Текст книги "Дълга целувка за сбогом"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 16 страниц)

Отново погледнах Мелани Кориган. Напрегната, с тревожни бръчки около устата. Добре. Най-после бронята почваше да се пропуква. Соколов също я гледаше. После той прошепна нещо на Дженифър Логан, която поклати отрицателно глава и русата й коса се полюшна. Соколов се завъртя към съдията.

– Ваша светлост, ние категорично възразяваме срещу твърденията на мистър Ласитър относно обвинението на прокуратурата и нашата главна свидетелка. Съгласни сме обаче, че обвиняемият едва ли ще избяга. Затова бихме приели освобождаването му под разумна гаранция, да речем двеста и петдесет хиляди долара.

Гледай го ти! Просто вдигна ръце и се предаде.

Разбира се, имаше си причини. Не бе успял да обработи свидетелите и инстинктът му подсказваше, че Мелани Кориган не е готова. Несъмнено, Ейб Соколов с най-голямо удоволствие би оставил Роджър Солсбъри да виси в затвора през няколкото месеца до процеса, но не искаше да рискува обвинението, оставяйки главната си свидетелка да се издъни още на първата среща със съдията.

Приехме предложението. Роджър покри гаранцията от пенсионния си влог.

И тъй, малко по-късно напуснахме съда рамо до рамо. Както по време на гражданското дело. Роджър Солсбъри непрестанно повтаряше, че съм страхотен адвокат. После попита каква ще е съдебната ни стратегия.

Не знаех.

Кои са ни свидетелите?

И това не знаех.

Той ме изгледа с недоумение. Казах му да не се тревожи. Прокуратурата беше длъжна да ни покаже веществените си доказателства и списъка на свидетелите. А цялото обвинение се крепеше на косвени улики. Никой не беше _видял_ Роджър Солсбъри да инжектира лекарството на Филип Кориган. И никой, освен Мелани Кориган не можеше да подхвърли черното куфарче на Роджър. Това ми допадаше – нейните показания срещу неговите, едно на едно. Чудех се само как ли смята Ейб Соколов да промени резултата.

19

Сестрата

Също като старото вино, криминалното обвинение трябва да отлежи. Най-напред има буйна активност, докато делото ферментира – предварителни разговори, писмени показания и размяна на документи. После настава затишие, папките отлежават в сумрачни шкафове, очаквайки датата за процеса. През този етап ту изпадаш в най-мрачно настроение, ту се будиш призори с гениални идеи и около пладне ги захвърляш при другите калпави планове.

Съдията Крейн бе насрочил процеса за юни, началото на безмилостното лято в Маями. Които могат да си го позволят, бягат от жаркото слънце, свирепата влажност и следобедните пороища. През юни преобладават югоизточни ветрове – топлият, влажен дъх на Карибите. Време, когато всеки ден започва с една и съща мисъл: шест месеца ще е все така. Според календара все още е пролет, но в тропиците това не е време за обновление, а сезон на разрухата. Улиците вдигат облаци пара след всекидневните бури, от които подгизваш до кости, но не се разхлаждаш, бизнесмените притичват от климатика в колата до климатика в кантората, а бедняците – досущ като пустинни чергари, денем се крият на сянка, нощем изпълзяват навън. Тогава настава време за скандали и среднощни престрелки. Тогава щеше да е и нашето дело.

Шест седмици след предявяването на обвинение знаехме наизуст какво готви прокуратурата. Ейб Соколов ни предостави пълния текст на обвинението, списък на свидетелите и достъп до веществените доказателства. Знаехме кой ще даде показания и какво точно ще каже. Никакви изненади, никакви тайни свидетели, изникващи в последния миг от публиката.

Знаехме, че няма уличаващи записи, няма самопризнания на Солсбъри и почти цялата информация идва от главната свидетелка Мелани Кориган. Проучихме резултатите от съдебномедицинското изследване – наличие на сукцинилова киселина и холин в черния дроб и мозъка на Кориган. Странно, около мястото на инжекцията нямаше и следа от тия вещества. Трябваше да поговоря за това с Чарли Ригс.

