Текст книги "Дълга целувка за сбогом"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 16 страниц)

– Няма нищо – каза баба. – И бездруго ми заемаше много място в хладилника.

– Какво става? – попитах аз.

– Открих дъските, които е натрошил Серхио в Конгресния център – обясни Чарли. – Лесна работа. Демонстрацията е била малко след обяд. Чамовите дъски лежаха в боклука почти в същия ред, както са били на сцената. Сметнах за логично да предположа, че най-горната е най-гладко строшена.

– Естествено – кимнах аз.

Баба отби по Дъглас Роуд, после зави надясно към центъра. По това време движението би трябвало да поотслабне, но нямаше такова нещо. Да се чудиш какво правят тия хора – компания ли си търсят или карат нощна смяна.

– При огледа установих, че горната дъска е намазана с нещо лепкаво. Отнесох я в лабораторията на доктор Калън и той потвърди подозренията ми. – Clostridium botulinum, и то твърде солидна доза.

– Онова, дето причинява хранителните отравяния – казах аз.

– Същото – потвърди Чарли.

– Серхио да не е ял дъски на закуска?

– Не, само ги е ударил с порязана ръка, нали помниш плочките в съда. И да не беше порязана, ожулването от дъските сигурно щеше да е достатъчно, за да проникне токсинът в кръвта. А с незаздравяла рана и без превръзка, защото Серхио не искал да проявява слабост – поразпитах няколко души – вратата направо си е била отворена за токсина.

– И мислиш, че Роджър Солсбъри е скроил цялата работа? – попитах аз.

– Химическите компании продават токсина на болници и лаборатории за изследователски цели. Един лекар лесно може да си поръча известно количество.

Поклатих глава.

– Не знам, Чарли. Някакво си петънце върху дъска да убие човек…

– Това е навярно най-отровното вещество, което познаваме. Хиляда молекули ботулинов токсин убиват бик. Знаеш ли колко малка е молекулата?

Горе-долу колкото сивото вещество в мозъка ми, помислих аз. Как можах да повярвам на Роджър Солсбъри! Но все още не бях готов да се откажа от него.

– Може би Роджър ще ни даде обяснение – подхвърлих аз, макар че сам не си вярвах.

– Скоро ще разберем – каза Чарли.

Стигнахме до кръстовището на Дикси и Маями Авеню. Баба извъртя своя самолетоносач през трите западни платна на Дикси и поехме на север под моста за Кий Бискейн. Къщата на Роджър беше отдясно, сред групичка достолепни стари дървета.

– Какво общо има онази приятелка отзад?

Чарли въздъхна.

– Ако ти покажа задника й, ще разбереш.

– Инжекция?

– Да, според мен от стандартна спринцовка.

– Чакай малко, Чарли. Успокой топката. Тя е умряла в болница. Може да е било нещо успокояващо, упойка или кой знае още какво.

– Може. Не съм гледал в болничните архиви.

– И не си правил проби за сукцинилхолин или други лекарства?

– Вярно.

– Значи нямаш доказателства?

– Още веднъж вярно. Винаги те е бивало да разпитваш свидетели.

– Без доказателства как ще обвиниш Роджър в убийството на Силвия Кориган?

– Спокойно, Джейк. Не съм тръгнал да обвинявам. Но отдавна се занимавам с тази работа. Имам предчувствие, това е.

– Предчувствие! Чарли, ти си учен, аз съм адвокат. Ти работиш с медицински вероятности, а аз – с доказателства. И сега ни караш да размотаваме труп заради някакво си предчувствие. Просто не мога да повярвам.

Когато не си доспя, ставам груб дори към приятели.

– Онова, което вярваме – каза Чарли, – често няма нищо общо с истината. Deceptio visus*. Вероятно донякъде доверието в клиента е здравословно. Но оттам нататък почва да те заслепява.

[* Зрителна измама лат. – Б.пр.]

Завъртях се към него. Силвия Кориган клюмна напред и опря в рамото ми чело, омекнало като кифла под дъжда. Облъхна ме мирис на развалена риба.

