Текст книги "Бяла смърт"
Автор книги: Пол Кемпрекос
Соавторы: Clive Cussler
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 24 страниц)
Пролог II
Германия, 1935 г.
Малко след полунощ кучетата по ивицата между Хамбург и Северно море започнаха да вият. Ужасените животни се взираха към черното безлунно небе с изплезени езици и настръхнала козина. Острият им слух бе доловил нещо, което човешкото ухо не можеше – слабото бръмчене на двигателите на огромното сребристо торпедо, плъзгащо се през гъстите облаци високо над земята.
Четирите 12-цилиндрови двигателя „Майбах“, по два от всяка страна, висяха в аеродинамичните си обшивки от дъното на дългия 240 метра въздушен кораб. Светлините блестяха в големите прозорци на контролната зала в предната част на фюзелажа. Дълга и тясна, тя бе организирана като кабината на лоцман, с компас и румпели за руля и хоризонталните стабилизатори.
Висок и изправен, сякаш бе глътнал бастун, Хайнрих Браун стоеше до кормчията, разкрачил крака и с ръце на гърба, в безукорна тъмносиня униформа и с островърха шапка. Студът се просмукваше в кабината и надвиваше нагревателите, поради което капитанът носеше под куртката дебело поло. Надменният профил на Браун бе като изсечен от гранит. Скованата му поза, побелялата му, подстригана късо като на войник коса и леко вирнатата му твърда брадичка напомняха за годините му като пруски морски офицер.
Той свери посоката по компаса и се обърна към човека до себе си – едър мъж на средна възраст с мустаци, които го правеха да прилича на добродушен морж.
– Е, хер Люц, вече успешно направихме първата крачка от историческото ни пътешествие. – Браун винаги се изразяваше изискано, макар и в малко анахроничен стил. – Движим се към целта си със сто и двадесет километра в час. Дори при слабия насрещен вятър изразходваното гориво е точно колкото бе изчислено. Моите поздравления, хер професор.
Херман Люц приличаше на кръчмар от мюнхенска бирария, но това не му пречеше да е един от най-изкусните аероинженери в Европа. След пенсионирането си Браун бе написал книга, в която излагаше идеята за въздушна линия до Северна Америка през полюса. На една лекция при представянето на книгата се бе срещнал с Люц, който се опитваше да събере средства за финансирането на въздушно пътешествие до Северния полюс. Двамата веднага се сближиха поради твърдата си увереност, че въздухоплаването ще допринесе за международното сътрудничество.
Сините очи на Люц блестяха от вълнение.
– Виезаслужавате повече поздравления, капитан Браун. Заедно ще допринесем за славата на световния мир.
– Искате да кажете за славата на Германия – презрително се усмихна Герхард Хайнц и с огромна превзетост запали цигара. Бе дребен и кльощав и досега бе мълчал, но все пак стоеше достатъчно близо, за да не пропусне нито дума.
– Хер Хайнц, да не би случайно да сте забравили, че над главите ни има хиляди кубични метри лесно възпламеним водород? – сурово каза Браун. – Пушенето е позволено единствено в определеното за целта място в отделението за екипажа.
Хайнц измърмори недоволно, изгаси цигарата с пръсти и се изпъчи като петел в опит да възстанови част от накърненото си достойнство. На носа му бе кацнало пенсне, а белеещата му се бръсната глава стърчеше нелепо над тесните рамене. Макар да бе замислена като заплашителна, позата му бе по-скоро гротескна.
На Люц му хрумна, че с дебелото си кожено палто Хайнц прилича на измъкваща се от какавидата си личинка, но предвидливо запази тази мисъл за себе си. Присъствието на Хайнц на борда бе цената, която двамата с Браун трябваше да платят, за да полети корабът им. Хайнц и името на кораба – „Ницше“, на името на немския философ. Германия се мъчеше да се освободи от финансовото и психологическо иго, наложено от Версайския договор. Когато Люц предложи въздушна експедиция до Северния полюс, обществото бе готово да предостави средства, но проектът все пак забоксува.