През един топъл и облачен априлски ден отидох в кабинета на Ейб Соколов да изслушам показанията на Мелани Кориган. Гледах я втренчено, докато полагаше клетва. Без да извърне очи, тя обеща да каже истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Както преди време бе стиснала ръката на един богат мъж, за да му обещае обич, уважение, покорство и вярност.

Днес Мелани не ми поднесе никакви изненади. След сватбата Роджър Солсбъри почнал да я преследва. Да, преди години се срещала с него, но това е минала работа, тогава била още дете. Не, не са имали любовна връзка. Само отбивала предложенията му. Той твърдял, че е влюбен, че Филип не я оценява, не й отделя достатъчно време. Роджър й показал малко черно куфарче с две спринцовки и прозрачна течност в стъклено шишенце като ония миниатюрни бутилчици водка, които поднасят в самолетите. Казал й да се отърве от Филип като му инжектира лекарството. Тя била потресена, но решила, че това са само празни приказки. Роджър винаги дрънкал глупости. Но когато Филип починал след операцията, тя заподозряла Роджър. Започнала да търси доказателства. Надявала се на гражданското дело да изкопчи нещо подозрително, но не успяла.

Затова след присъдата приела поканата да гостува на Роджър и докато той наливал питиета, тя претърсила бюрото в кабинета му. Voila* – черното куфарче с двете спринцовки. Наблизо, в малък хладилник открила и шишенцето, само че част от течността липсвала. Тя прибрала находките в чантата си и на другия ден отишла в щатската прокуратура. Приблизително по същото време доктор Маккензи съобщил на Соколов за пробите от мозъка и черния дроб, които донесъл Чарли Ригс. Когато се оказало, че течността е сукцинилхолин, а в пробите има следи от сукцинилова киселина и холин, Голямото жури обвинило Роджър Солсбъри в предумишлено убийство.

[* Ето фр. – Б.пр.]

Тя разказа всичко много добре. Соколов я бе подготвял няколко седмици, след като едва не се издъни в самото начало. Не успях да оборя показанията. Тя отрече куфарчето някога да е било у нея, отхвърли и предположението ми, че го е подхвърлила в дома на Роджър. Не спечелихме нищо, но поне знаехме с какво разполага прокуратурата. Знаехме още, че няма да спечелим, ако не опровергаем твърденията на Мелани Кориган.

Веднага след обвинението бях попитал Роджър какво знае за куфарчето и лекарството. Надявах се да ми каже, че никога не е виждал онова шишенце, че сигурно Мелани го е взела отнякъде, а после е откраднала куфарчето, за да го натопи. Ако можехме да докажем нещо подобно – край на тревогите!

– Не беше така – каза Роджър.

– А как?

– Взех назаем сукцинилхолина от един анестезиолог. Навремето имах стар лабрадор, трябва да беше на около двайсет години. Изпадна в кома, но още дишаше. Парализирах дробовете му със сукцинилхолин. После прибрах шишенцето в хладилника. Нямам представа как е изчезнало.

– А куфарчето?

Той сви рамене.

– Изгуби се малко след смъртта на Филип. Тогава не обърнах внимание.

Проверих думите му. Анестезиологът потвърди. В гробището за домашни любимци също намерих сведения. И един допълнителен плюс – всичко бе станало две години преди смъртта на Кориган. _Дами и господа, когато убиецът е приготвил оръжието, не чака две години, за да го употреби._

Едно име от списъка на свидетелите бе съвсем непознато за нас. Ребека Инграм, медицинска сестра. Докато изслушвах показанията й, Ейб Соколов седеше мрачно до нея. Сестра Инграм беше на трийсет и няколко години, без грим, с късо подстригана кестенява коса. До името й в списъка на свидетелите стоеше невинното уточнение: _Явила се след тревожния сигнал за спиране на сърдечната дейност._

– Видяхте ли доктор Солсбъри през нощта, когато почина мистър Кориган? – попитах аз.

– Да. Видях го как напусна стая петстотин и дванайсет, където лежеше мистър Кориган, и изтича по коридора.

Добре, значи обвинението можеше да докаже, че Роджър е бил в болницата. Това не ме плашеше. Имал е пациенти, отскочил да провери как се чувства Кориган след операцията.

– По кое време беше това?

Тя не се поколеба нито миг.

– В десет вечерта. Почти точно. Знам, защото проверявах мистър Кориган на всеки половин час.

