Текст книги "Дълга целувка за сбогом"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 16 страниц)

Двете вече бяха седнали и Карамелената кожа бъбреше за бившия си приятел – колумбиец и ужасен негодник. Изрече го като _неходник_. Беше родом от Коста Рика, приятелката й – от Хондурас.

Изобщо не трябваше да водя Роджър в този лъскав крайбрежен квартал с безброй магазинчета, ресторанти и барове, нанизани покрай водите на Бискайския залив. Тук беше зона за свалки и двечките сигурно предполагаха, че сме излезли на лов – симпатични, добре облечени момчета под четиридесет години – докато всъщност търсехме единствено самота и място за ранна вечеря. Зад витрините на ресторанта разни млади адвокати, счетоводители и банкери се отправяха към околните барове и изпод разгърнатите им сака надничаха червени тиранти. Наместваха се върху табуретките, и подпрени на плота, очакваха да им сервират ледена „маргарита“ от хромирани машини, каквито човек очаква да види в някоя млекоцентрала, но не и в нормална кръчма. Наблизо млади жени – техни точни копия, само че със строги костюмчета или благоприлични рокли под коляното – стискаха плътно устни, сякаш пращаха всичко живо по дяволите и се мъчеха да демонстрират необходимия кураж и непукизъм, чрез който възнамеряваха да покорят света. Общо взето, нахакана тайфа от лъскави момчета и момичета.

– Карлос имаше моторница, викаше й „Цигарата“ – продължаваше да бъбри Карамелената кожа. – Караше като смахнато копеле. – _Хопеле._ – Душата си даваше за тая пуста лодка. Сега е във ФИЗ.

Солсбъри я изгледа с недоумение. – Федерално изправително заведение – поясних аз. – Сигурно е возил с лодката торби бял прашец.

– Si. Hizo el tonto.Правеше се на глупак заради другите. И como si esto fuera poco*, та биеше и мен. Връзваше ме и ме пердашеше с четка за коса. Отначало беше забавно, но после…

[* Сякаш не му стигаше (исп.) – Б.пр.]

Заинтригуван, Роджър Солсбъри попита дали Карлос е използвал ремъци или обикновено въже. Зачудих се дали проявява научен интерес или нездраво любопитство. Междувременно момичето с обеците ми разправяше, че и двете били манекенки – то пък коя ли в Маями не е манекенка? – само че нямали разрешителни за работа. Били пристигнали с туристически визи. Което означаваше, че дирят под дърво и камък Светия Граал, наречен Зелена карта. Или пък гледат да си вържат по един местен съпруг.

Обеците висяха край лицето ми. Коленете ни се докоснаха и тя зашепна съвсем тихичко, за да приведа глава още по-близо. Чудех се дали ги учат тия номера, или са им заложени генетично. Дълъг лакиран нокът плъзна по дясното ми ухо. В подходящо време и място това би могло да ме възбуди. Но сред този ярко осветен ресторант и както бях настроен за работа, не изпитах нищо друго, освен сърбеж.

– Гъста коса имаш, мистър Широки плещи – каза тя. – _Хъста_ и _миссър_. – На някои янки косата им е като… как беше на английски telaranas?

– Паяжини – преведе Карамелената кожа.

– Si, като паяжини. Но твоята, chico, е гъста като canamo. И rubianco.

– Като коноп и почти руса – услужливо поясни Карамелената кожа.

Приятелката й подръпна моята хъста rubianco canamo, с което никак не ми помогна да лапна парче пържен банан.

– И ojos azules* – изкиска се тя, като надникна в очите ми.

[* Сини очи (исп.). – Б. пр.]

След малко двете се извиниха и поеха към тоалетната, навярно за да разпределят трофеите. Госпожица Карамелена кожа щеше да грабне по-дребния с прошарената коса, който вече точеше лиги при мисълта за ремъци и въжета. За другата оставаше _миссър_ Широки плещи, който поне нямаше нито паяжини, нито бръмбари в главата, но пък изглеждаше доста разсеян.

Солсбъри запали цигара, смукна дълбоко и пусна струйка дим към вентилатора над главите ни. Все се чудя защо някои лекари пушат. Трябва да са наясно с последиците. Може би от липса на воля и дисциплина. Не си представям адвокат по дела за телесни повреди да яхне мотоциклет, след като е видял полицейските снимки. Понякога се налага да събират телата с лопата.

