355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Пол Ливайн » Дълга целувка за сбогом » Текст книги (страница 10)
Дълга целувка за сбогом
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 16:30

Текст книги "Дълга целувка за сбогом"


Автор книги: Пол Ливайн



сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 16 страниц)

– Слушам те – каза Соколов.

Нищо не казах. Мелани Кориган сигурно се досещаше, че не искам да забърквам Сюзън. Сюзън щеше да се кълне, че лекарството идва от спалнята на Мелани, но не можеше да го докаже. И така самата тя се оказваше притежателка на лекарството. Роджър Солсбъри беше в капан, но и аз също. Задънена улица. Накрая казах:

– Роджър Солсбъри не е убиец. Може да кръшне насам-натам, но не съм чувал това да е престъпление.

– Добре, Ласитър, това ще го обясняваш пред съдебните заседатели. А чуй какво ще им кажа аз. Роджър Солсбъри чука съпругата на свой пациент. Моли я да убие мъжа си. Тя отказва. Той има достъп до опасно лекарство. Съпругът умира след операция. Лекарството е открито в дома на хирурга, а в трупа има следи от същото вещество. Това е положението – права и гладка пътека към доказване на предумишлено убийство.

– Нещо друго?

– Ще повторя само едно. Предумишлено. Хладнокръвно, пресметливо убийство, извършено от похот и алчност. Гнусно, отвратително престъпление без сянка от морални или правни подбуди. Знаеш накъде бия, нали, драги ми Джейк.

Никак не ми допадаше неговото драги ми Джейк, но отлично разбирах накъде бие. Цитираше член 921, алинея 141. Повечето хора знаят наизуст Клетвата за вярност, Ейб Соколов обаче е предпочел да назубри законите, свързани със смъртни присъди.

– Знам. Искаш дванайсет подбрани съдебни заседатели, а не само шестима.

– Правилно. И съм поръчал да му подготвят електрическия стол.

Ейб Соколов искаше да се изпотя. И аз наистина се изпотих. Но същевременно разсъждавах. Обвинението беше спретнато, опаковано и вързано с панделка. Само че нещо липсваше. Същото, което не можехме да разберем двамата с Чарли Ригс: как е възможно Роджър – или който и да било – да убие Филип Кориган, след като смъртта е причинена от спонтанно разкъсване на аортата?

Но ако бях прав, ако никой не бе убил Филип Кориган, то защо Мелани толкова се стараеше да натопи Роджър? Пълна безсмислица. Нямаше друга причина да го прави, освен за да прикрие собствените си следи. А ако съпругът й бе починал от естествена смърт, значи нямаше какво да се крие.

Ето че пак започвах от нулата. Не знаех от кого или от какво е причинена смъртта на Филип Кориган. Не знаех как да отговоря на първия въпрос на Ейб Соколов. И не знаех дали Роджър ще иска да го защитавам. В края на краищата, ако не бях извадил трупа, едва ли щеше да има обвинение в убийство. Аз да бях на негово място, в никакъв случай не бих наел тоя негодник Джейк Ласитър: по-скоро бих го дал под съд.

17

Опашати лъжи

От името и с цялата власт на щата Флорида:

Съдебните заседатели от Голямото жури на щата Флорида, надлежно свикани, упълномощени и положили клетва да проучват и оценяват по съвест, клетвено заявяват от името на област Дейд, че на 14 октомври 1986 година в област Дейд, щат Флорида, РОДЖЪР А. СОЛСБЪРИ престъпно и незаконно, с предумисъл да отнеме човешки живот, е убил ФИЛИП КОРИГАН чрез инжекция с опасно лекарство в нарушение на Флоридския наказателен кодекс, член 782.04 (1)(а), като по този начин е дал лош пример на всички останали и е нарушил мира и достойнството на щата Флорида.

Заповедта за арестуване беше подписана от председателя на Голямото жури. Донесе ми я някакъв пратеник на Ейб Соколов. Изпълнен с чувство на вина и разкаяние, аз телефонирах на Роджър.

– Бих те разбрал, ако подадеш жалба до адвокатското дружество.