И дотук нищо опасно. Аневризмът бе възникнал в единайсет и петнайсет.

– Това ли е всичко?

Тъп въпрос общо взето. Все едно да питаш свидетеля за какъв дявол ти губи времето.

– Той носеше малко кожено куфарче. Черно. Със златни инициали. Хей толкова голямо.

Тя разпери ръце на малко повече от педя и сякаш в корема ми се заби нож със същите размери. Сестра Ребека Инграм сви рамене и се усмихна невинно.

– Това е всичко – каза тя.

Аха. Това било всичко. Любезно помолих Соколов да извади веществено доказателство номер три.

– Като това куфарче ли? – обърнах се аз към сестрата.

– Ами… така изглеждаше. Да. Или е същото, или много прилича на онова.

Посочих златните букви.

– Какви бяха инициалите върху куфарчето, което видяхте?

Тя поклати глава.

– Не помня.

– И, разбира се, не можехте да видите какво има в куфарчето, прав ли съм?

– Не. Тоест да. Тоест прав сте, не можех да видя какво има вътре.

Въпросите с отрицание винаги объркват свидетелите.

– Попитахте ли доктор Солсбъри какво има в куфарчето?

– Не. Не му казах нищо, а ми се струва, че и той изобщо не ме забеляза.

– Според вас, необичайно ли е лекар да носи подобно куфарче?

– О, не. Мнозина носят в тях записки или дребни инструменти.

– Имаше ли нещо необичайно в идването на доктор Солсбъри по това време?

– Не. Той често проверява пациентите след операция.

– Нека обобщим. Значи, повече от час преди Филип Кориган да получи аневризъм по неизяснена причина, вие видяхте доктор Солсбъри да извършва нормална вечерна обиколка, при което е носил обикновено кожено куфарче – може би това тук, а може би и съвсем друго. Не знаете дали вътре е имало нещо и какво може да е било то.

– Да, точно така – потвърди тя с явно облекчение, че не й се налага да обвини доктора в нещо сериозно.

Помълчах и се опитах светкавично да поумнея. В съда човек се тревожи да не прекали с въпросите; на предварителното следствие е точно обратно – гледаш да не пропуснеш нещо. Акумулаторите в мозъка ми сякаш съвсем се бяха скапали. Ейб Соколов изпука с кокалчетата на пръстите си и попита:

– Други въпроси?

Седяхме в тясната му канцелария сред купища папки и кашони. Същински поток от хартия – хляб насъщен за всеки юрист. Бяхме тримата плюс съдебната секретарка, която записваше всичко на безшумната си машина. Соколов май много бързаше да се отърве от свидетелката. Престорих се, че оглеждам неговия плакат с осъдените убийци. За да спечеля време, станах и пристъпих до прозорчето, откъдето се разкриваше изглед към близката магистрала. Търсех спасителен указател за мъгливия път на защитата.

– Още един въпрос – казах аз.

Ейб Соколов въздъхна и презрително поклати глава. Правеше се на отегчен: _Защо си взел да ми губиш времето с твоите глупости? Но на тоя номер се хващат само зелени адвокатчета._

Усмихнах се на сестра Ребека Инграм, която седеше кротичко с ръце в скута.

– Видяхте ли още някого на етажа същата вечер преди единайсет и петнайсет?

– Да. Както казах на мистър Соколов, някъде между десет и половина и единайсет, не помня по-точно, седях на бюрото до асансьорите и видях мисис Кориган да идва заедно с един господин.

– О – тихо въздъхнах аз. Напрегнах се и зачаках продължението.

– Сигурно са се изкачили по аварийното стълбище, защото не ги забелязах да излизат от асансьора. Но когато вдигнах глава, видях да вървят по коридора.

– Казахте ли им нещо?

– Да, казах на мисис Кориган, че не би трябвало да идват, но тя обеща да си тръгнат след малко. После влязоха в стаята на мистър Кориган.

– Само двамата?

– Да, аз се върнах на бюрото.

– Познавахте ли господина с мисис Кориган?

– Не. Той беше много… много мускулест. Личеше си, макар че носеше яке – от онези, с много джобове, все едно че е тръгнал на лов…

– Сафари подсказах аз.

