов.

– Приема се – обяви Крейн.

Аз станах.

– Възразявам, Ваша светлост. Лишавате доктор Солсбъри от справедлив съд. Съдебните заседатели няма да бъдат типични представители на щатското население, ако систематично ги отсейвате заради морални или религиозни възражения срещу смъртното наказание.

– Отхвърля се. Върховният съд го е решил в делото „Уит“. Прокуратурата има право на съдебни заседатели, признаващи смъртното наказание.

– А на какво има право Роджър Солсбъри? – креснах аз. – Само на смърт ли?

Голяма глупост изтърсих. Дългото, печално лице на съдията Крейн изведнъж се изостри още повече и той ми махна с чукчето да се приближа. Соколов безшумно пристъпи след мен и усетих как неговата усмивка ме прорязва в гърба като нож.

– Мистър Ласитър, аз не измислям законите – каза съдията. – Само ги изпълнявам. Още една подобна забележка пред заседателите и ще ви изгоня за обида на съда. Разбрано?

– Разбрано, Ваша светлост.

Значи щяхме да се изправим срещу дванайсет кръвожадни хиени само защото законът го разрешава. Но с хленчене нямаше да помогна на Роджър Солсбъри. Поне си струваше да подбера хора, които не членуват в Националната стрелкова асоциация и не настръхват, когато им задавам въпроси.

И ето ме сега – връзвах се на фльонга в безнадеждни усилия да подбера дванайсет почтени мъже и жени без секира и автомат в задния джоб. Не че много ми се искаше да го правя. Не исках нищо друго, освен да клекна в някое ъгълче и да се окайвам. Трите седмици след смъртта на Сюзън минаха като в мъгла. Готвех се за процеса, спорех със Соколов, чаках вести от Чарли Ригс. Нощем, когато успеех да се унеса, потъвах в ужасни сънища. Ослепително синя водна шир, изкусително тиха лагуна. Но когато се гмуркам, водата изведнъж се превръща в лепкава тиня и аз отивам задъхан към дъното. Нечии ръце ме спасяват и ме отмъкват към плажа, където Роджър Солсбъри се навежда ухилен над мен с огромна спринцовка в ръката.

На разсъмване се събуждам и бавно навлизам в реалността, усещайки само някаква неопределена болка. Постепенно очите ми привикват към светлината и болката придобива форма – формата на Сюзън Кориган. Красива, умна, храбра. И мъртва.

Чарли Ригс натисна тук-там и уреди аутопсия. Съдебните лекари откриха солена вода в дробовете. Розова пяна в трахеята. Според Чарли – абсолютно доказателство, че Сюзън е влязла жива в басейна. Ако я бяха убили другаде, в дробовете нямало да се образува пяна. Класическа смърт от удавяне. Без капка съмнение.

Било е убийство, казах аз на Ейб Соколов. Той изобщо не ми повярва. Искаше доказателства. Разказах му за взлома в бунгалото, за откраднатото лекарство и желанието на вдовицата да получи касетата. Доказателството, напомни ми той, е реален предмет или свидетелско показание. Тогава му разказах за срещата си със Серхио и неговия приятел с бухалката.

Той се разсмя.

– Засада в Шарк Вели. Това го продай на Холивуд.

– Твоята свидетелка ме накисна.

Соколов вдигна пръст насреща ми.

– Аз пък го чух другояче. Тя казва, че си искал да я изнудваш. Ако даде показания, пускаш записа. Ако се откаже, даваш й касетата. Ако не внимаваш, Джейк, ще ти накълцам топките. Мога още сега да ти лепна възпрепятстване на следствието.

Но нямало да го направи. Защото съм бил негов приятел. Искал само копие от касетата. Добре бе, рекох аз, нямам нищо против. Тя и бездруго е веществено доказателство номер едно на защитата.

Той пак се разсмя.

– И какво ще докажеш? Че Мелани Кориган има дълбоко гърло?

– Направо я отзовавам като свидетелка. Излъгала е под клетва. В предварителните показания отрича да е имала връзка с Роджър.

Това не го стресна.

– Добър опит, само че няма да мине. Тя отрича да се е чукала с доктора _след_ брака с Кориган. Записът е направен преди сватбата, тъй че няма лъжа, значи няма и как да я отстраниш. Подавам молба касетата да отпадне като доказателство.

