Текст книги "Дълга целувка за сбогом"
Автор книги: Пол Ливайн
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 16 страниц)
[* Здрасти исп. – Б.пр.]
– Кажи „моля“ – отвърнах аз. Много ми знае устата.
Серхио стисна устни.
– Hijo de puta, здравата ще си изпатиш. Орландо…
Орландо изплющя с плоското на бухалката по дланта си. Ако искаха да ме сплашат, справяха се чудесно. Но това не ми попречи да разсъждавам. Орландо изглеждаше бавен. Това беше плюс. Но силен. Минус. Серхио нямаше оръжие. Още един плюс. Но знаех, че владее карате и то доста добре, както можеше да потвърди бедната ми стара кола. Дотук резултатът излизаше равен, само дето не виждах начин да се измъкна от кулата здрав и читав.
Под мустака на Серхио трепна мрачна усмивка. Наслаждаваше се на предстоящото забавление. Орландо потупваше бухалката с длан колкото наковалня. Отстъпих две крачки и гърбът ми опря в парапета. В тинестата вода под мен плуваха портфейли с остри зъби.
Вдигнах куфарчето пред себе си.
– Къде е мисис Кориган? Това е за нея.
– У дома, бара си оная работа – ухили се Серхио и пристъпи към мен.
– Ей, по-кротко – предупредих го аз и протегнах куфарчето над парапета. – Още една крачка и оставаш с празни ръце.
Няма що, голяма заплаха. Нали искаха касетата само за да я унищожат. Серхио обаче не проумя това и продължи да пристъпва напред.
– Пуснеш ли го, отиваш при алигаторите, mamalon*.
[* Педераст исп. – Б.пр.]
Той сбръчка чело и зае бойна стойка – извит торс, разкрачени и леко прегънати крака, ръце на кръста. Готов за атака.
Аз бях на ход, но какво можех да сторя? Когато целият ти живот протича между четирите стени на съдебната зала, поведението ти се подчинява на безброй правила. С други думи, ставаш цивилизован. Нямаш навика да общуваш с онези, които не признават други закони освен своите. А в блатата няма нито апелативен съд, нито молба за преразглеждане. Изцяло зависиш или от милостта на човека с тоягата, или от собствения си ум. Макар че ако имах капка ум, щях да нося в куфарчето револвер, вместо касета за вещите лица.
Куфарчето.
– Вземи – предложих аз и протегнах куфарчето напред.
Серхио се отпусна и посегна към дръжката. Завъртях ръка с всичка сила, добавяйки цялата си тежест към тласъка. Коженото изделие за триста долара го улучи право в носа. Той изпищя и червен гейзер оплиска и двама ни.
Серхио се катурна до парапета. С окървавения потник изглеждаше далеч по-зле, отколкото беше в действителност. Извъртях се към Орландо и зачаках какво ще направи. Той все още преграждаше пътя към рампата. В центъра на площадката имаше бетонна колона. Ако решеше да ме нападне, трябваше да избере едната страна. Аз щях да отскоча от другата и да избягам надолу. Но той просто си стоеше намясто като защитник, твърдо решил да не се поддава на финтове.
Серхио избърса кръвта от носа си. Очите му сълзяха, но си оставаха все тъй злобни.
– Орландо! Потроши му коленете!
Коленете ми и без това си бяха потрошени от футбола – две операции на менискус и едно скъсано сухожилие.
Опитвайки да спре кръвта, Серхио отметна глава назад. Гласът му стана дрезгав.
– Смачкай го на кайма, Орландо, после го метни на алигаторите.
Понякога е най-разумно да превърнеш привидната слабост в предимство. Също като в онази приказка, дето заекът моли вълка да не го хвърля в тръните. Протегнах се над парапета, изпънах ръка и метнах куфарчето върху горната плоча. После поех въздух, прескочих преградата и полетях към зловещото блато.
Не знам колко време се пада от двайсет метра. Питайте Нютон, Галилео или някой от тяхната компания. Но за това време можеш да премислиш доста неща. Ако някой алигатор те е харесал за вечеря, трябва ли да го удариш с юмрук по муцуната? Или това беше за акулите? Помислих си за Сюзън Кориган, прекрасната и свадлива Сюзън Кориган, която държеше на мен, тревожеше се за мен и сега щеше да ме загуби. После усетих плясъка.
