Текст книги "Бяла смърт"

6

Моряците от лодката видяха как Остин изскача от водата и го спипаха като опитващо се да избяга бебе кит. След минути той бе на палубата и обясняваше ситуацията на Бекер и капитан Ларсен.

– Господи! – възкликна Бекер. – Ама че ужасен начин да умреш. Правителството няма да пожали средства, за да извади телата и да ги предаде на близките им.

Нагласата на чиновника започваше да дразни Остин.

– Моля ви, престанете да играете ролята на меланхоличния датчанин, господин Бекер. Правителството ви може да не бърза да си отваря портфейла. Хората долу все още са живи.

– Но вие казахте…

–  Знаякакво съм казал. Положението им е сериозно, но това не означава, че са обречени. Спасителната операция на подводницата „Шквал“ продължи повече от един ден и завърши със спасяването на тридесет и трима души.

Млъкна – острият му слух долови някакъв нов звук. Загледа се в небето и заслони очи от яркото слънце.

– Май идва тежката артилерия.

Приближаваше се гигантски хеликоптер. Под него на въжета се люшкаше подводница с формата на дирижабъл.

– Какъв е този грамаден хеликоптер? – възкликна капитан Ларсен.

– Ми–26 е най-големият хеликоптер на света – каза Остин. – Дълъг е трийсет и три метра. Наричат го летящ кран.

За първи път от часове Бекер се усмихна.

– И онова странно изглеждащо нещо под хеликоптера е спасителната подводница, нали?

– Е, „Морска минога“ не е най-красивото произведение на изкуството – обади се Дзавала и сви рамене. – Като я проектирах, жертвах формата в името на функционалността.

– Тъкмо напротив – каза Бекер. – Прекраснае.

Капитанът поклати невярващо глава.

– Как успяхте да я домъкнете толкова бързо от две хиляди километра?

– Сетихме се, че руснаците си падат по големитенеща – каза Остин. – Веднага се хванаха за възможността да покажат на света, че все още са велика сила.

– Но този хеликоптер не би могъл да докара подводницата за толкова кратко време. Господа, вие явно сте магьосници.

– Е, доста работа падна – каза Остин, докато гледаше как хеликоптерът маневрира над тях. – Ми–26 взе подводницата от морето и я прехвърли в една база на сушата, където чакаха два тежкотоварни самолета „Антонов 124“. „Морска минога“ тръгна с единия. В другия натоварихме хеликоптера и вертолета на НАМПД. Полетът до базата на НАТО на Ферьорите продължи два часа. Дойдохме да проверим ситуацията, докато разтоварят подводницата и я подготвят за прехвърлянето.

Отговорът на капитана бе заглушен от рева на мощните турбореактивни двигатели – грамадната машина се приближи и увисна неподвижно във въздуха. Осемте витла на основната перка и петте на задната разсичаха въздуха и въздушното течение образува в морето огромен кратер. Откачиха подводницата малко над повърхността и вертолетът се отдалечи. За „Морска минога“ бяха закрепени големи, напълнени с въздух понтони. За секунди тя потъна, но бързо изскочи на повърхността.

Остин каза на капитана да подготви лазарета за справяне с напреднала хипотермия. Моряците с лодката ги откараха до подводницата, те се вмъкнаха в нея, откачиха я, понтоните бяха освободени, изхвърлиха въздуха от баластните резервоари и подводницата потъна в синьо-черната вода.

„Морска минога“ увисна неподвижно на няколко метра под повърхността, задържана от равномерната тяга на перките. Остин и Дзавала седяха в тясната кабина – лицата им бяха осветени от синята светлина на контролния панел – и проверяваха уредите преди потапянето. Дзавала натисна напред лоста за управление, наведе притъпения нос надолу и изхвърли още баласт. Подводницата небрежно тръгна по спускаща се надолу спирала, сякаш бяха излезли на неделна разходка.

Остин се взираше в синкавия мрак отвъд обсега на светлините.