Исках да откъсна Роджър от латиноамериканските фантазии и да поговорим за утрешния ден на процеса. Той обаче дрънкаше нещо за каре и май нямаше предвид бридж или белот. Много се изненада, когато поклатих глава. Помнех същата озадачена физиономия от деня, когато за пръв път влезе в кантората ми.

– Сигурно ви харесва да защитавате лекари – каза тогава той, след като се поздравихме.

Да бе, голяма чест.

Роджър ме погледна изненадано и с погнуса захвърли обвинението върху бюрото ми, сякаш беше заразно. Докато четях, той се мотаеше из кантората и уж зяпаше навън към залива, но всъщност тайничко търсеше дипломи и грамоти по стените. Не откри нищо. Нито дипломи, нито почетни писма. Адвокатското ми разрешително виси у дома, над тоалетната. Закрива напуканата мазилка. Роджър се спря пред снимката на футболния отбор, където играех в колежа – от ония нагласени снимки, на които се пъчат стотина души и не можеш да разпознаеш никого.

– Играли сте футбол – каза той.

Усетих, че е впечатлен. Нямаше представа дали изобщо съм завършил право, но се радваше, че поне знам как да блокирам и атакувам.

– Железен защитник – отвърнах аз. – Но като адвокат ме бива повече.

– Отдавна ли защитавате лекари?

– Немного. Преди това измъквах разни кофти типове от полицейския арест.

– И защо се отказахте?

– Защото ми се драйфаше.

– А?

– След време осъзнах, че всичките ми клиенти са виновни, невинаги за това, в което ги обвиняваха, но непременно си имаха по някое престъпление, понякога далеч по-страшно.

Разказах му как се чувствах, виждайки как някой изрод излиза от ареста заради неправилно проведен обиск, а подир седмица пак го докарват за убийство на шейсетгодишен продавач в магазин за напитки. „Ама за какво ме прибират, бе, мой човек, нищичко не съм направил!“

Разказах му как напуснах и се захванах с дела за телесни повреди. Половината ми клиенти бяха фалшиви. Фалшиви травми и фалшиви доктори, или пък истински травми, само че без застраховка.

– Значи защитата на лекари е крачка нагоре – мъдро установи Роджър Солсбъри.

– От трън, та на глог.

Отново същият озадачен поглед.

– Зарязах всичко и се лепнах при богатите дъртаци от „Хармън и Фокс“ – обясних аз. – Обикновено тия типове от кабинетите с дъбова ламперия и дебели килими не сядат на една маса с момче като мен. Страх ги е, че ще си окапя сакото, ако изобщо имам сако. В едно прекрасно утро обаче им хрумнало, че нямат кого да пратят в съда.

Знаят как да водят служебна кореспонденция и да пишат докладни записки, но не и как да баламосват съдебните заседатели. А аз им спечелих доста дела и отървах неколцина много опасни лекари.

Физиономията му вече не беше озадачена, а разтревожена.

– Извод от изложението – използвах аз любимия израз на дъртофелниците от фирмата. – През цялата си кариера търся добрите момчета, но досега не съм ги намерил.

Той помълча, сигурно се чудеше дали не съм некадърник. Добре де, и аз си задавах същия въпрос. Винаги предполагам най-лошото. Така си пестя неприятните изненади.

След това нещата се пооправиха. Проверих го. Имаше добра репутация. Напълно законна дейност и нито един съдебен иск досега. Той вероятно също ме провери. Не бях лишаван от адвокатски права, не бях съден или уличаван в нарушения на служебната етика. А единственият ми арест за побой беше станал погрешка – нямах представа, че онзи бил полицай.

И тъй, чакахме нашите dos chicas*да си напудрят нослетата или да смръкнат нещо в тях, а аз просто не можех да прогоня баналните мисли за предстоящото дело.

[* Две мацки (исп.) – Б.пр.]