– Дори и да си признае, не мога да ида при Соколов.

Адвокатската тайна го забранява.

– Да, забранява ти да разкажеш на властите за минали престъпления. Но ако имаш основания да предполагаш, че пак ще убие, задълженията ти стават съвсем различни.

– Има ли още кого да убива?

– Разбира се. Онази, която го е направила убиец.

Мълния проряза небето и гръмотевицата последва почти веднага. Бурята наближаваше. Разсмях се мрачно.

– Мислиш, че Роджър ще убие Мелани Кориган. Ако си прав, защо да го спирам? Може дори да му помогна.

– Не, няма да го направиш. Познавам те, Джейк. Знам в какви закони вярваш. Те не са изписани никъде, освен върху лицето ти. Ти си един от последните порядъчни хора. Ти си момче, търсещо паднали пиленца под гнездата.

– Да бе. Един голям бойскаут.

– Никога няма да го признаеш. Надянал си маската на студен, безразличен самотник, но аз те познавам по-добре от самия теб.

Отново нададох същия безжизнен смях.

– Страхотен касапин си, Чарли, но от характери не разбираш и бъкел.

– Добре. Не сме дошли да спасяваме Мелани Кориган или когото и да било. Просто търсим истината. Ще помогнеш ли?

По стъклото се посипаха едри капки, предвестници на пороя. Баба намали скоростта, после рязко натисна спирачките и протритите гуми на кадилака изскърцаха пред дома на Роджър.

– Кажи ми какво да сторя – примирено попитах аз.

– Бъди груб – нареди Чарли. – Той се пропуква. Убийството на Серхио беше нелепа, налудничава постъпка. Той плаче тайно, може би от чувството за вина или от срам, кой знае? Иска да бъде заловен. Но най-напред ще отрича. Той ти вярва, уважава те. Само ти можеш да го направиш.

Къщата беше от онези модерни приумици – шест бетонни куба, съединени под странни ъгли, стена от стъклени тухли около вътрешното дворче и сума ти прожектори на покрива. Натиснах звънеца и зачаках. Три и половина след полунощ. По нечаканите нощни гости в Маями обикновено пускат кучетата или откриват огън с автоматично оръжие.

Мина доста време, докато от домофона изпращя сънлив глас:

– Да?

– Роджър, обажда се Джейк. Извинявай, че те събуждам. Имам страхотни новини. Соколов оттегля обвинението. Всичко свърши.

Тишина. После той каза:

– Чудесно. Обади ми се утре сутрин.

– Не мога. Това не е всичко. Трябва да поговорим.

– Минутка.

Всъщност минутките бяха около пет. Влажна, гореща нощ. Откъм двора леха пурпурен жасмин ни облъхваше с аромата си, а дъждът плющеше наоколо.

Най-сетне Роджър изцъкли око през шпионката. Бързо се отдръпнах настрани. Можех и да не бързам толкова. Цяла вечност мина, докато Роджър отключи всички ключалки, дръпна резетата, откачи веригите и набра номера на алармената система. Когато отвори тежката врата, върху плетения стол на площадката седеше гостенка с клюмнала настрани глава, отправила насреща му мъртвешки поглед под зловещата жълтеникава светлина на външната лампа. Над нас изтрещя светкавица.

Роджър изхърка задавено. Видях го как се свлече върху мексиканските плочки в антрето. Стомахът ми се сви, когато той се хвана за гърлото, изхърка още веднъж и повърна. Остана да лежи, докато тримата влизахме покрай него. Силвия Кориган не пожела да ни придружи.

– Защо постъпваш така с мен, Джейк? – изхленчи Роджър, и се надигна.

Чарли го бутна към едно канапе с ръждивочервена кожена тапицерия. Баба намери кърпа и му помогна да се избърше. Той седеше по черен копринен халат, стъпил с боси нозе на пода, и ме гледаше безжизнено. Симпатичното му лице бе посивяло.

– Джейк, ти си ми адвокат и приятел. Защо?

