Текст книги "Дълга целувка за сбогом"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 16 страниц)

Той извърна очи. Не е много приятно да разказваш такива неща.

– Роджър, няма от какво да се срамуваш. Стара история. Срещаш хубаво младо момиче, което може да засмуче топка за голф през градинарски маркуч. Само не знаеш, че ако събереш всички маркучи, дето ги е минала, ще стигнат за поливане на цял стадион. Ще се шашнеш, ако ти кажа колко народ хлътва по такива мацета. Искат да ги променят. Стара мъжка фантазия. Някои дори си съсипват семействата. С докторите обаче е рядкост. Прекалено са умни, за да се вържат.

– Тя не беше такава – възрази той възмутено и по-високо, отколкото трябваше.

Двете жени на съседната маса полагаха отчаяни усилия да прикрият факта, че нашият разговор е по-интересен от техния. Усмихнах им се. Едната отметна глава, сякаш си бях разкопчал панталона.

Роджър Солсбъри разклати леда в чая си.

– Както и да е, не я бях виждал от около пет години, когато един ден Филип Кориган ме покани на вечеря. Беше ме посещавал заради проблеми с хрущяла в коляното. Оперирах го. После се появиха проблеми с гръбнака. Сприятелихме се. Не знаех, че е женен за Есенен… за Мелани.

– И тогава започна да се измъкваш от болницата малко по-раничко. Да навестяваш тайно брачното ложе, докато старият Кориган загрозява островите с разни наколни жилища от бетон.

Той се изсмя горчиво.

– Не беше точно така.

После пак млъкна. Хвърлих му поглед, сякаш исках да кажа: „Добре де, мъже сме в края на краищата“. Най – сетне той продължи шепнешком:

– Тук вече става малко объркано.

– Не се и съмнявам.

Не трябвало да се крият, обясни той, приведен над блудкавия чай.

– Защо? – заинтересувах се аз.

Филип искал да гледа, призна Роджър. Понякога да участва, друг път само да снима на видео. На яхтата, обзаведена като плаващ дворец, в имението върху грамадно водно легло, в плувния басейн.

Тъй значи. Филип Кориган се оказваше дърт пръч и воайор. Сигурно на тая възраст парите вече не са го вълнували, а не е можел да вдигне машинката без нещо по-перверзно.

– После смръквахме по малко кокаин и си правехме шведска тройка – каза Роджър. Помълча и ме изгледа смутено.

Жените от съседната маса определено рискуваха да си изкълчат шиите.

– Разочаровах ли те? – попита той.

Отвърнах му, че не правя морални оценки на клиентите си – зле е за бизнеса.

И все пак си водех наум морална статистика. Всички го правим. Мъчим се да бъдем свободомислещи, да не се месим никому, но тайничко изпитваме самодоволно чувство на превъзходство и смътно презрение към чуждите грехове. Роджър Солсбъри беше грешник. Взимаше наркотици и правеше групов секс като някоя отрепка. Само че беше моя отрепка, мой клиент и заниманията му в спалнята – или в плувния басейн – не го правеха некадърен хирург, а още по-малко – убиец.

Реших, че си струва да го ободря след покаянието.

– Според мен, нещата стоят така – казах аз. – Заплел си се с някаква уличница, която е стигнала да висшето общество, и с един дъртак, който не можел да вдигне парчето в нормална поза. Това не те прави престъпник номер едно, но ако стигне до съда или вестниците, съсипва те като нищо. Може през половината време да оперираш безплатно бедните или да храниш бездомните котки, но светът ще знае само едно: че си побъркан на тема секс и мъжът на твоята любовница е издъхнал в ръцете ти. Интересно четиво. Сега разбираш ли, защо трябваше да го зная? Без да искам, можех с някое от решенията си да те погубя. Буквално. Разбра ли?

– Разбрах.

– Друго има ли?

– Май не. Освен, че ме е омаяла здравата.

Олеле, Боже!

– През всичките тия години – продължи той – никоя жена не е успявала да ме разпали така. Знае и умее невероятни неща. Напълно свободна е, няма и грам задръжки. Сякаш е родена, за да дарява наслада. Знаеш ли колко ми е трудно да се откажа?

Не съм от отдела „скъпа редакция“, но все пак се опитах.

