Текст книги "Дълга целувка за сбогом"
Автор книги: Пол Ливайн
Жанр:
Классические детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 16 страниц)
Къщата на Кориган се намираше в една задънена уличка, оградена с трийсетметрови палми. Направо да си изкълчиш врата, ако искаш да им видиш върха. С къщата беше същата работа. Първото, което биеше на очи, беше височината й. За да видя партера, трябваше да погледна нагоре. Макар че Лагун Роуд е само на метър и половина над морското равнище, като добавиш още десетина метра чакъл, пръст и камъни, получаваш местния вариант на планина. А за озвучаване пускаш един водопад да се лее по грамадни коралови буци.
Някой друг сигурно би се смаял пред размерите на тази къща, пред луксозния стил, пред стените от грубо изсечен камък и необятните балкони над водата. Аз обаче си мислех само за една дума – електричество. Колко ли ток трябваше за безбройните климатици, за водопада в тая изкуствена планина, за цветните прожектори между палмите и цветните лехи покрай алеите? Още колко за топлата вода, за автоматичната входна врата и камерите над нея? Семейство Кориган май бе в състояние еднолично да съсипе националната енергетика.
Портата се оказа отворена. Спрях на тухлената алея и поизчаках. Наоколо нямаше нито други коли, нито признаци за живот. Вратите на просторния гараж бяха плътно залостени. Пътека от плоски камъни заобикаляше къщата. От двете й страни стърчаха декоративни колчета с лампички на върха. Между тях провисваха дебели въжета – в някои театри очертават по този начин откъде да се минава.
Зад къщата почваше дъсчена платформа, водеща към басейна. Беше си съвсем сериозен басейн за плуване – петнайсет на четири метра. Миришеше на солена вода, сигурно имаше пряк тръбопровод към залива. Зад басейна видях бетонен кей, хангар за лодки и частна лагуна, свързана с Бискайския залив. До кея бе закотвена яхта, с каквато във военно време сигурно биха превозили цяла армия.
Бунгалото олицетворяваше представата на архитекта за Таити. Не знам от какво беше направено, но отвън се виждаше бамбукова облицовка и островръх палмов покрив. На верандата се мъдреха пет – шест грубовати гърнета с млади кокосови палми. В едно от стъблата бе забито мачете. През отворената врата долиташе шумоленето на вентилатор. Почуках по бамбуковата стена.
– Ласитър, влизай и си налей едно питие. В хладилника има плодов сок.
Реших, че с витамините съм добре и нямам нужда от плодов сок. Хвърлих поглед наоколо. Гласът долиташе от странична врата, водеща вероятно към спалнята. Всичко останало представляваше едно помещение – кухненски бокс и холче с телевизор, стереоуредба и видео. Край стената имаше лавица със спортни справочници, няколко сборника поезия – може би под анцуга все пак се криеше женско сърце – и жизненоважният за Маями испанско-английски речник.
В спалнята се разнасяше шумолене, каквото издават жените при обличане. Надявах се да избере нещо ефирно и да си сложи малко парфюм зад ушите. Но тя излезе без никакъв грим, с току-що измито лице. Лъхна ме лек мирис на тоалетен сапун. От рязаните джинси стърчаха силни крака, мускулите на прасците играеха при всяка стъпка. Късата черна коса беше стегната отзад с ластиче и от това изглеждаше още по-къса. А в горнището от анцуг с емблемата на „Делфините“ имаше място и за мен.
– Харесва ли ти моето жилище? – попита Сюзън.
– Ами да. Когато ми позвъни, не разбрах, че живееш в бунгалото. Помислих си, че ме каниш на забава до басейна. Значи злата мащеха те е прогонила от замъка?
Тя поклати глава.
– Живях в къщата, докато татко се ожени за тази… жена. После реших да не им се пречкам. Всяка вечер плувам по километър и половина. Друго не ми трябва.
– Харесва ми. В Маями рядко се среща жилище, по-малко от моето.
– Довчера си държах някои неща в къщата. Ските, леководолазната екипировка, малко дрехи. След като се скарахме в съда, тя изхвърли всичко на двора.