Съдията Крейн прие молбата с особено мнение. Заяви, че трябвало да изгледа касетата. Поне два пъти. Същото искаха съдебните секретари, приставите, охраната и цялото мъжко население в радиус половин километър около съда.

Какво ми оставаше освен касетата? Приказките на Чарли Ригс, че Кориган е умрял от аневризъм, а не от сукцинилхолин. Но нямах кого да подхвърля на заседателите вместо Роджър Солсбъри. Цялата работа опираше до думи и клетви – хубавата вдовица срещу отблъснатия любовник. Кой на кого какво е казал? Откъде е дошла отровата? Кой какво е направил в болничната стая на Филип Кориган? Щяха ли заседателите изобщо да чуят сложните обяснения на Чарли Ригс за спуканата аорта? Едва ли. Не и след като им поднасят черно куфарче с две спринцовки и смъртоносна отрова.

Соколов слушаше с хищна усмивчица как съдията Крейн дава първи инструкции на новоизбраните заседатели. Не обсъждайте делото помежду си или с роднини и близки. Не разговаряйте със свидетелите и адвокатите. Не четете вестници и не гледайте по телевизията съобщенията за процеса.

Имат ли съдебните заседатели толкова воля, че да не прочетат какво пише във вестниците за _тяхното_ дело? Преди няколко години по време на един процес за подкуп местният вестник писа, че заседателите дошли в съда, облечени като за футболен мач. На другия ден всички бяха с костюми и вратовръзки.

Докато съдията продължаваше да говори, аз оставих мислите си да се реят. Утре сутрин започвахме с встъпителни речи. Довечера имах среща с Чарли Ригс. До мен седеше Роджър Солсбъри. Разтревожен, малко по-прошарен над слепоочията, отколкото на първото дело. Бъдещето му тънеше в непрогледен мрак.

Излязох от съда в жегата на тропическия следобед. Слънчевите лъчи се отразяваха ослепително по мраморните стъпала. Автобусите пускаха гъсти облаци пушек из влажния въздух.

В Маями няма индустриален смог. Няма стоманолеярни или петролни рафинерии. Най-тежката промишленост е преработката на кокаин; най-високата технология – прането на пари. Но милион коли под адския пек здравата замъгляват хоризонта. През повечето дни над магистралите се надига ефирна червена мараня, която увисва над града и обгръща шосе 1–95 на север от центъра чак до Форт Лодърдейл. Не е плътен смог, само рядка мъглица, колкото да облее небето с фалшив блясък и да обагри в червено перестите облаци над плажовете. Зададе ли се студен фронт от северозапад, всичкият боклук отива към морето.

Но със студените фронтове бе приключено за идните шест месеца. Междувременно дните се превръщаха в пещи, нощите – в сауна. Истински ад за хората, живеещи из блатата. Но това не ме стряскаше – адският огън беше в гърдите ми. Имах сметки за уреждане. Една жена бе умряла. Жена, която обичах. И аз дадох клетва. Когато узнаех със сигурност кой и как го е сторил, щеше да умре още някой.

24

Отрова

Чарли Ригс трябваше да си блъска главата две седмици, но накрая разбра. Знаех си, че ще успее. Той мълча още една седмица – не искал да ме разсейва по време на подготовката за процеса. Но накрая го притиснах и той ми определи среща в моргата.

Докато приключа със записките за встъпителната реч, дойде полунощ. Чарли ме чакаше на паркинга пред новата сграда от стъкло и бетон, която не приличаше на морга, а на модерна компания за компютърни технологии.

Той пушеше и се чешеше по брадата. Познавах тази физиономия. Остро притеснение. Чарли свали разнебитените си очила, избърса ги в ръкава на ризата и пак ги върна на място, където се килнаха като яхта под страничен вятър.

– Няма да ти е лесно.

– Тогава да свършваме по-бързо – отвърнах аз.

В моргата беше тихо. Двама помощник-шерифи пиеха кафе в чакалнята и попълваха формуляри. Бяха докарали семейна двойка на средна възраст. Мъжът намушкал жената с кухненски нож, после опрял под брадата си ловна пушка и дръпнал спусъка с палеца на крака.

– Е, поне едно свястно нещо е свършил – рече единият полицай.

– Да – съгласи се другият, – хубаво, че се гръмна. Много труд ни спести.