– Роджър, според мен Мелани Кориган е родена не за да дарява, а да прибира, каквото й падне. Тъй че, стой по-надалеч от адския й казан.

– Да, в нея има нещо опасно – кимна той. – Кой знае, може то да е част от магията…

Не довърши и се унесе в някакви тайни мисли.

– Е, добре. Значи това е всичко, нали? Играехте си на чичо доктор, а старчето гледаше, снимаше и от време на време идваше да ви прави компания.

– Това е. – Той помълча, загледа се настрани и добави: – Има и още нещо.

– Винаги е така.

– Тя ме помоли да убия мъжа й – каза Роджър.

7

Шльокаво

Очакване. Съдебният процес е също като да снимаш филм или да водиш война – повече чакане, отколкото действие. Най-напред, в осем и половина съдията приема молби и предложения. Двайсет различни дела, четиридесет адвокати, претъпкана приемна, опашка – в коридора, всички се трупат като гладни кокошки.

Хората чакат, безброй минути се влачат едва-едва. В кабинета съдията разговаря по телефона. С кого? На коне ли залага, любовна среща ли уговаря или си урежда предизборната кампания? Кой знае… После някой чиновник закъснява с вещественото доказателство, разболява се дете на съдебен заседател или пък вещото лице – най-често лекар, има спешен случай.

Така беше и сутринта преди Роджър Солсбъри да даде показания. Раздразнението ми нарастваше с всяка секунда. Зяпах мръсните керамични плочки по стените. На нивото на раменете личаха безброй следи от нокти и химикалки. Тежките ъгловати пейки из коридора подлагаха на изпитание задниците и интереса на неколцината любопитни безделници, дошли тук най-вече заради климатичната инсталация. Таванът в съдебната зала беше висок девет метра. Заедно с потъмнелите скамейки и съдийския подиум той придаваше на помещението църковен вид. Но къде ли се бавеше Негово светейшество?

Точно в този момент лъскавото теме на съдията Ленард изникна от вратата зад подиума, която водеше право към кабинета му. Той се навъси и пак изчезна. Отворих куфарчето си и открих бележка от Синди:

Спортна журналистка бръмчи като пчела,

но от мен домашен номер не видя.

Може би иска да ти покаже меда.

Явно ме беше търсила Сюзън Кориган. Може би да ми напомни за пореден път, колко съм тъп. Минаха още няколко минути и най-сетне всички играчи се събраха в залата – съдията, секретарката, заседателите, адвокатите и свидетелите. В пълна готовност. Понякога точно в този момент спират тока или по телефона се обаждат за бомба, но днес благополучно започнахме работа.

Както се бях надявал, Роджър Солсбъри изглеждаше много добре. Предупредих го да не прекалява с облеклото и той бе избрал тъкмо каквото трябва – сив панталон, синьо спортно сако и вратовръзка. По моя идея носеше на колана си пейджър, за да напомни на заседателите, че често работи по спешност и всеки момент могат да го викнат при някой окървавен пациент. Прошарената му коса беше грижливо сресана, лицето – самоуверено, но не и нахално. Изглеждаше като опитен, добросърдечен хирург, който оперира с изключително внимание. Говореше тихо, отмерено, без онази типична снизходителност на мнозина лекари пред съда.

Разпитах го за цялата предистория на случая. Посещенията на Филип Кориган, операцията на коляното, после оплакванията от болки в гърба и крака. Болките възниквали дори при кашлица. Обичайните тестове – рефлекс на глезена, рефлекс на коляното, повдигане на краката. Солсбъри установил намалена чувствителност, миелограмата потвърдила това. И накрая диагнозата: остра дискова херния между третия и четвъртия лумбален прешлен.

– Имаше ли нещо необичайно в операцията? – попитах аз.

– Не, беше съвсем стандартна – каза Солсбъри.

Това ми хареса. Какъв човек само – реже жива плът, отстранява болните тъкани, после зашива всичко. И за него това е стандарт. Нищо чудно, че изпитваме страхопочитание към лекарите.

– Започнах разреза от първия лумбален прешлен, малко над кръста – продължи той. – Всичко беше нормално.