– Чух малко от разговора. Ама и ти не си поплюваш. Ще ми кажеш ли за какво спорехте?
Тя млъкна. Настаних се на някакво канапе със синтетична тапицерия, а тя седна отсреща и преметна крак върху крак. Усмихна се. За втори път след срещата на игрището.
Протакаше, чудеше се как да пристъпи към онова, за което ме беше повикала. Подхвана отдалече:
– Утре делото свършва, нали?
– Точно така.
– Мислиш, че ще спечелиш.
Това можеше и да е въпрос.
– Надявам се.
– Няма ли да ти е криво, ако отървеш виновен човек?
– _Виновен_ е термин от криминалното право. В гражданското няма такава дума. Надявам се да решат, че не носи отговорност. Но гражданската отговорност е коварен терен. Тъй че няма как да отговоря на въпроса в този му вид.
– Типично адвокатски отговор – презрително каза тя.
После се разсмя и почна да тананика:
Защо ли потайно си пеем,
когато умре адвокат?
И конят гробарски подскача,
когато го влачи отзад.
– Не знам – казах аз. – Това го нямаше на държавния изпит.
Тя направи гримаса и продължи със следващия куплет:
Певци и поети се помнят
и споменът вечно е млад,
а конят гробарски подскача,
когато умре адвокат.
– Ще спечеля ли нов хладилник, ако позная автора? Да не е Робърт Фрост?
Сюзън се нацупи.
– Карл Сандбърг.
– Странно, разправят, че той много уважавал един адвокат на име Линкълн. А пък аз се надявах в поезията да те интересуват повече древногръцките вази, отколкото някакви си адвокатски кокали.
Тя отново насочи разговора по същество.
– Убийството спада към криминалното право, нали?
Премълчах и тя продължи:
– Онзи ден каза, че нямам доказателства. Сигурно трябва да видиш нещо.
Сюзън стана да включи видеото и малкия телевизор. После пак седна и се загледа настрани. Изображението примига, започна типичен любителски филм – нестабилна камера, която се въртеше прекалено бързо из разкошно обзаведено помещение. Приличаше на апартамент в Бевърли Хилс с барче, лъскави мебели и изкуствено звездно небе по тавана. Не се виждаха хора, само модерни скъпи мебели, няколко произведения на изкуството и фалшивото звездно небе.
– Това е каюткомпанията на „Кори“ – поясни Сюзън Кориган.
– „Кори“ ли?
– Не забеляза ли яхтата отвън?
– А, това било яхта. Аз пък си мислех, че е самолетоносачът „Нимиц“ и всичките четири хиляди моряци са слезли в градски отпуск.
– Много щяха да я зарадват, нали? – подхвърли тя с леден глас и кимна към къщата. – „Кори“ е изработена по поръчка, дълга е около двайсет и пет метра. Любимата играчка на татко.
Изображението примига, пробягаха снежинки, после на екрана се появи Мелани Кориган по бикини, извила бедро към камерата. Правеше знак на някого да се приближи. За секунда нечие рамо закри обектива и пред камерата излезе мъж. Беше среден на ръст, по бански и тениска. Обърна се смутено към обектива. Роджър Солсбъри. Може би в този момент се полагаше да подскоча, но не бях изненадан.
– Това е централната каюта – каза Сюзън.
На пода от черни и бели плочки имаше грамадно водно легло, осветено отдолу с неонови лампи. Върху таблата от черно стъкло бе изобразен нощният хоризонт на Маями. Роджър Солсбъри застана неловко край леглото, а Мелани Кориган започна да прави стриптийз, ако изобщо може да се нарече така смъкването на черен бански костюм, произведен навярно по време на текстилна криза. Горнището беше тясно като връвчица, долнището – колкото средно голяма пощенска марка. Мелани се движеше умело в такт с музиката, люшкаше бедра изумително плавно. Кимна на Роджър да седне върху леглото и той се подчини като кученце.
Тя откачи горнището, изтласка навън високите си твърди гърди и въздъхна дълбоко, сякаш едва не се бе задушила до смърт от нищожното късче плат. Имаше театрална класа колкото в ученическа пиеса или в евтин порно филм. Метна горнището по Роджър. То се приземи на главата му и плъзна надолу, закривайки носа и устата. Роджър заприлича на грабител от банален каубойски филм.