– Тогава кой ще ме защитава? Не ми стига предишното обвинение, а сега и убийство. Това е пълно безумие и само на теб вярвам, че можеш да ме измъкнеш.

Ама че лесно му се струваше – все едно можех да го отърва с няколко дребни фокуса.

– Отдавна не съм водил криминални дела. Има опитни адвокати, можеш да се обърнеш към тях.

– Да, но ти вярваш, че съм невинен. Те няма да ми повярват.

Тук беше прав. Наистина _вярвах_, че е невинен, но исках да знам със сигурност. Молбата ми да приеме проверка с полиграф леко го изненада. Но когато се съгласи, вярата ми укрепна още малко.

– Тая машина е толкова примитивна – каза Роджър Солсбъри. – Изобщо не й вярвам.

Той се въртеше смутено на коравия дървен стол. На дясната му ръка имаше апарат за измерване на кръвното налягане, около гърдите и корема се извиваха маркучите на пневмограф, два електрода бяха прикрепени към пръстите на лявата му ръка. Под него и зад гърба му имаше надуваеми гумени възглавници, тъй че трябваше непрекъснато да пази равновесие.

Имаше право – примитивна апаратура. Полиграфът не се е изменил кой знае колко, откакто преди седемдесет години един психолог на име Уилям Марстън почнал да проверява дали кръвното налягане се променя, когато човек лъже. Доктор Роджър Солсбъри би се чувствал много по-удобно на лъскав хромиран стол с микрочипове и дигитални циферблати, отколкото върху тази овехтяла машинария.

– Просто се отпусни – казах аз. – Едно време хвърляли хората в кладенци, за да видят дали не са демони. Удавиш ли се, невинен си. Изплуваш ли, значи си чедо на Сатаната и заслужаваш смърт. В наше време има известен напредък.

Техникът вече бе прекарал цял час с Роджър, за да го подготви и да спечели доверието му. А най-вече да му заложи капана. Това е всъщност работата на проверяващия. Най-напред общи приказки, после подтикване към лъжа по някой незначителен въпрос, за да бъде сверена с реакцията, когато се стигне до важното: крал ли си дребни пари като дете, пушил ли си марихуана, а след това изведнъж… ти ли уби Филип Кориган?

Роджър Солсбъри не знаеше това. Не знаеше и урока, който всеки затворник научава още в поправителното училище – как да измамиш проверяващия с помощта на гвоздей в обувката, прехапване на езика или някой друг от многобройните начини за вдигане на кръвното. Добре. Точно това исках. Да узная истината за смъртта на Филип Кориган. Не за да реша дали ще защитавам Роджър. И виновен, и невинен, пак можех да го поема. Дори ако Роджър ми кажеше, че месеци наред е планирал убийството и накрая го е извършил, пак имах начини да се боря, като принудя държавата да даде доказателства. Такава е нашата съдебна система. Но не бих му позволил да излезе пред съда с откровени лъжи. Тъй че истината ми трябваше за оформяне на стратегията. А и по друга причина. Просто исках да знам. Вече бях прекалено вътре в цялата работа – едва се отървах от лапите на вдовицата, спях с дъщерята, а сега повторно поемах защитата на Роджър Солсбъри.

Каквото и да излезеше от проверката, съдът нямаше да приеме резултата. Съдебните заседатели често изслушват свидетели, чиито показания куцат поради пиянство, наркотици или елементарна глупост, но данните от изследване с полиграф се отхвърлят, защото не отговаряли на строги научни критерии. Съдилищата непрестанно се мъчат да установят кой лъже и кой казва истината. Някои съдии твърдят, че познават езика на мимиката и жестовете. Свидетел, който пристъпва от крак на крак, хапе устни или гледа настрани, се смята за неискрен. Лично аз съветвам свидетелите си да гледат умилно вражеския адвокат и да не отмерват с крак ритъма на най-новите хитове.

– Разбрахте ли, че трябва да отговаряте искрено на всеки въпрос?