– Роджър, дай да си поговорим за утре. Сефало ще извади на показ вдовицата. Днес зърнах с крайчеца на окото си как я зяпаш. Знам, че е жена за милиони, но щом аз те забелязах, докато се бъхтех с онова пиянде Уоткинс, значи и заседателите не са пропуснали да видят. Може да си направят погрешни изводи – че се чувстваш виновен, задето нейният старец се е гътнал. А това е много по-зле, отколкото да си мислят, че я бройкаш.

– Изобщо не съм я бройкал. Сигурно е станало случайно.

– Да бе. Въпросът е там, че нейните показания ще са много опасни. Всички мъже заседатели биха искали да я набарат за задника, а жените – да я закрилят.

– Добре де, разбрах те.

– Радвам се. Не искам да те тревожа, но хубавата вдовица представлява сериозен проблем. Заради нея заседателите може да забравят всичките ни медицински доводи. Забеляза ли как беше облечена днес? Сива копринена рокля и перлена огърлица. Изискано, но скромно.

Солсбъри се разсмя.

– Да я беше видял с вечерна рокля без гръб.

– Аха – рекох аз. Казвам го винаги, когато не знам какво да отговоря. Много исках Солсбъри да поясни какво има предвид, но той млъкна. След малко запитах: – И откога си моден съветник на мисис Кориган?

– А, това ли? Сигурно съм забравил да ти кажа. Когато Филип взе да ме посещава заради болките в крака и гръбнака, постепенно се сприятелихме. В момента нямах сериозна връзка. Двамата бяха младоженци. Канеха ме на гости – коктейли, забави, вечери, понякога бяхме само тримата.

– Значи познаваш мисис Кориган?

– Мелани ли? Естествено.

– Тъй значи, Мелани!

Той ме изгледа, сякаш питаше какво лошо има в това. Поради липса на отговор, аз отново се захванах с паломилята. Всъщност нямаше нищо лошо. Просто се дразнех, че не съм го научил преди процеса.

След малко се зададоха новите ни приятелки. Очите им лъщяха като прожектори, готови да изхвръкнат навън. Измънках някакво извинение на моята кандидатка, която не се разочарова особено и заби хипнотичен поглед в симпатичния доктор. Зарязах ги – двете разгонени дами и човека, който ми бе поверил кариерата си, но не казваше всичко. Питах се, какво ли още е премълчал?

На вратата спрях и се озърнах. Ресторантът вече бе пълен. Галениците на съдбата прииждаха на тумби и изстискваха лимони в мексиканската си бира – най-модното питие за момента, отлежало горе-долу толкова, колкото да заприлича на бира. Мене ако питат, на лимона мястото му е в чая и толкоз.

Жените вече бяха обсадили Роджър Солсбъри от двете страни. Смееха се и тримата. Обърнах им гръб и се помъчих да мисля за показанията на Мелани Кориган, но вместо това из главата ми все се въртяха догадки каква ли тройка ще образуват в леглото.

3

Вдовицата

– Мисис Кориган, обичате ли съпруга си?

– Обичам го. – Кратка пауза, задавено хълцане, тръпка, навлажнени очи, сетне по изящните скули бликна същински тропически порой. – По-точно, обичах го. Много.

Страхотно изпълнение. Тия неща не се изучават в гимназията. Дан Сефало продължи разпита:

– Липсва ли ви?

Отново подвеждащ въпрос, но само пълен глупак би предизвикал гнева на широката публика, прекъсвайки лигавия сериал с осведомителен бюлетин.

– Много ми липсва. Всеки ден. Толкова много неща споделяхме. Понякога чувам шума на кола по алеята и неволно си мисля: може да е Фил.

А може и да е вестникарчето. Божичко, каква мелодрама. Тя погледна към заседателите, сетне бързо извърна очи, сякаш сърцето й се късаше от спомена. От синята кожена чанта изникна дантелена кърпичка и попи сълзите по големите кафяви очи. Над свидетелския подиум надвисна облак от болка, но в цялата зала най-много страдах аз. Всеки въпрос падаше като стрела и всеки отговор ме пронизваше право в сърцето. Вдовицата изглеждаше великолепно. Гъстата червеникава коса беше отметната назад, за да разкрие страданието, изписано по безупречното й лице. И всичко това – в името на правдата плюс няколко милиончета компенсация за душевните терзания от загубената близост, утеха и радост.