Слязох надолу през подкожната и мастната тъкан. Прерязаните кръвоносни съдове биваха клампирани и обгаряни. Открих пространството между третия и четвъртия лумбален прешлен. Без проблеми отстраних лигаментум флавум, а също така горната част на четвъртия и долната част на третия прешлен.

Разпитах го стъпка по стъпка, за да усетят заседателите, че този лекар си знае работата. Бил е там, по дяволите. Не Дан Сефало. Не Уоткинс. Солсбъри е бил там. Сега Солсбъри беше учител и заседателите слушаха като ученици всяка негова дума. Може би не всички успяваха да си представят движението на скалпела, но това нямаше значение. Роджър Солсбъри си разбираше от занаята, знаеше безкрайно повече от съдебните заседатели – шеф на туристическа агенция, две домакини, студентка и двама пенсионирани бизнесмени. Исках да им внуша една съвсем простичка мисъл: _Кои сме ние, та да съдим този човек?_

– Отстраних дисковата материя, нуклеус пулпозус. – Роджър Солсбъри посочи схемата, която бяхме увеличили до размерите на филмов плакат. – При дискова херния тя е като пастата за зъби. Изстиска ли се веднъж, няма връщане.

Отлично сравнение. И как да не е отлично, като го тренирахме от месеци.

– Какво направихте след това? – запитах аз.

– Отстраних с форцепса остатъчния дисков материал. – Имаше ли нещо необичайно до този момент?

– Нито дотогава, нито по-късно – спокойно изрече той.

– Операцията мина без произшествия. 1 – Какви бяха жизнените показатели на пациента? – Всичко в нормата. Кръвно налягане, пулс и дишане.

По-късно щяхме да потвърдим това и с писмените показания на анестезиолога.

– Изслушахте ли изявленията на доктор Уоткинс относно форцепса?

– Изслушах ги.

– Случи ли се нещо необичайно с форцепса?

– Не, не е напускал пространството между прешлените и в никакъв случай не е доближавал аортата. Пациентът понесе операцията нормално във всяко едно отношение.

– Кога видяхте Филип Кориган за последен път?

– Посетих го в интензивното отделение и по-късно в личната му болнична стая.

– Какво бе състоянието му?

– Нормално. Никакви признаци за подуване на корема, нормално кръвно налягане, хемоглобин и хематокрит. Никакви симптоми на кръвоизлив или аневризъм.

Задържах го още няколко минути, за да разкаже колко бил изненадан на следващата сутрин, когато узнал, че аортата на Кориган се е спукала през нощта. В гласа му звучеше съвсем искрено съжаление за смъртта на пациента. Аз кимнах сериозно и също тъй искрено – за да постигна подобна искреност ми трябваха три години в правния факултет, десетина години практика и няколко филма с Джими Стюарт. После седнах и на моето място застана Дан Сефало.

Предстоеше му трудна задача. Беше разпитал целия персонал на ортопедията и всички единодушно потвърждаваха отличното състояние на Кориган след операцията. Аневризмът не бе станал в хирургичното отделение. Сега Сефало трябваше да убеди заседателите, че Солсбъри е закачил предната част на аортата, предизвиквайки по този начин разкъсването й десет часа по-късно. Излишно бе да пита Солсбъри дали има такова нещо. Щеше да чуе категорично „не“. Значи трябваше пак да повика Уоткинс за контрасвидетелство. Но за това имаше време. Сега заседателите гледаха Сефало и се чудеха как ще отвърне на удара.

Днес той изглеждаше още по-зле от обикновено. Всички редовни посетители на съда знаеха, че облеклото му е чиста измама, породена от едно старо дело. Преди много години, нейде из пущинаците на област Окичоби, той се явил с копринен костюм да защитава някакъв мъж, обвинен в кражба на плодове от портокалова плантация – по ония места това се смята за злодеяние, като конекрадството в Дивия запад. Прокурорът бил местен човек и в заключителната си реч попитал съдебните заседатели на кого ще повярват – на него или на тоя наперен адвокат с лъскавия костюм. Естествено, повярвали на своя човек.

Дан Сефало запомнил урока. Смъкнал ролекса, захвърлил пръстените и зарязал копринените вратовръзки. Днес носеше дрехи, каквито не би приела нито една благотворителна организация. Колкото по-сериозни дела печелеше, толкова по-вехти дрипи навличаше.