И потънах.
Дълбоко.
Така и не стигнах до дъното. После поех дългия път нагоре.
Водата беше топла и лепкава. Около краката ми се извиваха водорасли. В косата ми стърчаха листа.
Плувах, въртях глава и долавях хиляди звуци – шумолене на птици, шляпане по брега. Нещо блъсна крака ми и аз подскочих. Трудно е да подскочиш докато плуваш, но наистина изхвръкнах нагоре като дяволче от кутия, сетне паднах обратно до клона, който бях помислил за алигатор.
Чух нещо. Съскане като от автобусна спирачка. Само на два метра зад мен чифт ноздри избълваха облаче ситни пръски и две очи ме огледаха застрашително над дълга, плоска муцуна. Друго не се различаваше. Погледите ни се кръстосаха. Съскането стана по-силно. Този приятел явно искаше да се махна. От все сърце споделях желанието му.
Заплувах по гръб. Бавно, отмерено, с вдигната глава, за да го наблюдавам. Повече приличах на Естер Уйлямс, отколкото на Марк Шпиц. Когато увеличих дистанцията до двайсет метра, аз се преобърнах и с отчаян кроул доплувах до брега. Дочух крясъци на испански и тропот по бетонната рампа.
Брегът беше кален. Подхлъзнах се и паднах обратно във водата, опитвайки да си поема дъх. Докато посягах към някаква провиснала папрат, една мощна ръка сграбчи моята и ме издърпа. Ами сега?
Подсмърчайки, аз погледнах нагоре и зърнах лицето на грамаден негър, който ме стискаше здраво.
– Ти ли си адвокатът? – попита той.
– Защо, адвокат ли ти трябва?
– Сигурно си ти. Тя рече, че си падаш по тъпите шеги.
_Тя._ Значи още един от главорезите на вдовицата.
После го познах. Сто и двайсет кила черна плът, натъпкани в сини джинси, тънка талия и рамене, колкото двоен гараж. Ако му застанеш откъм подветрената страна, няма да се намокриш и в ураган. За разлика от някой футболни нападатели, нямаше и грам тлъстина. Изгаряше по шест хиляди калории дневно на игрището и в гимнастическия салон. Въпреки грамадното си туловище, Тайрън Хамбоун Уошингтън стъпваше леко като танцьорка. Можеше с един замах да повали всеки защитник и да профучи покрай него. Сила и бързина.
Великанът избърса ръце в джинсите си.
– Оназ, малката журналистка рече, че може да си загазил. И ето ме тук. Голяма реклама ми направи, зарад нея ме взеха в Първа лига, та й дължа една услуга.
– Сюзън? Сюзън Кориган ли те праща?
– Рече, че имаш мач тука, ама не знаеш дали си в отбрана или в атака. Хамбоун ги знае тез работи. Ти само гледай.
Серхио дотърча пръв. Спря в подножието на рампата и подгъна единия крак, другия изпъна назад. Левият юмрук беше протегнат напред, дясната ръка свита до челюстта. Същинско каменно блокче, пропито със злоба. Носът му вече бе спрял да кърви, но по цялата предница на потника се тъмнееше червено петно.
Уошингтън го изгледа презрително.
– Ма-ама му стара, в тоя град всяко ситно копеле се мисли за скапания Чък Норис. За мен обаче си чиста отрепка и пикльо.
– Negro hijo de puta…*
[* Черен кучи син исп. – Б.пр.]
Челото на Уошингтън сякаш падна пред очите като забрало на шлем.
– Кво рече тоя ситен кубинец?
– Нещо лошо за майка ти – услужливо преведох аз. – И май каза, че не иска да се жени за сестра ти.
– Ма-амка му! А пък неговата сестра смъква гащите за всеки от нашите в Либърти Сити. Адски си пада по гарантирано първокласно африканско говеждо.
Серхио вече бе забравил и мен, и касетата. Въпросът минаваше на лична почва. Орландо гледаше от средата на рампата. Поне за това го биваше.
– Сега ще те убия с голи ръце – изсъска Серхио.
– Хайде де, ситен, напомпан, стероиден кубински педал. И недей да си бършеш носа с лакът, не кърви чак толкоз.
– Мръсен Negro mamalon.
– Давам ти избор, Хосе. Или отивай на майната си, или ще ти ритам задника оттук чак до Хавана.
