Текст книги "Бяла смърт"
Автор книги: Пол Кемпрекос
Соавторы: Clive Cussler
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 24 страниц)
9
Професор Йоргенсен изчака вежливо няколко минути, докато Остин се опитваше да се ориентира из непостижимите дебри на менюто, но накрая не издържа и се наведе над масата.
– Ако искате да опитате местен специалитет, препоръчвам ви пържена кайра или делфийска пържола.
Остин си представи как нагъва бутче от дебелите дребни птички с папагалски клюн и се отказа от кайрата. А пък делфийско… Спря се на скерпикьот – специалитет от овнешко. Още след първата хапка съжали, че не си е поръчал кайра.
– Как е овнешкото? – попита Йоргенсен.
– Още малко и може да съперничи на гьон – отвърна Остин. Дъвчеше усилено.
– Господи, трябваше да ви посъветвам да поръчате вареноовнешко, като моето. Скерпикьотът се суши на вятър. Обикновено го приготвят по Коледа и го ядат цяла година. Малко е на възраст, така да се каже. – Лицето му светна при хрумналата му нова мисъл. – Все пак продължителността на живота на островите е доста висока, така че сигурно е здравословно.
Остин с мъка успя да отреже още едно късче и го задъвка. После остави ножа и вилицата и даде почивка на мускулите на челюстта си.
– Какво ви води тук, професоре? Едва ли е храната.
Очите на Йоргенсен проблеснаха развеселено.
– Занимавах се с докладите за намаляващия добив на риба на островите. Истинска мистерия!
– В смисъл?
– Отначало си помислих, че причината за изчезването на рибата е вероятно в замърсяването, но водите около островите са необичайно чисти. Тук не мога да направя кой знае какви анализи, затова утре летя за Копенхаген да пусна пробите през компютъра. Възможно е да има съвсем малки количества химикали, които да обясняват проблема.
– А да имате идея за източника им?
– Странна работа – каза професорът и почеса единия от двата кичура на главата си. – Убеден съм, че проблемът е свързан по някакъв начин с намиращия се наблизо рибарник, но засега не мога да открия някаква видима връзка.
Остин тъкмо поглеждаше овнешкото и се питаше дали не може да си уреди един сандвич, но думите на професора моментално го накараха да застане нащрек.
– Взимали сте проби в района на рибарника?
– Да. На островите има няколко рибовъдни предприятия, които произвеждат пъстърва, сьомга и така нататък. Взех проби от водите около рибарника в Скаалсхавн, на няколко часа път нагоре от Торсхавн към Сундини – дългият пролив, който разделя Стрьомьо от Йостурьо. Навремето там имаше китоловна станция. Рибарникът е собственост на една голяма корпорация.
– „Океанус“? – наслуки предположи Остин.
– Да. Чували сте за нея, така ли?
– Съвсем наскоро. Доколкото разбирам, професоре, рибата около рибарника е по-малко, отколкото би трябвало.
– Точно така – намръщено отвърна Йоргенсен. – Същинска загадка.
– Чувал съм, че рибарниците може да са вредни за околната среда.
– Така е. Отходните продукти може да са токсични. Слагат в храната на рибата специални химически препарати, за да расте по-бързо, но от „Океанус“ твърдят, че разполагат с най-модерните пречиствателни станции. Засега не съм открил данни, които да оборят твърдението им.
– Посетихте ли самия рибарник?
Йоргенсен се усмихна – усмивката му приличаше на озъбване.
– Посетители не се допускат. Рибарникът се охранява по-строго и от съкровищница. Успях да говоря с човек от адвокатската кантора, която представлява компанията в Дания. Той ме увери, че в рибарника не се използват никакви химикали и че е оборудван с най-добрите пречиствателни инсталации. Като истински скептик, наех една хижа недалеч от рибарника и минах с лодка колкото бе възможно по-близо до него, за да взема пробите. Както казах, утре пътувам за Копенхаген, но ако вие с приятелката ви пожелаете, спокойно можете да отседнете в хижата. Много е приятно.
– Благодаря, професоре. За съжаление, госпожица Уелд е заета през следващите няколко дни.
– Е, това наистинае жалко.