След малко дойде ред на долнището и тя завъртя задник под носа на Роджър в такт с музиката. Кълчеше се наляво и надясно, бързо и бавно. Кой знае защо, имах чувството, че не й е за пръв път.
Мина още около минута и двамата се заеха с по-сериозна работа. Не след дълго операторът откри, че има вариообектив. Отначало общ план на двете тела, които се гърчеха под изрисувания хоризонт на Маями. После фигурите почнаха да растат, докато накрая на екрана остана само една телесна част или по-точно две съединени части. Накрая камерата се дръпна обратно, за да покаже пак двете тела.
Сюзън Кориган ме гледаше, седнала с гръб към екрана. Донякъде се смущавах заради нея, но изпитвах най-вече скука. Като бивш спортист си падам повече по действието, отколкото по гледането. Зрелището продължи още малко, после прекъсна и пак се подхвана. Можеше да е от друг ден или от същия, след кратка почивка. Не знам дали си говореха – върху записа беше наложена допълнителна музика. Сега Роджър Солсбъри имаше стетоскоп. С него все пак изглеждаше облечен донякъде, за разлика от Мелани Кориган.
Роджър надникна в гърлото й.
Тя каза нещо. Сигурно „А-а-а“.
Мъничка пантомима: Игра на чичо доктор.
Отвори широко устата.
Тя отвори уста.
Той й измери пулса. После тя пое дъх, изпъчи се, а той я почука по гърдите и прослуша дробовете със стетоскопа. Изглежда, бяха наред.
Тя се завъртя и изложи пред Солсбъри идеално заоблен задник. Той плъзна по него дясната си ръка и бавно почука с палец. Не бях виждал такава медицинска процедура. По-скоро подхождаше за избиране на зрял пъпеш. Каквато и да беше целта, Мелани явно сметна това за забавно. Тя се обърна със смях и камерата заподскача – вероятно и операторът се кискаше. После Роджър я пипна по челото да провери дали клетото дете няма треска и за по-сигурно й измери температурата с нещо, което беше прекалено дебело, за да е термометър.
Сцената се прекъсна, после записът продължи и пак притъмня, докато някой минаваше край обектива. Предположих, че Филип Кориган е закрепил камерата на статив и сега ще се включи. Но не беше Кориган. Беше същински Херкулес, макар и малко нисичък. Напомняше ми булдога от емблемата на големите товарни камиони, само че не толкова симпатичен. Беше от ония напомпани буци, дето често се мяркат из гимнастическите салони – мускул връз мускул, дебела шия, скосени рамене и татуирана светкавица на едната ръка. Ръцете му висяха накриво – просто нямаше как да ги отпусне покрай бедрата. Беше гол и се виждаше, че все пак не е успял да напомпи една част от тялото си до шварценегеровски размери. И тъй, вече гледах двама голи мъже и една гола жена. Преплетени ръце и крака, от време на време по някой поглед към камерата и здраво раздрусани слабини.
Камерата рязко смени ъгъла. Чудех се как операторът е попаднал над леглото, за да снима събитията като балет в стар холивудски мюзикъл. После го видях на екрана и разбрах фокуса. Лежеше на пода до леглото и снимаше отражението в огледалния таван. Около шейсетгодишен, чисто гол, с оредяла коса и шкембенце. Филип Кориган. Мислено проверих инвентарния списък: трима мъже и една жена. Камерата пак се задейства и Филип Кориган изчезна от поглед. Раменете на културиста изпълниха екрана. Целите в пъпки – издайническо доказателство за употреба на анаболни стероиди.
Така продължи още няколко минути, после екранът потъмня и не светна повече.
– Е, какво мислиш сега? – попита тихо Сюзън Кориган.
– Мисля, че ръчната камера е по-подходяща за документални филми. Осветлението е прекалено ярко, сценарият – слабичък. Номерът с огледалото ми допадна, но, откровено казано, предпочитам „Дамата от Шанхай“.
– С всичко ли се шегуваш?