– Разкажете ни за съпруга си, за покойния си съпруг, мисис Кориган. Знам, че темата е болезнена, затова кажете, ако се нуждаете от прекъсване, за да съберете сили.

Сефало протегна ръце към вдовицата и се поклони, сякаш стоеше пред кралска особа. А тя наистина приличаше на кралица с белите си ръкавици и тъмносиньото двуредно костюмче. Може би ръкавиците прикриваха факта, че вече си е сложила яркочервен лак за предстоящите обиколки из нощните клубове. Може би си струваше да я помоля да ги свали, когато дойдеше моят ред за въпроси. Или пък просто да грабна меч и да си направя харакири.

– Не знам откъде да започна – каза тя. – Няма кой знае какво за разказване.

Очевидно знаеше точно откъде да започне. Много ми се искаше да каже: „Докато жена му умираше, той чукаше половината стюардеси в града; натрупа милиони, като подкупваше областните инспектори по териториално планиране; и ако нямаше, високопоставени приятели във Вашингтон, отдавна да са го прибрали на топло, за укриване на данъци.“ Но вместо това тя продължи:

– Фил беше най-всеотдайният човек, когото съм срещала. Ако можехте да видите… ако можехте само да видите как се грижеше за болната си първа жена. – Тя се обърна към заседателите като кинозвезда пред тълпа обожатели. – Мислеше си, че завинаги е загубил способността да обича, но аз съживих нещо в душата му. А за мен той беше всичко – любовник, приятел, дори баща, какъвто никога не бях имала. И да умре тъй жестоко, в разцвета на силите си…

Хитро. Много хитро. Тъй добре разиграно, че изглеждаше напълно естествено. Ето го значи обяснението, защо двайсет и шест годишна жена си хваща мъж на петдесет и пет. От баща се нуждаела и сега го оплаква. Само прескачаше дребния факт, че шампанското гръмнало едва шест седмици след погребението на любимата първа съпруга. Но дръзнех ли да обеля и думичка за това, с мене бе свършено. Виртуозно изпълнение. Дори съдията Ленард я слушаше със затаен дъх. Тази сутрин изглеждаше в отлично настроение, докато обсъждахме календарния график на делото. И как да не е в настроение, след като жаркия му бе докарал тройна печалба – едно към десет и два пъти по едно към пет.

Когато ми предостави свидетелката за разпит, Дан Сефало се хилеше тъй злорадо, че едва не пропуснах да забележа поредните аномалии в облеклото му – ципът на панталона зееше полуотворен, а ризата беше закопчана в илиците на сакото.

Моментът изискваше гениалност. Роджър Солсбъри ме гледаше тъй, сякаш му бях последна надежда. Пристъпих към свидетелския подиум с неуверена усмивка. Все още не бях решил. Зад сълзите долавях кремъчна твърдост и много ми се искаше да я изкарам на бял свят. Но допуснех ли грешката да я докарам до истерични сълзи, заседателите щяха да ме линчуват и да спретнат обезщетение с толкова нули, че да стигне и за самолетоносач. Тя ме гледаше право в очите. Сочните устни изведнъж се свиха решително. Знаех, че има нещо гнило в цялата работа. Но моите хора не бяха успели да го открият за шест месеца и излизах пред съда съвсем бос. Не можех да рискувам.

– Ваша светлост – обърнах се аз към съдията, сякаш търсех неговото одобрение. – Смятам, че ще е непочтено да задържим мисис Кориган на подиума за обсъждане на тази болезнена тема. Защитата няма въпроси.

Отчаян и зарязан от всички, Роджър Солсбъри клюмна на стола си. Дори и в смъртните отделения рядко бях виждал такова униние.

– Много добре – каза Ленард и ме удостои с лека усмивка. – Мистър Сефало, призовете следващия свидетел.

– Ищецът приключи със свидетелите – заяви Дан Сефало, продължавайки да огрява цялата зала с идиотската си усмивка.

– Някакви предложения? – запита съдията.

Пристъпихме към него и той пусна заседателите в обедна почивка.

– Защитата настоява за прекратяване на делото – казах аз, макар че и сам не си вярвах.

– На какви основания, мистър Ласитър? – попита съдията.