Исках да кажа на Серхио да не се засяга. Тайрън Хамбоун Уошингтън сигурно говореше много по-лоши приказки на противниковите защитници. При други обстоятелства изразите му можеха да минат за добродушна закачка. Но явно Серхио не си падаше по такъв хумор. Макар че устата му беше затворена, нейде отдолу долетя гърлен звук, какъвто издава боклукчийски камион, опитващ да смели парче от кресло.
Секундите отлитаха. Чух как зад нас някакъв алигатор скочи във водата. Слънцето бе потънало зад хоризонта и сега ни обгръщаше мътно оранжево зарево. След минути щяхме да потънем в мрака на праисторическите тресавища.
Серхио напрегна ръце и разкърши рамене. Хамбоун Уошингтън стоеше разкрачен, с отпуснати ръце. Сетне вулканът изригна. Със самурайска свирепост Серхио се хвърли във въздуха, замахна с крак и изрева:
– _Тоби йоко-гери!_
Десният му крак беше на метър и половина от земята, устремен право към адамовата ябълка на Уошингтън. Имах чувството, че виждам един уродлив Баришников Да се носи из въздуха.
Тайрън Хамбоун Уошингтън се подпираше на пети. В последния миг той пъргаво отстъпи една педя встрани и отметна главна съвсем като младия Мохамед Али.
– Шибай Йоко Оно – отвърна той.
Серхио изящно прелетя покрай него и се приземи в калните тръстики. Нямах време да гледам продължението. Докато Серхио измъкваше изпод колана си тънък двайсетсантиметров кинжал, Орландо се зададе насреща ми с бухалката. Стоях подгизнал и бос, гледах вражеското оръжие и не ми хрумваше нищо мъдро. Когато Орландо се приближи на десетина метра, аз отскочих до близката палма и грабнах един жълтеникав кокосов орех. Беше голям колкото волейболна топка и доста по-корав. Метнах ореха срещу Орландо. Той замахна и го отби настрани. Калпав удар. Точка за противника.
Той продължаваше да напредва. При всеки пробен замах мускулите по ръцете му се издуваха и шкембето му подскачаше. За разлика от Серхио беше напълно безстрастен. Студените черни очи гледаха деловито. На всяка крачка калта премляскваше под кожените му ботуши. Отстъпих бавно, като го оставих да намалява дистанцията. Когато беше на шест метра от мен, метнах с всичка сила нов кокосов орех. Той се приведе. Пропусната топка. Резултат – един на един.
Сега той наближаваше по-предпазливо и ми остави време да подбера гладък, заоблен орех, който лепваше идеално върху дланта. Престорих се, че замахвам, задържах, после метнах снаряда отдолу по възходяща траектория, водеща право към брадата му. Раздаде се удовлетворителен пукот, но той не изпусна бухалката. Подпря се на нея и в това време аз атакувах. Четири грамадни скока, после приклекнах светкавично и се отблъснах напред. Идеален захват – вдигната глава, ръце около кръста на противника. Блъснах го като таран и забих рамо в брадата му. Той отхвръкна на три метра.
Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как Тайрън хвърля в блатото кинжала на Серхио. Нямах представа как точно го е разоръжил, но ръката на Серхио висеше под неестествен ъгъл. После Тайрън сграбчи дребния си противник за дъното на панталона и го помъкна към пътя.
Серхио стенеше, но Тайрън не прояви и капка съчувствие.
– Ма-ама му стара, нищо ти няма. Някакво си изкълчено рамо. На мен като ми се случи, наместват го, слагат пластир и пак влизам в игра.
Очевидно Серхио не беше преминал суровата футболна школа. Докато куцукаше, той се извърна към мен и изрече с немощен глас:
– Тъпкано ще ти го върна, hombre.
– Добре де, знам, че си тъпкач – отвърнах аз и тръгнах нагоре да си прибера куфарчето.
– А сега марш оттук! – нареди Тайрън.
Накуцвайки, двамата се отдалечиха със свирепи закани и потънаха в мрака.
Чарли Ригс беше запалил огън и загряваше фъстъчено масло в желязна тенджерка, когато спрях до рибарската му колиба край Тамаями Трейл, на няколко километра от Шарк Вели. Вехтата тапицерия на олдсмобила беше омазана с кал, а самият аз издавах жвакащи звуци, докато се измъквах навън и крачех бос към огнището.