– Не с всичко, не дори и с това. Зарежи, Сюзън. Всяко семейство си има кирливи ризи и няма смисъл да ги вадим от гардероба.
– Баща ми не беше такъв. Докато не срещна нея и Роджър Солсбъри.
– Добре. Значи тя го е покварила. Може и Роджър да не е ангел. Но какво ще спечелим?
Очите й пламнаха.
– Например да хванем убийците.
Пак старата песен.
– Все още не съм видял никакво доказателство, че е убит, а още по-малко, че го е сторил Роджър Солсбъри. Ами онзи мистър Вселена от филмчето? Ами десетките други типове, за които не знаеш?
– Адвокатски номера. Само че точно твоят любим клиент е накълцал татко в деня, преди да умре. И доколкото знам, само той е носил отрова в малко кожено куфарче.
– Какви ги говориш?
– Такива.
Тя бръкна в едно чекмедже, извади нещо и ми го подхвърли. Миниатюрно кожено куфарче, някои мъже много си падат да ги носят вместо чанта през рамо. Златен монограм РАС – Роджър Алън Солсбъри. Разтворих го. Две спринцовки и прозрачно шишенце, пълно до половината с бистра течност. Нито етикет, нито указания.
Неприятен багаж. Побиха ме тръпки.
– Какво е това?
– Сукцинилхолин – лекарство, използвано при анестезия. Парализира крайниците. И дробовете. При операция поставят пациента на изкуствено дишане. Не го ли направят, просто лежиш и си умираш.
– Откъде знаеш всичко това? Къде го намери?
– Не бързай толкова, господин адвокат. Първо, намерих го в стаята на Мелани, скрито в едно чекмедже с трийсет чифта черни бикини – страшно много за жена, която изобщо не носи бельо. Мисля, че вече е открила липсата. Сигурно ме подозира. Затова ми изхвърли багажа и смени ключалките. Второ, проучих какво е, направих лабораторна проба. Недей да си мислиш, че спортните журналисти разбират само от метри, точки и голове.
– Беше ли у теб през цялото време, след като го откри?
Непоправимият адвокат Ласитър вече мислеше за възможна подмяна.
– Дадох в лабораторията на Джейксъновата болница около пет кубически сантиметра. Останалото е непокътнато.
– Какво общо има това с Роджър Солсбъри, ако допуснем, че куфарчето е негово?
– Много ясно, че е негово! Мелани се е чукала с него, значи той й е дал шишенцето. Тя мразеше баща ми, но се преструваше, за да го използва. Не можеше да се разведе. Според брачния договор при развод нямаше да получи нищо. Но ако той умреше докато са женени, получаваше къщата, яхтата и трийсет процента от наследството.
Аз кимнах.
– Съвместната собственост плюс съпружески дял.
– Точно така.
– Значи е имала мотив. Но само това ще докажеш. За обвинение по косвени обстоятелства ти трябва много повече. Уликите срещу Мелани са съвсем слаби, а срещу Солсбъри нямаш и толкова. Първо, баща ти не е отровен. Умрял е от аневризъм.
Тя извърна глава и примига, за да удържи сълзите.
– Затова ми трябва твоята помощ.
– За какво?
– Да разбера как са го направили.
– Кое?
– О, Джейк, поразмърдай си мозъка.
За пръв път ме наричаше на малко име. Хареса ми.
– Как са убили татко със сукцинилхолин и са го представили за аневризъм – тихо каза тя, сякаш бронята й бе съвсем изтъняла.
Не се хванах на въдицата.
– Болницата е много рисковано място за убийство. Непрестанно се навъртат лекари, сестри и тъй нататък.
– Точно затова е минало гладко. Кой ще възрази, ако доктор Солсбъри влезе в татковата стая след операцията? Може тогава да е направил инжекцията. И кой ще търси отрова, когато пациентът умира от аневризъм?
Класическа измама. Като заучено положение във футбола – един хуква да отвлече вниманието, а друг отбелязва гола.
