Текст книги "Бяла смърт"

21

Световноизвестният историк на морското дело и чревоугодник Жулиен Перлмутер бе изпаднал в екстаз и агония. Седеше пред тристагодишната тосканска вила, от чиято покрита тераса се разкриваше, завладяваща гледка към покритите с лозя хълмове. В далечината се виждаше прочутата катедрала на Флоренция. Широката дъбова маса пред него се огъваше от италиански ястия, като се започне от домашно приготвените пикантни наденички и се стигне до дебелия бифтек по флорентински. Имаше толкова много прекрасна храна, толкова много прекрасни цветове и аромати, че всъщност му беше трудно да реши откъде точно да започне.

– Стегни се, старче – промърмори той и почеса сивата си брада, докато гледаше трапезата. – Че иначе ще умреш от глад сред това изобилие.

С теглото си от сто и осемдесет килограма Перлмутер изобщо не рискуваше да залинее. Откакто преди десет дни бе пристигнал в Италия, бе проял пътя си по италианския ботуш на рекламна обиколка на едно италиано-американско кулинарно списание. Бе бъхтил из винарски изби, кръчми и рибни ресторанти, бе позирал пред камерите в пълни с пушени бутове хладилни помещения и бе изнасял лекции по история на кулинарията – връщаше се в миналото чак до епохата на етруските. Навсякъде, където спираше, го очакваха разточителни пиршества. Тъкмо претоварването на сетивата му го бе довело до сегашното безизходно положение.

Телефонът в джоба на сакото му иззвъня. Благодарен за разсейването от затрудненото положение, Перлмутер го отвори и каза:

– Говорете сбито и по същество.

– Труден сте за откриване, Сен Жулиен.

Небесносините очи на червендалестото лице се разтопиха от удоволствие при звука на познатия глас на Кърт Остин.

– Тъкмо обратното, момчето ми. Аз съм като Хензел и Гретел. Върви след трохите и ще ме откриеш в сладкишената къща.

– По-лесно ми бе да последвам указанията на икономката. Каза ми, че си в Италия. Как върви обиколката?

Перлмутер потупа огромния си корем.

– Много задоволително, меко казано. Предполагам, че в окръг Колумбия всичко е наред?

– Доколкото ми е известно. Току-що се върнах от Копенхаген.

– А, градът на Ханс Кристиан Андерсен и Малката русалка. Бях там преди няколко години, вечерях в един ресторант и…

Остин го прекъсна, преди да започне да изрежда най-подробно менюто.

– С удоволствие бих изслушал разказа ти. Но точно в момента се нуждая от историческата ти експертиза.

– Винаги съм готов да говоря за историята на кулинарията. Давай.

От НАМПД често използваха услугите на Перлмутер.

– Някога да си попадал на баски мореплавател на име Диего Агирес? Петнадесети или шестнадесети век.

Перлмутер се зарови в енциклопедичния си ум.

– А, да, нещо свързано с „Песен за Роланд“, епичната френска поема.

– „Шансон дьо Роланд“? Борих се с нея на уроците по френски в гимназията.

– Значи легендата ти е позната. Роланд бил племенник на Карл Велики. Задържал сарацините при Ронцесвал благодарение на вълшебния си меч Дурендал. Преди да умре, започнал да удря меча си в скалата, за да не попадне в ръцете на враговете му, но Дурендал не се счупил. Надул рога, за да призове помощ. Карл Велики го чул и пристигнал с армиите си, но било късно. Роланд бил мъртъв. През вековете се превърнал в баски герой и символ на упорития им характер.

– И как стигаме от Роланд до Агирес?

– Спомням си едно споменаване на фамилията Агирес в трактат от осемнадесети век за пътуванията до Новия свят преди Колумб. В него се казва, че Агирес предприемал многократни риболовни плавания във водите на Северна Америка десетилетия преди Колумб. За съжаление, влязъл в конфликт с испанската инквизиция. Имало непотвърдени сведения, че у него били реликвите на Роланд.

– От казаното от теб излиза, че историята за Роланд не е просто легенда. Мечът и рогът наистина са съществували.

– Явно Инквизицията си е мислела така. Страхували са се, че реликвите могат да се използват да вдигнат баските на въстание.

– Какво станало с Агирес и реликвите?

– Изчезнали. Доколкото си спомням, няма споменаване за корабокрушение. Мога ли да те попитам какво поражда този интерес?

– Срещнах потомък на Диего Агирес. В момента върви по следите на отдавна изчезналия си предшественик. Но не ми спомена нищо за свещени реликви.

– Не се изненадвам. Баските сепаратисти продължават да взривяват бомби в Испания. Бог знае какво ще се случи, ако се доберат до подобни символи.

– Спомняш ли си нещо друго за Агирес?

– В момента – нищо конкретно. Ще се поровя в книгите си, като се прибера. – Перлмутер бе собственик на една от най-богатите библиотеки, свързани с мореплаването. – Пътувам за Джорджтаун след няколко дни, имам още една спирка в Милано.