– Вече не съм нито едното, нито другото.

– Джейк…

– Защо уби Силвия Кориган?

Главата му хлътна в раменете.

– Че защо да я убивам?

– Много просто. Защото Мелани те е помолила. Тя самата почти ми го каза. Когато я попитах защо някой би откраднал трупа на Силвия Кориган, рече да питам теб. Тогава не разбрах, но сега вече знам.

Той издаде някакъв животински звук – наполовина смях наполовина ридание.

– Не съм убиец. Ти сам го каза на първото дело. Божичко, беше страхотен. Аз съм лечител. Дал съм клетва. Да не давам смъртоносно лекарство, да не вредя…

– Ти наруши клетвата, Роджър. Изневери й. Заради жена. Ти уби Силвия, Филип и Серхио.

– Не съм убил Филип – тихо каза той.

Там, откъдето идвам, това се нарича самопризнание. Двама от тримата. Спомних си какво бе казал онази вечер на верандата. _Не съм убил Филип! Той е единственият човек, когото не бих убил._

Роджър подпря лакти на коленете си, отпусна глава между тях и започна да се люлее напред-назад. Когато я надигна отново, беше зяпнал и очите му трескаво шареха наоколо. Той изви глава настрани и погледна към мен, или по-скоро през мен, а умът му се рееше нейде отвъд Андромеда. От този поглед в стаята лъхна студ. Дори Силвия Кориган би се изплашила, ако го видеше.

После очите му се избистриха. Гласът на предишния Роджър Солсбъри изрече спокойно:

– Джейк, помниш ли какво ми каза, когато се срещнахме за пръв път в кабинета ти?

Имам добра памет, но не желаех да си припомням.

– Сигурно, че не ме биваше за нападател.

– Не, че вечно търсиш добрите момчета и не можеш да ги намериш. Аз ти се възхищавах, исках да ме харесваш, да ми станеш приятел. Исках да съм от добрите момчета.

Каза го печално и примирено. Знаеше, че всичко е свършило.

– Не съм убил Филип – повтори Роджър. – Не бива да вярваш на онази свиня Серхио. – Той се озъби и изрече с глас на кубински разбойник: – Онзи беше. Той е по инжекциите.

Размърда палец над въображаемото бутало на въображаема спринцовка точно като Серхио в съда и изведнъж аз открих липсващото парче от мозайката. Там, където си беше през цялото време – във видеозаписа. Онази следа върху тялото на Силвия Кориган можеше да е от най-обикновена инжекция в болницата преди смъртта й. Но не беше.

О, Сюзън Кориган, била си толкова права. Аз съм по-тъп, отколкото изглеждам.

Подпрях длани на коленете си и приведох лице към Роджър. Разговор насаме. Исках да го погледна в очите. Около него се носеше кисел мирис на пот и повръщано.

– Роджър, вече знам всичко. Ти ме излъга за запознанството с Филип Кориган. Каза, че било след смъртта на жена му. Не искаше да говориш на тази тема, дърпаше се като от огън. Но ми каза истината за сукцинилхолина. Имал си го две години преди да умре Филип. Наистина си съкратил с него мъките на старото си куче. И на една стара жена, за която забрави да споменеш. Ти си убил Силвия Кориган и още преди да увехнат цветята върху гроба, четиримата вече се забавлявате на „Кори“.

Ти, Филип, Мелани и онзи урод. Празнично пътешествие. Филип си играе на режисьор. Ти си играеш с Мелани на чичо доктор. След прегледа я потупваш по задника. Поне така изглежда на записа, защото не държиш нищо. Мелани смята, че си изпаднал в истерия. Филип Кориган едва не изпуска камерата от смях. А всъщност се перчиш, показваш им как си убил Силвия.

Той се взираше в пустотата и лицето му не изразяваше нищо – нито радост, нито болка. Чарли ми кимна, значи добре разигравах картите. Баба бе открила кристална гарафа с портвайн и грамаден бокал. Най-приятното средство да прогони печал и скръб.