Остин разсеяно кимна. Бе заинтригуван от споменаването на силната охрана на рибарника. Докато за друг това би изглеждало като препятствие, за Остин бе покана да провери връзката между „Океанус“ и фаталния сблъсък между кораба на SOS и крайцера.
– Но все пак бих приел предложението ви. Иска ми се да видя колкото се може повече от островите, преди да си тръгна.
– Чудесно! Останете, колкото искате. Островите наистина са чудесни. Ще предупредя собственика, че ще отидете. Казва се Гунар Йепсен и живее в къщата зад хижата. Можете да използвате колата, която наех. Покрай хижата минава корабче… с две думи, няма да скучаете. По скалите има страшно много птичи колонии, местността е чудесна за разходки, а има и много интересни археологически останки.
Остин се усмихна.
– Убеден съм, че няма да скучая.
След вечерята пиха по едно питие в бара и се сбогуваха с уговорката да се видят в Копенхаген. Професорът щеше да пренощува при свой приятел и да отпътува още в зори. Остин се качи в стаята си. Искаше на следващия ден да се задейства от рано сутринта. Отиде до прозореца, известно време замислено съзерцава притихналия град и пристанището, след това измъкна клетъчния си телефон и набра един номер.
Гамей Морган-Траут седеше в кабинета си в централата на НАМПД във Вашингтон и се взираше напрегнато в монитора. Телефонът иззвъня. Без да отмести поглед, тя вдигна слушалката и измърмори разсеяно: „Ало“. Щом чу гласа на Остин, на лицето й цъфна ослепителна усмивка – беше уникална с характерния процеп между предните й зъби.
– Кърт! – възкликна тя. – Радвам се да те чуя!
– И аз теб. Как вървят нещата в НАМПД?
Без да престава да се усмихва, Гамей отметна кичур тъмночервена коса от челото си.
– Откакто ви няма с Джо, тъпчем на едно място. Чета някакво резюме за изследването върху нервите на краставата риба, които можели да помогнат за проблеми с вестибуларния апарат у хората. Пол прави компютърен модел на Яванската падина. А бе – ужас. Много ни липсвате с Джо. Сигурно онази рискована спасителна операция ви е отегчила до смърт.
Компютърът на Пол Траут бе долепен до този на жена му. Траут се взираше в екрана, застанал в типичната си поза – с приведена глава, отчасти замислен, отчасти за да компенсира двуметровата си височина. Светлокестенявата му коса бе сресана на път по средата по модата от времето на джаза и пригладена назад при слепоочията. Както винаги, бе облечен безупречно – лек маслиненозелен италиански костюм и подходяща по цвят папийонка. Вдигна лешниковите си очи, сякаш поглеждаше над очила, макар да носеше контактни лещи, и каза:
– Попитай безстрашния ни вожд кога се връща, ако обичаш. Централата на НАМПД е тиха като гробница, откакто двамата с Джо станаха знаменитости.
Остин го чу и отвърна високо:
– Кажи на Пол, че ще ме види зад бюрото ми след няколко дни. Джо ще пристигне по-късно тази седмица, след като приключи с изпитанията на последната си играчка. Исках да ви уведомя къде ще съм. Утре отивам в едно малко крайбрежно селце на Фарьорските острови, казва се Скаалсхавн.
– Какво става? – попита Гамей.
– Искам да разгледам рибарника на една компания – „Океанус“. Възможно е да има връзка между нея и потъването на онези два кораба. Докато се мотая тук, бихте ли посъбрали малко информация за компанията? Не зная почти нищо за нея. Може би Хайрам е в състояние да помогне – Хайрам Йегър бе компютърният вълшебник, който въртеше огромната база данни на НАМПД.
Побъбриха още няколко минути. Остин разказа това-онова за спасяването на датските моряци и затвори, след като Гамей му обеща веднага да се заеме с молбата му за „Океанус“. Тя преразказа основните неща от разговора на съпруга си.
– Кърт е най-големият спец по викане на вятъра със свиркане – засмя се Пол. Намекваше за старото поверие, че свиренето с уста на кораб довежда буря. – Какво иска да знае за рибните ферми? Как се кара трактор под вода ли?