Операторът, пенсиониран полицай на име Тони Куевас, завъртя настройката на монитора за измерване проводимостта на кожата и зачака отговор. Преди да се пенсионира, Куевас имаше по-прост начин за установяване на истината. Бой с палка по глезените. Но тогава беше ченге. Днешният четиридесет и седем годишен консултант по охраната Тони Куевас бе кротък, любезен и сладкодумен мъж с нормално телосложение. Приличаше на заместник-директор в малка провинциална банка. Беше облечен съвсем обикновено – бяла риза с къси ръкави и невзрачна вратовръзка. Приведе се небрежно напред и нагласи усилвателя на сърдечната дейност.

– Да, сър – отговори Роджър Солсбъри. Самописците подскочиха и върху линиите по хартиената лента се появиха пет отклонения.

– Във Флорида ли живеете? – попита Куевас.

Това е неутрален въпрос. С него се отбелязват за сравнение долните граници на кръвното, дишането и изпотяването.

– Да.

– Взимали ли сте някога нещо, което не ви принадлежи?

Солсбъри се поколеба, после тихо отговори:

– Да.

Този път не се получи. Проверяващият задава контролни въпроси, за да получи неверен отговор. Почти на всекиго се е случвало да краде – ако не друго, то поне бонбони. Ако Солсбъри беше излъгал, физиологичната му реакция на този невинен въпрос щеше да бъде сравнена с реакцията при съдбовното питане: Вие ли убихте Филип Кориган? Ако реакцията при незначителния въпрос е по-силна, отколкото при важния, вероятно човекът говори истината. А ако е по-силна при важния въпрос, може да се предположи, че човекът е разтревожен и лъже.

Може би Тони Куевас изгаряше от желание да опердаши Роджър Солсбъри с палка, за да получи по-ясен отговор, но вместо това само се усмихна и продължи:

– Случвало ли ви се е поне веднъж да получите чрез измама по-висока оценка в училище?

Ново кратко мълчание.

– Не.

Не виждах показанията на приборите, но Куевас чакаше точно такъв отговор. Почти сигурна лъжа на незначителна тема.

Около трийсет секунди мълчание, за да затихнат реакциите.

– Вие ли убихте Филип Кориган?

Бърз и категоричен отговор:

– Не, сър.

– Роджър ли е малкото ви име?

Връщане към неутралната тема, за да почне всичко отначало.

– Да.

– Случвало ли ви се е да желаете някому зло?

Отново контролен въпрос, подвеждащ към лъжа.

– Не.

Просто невероятно колко често хората отказват да изрекат истината по въпроси, които смятат за незначителни. Воят се, че ако признаят някогашна дребна измама или некоректност, ще ги заподозрат и в нещо повече. А тъй като смятат, че се измерват само реакциите им на главния въпрос, по другите лъжат без колебание. Куевас пак помълча, после запита:

– Инжектирахте ли на Филип Кориган сукцинилхолин или някакво друго вещество с намерение да го убиете?

– Не…

– През май ли сте роден?

– Да.

– Случвало ли ви се е да лъжете, за да избегнете неприятности?

Миг колебание.

– Да.

Роджър Солсбъри се оказваше по-честен от мнозина други, но все пак даде неверен отговор на два от контролните въпроси. Достатъчно, за да може Куевас да оцени графиките.

– Още един въпрос, доктор Солсбъри. Знаете ли кой уби Филип Кориган?

– Не, сър – каза Роджър Солсбъри.

Куевас проведе още две серии от контролни въпроси. Отговорите оставаха същите. Самописците непрестанно подскачаха по пълзящата хартиена лента. Изражението на Тони Куевас не се променяше. Когато всичко свърши, Роджър Солсбъри приглади безупречно подстриганата си коса и ме погледна плахо. Изглеждаше грохнал и ризата му лепнеше от пот. Казах му, че и честните хора се потят, после го пратих да си върви.

Преди време се смятах за познавач на характерите. После се опарих няколко пъти. Сега гледах как Роджър Солсбъри върви към вратата. Симпатичен и малко невзрачен. Кротко, пасивно поведение. В момента бе разтревожен. Или беше честен човек и се боеше от тази загадъчна машинария, или пък се страхуваше, че ще го разобличим като убиец.

Много проницателно, Ласитър. А пък ти си или блестящ адвокат, полетял върху гребена на вълната към Шеметна кариера, или изкуфял бивш спортист, дето и за търговски пътник не става.