Но днес не опираше до облеклото. Сефало бе пребледнял и нервен. Яви се в съда с парченце тоалетна хартия на брадата. През хартията прозираше кръв. _Май тая сутрин са ти треперили ръце, мой човек?_ Непрекъснато си шушукаше с един млад адвокат и двама помощници. Успях да подслушам само едно изречение. „Пристигна ли вече?“ – попита Сефало. Младият адвокат поклати глава.

Сефало започна разпита с въпрос, дали е възможно хирургът да пробие аортата, без да усети.

– Едва ли – отговори Солсбъри. – Всеки хирург гледа докъде е навлязъл форцепсът и усети ли съпротивление, веднага спира.

Тайно хвърлих поглед към Мелани Кориган, която седеше със скромно събрани крака. Днес носеше простичка ленена рокля в черно, навярно за да изрази безграничната си скръб. Исках да видя отблизо що за жена е, та да замисля смъртта на собствения си мъж. Актриса, мина ми през ума. Измамница на мъже, дето и без това само чакат някой да ги измами.

– Отказах й – увери ме Солсбъри снощи. – Филип ми беше приятел. За нищо на света не бих го убил.

– А дали тя прие отказа? – запитах аз.

Роджър сви рамене. Казала, че познава момчета, де щели да пречукат Филип, без да им мигне окото.

Не се и съмнявах. Няма как да прегазиш канавката с чисти нозе. Щом се беше събличала по ония мизерни кръчми, трябваше да е срещала сводници, наркопласьори, гадни ченгета, мошеници и прочие паплач от подземния свят. Плюс някой и друг наемен убиец. Роджър Солсбъри нямаше как да се мери с такива юнаци. Но, разбира се, Филип Кориган не бе умрял от куршум, нож или примка. Беше издъхнал от аневризъм дванайсет часа след операция на моя клиент.

Дан Сефало продължи да тормози Солсбъри около двайсет минути, но не успя да изкопчи нищо. Накрая вдигна ръце и като настъпваше връзките на обувките си, пое обратно към масата на ищеца. После отметнахме малко работа – изчетохме разни писмени показания, прикрепихме към делото няколко медицински протокола. Не ми оставаше нищо друго и заявих, че защитата иска почивка. Отново се обърнахме към съдията да издаде пряка присъда, но Ленард отказа – вече сме били прехвърлили решението в ръцете на заседателите. Ако трябва да бъда точен, рече буквално: „Това тук на конно надбягване го обърнахте бе, момчета“.

Дан Сефало каза, че има още един свидетел. Ленард явно реши, че следобед може да го претупа набързо и да хукне към хиподрума. В събота предстоеше надбягване за купата „Уайднър“, а както футболните запалянковци ходят по тренировки, така и нашият съдия обикаляше из конюшните да гледа, как жребците хрупат овес и дрискат в отделенията си.

След обедната почивка пак настана мъртъв период в очакване на съдията. Докато Сефало крачеше напред-назад, аз си нахвърлях бележки за утрешната заключителна реч, а Роджър Солсбъри прелистваше някакво медицинско списание. И ето че ненадейно моята секретарка Синди изникна в съдебната зала като акула в плувен басейн. Беше с бяла минипола, черни мрежести чорапи, кожени обици с метални капси, а като капак на всичко – нова прическа, щръкнала по пънкарски и ослепително розова. Косата й стърчеше на всички страни като бодли на таралеж, все едно че току-що беше пъхнала пръст в контакта.

– Que pasa, el jefe?*

[* Какво става, шефе? (исп.) – Б.пр.]

– Познаваме ли се? – рекох аз.

– Не съвсем, но може да се опознаем.

– Нямам време.

– Не ми изглеждаш чак толкова зает.

– Чакаме съдията. Или поне аз го чакам. Опечалената вдовица чака завещанието да влезе в сила. А Дан Сефало чака последната си надежда – Уоткинс пияндето.

– Има да чака – заяви Синди.

– А? – изрекох аз коронната си реплика.

Синди седна и вирна крака върху масата на защитата.

– Дълго има да чака добрия доктор – поясни тя небрежно.

– Явно нещо не знам. Хайде, казвай какво.

– Много неща не знаеш, но съм готова да те науча.