– Нямах време да те попитам, преди да се качим – каза той, сякаш се бе сетил едва сега. – Това чудо безопасно ли е?

– Както е казал един президент, „Зависи какво разбираш поде“.

Остин изстена.

– Добре, ще повторя въпроса с други думи. Течовете и помпата поправени ли са?

– Мисля, че спрях течовете, а баластната помпа работи доста добре при идеални условия.

– А при реалниусловия?

– Баща ми много обичаше една стара испанска поговорка – „Затворената уста не лапа мухи“.

– Какво общо има това с нашето положение, по дяволите?

– Нищо – отвърна Дзавала. – Просто реших да сменя темата. Може би проблемът с контролирането на баласта ще отшуми.

Подводницата бе проектирана като спасително средство, което трябваше да се използва само в краен случай. След като лазерите пробиеха дупка в потъналия съд, водата нахлуваше в него веднага след като подводницата се отделеше от корпуса. Нямаше начин отворът да се запуши. Всички намиращи се вътре членове на екипажа трябваше да се евакуират наведнъж. „Морска минога“ бе прототип, предвиден за осем души плюс двучленния екипаж. Ако вземеха всички тринадесет моряци и капитана, щяха да превишат ограниченията в теглото с шестима души.

– Изчислявах наум – каза Остин. – При седемдесет килограма на човек се получава малко повече от тон общо тегло. Това е безопасният лимит за „Минога“, така че едва ли ще имаме особени проблеми, освен ако не закъсаме с баластния резервоар.

– Няма проблем. Ако основната помпа закъса, разполагаме с резервна.

При проектирането на „Морска минога“ Дзавала бе следвал обичайната практика да осигурява и преосигурява системите.

– А и някои от екипажа може би са мъртви – след кратко мълчание добави той.

– Мислих и за това – каза Остин. – Ще направим нещата по-сигурни, ако оставим труповете, но няма да тръгна оттук, докато не натоваря всички. Независимо дали са живи, или мъртви.

Възцари се мълчание – двамата обмисляха ужасните възможности. Чуваше се единствено бръмченето на електромоторите, които спускаха грозноватата подводница към дъното. След малко стигнаха до крайцера и Остин насочи Дзавала до мястото на проникване. Разнесе се приглушен звън и предният край на подводницата опря огънатата стоманена обшивка. Електромоторите на помпите забръмчаха и подводницата застана неподвижно, залепена от вакуума към стената.

Разгънаха спасителния тунел, изработен от здрав еластичен синтетичен материал. Управляваните от компютри осем вертикални и хоризонтални перки поддържаха подводницата неподвижно. Уредите показаха, че закрепването е завършило. При нормални условия през корпуса трябваше да се вкара тънка сонда, която да провери за експлозивни газове.

Сензорите измерваха налягането и поддържаха вакуума. След сигнала, че всичко е готово, Остин надяна малка кислородна бутилка и дихателен апарат и застана при люка. Около мястото за захващане имаше малко теч, но иначе нямаше нищо обезпокоително. Той бавно запълзя по спасителния тунел.

Капитанът и оцелелите членове на екипажа бяха изпаднали в нещо като мъртвешки сън. Петерсен бе изтръгнат от ледената дрямка от тракането на огромен кълвач. „Проклета птица!“ Докато част от съзнанието му проклинаше източника на шума, друга автоматично го анализираше и групираше почукванията в познати комбинации, образуващи букви.

ПРИВЕТ

Той светна фенерчето. Готвачът също чу тропането и очите му се ококориха като пържени яйца. Скованите пръсти на капитана опипом намериха гаечния ключ и слабо го блъснаха в стената. После отново, по-силно.

Отговорът последва незабавно.

ДРЪПНЕТЕ СЕ

Лесно е да се каже, помисли си капитанът. Каза на готвача да се дръпне от преградата, след което се претърколи от койката. Запълзя по пода и завика на останалите да се размърдат. Опря гръб на едно шкафче и зачака сякаш цяла вечност, без да е сигурен какво точно чака.