Чиста лудост. Нямаше никакви доказателства. Просто едно сърдито момиче искаше да намери злодеи. Обвиняваше другите за пороците на баща си. Точно като заучено положение – кой ще вдигне най-много шум. Погледнах я. От тъмните очи бликна сълза, после още една. Погледнах спринцовките и шишенцето. И пак тъмните, просълзени очи.
– Откъде да започнем? – попитах аз.
9
Непосредствена причина
Карах на автопилот. В много тежки атмосферни условия. Нито бях спал, нито бях мислил за заключителната реч, откакто Сюзън Кориган извади шишенцето и ми каза, че с него е извършено убийство. Все още усещах върху дланта си допира на прохладното, гладко стъкло. Сукцинилхолин, типично лабораторно название. Също като бистрата течност – безлично и смъртоносно.
Шишенцето рязко променяше безпочвените твърдения на Сюзън, че Роджър Солсбъри е убил баща й. Тя имаше веществено доказателство. В съда страшно си падат по веществените доказателства. Заседателите много обичат да взимат оръжията в стаичката зад залата и там да ги опипват.
Умът ми блуждаеше. Погледнах Роджър Солсбъри, който седеше до мен. Добре сресана прошарена коса, почти изящно овално лице, умни очи. Направо професорски вид, създаващ впечатление за компетентност. Приличаше на това, което си беше – лекар. Лечител, а не убиец. Но аз го бях видял разголен – в буквалния смисъл на думата – и се чудех дали увлечението по креватни забави не го е тласнало към убийство.
Сюзън Кориган искаше да си мисля точно това. А дали не ме правеха на глупак в някаква сложна интрига, дали Сюзън Кориган не ми хвърляше прах в очите? Всяка работилница можеше да направи куфарче с монограм. Течността можеше и да е обикновена вода. Можеше двете с Мелани Кориган да са се съюзили, за да проваля делото. Или поне да го оставя да се провали. Как пък й хрумна да ме викне точно в навечерието на последния ден? И аз налетях на примамката – скромна тъмнокоса млада жена, под чийто дъх на сапун можеше да се крие същата хищница като Мелани Кориган. Но сега нямах време за тия мисли. Дан Сефало се изкашля и пристъпи напред. Изглеждаше невероятно нормален – с тъмносин костюм и загащена бяла риза. Той отправи бащинска усмивка към Мелани Кориган, после леко се поклони на съдията.
– Обръщам се най-почтително към съда – започна той, – а също така към дамите и господата от състава на съдебните заседатели. Искам да ви благодаря, че дойдохте тук и отделихте цяла седмица, за да слушате разни адвокати и доктори. Знам, не е било лесно, но без помощта на съвестни граждани като вас нямаше да имаме съдебна система.
Това е заключителна реч от типа „много благодарим“. Първо се подмазваш на съдебните заседатели, после ги молиш за дреболия – да се изръсят с няколко милиона долара чужди пари.
– И тъй, от името на мисис Кориган – продължи Сефало, като кимна назад, за да насочи вниманието им към вдовицата, – както и от името на всички нас, скромни слуги на обществото, благодарим ви. Трябваше да изоставите работата и семействата си, но тъкмо в това е величието на нашата система. Аз обичам американската съдебна система. Именно по нея се различаваме от варварите и комунистите.
Вече ми идваше до гуша от патриотизъм. Чудех се кога ще заговори по същество.
– Когато съм тук, пред вас, и когато ме смени мистър Ласитър, трябва да помните най-важното: нашите думи не са доказателства. Те са обикновени адвокатски приказки, а вие знаете старата поговорка: _Дума дупка не прави._ Някои смятат, че днес предстои заключителен спор, но аз няма да споря с мистър Ласитър. Приемете ме като екскурзовод. Ще ви разведа из доказателствата, та когато се оттеглите на съвещание, да вземете решението си въз основа на свидетелските показания и закона, както ви е заръчал съдията Ленард.
Двама от заседателите кимнаха. Сефало започваше отдалече. _Аз съм ваш приятел; дайте да го обмислим заедно._ Много правилен ход. Не бива да им четеш лекции. Караш меко, печелиш доверието им, после изведнъж вадиш тежката артилерия и ги размазваш. Те още нямаха представа, но аз знаех много добре какво ги чака.