– Оказа ми огромна помощ, както обикновено. Ще поговорим отново. Buon Appetito.

– Grazie – отвърна Перлмутер, прекъсна връзката и пак насочи вниманието си към масата. Тъкмо се канеше да забоде вилица в подноса с маринован артишок, когато домакинът му, който притежаваше вилата и лозята наоколо, се появи с дългоочакваната бутилка вино.

Изглеждаше потресен.

– Не сте докоснали храната си! Да не сте болен?

– О, не, сеньор Ночи. Бях разсеян от телефонно обаждане във връзка с един исторически въпрос.

Побелелият италианец кимна.

– Може би вкусът на глиганското чингалище помогне на паметта ви. Сосът е от трюфели, събрани в моята гора.

– Превъзходно предложение, приятелю.

Дигата бе разбита и Перлмутер се нахвърли върху храната с обичайния си жар. Ночи любезно не даде воля на любопитството си, докато гостът му поглъщаше ястията. Но когато Перлмутер избърса малката си уста и остави салфетката, каза:

– Аз съм любител историк. Невъзможно е да не станеш такъв, когато живееш в страна, пълна с останки от безброй цивилизации. Може би ще мога да ви помогна по вашия въпрос.

Перлмутер си наля още една чаша кианти, реколта 1997, и предаде разговора си с Остин. Италианецът наклони глава на една страна.

– Не зная нищо за този баск, но разказът ви ме подсеща за нещо, на което попаднах, докато правех едно проучване в Biblioteca Lurenziana.

– Посещавал съм Лаврентинската библиотека преди много години. Бях запленен от ръкописите.

– Повече от десет хиляди шедьовъра – съгласи се Ночи. – Както знаете, библиотеката е основана от фамилията Медичи, с цел да съхранява безценната им колекция книги. Пишех студия за Лоренцо Великолепни. Надявам се да я публикувам някой ден, макар да се съмнявам, че някой ще я прочете.

– Бъдете сигурен, че аз ще я прочета – тържествено заяви Перлмутер.

– В такъв случай трудът си заслужава – каза Ночи. – Както и да е, един от рисковете на изследването е изкушението да се отклониш от основната магистрала и докато бях в библиотеката, тръгнах по една отбивка, която ме отведе до папа Лъв X от рода Медичи. След смъртта на крал Фердинанд през 1516 година седемнадесетгодишният му приемник Карл V бил подложен на натиск да ограничи властта на Инквизицията. В силната хуманистка традиция на рода Медичи, Лъв желаел съкращаването на броя инквизитори. Но съветниците на Карл убедили младия владетел, че Инквизицията е жизненоважна за запазването на трона, и гоненията продължили още цели три столетия.

– Тъжна глава в човешката история. Приятно е да научиш, че Агирес е имал смелостта да надигне глас. Но мрачните сили са били могъщи.

– И никой не е бил по-мрачен от един испанец на име Мартинес. Той изпраща писмо до краля, в което го увещава да подкрепи Инквизицията и да разшири властта й. Доколкото мога да преценя, писмото било препратено на Лъв за коментар и така се озовало в библиотеката с останалите книжа на папата. – Ночи поклати глава. – Фанатично бълнуване на чудовище. Мартинес мразел баските, направо искал да ги изтрие от лицето на земята. Спомням си, че в писмото се споменаваше Роланд, което ми се стори необичайно в подобен контекст.

– От какво естество бе това споменаване?

Ночи въздъхна дълбоко и почука главата си с пръст.

– Не се сещам. Една от последиците от остаряването.

– Може би ще се сетите след още малко вино.

– Вярвам на виното повече, отколкото на паметта си. – Ночи се усмихна. – Помощник-библиотекарката ме е приятелка. Моля изчакайте, ще й звънна.

Върна се след няколко минути.

– Каза, че с удоволствие ще извади писмото по всяко време, по което ни е удобно.

Перлмутер отмести огромното си туловище от масата и се надигна.

– Може би малко упражнения няма да ми навредят.

Пътуването до Флоренция продължи по-малко от четвърт час. Обикновено Ночи караше фиат, но в очакване на посещението на Перлмутер бе взел под наем мерцедес, който по-лесно побираше едрия му гост. Паркираха до многобройните сергии за кожа и сувенири на площад „Сан Лоренцо“ и влязоха през входа вляво от старата енорийска черква на Медичи.

Минаха по притихналата галерия и се изкачиха по стълбището на Микеланджело до читалнята. Якият скелет, който издържаше едрата фигура на Перлмутер, му позволяваше по-голяма подвижност, отколкото изглеждаше възможно според закона за гравитацията. Въпреки това той пуфтеше от изтощение след изкачването и с радост се съгласи да изчака, когато Ночи каза, че ще иде да потърси познатата си. Разходи се покрай редовете резбовани пейки с прави облегалки, облени от проникващата през високите прозорци светлина, и дълбоко вдиша плесенясалия аромат на миналото.