– Само едно не ми е ясно – продължих аз, – дали сте го планирали от самото начало. Убивате Силвия, Мелани се омъжва за Филип. Изчаквате, колкото се полага, после пращаш и него на оня свят.

– Никога не бих убил Филип – прошепна той. – Филип ми беше приятел. Никога не съм имал приятели. Филип ме научи да споделям Мелани. Не съм и сънувал, че бих могъл да го сторя. Но Мелани искаше той…

– Да умре – довърших аз. – Тя иска Филип да умре. Ти се разкъсваш. Между жената, на която никога не си отказвал, и приятеля, за когото копнееш. Тя ти казва да го убиеш. Ти обещаваш. Както предния път. Но не искаш.

– Не можех – глухо избъбри той, сякаш езикът му беше подпухнал от жажда. – Филип споделяше с мен най-скъпото си. Гледах го как лежи в болницата, знаех какво иска онази жена, но не можех…

Той млъкна и пак се унесе в незнайни мисли. Аз продължих разказа.

– Изскачаш с куфарчето от болничната стая. Сестра Инграм те забелязва. Слизаш по стълбището до фоайето. Твоите приятели Серхио и Мелани чакат добрата вест. Но няма никаква вест. Мелани е бясна. Серхио сигурно те нарича cobarde, страхливец. Много е доволен – ти страдаш, а той може да стане герой. Даваш му куфарчето и той го пъхва под якето. Мелани тръгва с него, за да замаже нещата, ако го забележат. Но той е нервен. Тая работа не е като да си инжектира стероиди. Трябва да извърши убийство, а отвън седи медицинска сестра. Прибързва и забравя да напълни спринцовката. Или я напълва, но разплисква лекарството навсякъде, само не и във Филип Кориган. Забива иглата на сухо. За негов късмет и за беда на Филип Кориган има и друг начин да убиеш легнал човек. _Икен хисацу._ Убива го, вероятно със саблен удар. Мелани запазва куфарчето с шишенцето и спринцовките. Ти не желаеш повече да го виждаш. И не го виждаш, докато не се появява тук.

Той мълчеше. Какво ли би казал Чарли? Cum tacent clamant*. Мълчанието е признание за вина. Не в съда, разбира се, само в човешките отношения. Роджър се разтресе, обгърна с ръце раменете си и стисна, сякаш бе готов да се разцепи на две. Очите му ту се замъгляваха, ту се избистряха, играеха като из мътна мараня над брега, гледан откъм морето.

[* С мълчанието си викат лат. – Б.пр.]

– Знаел си, че е Серхио – казах аз. – Защо не ми каза?

Той размърда беззвучно устни. Опита отново.

– Защото заплашваха да разкажат на Соколов за Силвия. След скандала в съда решиха, че съм ти казал за удара. Иначе как си се сетил?

Чарли се усмихна едва забележимо.

– Защо уби Серхио? – попитах аз.

– Той не спираше да ме заплашва. Ще кажа на ченгетата това, ще им кажа онова, ще ти сплескам главата.

Говореше напевно, като малко дете. Сменяше ролите една след друга.

Сграбчих го за раменете.

– Кой уби Сюзън?

– Серхио. С отровна риба или нещо подобно. Мелани го накара. Сама ми разказа, смееше се.

Говореше тъй спокойно. Една жена мъртва, друга се смее. Гледах как Роджър се разпада и яростта ми бавно изгасваше. Вече знаех кой и как. Удържах думата си пред Сюзън. Серхио беше мъртъв. Оставаше само да заглуша смеха на Мелани. Мелани Кориган, изворът на злото. Три убийства, две извършени от Серхио по заръка на Мелани. Едно от Роджър, пак по нейно нареждане.

Оставих Роджър и поговорих с Чарли. Той щеше да откара баба до моята къща. Аз оставах да спя при Роджър на канапето.

Роджър извърна към мен очи като бездънни ями.

– Ще ми помогнеш ли пак, Джейк? Както миналия път. Нали знаеш, все ме обвиняват несправедливо.