– Поради липса на убедителни доказателства, първо – че операцията е довела до аневризъм на аортата, и второ – че смъртта е причинена от въпросния аневризъм.

– Отхвърля се – отсече съдията още преди Сефало да отвори уста. – Свидетелят на ищеца вече даде показания по въпроса. Какво ти става, Джейк, тия работи ги решават съдебните заседатели.

Знаех това. Макар и затънал до уши в тресавище от коктейли и ледена водка, доктор Уоткинс ни бе дал необходимите доказателства – поне колкото да не допусне прекратяване на делото. Правех предложението само за да покажа на съдията по каква линия ще водя защитата. О, доктор Чарлс У. Ригс, колко ми трябваш в момента!

Съдията се озърна из опустяващата зала и махна с ръка да пристъпим още по-близо. После даде знак на секретарката да се пръждосва.

– Говорихте ли за споразумение, момчета?

Разумен въпрос. Ако успееше да ни разкара сега, можеше да виси на хиподрума чак до края на седмицата.

– Ваша светлост, предложихме да покрием обезщетението със застраховката на моя клиент – отвърнах виновно аз. – Точно милион долара, с друго не разполагаме. Ищецът би трябвало да приеме, така ще спести на съда много време и труд.

Сефало поклати глава.

– Според нашите изчисления само загубите от неосъществени доходи на покойника са над три милиона. Да не говорим за душевните страдания на моята клиентка от загубата на скъпия й съпруг.

Съдията се разсмя.

– Дани, както я гледам тази твоя вдовица, май няма да остане задълго без скъп съпруг.

Браво. Много се радвах да го чуя. Може би и съдебните заседатели си мислеха същото. В такъв случай щяха да ни лепнат само три милиона – предостатъчно, за да докарат горкия доктор до просяшка тояга.

Съдията се облегна назад.

– Добре, момчета. Дайте да караме по същество. Дани, казвай последно колко искаш.

– Две и петстотин. Днес. Без отсрочки. В брой.

Съдията вдигна вежди и плъзна длан по голото си теме.

– Браво бе, Дани! Знаех, че не си поплюваш, ама чак пък толкоз… Джейк, ти какво имаш?

Измъкнах празните си джобове и поклатих глава.

– Милион, Ваша светлост, колкото дава застраховката. Клиентът ми е на частна практика само от пет-шест години. Още изплаща дългове. Добре печели, но засега не е натрупал пари. Няма откъде да плати. Пък и изобщо не е виновен.

– Добре, Джейк, но сега сме в почивка, а през второто полувреме ще ти спукат задника от пердах. Нали виждаш накъде е тръгнала работата?

– Още не е свършило първото, Ваша светлост. Изчакайте да си кажа думата пред съда.

– Добре, точно в един започваме с първия ти свидетел.

Заседанието се прекратява.

Той удари с чукчето и глухият звук отекна под гредите на високия таван. Роджър Солсбъри се захлупи на масата като прострелян.

Побързах към коридора и едва не се врязах в хубавата вдовица. Тя не ме забеляза. Стоеше гърди срещу гърди с някаква друга жена. И двете се зъбеха, пламнали от яд като съдия и прогонен играч. Не познавах новодошлата. Беше без грим, с късо подстригана черна коса, чип нос, смугло лице, джинси и маратонки. Може би последната хубава жена в Маями, носеща очила. Масивните рамки от черупка на костенурка й придаваха професорски вид. Езикът, който държеше обаче, едва ли се чува често в студентските аудитории.

– Ти си безогледна пачавра и долна курва. Тепърва има да видим коя от нас ще изхвръкне на улицата!

Вдовицата присви очи. Вече бяха съвсем сухи. Бълваха огън и жупел.

– Махай се, неблагодарна твар, и до довечера да си изнесеш партакешите, инак скапаните ти дрехи ще плуват в залива.

Дан Сефало пристъпи да ги разтърве.

– Мис Кориган, смятам, че е по-добре да си вървите.

А, мис Кориган! Сладкодумната непозната явно бе дъщерята на Филип Кориган от първия брак. Последвах я по коридора.

– Мога ли да ви помогна? – любезно попитах аз.

Мъчех се да не изглеждам като типичен адвокат лешояд, дебнещ да изкара облаги от чуждото нещастие.