– Не, балировачка – изсумтя Гамей. – Нали си израснал на рибарска гемия? С какво балирахте рибите?
– Аз съм само прост син на сина на рибар. – Траут бе роден в Кейп Код, в рибарско семейство. Отклони се от родовата традиция, когато като младок започна да се мотае около Океанографския институт в Удс Хол. Някои от работещите там учени го навиха да следва океанография, той завърши Океанографския институт в Скрипс, специализира дълбочинна геология и бе майстор в използването на компютърни графики в проектите си.
– По една случайност зная, че въпреки очевидното си невежество знаеш доста за рибовъдството.
– Рибовъдството не е от вчера. По родните ми места хората отглеждат и събират миди и стриди от сто години, ако не и от повече.
– Тогава знаеш, че принципът е същият, само че прехвърлен върху риба. Развъждат я в големи мрежи в океана. Рибарниците могат да произведат риба за частица от времето, необходимо за улавянето й в диво състояние.
Пол се намръщи.
– Когато властите наложат ограничения върху риболова поради изчерпването на запасите, подобна конкуренция е последното, което е нужно на един рибар.
– Занимаващите се с рибовъдство не биха се съгласили. Според тях рибарниците произвеждат по-евтина храна, осигуряват работна ръка и наливат пари в икономиката.
– А какво е твоето мнение като морски биолог?
Гамей бе учила по подводна археология, преди да насочи интересите си в друга област и да постъпи в Скрипс, където написа докторат по морска биология и покрай това се омъжи за Пол.
– Май ще застана по средата – каза тя. – Рибовъдството има своите преимущества, но мисля, че когато рибарниците попадат в ръцете на големите компании, нещата могат да излязат извън контрол.
– И накъде духа вятърът?
– Трудно е да се каже, но ще ти дам пример какво всъщност става. Представи си, че си гонещ избори политик и че някой представител на рибовъдната промишленост заяви, че ще инвестира стотици милиони в крайбрежните общини и с инвестицията си ще осигури работни места и милиарди долари годишни приходи и икономически ръст в избирателния ти район. Тина чия страна би застанал?
Траут подсвирна.
– Милиарди?Нямах представа, че играят толкова големи пари.
– Говоря само за частицаот общия бизнес. Рибарници има по цял свят. Ако напоследък си ял сьомга, скариди или миди, можеш да си сигурен, че са произведени в някоя ферма в Канада, Тайланд или Колумбия.
– Явно фермите трябва да имат невероятен капацитет, за да бълват продукти в такива количества.
– Направо феноменален.В Британска Колумбия отглеждат седемдесет милиона сьомги в рибарниците, докато в диво състояние улавят само петдесет и пет хиляди.
– И как успяват рибарите да се конкурират с подобна продукция?
– Не успяват. – Гамей сви рамене. – Кърт се интересува от една компания, „Океанус“. Да видим какво мога да открия. – Пръстите й пробягаха по клавиатурата. – Странно. Обикновено проблемът на интернет е прекалено многотоинформация. Но за „Океанус“ няма почти нищо. Намирам само един абзац, според който някаква канадска фабрика за обработка на сьомга била продадена на „Океанус“. Ще поровя още малко.
Ловът продължи около четвърт час. Пол отново се бе потопил дълбоко в Яванската падина. Накрая Гамей наруши мълчанието.
– Аха!
– Напипа ли жилата?
Гамей прелисти екрана.
– Попаднах на няколко изречения за придобивката, погребани в бюлетин за индустрията. Излиза, че „Океанус“ притежава фирми по целия свят, произвеждат над двеста двайсет и пет хиляди тона годишно. Сливането осигурява на концерна достъп до пазара в страната чрез американска дъщерна фирма. Според изчисленията САЩ ще купуват четвърт от цялата продукция.
– Двеста двайсет и пет хиляди тона! Приготвям си въдиците. Не бих имал нищо против да видя някой от тези рибарници. Къде е най-близкият?
– Канадският, за който вече споменах. Аз също бих искала да го видя.
– Тогава какво ни спира? Така и така си клатим краката, докато Кърт и Джо ги няма. Светът не се нуждае от спасяване, а и да се нуждае, Дърк и Ал винаги са налице.
Тя присви очи към екрана.