– Да. Мускулестите мъже имат много характерна походка, крачат като моряци. Не беше много висок. Дори бих казала нисък.

– Можете ли да го разпознаете?

– Да, струва ми се. Мисля, че беше кубинец, нали знаете, доста мургав… но не съм сигурна. Може да е бил италианец или нещо такова.

Тя се изчерви.

Каква чудесна находка, каква великолепна свидетелка ми поднесе, драги Ейб Соколов. Залагам десет срещу едно, че ниският мускулест тип е бил Серхио Мачадо-Алварес – инструктор по карате, капитан на яхта и хормонално напомпан урод. Същият, който изигра епизодична роля в груповия видеозапис и съсипа стария ми олдсмобил с безпощадна жестокост. Мислено си отбелязах да заръчам на Синди да му прати призовка.

– Колко време останаха в стаята? – продължих аз.

– Не знам. Не ги видях да излизат. Сигурно са слезли по стълбището.

– Бяхте на петия етаж, нали така?

– Да.

– Често ли се случва посетителите да идват пеш от партера?

Ейб Соколов се завъртя тревожно на стола.

– Възразявам срещу последния въпрос. Той е подвеждащ и няма нищо общо със случая.

– Това си го запази за съда – срязах го аз. – Сега водим предварително дирене, аз имам думата и ако съжаляваш, че си приел за свидетелка тази почтена дама, толкова по-зле.

Соколов стовари юмрук върху бюрото и една пластмасова чашка отхвръкна от металния плот.

– Дявол да те вземе, Джейк, познаваш ме! Никога нищо не крия. Издирвам фактите – и да става каквото ще. Интересува ме само истината. Пращай за зелен хайвер когото си искаш, но на мен не ми пука кой е влизал в онази стая. Интересува ме само кой е отровил Кориган.

Обърнах му гръб и отново погледнах сестра Инграм.

– Един последен въпрос.

– Това го каза преди петнайсет минути – изсъска Соколов.

Направих се, че не го чувам.

– Сестра Инграм, посетихте ли Филип Кориган между времето, когато видяхте мисис Кориган да влиза в стая петстотин и дванайсет заедно с господина, и момента, когато пациентът е получил аневризъм?

– Не, сър.

Ура! Още една приятна изненада. Бях очаквал да каже „да“.

– Съжалявам – добави тя, – но пропуснах да го проверя в единайсет. Попълвах документи. В единайсет и петнайсет сърдечният монитор изведнъж се раздрънча като луд. Мистър Кориган беше получил аневризъм. Свързах се със спешното отделение и го откараха в операционната. Но както знаете…

– И тъй – продължих аз въпреки обещанието си да приключа, – доколкото знаете, мисис Кориган и господинът може да са останали в стаята на мистър Кориган от десет и половина до единайсет часа или дори до единайсет и четиринайсет минути.

– Не знам. Възможно е. Но нямам представа защо биха останали. Мистър Кориган спа през цялата вечер. Още беше под упойка след операцията.

– Когато го видяхте за последен път в десет и половина, той спеше спокойно, така ли?

– Да.

– След като си тръгна доктор Солсбъри?

– Да.

– А след това видяхте мистър Кориган едва когато беше получил аневризъм?

– Да, казах вече.

– Нямам други въпроси – казах аз. Съжалявах само, че в момента не сме пред съдията и заседателите в пълна съдебна зала. – Свидетелката е на твое разположение, Ейб.

Ако Ейб Соколов прежълтееше още малко, щяха да го сложат под карантина за хепатит. Той започна разпита без любезности.

– Сестра Инграм, според вас възможно ли е мисис Кориган и нейният спътник да са напуснали стаята в десет часа и трийсет и една минута?

– Да, може би.

– А Роджър Солсбъри да се върне в десет и трийсет и две?

Избухнах в добре подготвен смях.

– Да бе, а в единайсет и десет през комина е слязъл Дядо Коледа.

Соколов не ми обърна внимание.

– Отговаряйте на въпроса – нареди той.

– Ами… ако доктор Солсбъри беше дошъл с асансьора, щях да го видя. Но би могъл да се изкачи по стълбището.

– Нямам повече въпроси – отсече Соколов.