Не знаех какво да кажа. Но Чарли знаеше.

– Ще ти помогнем – каза той. – Познавам един много добър лекар. Утре сутрин ще му се обадя.

Чарли и баба излязоха, натовариха Силвия Кориган в багажника на кадилака и потеглиха.

Роджър ме гледаше. Едва осъзнаваше какво става. Казах му, че ще го сложа да си легне. Той не се съгласи, но и не възрази, просто стана, когато го дръпнах и тръгна накъдето го поведох. Изглеждаше някак смален. Слаб и изчерпан. Босите му нозе се тътреха по плочките. Седнах на стол до леглото и го гледах, докато заспа. Помислих си, че отровата вече е изцедена от него. Оставаше само празна човешка обвивка, без воля и без оръжие. Неспособна да стори зло.

30

Страхотни ръце

Събудих се както винаги в шест без петнайсет. Уморен, но с ясен ум. Усещах в стаята нещо странно. Има някакво шесто чувство, което ни подсказва промените. Някой е минал през пространството около нас. Нашите сензори – чувствителни като наблюдателни спътници – засичат невидимото движение.

Разгънах се, станах от канапето и проверих в спалнята.

От Роджър нямаше и следа.

Чаршафите още бяха топли. Къщата – празна. Надникнах в гаража. Поршето го нямаше.

Обадих се у дома и събудих Чарли, който сигурно делеше леглото с баба. Той каза спокойно:

– Отивам в дома на Кориган. Ти стой там, за в случай, че се върне.

Не вярвах да се върне. Едва ли беше отишъл до денонощния магазин за плодов сок и яйца. След двайсет минути Чарли ми се обади от уличен телефон. В къщата на Кориган нямало никого.

Поръчах такси. В Маями това е като лотария. Шофьорите идват от разни карибски островчета с по едно крайбрежно шосе и една планинска пътека. Просто не могат да се оправят с адресите. Позвъних в кабинета на Роджър и оставих съобщение на телефонния секретар. Не се надявах на отговор и бях прав. Нито обаждане, нито такси. След двайсет и пет минути излязох.

Побягнах по Маями Авеню надолу към магистралата за Кий Бискейн, после завих надясно по Корал Уей. Асфалтът още бе хлъзгав от снощния дъжд. Кабинетът на Роджър се намираше на улица Хиралда в Корал Гейбълс. Някъде около осем километра. Нямам нищо против атлетиката, но в момента не разполагах с време.

Озъртах се към минаващите коли. Повечето ме заобикаляха отдалече, две-три се опитаха да ме блъснат. Нямаше кандидати за компанията на здравеняк с мрачна физиономия и потна сива тениска. На последните двеста метра би трябвало да намаля темпото, но аз се опитах да наваксам. Със спринт. Краката едва ме държаха, сърцето ми блъскаше лудо. Стар бях вече за маратонски изпълнения.

Черното порше турбо на Роджър блестеше отзад на паркинга. До него беше зеленият ягуар на Мелани. Добре. Значи Мелани бе дошла доброволно, сигурно след обаждане на Роджър. Докато тичах насам, през цялото време си я представях в багажника. Но може би Чарли Ригс грешеше. Може би Роджър нямаше намерение да убива Мелани, а само искаше пак да си поиграят на чичо доктор. Само че Чарли никога не грешеше.

Прегънах се с ръце на кръста и жадно поех глътка кислород. Все едно дишах през мокра хавлия. Беше една от онези влажни утрини без въздух и без полъх откъм океана, докато слънцето не нагрее земята.

Кабинетът представляваше белосана едноетажна къщичка с оранжев керемиден покрив. От трийсетте години. Мнозина доктори и адвокати са минали по този път. Напускат небостъргачите в центъра, борят се за успех и независимост. На паркинга нямаше други коли. Нямаше и да има, събота е почивен ден.