– Синди, не ме разигравай. Водим дело.

Тя се навъси.

– Горе главата. Имам странното подозрение, че Уоткинс е духнал нанякъде, а Дан Сефало толкова е закъсал, че ще му трябва нов костюм.

– Нали не си го отвлякла?

Със Синди човек никога не знае какво да очаква. По време на едно дело за сексуална дискриминация шефът на голям универсален магазин заяви, че изобщо не бил задявал младата си сътрудничка. Не бил изневерявал на съпругата си и не поглеждал чужда жена. Синди проследи човека до любимата му кръчма, плъзна изкусително крак нагоре по панталона му и го отмъкна на гости. А там Луис Моралес, по прякор Дългия обектив – фалшификатор и изнудвач любител, изскочи от гардероба тъкмо навреме, за да заснеме в едър план смъкнатите му гащи.

– Да съм го отвлякла ли? – възмути се престорено тя и вдигна вежди, боядисани в оранжево и кафяво като бенгалски тигър. – Нима смяташ, че само така бих убедила някой мъж да ме почерпи?

– Значи си му видяла сметката в някой бар.

– Ама че вулгарно! – възрази тя. – Снощи, съвсем случайно, аз и Маргарита – не става дума за едноименния коктейл, а за моя приятелка – влизаме във фоайето на „Сонеста Бийч“. И какво виждаме? Едно симпатично старче с бяла коса и смешен ленен костюм. Пие си чиста водчица и ни разправя какъв страхотен лекар е. Маргарита му се оплаква, че има проблеми с гръбнака, а старчето й предлага да се качи горе за бърз преглед. Тръгваме ние и междувременно Харви поръчва да донесат в апартамента три бутилки водка „Финландия“.

– Харви, а?

– Така искаше да му викаме.

– Не е много професионално – казах аз.

– И прегледът не беше много професионален. Освен ако има някаква връзка между Венериния хълм и гръбнака. Добре че на Маргарита не й пука. Не казвам, че е тъпа, но си мисли, че Силиконовата долина е някъде между циците й.

Затворих очи и разтърках челото си.

– Синди, сега ще ни подгонят от адвокатското дружество. Това си е чисто отвличане на свидетел.

– Кое? Дето съм пийнала чашка с приятен мъж ли?

Прекъсна ни трясъкът на тежката съдебна порта и в залата нахълта доктор Харви Уоткинс с вдигната яка на ленения костюм, който изглеждаше тъй, сякаш бяха бърсали с него всички автомобили на някое рали из тресавищата. Възелът на вратовръзката му висеше почти до кръста, а и ризата беше разкопчана горе-долу дотам. Той се подпря на вратата, като че залата плаваше из бурно море. Косата му лепнеше по челото. Под розовата кожа се издуваха синкави вени. Дан Сефало хукна да го подпре. Уоткинс гневно отблъсна ръката му. Дори и в това състояние изглеждаше по-добре от Сефало, чиято физиономия бе придобила нездрав пепеляв оттенък.

В този момент съдебният пристав изскочи от задната врата и ревна:

– Всички да станат! Съдът на област Дейд, Флорида, открива своето заседание!

Подчиниха се всички, освен доктор Харви Уоткинс, който рухна тежко на една от скамейките и подгъна крака под неестествен ъгъл. Беше с обувки на бос крак.

– Пристав, въведете съдебните заседатели, а вие, мистър Сефало, повикайте своя свидетел.

Съдията Ленард нямаше намерение да си губи времето. Държеше непременно да види как четкат гривата на Сметановия бегач или мерят аналната температура на Бойно знаме.

Сефало пухтеше като локомотив.

– Ваша светлост, дайте ни само минутка.

– Минутка ли? Вече ви дадох деветдесет минути за обяд. Имате ли свидетел или не? Ако нямате, прекратяваме заседанието и утре сутрин минаваме към заключителните речи.

Съдебната зала изисква светкавични решения. Да възразиш или не, да зададеш въпрос с неизвестен отговор или не, да оспориш обвинението или да си траеш. Дан Сефало трябваше да реши дали да изправи Уоткинс пред заседателите. Нямаше време нито да избръсне от бузите му бялата четина, нито да разбере дали добрият – и напълно пиян – доктор помни собственото си име. Ако не го изправеше, показанията приключваха без никакъв шанс да оспори твърдението на Чарли Ригс, че Солсбъри не е засегнал аортата. И в двата случая обвинението висеше на косъм.