– Джейкъб, откъде идваш? – запита Чарли без особена тревога. – Или ми се привижда, или наистина имаш водна лилия зад ухото.
– Бях затънал до уши в алигатори, Чарли.
– Зад това май се крие интересна история. На верандата ще намериш кофа, кърпа и къси гащи. После ела да ми разкажеш.
Почистих се и му разказах. Докато говорех, Чарли приготвяше вечерята. Взе чамова дъска със стърчащ от ней пирон. Набучи през корема голяма блатна жаба, после бързо резна с ножа и смъкна с щипци кожата от краката.
– Обичаш ли жабешки бутчета?
– Стига да не гледам как ги приготвят.
Чарли сви рамене.
– След трийсет години в съдебната медицина нищо не може да ми развали апетита.
Той наряза в тенджерката пресни домати, поля с мляко бутчетата, оваля ги в брашно и запържи всичко с масло и чесън.
– Обичам националната кухня – казах аз.
– Национална, ама друг път. Това е cuisse de grenouille provencale*
[* Жабешко бутче по провансалски фр. Б.пр.]
Седнахме на вечеря. Аз говорех, Чарли слушаше мълчаливо. Накрая го попитах какво да правя.
– Предлагам незабавно да посетим Сюзън – каза той.
– Работата придобива съвсем нови измерения. Ония двама главорези можеха да те убият. Или поне щяха да те осакатят.
– Какво общо има това със Сюзън?
– Сигурно знаят, че тя ти е дала касетата. По някаква неизвестна причина много държат да я получат. Право да си кажа, нямам представа защо.
– Много просто, Чарли. Първо, за вдовицата не е твърде приятно хората да научат, че лудува с трима мъже наведнъж. Второ, касетата опровергава нейните клетвени показания. Тя отрече да е имала връзка с Роджър.
Чарли облиза чесновото масло от пръстите си.
– Може да си прав, но имам странното чувство, че касетата крие нещо повече. Както и да е, очевидно вдовицата би сторила всичко, за да си я върне. Може би дори иска да се отърве от хората, които са гледали записа. Е, да тръгваме ли?
Да тръгваме, казах аз. Всъщност не ми се вярваше Сюзън да е в опасност. Но мислено си отбелязах пак да изгледам касетата. Да потърся нещо, което Мелани Кориган не иска да видим. Нещо повече от прелестния й задник.
22
Заради един пирон
Опитахме да се свържем със Сюзън Кориган от една бензиностанция на Тамаями Трейл. Бунгалото не отговаряше. Понесохме се към града под дъждовните струи, тласкани косо от бурния вятър над тесния път. Известно време слушахме бученето на двигателя и трополенето на дъжда по гюрука. Насреща прелитаха бетоновози и ни обливаха с фонтани мътна пяна. Чарли размишляваше, затова си мълчах. После подхванахме спор.
– Стратегията ти няма да мине – каза Чарли Ригс. – Искаш съдебните заседатели да повярват, че Мелани Кориган и онзи кубински самурай са убили Филип Кориган, а сега приписват всичко на Роджър, нали?
– Да, ако можеш да ми обясниш как са го направили, как убийството е заприличало на отравяне със сукцинилхолин.
Чарли Ригс поглади брадата си.
– Кой казва, че е заприличало?
– Според съдебния лекар в мозъка и черния дроб има следи от сукцинилова киселина и холин.
– Но няма следи около мястото на инжекцията, нали?
– Няма.
– Хмммм – промърмори Чарли Ригс и се зае да пълни лулата си.
– Е?
– Независимо дали сукцинилхолинът има нещо общо със смъртта на Филип Кориган или не, стратегията ти куца. Нещата не вървят по реда си. Какъв мотив имат да накиснат Солсбъри? Така само привличат вниманието към себе си.
– След като извадихме трупа на бял свят, мотиви колкото щеш. Знаеха, че ще се вдигне шум. Трябвало е да се отърват от лекарството и да обвинят Роджър.
Чарли съсредоточено запали лулата.
– Глупост. Ако си бяха траяли, всичко щеше да се размине.
Аз се разсмях.