Зад бюрото в приемната седеше нощният дежурен – костелив хлапак с дълга мазна коса, стегната на опашка. Беше вдигнал крака върху модерното дъбово бюро, прелистваше порнографско списание и се кикотеше. Със свободната ръка бъркаше в грамадна торба с пържени картофи и лапаше по пет-шест наведнъж. Имаше ухилена физиономия на олигофрен и зелена болнична престилка, върху която висеше табелка с името Кърли.

Чарли Ригс се изкашля. Кърли изобщо не вдигна глава. Общинарите го лъжеха, че му плащат, той ги лъжеше, че работи.

Потропах с юмрук по бюрото.

– Да?

Лека досада в гласа, множество пъпки по физиономията.

Бих му рекъл, че културните хора казват: „С какво мога да ви услужа?“. Чарли бе по-тактичен.

– Идваме да видим образците, които е оставил доктор Калън.

Кърли се начумери.

– На чие име?

Според мен беше някъде на около двайсет и една. Ако човек е нацупен лигльо след деветнайсетата си година, такъв остава за цял живот. Още половин век ще се жалва от шефовете, от мацките и от това, че все на другите им върви.

– Ригс. Чарли Ригс.

Кърли остави мъдрото четиво и надникна в някакъв списък.

– Няма Ригс. Да не е Роулингс?

Чарли се усмихна.

– Не, аз съм Ригс. Доктор Чарлс У. Ригс.

Хлапакът не реагира. Сигурно нямаше представа що е вестник и не знаеше, че отпред на фасадата има бронзова таблична в чест на неговия среднощен гост. Спадаше към онова удивително множество млади хора, които не могат да кажат през кой век е била Гражданската война, камо ли къде са били сраженията. На тестовете по география обявяват Монтана за остров в Тихия океан.

– Покойната е Сюзън Кориган – каза Чарли Ригс далеч по-учтиво, отколкото заслужаваше хлапакът. – Доктор Калън бе така любезен да изготви няколко микроскопски проби от кожна тъкан.

Кърли пак се вторачи в списъка.

– Кориган. Ами да, номер осемдесет и девет, чертичка, двеста и четиринайсет. Първа редица, трети шкаф. – Изведнъж мътните му очи светнаха. – Хей! Чернокоса мацка. Много си падам по черно руно. Най-симпатичната мърша през…

Старият Чарли все още имаше бързи реакции. Той безшумно пристъпи пред мен. Лекичко го избутах настрани. После лявата ми ръка се стрелна към гърлото на хлапака, стисна адамовата ябълка и го извлече от стола. Не и бях казал какво да прави. Просто самичка стисна и дръпна. Същевременно дясната ръка се стегна в солиден юмрук и пое напред към острата му брадичка. Като от дълбините на мрачен тунел дочух далечния вик на Чарли Ригс:

– Недей, Джейк!

Десният юмрук спря, разтвори се и зашлеви хлапака. После още веднъж и още веднъж, оставяйки по лицето му червени петна. Сега той бе ококорен и пребледнял като уплашен заек. Когато лявата ръка го пусна, краката му висяха на петнайсет сантиметра от пода. Коленете му се подгънаха, той рухна върху бюрото и по пода изтракаха кламери. Мърморейки някакви извинения, Чарли му помогна да се изправи. Отдалечих се с наведена глава. Голям герой. Бияч и половина.

Браво, напердаши един пъпчив тъпак с пилешка шия и дрислива уста. Май вече не ти държат нервите, а?

Двете ченгета гледаха, без да помръднат. Там, откъдето идваха, побоят беше дребна работа, стига да няма автоматично оръжие. Закрачих из приемната, опитвайки да обуздая адреналина в кръвта си. Единият полицай ме изгледа и сви рамене. Дойде ли полунощ в Маями, смахнатите излизат навън. Пък и какво толкова можех да сторя в моргата? Да събудя мъртвите ли?

Ченгетата пак подхванаха разговор. Този път се тревожеха как ли ще арестуват проститутки със СПИН.

– Няма да слагам ръкавици – рече единият. – Каква полза, ако те ухапят по глезена?

– Чувал съм, че от духане не се прихваща.

Първият се разсмя.

– Кой духач ти го каза?

Хлапакът не мърдаше, само ме следеше с очи. Чарли приключи с извиненията и ме въведе в огромна, ярко осветена и хладна зала, из която се носеше лек мирис на дезинфекция. Стените бяха облицовани със сини плочки. Край мивките имаше няколко стоманени маси на колелца. Тук-там покрай стените лежаха навити маркучи, а по плочките на пода се тъмнееха отвори за оттичане на водата.