Сефало въздъхна дълбоко и каза:

– Ищецът призовава повторно доктор Харви Уоткинс.

Уоткинс подпъхна вратовръзката под адамовата си ябълка, вирна патрицианска брадичка и пое към свидетелския подиум с онова изключително достойнство, което пияните проявяват в тежък час. Вървеше почти по права линия и сигурно щеше да успее, ако бе забелязал стъпалото. Но не го забеляза. Залитна напред, отхвръкна от дървения парапет и накрая се захлупи по очи в скута на съдебната секретарка – млада негърка, която нямаше представа дали да отбележи това произшествие в протокола.

– Мног’зявайте – измънка Уоткинс.

Сефало отново се втурна да му помага. След малко докторът седеше благополучно на стола, стискаше парапета и гледаше изцъклено в пустотата. Ризата бе изхвръкнала от панталона му, а вратовръзката висеше накриво. В сравнение с него Дан Сефало приличаше на манекен.

– Доктор Уоткинс, напомням ви, че все още сте под клетва… – започна Сефало.

– Клетва? – Уоткинс облиза пресъхналите си устни. Най-сетне в очите му просветна разбиране. – Ами да. Преди много години положих _хлъц_… ократовата клетва. Разбира се, това е… _хлъц…_

Секретарката побърза да му подаде чаша вода. Уоткинс кимна учтиво. Сефало пак подхвана атаката.

– Доктор Уоткинс, вие направихте изявление, че въз основа на медицинската документация по случая можете почти уверено да твърдите, че доктор Солсбъри е пробил аортата с форцепса. Така ли е?

– Възразявам! Подвеждащо и неточно изложение на предишните показания.

Не исках да го оборвам, само проверявах какво ще е следващото решение на съдията.

– Отхвърля се – отсече Ленард. После метна в куфарчето си бейзболно каскетче и чифт слънчеви очила.

– Така ли е? – повтори Сефало.

Уоткинс кимна. Или потвърждаваше, или почваше да заспива.

– Докторе, трябва да отговорите на глас, за да бъде записано в протокола.

Уоткинс пак кимна мълчаливо. Сефало реши да продължава напред.

– А сега, за да не губим време, позволете да кажа, че според друг свидетел разкъсването е било от предната страна на аортата. Този свидетел смята, че хирург, опериращ откъм гръбнака, не може да причини подобно разкъсване.

Уоткинс изненадано вдигна вежди.

– Глей го ти?

– Въпросът ми, докторе, е следният: може ли хирург по време на ламинектомия да пробие предната част на аортата.

Уоткинс гледаше като препариран. По челото на Сефало изби пот.

– Може би си спомняте, че вчера сутринта обсъждахме този въпрос…

Аз скочих на крака.

– Възразявам! Подвеждане на свидетеля. Ваша светлост, то бива, бива, ама чак пък толкова…

– Подкрепя се. Карайте по-нататък, мистър Сефало.

Сефало опита отново.

– Твърди се, че перфорацията е била от предната страна. Какво мислите за това и как ще го изтълкувате?

Уоткинс премрежи очи и измънка нещо. Съдебните заседатели почнаха да се споглеждат. _Гледайте, приятели, гледайте._ Нейде на милиарди километри от нас някакво галактично божество на късмета бе отправило благосклонен взор към Роджър Солсбъри.

– Докторе?

– Шльокаво – каза доктор Уоткинс.

– Шльокаво? – повтори Сефало с разширени очи.

За миг лицето на доктор Уоткинс се проясни.

– Вътре всичко е шльокаво. Сигурно си го представяте като на ония красиви картинки в книжките – кръвоносните съдове тук, мускулите там, костите оттатък. Ха! Пфу! – Към съдебната секретарка отхвръкна тлъста храчка. – Всичко е шльокаво до немай-къде. И шава. Гадното копеле продължава да диша, докато го кълцаш. Всичко шльока и шава. Отпред, отзад, по средата. Мама му стара, как да разбереш кое къде е?