Куевас отвори с ритник хладилното барче и ми предложи бира. Аз бях жаден, а той любезен, тъй че изпразнихме по три шишета, докато преглеждахме графиките.

Куевас измерваше отклоненията – някои едва забележими, други колкото планини. Водеше си бележки, смяташе с калкулатора, чешеше се с молив по тила и накрая каза:

– Имам над осем положително по два от трите основни въпроса.

– Тоест?

– Откровен отговор. Не е убил Филип Кориган. Или, казано на официален език, според физиологичните му реакции вероятно не смята, че е убил Филип Кориган.

– А къде излъга?

– Не съм сигурен. Машината дели отговорите на три категории. Верни, лъжливи и неизяснени. Дал е четири отрицателно, когато го попитах дали знае кой е убиецът.

Шест отрицателно щеше да бъде явна лъжа. Четворката е наблизо, но си остава несигурна. Ето, гледай.

И той ми посочи някакви зъбчати линии – ту по-тесни, ту по-широки.

– Прилича ми на индекса Доу Джоунс – казах аз.

– Нарича се стъпаловидно потискане. Виждаш ли, прилича на стълбичка. Показва задържането на дъха, след като го попитах дали знае кой е убил Филип Кориган.

Това е един от признаците за лъжа.

– Добре, знае ли кой е убиецът?

– Може би. Съжалявам, въпреки цялото си желание да ти помогна знам само едно: той не е убил Кориган, но може би знае кой е убиецът. Ако явно беше излъгал, че не знае, щях да съм още по-убеден в неговата невинност за самото убийство.

Сигурно изглеждах озадачен, защото Куевас продължи:

– Виж как стоят нещата, Ласитър. Ако при теста човекът даде искрено отрицание за съпричастност в престъплението и явна лъжа по въпроса дали знае кой го е извършил, значи е абсолютно невинен. Сто процента гаранция, връщаме парите обратно. Един убиец винаги реагира по-силно на въпроса дали е виновен, отколкото ако го питаме знае ли кой е виновникът.

Опипах апарата за кръвно налягане, после пак се обърнах към Куевас.

– Той ми каза, че не знае кой е убиецът. Не обичам да ме лъжат.

– Може точно в този момент да е имал сърбеж в крака или бодежи в сърцето. Или пък знае кой е убиецът и го прикрива.

– Или коя е убийцата – допълних аз.

Куевас кимна.

– Или кои са убийците. Но човекът изглежда чист по главните въпроси, тъй че имаш каквото желаеше – невинен жертвен агнец.

А това означаваше, че някой разпространява опашати лъжи относно Роджър Солсбъри. Спомних си едно изречение на Кафка: „Вероятно някой разпространяваше лъжи за Йозеф К., защото в едно прекрасно утро той бе арестуван, без да е сторил нищо лошо.“

Значи трябваше да се готвим за съд.

В осем сутринта на другия ден седях зад бюрото си, когато ме потърсиха по прекия телефон.

– Ще ми предадеш ли онзи мръсен убиец, или трябва момчетата от отдел „Убийства“ да го изведат с белезници пред телевизионните камери?

Според Ейб Соколов подобно приветствие можеше да замести любезното „добро утро“. Искаше да ми изясни положението за в случай, че вчера не съм разбрал. Не ми се полагаха нито отстъпки, нито услуги, задето някога сме яли и пили заедно. Сега бях най-обикновено препятствие. След като ме отстранеше от пътя си, щеше да се захване с отрепката Солсбъри.

– Не би трябвало да пропускаш закуската, Ейб. Отразява се на характера.

Той изсумтя презрително.

– Дъвча гвоздеи на закуска.

– И плюеш кабарчета – допълних аз. – Роджър ще дойде, където речеш. Смятаме да окажем пълно съдействие. Но бихме искали и прокуратурата да ни помогне.

– С какво например? – запита той и усетих как подозренията му се надигат като пара от кипнал чайник.

– Освобождаване на клиента ми под приемлива гаранция. Никога не е арестуван, за присъда изобщо да не говорим.