– Разсъждаваш прекалено логично. Ти си по-умен от тях, Чарли, но забравяш едно. Първият процес трябваше да прехвърли вината върху Роджър или поне да насочи вниманието към аневризма. Както се изрази Сюзън, заучено положение.
– Какво?
– Отклоняване на вниманието. Ако бяха осъдили Роджър, щяха да потвърдят, че смъртта е причинена от аневризъм и край. Дори оправдателната присъда не ги смущаваше, защото и ние доказвахме, че Кориган е умрял от аневризъм. Просто съдебните заседатели решиха, че Роджър Солсбъри не носи отговорност. Но после ние измъкнахме трупа и изведнъж им потрябва виновник за в случай, че лабораторията открие следи от отрова. Вмъкват се в бунгалото, взимат куфарчето, подхвърлят го на Роджър и повдигат обвинение в убийство. Всичко е цветя и рози, докато не научават, че една медицинска сестра ги е видяла да влизат в болничната стая след Роджър. А освен това знаят, че касетата е у нас.
Лицето на Чарли тънеше в сянка, само от време на време го огряваха фаровете на насрещни коли.
– Не става. Касетата доказва мотива на Роджър, желанието му да притежава Мелани.
– Но освен това доказва, че Серхио е бил също тъй омаян и подлуден, значи има не по-малка причина да убие Кориган. Касетата хвърля сериозни съмнения по въпроса кой от обожателите на Мелани го е сторил. И, между другото, съсипва ролята й на скърбяща вдовица.
Чарли ме погледна. Досега не бях виждал такова чувство в очите му – приличаше почти на уважение.
– Ако си прав, Джейк, значи те изпадат в паника. Знаят, че касетата все още е у теб. И че сигурно си я получил от Сюзън. – Той се позамисли. – Я дай малко газ.
И без неговия съвет карах със сто и двайсет, но до Сюзън имаше още половин час път. Дъждът се лееше на мощни пориви откъм Евърглейдс. Из каналите покрай Тамаями Трейл се мяркаха вързани лодки на въздушна възглавница. Собствениците им седяха под навеси на брега и чакаха, дали времето ще се пооправи за нощния лов на жаби в блатата. Олдсмобилът летеше на изток и мокрият асфалт свистеше под гумите. За момент откъснах очи от пътя и извърнах глава към Чарли.
– Какъв е следващият им ход? Какво ще опитат? Вкарай данните в тоя компютър върху раменете си и ми дай разпечатка.
Ригс сви рамене и засмука лулата.
– Нямам представа.
– Съвсем ли?
– Само най-общи догадки. Обикновено работата ми е да изяснявам минали събития: как, къде, кога и кой. До „защо“ изобщо не стигам. А ти изведнъж ми изтърсваш „И сега какво?“. Няма начин. Виж например тази внезапна буря. Науката не е в състояние да предскаже времето за повече от седемдесет и два часа. Как да предскажем тогава поведението на мъже и жени, при това може би ненормални, след като разполагаме с толкова малко данни в сравнение с целия информационен поток за атмосферно налягане, ветрове, влажност и температури?
Аз отново мълчах и Чарли ме облъхна с облаче тютюнев дим.
– Ако искаш предположения – каза той, – допускам, че те заплашва известна опасност. Захванал си се да разплиташ тяхната мрежа. Но пък ако загубиш в съда, ще им се размине. Защо да рискуват с нападение срещу теб?
– Но аз знам, че ще предприемат нещо. Мелани няма да стои със скръстени ръце. Предсказвам ти го с компютърна точност.
– Предсказва го твоята интуиция, но разполагаш с мизерно количество данни. Няма начин да знаеш хилядите събития от живота й, които са я направили такава. Значи не можеш да предскажеш какво ще извърши.
– Каквито и да са били събитията, тя е станала истинско въплъщение на злото.
Ригс се усмихна.
– Правилно. Nemo repente fuit turpissimus. Никой не става зъл изведнъж. Но след като знаем, че жената е зла, донякъде опростяваме уравнението за предсказване на постъпките й. Да вземем моята аналогия с времето. На пръв поглед изглежда, че с всичките ни спътници, компютри и сложни апаратури събираме достатъчно данни, за да го предскажем. Да, но не става, защото инструментите просто не събират толкова информация. Все пропускаме нещо, милиони неща, а прогнозите ще бъдат катастрофално погрешни дори ако изтървем една-единствена дребна подробност. На научен език това се нарича съществена зависимост от първоначалните данни.