– Заводът е в Кейп Бретан, на две крачки от бреговете на Потомак.
– Кога ще се научиш да се доверяваш на гениалността ми на янки? – престорено въздъхна Пол, извади телефона и набра някакъв номер. След кратък разговор затвори и на момчешкото му лице се изписа ликуваща усмивка.
– Имам едно приятелче от пътния отдел. Самолет на НАМПД излита след няколко часа за Бостън. Има две свободни места. Може би ще успееш да омагьосаш пилота да ни метне до Кейп Бретан.
– Струва си да опитам – каза Гамей и изключи компютъра.
– А изследването на краставата риба?
– А Яванската падина?
– Тя си стои на мястото от милиони години. Все ще може да почака още няколко дни.
Неговият монитор също почерня. Радостни, че най-сетне са се спасили от скуката, двамата забързаха към вратата на офиса.
10
Сутрешният полумрак се бе разсеял и Фарьорските острови се радваха на слънчевата светлина, озарила прелестта на пейзажа. Земята сякаш бе покрита с яркозелено сукно като маса за билярд. Тук не растяха дървета – виждаха се само каменни огради, пътеки, къщи с покрити с чимове покриви и тук-там някоя камбанария.
Остин караше волвото на професора по лъкатушещия крайбрежен път. От студеното синьо море се издигаха назъбени сиви скали като някакви вкаменени плавници на китове. Птици се рееха около отвесните стени на бреговата линия.
По обяд излезе от един тунел и видя едно сякаш направено от къщи играчки село, скупчило се на полегатия склон над един фиорд. Пътят тръгна на серпантини и се спусна на стотици метри само за няколко километра. Колелата на волвото свистяха на острите завои. Мантинела нямаше и Остин въздъхна облекчено, когато спускането свърши и той излезе на пътя между разпененото море и разноцветните къщи, накацали по склона като зрители в амфитеатър.
Една жена садеше цветя пред малка черква с ниска квадратна камбанария. Остин направи справка с разговорника и слезе от колата.
– Orsaka. Hvar er Gunnar Japsen? – Прощавайте, къде мога да намеря Гунар Йепсен?
Жената остави лопатката и се изправи. Беше красива, малко над петдесетте. Побелялата й коса бе вързана на кок. Бе загоряла и изпъкналите й скули бяха почти червени. Очите й бяха сиви като морето. Усмихна му се и посочи една уличка.
– Gott Taak – каза той. – Благодаря.
– Eingiskt?
– Не, американец съм.
– Не виждаме често американци в Скаалсхавн – каза тя на английски. – Добре дошъл.
– Надявам се да не съм последният.
– Гунар живее малко по-нагоре. Няма да го пропуснете. – Тя пак му се усмихна. – Приятен ден.
Остин й благодари, качи се в колата и потегли. След четиристотин метра пътят свършваше при голяма къща с покрив от чимове, построена от тъмнокафяви вертикални дъски. Стотина метра по-надолу се виждаше нейно по-малко копие. Остин се качи на верандата и почука.
Отвори му среден на ръст пълен мъж. Лицето му беше кръгло като ябълка, бузите също, а около оплешивялото му теме стърчаха рехави кичури червеникаворуса коса.
– Ja – каза той с любезна усмивка.
– Господин Йепсен? Аз съм Кърт Остин. Приятел съм на професор Йоргенсен.
– О, господин Остин.Заповядайте. – Червендалестият стисна ръката на Кърт като опитен търговец на автомобили, посрещащ потенциалния си клиент, и го въведе в обзаведената по селски дневна. – Професор Йоргенсен се обади и каза, че идвате. Доста път е от Торсхавн дотук. Ще пийнете ли нещо?
– Не, благодаря. Може би по-късно.
Йепсен кимна.
– Идвате да ловите риба ли?
– Казват, че на вашите острови можеш да ловиш риба и на сухо.
– Не точно, но е почти също толкова добра – ухили се Йепсен.
– Участвах в една спасителна операция при Торсхавн и реших, че риболовът е добър начин да си почина.
– Спасителна операция? Остин! – Йепсен изхъмка. – Трябваше да се сетя. Вие сте американецът, който спаси датските моряци. Видях ви по телевизията. Истинско чудо. Само гледайте какво ще стане, когато селото разбере, че ми гостува знаменитост.