Задната врата беше заключена. Предната също. От един затъмнен страничен прозорец стърчеше климатик. Къщата беше прекалено стара за централно охлаждане. Опитах да отворя прозореца. Никакъв шанс. Отблъснах се с омекнали колене, ударих едно рамо на климатика и той падна вътре върху някаква маса. Изчаках малко. Никакви звуци. Пролазих през отвора. Рентгенов кабинет. Тъмен.

Отворих вътрешната врата и се озовах в коридор, водещ към стаята за прегледи. Повлякох се към другата страна на къщата покрай личния кабинет на Роджър, архивата, стаичката на счетоводителя и накрая стигнах до манипулационната. Изпод вратата се процеждаше светлина. Пристъпих напред, слушайки собственото си тежко дишане. Вътре бръмчеше климатик, чуваха се приглушени гласове. Мъжки и женски. Нормални, без закани и писъци.

Открехнах вратата и тихо се вмъкнах. Роджър беше по зелена престилка, опръскана с бяло. По голите му ръце лепнеше гипс. Топеше руло марля в легенче с вода. Марлята незабавно ставаше лепкава, водата се смесваше с гипса по нея. Роджър внимателно омота подгизналата превръзка около лявата ръка на Мелани Кориган. Приглади марлята със здравите си, спокойни ръце, намести я, за да не остане нито гънка. После натопи още една превръзка и продължи.

Тя лежеше на масата за прегледи с разперени ръце и крака. Двата крака вече бяха гипсирани от глезена до бедрото, върху дясната ръка тежеше гипс от китката до рамото. Беше само по миниатюрно бяло долнище от бикини. Гърдите й се повдигаха и отпускаха при всяко вдишване.

– Здрасти, Джейк – каза Роджър почти без да ме поглежда. – Не исках да те будя. Мелани е чудесна в бяло, не мислиш ли?

Тя се усмихна порочно. Червеникавокестенявата коса падаше по раменете й. Не беше сресана. Роджър сигурно я бе вдигнал от леглото за сутрешна визитация. По гърдите й имаше малки лунички. Не беше гримирана и навярно изглеждаше както преди десет години, когато Роджър я срещнал в онази мизерна дупка.

– Искаш ли да се позабавляваме? – Мелани плъзна език по долната си устна. – Харесвам потните мъже.

– Хубавка е, нали? – гордо попита Роджър. – Знаеш ли, някога бях ревнив. Но Филип ме промени. Научи ме. Каквото тя дава на някого, не е взето от мен. Така казваше. Беше велик човек.

Мелани Кориган се разсмя и гърдите й заподскачаха, но ръцете и краката останаха приковани към масата под тежестта на гипса.

– Родж е сантиментален – каза презрително тя.

Роджър продължаваше да топи превръзката. После я изстиска.

– Виж тия гипсове – подкани ме той. – Гладки са, а?

– Добра работа.

– Страхотни ръце – обади се Мелани. – Това иска да му кажеш. Страхотни ръце.

– Имаш страхотни ръце, Роджър – казах аз.

– Благодаря, Джейк. Винаги си ми имал доверие. Знаеше, че не съм сбъркал с форцепса. В никакъв случай.

Той се приведе над съседната маса и взе малък инструмент от блестяща стомана. Форцепсът. Повъртя го в едната ръка, прехвърли го в другата и продължи така – напред-назад, без да поглежда. Страхотни ръце.

Роджър остави инструмента до пет – шест други с най-различни размери – от съвсем миниатюрен до костния форцепс, който приличаше на железарски клещи. Приглади последната превръзка и започна да си бърше ръцете.

– Побързай – нареди Мелани. – Студено е като в задника на вещица. Хей, Ласитър, искаш ли да си пръв?

Роджър остави кърпата и каза:

– Ако искаш, направи го, Джейк.

Очите му се рееха нейде отвъд Марс.

– Родж, кълна се, че ако не побързаш, ще ти опикая масата – каза Мелани. – Готов ли си, или да ти приказвам мръсотии. Давай червейчето насам.

Роджър развърза бикините и ги остави на стола.

– Така е по-добре – разсмя се тя. – Давай по-бързо, че ми замръзнаха циците.

Роджър ме погледна.