Тя свали очилата и ме огледа свирепо. Очите й имаха цвят на силно кафе. Очевидно днес беше готова да сдъвче всеки срещнат. Измери ме от глава до пети и задържа поглед нейде върху реверите ми. Леко разшири ноздри, сякаш излъчвах зловонни изпарения.

– Вие сте адвокатът на онзи доктор, нали?

Изрече го тъй, сякаш ми се полагаше най-малко доживотен затвор.

– Има такова нещо. Видях да спорите с мисис Кориган и просто се чудех дали не ви трябва помощ…

– Защо? Чукате ли я, или само ви се иска?

Тя отново намести очилата върху вирнатото носле и решително се отправи към асансьорите.

– Първото не, второто да – подвикнах след нея аз.

4

Спортната журналистка

Върху бюрото ми се трупаха листчета с телефонни известия. Служебна украса.

Мислиш си, че вселената спира, докато живееш в своя мъничък свят, но не е така. Земята продължава да се върти, независимо дали си на съд, на война, или под скалпела. Или в гроба. Върху гладък сатен в махагонов ковчег – като богатия Филип Кориган, или в залива – като някой спиртосан бездомник.

На влизане в кабинета зърнах най-напред изгледа към крайбрежния булевард, сетне камарата съобщения, на които нямаше да отговоря – изобщо нямах намерение да звъня на адвокати, да се срещам с клиенти и да обсъждам нови дела, докато целият ми свят е събран между четирите стени на съдебна зала 6–1. Край листчетата имаше купчинки молби, писма и докладни записки, грижливи подредени по важност и номерирани с квадратчета жълта хартия. Как ли сме живели преди някой гений да изобрети самозалепващите се листчета? Или преди ксерокса? Преди компютъра, факса, клетъчния телефон? Сигурно светът е бил много по-муден. Адвокатите не са имали кабинети на петдесет и два етажа над Бискайския залив, където сервитьори с бели сака предлагат следобеден чай, а хирурзите не са изкарвали по четиристотин хилядарки годишно, премахвайки шипове от коленете или дискови хернии.

Днес адвокатите бяха станали бизнесмени. За да вдигат хонорарите непрестанно, се съюзяваха с високоплатени сътрудници, оформяха екипи за обслужване на състоятелни клиенти и трупаха печалби от разликата между хонорара и възнаграждението на сътрудника. Докторите пък се бяха превърнали в същински фабрики. Трупаха огромни пенсионни фондове, закупуваха сгради и ги даваха под наем, влагаха капитали в лаборатории и апаратура за милиони, докарваха си от инвестиции и амортизационни отстъпки много повече, отколкото им плащаха пациентите.

Може би напоследък лекарите толкова задълбаваха в борсовите дела, че изобщо не ставаха за хирурзи. Може би алчността на адвокатите допринасяше още повече за кризата в здравеопазването. Но пък, от друга страна, кой би отрекъл, че от време на време скалпелът просто се отплесва или умореният поглед пропуска да забележи тумора? Как го бе казал старият Чарли Ригс, когато за пръв път прегледа документацията по делото Солсбъри? Errare human est.В превод от латински: – _Човешко е да се греши._ Вярно, но съдебните заседатели рядко прощават.

Грабнах първия лист от камара номер едно. Беше се обаждала баба Ласитър. Само дано не я бяха прибрали отново в участъка. Баба ми живееше на островчето Исламорада от архипелага Флорида Кийс. От нея съм научил всичко за риболова плюс доста неща за принципите и благоприличието. Тя беше сред първите, които вдигнаха глас срещу безогледното строителство, съсипващо крехката природа по островите. Когато приказките не помогнаха, тя напои до припадък местния каналджия Върджил Тигпен и взе назаем неговата цистерна. По някаква странна случайност цистерната току-що бе изсмукала съдържанието на бабината септична яма плюс още пет-шест в квартала. Баба я откара право насред тълпата високопоставени гости за тържественото откриване на „Пеликан Пойнт“ – адски грозен жилищен блок върху проядени от солта бетонни подпори, който рано или късно щеше да рухне в тинестите плитчини около Кий Ларго. Докато разни банкери, адвокати, предприемачи и политици гледаха със зяпнали уста, а камерите бръмчаха, баба изрева: „Да ви сера на фасона“. После изсипа пет хиляди литра говна върху шведската маса.