Беше рискувал, залагайки всичко на карта. Искаше да докаже, че Солсбъри е влязъл при Филип Кориган с черното куфарче в ръка. Рискуваше да узная, че след това е дошла вдовицата с приятел. И загуби. Сега въпросът бе как да използвам откритието. Знаех докъде искам да стигна, но не и по кой път.

Когато прокуратурата иска да докаже убийство чрез косвени улики, трябва убедително да посочи, че обвиняемият е имал мотив, възможност и средство да извърши престъплението. При Роджър Солсбъри всичко това бе налице. Мотив – да отнеме парите и жената на Кориган; възможност – останал е насаме с Кориган в болничната му стая; средство – опасно лекарство и умението да го използва.

Ако защитаваш обвиняем, който е имал мотив, възможност и средство, остава ти само едно спасение – да подхвърлиш на заседателите друг заподозрян. И не може да си го измислиш. Призраците, неясните силуети, незнайните нападатели без мотив за убийство дават само един резултат. От двайсет и пет години до доживотна присъда. Или по-лошо. За да отхвърлиш обвинението, трябва ти заподозрян с име, лице и номер на социалната осигуровка.

Имах си заподозрян – Серхио Мачадо-Алварес. Сега ми трябваха доказателства.

20

Споразумението

Обаждането дойде три дни след като подадохме в съда списък със свидетелите и веществените доказателства на защитата. Списъкът включваше между другото видеозапис от среща на прокурорската свидетелка, покойника, обвиняемия и странично лице. Исках да видя дали Соколов ще се стресне. Не знам как го прие той. Но вдовицата не пропусна да забележи.

– Мистър Ласитър – измърка тя по телефона.

– Мисис Кориган – отвърнах аз.

– Имате нещо, което много бих искала да получа.

– Само да не е пощенската ми картичка от 1954 година с портрета на Уили Мейс.

– Не си играй с мен, Джейк – повиши глас тя.

– Извинявай, мислех, че точно това искаш.

– И не се надценявай.

– Добре, значи се обаждаш по служба. Да ти запиша ли час?

– Трябва да ти кажа нещо, което би искал да чуеш.

– Чакай да позная. Очите ми ти напомнят за Средиземно море по залез-слънце.

С такова хилаво остроумие едва ли щяха да ме поканят в телевизионното шоу на Джони Карсън. Вдовицата помълча, сигурно се чудеше дали да не ме прати по дяволите. Но в момента й трябвах, затова продължи:

– Ако спреш да се правиш на умник и ме изслушаш, ще разбереш, че се опитвам да помогна на твоя клиент.

– Вече веднъж му помогна с куфарчето.

– Може да съм го върнала там, където си беше. Всичко ще ти разкажа. Само донеси касетата.

– Ами ако съм направил копие и догодина дойда да те изнудвам?

Тя се разсмя тихичко.

– Не е в твоя стил. Освен това ще подпишем споразумение. Ти гарантираш, че си предал единствения екземпляр. Ако лъжеш, могат да ти отнемат адвокатските права, нали?

Вярно. Тая жена не пропускаше нищо.

– Кажи ми – рекох аз, имитирайки гласа на Кари Грант, – как едно невинно момиче се превръща в жена като теб?

– С много труд – отвърна тя.

А пък аз си мислех, че така се стига до Карнеги Хол.

– Добре, ще донеса касетата. Няма копие. Ти ще направиш изявление, че Солсбъри е невинен. Ще се обадя на Соколов. Освен него трябва да присъства и съдебната секретарка.

– Не! Само ти. Ако искаш, донеси видеокамера.

Замислих се. Соколов можеше да обърка цялата работа, да я разубеди, да протака до утре. В момента тя ми предлагаше делото върху тепсия. Или искаше да ми види сметката.

– Добре, пристигам след двайсет минути.

– Не тук. Не искам да припарваш до къщата. Може да се появи Серхио. По-добре другаде. Знаеш ли къде е Шарк Вели?

– Какво, в Евърглейдс ли? Мразя да ме хапят комари.

Освен това, докато дойда, ще почне да се стъмнява.

– Страх ли те е да останеш на тъмно с мен?

Не й вярвах нито на светло, нито на тъмно, нито по изгрев или залез-слънце. Освен това можеше да си доведе и приятели.