Остин изпълзя в „Минога“.

– Мисията е изпълнена.

– Пускам отварачката за консерви – каза Дзавала и натисна копчето. Режещите лазери проникнаха през петте сантиметра стомана с лекота, с която нож разрязва портокал. Единият от мониторите показа завършването на пробиването и ослепителните червени лъчи. Лазерите автоматично се изключиха.

Петерсен гледаше как бледорозовият кръг става червен. Усети блажена топлина по лицето си. Чу се глухо дрънчене – част от корпуса падна в помещението. Той закри очи от ярката светлина.

Спасителният тунел бе изпълнен с пара, краищата на отвора бяха още горещи. Остин избута специално направената стълба през ръба и подаде глава през дупката.

– Господата да са поръчвали такси?

Въпреки приповдигнатия си тон се запита дали не е закъснял. Никога не бе виждал такава окаяна тайфа. Извика капитан Петерсен и едно покрито с грес привидение изпълзя напред.

– Аз съм капитанът – изграчи то. – Кой сте вие?

Остин изпълзя в кораба и му помогна да се изправи.

– Официалната част ще трябва да почака. Моля, всички, които могат да се движат, да изпълзят в дупката.

Остин метна няколко мокри одеяла върху ръба на отвора и помогна на онези, които не можеха да се справят със собствени сили. Петерсен насмалко не припадна, докато се опитваше да пропълзи в подводницата. Остин го изблъска вътре, после пропълзя след него. Докато минаваше през люка, видя теч на мястото, където Дзавала бе сложил набързо кръпката.

Бързо затвори люка. Дзавала бе оставил управлението на автопилот и дърпаше спасените през люка. Беше истинско чудо, че моряците все още бяха живи. Колкото и да бе поразително, някои успяха да пропълзят сами.

В пътническото отделение имаше две сгъваеми пейки, разделени от тясна пътека. Оцелелите се наблъскаха в него като сардели.

– Извинете за липсата на първа класа – каза Остин.

– Ще го преживеем – отвърна капитанът. – Все пак е по-добре от допреди малко.

Кърт се вмъкна в кабината и каза:

– Имаме малък теч при уплътнението.

Дзавала посочи мигащата светлина на компютърния модел на подводницата.

– Повече от малък. Пръстенът гръмна като спукана гума секунда след като затворихме люка.

Прибра телескопичната спасителна тръба и отдели подводницата от крайцера. Прожекторите осветиха кръглата дупка на изрязания от лазерите спасителен отвор. Електромоторите на баластните помпи се задействаха с тихо бръмчене – с изключение на предната дясна, откъдето се разнесе звук като от паднала в шахта за боклук вилица. В единия от резервоарите все още имаше вода и нарушаваше равновесието на подводницата. Останалите се пълнеха със сгъстен въздух.

„Морска минога“ действаше като всяка друга подводница – пълнеше резервоарите с вода при потапяне и с въздух, когато трябваше да изплава. Компютърът се опита да компенсира, като включи вертикалните перки на по-високи обороти. Подводницата наклони нос и през отдушниците се разнесе миризмата на нагорещен метал. Дзавала отново напълни резервоарите с вода и „Морска минога“ застана повече или по-малко хоризонтално.

Остин се взираше в уредите. На аварийната диаграма примигваше светлина. Той направи справка с централния компютър. Системата показа, че предупредителната светлина е предизвикана от механичен проблем – от онези, които са обичайни за новото оборудване и би трябвало да могат да се отстранят сравнително лесно. Това обаче не беше изпитание – намираха се дълбоко под водата. Запримигва друга светлина, този път червена.

– И двата предни мотора са свършили – каза Остин. – По-добре използвай резервните помпи.

–  Товабяха резервните помпи – отвърна Дзавала.

– Да ти имам подсигурените системи. Какъв е проблемът?

– Веднага щях да ти кажа, ако това чудо бе окачено във въздуха.