– Хей, Джейк, не ме будалкай. Става дума за най-тежко престъпление. Никаква гаранция. Сигурно помниш съдебната процедура. Или може би си я забравил, откакто взе да трупаш пари от разводи и фирмени договори?

Соколов смяташе да ми направи живота черен. Казваше го най-открито, за да не се залъгвам. Искаше да му се кланям. Е, добре, нямах нищо против. За клиента ми щеше да стане още по-зле, ако почнех да се заяждам с противника.

– Ейб, съдът ще го освободи под гаранция, ако прокуратурата не възразява. Той няма да ти избяга. Има тук медицинска практика. Ще идва за предявяването на обвинение, за предварителен разпит, за процеса и тъй нататък.

– Ами ако духне към Аржентина с някоя bambina? Хората ще ме сметнат за смотаняк.

– Не бой се, вече те смятат – изтърсих аз, без да помисля. Представих си как Соколов се мръщи отсреща.

– Що ли не тегля една майна и на двама ви? Нека кисне в затвора с другата паплач.

Поработиш ли повечко в прокуратурата, изкривяваш се като личност. Започваш да мислиш и да говориш като ченге. Около теб се въртят ченгета от всички отдели – „Убийства“, „Нравствен“, „Борба с наркотиците“. Разправяте си юначни истории и постепенно изграждате един параноичен свят под девиза: „Ние срещу тях“. А в коридорите на съда непрестанно се сблъскваш с адвокати в копринени костюми и техните престъпни клиенти. Няма начин да останеш нормален. Особено след цели осемнайсет години.

– Е, какво избираш? – попита накрая Соколов.

– Ще го доведа, но искам незабавно разглеждане на молбата за освобождаване под гаранция. И двамата знаем, че не е редно да лежи зад решетките.

Соколов се разсмя.

– Значи другите може да влизат на топло, но не и скъпият доктор. Добре, доведи го и ще ти уредя разглеждане на молбата днес следобед. Но знаеш с какво се нагърбваш.

Знаех. За разлика от съдебния процес, където прокуратурата е длъжна недвусмислено да докаже вината на подсъдимия, при разглеждане на молба за освобождаване под гаранция защитникът трябва да убеди съдията, че срещу неговия клиент няма достатъчно доказателства. Но и ние имахме полза от ситуацията. Можех да призова за разпит свидетелите на Соколов. Ако успеех да ги разпитам под клетва преди делото, печелех ценен коз, защото най-голямата хитрина от торбата на всеки защитник е да изтъква противоречия в показанията на вражеските свидетели. Съдебните заседатели много се впечатляват, дори ако става дума за нещо съвсем невинно – например каква вратовръзка е носил свидетелят в деня на убийството. Тъй че прокуратурата щеше да бъде принудена да ми разкрие цялата си стратегия, а главната свидетелка – мисис Мелани Кориган – да даде показания много по-рано, отколкото е очаквала.

– Не мога да повярвам, че Мелани ме е накиснала – каза Роджър Солсбъри, докато търсехме място за паркиране пред съдебната сграда.

– Няма какво да се чудиш – рекох аз. – Вече веднъж те съди за лекарска небрежност, подхвърли ти лекарството и даде писмени показания пред прокуратурата. Какво още искаш?

Той удари с длан по таблото.

– Ще повярвам, когато я видя с очите си да застане пред мен.

– Чудесно – казах аз, вмъквайки колата в рехавата сянка на една стара палма. – Ще я видиш днес следобед.

18

Циркус Максимус

Сградата на съда не беше особено променена само дето изглеждаше още по-претъпкана, мръсна и неприветлива. Когато започнах адвокатската си практика, шестима съдии се справяха с всички криминални дела в област Дейд. Но това беше преди Маями да стане основен доставчик на разни билки, прахчета и таблетки от южното направление, преди да си спечели слава като град с най-много убийства в САЩ. А това има значение. Американците страшно обичат да са номер едно. Също като най-високата влажност, броят на убийствата поражда някаква странна гордост у местните жители. Само истински жилав hombre може да търпи тукашните комари през лятото и престъпниците по цяла година.