Тогава с Люц тихомълком се свързаха някои индустриалци с ново предложение. С подкрепата на военните те бяха готови да финансират една тайна експедиция до полюса. Ако мисията се увенчаеше с успех, тя щеше да бъде огласена и Съюзниците щяха да бъдат изправени пред свършения факт на технологичното превъзходството на Германия в областта на въздухоплаването. При евентуален провал щеше да се мълчи, за да се избегне поредната черна точка. Корабът бе построен в тайна и Люц го бе проектирал по образец на огромния „Граф Цепелин“. Част от сделката бе да се съгласи в експедицията да участва и Хайнц като представител на интересите на индустриалците.
– Капитане, бихте ли ни осведомили как напредваме? – каза Люц.
Браун пристъпи към картографската маса.
– Ние сме тук. Ще продължим по курса на „Норвегия“ и „Италия“ до островите Шпицберген. Оттам продължаваме към полюса. Според преценката ми последният етап ще продължи около петнадесет часа, в зависимост от атмосферните условия.
– Надявам се да имаме по-голям късмет от италианците – обади се Хайнц: ненужно напомняше на останалите за предишните опити да се стигне до полюса по въздуха. През 1926 година норвежкият пътешественик Амундсен и един италиански инженер, Умберто Нобиле, успешно бяха достигнали и обиколили полюса с италианския дирижабъл „Норвегия“. Вторият полет на Нобиле с кораба близнак „Италия“ предвиждаше кацане на полюса, но експедицията завърши с катастрофа. По време на спасителната операция Амундсен изчезна. Нобиле и неколцина от хората му бяха спасени.
– Не става въпрос за късмет – каза Люц. – Този дирижабъл е проектиран с оглед на грешките на останалите и е замислен специално за тази мисия. Той е по-здрав и по-пригоден за суровото време. Разполага с най-разнообразни средства за връзка. Използването на блаугаз позволява по-добър контрол, тъй като не ни се налага да изпускаме водород като баласт. Средствата за управление са защитени от замръзване. Механизмите им са предвидени за работа в арктически условия. Това е най-бързият дирижабъл, строен досега. Налице е цяла мрежа самолети и кораби, които ще реагират незабавно, ако изникне какъвто и да било проблем. Метеорологическите ни уреди нямат равни на себе си.
– Имам пълно доверие във вас и в кораба – с мазна усмивка побърза да каже Хайнц: имаше природната дарба да се присламчва към силния на деня.
– Добре. Предлагам да починем, преди да стигнем Шпицберген. Там ще заредим с гориво и ще продължим към полюса.
Пътуването до Шпицберген мина без инциденти. Уведоменият по радиото екип ги очакваше. Няколко часа по-късно корабът продължи на север, като подмина архипелага Франц Йосиф.
По мрачното сиво море под тях се виждаха отделни парчета плаващ лед. Постепенно парчетата ставаха все по-големи и по-големи, образуваха огромни маси с неправилни очертания, които в крайна сметка се съединиха в ледена шапка, разкъсвана тук-там от черните вени на цепнатините. Недалеч от полюса ледът се превърна в огромна равномерна пустош. Макар от височина триста метра синкавобялата повърхност да изглеждаше равна, полярните изследователи знаеха, че всъщност я пресичат безброй хребети и хълмове.
– Добри новини – радостно каза Браун. – Намираме се на осемдесет и пет градуса северна ширина. Скоро ще стигнем до полюса. Атмосферните условия са идеални. Небето е чисто.
Напрежението от очакването растеше и дори свободните от смяна членове на екипажа се тълпяха в контролната кабина и се взираха през големите прозорци, сякаш се надяваха да видят някакъв боядисан на ивици стълб, бележещ мястото на полюса.
– Капитане, май виждам нещо в леда – обади се един от наблюдаващите.
Капитанът обърна бинокъла към мястото, което му сочеха, и промърмори:
– Ама че работа!
И подаде бинокъла на Люц.
– Та това е кораб! – възкликна Люц.
Браун кимна и нареди да променят курса.
– Какво правите? – обади се Хайнц.
Браун му подаде бинокъла, без да се впуска в обяснения.
– Вижте.
Хайнц неумело се засуети с пенснето си и примижа в окуляра. После каза безизразно:
– Нищо не виждам.
Браун не се изненада. Хайнц бе сляп като прилеп.
– Както и да е. В леда има кораб.