– Надявах се на малко уединение.
– Разбирам. Но няма начин да запазим посещението ви в тайна.
– Срещнах само една жена, пред черквата. Много мила жена.
– А, сигурно е вдовицата на свещеника. Тя е пощаджийка – и главната клюкарка. Значи вече всичкизнаят, че сте тук.
– Това там долу ли е хижата на професора?
– Да – отвърна Йепсен и свали един ключ от забит в стената пирон. – Елате да ви я покажа.
– Приятели ли сте с професор Йоргенсен? – попита Йепсен, докато слизаха по отъпканата пътека.
– Познаваме се от няколко години. Той е прочут ихтиолог.
– Да, зная. За мен е огромна чест, че отсяда тук. А сега и вие.
Спряха пред хижата. От верандата се разкриваше изглед към пристанището и живописната флотилия рибарски лодки.
– Рибар ли сте, господин Йепсен?
– В малко селище като това оцеляваш, като вършиш какво ли не. Давам хижата под наем. Разходите ми не са особено големи.
Влязоха. Имаше само една стая с легло, освен нея баня с тоалетна и кухненски бокс с малка маса и два стола. Бе тясно, но изглеждаше удобно.
– В килера има рибарски принадлежности – каза Йепсен. – Ако ви трябва водач за риболов или обиколки, само кажете. Мога да проследя произхода си до времето на викингите – никой не познава района по-добре от мен.
– Благодаря, но последните дни бях сред доста хора. Предпочитам да прекарам известно време сам. Доколкото разбрах, към хижата има и лодка.
– Третата от края на кея – каза Йепсен. – Ключовете са в запалването.
– Благодаря – каза Остин. – Ако нямате нищо против, бих искал да си разопаковам багажа и да се поразтъпча из селото.
– Облечете се топло – каза Йепсен, докато тръгваше към вратата. – Тук времето се променя бързо.
Остин го послуша и след като си оправи багажа, нахлузи анорака върху пуловера си. Излезе, застана на верандата и вдиша дълбоко студения въздух.
Склонът плавно се спускаше към морето. От хижата имаше чудесна гледка към залива и кея. Остин се качи по пътеката до волвото и подкара към селото.
Най-напред спря на оживения рибарски кей. Върволица траулери разтоварваха улова си под облак пронизително крещящи морски птици. Намери лодката на мястото, където му бе обяснил Йепсен. Бе здрава, дълга шест метра и с извити бордове. Той провери двигателя – оказа се сравнително чист и нов. Ключът бе пъхнат в запалването, точно както бе казал Йепсен. Пусна мотора и го заслуша няколко минути. След като се увери, че работи равномерно, го изключи и закрачи обратно към колата. По пътя срещна вдовицата на свещеника.
– Здравейте, американецо – каза тя с широка дружелюбна усмивка. – Видяхте ли се с Гунар?
– Да. Благодаря, че ме упътихте.
Жената държеше увита във вестник риба.
– Дойдох да взема нещо за вечеря. Аз съм Пиа Кнутсен.
Здрависаха се. Ръката на Пиа бе топла и силна.
– Много ми е приятно. Аз съм Кърт Остин. Тук е много красиво. Скаалсхавн е прекрасно място. Всъщност какво означава името му?
– Разговаряте с неофициалния историк на селото. Скаалсхавн означава „Заливът на черепа“.
Остин погледна към морето.
– Заливът с форма на череп ли е?
– О, не! Просто когато се заселили тук, викингите открили черепи в едни пещери.
– Значи тук е имало хора преди викингите?
– Може да са били ирландски монаси, а може би и още по-стари. Пещерите са от другата страна на носа, при някогашното пристанище на първата китоловна станция. С разрастването на риболова пристанището станало прекалено малко и затова хората се преместили тук.
– Искам да се поразходя. Откъде мога да огледам околността най-добре?
– От птичите скали се вижда на километри. Тръгнете по пътеката зад селото. – Тя посочи. – Ще минете през ливадите покрай няколко красиви водопада и покрай едно езеро.