Властите нищо не могат да сторят за климата, но усърдно раздуват щата на съдебната система. Днес осемнайсет щатски съдии се чудят как да натъпчат в графика си по шейсет престъпления дневно, претупват на бегом заповеди за арестуване, жалби, молби за освобождаване под гаранция, съвещания, дела и присъди. Из коридора тече непрестанен човешки поток – негри от Либърти Сити, испаноезични емигранти от десетина страни, бели лумпени – и всички тия хора викат служебните си защитници на безброй езици – от неразбираемия градски жаргон и картечния испански, до провлачения южняшки диалект, превръщайки съда в същинско вавилонско стълпотворение.

В очакване да разгледат молбата ми, аз крачех напред-назад из четвъртия етаж и отново привиквах с обстановката. Плочките на пода бяха мръсни, флуоресцентните лампи едва разсейваха полумрака. Тук-там липсваха плочи от висящия таван и зейналите на тяхно място дупки напомняха беззъба уста. През десетина метра от електрическата инсталация провисваха снопове жици, очакващи областните техници да инсталират нещо ново – телевизионни камери, алармена система или някакво друго чудо на техниката. Може би си висяха така от седмица или година. В съдебната сграда времето придобива съвсем различни измерения.

Престарял пристав със смачкана синя униформа излезе от съдебната зала и се провикна:

– Започва приемният час на съдия Снайдър!

Насам, народе!

Млад помощник-прокурор с прекалено буйна коса и рошав мустак подвикна напевно:

– Теди Фигеро-а! Теди Фигеро-а!

Липсващ свидетел на обвинението – още едно дело отива по дяволите.

Някаква грамадна негърка се блъсна в мен. Стискаше здраво за тениската още по-грамадния си син и го влачеше по коридора. Синът беше на около двайсет години, с биволски рамене и ханш на балетист.

– Кога рекоха, че ще е делото? – властно запита майката.

– Четвърти февруари, мамче.

– Не. Не. За четвърти беше споразумението. Делото го писаха някъде през март…

Продължавайки да спорят, двамата се отдалечиха към асансьорите.

Оковани затворници се тътреха по двойки от опора до опора и тревожно диреха с погледи приятелки, майки, адвокати или кредитори.

Мургава червенокоса жена на около четиридесет години свали високата обувка от десния си крак и размърда пръстите. Четири пръста, малкият липсваше. Може би сега лежеше някъде като веществено доказателство. Кой знае? В Циркус Максимус* всички актьори са смахнати.

[* Една от най-големите арени в древния Рим. – Б.пр.]

Отправих се към царството на съдия Рандолф Крейн – просторна зала с безкрайно висок таван, дървена ламперия по стените от двете страни и декоративна стена от матово стъкло зад съдийския подиум, в която беше изрязана врата, за да може съдията чудодейно да изниква откъм кабинета си. Под високата маса – имитация на орехово дърво, имаше червен алармен бутон за повикване на дежурните полицаи, ако някой полудял престъпник или адвокат го нападне, а върху потайна лавица лежеше зареден Магнум 357 за в случай, че всички полицаи са хукнали да се натискат с младите деловодителки.

Чаках полицаите да доведат Роджър от съседния областен затвор, където го бяха прибрали преди два часа. Затворниците идваха по надлез, който минаваше над улицата и водеше право към килиите в съдебната сграда. При приемането бях придружил Роджър, докъдето ми позволиха, а когато го отведоха и грамадната стоманена врата издрънча с неумолима злоба, той ми отправи сетен безпомощен поглед.

Точно тогава усетих като непосилен товар върху плещите си живота на Роджър Солсбъри. Нарушавах първото правило на адвоката по криминални дела – вълнувах се вместо да мисля, тревожех се за него вместо да кроя гениална стратегия за освобождаването му. Ако изобщо му беше писано да излезе на свобода.

В ложата за съдебни заседатели десетина обвиняеми чакаха да им дойде редът. Адвокатите се трупаха пред парапета, шушукаха си, прелистваха папки, пазаряха се или разменяха сведения. Съдът напомняше баскетболен терен преди началния сигнал – играчите загряват от двете страни, изпробват далечни удари, тупат се приятелски по раменете преди схватката. Междувременно съдията продължаваше по дневния ред, като от време на време блъскаше с чукчето, за да сведе гюрултията до що-годе поносимо ниво.