– Просто мястото ми се вижда странно за сключване на споразумение – казах аз.

– Наоколо ще има туристи, важното е да не ни разпознаят. Ела след два часа. Приготви споразумението и тръгвай. Ще те чакам на наблюдателната кула.

Добре, казах аз, но не ми се вярваше да е добре. Струваше ми се пълна глупост да се срещаме в Шарк Вели. Пък и докато стигна дотам, вече всички туристи щяха да пият в хотелските барчета пиня колада по шест долара порцията. Но ако тя наистина признаеше, че е подхвърлила уликата, делото на Роджър приключваше.

Тъкмо бършех праха от куфарчето си, когато ми звънна Синди.

– Хей, началство, сега пък те търси другата Кориган.

– Моля?

– _Мис_ Кориган – поясни Синди.

– На коя линия?

– Никаква линия. Тук е. В приемната. Току-що довтасала по анцуг и черни маратонки „Рийбок“, тъй казва наблюдателната колежка от приемната.

– Викни я – наредих аз.

– Черни маратонки – повтори Синди. – Бас държа, че са на висока платформа.

Когато дъбовата врата се затвори зад нея, Сюзън ме млясна по бузата. Сграбчих я за раменете и пристъпих по-близо. Целувката беше чудесна – бавна и нежна. Накрая Сюзън задавено си пое дъх и прошепна:

– На час ли взимаш хонорар за това?

– За теб ще е по твърда тарифа.

Тя се престори на ядосана.

– Значи искаш само една трета от целувките ми?

– Не, искам да се целуваме през една трета от денонощието.

– А през останалото време да си говорим?

– И, това между другото. Слушай, радвам се да те видя, но тъкмо излизах.

Разказах й за обаждането на Мелани Кориган и тя навъсено се подпря до прозореца. После безшумно закрачи напред-назад по килима. Синди имаше право. Маратонките бяха на висока платформа.

Най-сетне Сюзън спря.

– Не отивай, Джейк. Това е капан.

– Може би. А може и да получа изявление, което ще отърве моя клиент. Просто нямам избор.

– Тогава поне се обади на полицията.

– Полицията работи за Соколов.

– Няма да й дадеш касетата.

Това беше наполовина въпрос, наполовина молба.

– Разкажи ми повече за касетата.

– Нали я видя? – каза тя. – Какво повече да разправям?

– Кога е заснета?

– Не знам точно. Около две години преди да почине татко.

– Две години! Да не е било през медения месец?

– Всъщност, преди да се оженят. Мама току-що бе починала. Татко замина с „Кори“ за островите. Взе със себе си Серхио, Роджър и Мелани.

– На това му се вика опечален съпруг.

Тя извърна глава. Още я болеше от старите спомени.

– Трудно ми е да бъда обективна за татко. Той винаги е изневерявал на мама. През онази последна година, когато тя се разболя, а той тръгна с Мелани, беше съвсем зле… Накрая той се държа просто жестоко. Никога няма да му го простя. Никога.

Не очаквах такъв тон, такова огорчение към баща й. Но изведнъж усетих и още нещо, което не си беше на мястото.

– Роджър ми каза, че срещнал баща ти едва след като той се оженил за Мелани.

– Не. Солсбъри лекуваше и татко, и мама. Определено се познаваха преди татко да се ожени за онази мръсница.

– Странно… Защо ли му е трябвало да ме лъже?

Запомних си го за сведение. Умът ми е като склад с подобни информации, цели камари от листчета с кратки бележки.

Казах на Сюзън, че е време да грабвам мехлема против комари и да потегля към Евърглейдс. Тя отстъпи до вратата и ми прегради пътя като професионален защитник.

– Ами касетата?

Огледах лавиците и грабнах една кутия.

– Може би на Мелани ще й хареса да изгледа как се разпитва вещо лице в дело за „некачествена продукция“.

– И мислиш, че като открие какво си й дал, ще го сметне за голям майтап? Тя е опасна, абсолютно безсъвестна и способна на всичко. Може да те съблазни или да те убие. Без колебание.

– Мелани? Та тя и на мравката път прави.

– Може би, ако мравката си е сложила катинарче на панталона. Джейк, не ставай глупак. Може да си изпатиш много зле.