– Джейк, ти си ми приятел, като Филип. Ако желаеш, твоя е.

– Друг път, Роджър.

– Няма да има друг път – глухо изрече той.

Побиха ме тръпки. Може би просто от студения полъх на климатика по разгорещеното ми тяло. Или защото знаех. Сигурно беше изписано по лицето ми. Мелани се усмихна съблазнително.

– Не бой се, Ласитър. Само си приказва. От две години не сме се чукали нито веднъж, без да заплаши, че ще ме очисти.

– Само че този път е вярно – каза Роджър.

Тя се разсмя. Аз не.

Мелани се ухили насреща ми.

– Какво ти става, Ласитър? Страхуваш се, че ще ме убие? Той убива само бабички.

– А ти кого убиваш? – попитах аз.

– Никого, умнико. Имам си приятели, дето само дебнат да ми направят услуга.

– Грешиш за Роджър – казах аз. Тя ме погледна озадачено. Не й беше разказал. Нищо чудно, че се чувстваше тъй спокойна. Мислеше си, че има работа с предишния Роджър, послушното домашно кученце. – Роджър убива не само бабички. И много го бива да измисля оригинални начини. Болезнени.

Тя все още не схващаше.

– Къде е приятелчето ти Серхио? – попитах аз.

Исках да разбере, да усети вкуса на страха.

– Троши дъски в Маями Бийч – каза тя, но в гласа й звучеше съмнение.

– Грешка. Жестока грешка. Моргата е отсам залива.

Тя стрелна очи към Роджър, който мълчаливо опипваше гипсовите превръзки. После погледна мен, търсейки помощ. Не помръднах. Можех да го спра всеки момент. Бях по-едър и по-силен от Роджър, пък и умът му се рееше някъде из скалите на астероидния пояс. Той стоеше с гръб към мен, без да ме забелязва. Един удар в бъбреците и готово.

Можех, но защо? Грешно ме преценяваш, скъпи Чарли Ригс. Искам я мъртва. Да спра ли Роджър?

_Защо да го спирам?_

Без да ми обръща внимание, Роджър стоеше и я гледаше. Очите му ту се изцъкляха, ту пак се избистряха. Разви ново руло марля, натопи го в легена и го шляпна върху слабините на Мелани Кориган.

– Хей, не ми трябва девствен пояс – каза тя с леко изтънял глас.

Той бавно размота още марля, намокри я, вдигна я леко, после я омота около горния край на бедрото и през слабините. Приглади гипса.

– Прилича на кукличка, нали, Джейк?

Нова превръзка, после още една и двата гипса около краката се съединиха. Мелани опита да се размърда, но тежестта не й позволяваше.

После Роджър извади от чекмеджето бял найлонов чорап, пристъпи до края на масата, приглади косата на Мелани и надяна чорапа върху главата й.

– Така гипсът ляга по-гладко – обясни той.

– Стига си се будалкал, Родж – извика тя, засмуквайки чорапа при всяко вдишване. – Не е смешно.

Гласът й бе изтънял още повече, започваше да се страхува.

Роджър сложи памучен тампон върху устата й, но тя тръсна глава и памукът падна на пода. Той сякаш не забеляза. Натопи още едно руло, изчака малко, после започна да го омотава около устата. Дори през чорапа видях какво има в очите й.

Осъзнаване. Ужас.

Взирах се в този поглед, поглъщах го. Исках да го запомня. Сюзън бе мъртва заради нея, а сега и тя знаеше какво я чака. Ужасът на разбирането навярно бе по-страшен от самата болка.

Тя започна да плюе и се разкашля. Лепкавата каша не мръдваше, покриваше половината й уста. Мелани жадно вдъхна през носа и извика нещо неясно.

– Лашта, хомош.

_Ласитър, помощ._

Този път Роджър приготви по-дълго парче и го преметна два пъти около главата, закривайки носа и устата. Тя заподскача нагоре-надолу, непроизволните тласъци на диафрагмата я повдигаха, дробовете се бореха за въздух. След минута щеше да загуби съзнание. Три минути по-късно – необратими мозъчни изменения. След това…

Тя ме гледаше умолително, устата й мърдаше, издаваше неразбираеми звуци. Страхът изпълваше стаята.