Чарли взе да тършува из един хладилник, пълен с човешки органи, образци от тъкани и разни течности. Край едната стена се издигаха пет грамадни хладилни шкафа за труповете.

– И сега какво? – попитах аз.

– Забелязах нещо в пробата, която бях взел. Но моят микроскоп е слаб, тъй че не можех да бъда сигурен. Доктор Калън ми беше асистент петнайсет години. Той взе още проби от рамото и… ето ги.

Чарли извади пет-шест предметни стъкла и ми обясни процедурата. Ако успееше да изясни всичко под микроскопа, можехме да не ходим до първа редица, трети шкаф. Ако ли не, трябваше да извадим трупа на Сюзън и да направим нова дисекция. Представих си тялото й, вече жестоко накълцано при аутопсията и после съшито набързо. Мислено си повтарях, че онова в хладилника не е Сюзън, а само празна обвивка, напусната от душата.

Чарли ме отведе в съседната лаборатория, където се настани върху висока табуретка, свали старите очила и надникна през окулярите на мощен микроскоп. След няколко секунди поклати глава. Опита следващото предметно стъкло. Пак нищо.

– Какво видя в предишните проби? – попитах аз.

– Не знам, Джейк. Нещо микроскопично, което се разпадна от топлината върху стъклото. Може да е сигурно доказателство за нещастен случай. Надявам се да не правя от нищо нещо – ex nihilo nihil fit – само за да докажа, че е било случайно удавяне и да те успокоя.

Той зареди ново стъкло, вгледа се, после дълбоко въздъхна.

– Така си и мислех. Погледни, Джейк.

Погледнах. Но не видях нищо особено – само някакво микроскопично косъмче или влакно, увеличено хиляди пъти.

– Е? – попитах аз.

– Това е убило Сюзън – тихо каза той.

Погледнах отново.

– Какво е, по дяволите?

– Physalia physalis, клас мешести, или поне каквото е останало от нея.

– Все още не те разбирам.

– Виждаш миниатюрна стреличка, наречена нематокист. Плюс остатъци от торбичка с токсин. Всяка стреличка е невидима с просто око. Вероятно Сюзън е била ужилена от хиляди, дори стотици хиляди. Токсинът напомня отровата на кобра. Има същата сила. При сериозно ужилване човек изпада в шок и потъва. Мнозина удавници по крайбрежието загиват точно така. Ако огледаш трупа, не забелязваш нищо. Никакви белези. И минава за нещастен случай. Което си е самата истина. Но за всичко е виновна отровата на Physalia physalis.

Пак надникнах през микроскопа. Мъничко петънце, нищо повече. Но щом Чарли Ригс казваше, че е смъртоносно жило, значи наистина беше така. Толкова години да се гмуркам и карам сърф из заливите на Флорида, без да чуя за някаква си физалия…

Чарли продължаваше лекцията.

– Не знам досега някой да е пострадал в басейн. Мога само да предположа, че са изтегляли с помпи вода от залива. Обзалагам се, че ако проверим, на тръбите няма да има решетка. Помпата е засмукала няколко от тия твари. Вечерта Сюзън отива да се изкъпе. Без очила нищо не вижда и връхлита право на пипалата. В океана често се случва. Защо не и в басейн със солена вода? Дъното е от сини плочки. На този фон синята торба на Physalia трудно се забелязва.

Нещо прещрака в мозъка ми.

– Каква синя торба?

– Тялото й. То плава над водата. Пипалата се влачат отдолу. Микроскопичните стрелички са в тях и когато срещнат жертва, инжектират отровата в нея. Болката е ужасна. Парализираща. Може да блокира дихателната система и жертвата изпада в шок.

– Синя торба… Чарли, това ми прилича на медузата португалска галера.

– Точно така. Извинявай, ако не съм бил ясен, но латинският е толкова хубав език. За мен Physalia physalis звучи много по-приятно, отколкото португалска галера или синя бутилка, както я наричаме понякога. Близка сродница на медузите, коралите и актиниите.

– Португалска галера – повторих аз, напрягайки паметта си.

Чарли ме потупа по рамото.

– Дано да ти олекне като знаеш, че не е било убийство.