– И за мен ли ще подскача гробарският кон?

– Обещай да не ходиш – помоли тя.

Не исках да ходя. Но не можех да се откажа.

– Каквото трябва, трябва си – изрекох аз с глас на филмов каубой.

– Не се прави на идиот. И тая самоирония изобщо не ми минава. Ти наистина се смяташ за много печен.

– Само се перча. Всъщност треперя от страх.

– Пак почваш. Какво да ти кажа?

– Кажи колко ще ти липсвам, ако ме излапат алигаторите.

– Ще ми липсваш. Много… много държа на теб.

– Държиш, значи?

Продължавайки да ми прегражда пътя, тя пристъпи напред и тъжно ме изгледа отдолу нагоре. Едва се удържах да не я прегърна.

– Мисля, че те обичам – прошепна тя. – Доволен ли си сега?

– И още как.

Тя направи крачка назад.

– Надявах се на по-красноречив отговор.

– Мисля, че вече разговаряхме за това. Не ти ли казах вече, че… знаеш какво.

– Джейк Ласитър, как е възможно човек да бъде толкова изразителен в препълнена съдебна зала и тъй вързан в разговор насаме? Защо просто не кажеш, че ме обичаш?

– Ами да.

– Какво „да“?

– Това, дето го рече.

– Джейк!

Вдигнах ръце.

– Добре де, обичам те, доволна ли си?

– Не съм доволна. Каза го насила. Не умееш да изразяваш чувствата си и ме смяташ за някаква хлапачка, чието мнение можеш да не зачиташ.

Сега беше мой ред. Отстъпих метър назад.

– Сбърках ли нещо? Мислех, че си разменяме нежности, а изведнъж излиза, че не съм слушал внимателно. Какво искаш от мен?

– Въпросът е какво не искам. Не искам да се доказваш като герой. И не искам да влизаш в капан.

– Съжалявам. Имам дълг към Роджър.

– Защо не искаш да ме послушаш?

– Хей, Сюзън, високо ценя твоето мнение, но знам как да се грижа за себе си. Обикалял съм този град много преди да се срещнем и все още имам глава на раменете.

Мургавото й лице леко се изчерви.

– Щом те бива толкова, сигурно трябва да продължиш сам. – Тя се извърна и хвърли поглед през прозореца Атлантика. Корабът „Норвегия“ бавно излизаше от канала, понесъл хиляда туристи към Вирджинските острови. – Ти не ме приемаш сериозно, Джейк. Просто си грамаден и тъп мъжкар като всички останали. Чудя се какво толкова ти харесах.

С тия думи тя се врътна върху черните платформи и хукна навън, като повтори два-три пъти в движение „скапан мъжкар“. През отворената врата видях как вярната Синди сви рамене, сякаш искаше да каже: „Все същата история“

21

Шарк Вели

В Шарк Вели* няма акули. И долина няма. Само безкрайни блатни треви и безброй животни в своята естествена природна среда. Но истинските царе на Евърглейдс са алигаторите. Хранят се с костенурки, елени или птици, дръзнали непредпазливо да се доближат до тинестите им свърталища. Из блатата живеят горски щъркели, жерави и големи бели чапли, които отдавна щяха да са изчезнали, ако жените още носеха шапки с пера.

[* Долина на акулите англ. – Б.пр.]

Но няма нито долина, нито акули. И все пак, въпреки сбърканото си име, Шарк Вели е същински природен рай. Представлява необятно равно мочурище, бавнотечаща плитка река, чийто облик не се е променял от векове. Ако Филип Кориган бе зърнал това място, щеше да се оближе лакомо и да потъне в мечти за пресушаване, изравняване и строеж на комплекс от наколни жилища под името „Щъркелова река“. Естествено, нямаше да има нито щъркели, нито река.

Над Евърглейдс се сбираха черни буреносни облаци, черпещи влага от необятните речни разливи. Нощта наближаваше и светът бе станал сив. До наблюдателната кула имаше десет километра тесен асфалтов път. Забранен за автомобили. Наех велосипед от бараката на парковата управа, при което пазачът ме огледа внимателно и предупреди, че идва буря, а работното време е към края си. Вероятно рядко срещаше природолюбители с тъмносини костюми и винени вратовръзки. Оставих сакото в колата, смъкнах вратовръзката и се почувствах малко по-нормален. Отскочих до тоалетната, наплисках се със студена вода и надникнах в огледалото. Не се бях разхубавил. Направих тарикатска физиономия, ухилих се лукаво и казах на отражението:

– Да, нося касетата, но първо искам да запиша твоето изявление.