– Не виждам никакви сервизи наоколо, пък и съм си забравил кредитната карта.

– Баща ми казваше: „Достатъчна е една пръчка динамит, за да размърдаш заинатилото се магаре“.

В НАМПД Остин имаше заслужената репутация на човек, проявяващ изумителен инат пред лицето на опасността. Повечето предпочитаха благоразумно да зарежат всичко и да си спасяват задниците от надвисналата катастрофа; Остин обаче я посрещаше най-невъзмутимо. Фактът, че все още дишаше и бе жив, говореше, че притежава забележителна комбинация от изобретателност и късмет. Онези, на които им се бе налагало да преминават през различни несгоди с него, намираха находчивостта му плашеща. Остин винаги пренебрегваше възраженията им. А сега Джо му го връщаше със собствените му камъни. Остин сви устни в кисела усмивка, сплете пръсти на тила си и се облегна в седалката.

– Нямаше да си толкова спокоен, ако не разполагаше с някакъв план.

Дзавала му намигна и свали ключа, който висеше на верижка на шията му. Отвори един малък капак в центъра на конзолата и пъхна ключа.

– Когато го завъртя това нещо и щракна превключвателчето до него, ще задействам третата подсигурителна система. Експлозивите ще изпразнят всички резервоари и поемаме нагоре. Хитро, нали?

– Не и ако ни се изпречи „Тор“, когато излетим от водата. Ще потопим и кораба, и себе си.

– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, натисни ей онова копче. Изпраща на повърхността предупредителна шамандура. Фойерверки, пищялки – пълна програма.

Остин натисна копчето. Чу се приглушено съскане и шамандурата се понесе нагоре. Той извика на моряците да се държат здраво.

Дзавала вдигна палци и се ухили като хлапак.

– Излитаме!

Завъртя ключа и всички се вкопчиха кой, в каквото намери. Единственият звук, който последва, бяха ругатните на Дзавала на испански.

– Проклетата джаджа не действа – каза той с тъпа усмивка.

– Да видим дали ще успея да обобщя. Намираме се на дълбочина деветдесет метра, претоварени сме, подводницата е пълна с полумъртви моряци и паникбутонът не работи.

– Винаги те е бивало в сбитите описания, Кърт.

– Благодаря. Да продължа. Имаме два пълни резервоара отпред и два празни отзад, което означава неутрална плавателност. Сещаш ли се за някакъв начин да направим „Миногата“ по-лека?

– Мога да изхвърля свързващата тръба. Ще стигнем до повърхността, но няма да е особено приятно.

– Не виждам да имаме много голям избор. Ще кажа на пътниците да се държат.

Повтори на моряците да се държат здраво, закопча се на мястото си и даде сигнал. Дзавала сключи пръсти и изхвърли спасителната тръба. Беше направена да се отделя като предпазна мярка в случай, че се наложи бързо да се махнат от мястото на корабокрушението. Чу се приглушен тътен, подводницата се разтресе, издигна се една стъпка, метър, после няколко метра. Отначало се движеха мъчително бавно, но колкото повече се издигаха, толкова повече набираха скорост.

„Морска минога“ излетя от морето с кърмата нагоре и се стовари обратно във фонтан от бяла пяна. Запремята се като зар в ръката на комарджия. Предупредени от шамандурата и звуковите и светлинни сигнали, лодките се хвърлиха напред и екипажите им закрепиха понтони, които стабилизираха подводницата.

След минути „Морска минога“ бе на палубата. Медицинският персонал се втурна напред веднага щом отвориха люка. Оцелелите бяха измъкнати, качени на носилки и натоварени в чакащите хеликоптери, които щяха да ги откарат до болница на сушата. Когато Остин и Дзавала излязоха от подводницата, палубата бе почти опразнена, с изключение на неколцина членове на екипажа, които приближиха да ги поздравят и побързаха да се махнат.

Дзавала огледа опустялата палуба.

– И без духов оркестър?