Както е писал Вергилий, felix qui potuit rerum conuscere causas. Щастлив е онзи, който узнае причините. Това няма да те направи щастлив, Джейк, но поне може да ти възвърне покоя.

Чарли Ригс бе прав. И в същото време грешеше.

Тя наистина бе умряла от ужилване на португалска галера. И все пак беше убита. Сега знаех отговора на въпросите „кой“ и „как“.

Чарли продължаваше да говори. Прекъснах го.

– Мелани и Серхио са убили Сюзън – изрекох аз спокойно и бавно, удържайки кипящата лава в гърдите си.

Чарли ме изгледа озадачено.

– Джейк, нали ти казах, че Physalia…

– Знам, знам. Слушай. След първото дело двамата излязоха с моторница в залива. Аз и Сюзън ги проследихме. Приближих се до тях с уиндсърф. Изглеждаше, че са излезли на риболов. Поне носеха въдици и Серхио шареше с мрежичка из водата. Но помня добре: беше един от онези дни, когато целият залив гъмжи от португалски галери. Можем да проверим датата. Бас държа, че общината е затворила плажовете. Мелани и Серхио са хванали няколко медузи. Държали са ги в цистерна с морска вода, вероятно на яхтата. Когато Сюзън е влязла да се изкъпе, пуснали са две-три в басейна. Без очила тя изобщо не ги е забелязала в полумрака. А дори и да се е добрала до ръба, Серхио я е блъснал обратно. Докато пристигнем, те са измъкнали с мрежичка гадните твари и са ги метнали в залива.

Чарли дълго мълча върху високата табуретка. Обмисляше. Накрая каза:

– Възможно е. Не виждам никаква пречка. Но няма как да го докажеш. Винаги ще останат съмнения.

– Зарежи тия юридически глезотии.

Чарли застина. Очилата му все още лежаха на масата до микроскопа и той ме погледна с уморени очи.

– Не прави глупости, Джейк.

Защо не, помислих си аз. Много глупости съм извършвал в живота си. Просто досега нито една от тях не ме е изправяла пред съдебни заседатели, одобряващи смъртното наказание.

25

Пътната карта

В три след полунощ още бях буден. Главата ми бръмчеше като кошер, десетки кабели се преплитаха и навсякъде даваше заето. Отпред някакви мозъчни клетки се готвеха за процеса, репетираха какво да кажат. Отзад шепа неврони пресяваха целия жизнен опит, гледаха към неизвървяните пътища и безутешно оплакваха загубата на Сюзън. А над всичко това, саван от отровна сива мъгла ме задавяше с дива ярост. Ярост, нажежена до болка. Хилядократно умножената болка на хиляди морски твари.

В малката коралова къщичка беше задушно. Обливах се в пот въпреки включените вентилатори. Седях в хола на старото канапе с тапицерия от хаитянско платно – някога бледосивкаво, а сега по-скоро кафяво – и гледах как ручейчета от пот се стичат по тялото ми надолу към боксерките. Три бири не ми бяха помогнали да се разхладя.

Заредих касетата във видеото. Все същите вътрешни снимки в каютата на „Кори“. Същият стриптийз на Мелани Кориган, същият пъргав задник под носа на Роджър Солсбъри. Прекъсване, после Роджър си играе на чичо доктор, прослушва гърдите на Мелани. Когато тя се обръща, той я почуква с палец по задника. Всеобщ смях. После се включва Серхио и накрая идва триковият кадър заснет от Филип Кориган в огледалото на тавана.

Всичко това го бях виждал. Ако имаше нещо, което Мелани не желае да видя, можеше да е спокойна. Беше ми пред очите, а не го виждах. Пак пуснах записа. Никаква промяна. Вдигнах крака върху канапето и подремнах Около час. Или два. После се изкъпах и поех към съда. Отложих всичко останало и се съсредоточих върху главното – да спася един човек от електрическия стол.

– Онова, което говоря тази сутрин, не е доказателство – заяви Ейб Соколов с такъв глас, сякаш всъщност излагаше именно решаващото доказателство. – То е пътна карта, пътеводител, за да знаете накъде водят доказателствата.

Беше облечен с черен костюм. Чисто черен. Без ситни шарки или райета. В днешно време рядко се срещат черни костюми. И чисто черни вратовръзки. Бяла риза. Лъскави черни обувки. С клюнестия си нос и хлътналите бузи Ейб Соколов приличаше на предприемач от малко градче. Или на екзекутор.