– Какво търси корабтук? – Хайнц бързо замига. – Не съм чувал за никакви други експедиции до полюса. Нареждам ви да се върнете към стария курс.
– И на какво основание, хер Хайнц? – попита капитанът и вдигна брадичка още по-високо. От ледения му глас ясно личеше, че изобщо не го е грижа какъв ще е отговорът.
– Задачата ни е да стигнем до Северния полюс – каза Хайнц.
Капитан Браун го изгледа яростно, сякаш смяташе да го изрита през люка и да гледа как тялото му се размазва в леда.
Люц усети, че става напечено, и побърза да се намеси:
– Хер Хайнц, имате право, разбира се. Но няма съмнение, че наше задължение е и да проучим всеки въпрос, който би се оказал от полза за следващата експедиция.
– Освен това дългът ни повелява да помагаме на онези, които вероятно се намират в беда – добави Браун.
– Ако ни видят, могат да се свържат по радиото с някого и така мисията ни ще се изложи на риск – опита се да смени тактиката Хайнц.
– Трябва да са слепи и глухи, ако не са ни видели досега – каза Браун. – А и да съобщят за нас, какво от това? Корабът ни няма отличителни белези, с изключение на името.
Осъзнал поражението си, Хайнц бавно запали цигара, предизвикателно издуха дима и зачака реакцията на капитана.
Браун не обърна внимание на нахалството му, даде съответната заповед и огромният кораб започна дългото си полегато спускане към ледената покривка.
1
Фарьорските острови, наши дни
Самотният кораб, движещ се към Фарьорските острови, приличаше на изгубил участник в стрелба с цветни топчета. Корпусът на 50-метровия „Морски страж“ бе покрит от носа до кърмата с ослепителни психеделични потпури във всички цветове на дъгата. Карнавалната атмосфера спокойно можеше да се допълни от механичен орган вместо тръба и екипаж от клоуни. Просташкият вид на кораба обаче бе измамен. Горчивият опит бе научил мнозина, че „Морски страж“ е опасен по свой собствен начин.
„Морски страж“ бе пристигнал на Фарьорските острови след преход от 180 мили от Шетландските острови недалеч от Шотландия. Корабът бе посрещнат от малка флотилия рибарски гемии и наети от международната преса яхти. Недалеч се намираше и датският крайцер „Лейф Ериксон“, а в смръщеното небе кръжеше хеликоптер.
Ръмеше. Бе типичен летен ден за Ферьорите – архипелаг от двайсет и четири парчета скала в Североизточния Атлантически океан между Дания и Исландия. Населението им – около 45000 души – се състоеше предимно от наследници на викингите, установили се тук през IX век. Въпреки че островите се водеха част от Кралство Дания, местните жители говореха на диалект, произлизащ от стария норвежки. Освен хората тук живееха милиони птици – снасяха яйцата си по отвесните скали, извисяващи се над морето като бастиони.
На предната палуба стоеше висок грубоват мъж към четиридесетте, наобиколен от репортери и оператори. Маркъс Райън, капитанът на „Морски страж“, бе облечен в консервативна черна офицерска униформа със златни нашивки по яката и ръкавите. С профила си на филмова звезда, обветрено лице, развявана от вятъра коса до раменете и с леко рижавата си брада, подчертаваща квадратната му челюст, Райън сякаш играеше ролята на смел морски капитан. За постигането на този имидж бяха положени огромни усилия.
– Поздравления, дами и господа. – Грижливо отработеният му глас отекна през грохота на моторите и шума на разбиващите се в корпуса вълни. – Извинете, но не успяхме да издействаме по-спокойно море. Някои от вас изглеждат леко позеленели от пътуването ни от Шетландските острови.
Хората от пресата бяха избраници от мнозината желаещи да отразят историята на инвазията. След бурната нощ на тесните койки на някои представители на Четвъртата власт им се искаше да не бяха изкарвали такъв късмет.
– Няма нищо – изграчи репортерката на Си Ен Ен. – Само гледайте историята да си струва целия проклет драмамин, дето изгълтах.
Райън пусна холивудската си усмивка.
– Мога почти да ви гарантирам,че ще видите малко екшън.
И направи театрален жест с ръка. Камерите покорно проследиха пръста му – той сочеше бойния кораб, който се движеше в широка дъга със скорост точно колкото да държи преднина. На главната му мачта се развяваше червено-бялото датско знаме.