– Може би помните какво ви казах при откриването. На нас се пада тежкият товар да докажем, че Филип Кориган е умрял поради престъпната небрежност на ответника. Сега, когато приключим с адвокатските приказки, съдията ще ви каже, че за взимане на решение в една или друга посока най-важно е превъзходството на доказателствата. Какво означава това? Да речем, че сложим на люлка две момченца и едното тежи двайсет и три килограма, а другото – двайсет и два. По-тежкото ще наклони люлката. Точно това ни трябва – да я наклоним.
При тия думи Сефало разпери ръце и се направи на люлка. Наклони дясната съвсем леко.
– Само мъничко люшване и ще трябва да присъдите на ищеца обезщетение – напомни той. Цялото дело се оказваше просто като задачка за първолаци. – Освен това, при откриването ви казах, че съдебният процес е като книга, а всеки свидетел – глава от нея. Всяка книга има различна история. Днешната е трагична. Разказва за здрав, енергичен мъж в разцвета на силите, бизнесмен, съпруг, филантроп…
Сефало отново се завъртя към Мелани Кориган. Шест чифта очи проследиха движението му. Тя хапеше устни и се бореше със сълзите. Отново беше в черно. Този цвят подчертаваше бледото й лице, правеше я крехка и безпомощна.
Сефало продължи да набира инерция.
– Филип Кориган влязъл в болница за съвсем обикновена операция на дискова херния. Доверил се на Роджър Солсбъри, смятан за опитен хирург-ортопед. А днес, когато неговата вдовица се събужда, всяка сутрин преживява онзи ужасен момент, в който за част от секундата се надява да го открие до себе си.
За известно време Сефало продължи да маже с голямата четка. Стратегията му беше да лавира между доказателствата и да избягва свидетелските показания, докато не нажежи емоциите на съдебните заседатели.
– Тук изслушахте много свидетели. Но навярно най-добре помните двама от тях: доктор Харви Уоткинс – бивш началник на ортопедично отделение в голяма болница, и свидетеля на защитата Чарлс Ригс – онова старче, дето работило като съдебен лекар. Мисля, че трябва да си зададете един въпрос и за двамата. Кой е извършил повече ламинектомии? Ясна работа, доктор Уоткинс вече им е загубил и бройката. А старият Чарли Ригс не е виждал жив пациент.
Широка усмивка; тихичко кискане откъм заседателите. Роджър Солсбъри се завъртя тревожно на стола.
– Такива са фактите! Чарли Ригс през цялата си кариера не е докосвал жив пациент – показанията му бяха само догадки и нищо повече.
Сефало търкулна бавно по езика си думата _до-гад-ки_, досущ както преди време един политик от Флорида обвини своя конкурент в предизборната борба, че жена му била _драматична ак-три-са_.
– Все едно, да доведат тук моя квартален месар Джино, да ви обяснява що е гръбначна хирургия. Знаете ли как наричат в медицинския бранш съдебните лекари? Дърводелци. Само знаят да кълцат, все едно, че си имат работа с дънер.
– Протестирам, Ваша светлост! Това няма нищо общо с показанията на свидетеля.
Не обичам да възразявам по време на заключителна реч. Понякога това ядосва заседателите, които слушат с голям интерес бомбастичните адвокатски приказки. Но исках Сефало да разбере, че не дремя.
– Отхвърля се – каза съдията Ленард.
– Дърводелци – повтори напук Сефало. – Ригс никога не е извършвал ламинектомия. Нито една! Срамота, мистър Ласитър!
При тия думи Сефало се обърна и ме изгледа. Заседателите също ме изгледаха начумерено, сякаш се чудеха дали не съм ги будалкал. Добра стратегия – нито дума за показанията на Ригс, само удари срещу неговата компетентност. Рано или късно обаче Сефало трябваше да се спре и на доказателствата, иначе доброволно щеше да ми отстъпи топката. Роджър Солсбъри се въртеше тъй отчаяно, че столът му скърцаше по вехтите плочки на пода. Потупах го по рамото като треньор с нервен играч.