Аз бях в светлокафяво. Рядко го избирам, защото ме слива с пейзажа – светлокестенява коса и светлокафяв костюм на фона на дървената ламперия. Преди време адвокатите винаги предпочитаха респектиращи цветове – сиво или тъмносиньо. Бояха се, че в кафяво приличат на търговци. После психолозите рекоха, че всички сме търговци, а кафявото е дружелюбен цвят. Роналд Рейгън посрещаше чуждестранни държавни глави точно така – на сърдечни едри кафяви карета или райета. Затова и аз избрах за процеса да бъда в дружелюбно кафяво. Джейк Ласитър, приятелят на съдебните заседатели.

Кръволокът Ейб Соколов започна встъпителната си реч меко и сдържано, после бавно взе да набира скорост. Най-напред делово описа предстоящите свидетелски показания. Леко повиши глас, когато заговори за връзката между Мелани и Роджър. Мотивът беше решаващ за обвинението, затова съдебните заседатели трябваше да повярват, че Роджър е бил луд по Мелани, готов на всичко, за да я притежава.

– Ще чуете разказа на мисис Кориган за нейната отдавнашна връзка с обвиняемия – каза Ейб Соколов. – Да, те са имали интимна връзка, когато тя е била още невръстно девойче, а той – практикуващ лекар.

Соколов многозначително поклати глава. Ама че гнусна личност бил този обвиняем. Да посяга на дечица от люлката.

Неколцина заседатели се приведоха напред. Захапаха въдицата. Соколов продължи:

– Връзката свършила, но както често се случва, пътищата им отново се кръстосали. Обвиняемият уговарял мисис Кориган да напусне съпруга си, мъчел се да разпали у нея пламъка, който бушувал в собствените му гърди. Ала тя била непреклонна. Не искала и да чуе. Но неговата маниакална страст, неговата похотливост, неговата порочна натура надделели над разума…

Съдията Крейн ме гледаше въпросително. Можех да възразя, но си мълчах. Вместо да описва свидетелите и доказателствата, Соколов пледираше по самото дело. Съдията сви рамене. Щом бях решил да се правя на фикус в саксия, той нямаше нищо против. Само че аз имах защо да си трая. Ако съдията ми разрешеше да използвам касетата, Соколов току-що си бе изкопал яма.

_Не искала и да чуе?_

_Порочна натура?_

За тая работа трябват двама. Или, в случая – трима. В заключителната си реч щях да закопая Соколов със собствените му думи.

– Най-напред той се постарал да спечели доверието на мисис Кориган – продължаваше Соколов. – Както често става в брака, семейство Кориган имало проблеми. Всички ги имаме. Мистър Кориган често отсъствал по работа.

Съпругата му била самотна. Доверила се на обвиняемия, потърсила неговия съвет като професионалист и приятел, без да знае какво зло се таи в неговата душа.

Доста мелодраматично за моя вкус. Но в залата никой не дремеше. Чувах тихото бръмчене на телевизионната камера. Фотографът от вестника щракаше непрекъснато. Журналистите трескаво драскаха из бележниците си всяка пикантна подробност.

– И какво сторил обвиняемият? Посъветвал ли е Филип Кориган да посвети на жена си повече време? Не!

Препоръчал ли е да посетят брачна консултация? Не!

Този обвиняем, който претендирал да бъде семеен приятел, претендирал да лекува и помага, този Велик претендент, непрестанно нашепвал на Мелани Кориган, че трябва да убие съпруга си. _Да го убие!_

Той помълча, защото много добре знаеше, че мълчанието изписва последното му твърдение с огнени букви. Никой не смееше да се изкашля. Сякаш заседатели, публика и служители бяха затаили дъх едновременно.

– Да го убие – повтори Соколов малко по-тихо.

Заседателка номер три, секретарка на средна възраст, издаде задавен стон. Ако Соколов бе помълчал още малко, горката жена можеше да се задуши.

– Той й показал как да го стори. С опасно лекарство. Упойка, която парализира мускулите и причинява ужасна, мъчителна смърт чрез спиране на дишането. Естествено, тя била потресена. Тъй потресена, че не го взела насериозно. Когато разговорът най-сетне приключил, тя сметнала всичко за грозна, нелепа шега. Ала скоро съпругът й починал след обикновена операция на гръбнака, извършена от обвиняемия.