Зад мен избуча казанче, вратата на кабинката се отвори и отвътре излезе някакъв турист на средна възраст с Мики Маус върху тениската. Той ме огледа накриво, отстъпи към изхода и изчезна, без да си измие ръцете. Проверих багажа си – касета, договор и видеокамера в плоско кожено куфарче. После излязох на чист въздух и яхнах велосипеда, който бях наел срещу долари половина на час. Или, по-точно, прегърбих се над кормилото, защото изглеждаше проектиран за циркови джуджета.

Тъмните облаци наближаваха и западният вятър ме блъскаше здравата, докато въртях педали в южна посока и едва не се удрях с колене по брадата. Неколцина сериозни природолюбители бързаха насреща ми, натоварени с бинокли и фотоапарати върху триножници. Един побелял старец с костеливи колене под бежовите бермуди разправяше на висок глас, че видял „две качулати каракари, не една, а цели две…“ Черно-зеленикави алигатори се плъзгаха от брега във водата. Някои бяха още малки – половин метър дълги, като гумени играчки от магазинче за сувенири. Великаните достигаха три-четири метра и се хвърляха в блатото с мощни скокове. Някои задълбаваха надолу в тинята да търсят прохлада. Ако спреш да ги погледаш, съскат през ноздри насреща ти. Движиш ли се, следят те с очи докато изчезнеш.

Миналата година един от големите беше отмъкнал турист. Някакъв брокер от Кливланд нагазил в плитчините да заснеме с видеокамера как се храни синята чапла. Алигаторът го дръпнал в дълбокото, после му строшил гръдния кош с мощните си челюсти. Официална причина за смъртта – удавяне. Все едно да кажат, че хората в Хирошима са умрели от слънчев удар.

За двайсетина минути се добрах до наблюдателната кула – стройна бетонна структура с дълга наклонена рампа, водеща към кръгла площадка на двайсет метра над блатото. Наоколо нямаше жива душа, ако не се броят зверовете. Ято птици кълвяха по брега под мен и се оглеждала боязливо към дремещите алигатори. Подпрях колелото на една дива смокиня, взех куфарчето и бавно тръгнах нагоре по рампата, като се ослушвах напрегнато.

Чувах само птичи крясъци и тихо плискане из мочурището. Нищо друго.

На върха ме посрещнаха сетните отблясъци на слънцето, което вече се гмуркаше от ниските облаци във водите на Мексиканския залив. Наблизо прелетя каня, стиснала в човката си едър охлюв. Невидимо животинче зашумоля из блатните треви. После над мен се раздаде стържещ звук. Десетина речни рибарки литнаха от един бор и се отдалечиха от кулата. Звукът се повтори.

Стоях върху кръгла бетонна плоча с диаметър около десет метра. Над мен беше покривът на кулата – плоча със същия размер. Погледнах нагоре. Плътен бетон. Някой прошепна нещо. Друг му отговори също тъй тихо.

Човекът скочи от горната плоча на два метра пред мен преграждайки пътя към рампата. На бетона отзад тупна друг. Противникът зад гърба ми беше нисък, широкоплещест, мустакат и зъл. Серхио Мачадо-Алварес. Онзи до рампата беше по-едър, без толкова релефи по тялото, но висок към метър и осемдесет и пет, тежък стотина кила и с перспективно шкембенце. Искаше да поиграем бейзбол. Или поне носеше бейзболна бухалка. Алуминиева. Много смешен звук издават, когато ударят топката. Не знам какъв е звукът, когато трошат череп.

Мамка му! Права беше, Сюзън. Не ми трябваше да се забърквам. Не ми трябваше да се доказвам като герой. Със самото си идване бях доказал колко съм умен.

– Hola*, тъпако – изсъска Серхио, разкривайки едри сиви зъби. Усмивка на психопат. – Имаш нещо за мен, damelo, давай го.