Съдията й лепна условна присъда плюс сто часа общественополезен труд. Тя изпълни заръката му, като ходеше да гощава с домашно уиски старците от близкия дом за флотски ветерани.

Обадих й се. Нямаше нищо сериозно – просто скучаеше и взе да ми разправя за прилива. Следващото листче беше изписано с неповторимо грозния почерк на моята секретарка Синди.

Отвъд реката

дочух гласа.

Tempus Fugit*рече докторът в девет часа.

[* Времето лети (лат.) – Б.пр.]

Докато се чудех каква е тази щуротия, през открехнатата врата надникна глава, украсена с безброй стегнати оранжевокестеняви къдрици. Според мен тоя цвят хич не се връзваше с цикламени сенки за очи, но пък беше в тон с червилото. Ако сложеше още малко по-ярко червило, нощем можеха спокойно да я използват за пътен знак.

– Синди, какво е това тук?

– Хайку, el jefe*.

[* Шефе (исп.) – Б.пр.]

– Кой?

– Аз.

– Какво „аз“?

– Аз пиша хайку – обясни тя със смях. – Това е японско стихотворение от три реда, без разните му там разбити сърца. Просто описва човешки преживявания и впечатления от природата.

– А какво означава в случая?

– Стига бе, шефе, Дъртият смотаняк Чарли Ригс ще дава показания пред съда утре в девет сутринта. Ще обясни на всеослушание от какво се е гътнал онзи богат гадняр Фил Кориган.

– Добре, той ни е най-надеждният свидетел.

– Знам ли… – промърмори Синди, размотавайки с пръст една от стегнатите къдрици. Ако някой комар допуснеше глупостта да навлезе в косата й, нямаше да излезе жив. – Имам лошо предчувствие за това дело. Твоят доктор Солсбъри гледа като побъркан.

– Всички мъже те гледат така, Синди. Опитай да носиш сутиен.

– Аз пък мислех, че изобщо не си забелязал.

– Трудно е да не се забележи, когато надуят повечко климатика и стане като в хладилник. Хайде сега малко да ми помогнеш, Синди. Имаме ли нещо за дъщерята на Кориган от първия брак?

– Ще се намери.

Синди не беше чак толкова вятърничава, колкото изглеждаше. Знаеше как да побърква мъжете с налудничав грим, кръшна походка и лукава усмивка, но под всичко това се криеше остър ум, съчетан с богат уличен опит – твърде необичайна комбинация.

– Сюзън Кориган – каза Синди, без да поглежда в папката. – Възраст – около трийсет години, завършила колеж с отличие, след това специализирала журналистика в Северозападния университет. Спортна журналистка в „Хералд“.

– Ти си невероятна – възкликнах аз напълно искрено.

– Включително и там, където не подозираш.

Премълчах – не ми се нагазваше в опасни води. После трепнах.

– Чакай малко. Точно така, Сюзън Кориган. Цитирам по памет: първата жена в съблекалнята на „Делфините“.

Грабнах вчерашния вестник, който събираше прах в кошчето до бюрото. Открих статията, отпечатана на първо място в спортния отдел под заглавие: „«Делфините» закъсват? Травми провалят нападението.“

От Сюзън Кориган

спортен коментатор на „Хералд“

В този отбор, където всеки полузащитник се смята за цар, нещо е станало с дворцовата стража.

И дворецът се мъчи да закрепи положението. Дворецът залага на центъра.

„_Ужасни работи стават с нашето нападение през последните три седмици_ – заяви вчера треньорът на «Делфините» Дон Шула. – _Почне ли се веднъж, травмите валят една подир друга._“

Точно така, Сюзън Кориган. Спечели си слава, като играеше тенис срещу Мартина, спринтираше срещу Фло-Джо и накрая стана спортна журналистка. Бях чел нейни статии. Язвителни и забавни. При днешната среща бях видял само язвителната страна.

– Какво общо има тя с делото Солсбъри? – попита Синди.

– Нямам представа. Но под сълзите и белите ръкавици на втората мисис Кориган се спотайва нещо и Сюзън го знае.