За пръв път Соколов показа, че забелязва присъствието на Роджър Солсбъри и насочи към него костелив показалец. Всички заседатели се завъртяха натам.

– Починал след обикновена операция на гръбнака – повтори пак Соколов, въвличайки заседателите в ритъма на внушението. – Мисис Кориган била смазана от скръб. И обзета от подозрения. Тя завела срещу обвиняемия дело за лекарска небрежност. Но тогава не били известни фактите, които ще чуете вие, и съдът го оправдал. Вдовицата обаче не се примирила. Обвиняемият започнал да й прави недвусмислени предложения. Тя се престорила, че приема и посетила дома му, където открила лекарството и двете спринцовки, които ще видите по-късно. Ще чуете свидетелски показания, че следата от инжекция върху тялото на мистър Кориган напълно съвпада с иглите на тези спринцовки. Ще узнаете, че обвиняемият тайно се вмъкнал в стаята на Филип Кориган само час преди смъртта му. Ще чуете показанията на експерти, че в образци от мозъка и черния дроб на мистър Кориган са открити следи от лекарството…

Майсторско изпълнение. Ако не се брои прочитането на обвинителния акт, Ейб Соколов нито веднъж не спомена името на Роджър Солсбъри, нито веднъж не го нарече доктор. Прокурорски трик, целящ да лиши обвиняемия от всякакви човешки черти. Моята роля беше да вдъхна живот в човека, който седеше до мен – невинна жертва, заплетена в мрежа от измама и некадърност.

Когато Ейб седна, аз застанах на около два метра от ложата на заседателите. Усмихнах се дружелюбно и им разказах за главната задача на прокурора – задачата да докаже категорично и без съмнение, че Роджър Солсбъри предумишлено е убил Филип Кориган. Споменах за доктор Чарлс Ригс и двама от заседателите кимнаха. Обясних им как той ще докаже, че Филип Кориган е починал от естествена смърт. А когато казах, че цялото обвинение е изградено върху косвени улики, изплюх тия две думи като название на някаква срамна болест.

Описах им човека и лекаря Роджър Солсбъри. Описах им дългите години учение, практика и вярна служба на обществото. Казах им, че ще чуят как други свидетели заявяват, че вярват на Роджър Солсбъри. Лекари, видни личности. Обещах им да чуят и самия доктор Солсбъри.

– Тогава ще се разкрие съвсем различна история от онази, която изложи мистър Соколов – продължих аз. – Тя не разказва за мъж, преследващ красива млада жена. Разказва за неудовлетворена, амбициозна жена, отегчена от своя съпруг и търсеща развлечение другаде. Жена, която би наследила цяло състояние след смъртта на съпруга си, но при развод би останала с празни ръце. Ще видите завещанието на мистър Кориган и брачния му договор с тази жена.

Репортерите продължаваха трескаво да записват; заседателите слушаха най-внимателно. Но нямаше как да прекрача по-нататък. Докато съдията не ми разрешеше да използвам касетата, оставах с вързани ръце. Е, поне можех да хвърля сянка върху Мелани Кориган.

– Чухте как мистър Соколов описа случая. През повечето време той говореше за показанията на Мелани Кориган. Защо? Защото _тя_ е прокурорското обвинение. Вие сте длъжни да прецените, доколко достоверни са нейните показания. Не повярвате ли на Мелани Кориган, цялото обвинение рухва.

Соколов скочи и изпъна напред мършавото си тяло като забито в земята копие.

– Протестирам! Безпочвени твърдения.

Съдията Крейн помълча и се почука с молив по челото. При възражения по време на нашумели процеси той обикновено следеше как реагират журналистите. Сред тях несъмнен водач бе старата Хелън Бюкман от „Хералд“. Но този път лицето й си остана непроницаемо и съдията трябваше да реши сам.

– Във встъпителната си реч говорихте доста свободно, мистър Соколов. Отхвърля се.

Соколов изръмжа и седна. Окуражен от съдийското решение, аз реших да завърша със замах.

– Да, мистър Соколов описа най-подробно коя е Мелани Кориган и какво ще _каже_. Но какви доказателства има? Свидетели на предполагаемото престъпление? Няма. Отпечатъци? Няма. Самопризнание? Няма. Само думите на една жена и прокурорско обвинение, изградено върху предположения, догадки, фантазии и приумици…