Дори съдията Ленард чу последните думи. Той хвърли убийствен поглед на Дан Сефало, който тутакси предостави свидетеля на мое разположение. Не го пожелах. Съдията тресна с чукчето по-силно от друг път и закри заседанието. После хукна към задната врата с развяна кафява тога.

Роджър Солсбъри разтръска ръката ми, като че вече бяхме спечелили. Казах му да изчака до утре. Със съдебните заседатели никога не се знае. Той отвърна, че иска да отпразнуваме случая по подобаващ начин. Дали да не си потърсим две chicas? Не попитах дали и двете ще са за него, просто отказах любезно под предлог, че трябва да се подготвя за утре. После му зададох въпрос.

– Ти как смяташ? Ако оперираш откъм гръбнака, можеш ли да пробиеш аортата отпред?

Той се усмихна.

– Нашият свидетел каза, че не може.

– Вярно. А пък Уоткинс рече, че всичко е шльокаво. Ти какво казваш?

Той се усмихна отново.

– Казвам, че и двамата имат право. Ригс е прав според; професията си. Мъртвото тяло лежи неподвижно. Ако извършваш ламинектомия на труп, едва ли ще улучиш с форцепса предната част на аортата. Но и Уоткинс е прав – в живото, дишащо тяло непрекъснато има движение. Вътре е пълна каша, може да стане какво ли не. Ако вкараш форцепса прекалено навътре, може на връщане;, да закачи предната част на аортата. Възможно е.

– Но не особено вероятно – подхвърлих аз.

– Освен ако много се постараеш – каза Роджър Солсбъри.

8

Вечерната прожекция

Ето как подготвям заключителната си реч. Мятам папките в багажника и потеглям към къщи. Живея в старата част на Коконът Гроув, между Къмкуот Авеню и Поинсиана. Къщата не се вижда откъм улицата, защото дворчето е задръстено с китайски рози, вечнозелени дъбове и жакарандови дръвчета. Под тях царува такава сянка, че тревата не би стигнала и за коза. Дърветата засенчват и къщата – ъгловата сграда от коралова скала, която сигурно ще остане да стърчи тук и след атомна бомбардировка. Баба Ласитър е живяла тук, когато наоколо било пълно с художници и прочие навлеци, а вместо бутици имало нормални кръчми. Щом усетила, че кварталът почва да става шик, грабнала си въдиците и поела към островите.

Зарязвам папките в багажника и се отправям към кухнята. Вътре има хладилник, микровълнова печка, няколко шкафа и място, колкото за двама-трима добри приятели. Макар и двуетажна, къщата е съвсем мъничка. Едва ли някога ще я видим по страниците на „Архитектурен магазин“, но идеално подхожда за човек, който не иска да кани гости и да се прави на светски лъв.

Пускам всички вентилатори. Не обичам климатиците. Те изсушават въздуха и те откъсват от природните звуци на птичките, щурците и крадците по съседските къщи.

Верандата гледа към джунгла от избуяли шубраци и бурени, защитаващи малкото задно дворче като средновековна крепост. Тъй като кварталът е уединен, напоследък взеха да се заселват наркопласьори. Повечето съседи са свестни – нито вдигат шум, нито се бъркат в чуждите работи. Но с преработката на кокаин си имаме неприятности. Миналата година в една къща на Локуот Стрийт гръмна бидон с етер. Нищо не остана както от къщата, така и от тримата колумбийци. Само се посипаха късчета овъглена латиноамериканска плът и искрите примигваха в нощното небе като светулки. Върху моя хамак падна портретче на президента Грант с опърлена брада.

Слагам си боксовите ръкавици и започвам да бъхтя крушата, провиснала на верандата. Тя си трае и не ме удря. Изкарвам четири рунда без нито една загуба. Мисля за случая, за предимствата и недостатъците, кое да изтъкна, кое да замажа. Спомням си всичко, свидетел подир свидетел. Не ми трябват папки или бележници. Всеки удар е поредното свидетелство или доказателство.

Лягам по гръб и почвам да правя коремни преси. От определена възраст нагоре мъжът трябва да си поддържа корема. Иначе тръгва нагоре към гърдите и целият торс се превръща в една безлична маса. А аз държа на корема си.

Накрая завършвам с лицеви опори. Отначало нормални, после – с крака на верандата и ръце на земята, докато бурените почнат да ме гъделичкат по носа.