– През първия ден на процеса чухте истинския експерт, доктор Уоткинс. Беше само преди няколко дни, ала сякаш е минала цяла вечност, затова позволете да ви припомня. Той каза, че да се пробие аортата с форцепс е, лекарска небрежност. И че през същата нощ аортата на Филип Кориган се е разкъсала. Никой не оспори това. Мистър Ригс… прощавайте, доктор Ригс… каза само едно – че не знае как аортата е била разкъсана от предната страна. Но каза ли ви какво е довело до аневризма? Не!
Нямаше отговор. Според мен доктор Солсбъри е кълцал толкова некадърно, че само по чудо форцепсът не е изскочил отпред през пъпа.
Роджър Солсбъри изстена. Почти бях забравил таланта на Сефало да представя и най-голямата глупост като азбучна истина. Освен това бях забравил да предупредя Роджър Солсбъри да се пази от инфаркт по време на заключителната реч. Имах какво да кажа на съдебните заседатели, ако междувременно не се захванеха да одерат клиента ми жив.
– За едно съжалявам – продължи Сефало малко по-тихо. – За жалост, доктор Уоткинс се разболя малко преди второто си излизане пред съда. Не бе тъй убедителен, както обикновено. Но съм уверен, че схванахте основната му идея. Единствено доктор Солсбъри със своята престъпна небрежност е причинил смъртта на Филип Кориган, превръщайки тази млада жена в безутешна вдовица.
Мелани Кориган своевременно вдигна кърпичка към очите си. Сефало загряваше за обявяването на щетите. Той пристъпи към ложата на съдебните заседатели и ги изгледа право в очите един по един.
– И тъй, казано съвсем накратко, няма съмнение по въпроса за отговорността. Да, дами и господа, изобщо не става дума да определим кой печели. Въпросът е „колко“. Много важен въпрос, защото и Филип Кориган бе много важен човек. Той беше строител, предприемач, който даде работа на стотици хора и прехрана на още хиляди с първата верига от търговски центрове, изградена на островите край Флорида. Преди Филип Кориган там нямаше универсални магазини. Преди Филип Кориган нямаше жилищни блокове в приливната зона. Черногледците ги смятаха за невъзможни, но Филип Кориган успя.
Двама заседатели кимнаха почтително.
– След минути съдията ще ви даде инструкции относно щетите, а те са тежки. Чухте показанията на финансови специалисти за изгубените бъдещи доходи на Филип Кориган поради неговата трагична и преждевременна гибел. Ще вземете този писмен отчет на своето съвещание. Чухте как вдовицата – мисис Кориган, разказа за своята скръб. Нека Бог ви помогне да носите тази скръб по време на съвещанието и да вложите част от нея в присъдата си.
Значи Бог помагаше на ищеца. Тая работа никак не ми се хареса. А сега рукнаха и сълзите на вдовицата. Мелани Кориган извърна глава настрани, излагайки пред съдебните заседатели изящния си профил.
– Съдията ще ви обясни, че мисис Кориган има право на обезщетение за душевните си страдания, за изгубената топлота и закрила на своя съпруг. Мъките на скръбта ще са с нея до последния миг от живота й. При всяка годишнина от сватбата, при всеки празник, всеки път, когато види в къщата нещо, свързано с него, всяка сутрин, когато се буди, и всяка вечер, когато си ляга, тя ще мисли с непоносима болка за него. Безумна, безмилостна, безконечна болка. Поради тази причина искаме да присъдите пет милиона долара лично на мисис Кориган и пет милиона долара за наследството, или общо, дами и господа, десет милиона долара.
Той изчака секунда-две, за да схванат, след това продължи:
– И не се извинявам за нито един от тези долари. Сигурно сте чули, че преди няколко дни продадоха на търг расов кон за петнайсет милиона долара.
Съдията Ленард надигна глава. Сигурно му се искаше да има процент от сделката.
– Не се извинявам – повтори Сефало. – Казаха ми, че някакви японци платили четиридесет милиона долара за картина от… как му беше името на онзи художник, Ван Гог ли? А Военновъздушните сили на нашите Съединени щати плащат милиони и милиони долари за всеки изтребител. Но както знаете, във всеки изтребител вграждат катапултно кресло, защото при катастрофа желаят да спасят пилота, а самолетът нека да изгори. Човешкият живот струва повече, отколкото самолет за двайсет милиона долара. Затова, дами и господа, не се извинявам, че искам от вас десет милиона долара.