– Последния път, когато се опитахме да попречим на жителите на Фарьорските острови да избиват китовете, същият този кораб стреля точно пред носа ни. Стрелбата едва не уби член на екипажа ни, макар датчаните да отричат, че са откривали огън по нас.
– Наистина ли сте ги обстрелвали с боклук? – попита репортерката от Си Ен Ен.
– Защитавахме се, с каквото можехме – с престорена сериозност отвърна Райън. – Корабният готвач бе изработил катапулт, с който да изхвърля чувалите с разлагащи се биологични отпадъци. Средновековните оръжия са му хоби, така че изработи една джаджа като требушет, която се оказа учудващо далекобойна. Когато корабът се опита да ни засече, готвачът отбеляза пряко попадение – за наша най-голяма изненада. Както и тяхна.
Райън направи съвършено изчислена пауза, след което продължи:
– Нищо не може да ви лиши по-категорично от попътен вятър от купчина обелки от картофи, черупки от яйца и утайка от кафе.
През групата премина смях.
– Не се ли опасявате, че подобни маймунджилъци могат само да заздравят репутацията на Пазителите на морето като една от най-радикалните екозащитни групи? – обади се репортерката от Си Ен Ен. – Организацията ви открито признава, че поврежда китоловни кораби, блокира морски пътища, оплесква с боя тюленови кожи, тормози ловци, прерязва мрежи…
Райън вдигна ръка в знак на протест.
– Това бяха пиратскикитоловни кораби в международни води, а за останалото можем да докажем, че е напълно законно според международните спогодби. От друга страна, нашияткораб бе атакуван, срещу нашитехора бе използван сълзотворен газ, гумени куршуми и незаконни арести.
– Какво ще кажете на онези, които ви наричат терористична организация? – попита един репортер от „Икономист“.
– Бих ги попитал какъв по-голям терор може да има от хладнокръвното убийство на хиляда и петстотин до две хиляди напълно беззащитни кита на година. Освен това бих им напомнил, че никой не е бил раняван или убит от нас – „SOS – Зов за помощ“. – Райън отново пусна ослепителната си усмивка. – Стига, приятели, нали се срещнахте с хората на този кораб. – Той посочи към една привлекателна млада жена, която стоеше малко настрана от останалите. – Кажете ми честно, нима тази дама изглежда заплашително?
Тери Уелд бе малко над тридесет, средна на ръст, със стегнато тяло. Избелелите джинси и работната риза под широкия анорак трудно можеха да скрият атлетичната й, но категорично женствена фигура. Бейзболната шапка с надпис SOS не можеше да скрие кестенявите й къдрици. Сините й като тинтява очи гледаха будно и интелигентно. Тя пристъпи напред и се усмихна лъчезарно на журналистите.
– Вече се запознах с повечето от вас – каза тя с нисък, но ясен глас. – Знаете, че когато не работя като робиня на Маркъс на палубата, изпълнявам ролята на юридически съветник на „SOS – Зов за помощ“. Както каза Маркъс, използваме преки действия само в краен случай. След последната ни поява в тези води се оттеглихме, за да организираме бойкот на рибата, добивана в района на Фарьорските острови.
– Но въпреки това не спряхте лова на китове – обади се репортерът на Би Би Си.
– Пазителите винаги са си давали сметка колко трудно ще е да се сложи край на една вековна традиция – отговори Райън. – Жителите на Фарьорските острови проявяват абсолютно същия инат, благодарение на който са оцелели прадедите им викингите. Изобщо нямат намерение да се отказват заради някаква шайка любители на китове като нас. Но макар и да им се възхищавам, аз смятам, че китоловството е жестокост и варварство. То е под човешкото достойнство. Зная, че някои от вас са виждали лов на китове. Някой ще се съгласи ли да разкаже с две думи?
– Кървава работа – призна репортерът на Би Би Си. – Но пък лично аз не харесвам и лова на лисици.