– Но, теоретично погледнато – промърморих аз, – ако имаш достатъчно датчици, спътникови снимки и електронни джунджурии, ще узнаеш всичко за времето. И ако събираш сведенията дълго време, ще знаеш какво е станало миналия път при подобни условия и ще можеш винаги да предсказваш. Същото е и с хората. Ако имаш достатъчно сведения за тяхното минало, можеш да предскажеш бъдещото им поведение.
Чарли Ригс помълча, докато запали отново лулата си – елегантен трик за печелене на време.
– Прекалено много събития влияят върху човешкото поведение и няма начин да ги отразим обективно. Дори и с времето, Джейк, би трябвало да знаеш всичко: размерите и положението на всеки облак, всеки птичи полет, всяко пърхане на пеперуда.
– Чак и до пеперудите ли опряхме?
– Пърхането на пеперуда в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас.
– Образно казано – възразих аз.
– Не. Съвсем буквално. Това е в основите на новата наука за хаоса.
– Пеперуди и хаос? – усъмних се аз. – Значи нищожно малко влияние може коренно да промени огромни събития.
Чарли Ригс се усмихна щастливо като учител със схватлив ученик.
– Точно така. Като в детското стихче:
Падна цялата подкова заради един пирон;
заради една подкова окуця горкият кон;
заради крака на коня падна конникът убит;
И тъй нататък.
– Помня – казах аз. – После загубили битката и цялото кралство. Заради един пирон.
– Точно така.
Загледах се към мокрото шосе.
– Значи трябва на всяка цена да намеря проклетия пирон.
Декоративните прожектори светеха и водопадът ромолеше глухо, но иначе къщата на Кориган беше безмълвна и мрачна. Дъждът бе спрял малко преди да излезем на магистралата. Над Гейбълс Естейтс не бе паднала и капка. Изтичахме по осветената пътека към бунгалото. Вратата беше отключена, вътре светеше, но нямаше и следа от Сюзън. Влязох в малката спалня. На разхвърляното легло бяха метнати бледосини шорти и стара тениска, в ъгъла се търкаляха чорапи и маратонки. Печката в кухнята беше включена на двеста и петдесет градуса, до нея се размразяваше зеленчуков полуфабрикат. На масата имаше отворена кутия диетично пепси. Пълна до половината и все още хладна на допир.
Изхвръкнахме на дворчето. Край кея зърнах тъмните очертания на яхтата. Лампите в басейна бяха включени и синкавата вода потрепваше в нощния мрак.
Басейнът.
Не знам защо побягнах. Не знам какво усетих. Не знам как, но разбрах.
До отсрещния край плаваше по корем Сюзън Кориган, облечена с черен състезателен бански. Изтичах покрай басейна и скочих. В устата ми нахлу солена вода. С три замаха се озовах до нея. Сграбчих я за рамото и я преобърнах. В причудливите отражения над водата лицето й изглеждаше призрачно синьо, като изваяно от пластмаса. Очите й бяха отворени, но безжизнени.
Изнесох я по стъпалата. Главата й се люшкаше върху рамото ми. По устните имаше тънък слой белезникава пяна. Чарли подпря Сюзън под гърба и заедно внимателно я отпуснахме на дървената скара. Свалих й плувните очила, после повдигнах с лява ръка шията, за да освободя гърлото. С дясната стиснах ноздрите. След това дълбоко поех дъх и притиснах устни към нейните. Издишах с всичка сила и въздухът изду дробовете й. Няколко бързи тласъка, после по едно вдишване на всеки пет секунди. Търсех признаци на живот, но не ги откривах. Можеше да е спряла да диша преди две минути или преди два часа. Нямаше как да разбера.
Чарли коленичи до мен. С мълчанието си подсказваше, че върша каквото трябва. Движенията ми бяха автоматични. Действах без да мисля, правех каквото можех. Тласкаше ме някаква вулканична смес от ярост и отчаяние.
– Не умирай! – изкрещях аз. – Не смей да умираш!
Отново покрих с уста студените й устни. Вдъхвах й въздух отново и отново, опитвах се да я изпълня с кислород, да й дам част от живота си. Приведох ухо към устните й.
Нищо.
Потърсих пулс.