_Защо да го спирам?_

Не знаех. Просто реагирах, както правя обикновено. Без да обмислям. Извърших, каквото ми се струваше правилно, каквото говореше вътрешният глас на някой по-умен от мен, който не желаеше сутрин да се събуждам с писъци, след като съм сънувал как Мелани Кориган посинява под белия гипс.

Пристъпих зад Роджър, сграбчих лявата му ръка и го завъртях. Дясното рамо подскочи и аз разбрах, че замахва, но не очаквах да видя в ръката му големия форцепс. Ръката летеше бързо и мощно. Бях се приготвил да изтърпя един юмрук и да отвърна с такъв удар, че да го просна. Но вместо това трябваше да изтърпя цяла шепа стомана. Форцепсът ме улучи в лявото слепоочие. Безпогрешно.

Във филмите непрекъснато удрят кого ли не по главата. Обикновено – с дръжката на пистолет. Човекът подгъва колене, казва „ох“ и кротко заспива. Нищо подобно. Чуваш гръмотевица, нейде зад очите ти пламват звезди, прорязва те ужасна болка и губиш равновесие. После всичко потъва в сива мъгла.

Не паднах. Залитнах назад из стаята с треперещи крака и почнах да се блъскам в шкафовете като ранен бивол. Роджър беше едновременно отляво, отпред и отдясно. Замахнах като пиян към онзи отпред, но го нямаше там. Той ме блъсна на пода. Закачих ръка зад коляното му и го повалих върху себе си. Ако бях във форма, щях да го смачкам като нищо. Само че не бях във форма. Той отново скочи, а аз се надигнах на коляно като боксьор на цифрата осем.

После усетих лека болка над лакътя. Стори ми се, че вече съм виждал как палецът му натиска буталото на спринцовката. Замахнах натам, но не улучих. Той изпразни цялото съдържание, а аз отскочих, мъкнейки спринцовката подир себе си.

Пак се опитах да атакувам, но ръцете ми висяха надолу и видях как юмрукът му идва като в забавен кадър. Аз не го ударих и той не ме удари. Просто седнах, още преди да ме улучи, после се завъртях на една страна и отпуснах лице върху чистите прохладни плочки. После казах „ох“ и заспах кротко като на кино.

Устата ми беше суха, а в главата ми лаеха кучета. Бях изтръпнал от студ. Лицето ми още лежеше на плочките. Не знаех колко време е минало – часове или дни. Сигурно часове. Роджър седеше в креслото до мен, целият опръскан с гипс. От пода виждах само босите ходила на Мелани Кориган, стърчащи от гипса. Красиви ходила с изящна извивка, чисти дамски ходила.

Ходилата не помръдваха. Не желаех да видя останалото.

– Ще ти помогна да станеш – каза дрезгаво Роджър. – Не се тревожи за пентотала. Само малко ще си замаян.

Опитах се да стана, но не успях без негова помощ. Ако искаше, можеше да ме убие намясто. Най-сетне погледнах към масата. Лицето беше изчезнало, омотано от брадичката до челото като глава на мумия. Изпод гипса стърчеше само косата.

Подпрях се безсилно на металния шкаф.

– Нали снощи не го каза сериозно, Джейк? – попита Роджър.

– Кое?

Едва говорех; главата ми тежеше цял тон.

– Че вече не си ми приятел и адвокат.

– Какво значение има?

Той завъртя креслото към мен, в очите му трептяха безмълвни пламъчета.

– Нуждая се от теб, Джейк.

– Сега? Значи сега се нуждаеш от мен. И за какво?

– За да докажа, Джейк. Да докажа, че съм от добрите момчета.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2983

__Издание:__

Пол Ливайн. Дълга целувка за сбогом

ИК „Бард“, 2000

Редактор: Виктория Каралийчева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–081–7