След това проверявам хладилника. Не съм много претенциозен, стига да има пушена риба. Намирам малко майонеза, дето не е съвсем зеленясала, парче рокфор той може и да е зеленясал, бурканче горчица и половин лимон. На кухненския плот има пресни домати от местната зимна реколта – бледи и жилави като топки за тенис. Попътно съм купил френска франзела. Разстилам пушената риба върху хляба, размазвам майонезата, слагам отгоре три жилави резенчета домат и накрая добавям сиренето и горчицата. Добър апетит. Бързо и ефикасно.

Връщам се при хладилника за една бира. Избор: „Гролш“ от половин литър с порцеланова запушалка или „Анкор Стийм“ – единственото изключение в моя бойкот срещу американската бира. Оглеждам и двете. Това ми е най-трудното решение за деня, ако не броим въпроса дали да се пазаря за обезщетението, или да изрева с пълно гърло: „Невинни сме!“. Сефало ще спори и в двата случая: първо, че Солсбъри е допуснал професионална небрежност, и второ, – че обезщетението трябва да бъде горе-долу колкото външният дълг на Бразилия. Понякога, ако делото изглежда загубено, си струва да поведеш пазарлъци, но _дори и да смяташ клиента си за виновен, е никакъв случай не бива да предлагаш повече, отколкото струва например една сезонна карта за стадиона._ Лошото е, че почнеш ли такъв разговор, няма как да се правиш на невинен.

Още се колебая за бирата. „Анкор Стийм“ има плътен кехлибарен цвят. Познавах едно момиче с такива очи. Щом ги погледнех, тутакси ожаднявах. В крайна сметка се спирам на „Гролш“.

Папките още си бяха в багажника, четири празни шишета от „Гролш“ лежаха в кофата за боклук, а аз се протягах в хамака и спокойно обмислях всичко, представях си утрешния ден. Чух телефона едва на третия сигнал. Нищо не си бях представял, а просто дремех.

– Трябва да те видя – изрече женски глас. – Зает ли си?

След малко разбрах коя е. Сюзън Кориган.

– Работя усилено. Мъча се да открия правдата в нашия несъвършен свят.

– Знаеш ли къде е Лагун Роуд? – запита тя.

– Знам, естествено. В квартал Гейбълс Естейтс.

– Там живея, Лагун Роуд 99.

– Сигурно днешните вестници плащат добри пари.

– Къщата е на татко. Ела, моля те. Веднага. Важно е.

Точно така, къщата на татко. Или – още по-точно – къщата на мащехата.

– Не знам дали е много разумно. Според адвокатската етика не би трябвало да разговарям с мисис Кориган в отсъствие на адвоката й.

Не че съм кон с капаци. Разни умници с тежкарски костюми от големите юридически фирми се събират на конференции по хотелите и измислят какви ли не правила. Представата им за етика е да подкрепят по-богатия. Моята е по-проста. Никога не лъжа съда, не позволявам и на клиентите да го правят. Освен ако се налага да ритна противника по коляното.

– Тя не е тук – каза Сюзън Кориган. – Като дойдеш, мини отзад и ела в бунгалото до басейна. Работата засяга твоя клиент.

Аха. В дъното на душата си предчувствах какво ще излезе. И пак някъде там се надявах да е нещо друго.

Записах в мисловния си компютър няколко мегабайта текст за утрешната реч. След това си пуснах един душ. Облякох пуловер в синьо и оранжево, избелели джинси, които ми бяха стрували много труд, докато ги докарам на цвят, и чифт вехти маратонки за в случай, че ми се наложи отново да я догонвам. После подкарах олдсмобила на трета скорост по Олд Кътлър – тесен и лъкатушен път, водещ на юг през Коконът Гроув. От двете страни растяха огромни индийски смокини и преплетените им дънери приличаха на чудовищни змии, наполовина заровени под земята. Отгоре гъстите клони се сплитаха в мрачен свод, който закриваше лунната светлина. Откъм залива долиташе острият мирис на сол и гниещи водорасли. Завих наляво по Арвида и попаднах на Милионерската улица – редица разкошни резиденции, свързани чрез удобни канали с Бискайския залив и Атлантика.