– Как изглежда? Сигурно като войнствена амазонка.

– Не бих казал. Умерено симпатична. Дълги крака, къса черна коса като на Дороти Хамил, очила. Чиста и свежа като планински въздух. Нищо скандално.

Синди се разсмя.

– Май не е от твоя тип.

– А, пропуснах още нещо. Заговори ли, не си поплюва.

– Виж, това вече е обнадеждаващо.

– Синди, интересувам се само по служба.

– Че кога е било другояче?

Тренировката беше към края си и на полето имаше само неколцина играчи. Загрята от слънцето трева, чист мирис на пръст в късния следобед. Отминаваше един от онези дни, когато е истинско престъпление да се свираш в кантора или съдебна зала. Тропическа зима. Ясно небе, температури над двайсет градуса, лек ветрец откъм североизток. Над малкото студентско градче, където се провеждаше тренировката на „Делфините“, въздухът бе чист и, гледайки откритите простори наоколо, имах чувството, че съм попаднал в съвсем друг свят, далеч от малолетните джебчии и останалата престъпна пасмина на Маями.

Забелязах Сюзън Кориган край страничната линия. Облечена със сив памучен анцуг и маратонки, тя сякаш броеше кои от играчите все още имат сили да се дотътрят до съблекалнята. В задния джоб на анцуга носеше репортерски бележник, а химикалката стърчеше като торпедо от черната й коса. Делово момиче. На терена пред нея бяха останали само полузащитниците и прехващачите – бързаха да потренират още малко, преди да се стъмни. На съседното поле някакво самотно хлапе отработваше шутове.

– Сюзън – подвикнах аз, когато се приближих на няколко метра.

Тя се обърна с въпросителна усмивка. Щом ме видя, от усмивката не остана и помен. Отново прикова поглед в терена. Попитах я дали чака някого. Вместо отговор, тя се вторачи в белите линии. Заинтересувах се кой играч й харесва най-много. Никакъв отговор. Стоях и се любувах на профила й. Биваше си го.

Тя отново се завъртя към мен и ми отправи през дебелите очила любопитен, но и малко раздразнен поглед, сякаш бе открила в супата си някакво интересно насекомо.

– Защо смятате, че съм длъжна да ви помагам?

– Защото нямате никакъв интерес да помагате на Мелани Кориган. Защото знаете за нея нещо, което би помогнало на един невинен лекар да спаси кариерата си. Защото ви харесва прическата ми.

– Май сте по-тъп, отколкото изглеждате – изсъска тя.

– За комплимент ли да го смятам?

– Вие сте безнадежден.

Свикнал съм да търпя унижения. Съдиите непрекъснато ме тормозят. Както и други изтъкнати личности, например оберкелнерът в ресторант „Бал Харбър“, който следи клиентите да не носят обувки на бос крак. Но сега беше различно. Огледах я – млада, свежа жена с памучен анцуг, който не успяваше да прикрие нейното атлетично, но много женствено тяло. Направих физиономия на разкаян негодник. Тя отново ми врътна гръб. Дан Марино подаваше къси пасове на Марк Дюпър и Марк Клейтън. Макар че всеки пас пристигаше със свирепа скорост, те поемаха топката съвършено безшумно.

– Меки длани – промърмори замислено Сюзън Кориган.

– Бива си ги момчетата, но за мен Пол Уорфийлд си остава върхът – казах аз. – Движеше се като руски балетист. Да го спреш беше все едно да гониш вятъра.

– Изглежда, знаете за футбола повече, отколкото за клиента си.

Погледнах я с недоумение и тя продължи:

– Значи все още не разбирате. Не знаете истината.

– Какво да разбирам? Вижте, заел съм се да защитавам човек, обвинен в професионална небрежност. Не знам каква е истината. Рядко я знам. Просто взимам фактите – доколкото успея да ги събера от разни мошеници – и изсипвам всичко накуп пред съдебните заседатели. Не се знае какво ще чуят, какво ще запомнят или какво ще ги засегне. Не се знае защо ще решат едно или друго. Могат да спасят от бесилото невинен човек, а могат и да го вкарат в гроба. Могат да съсипват човешки съдби и кариери, затова се тревожа за Роджър Солсбъри.