След като подминете останките от старата ферма, пътеката се изкачва стръмно нагоре и стига до скалите. Терасите са на височина почти петстотин метра. Гледайте купчините камъни да са от лявата ви страна. Пътеката се спуска много стръмно. Не се приближавайте до ръба, защото понякога вълните са много високи и могат да ви отнесат.
– Ще внимавам.
– И се облечете топло. Времето тук се мени много бързо.
– Гунар вече ме предупреди. Изглежда доста запознат с района. Местен ли е?
– Иска всички да си мислят, че може да проследи произхода си до Ерик Рижия – изсумтя тя. – От Копенхаген е. Засели се тук преди година-две.
– Добре ли го познавате?
– И още как – каза тя и завъртя красивите си очи. – Опита се да ме вкара в леглото си, но не съм закъсала чак толкова.
Пиа изглеждаше много добре и Остин никак не се изненада на мераците на Йепсен. Но все пак не бе дошъл тук, за да се занимава с местните пикантни истории.
– Чух, че нагоре по брега имало някакъв рибарник.
– Да, ще го видите от скалите. Грозни сгради от бетон и метал. Целият залив е преграден с мрежите им. Отглеждат рибата и я изнасят. Местните рибари се сърдят. Риболовът около старото пристанище започна да не върви. Никой от селото не работи там. Дори Гунар.
– Значи е работил за рибовъдната ферма?
– В началото. Покрай строежите. Със спечелените пари купи къщите и сега живее от наемите.
– Много посетители ли имате? – Остин гледаше как в пристанището влиза елегантна синя яхта.
– Рибари и любители на птиците. – Тя проследи погледа му. – Като хората на онази хубава яхта. Била на някакъв богат испанец. Ей, да дойде чак от Испания да лови риба тук!
– Говорите много добре английски.
– Учим го в училище наравно с датския. А и със съпруга ми живяхме известно време в Англия. Сега не ми се случва често да говоря на английски. – Тя вдигна рибата към носа на Остин. – Защо не дойдете на вечеря? Тъкмо ще си поопресня английския.
– Няма ли да ви създам грижи?
– Не, разбира се. Елате, като се върнете от разходката. Къщата ми е зад черквата.
Разбраха се дай отиде на гости и Остин подкара към началото на маршрута. Чакълената пътека се изкачваше плавно през обсипани с цветя ливади, после мина покрай малко, почти идеално кръгло езеро, направено сякаш от студен кристал. На километър и половина от езерото Остин стигна останките на стара ферма и гробище.
Пътеката стана по-стръмна и се различаваше по-трудно. Той спази съвета на Пиа и последва грижливо натрупаните купчини камъни, които бележеха пътя. Можеше да различи стада овце – бяха толкова далеч, че приличаха на прашинки. В далечината се извисяваха планини с каскади водопади – приличаха на сватбени воали.
Пътеката водеше към скалите. В небето над тях безброй птици се рееха грациозно на издигащите се въздушни потоци. Високи скали се издигаха от морето и плоските им върхове се губеха в мъглата. Остин задъвка едно десертно блокче и си помисли, че Фарьорските острови са сякаш най-извънземното място в целия свят.
Продължи да се изкачва, докато не стигна хребета. Оттам се разкриваше панорамен изглед към назъбения бряг. Заоблен нос разделяше Скаалсхавн от един по-малък съседен тесен залив. Покрай брега на старото пристанище се виждаха десетки спретнато подредени постройки. Докато ги гледаше, на бузата му капна капка. От планините се спускаха тъмни облаци и закриха слънцето. Той заслиза надолу. Макар че пътеката минаваше на зигзаг, наклонът си бе стръмен и Остин трябваше да върви бавно, докато не стигна по-равен участък. Докато слезе до морето, заваля силно. Той продължи към светлините на селото и скоро стигна до колата.
Пиа отвори, огледа го и поклати глава.
– Сякаш си изпълзял от морето. – Дръпна го за ръкава да влезе и му нареди да иде в банята и да се съблече. Беше прекалено мокър, за да протестира. Докато сваляше дрехите си, Пиа открехна вратата и му метна кърпа и сухи дрехи.
– Сигурна бях, че дрехите на мъжа ми ще ти станат – доволно отбеляза тя, когато Остин излезе от банята. – И той беше здравеняк като теб.