Съдия Рандолф Крейн караше четвъртия си шестгодишен мандат. Беше висок и сух, с дълго и мрачно сивкаво лице. Бледосините му очи бяха виждали всичко на този свят и определено не го харесваха. Говореше бързо, сякаш искаше да се отърве час по-скоро, от време на време прелистваше дневния график, поклащайки глава пред невероятния брой предстоящи дела.

– Родолфо Милан – извика съдията.

От ложата се измъкна шкембест мъжага с петносана гуаябера*. Служебният защитник му шепнеше нещо на ухо. Съдията подхвана с напевен глас своето скръбно слово:

[* Гуаябера – вид широка южноамериканска риза. – Б.пр.]

– Обвинен сте в предумишлено нападение, грабеж с взлом и незаконно притежаване на оръжие с престъпна цел. Родолфо Милан, признавате ли се за виновен?

Подсъдимият се озърна към служебния защитник, който бе привел глава до млада прокурорка с черна минипола и мрежести чорапи.

– Споразумяхме ли се? – попита адвокатът.

Прокурорката му намигна.

Така продължи още доста време – на едни предявяваха обвинение, други се признаваха за виновни, няколко случая останаха nolle prossed*, тъй като прокуратурата беше затрила някъде папките, веществените доказателства или призовките до свидетелите, или пък имаше нарушение на съдебната процедура. При толкова много подводни камъни за обвинението в наше време е истинско чудо, че все пак от време на време осъждат някого. Освен ако са ти вдигнали мерника. Ако те забележат, ако мобилизират всички сили и сутринта Ейб Соколов е станал накриво, тогава става съвсем различно. Цялата работа се преобръща с главата надолу.

[* Без последствие лат. – Б.пр.]

Съдията продължаваше да обявява дела и полицаите непрекъснато водеха арестанти от килиите до ложата. Все още нямаше и помен от Роджър Солсбъри.

– Айвъри Холман – пропя съдията. – Обвинявате се във въоръжен грабеж, автомобилна…

Марвин Полак, мършав шейсетгодишен служебен защитник със сплъстена перука избута към стената един млад негър по потник.

– Айвъри, донесе ли парите? – запита Полак, като опипа набързо задния му джоб, но не откри нищо.

– Утре, мистър Полак – отвърна Айвъри Холман с разширени от ужас очи.

Ако му хрумнеше, Айвъри би могъл преспокойно да сграбчи Марвин Полак и да го използва вместо бастун. Но в момента нямаше подобно желание. Искаше само Марвин да го измъкне от затвора.

– Дай да видим какво имаш. – Полак бръкна в страничния джоб на тесните джинси и измъкна няколко смачкани банкноти. – Мамка му! Петачка, девет по един и лотариен билет.

Полак разгъна банкнотите, прибра ги, оправи си вратовръзката и се приготви да моли за освобождаване срещу четиринайсет долара гаранция.

– Ласаро Аранхо, предумишлен палеж…

Ейб Соколов влезе в залата, следван от своята свита. Двама детективи, млада асистентка, съдебен лекар, секретар и двама чиновници от прокуратурата. Държавата винаги има числено превъзходство. Детективите бяха оградили от двете страни Мелани Кориган, която изглеждаше малко неуверено, но пък носеше девствено бяла памучна рокля, тъй че децибелите на шума спаднаха наполовина, докато тя крачеше към първия ред.

Соколов остана неподвижен и внимателно огледа залата, сякаш броеше стадото си и не му излизаше една бройка. Най-сетне ме забеляза и леко кимна. Асистентката стоеше на половин крачка зад него. Добър избор – дребничка, крехка блондинка с бледа прозрачна кожа. Стиснеш ли я малко по-силничко, остават синини, но на Ейб Соколов му трябваше тъкмо такова момиче. Понякога той прекалява. За един обвинител е съвсем нормално да демонстрира праведен гняв, стига съдебните заседатели да не решат, че е пристрастен и злобен. Тогава, по напълно обясними психологически причини, почват да изпитват съчувствие към обвиняемия, дори ако е извършил най-гнусно престъпление. Когато му прегрее моторът, Ейб често пристъпва в опасна близост до тази граница.