Нищо.
Клекнах, положих длан върху гърдите й точно над гръдната кост и жестоко натиснах отгоре с другата ръка, опитвайки да раздвижа сърцето. Продължих да тласкам – нагоре-надолу, нагоре-надолу.
Нищо.
Сърцето ми биеше бясно. Нейното не помръдваше. Спрях само за миг, колкото да преглътна горчилката на безсилието. Чарли бе изтичал в бунгалото да звъни по телефона. Отчаяно се молех да открия признаци на живот, поне искрица, която да раздухам. Пак опитах изкуствено дишане, но то не помогна, затова продължих със сърдечен масаж. Натиснах с всичка сила и две ребра изпращяха под дланта ми. Няма значение. Мъртвите жени не усещат болка.
Когато и за двама ни стана ясно, че всичко е свършено, Чарли Ригс ме прегърна и ме отведе до шезлонга. Донесе от бунгалото две одеяла и зави с едното Сюзън, с другото мен. Аз бях като вцепенен, просто не можех да се помръдна.
Умът ми изведнъж се разбесня в прикованото тяло. Из главата ми прелитаха хиляди образи, хиляди съжаления. Така и не бях успял да й кажа какво означава за мен. Защо просто не казах, че никога не съм срещал жена като нея – умна, дръзка, силна и убедена, че ме обича. И умряла с мисълта, че съм самонадеян мъжкар. Правилна мисъл. Всъщност беше умряла заради мен.
Вцепенението се превърна в болка.
Тя беше права във всяко едно отношение, а умря без да го знае. Тревожеше се за мен, големия тъп късметлия, който отива в блатото и се измъква мокър, но здрав и читав. Можех да й кажа колко държа на нея, можех да погледна в дълбоките тъмни очи и да кажа: „Сюзън Кориган, обичам те от все сърце и желая да бъда с теб сега и завинаги“. Но не го казах. И сега тя нямаше да узнае. Закъсня, Джейк Ласитър. И сега, и тогава.
Чарли Ригс откри таблото и включи живачните лампи. Дворчето се обля в зловеща зеленикава светлина. После Чарли пак отиде на телефона да отмени идването на линейката и да повика полицията. Докато чакахме, той огледа наоколо. Намери очилата да чакат спокойно стопанката си върху една масичка. Тия смешни очила с дебели лещи. Взех ги нежно, почти гальовно. Чарли взе да разправя нещо за отпечатъци, но не довърши.
– Ще огледам за улики – каза той. – Ти чакай тук.
Чарли разгледа внимателно розовата хавлия, метната върху един стол. Надникна в храстите; обиколи цялото дворче на четири крака; бръкна в преливника и измъкна шепа листа; провери водата в басейна на мирис и вкус.
Гледах го и усещах как мъката ми продължава да се разраства. Когато пристигнаха двама униформени полицаи от Корал Гейбълс, Чарли Ригс им описа най-подробно в колко часа сме дошли, как сме се помъчили да я съживим и как е огледал около басейна. Аз седях мокър, с очилата в ръка. Започваше да ме втриса.
– Ще пратят ли някого от съдебната медицина? – попита Чарли.
Сержантът поклати глава.
– Няма признаци за насилие. Избягваме да ги викаме, ако не е явно убийство.
– Не се е удавила! – чух аз собствения си вик. – Тя можеше да преплува Ламанша. Искам да се направи аутопсия, но само от доктор Ригс.
Сержантът ме погледна и поръча на партньора си да провери къщата. По-младото ченге кимна и бавно тръгна към затъмнената крепост. Нямаше закъде да бърза. Банално произшествие – удавяне в плувен басейн.
Сержантът седна на ръба на моя шезлонг. Дървото изпука под тежестта му. Имаше хлътнали гърди, бирен корем и наближаваше пенсионна възраст. Полицаите в Корал Гейбълс не са като онези свирепи ченгета от центъра. Няма как да се озверят, обикновено работата им е да смъкват котенца от дървета. Скъпи котенца от скъпи дървета.
Сержантът ме потупа по крака през одеялото.
– Ще откараме тялото в моргата. Трябва да го направим според член 406, параграф 11.
Чарли Ригс кимна.
– Параграф 11. Значи съдебният лекар ще реши дали да се извърши аутопсия.
Сержантът пак се обърна към мен.