Докато Пиа нареждаше масата, Остин простря дрехите си до печката на дърва, после седна до нея да се стопли, докато Пиа не обяви, че вечерята е готова.
Печената треска се топеше в устата. Пиха леко бяло вино. Десертът бе пудинг със стафиди. Докато се хранеха, тя му разказа за живота си на островите, а Остин сподели това-онова за работата си в НАМПД. Пиа остана силно впечатлена от пътешествията му из целия свят.
– Забравих да те попитам, хареса ли ти разходката, независимо от дъжда? – попита тя, докато разчистваше масата.
– Качих се до върха на скалите. Гледката е невероятна. Видях и фермата. Допускат ли посетители?
– О, не – Пиа поклати глава. – Не пускат никого.Нали ти обясних, никой от селото не работи там. Покрай брега има път. Използваха го по време на строителството, но сега е преграден с висока ограда. Всичко идва и заминава по море. Там си е просто отделно градче.
– Интересно. Жалко, че никой не може да влезе.
Пиа му напълни чашата и го изгледа лукаво.
– Ако искам, мога да вляза за нула време – през Портата на русалката.
– Портата на русалката ли?
– Един проход в края на старото пристанище. Баща ми понякога ме взимаше с лодката и отивахме там. Никога не ме е пускал вътре. Опасно е заради теченията и скалите. Неколцина се удавили, докато се опитвали да минат оттам, затова рибарите стоят настрана. Казват, че там обитавали духовете на умрелите. Можеш да чуеш стоновете им, но това е всъщност само вятърът, който духа в пещерите.
– Изглежда, баща ти не се е страхувал от призраци.
– Не се страхуваше от нищо.
– Какво общо имат тези пещери с фермата?
– През тях може да се влезе вътре. Едната пещера е свързана с друга, която води до старото пристанище. Баща ми разказваше, че имало рисунки по стените. Чакай, ще ти покажа.
Отиде до библиотеката и извади стар семеен албум. Между снимките имаше сгънат лист. Пиа го разгъна и го сложи на масата. На хартията имаше груби скици на бизон и елен. По-интересни за Остин бяха изображенията на дълги грациозни съдове с платна и гребла.
– Това са много стари рисунки – каза той, макар да не можеше да определи към коя епоха принадлежат. – Баща ти показвал ли ги е на някой?
– Не и извън семейството. Искаше да запази пещерите в тайна. Боеше се, че ако хората разберат за рисунките, ще ги унищожат.
– Значи в пещерите не може да се влезе по суша?
– Има път, но е затрупан от паднали скали. Баща ми казваше, че лесно можели да се махнат. Искаше да доведе специалисти от университета, та да се заемат с проучването, но умря в една буря.
– Моите съболезнования.
Пиа се усмихна.
– Вече ти казах, не се боеше от нищо. Както и да е, след смъртта му майка се премести при роднини. Върнах се тук със съпруга си. Бях прекалено заета с отглеждането на децата, за да мисля за пещерите. После рибовъдната компания купи земята и старата китоловна станция и оттогава никой не може да иде там.
– Има ли и други рисунки?
Тя поклати глава.
– Татко се опита да направи карта на пещерите, но не зная какво стана с нея. Казваше, че онези, които са оставили рисунките, са били доста хитри. Използвали изображенията на риби и птици като знаци. Следваш ли правилната риба, няма да се изгубиш. Някои от разклоненията са задънени.
Продължиха да разговарят. Накрая Остин си погледна часовника и каза, че е време да тръгва. Пиа не го пусна, докато не й обеща, че ще дойде на вечеря и следващия ден. Той подкара колата по пустия път в приглушената светлина, която щеше да се запази цяла нощ на тези ширини.
Голямата къща светеше, но Йепсен не се виждаше никъде. Остин предположи, че си е легнал. Дъждът бе спрял. Той се качи на верандата и постоя известно време, загледан към притихналото село и залива, след което се прибра да си легне. Макар селото да изглеждаше спокойно, не можеше да се отърси от усещането, че тук се крият някакви мрачни тайни. Увери се, че е затворил вратата и прозорците, преди да изгаси осветлението.