– Героизмът е награда сам по себе си – поучително отбеляза Остин. – Все пак не бих отказал една текила, стига да има кой да ми я предложи.

– Ама че съвпадение! По някаква случайност съм скътал една бутилка синьо агаве. Първокласна работа.

– Май ще се наложи да отложим празненството. Идва господин Бекер.

Датският бюрократ крачеше към тях по палубата с грейнало от щастие лице. Разтърси енергично ръцете им, затупа ги по гърбовете и ги обсипа с възторжени хвалби.

– Господа, благодаря ви – задъхано редеше той. – Дания ви благодари. Светътви благодари!

– Удоволствието е изцяло наше – отвърна Остин. – Благодарим за възможността да изпробваме „Морска минога“ в реални условия. Руският хеликоптер е в базата на НАТО заедно с транспортните самолети. Ще им се обадим и ще потеглим след няколко часа.

На лицето на Бекер се появи обичайното кисело делово изражение.

– Господин Дзавала е свободен, но се боя, че на вас ще ви се наложи да забавите пътуването си. Образувана е специална следствена комисия за разглеждане на инцидента. Изслушванията ще се проведат утре в Торсхавн. Искат да чуят и вашите показания.

– Не разбирам с какво мога да бъда от полза. Не съм видял самото потъване.

– Да, но се спуснахте два пъти до „Ериксон“. Можете да опишете подробно повредите. Това би ни помогнало. – Бекер долови съмнението в очите на Остин и продължи: – Боя се, че се налага да настоя да бъдете наш гост на островите до приключването на изслушването. Горе главата. Американското посолство е уведомено за молбата ни и ще я предаде на НАМПД. Вече уредих да ви настанят. Всъщност ще сме в един хотел. Островите са много красиви, а и ще се забавите само ден-два.

– За мен няма проблем, Кърт – каза Дзавала. – Ще върна „Минога“ до „Бийб“ и ще почна тестовете.

Очите на Остин проблеснаха гневно. Не обичаше разни надути търтеи бюрократи да му казват какво да прави. Изобщо не се постара да прикрие раздразнението си.

– По всичко личи, че ще бъда ваш гост, господин Бекер – каза той и се обърна към Дзавала. – Май ще отложим празненството. Ще се обадя в базата на НАТО да задвижат нещата.

Скоро въздухът се изпълни с рева на двигателите на огромния руски хеликоптер, който натовари „Морска минога“. Дзавала се качи в хеликоптера на НАМПД и последва подводницата към базата, където щяха да я натоварят в транспортния самолет.

– Има и още нещо – каза Бекер. – Бих искал да оставите забележителния си костюм на борда в случай, че на комисията й потрябват допълнителни сведения. Ако ли не, с удоволствие ще ви го изпратим, където посочите.

– Искате да се гмуркам отново ли?

– Може би. Разбира се, първо трябва да се консултирам с началниците си.

– Разбира се – повтори Остин. Беше прекалено уморен, за да възразява.

Капитанът дойде и съобщи, че катерът е готов да ги откара до сушата. Остин не изгаряше от желание да прекарва повече време от необходимото в компанията на датския бюрократ и каза:

– Ако нямате нищо против, ще сляза на сушата утре. Капитан Ларсен иска да ми покаже някои от резултатите от проучванията на китовете.

Капитанът видя отчаянието в очите му и продължи играта.

– О, да, както казах, ще ви е много интересно. Ще изпратя господин Остин утре сутринта, господин Бекер.

– Както желаете. – Бекер сви рамене. – Лично аз изкарах достатъчно време в морето. Май ще ми стигне и за следващия живот.

Остин проследи как катерът потегля към брега и се обърна към капитана.

– Благодаря, че ме избавихте от господина.

Ларсен въздъхна тежко.

– Е, и от бюрократи като Бекер има полза.

– Също като от бактериите в стомасите ни – изсумтя Остин.

Капитанът се разсмя и го тупна по рамото.

– Мисля, че е време да полеем успеха ви.

– Мисля, че сте прав – съгласи се Остин.