След минута Ночи се върна с една красива жена на средна възраст, която му бе представена като помощник-библиотекар Мара Маджи. Тя имаше червеникаворуса коса и типичната за флорентинките светла кожа, която така често може да се види в картините на Ботичели.

– Благодаря ви, че така бързо се отзовахте, синьора Маджи.

Тя му отвърна с ослепителна усмивка.

– Няма за какво. Удоволствие е да отворим нашата колекция за човек с такава репутация. Моля, елате. Писмото, което желаете да видите, е в кабинета ми.

Отведе ги до помещение, чийто прозорец гледаше към вътрешната градина, и настани Перлмутер в малка чакалня със свободно бюро и два стола. В опакована в тънка кожа отворена кутия лежаха няколко смачкани парчета пергамент. После каза дай се обадят, ако имат нужда от помощ, и излезе.

Ночи внимателно вдигна първия лист и го задържа за ръбовете.

– Знам испански доста добре. Ако ми позволите…

Перлмутер кимна и Ночи започна да чете. Докато слушаше, Перлмутер реши, че рядко му се е случвало да попада на писание, напоено с толкова много отрова и кръвожадна ненавист. Филипиката представляваше порой обвинения срещу баските, най-вече за ширещите се сред тях сатанизъм и магьосничество. Като доказателство се сочеше дори уникалният им език. Нямаше съмнение, че Мартинес е бил побъркан. Но зад бръщолевенето му можеше да се различи хитроумното послание до младия крал – ограничаването на Инквизицията означаваше отслабване на властта на короната.

– А – каза Ночи и оправи очилата си, – стигнахме и до откъса, за който ви говорих. Ето какво пише Мартинес: „Но най-много се боя от възможността от въстание. Те са привързани към реликви. Те притежават Меча и Рога, на които приписват такава огромна мощ. Това им дава сила да се разбунтуват, а това ще застраши авторитета на църквата и на вашето кралство, господарю. Сред тях има един мъж на име Агирес, който е в сърцето на тези размирици. Заклех се да го преследвам до края на света, за да се сдобия с тези реликви. Сир, боя се, че ако на нашата Света мисия ней бъде позволено да продължи да действа до изкореняването на ереста, звукът на Рога на Роланд ще призове враговете ни на бой, а Мечът му ще съсипе всичко, което ни е скъпо“.

– Интересно – каза Перлмутер и свъси вежди. – Първо, той явно твърди, че реликвите са истински. И второ, че се намират у Агирес. Това несъмнено подкрепя легендарните сведения за смъртта на Роланд.

Синьора Маджи надникна през вратата и попита дали се нуждаят от нещо. Ночи й благодари.

– Изумителен документ – каза той. – Имате ли още документи от този Мартинес?

– Много съжалявам, но не мога да се сетя.

– Мартинес се изявява като човек с огромно его – замислено се обади Перлмутер. – Бих се учудил, ако не е водил подробен дневник за всичко, което е правел. Би било чудесно, ако подобна книга съществуваше и можехме да се доберем до нея. Може би си заслужава да се поразтърсим в Държавния архив в Севиля.

Синьора Маджи го слушаше с половин ухо. Четеше листа, който бе пъхнат в кутията заедно с другите документи.

– Това е списъкът на всички ръкописи в тази кутия. Явно предишният библиотекар е извадил от папката един от документите и го е изпратил в Държавния архив във Венеция.

– За какъв документ става въпрос? – попита Перлмутер.

– Описан е като „Оправдание на един моряк“, написан от англичанин – капитан Ричард Блекторн. Би трябвало да го върнат, но има повече от деветдесет километра архиви, покриващи хиляда години история. Затова понякога се случва нещо да пропадне в цепнатините, както казвате вие американците.

– Бих искал да прочета разказа на Блекторн – каза Перлмутер. – Утре пътувам за Милано, но може би ще успея да прескоча до Венеция.

– Може и да не е необходимо. – Библиотекарката отнесе папката в кабинета си и двамата мъже чуха тихото потракване на компютърна клавиатура. След минутка се появи отново. – Свързах се с Държавния архив във Венеция и помолих за претърсване на записите. Щом бъде намерен, документът може да бъде копиран и пратен по интернет.

– Чудесно! – каза Перлмутер. – Моите най-сърдечни благодарности.

Синьора Маджи го разцелува по пълните бузи и след малко Перлмутер и Ночи пътуваха през предградията на Флоренция. Изтощен от натоварения ден, Перлмутер дремна и се събуди точно за вечеря. Двамата с Ночи се храниха на терасата. Перлмутер беше възвърнал вкусовото си равновесие и сега без никакъв проблем унищожаваше телешкото и пастата. След като завършиха със спаначна салата и долчиот пресни плодове, двамата загледаха залеза, като отпиваха в мълчание от чашите с лиманчело.

Телефонът иззвъня и Ночи отиде да отговори. Перлмутер остана в мрака, наслаждаваше се на аромата на земя и лозя, донесен до чувствителния му нос от лекия вечерен ветрец. След няколко минути Ночи дойде и покани Перлмутер в малка компютърна стая, обзаведена по последната дума на техниката.