Сигурно можеше още дълго да не се извинява, но реши да приключи дотук. Позамисли се преди решаващия удар. Пристъпи към масата на защитата, където Роджър Солсбъри се обливаше в пот. Сефало въздъхна дълбоко и изрече:
– Филип Кориган отишъл в онази болница и казал: „Погрижи се за мен, докторе. Използвай цялото си умение и опит. Не оставяй кръвта ми да изтече“. Приспали го и той останал да лежи като невинно дете, изцяло във властта на този човек. А този човек го заклал.
При тия думи Сефало се завъртя и насочи обвинителен пръст към Роджър Солсбъри. J’accuse.* После пристъпи до парапета на заседателската ложа и се подпря върху него като близък приятел на тия шестима честни люде.
[* Аз обвинявам фр. – Знаменито открито писмо на Емил Зола в защита на невинно обвинения капитан Драйфус. – Б.пр.]
– Знаете ли, някакъв си писател, не му помня вече името, беше писал: „От всички печални думи на езика или перото най-печални са тия – а би могло“. Да, най-печалните думи. Вече никога не ще узнаем какво би могло да стане с Филип и Мелани Кориган. Може би щяха да имат деца, нови човешки същества, с които да споделят безграничната си любов. Ала Филип Кориган повери живота си на този човек и напусна без време белия свят. Сега Мелани Кориган поверява своя живот на вас. Тя има само един шанс. Ако бъде нещастна, не ще може да се върне и да опита отново. Идната седмица този съд ще разглежда някое дело за потрошен автомобил или за паркинг пред жилищен блок. Нашето дело се решава тук и сега, то е трагично и тежко. Не позволявайте Мелани Кориган да излезе от залата и да си каже: „А би могло.“ Благодаря и дано Бог ви благослови.
Пак опря до Бога. Вече всички знаехме, че Сефало е приятел на Бога и враг на комунизма. Той си седна, а Мелани Кориган отвори кранчетата. После захлупи лице върху рамото на Сефало. Той я потупа между плешките. Заседателите изобщо не забелязаха как станах и тръгнах към подиума. Гърлото ми се стягаше. Лицето на Роджър Солсбъри бе застинало в гримаса на ужас. Трябваше да му покажа, че не давам пет пари за артистичните изпълнения на Сефало. И го доказах, като не се издрайфах от страх в заседателската ложа.
Тия пет-шест крачки към подиума бяха безкрайно самотни. Спрях и най-сетне заседателите вдигнаха насреща ми предизвикателни погледи. Благодарих им за вниманието, без да се пъча излишно. Казах, че имам само една възможност да говоря пред тях, а след това мистър Сефало ще стане да ме обори. Това им хареса. Казах още, че му се дава втори шанс, защото ищецът е натоварен да докаже твърденията си. Защитата не е длъжна да доказва каквото и да било. И тъй, нека да видим какво е доказано.
– Един човек е мъртъв и мистър Сефало има право в едно отношение. Това е трагедия. Винаги е трагично, когато човек си отива преди обичайните седемдесет години. Но светът е пълен с трагедии. Случват се всеки ден. И не всяка от тях, както и тази, която разглеждаме, става по нечия вина. Мистър Сефало има право за още нещо. Случаят е важен, но не защото става дума за големи пари. Важен е, защото засяга репутацията и доброто име на един чудесен хирург – човек, лекувал бедните и онеправданите в нашата обществена болница, човек, посветил дълги години от своя живот на целта да се обучи и подготви във всяко отношение за борба срещу смъртта и спасяване на живота.
Зърнах как Дан Сефало с досада вдигна очи към тавана. Трай си там, Дан. Може и да мажа с голямата четка, но в тая област ти си всепризнат цар. Какво искаш да чуеш? Че моят клиент е посветил дълги години на плановете как да натрупа пари, че ортопедите разбират единствено от колене и глезени, а по-нагоре се озовават в небрано лозе – това ли?