– С доктор Ригс се знаем от двайсет години. Нищо няма да пиша в протокола, но защо не го оставим да я прегледа още сега?
Погледнах умолително Чарли и той кимна. Сержантът застана отгоре с грамадния си ръчен прожектор. Чарли обхвана главата й с шепи, опипа черепа и врата. Провери под ноктите. Огледа ръцете и краката.
По-младото ченге тръгна към патрулната кола да докладва в участъка. Сержантът запали цигара и отиде към кея да се любува на „Кори“. Кой знае, може и той да имаше някоя лодчица, купена в съдружие с още три-четири ченгета.
– Джейк, ще трябва да й сваля банския – каза Чарли Ригс.
Кимнах и се отдалечих. След няколко минути го чух да казва:
– Няма рани от хладно или огнестрелно оръжие. Няма признаци за кръвоизлив. Няма белези и синини. Няма следи от инжекция. Няма дори признаци за борба.
Сержантът се върна от кея.
– Удавяне, док. Просто удавяне.
Завъртях се.
– Чарли, моля те, продължавай да търсиш.
Другото ченге се върна от колата и съобщи на сержанта, че трябвало да проверят включена аларма на Олд Кътлър Роуд.
– Ако е оная стара испанска къща на номер 7300, няма закъде да бързаме – каза сержантът. – Щом стане по-влажно, включва се поне веднъж седмично.
След няколко минути щяха да патрулират из предградията и да спират коли с неизправни фарове. А Сюзън Кориган щеше да влезе в статистиката. _Удавяне в басейн._ Банален нещастен случай.
Влачеха се минута подир минута. Гледах голямата къща и се мъчех да залъжа яростта си със злобни фантазии. Разбивам вратата. Намирам вдовицата и дребния изрод. Смазвам ги от бой, след това ги убивам. Бавно, с наслада.
Чарли размаха ръка.
– Джейк, ела за секунда. Старите ми очи недовиждат.
Фенерчето огряваше лявото рамо на Сюзън.
– Виждаш ли някакво петно? – попита Чарли.
Уморено поклатих глава.
– Като че е малко по-розово. Може би просто цветът на кожата прозира изпод загара. Не знам…
– Хмммм – промърмори Чарли Ригс.
Той влезе в бунгалото и се върна с найлоново пликче за сандвичи. После изряза с джобното си ножче квадратче кожа от рамото и го прибра. Сърцето ми се свиваше при всяко мръдване на острието.
– Джейк, ами тук на крака?
Същата работа. Розово петънце, нищо повече. Безпомощно свих рамене и Чарли отряза още едно късче кожа. По ръба на басейна играеха светли вълнички. Спомних си как вятърът откъм залива блъскаше листата на палмите в къщичката на баба. Спомних си нежното тяло на Сюзън под чергата. Мечтаех за втори шанс, за възможност да й разкрия какво спотайвам в душата си. Стоях като вкаменен и се взирах в басейна.
Чарли Ригс дойде и ме прегърна бащински. После също се вгледа в басейна.
– Солена вода. Напоследък рядко се срещат басейни със солена вода.
23
Избор на заседатели
– Мисис Голдфарб, вярвате ли в старата поговорка „Няма дим без огън“?
Реба Голдфарб ме изгледа подозрително от своето място на първия ред в заседателската ложа. Все още не бяхме приключили с нея. Тя нервно опипа синкавата си коса, вдигната нагоре в стил „помпадур“. Подири с поглед помощ от съдията, сви рамене и каза:
– Може да има огън, а може просто да е хвръкнал капакът на чайника.
– Точно така – кимнах аз. – Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Доктор Роджър Солсбъри е обвинен в престъпление, но това не означава, че е невинен, нали?
– Боже мой, разбира се, че не – усмихна се тя. Почваше да навлиза в тон.
– И това обвинение – продължих аз, като протягах официалната бланка колкото може по-настрани, сякаш вонеше на развалени яйца, – тази хартийка, този боклук, също не е доказателство за вина и струва по-малко от дребна сметка в бакалницата…
Ейб Соколов скочи на крака.
– Възразявам!
– Приема се – заяви спокойно съдията Крейн. – Не се заяждайте, мистър Ласитър, още не сме на процеса.
Добре тогава, на процеса ще видите какво е заяждане.