– Е, лисицата поне има шанс да избяга – каза Райън и стисна зъби. – Докато така нареченият лов на китове е просто клане.Щом някой забележи стадо китове, пускат сирената и корабите ги подкарват към островите. Местните жени, а понякога и деца – чакат на брега. Пада голямо пиене и страхотна веселба, но не и за китовете. Забиват куки в дихателните им отвори и ги извличат на сушата, прерязват вратните им вени и оставят кръвта им да изтече. Водата става червена. Понякога им отсичат главите, докато са още живи!
– Но тогава по какво ловът на китове се различава от убиването на говеда? – обади се една русокоса репортерка.
– Защо питате мен? Аз съм извънземен, не ги разбирам тия неща – отвърна Райън. Изчака смехът да утихне и продължи: – Въпреки това въпросът ви е основателен. Може би защитаваме жителите на Фарьорските острови от тях самите. Месото на китовете е пълно с живак и кадмий, което е вредно за децата им.
– Но ако искат да отровят себе си и децата си, нима не е проява на нетолерантност от страна на SOS да заклеймява традициите им?
– Някога гладиаторските борби и публичните екзекуции също са били традиция. Цивилизацията е решила, че тези дивашки зрелища нямат място в днешния свят. Причиняването на ненужна болка на беззащитни животни е абсолютно същото. Те казват, че било традиция. Ние твърдим, че е убийство.И затова сме отново тук.
– Защо просто не продължите с бойкота? – попита човекът на Би Би Си.
На този въпрос отговори Тери:
– Бойкотът се оказа прекалено бавна мярка. А през това време продължават да се избиват стотици живи същества. Затова решихме да променим стратегията си. Нефтените компании искат да издигат платформи в тези води. Ако раздухаме лошата слава на лова, възможно е компаниите да се отдръпнат. Това пък може да принуди тукашните жители да спрат лова.
– А освен това имаме работа и на други места – добави Райън. – Има една международна риболовна компания: смятаме да я оградим с пикети и да изразим отношението си към ужасните последици от промишления риболов.
– Има ли изобщо някой, срещу когото не смятатеда се опълчите? – недоверчиво попита репортерът на Фокс Нюз.
– Кажете ми, ако сме пропуснали някого – отвърна Райън.
Всички се разсмяха.
– И докъде смятате да стигнете с протеста си? – попита представителят на Би Би Си.
– Докъдето е по силите ни. Смятаме, че според международното право този лов е незаконен. Вие сте тук като свидетели. Нещата може да загрубеят. Ако някой желае да си тръгне, мога да уредя превозването му. – Райън изгледа всички поред и се усмихна. – Няма ли желаещи? Добре. Е, смелчаци, в такъв случай да тръгваме на бой. Следяхме няколко стада китове. Водите наоколо направо гъмжат от тях. А, явно онзи енергично ръкомахащ млад матрос има да ни каже нещо.
Вахтеният притича до капитана.
– Две стада минават край Стрьомьо. Наблюдателят ни на брега съобщава, че сирената е пусната и корабите излизат в морето.
– Вероятно ще се опитат да подкарат стадото до брега на китобойната Квивик – каза Райън на журналистите. – Ще застанем между тях и китовете. Ако не успеем да прогоним стадото, ще опитаме да попречим на ловците.
Репортерът на Си Ен Ен посочи крайцера.
– А онези няма ли да се ядосат?
– Разчитамна това – отвърна с хищна усмивка Райън.
Високо на мостика на „Лейф Ериксон“ един мъж в цивилно облекло – казваше се Карл Бекер – присви очи към „Морски страж“ през мощния бинокъл и изсумтя на капитан Ерик Петерсен:
– Боже мой! Тоя кораб сякаш е боядисан от побъркан.
– А, значи познавате капитан Райън. – Петерсен се подсмихна.
– Само от репутацията му. Сякаш има онова, което американците наричат тефлонов щит. Въпреки всичките му нарушения на закона не е бил осъден по нито едно обвинение. Какво знаете за него, капитане?
– На първо място, не е побъркан. Вярно, обладан е от едва ли не фанатична решимост, но всичките му действия са премерени. Дори крещящите цветове на кораба му са специално подбрани. Така кара неподозиращите опоненти да правят грешки – и това да си проличи идеално по телевизията.
– Може би следва да го арестуваме за визуално замърсяване на морето, капитан Петерсен?
– Подозирам, че Райън ще намери експерт, който да заяви, че корабът си е чиста проба плаващо произведение на изкуството.
– Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор въпреки унижението, на което бе подложен този кораб при предишния си сблъсък с тези „морски пазители“.
– Бяха нужни само няколко минути, за да полеем палубата с маркучи и да се отървем от отпадъците. Предшественикът ми реши, че трябва да отвърне на боклучената атака с оръдейна стрелба.
Бекер трепна.
– Името на капитан Олафсен продължаваше да се споменава често в редакциите, когато за последен път чух за него. Много лошо. „Датски боен кораб атакува невъоръжен съд“. Заглавия, според които екипажът бил пиян. Боже мой, ужасно!
– В качеството ми на първи заместник на Олафсен мога да кажа, че уважавам безусловно решението му. Проблемът бе, че нямахме ясни нареждания от бюрократите в Копенхаген.
– Бюрократи като мен ли? – попита Бекер.
Капитанът се усмихна криво.
– Аз изпълнявам заповеди. Началниците ми казаха, че ще дойдете на борда в качеството си на наблюдател от военноморския отдел. Следователно сте такъв.
– Не бих искал да имам бюрократ на кораба си, ако бях на ваше място. Все пак можете да сте сигурен, че нямам властта да отменям заповедите ви. Разбира се, ще съобщя всичко, което видя и чуя, но все пак ще ви напомня, че ако мисията претърпи фиаско, ще се търкаля не само вашата, но и моята глава.
Капитанът не знаеше какво да си мисли за Бекер. Чиновникът бе дребен и мургав и с големите си влажни очи и дългия си нос приличаше на отчаян корморан. Петерсен пък отговаряше на стандартите за типичния датчанин – висок, рус и с квадратна челюст.
– Не ми се искаше да ви приемам на борда, но в ситуацията са въвлечени доста горещи глави и нещата могат да излязат извън контрол – каза капитанът. – Затова съм доволен, че имам възможност да се консултирам с представител на правителството.
– А виекакво мислите за лова на китове? – попита Бекер Капитанът сви рамене.
– Имам много приятели на острова. Биха предпочели да умрат, отколкото да се откажат от обичаите си. Казват, че именно това ги прави такива, каквито са. Уважавам чувствата им. А вие?
– Аз съм градско чедо, живея в Копенхаген. Цялата тази история ми се струва огромна загуба на време. Но в случая залогът е много висок. Правителството уважава желанията на островитяните, но бойкотът нанесе удар върху риболова. Не искаме жителите на Фарьорските острови да изгубят поминъка си и да станат храненици на държавата. Прекалено скъпо ще излезе. Да не говорим за огромните загуби за страната, ако нефтените компании решат да забавят изграждането на платформите заради лова на китове.
– Много добре си давам сметка, че ситуацията е режисирана. Всички актьори знаят идеално ролите си. Островитяните са замислили този лов, за да предизвикат екозащитниците и да се уверят, че парламентът знае за проблемите им. Райън бе не по-малко категоричен, като каза, че няма да позволи на никого да го спре.
– А вие, капитан Петерсен? Знаете ли своята роля?
– Разбира се. Просто не зная как свършва драмата.
Бекер изсумтя.
– На полицията й е наредено да стои настрана – продължи капитанът. – Няма да употребя оръжие по никакъв повод. Заповедите ми са да предпазя островитяните от евентуални опасности. Мога сам да решавам как точно да го направя. Имам право да избутамкораба на SOS, ако „Морски страж“ застраши рибарите. А сега моля да ме извините, господин Бекер. Май завесата ще се вдигне всеки момент.
Рибарските кораби вече бяха излезли и с пълна скорост и с вдигнати носове подскачаха по ниските вълни. Целта им бе мястото, където на повърхността се виждаха блестящите черни гърбове на стадото китове. Във въздуха се вдигаха фонтани пръски.
„Морски страж“ също се насочваше към китовете.
Бекер умуваше върху думите на Петерсен.
– Кажете ми, капитане, кога „избутването“ се превръща в таран?
– Когато аз реша.
– Има ли ясна граница между двете?
Петерсен нареди на кормчията да увеличи скоростта и да поеме право към „Морски страж“. После се обърна към Бекер и пак се усмихна криво.
– Скоро ще разберем.