След малко полицаите доведоха Солсбъри откъм килиите. Той отчаяно ме подири с поглед и аз се приближих.

– Имаме още две-три минути – казах аз. – Слушай сега, каквото и да приказва Мелани или някой друг свидетел, ти няма да даваш показания. Сега имаме шанс да им видим картите, а не да разкриваме своите.

Съдията Крейн забеляза Соколов в дъното на залата и вдигна от пода новичка папка с надпис _Щатът с/у Солсбъри_. Щеше да разгледа извънредно нашия случай – не заради мен, разбира се, а от любезност към майстора на тежките престъпления. Все пак Соколов бе устоял на думата си. Уреди незабавно разглеждане на молбата и не вдигна шум из вестниците и телевизията. Повечето обвинители дават мило и драго, за да изскочат на екран във вечерните новини. Но не и Честния Ейб. Той изобщо не се интересуваше от рекламата и вместо да ухажва журналистите, както правеха другите му колеги, гледаше да ги избягва. Поне за днес оставахме в сянка.

– Роджър Солсбъри, предумишлено убийство, молба за освобождаване под гаранция – подвикна съдията Крейн. Изглеждаше малко по-оживен. В края на краищата убийството не е като някаква дребна кражба. – Присъства ли обвиняемият и има ли защитник?

Пристъпих напред, кимнах и казах:

– Джейкъб Ласитър, защитник на обвиняемия. Моля да бъде отбелязано в протокола, че доктор Солсбъри е тук и ще присъства на всички съдебни заседания, ако бъде освободен под достъпна гаранция.

– Чакайте малко, мистър Ласитър – рече съдията. – Дайте първо да изясним положението, пък тогава почвайте речите. Отдавна не ви бях виждал насам. Какво, омръзнаха ли ви банкерите и големите клечки?

Това е положението. Колегите от криминалния сектор не прощават, когато почнеш да си играеш с пари, вместо с човешки съдби.

– Изобщо нямаше да съм тук, ако прокуратурата беше довела истинския виновник вместо един уважаван лекар, който живее в нашата област, откакто се е родил и няма нито едно нарушение на закона.

Струваше си да отбележа няколко точки, преди противникът да е поел топката.

– Все тъй непреклонен – поклати глава Крейн. – Я да викна прокуратурата, преди да сте пристъпил към заключителната реч.

Соколов пристъпи към подиума. Ъгловатото му тяло цепеше като меч тълпата от млади адвокатчета. Изпитите му бузи леко се розовееха. Помълча няколко секунди, без да издава каквито и да било чувства по хищното си лице.

– Ейбрахам Д. Соколов от името на щата Флорида – заяви Ейб. Поклони се на съдията и продължи. – И Дженифър Логан, също от името на щата.

Той кимна към дребната блондинка, която напълно се губеше редом с Мелани Кориган.

Внимателно огледах вдовицата. Не беше толкова самоуверена, както на гражданското дело. Тук попадаше в друго общество. По-некултурно. Може би преди години мошениците, биячите и затворниците нямаше да я стреснат. Но пък навярно удобствата в Гейбълс Естейтс бяха притъпили уличната хитрост, която й служеше тъй добре досега. И може би тя бе достатъчно умна, за да разбере това.

Съдията започна встъплението.

– Мистър Ласитър, става дума за тежко престъпление. Естествено, вие знаете колко трудно ще убедите съда да разреши освобождаване под гаранция.

– Знам, Ваша светлост. Но чрез разпит на главната свидетелка на обвинението се надяваме да докажем, че няма надеждни улики и вината не е доказана категорично. Вярвам, че ще убедим съда. В нашия случай цялото обвинение на прокуратурата, както и основанията за извършване на арест, се крепят върху думите на една-единствена личност. Готови сме да докажем тяхната пълна несъстоятелност.

Изобщо не бях готов за такова нещо. Готвех се да лавирам, да я накарам да си признае старата връзка с Роджър и да попитам дали сега не иска да го изхвърли от живота си, използвайки удобния повод. В момента беше време за риболов. Никога не знаеш какво ще извадиш, додето не хвърлиш въдицата.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю