Текст книги "Бяла смърт"

15

Пол Траут стъпи на палубата на траулера на Нийл и го огледа с опитно око. Видяното го изненада. Нийл бе очарователен дърдорко и пиянде, но се оказа и съвестен рибар, който се гордееше с лодката си. Следите от грижите му можеха да се видят навсякъде. Прясно боядисаното дърво блестеше. Палубата бе излъскана и по нея не се виждаше нито едно мазно петно. Ръждата се държеше изкъсо. Лоцманската кабина имаше най-модерното оборудване за откриване на риба и навигация.

Траут го похвали за състоянието на лодката му и рибарят грейна като баща, на когото са му казали, че първородното му дете му е одрало кожата. Скоро двамата си разказваха морски истории. В един момент, когато Нийл не можеше да ги чуе, Гамей вдигна вежда и отбеляза:

– Двамата с Майк май си доста си допаднахте. Няма да се учудя, ако скоро започнете да си разменяте и рецепти.

– Интересен тип е. Виж му лодката. И аз не бих могъл да я оборудвам по-добре.

– Радвам се да го чуя. НАМПД притежава част от „Тифани“.

Откупът за освобождаването на траулера от дока се доближаваше повече до хиляда долара, отколкото до седемстотин и петдесет. След бързо зареждане с гориво, за което отново плати Гамей, Нийл пое курс, който щеше да ги изведе в открито море.

– Мястото за риболов не е далеч – надвика той двигателя. – Към седем мили. Дълбочината е седем фатома. Дъното е гладко като бебешко дупе. Идеално за трал. Скоро ще стигнем.

След известно време Нийл направи справка с GPS-а, превключи на празни обороти и пусна мрежата – коничен чувал с дължина около 45 метра, предназначен да се влачи по морското дъно. Направиха два опита и уловиха много водорасли, но никаква риба.

– Много странно – каза Траут, като оглеждаше тесния джоб в края на мрежата, където се събираше рибата. – Разбирам да има лош улов, но не и никакъв.Мрежата е абсолютно празна.

Нийл се ухили многозначително.

– Може да ти се прииска да си останепразна.

Хвърлиха мрежата отново, извлачиха я по дъното и бавно я вдигнаха. Краят й увисна над палубата, където можеше да се изсипе уловът. Този път нещо бясно се мяташе в мрежата. Сребристобелите люспи проблясваха ярко – едрата риба ожесточено се мъчеше да се освободи. Нийл извика предупредително, докато се готвеше да изсипе съдържанието на мрежата на палубата.

– Стойте настрана!

Голямата риба се стовари върху дъските с влажно тупване и започна да се мята още по-ожесточено, извиваше дългото си тяло. В облещените й кръгли очи се четеше нехарактерна за риба злоба, широко отворената й уста се мъчеше да захапе въздуха. Блъсна се в отделението за риба – дървен сандък, вграден в самата палуба. Ударът изобщо не я укроти, а сякаш я разяри още повече. Конвулсиите станаха още по-свирепи и рибата отново заподскача по хлъзгавата палуба.

– Охо! – викна Нийл и отскочи от щракащите челюсти. Взе една кука и наведе дръжката й към главата на рибата. Само с едно рязко движение създанието захапа дръжката и я строши на две.

Напълно омагьосан, Пол наблюдаваше сцената от високото безопасно място при мрежата. Гамей бе извадила видеокамерата и снимаше.

– Това е най-голямата сьомга, която съм виждал! – възкликна Пол. Рибата бе дълга поне метър и половина.

– Ненормална работа – каза Гамей, без да сваля камерата. – Уловената сьомга не се държи така. Зъбите й са слаби и биха се счупили, ако опита да направи нещо такова.

– Това го кажи на проклетата риба – обади се Нийл, метна настрани прехапаната дръжка, сграбчи един двузъбец, прониза рибата зад хрилете и я прикова към палубата. Тя продължи да се мята. Нийл извади чук и я цапардоса по главата. Това я зашемети за секунда, но след това тя започна да се мята отново, макар и не така яростно.

– Понякога се налага да ги бухнеш няколко пъти, преди да се укротят – обясни Нийл.

Много предпазливо нахлузи примка през опашката на рибата, метна въжето на висящата над главата му макара, измъкна двузъбеца, вдигна рибата и завъртя макарата над отделението за риба, като внимаваше да стои настрана от челюстите. Когато рибата се озова над отделението, извади сгъваем нож и преряза въжето. Рибата падна в сандъка и заблъска яростно по стените.

– Това е най-свирепата риба, която съм виждал. – Пол невярващо поклати глава. – Държи се по-скоро като баракуда, отколкото като сьомга.

– Прилича на атлантическа сьомга, но не съм сигурна какво точное. Тези странни бели люспи… Тя е почти албинос. – Гамей изключи камерата и се загледа в полутъмния сандък за риба. – Чуйте я само! Прекалено е голяма и агресивна за нормална риба. Сякаш е нещо като мутант. – Тя се обърна към Нийл. – Откога започнахте да ловите такива чудовища?

Нийл извади угарката от пура от устата си и плю настрани.

– Първите почнаха да се ловят преди шест месеца. Момчетата я нарекоха „дяволска риба“. Здравата късат мрежите, но пък са големи и ги режем на две, преди да ги пуснем на пазара. Месото си е добро, досега никой не е умрял. – Той се подсмихна. – Скоро почнахме да ловим само това. По-дребната риба просто изчезна. – Той посочи с пурата отделението за риба. – Те са причината.

– Свързахте ли се с ихтиолози? Казахте ли им какво улавяте?

– Свързахме се, разбира се. Но те не изпратиха никого.

– Защо?

– Не стигали хора, така обясниха. Сигурно ги знаеш тия неща. Нали си морски биолог. Тиби ли излязла от лабораторията си, ако някой ти се обади и каже, че голяма гадна дяволска риба му яде прехраната?

– Да, щях да тръгна веднага.

– Значи си различна от останалите. Поискаха да им пратим една от тези рибки, за да я видят.

– И не сте го направили, нали?

– Канехме се, но след случката с Чарли Марстънс рибарите се уплашиха и се отказаха.

– Кой е Чарли Марстънс? – попита Пол.

– Тукашен. Кореняк. Ловеше риба дори след като се движеше трудно заради болния си крак. Стар инат, обичаше да излиза самичък. Намериха го – или по-скоро онова, което беше останало от него – на три километра източно оттук. Както личи, уловил няколко от тия чудовища, приближил се прекалено близо или пък болният му крак поддал. Почти нямаше какво да се погребва.

– Искаш да кажеш, че рибите са го убили?

– Няма друго обяснение. Оттогава момчетата започнаха да се махат. И аз щях да се разкарам, ако не дължах пари за лодката. Обаче какво излезе? – Той се ухили. – Една от тези рибки се оказа моят билет да се махна.

Гамей вече обмисляше по-нататъшните си действия.

– Искам да я занеса в лабораторията за анализ.

– Нищо против – каза Нийл. – Ще ти я опаковам веднага щом е безопасно.

После насочи „Тифани“ към сушата. Докато стигнаха брега, рибата беше на практика мъртва, но успя да изщрака няколко пъти със зъби – достатъчно, за да я поддържат за всеки случай още малко в сандъка. Нийл им препоръча един пансион, където да отседнат за през нощта. Гамей му даде сто долара отгоре и се разбраха да се срещнат на следващата сутрин.

Посрещна ги любезна възрастна двойка. Пансионът бе в стара викторианска сграда в края на градчето. От ентусиазираното посрещане Пол и Гамей разбраха, че бизнесът не е от преуспяващите. Стаята бе евтина и чиста, домакините им приготвиха обилна вечеря. Спаха добре и на следващата сутрин след огромната закуска тръгнаха да намерят Нийл и да вземат рибата.

Кеят бе пуст. По-тревожното бе, че от „Тифани“ нямаше и следа. Попитаха в офиса, но никой не го бе виждал, откакто бе платил за ремонта на двигателя. Няколко души се мотаеха безцелно по кея – явно нямаха с какво по-добро да се занимават. Тази сутрин никой не бе виждал Нийл. Барманът, когото бяха видели предишния ден, мина покрай тях на път за ресторанта. Попитаха и него дали има представа къде може да е Нийл.

– Сигурно лекува махмурлука си някъде – отвърна той. – Снощи дойде със сто долара, похарчи ги почти всичките – черпеше наред – и си тръгна доста наквасен. Прави го редовно, така че не се разтревожих особено. В пияно състояние Нийл се ориентира по-добре от доста хора на трезва глава. Тръгна си към единайсет. Трябва да е в лодката си, живее на нея.

– Но „Тифани“ я няма – каза Пол.

Барманът огледа пристанището и изруга.

– Проклет идиот! Изобщо не беше в състояние да я подкара.

– Възможно ли е някой от другите посетители на бара да знае къде е?

– Не. Бяха по-пияни и от него. Единственият трезвен бе Фред Грогън, а той си тръгна преди Майк.

– Кой е Фред Грогън? – попита Пол.

– Човек, когото едва ли бихте искали да познавате – с презрение отвърна барманът. – Живее в гората при старата фабрика. Единственият местен, когото новите собственици задържаха на работа. Доста изненадващо, защото Фред е съмнителен тип. В смисъл – потаен. Понякога идва в града с черните джипове на фабриката.

Барманът замълча и се загледа в морето, заслонил очи от слънцето. В залива влезе малка лодка и се понесе с пълна скорост към кея.

– Това е Фици. Пазачът на фара. Ей, здравата се е забързал.

Лодката се плъзна до кея и белобрадият мъж в нея хвърли въже на брега. Бе толкова развълнуван, че започна да говори несвързано още преди да стъпи на камъните.

– Успокой се, Фици – каза барманът. – Не ти разбирам нито дума.

Брадатият мъж си пое дъх.

– Нощес чух силен гръм. Чак прозорците задрънчаха. Помислих си да не би някой реактивен самолет да е прелетял съвсем ниско. Сутринта излязох да огледам. Навсякъде парчета дърво. Вижте! – Той отметна мушамата си, измъкна някаква разцепена дъска и я вдигна. На нея ясно се виждаха буквите „Тиф“.

Барманът прехапа устна, после бързо отиде в бара и се обади на полицията. Докато чакаше пазителите на закона, набра още няколко номера. Започнаха да пристигат пикапи и набързо бе организирана пъстра флотилия спасителни лодки. Когато пристигна шерифът, флотилията вече бе тръгнала – начело с Фици. Докато барманът обясняваше какво е станало, някои от лодките започнаха да се връщат. Носеха още натрошени дъски. От Нийл нямаше и следа.

Шерифът се обади на бреговата охрана, откъдето обещаха да пратят хеликоптер, но според мнението на всички Нийл се бе напил, решил бе да покара лодката си и вероятно се беше блъснал в някоя скала. Траут не коментираха, но докато караха към пансиона, обсъждаха по-зловещи възможности.

– Мисля, че са го убили – без заобикалки заяви Гамей.

– Май не само аз надушвам нещо гнило. Може би пък перченето с уловената риба е му е докарало убийството, а?

– Мислиш, че е заради това? – Очите на Гамей проблеснаха гневно. – Че е бил убит заради някаква си риба!

– Може би.

Тя поклати глава.

– Горкият. Излиза, че ние сме виновни за това…

– Единствените виновници са убийците му.

– Обзалагам се, че „Океанус“ има пръст в това нещо.

– Ако си права, може би ние сме следващите.

– Тогава да си събираме партакешите и да се омитаме.

Стигнаха до пансиона, платиха сметката и си взеха багажа. Собствениците очевидно не бяха особено радостни от този факт и ги изпратиха до колата. Докато нареждаха колко жалко било, че си тръгват, Гамей хвана Пол за ръкава и го побутна към колата. После седна на дясната седалка, махна на собствениците за сбогом и потеглиха.

– Съжалявам, че развалих изпращането. Докато приказвахме, мина един черен джип.

– Май глутницата започва да се събира – отбеляза Пол, зави по пътя, който щеше да ги изведе извън града, и погледна в огледалото. – Нямаме си опашка.

Нямаше почти никакво движение, с изключение на една-две коли, а щом излязоха от града, пътят съвсем опустя.

Двулентовото шосе се виеше сред гъстата борова гора и постепенно се издигаше. Скоро караха високо над морето. От едната страна на пътя бе гората, а от другата – дълбока пропаст.

На около три километра от градчето Гамей се обърна да погледне пътя зад тях.

– Опа.

Пол погледна в огледалото и видя черен джип – бързо ги настигаше.

– Сигурно са ни чакали край пътя да ги подминем.

Гамей закопча колана си.

– Е, покажи им на какво си способен.

Пол я изгледа недоверчиво.

– Нали си даваш сметка, че караме шест цилиндрова кола, вероятно наполовина от размерите и теглото на онзи черен звяр зад нас?

– По дяволите, Пол, стига си философствал. Ти си побъркан шофьор от Масачузетс. Просто дай газ до дупка.

Траут извъртя очи към небето.

– Да, госпожо.

И натисна газта. Колата ускори до впечатляващите 130 километра в час. Джипът с лекота набра скорост и продължи да ги настига. Пол успя да изстиска още петнайсетина километра в час от двигателя, но джипът все така приближаваше.

Навлязоха в серия завои, които следваха контурите на крайбрежните хълмове. Колата им не беше спортна, но все пак се справяше по-добре от големия джип, който тежко поднасяше на по-острите завои. На места Траут трябваше да удря спирачки, за да не излети от пътя.

Забавен от завоите, джипът изостана. Траут не бързаше да ликува. Не откъсваше очи от пътя, стискаше здраво волана и караше малко под скоростта, при която щеше да изгуби контрол и да полети в пропастта. Знаеше, че и най-малката грешка, нанесен пясък или камъчета могат да се окажат фатални.

Гамей следеше преследвачите им и не спираше да коментира. Гумите свистяха. Траут се спускаше по дългия плавен склон с над сто километра в час. Внезапно пред очите му се разкри невероятна гледка.

Черен джип излезе на пътя пред тях иззад една огромна канара. За миг Пол реши, че джипът е минал напряко.

– Два са! – изкрещя Гамей. – Опитват се да ни хванат в капан.

Колата пред тях намали, за да препречи пътя; а другият джип бързо ги настигаше. Траут се опита да задмине предния, но всеки път, когато излизаше в съседното платно, джипът го засичаше. Пол натисна спирачки, за да избегне сблъсъка. Машината зад тях ги удари и смачка бронята в багажника. От удара се завъртяха с такава сила, че едва не си счупиха вратовете.

Пол овладя волана и успя да задържи колата. Джипът ги блъсна отново. Миризмата на бензин от разбития резервоар изпълни купето. Джипът се засили за нов удар и Гамей извика:

– Надясно!

Траут завъртя волана и преследвачът само забърса бронята. Гамей гледаше назад. Джипът изведнъж изостана.

– Не знам защо, но изостава.

– Няма да е задълго – каза Пол.

– От фирмата ще има да се чудят защо колата им е станала дълга само половин метър. По дяволите, идва пак. Дай наляво!

Траут моментално завъртя волана. Колата излезе в съседното платно и Траут видя нещо, от което косата му направо щръкна. Пътят рязко завиваше надясно. Двата джипа ги бяха държали в клопка до последния миг. Машината отпред им пречеше да виждат. Сега щеше да намали, за да вземе завоя, а задният джип щеше да ги изстреля в пропастта като билярдна топка, ударена от щеката на умел играч.

Пол извика на Гамей да се държи здраво и потните му длани се вкопчиха във волана с всички сили. Опита се да изпразни напълно ума си и да разчита единствено на инстинкта си, като същевременно не откъсваше очи от огледалото. Уцелването на точния момент бе жизненоважно.

Колата зад тях започна да набира скорост и Траут направи хода си – щом джипът се приближи на метър от бронята, той рязко завъртя волана надясно.

Колата се удари в мекия пясъчен насип край пътя и полетя по склона му като състезателен автомобил по крайната наклонена писта. Понесоха се през храсти и млади дървета. Дърво и метал застенаха.

Край тях прелетя нещо черно – джипът профуча от лявата им страна. Последва ужасяващ писък на спирачки и трясък. Джипът, който ги преследваше, блъсна предния и броните им се заклещиха. Колата отпред се опита да намали и да завие, но тежестта на втория автомобил правеше маневрите невъзможни. Двата джипа изхвърчаха в пропастта като изстреляни с прашка и полетяха на десетки метри надолу към огнения си край.

Траут имаше свои проблеми. Насипът следваше пътя и завиваше, а колата продължаваше да хвърчи. След миг полетяха във въздуха. Центробежната сила го притисна към вратата. Автомобилът падна под ъгъл – колелата се изкривиха – и издаде звук като симфония от склад за отпадъци. Пол се опита да се обърне към Гамей, но точно в този миг се отвориха въздушните възглавници и единственото, което можа да види, бе експлодиращият бял найлон.

После настъпи мрак.